Търговията на дребно не е дребна работа. Когато Китай реши да се отвори за света през 1980-те години, секторите, които останаха затворени за чуждестранни инвестиции бяха застрахователната дейност, телевизията, филмовите продукции (както е казал Ленин, „От всички изкуства за нас е най-важно киното“) – и търговията на дребно. Преди това, в средата на 1920-те, когато националсоциалистите на Хитлер бяха още слаби и омайваха народа, за да дойдат на власт, те се кълняха, че ще забранят чуждите търговски вериги.

Затова не е учудващо, че първата тема във фокуса на вниманието на новото правителство на Румен Радев в България са цените на потребителския пазар. В самото начало на управлението на Радев бяха предложени промени в Закона за защита на конкуренцията и в Закона за защита на потребителите, които би трябвало да спрат ръста на цените, като засилят конкуренцията и ограничат нелоялните търговски практики. Или поне така бе обяснено на хората. Но овладяването на цените е многопластов въпрос с много неизвестни. Добре би било новите управляващи да не повтарят стари скъпи грешки.

Първият исторически урок, който екипът на Радев трябва да си припомни, е, че цените не слизат надолу „по заповед на щуката“. Доказва го едиктът от 301 г., с който император Диоклециан преследва същите цели като българското правителство днес: да спре ръста на цените на дребно след осъществената малко преди това парична реформа. До наши дни са достигнали само фрагменти от този закон, определящ 1400 максимални цени на стоки и заплати в огромната империя, но историци са сглобили голяма част от пъзела.

Така разбираме, че по заповед на императора един секстарий (около 0.55 литра) елитно вино не трябва да струва повече от 24 денария. Пшеничената бира за простолюдието ще се продава най-много за 4 денария. Свинският черен дроб от животно, хранено с фурми, има ценови таван от 16 денария за една италийска либра (около 330 грама). Свинските кренвирши не може да са по-скъпи от 2 денария за 1 унция от 30 грама. И така нататък.

Животът в началото на IV век преди Христа действително е бил скъп. Разбираме го, като съпоставим максималните цени на стоките с максималните цени на труда. Ден труд на селскостопански работник струва максимум 25 денария (плюс храната) – тоест, 6-7 бири. Занаятчии като каменари, килимари и фаянсаджии взимат двойно повече. Само за художниците надницата достига 150 денария – но ако могат да рисуват човешки фигури.

Някои неща не са се изменили за последните 17 века: най-високи са доходите на адвокатите, които за започване на дело взимат 250, а за пледоарии в съда – 1000 денария. За учителите по аритметика таванът е 75 денария на ученик на месец. Да направим проста сметка: ако математикът събере отнякъде 20 ученика, с месечния си доход той ще може да си купи едва 22 кг кренвирши. Да преподаваш говорене пред публика определено е по-изгодно: максималният месечен хонорар е 250 денария на ученик.

Как и какво се говори пред публика действително е важно. Румен Радев и малкото публични лица в неговия екип многократно акцентираха върху провала на политическите им опоненти в овладяването на цените на дребно. Радев фокусира предизборните си атаки върху поскъпването на живота, затова и първите мерки на новото му правителство са насочени именно срещу ръста на цените. Но едно е да говориш като президент-опозиционер, друго е сам да направиш нещо, което да спре пазарната инерция. Защото борбата срещу високите цени с командни мерки е обречена още от времето на Рим.

Когато държавата поставя тавани на цените (или надценките, което е същото), реакциите на търговците в една свободна икономика са основно три: а) спират да произвеждат и да продават; б) понижават качеството и количеството на стоките си; в) ориентират се към черния пазар. Това е. Независимо дали политикът е „ляв“ или „десен“, природата на хората е такава, че те реагират по посочените начини.

Това, разбира се, не означава, че държавата не може да направи нищо. Тя определено може – но косвено, и в по-дългосрочен период. Първото нещо, което държавата може да направи, е да се погрижи за увеличение на доходите на хората: ако вместо 1000 получаваш 5000 денария на месец, цената на кренвиршите ще те вълнува по-малко. Уловката тук е, че ръстът на доходите води до ръст на цените, така че част от ползите се изпаряват. Но едно съпричастно правителство, сътрудничещо си с бизнеса, би могло постепенно да направи цената на живота по-поносима.

Второто нещо, което държавата може да направи, е да насърчи предлагането на повече стоки и услуги, като се очаква по-голямото предлагане постепенно да доведе до спад на цените. Едно отговорно правителство в днешна България би способствало за понижение на цените на дребно, като например убеди „зърнарите“ да инвестират в птице- и кравеферми и мандри. Ако с умни субсидии и други стимули, включително гарантиран достъп до крайни пазари, правителството убеди хората да стават фермери, а фермерите да строят оранжерии, цената на краставиците и доматите по чудодеен начин, като с невидима ръка, ще се смъкне надолу.

От правителството „Радев“ дотук не сме видели подобни мерки – и не бихме могли, защото то е във властта отскоро. Но има и трети ефективен способ да се направи цената на живота по-поносима: да се защити конкуренцията на пазара, т.е. да се преустановят незаконните търговски практики като ценови съглашателства и изкуствени дефицити. Някои от предложенията на Радевата партия за допълнение към Закона за защита на конкуренцията действително са насочени в тази посока.

Обаче покрай тези полезни изменения са се промъкнали и други неща. Някои от предлаганите промени в ЗЗК са на практика мерки, даващи предимство на едрите български производители в постоянните им боричкания с търговските вериги. (Като казвам „едри български производители“, мислете например за големите бизнеси с хранителни стоки на някой бивш министър на земеделието).

Партията на Радев предлага в ЗЗК да се включат формулировки на 21 нови „нелоялни търговски практики в отношенията между купувачите и доставчиците във веригата за доставки на селскостопански и хранителни продукти“ (чл. 37б от ЗЗК). Такава нелоялна практика например е купувачът (т.е. веригата) да начислява на доставчика отбивки от доставната цена във връзка с промоции, бонуси, спомагателни услуги, реклама и др. под. Българските производители издигат това искане поне от десетилетие и то най-сетне е на път да влезе в законовата рамка на страната – което потвърждава тясното взаимодействие между новата Радева партия и старата бизнес прослойка в България.

Нямам еднозначно мнение: действително е възможно търговските вериги да са отишли твърде далеч, извивайки ръцете на българските производители на храни. Съответно не е изключено предлаганите мерки да внесат баланс в пазарните отношения. Но дори да е така, не е приемливо тези законодателни изменения да се представят пред публика като „мерки за понижаване на цените“. Те не са такива: това са по-скоро мерки, гарантиращи по-висока печалба за българските производители. И затова е вероятно те в крайна сметка да доведат до още по-високи цени на потребителските пазари. Веригите работят с целева норма на печалба и ако не могат да вземат своето от производителя, ще го вземат от крайния потребител.

Нека бъдем обективни: нищо не заставя българския потребител да отиде в магазин от голяма търговска верига, а не например в кварталната бакалия. Българите сами избират международните вериги и после се оплакват от тях. Това, меко казано, не е зряло поведение; съответно и реакцията на политиците е незряла. Щели да въвеждат мерки за намаляване на цените… Ако цените се смъкваха по команда, едиктът от 301 г. вече щеше да го е направил. Но законодателната инициатива на императора се проваля – никой вече не говори за нея, когато Диоклециан се оттегля доброволно от властта през 305 г.

Важният момент тук е, че държавата далеч не е безсилна срещу ценовите ексцесии. Тя може да направи насъщните стоки по-достъпни – но влияейки не върху цените на дребно, а върху пазарите на производствени фактори. Но кой (български) политик би се заел с такова нещо? Резултатите ще дойдат бавно, евентуално чак след няколко години, и електоратът няма да разбере, че точно ти си героят, подарил му ниските цени. Затова отново и отново, под една или друга форма, се издават декрети срещу високите цени.

Някакъв прогрес има: Диоклециан направо слагаше ценови тавани, Румен Радев само се заканва на „прекомерно високите цени“. Но прогресът е нож с две остриета. Едно от нововъведенията, което Радев може да приложи – а подкрепящият го български бизнес активно лобира той да направи именно това – е да съдейства за рязко намаляване на доходите сред хората. Нали се сещате – замразяване на пенсии и заплати на учители и учени и завръщане към бюджетни излишъци. Ако никой не може да си позволи да купува и стоките гният по рафтовете, неизбежно е цените леко да се понижат и така на ценовия фронт ще може да бъде обявена победа. Но на каква цена?

*Анализът е публикуван първо в изданието Бодил

Материалът Цените: от император Диоклециан до Румен Радев е публикуван за пръв път на Икономически живот.

На колко лева в днешни пари възлиза хонорарът, запечатал се тъй дълбоко в съзнанието на писателя? През 1903 г., когато излиза „Андрешко“, средната надница в селското стопанство е под 2 лева*, тоест хонорарът на Елин Пелин е равен на примерно 50 дни селски труд. В края на 2025 г. средната брутна месечна заплата в селското стопанство възлиза на 1770 лева. В зависимост от това колко почивни дни ще оставим на селянина – само неделя, или събота и неделя, еквивалентът днес би бил между 1800 и 2050 евро.

Наистина доста пари за кратък текст на прохождащ писател. Но „Андрешко“ си ги заслужава – доказва го многократната смяна на официалната позиция по издигнатата в текста морална дилема. От състрадателен съсед и добродетелен християнин Андрешко се превръща в рушител на държавността, после в предвестник на класов конфликт и настъпващо справедливо общество, след това във вреден анархист, напоследък сякаш отново преобладават благосклонните оценки.

Защото изглежда българите действително не обичат да плащат данъци. Националноосвободителното ни движение се разгръща, след като Османската империя, раздирана от финансова криза, вдига плоския данък на селяните от 10% на 12.5% (Повече за фалита на Високата порта от 1875 г. прочетете тук). А след Освобождението селяните измислят всякакви хитрини, за да не плащат данъците, нужни за формирането на новите институции на Княжество България – включително се обявяват за „свободно казачество“.

Хиляда години да се върнем назад, пак ще срещнем същото. Българският апокрифен летопис е запазил описание на фискалната политика на легендарния цар Симеон: „И тогава, в това време, когато царуваше цар Симеон, той взимаше данък от цялата своя земя по всяка област на своето царство: едно повесмо [влакно, намотано на хурка] и лъжица масло и яйце на година. Това бе неговият данък от неговата земя, от неговите люде и нищо друго не искаше той. И много изобилие в онова време имаше при тоя цар Симеон“.

Още преди хиляда години в културния код на българския народ е изсечено: Златният век е век на ниски данъци. Не коментирам дали това отговаря на историческата истина (по-скоро не), нито дългосрочните последици за държавността от тази нагласа. Установило се е такова мислене и трябва да се съобразим с него.

Впрочем българските публични финанси са се съобразили. Голямата част от данъците, събирани от българската държава, сега идва от косвени, „невидими“ данъци. Купуваш хляб и мляко – плащаш невидим данък. Купуваш бензин и цигари – плащаш още повече. От заплатата може да ти удържат малко, но в магазина държавата си взима своето с излишък. Всъщност това, че уж ти взимат само 10% подоходен данък, става възможно с това, че с ДДС и акцизи, с невидимите данъци, ти плащаш чувствително повече.

Да, българските макроикономисти през последните десетилетия преоткриха съвета на френския финансов министър от XVII век Жан-Батист Колбер: „Изкуството на данъчното облагане е да оскубеш гъската така, че да получиш най-много пера с най-малко съскане“.

Да се върнем на Андрешко. Постъпката на този литературен герой вече 123 години поляризира литературните критици и средношколците, затова нека добавим малко икономика и антропология в ценностната какафония. Трябва да знаем, че Байлово – родното село на Елин Пелин и мястото, където се разиграва Андрешковата драма, е бедно планинско селище. Обработваемата земя е малко: толкова малко, че преди Освобождението някои байловски селяни се наемат за ратаи в съседното черкезко село.

Да си толкова беден, че да трябва да станеш ратай на черкези – това е драматично. Исторически факт е, че селата в Софийско са необлагодетелствани откъм природни ресурси. По отношение на хората от Пернишко, където ситуацията е сходна, икономист коментира през 1911 г.: „Селяните са много бедни и съвсем не са в материално отношение така, както са по-голямата част от селяните в другите части от страната ни“.

С други думи, простите български селяни в началото на миналия век изглеждат едва ли не заможни на фона на пернишките и софийските. А Андрешко, от своя страна, твърди, че Станой бил „сиромах“ – сиромах по байловските стандарти!

Станой, да реконструираме материалното положение на този литературен герой, е един от онези 15% от българите, които в началото на XX век разполагат с по-малко от 2 хектара обработваема земя. Тъй като живее в бедния Софийски край, ще предположим, че има по-малко дори от 1 хектар. Но това не е тлъстата добруджанска или тракийска земя, а няколко нивици, покрити с тънък слой планинска почва, размесена с дребни камъни.

Земята на Станойчо ражда под 100 кг ечемик или пшеница на декар**. В най-добра година той ще събере 1000 кг жито, от което обаче 300 кг ще отидат за семе. От останалите 2 килограма жито на ден той трябва да си плати данъците и да нахрани 5-6 членно семейство (контрацептивите ще се появят едва през 1960-те години). Къшей хляб на ден е най-доброто, на което може да се надява неговото домочадие.

Разбира се, домакинството на Станой диверсифицира източниците на препитание. Може би имат няколко кокошки, коза, кошер, може и да гледат буби. Поотраснал син може да се е главил нейде ратай. Дори така, дори в добра година, самото физическо оцеляване на тези хора е под въпрос. Какво да говорим за дрехи и евентуално читанка?!

Въпросът е, че този материален статус ражда специален начин на мислене и ценностна система. В условията на крайна оскъдица мрежата на взаимопомощ в чертите на селото става насъщна. Това, че Андрешко оставя съдия-изпълнителя в Байловското блато, за да може съселянинът му да си скрие житцето, е благородна, но донякъде очаквана постъпка.

От друго естество са благодеянията на Серафим, който дарява пари на жената на болен, и на баба Илийца, която носи хляб на преследван от турците бунтовник. При тях доброто се прави не вътре в малката общност, а на непознати, затова е универсално, общочовешко. А в нашия Андрешко се задейства механизъм номер едно: „Ако не помогна, и на мен няма да помогнат в нужда, а нужда винаги идва“.

Механизъм номер две е хитростта в отношенията с чужденците (гражданинът също е чужденец, разбира се). От гледна точка на една бореща се за оцеляване общност, да измамиш чужденеца не е грях. Европейски пътешественици из Южните морета често записват в дневниците си как „туземците“ си присвояват всичко, до което се докопат. Това не означава „крадливо“ местно население, а осъществяване на архаичен модел, който награждава с почит съобразителността на героя, позволила му да преметне глупавия чужденец. В крайна сметка, Одисей също е прочут крадец и измамник – на чужденци.

Софийско не е единственият край на света, където обработваемата земя е малко. В Китай нивите са плодородни, но хората са много. През 1909 г. американски агроном обикаля страната и удивен констатира: мъж изхранва дванайсетчленно семейство (родители, жена и деца) благодарение на нива от 10 декара, върху която гледа пшеница, просо, сладки картофи и боб; има и магаре, крава и две прасета. Друг бил „заможен“, защото за 8-членното си семейство разполагал с 13.5 декара.

Американецът с уважение отбелязва „впечатляващата продуктивност, която постигат китайските земеделци“, но прави и по-важно наблюдение: „Нищо не предизвиква по-голямо сътресение от излишните разходи, от всяко разточителство или лоша преценка при правенето на покупки“. Майкъл Уд (пасажът е взет от неговата „История на Китай“) коментира: „Непрестанното внимание към детайла, упоритият труд и безкрайното търпение помагат [на китайските селяни] да се изхранват в мирно време. И все пак равновесието винаги е крехко…“ По-нататък Уд отбелязва и „тяхното чувство за общност“ като механизъм, който им позволява да се справят с трудностите на живота.

Действително, ако си дребен стопанин няма място за излишни разходи и лоши сделки. Това е дълбоко залегнало в китайската култура, дори когато става дума за по-заможни хора. В една от книгите си за Китай писателят Джеймс Клавел описва как героинята му Мей-мей, красива китайка, изпада в опасна ситуация – и в пристъп на отчаяние обещава богати дарове на боговете. Когато опасността преминава, тя само се преструва, че хвърля слитък сребро в реката като подарък на речния бог, а всъщност го прибира в дрехата си.

На възмутения от тази божествена измама европеец Мей-мей отвръща: „Ти да не си мислил наистина, че ще хвърля всичкото това сребро във водата? Да не би случайно да съм луда? За какво на боговете им е истинско сребро?“

Българите понякога се срамуваме от своята бедност, но още повече от особеностите в характера, които сме развили покрай нея. „Андрешко“ е обидна дума – в същата степен, както „байганьовщина“. Обикновено „Андрешко“ означава да хитруваш на дребно, да мамиш за незначителна изгода. А напоследък – просто да се държиш като бедняк.

Китайската култура гледа по-различно на хитростта и съобразителността, породени от бедност. През 1670 г. император Канси, управлявал страната си над 60 години, обнародва Свещения указ, състоящ се от 16 максими, които трябва да възпитат обикновените хора как да бъдат добри граждани. Първите три максими касаят социалните отношения в семейството и със съседите – почит, хармония, мир. Четвъртата настоява: „Уважавай земеделската работа“. Петата гласи: „Бъди икономичен!“

Е, както сме започнали, да кажем и 14-тата максима: „Плащай си данъците навреме и изцяло, за да не те принудят да ги платиш“.

Ето затова „Андрешко“ е велика творба, която напълно си е заслужила стоте лева – защото дебелият господин във вълчи кожух, който обира първосигналната неприязън на читателя, всъщност е съвсем прав, когато заявява: „…(П)ропаднахте, развалихте се – ще станете неспособни данъкоплатци и ще съсипете държавата“.

Днес България е страната с най-ниската данъчна тежест в Европейския съюз – но само за богатите, докато данъците за бедните хора са седмите най-тежки в Европа. Това не са метафори, това е статистика. Кой сега е Андрешко? Беднякът, който и при минимална заплата плаща данъци и осигуровки в пълен размер, или господинът от града, радващ се на скришната облага на максималния осигурителен праг?

* Средната надница на обикновен работник в Княжество България през 1900 г. е била 1.45 лв., на косач 2.10 лв., на зидар 2.28 лв. Статистически годишник на Царство България 1909 г. София: Държавна печатница, стр. 303.
** През 1907 г. средният добив от декар пшеница в България е изчислен на 65.6 кг; добивът от декар ечемик е 63.5 кг., от декар ръж е 54.1 кг. Статистически годишник на Царство България 1909 г., стр. 198.

Материалът Андрешко в Китай е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Падането на Желязната завеса през 1989 г. е рядък пример за световно събитие, посрещнато с одобрение от почти всички. Хората от бившите социалистически страни се радваха на новопридобитата свобода да изразяват собствено мнение, да пътуват и да са икономически активни. А работодателите в западния свят доволно потриваха ръце: към тях се отправяха потоци от евтина работна ръка. По-късно стана ясно, че крахът на режимите в Източна Европа слага край на общата политическа нагласа на Запад за постепенно повишаване на стандарта на живот.

Една национална прослойка от работодатели постъпи малко по-различно – германските индустриалци. Разбира се, германските бизнесмени не са алтруисти, те също се възползваха от притока на евтин източен труд и за дълги години замразиха ръста на заплатите на сънародниците си. Но предвид това, което можеха да направят – масово да изнесат производството си в европейски страни отвъд Полша и Чехия, за да намалят разходите си за труд – те постъпиха поразително отговорно и далновидно.

Според една оценка, германските автомобилостроители са можели да намалят с до 70% производствените си разходи чрез преки инвестиции в Източна Европа. Това означава, че ако производствените разходи за един автомобил са 5000 марки, със завод в Нова Европа те ще са примерно 2000 марки. Почти цялата разлика ще се превърне в печалба за работодателите и техните банкери. Съвременният профсъюзен деец Джон Коди (да не се бърка със синдикалиста-гангстер със същото име) пояснява:

„Германските производители далеч не са толкова загрижени за разходите за труд, както тези в САЩ, предвид продуктовия си модел и институционалната уредба… В Германия индустриалните отношения, силата на организирания труд, продуктовите стратегии и културата на компаниите не насърчават изнасяне на производства в чужбина“.

С други думи, културата на германския работодател го насърчава да се грижи не само за краткосрочната печалба, а за дългосрочните отношения в своята индустрия. Германският бизнесмен залага на качеството („продуктов модел и стратегии“) и поддържа устойчиви връзки с профсъюзите. Профсъюзите и работодателите в Германия са партньори: първите ограничават исканията за прибързан ръст на заплатите, вторите са готови да понесат загуби, но да не уволняват.

Германските бизнесмени се учат от грешките си. Когато между 1991 и 1994 г. автомобилният сектор изпада в криза, близо 20% от заетите в сектора са освободени. В настъпилата след това експанзия се образува недостиг на квалифицирана работна ръка и автомобилостроителите имат сериозни разходи за наемане и обучение на нови хора. Затова по време на кризата през 2009 г. работодателите в Германия активно сътрудничат с правителството, за да не се стига до масови уволнения.

Предприятията са въвели собствена антициклична мярка – „спестовна сметка в работно време“. В добри години работниците полагат извънреден труд, отработените часове се натрупват и им се плащат в трудни времена; така могат да се компенсират до 300 часа, или близо 2 месеца липса на поръчки в предприятието. Когато „спестовните трудови сметки“ се изчерпят, работниците в продължение на до 2 години могат да се наемат на съкратено работно време. Правителството им гарантира 60% от предишната заплата, плюс добавки за деца. Компаниите допълват възнагражденията: „Фолксваген“ е осигурявал до 100% от предишната заплата на работника, „Даймлер“ до 85%.

Временно заетите работници – които често са нископлатени, т.е. изгодни за наемане чужденци, при нужда се освобождават първи, за да се запази „ядрото на работната сила“: националният трудов ресурс. Защото не се стремят към печалба на дребно за сметка на своите работници, германските компании като цяло са по-печеливши от търсещите само печалба компании от САЩ, твърдят консулантантите на „МакКинзи“.

Индустриалната политика на Германия е видяла възходи и провали. Повече от милион работни места са загубени: след 1990 г. делът на заетите в преработващата промишленост спада с почти 15 процентни пункта. Но дори така, той остава над два пъти по-висок от този в САЩ (под 8% в края на 2025 г.).

Когато видиш, че даден национален подход има добър резултат, нормално е да се опиташ да заимстваш добрите практики и култура. За съжаление, „германската“ нагласа не е типична за българския работодател. Работодателските организации в България през годините яростно се съпротивяват на всяко повишаване на минималната заплата; нивото от 620 евро, въведено от 1 януари 2026 г., също бе силно оспорвано, независимо че е под минималното заплащане в Черна гора и 4 пъти под това в Германия (2343 евро).

Работодателските организации на България демонстративно отказаха да разговарят с профсъюзите и правителството, когато беше предложено леко повишаване на осигурителните вноски през 2026 г. То щеше да доведе до 1% ръст на разходите за труд на работодателя, но щеше да ограничи бюджетния дефицит и натрупването на публичен дълг. Този отказ отключи социални процеси, довели до оставка на непопулярното правителство. Каквото и да мислим за правителството „Желязков“, цената на запазването на ниска цена на труда бе нова вълна политическа нестабилност.

Отбил политическата заплаха от поскъпване на труда, днес важна грижа на българския работодател е допълнително намаляване на производствените разходи чрез привличане на работници от чужбина. Разбира се, той би могъл да ползва работните услуги на българите – но му е по-изгодно да внася евтин труд от Азия, Африка и източните краища на Европа. А българите, изправени пред работодателското нежелание за нормализиране на размера на заплатите в страната, са принудени да се наемат на работа в чужбина, за да се сдобият със средствата, достатъчни за отглеждане на деца и грижа за семейство.

Разбира се, наемането на работници от чужбина само по себе си не е зло. Има дейности, за които просто няма достатъчно български кандидати, а тези дейности са важни за обществото и икономиката. Бедата е, че докато българският бизнес ползва евтиния труд на чужденци, той не полага паралелни усилия, за да осигури за българите възможност да работят в сектори висока добавена стойност. Краткосрочната печалба на българския бизнес е на път да се превърне в дългосрочен пасив на цялото общество.

Според масово тиражираните данни, през 2025 г. в България са се трудили около 50 хил. работници от чужбина. Ако е вярно, това число съответства на едва 2% от работната сила и не би трябвало да е проблем, дори да се удвои. Но този бърз трудов ресурс отлага решаването на проблема с онези сигурно 150 хиляди млади българи, които нито работят, нито учат. Готово ли е правителството да предложи план за бъдещето им? Готови ли са работодателските организации да го подкрепят?

Друг пренебрегван от работодатели, синдикати и правителство факт е, че циганският етнос упорито не е приобщаван към националните цели. По експертни оценки, циганите в България са близо 800 000 души; над 30% от децата, които сега се раждат в България, са циганчета. Тези циганчета са национална радост и богатство; въпросът е, че те трябва да бъдат изучени и възпитани и да получат професионална квалификация.

За българския работодател е трудно да погледне на професионалната подготовка на циганите или на неработещите и неучещи млади българи като на нещо, което го касае лично. Потънал в ежедневни задачи, работодателят предпочита да ползва измамните предимства на евтиния узбекски труд, вместо да обучава трудни хора. Проблемът е, че тази лична логика води до обществен дефицит с опасни последици за демографията, включително за пазара на труда.

Да отпуснем накрая фантазията си и да помислим по въпроса: какво щеше да се случи, ако германските работодатели бяха като българските? Щеше ли да има изобщо германска нация? В края на XIX век Германия първа в света въведе пенсионно и социално осигуряване, за да не избягат нейните работници в Америка. До голяма степен по същия начин, днес бъдещето на България е в ръцете на българските работодатели.

*Текстът е публикуван първо в изданието „Бодил“…

Материалът Ако германските работодатели бяха като българските е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Приписват на Джон Кенеди фразата „Приливът повдига всички лодки“. Тя носи обещанието, че стопанското оживление ще облагодетелства всеки субект в икономиката, но за добро или лошо това не винаги съответства на реалността. България дава подобен пример: стопанската конюнктура през последните години се подобрява, но паралелно се оформят и губещи сектори. Противно на масовото убеждение, това не е нещо лошо – в крайна сметка, именно това е същността на икономическото развитие.

Да започнем с краткосрочната статистика за промишлеността. Според НСИ индексът на промишленото производство към ноември 2025 г. възлиза на 90.7 пункта (сезонно изгладени данни; 2021 = 100). Такова понижение на теория дава основание да се говори за „промишлена криза“ и дори за „деиндустриализация“. Но ако погледнем в детайли кои са отраслите, засегнати от общия спад, ще стигнем до друг извод.

Спадът в промишленото производство се дължи в голяма степен на рязкото свиване на добивния сектор и най-вече въглищата. Индексите за оборотите в производството на въглища са конфиденциални (огромната част от добива се извършва от държавната „Мини Марица-изток“), но други статистически източници дават представа за общия спад. От януари до октомври 2025 г. в България са добити 13.8 млн. тона лигнитни и кафяви въглища, сочат данните на НСИ за производството и доставките на твърди горива. За същия период на 2022 г. са произведени над 29 млн. тона: 53% спад за 3 години.

Изходът от въглищната енергетика е общоевропейски проект, който се улеснява от милиардни субсидии и повечето страни членки са много по-напреднали от България в това отношение – включително Германия, Полша и Чехия. Освен това, Зеленият преход се придружава от инвестиции във възобновяеми енергийни източници. Ако всичко това се постави на везните, ще се види, че спадът всъщност е „за добро“. Но политиците и бизнес застъпниците не обичат везните. За тях е много по-изгодно да натискат копчетата на масите с апокалиптични картини.

При преработващата промишленост нещата не стоят много по-различно: общият индекс в края на ноември е 101.1 пункта, което говори, че през последните пет години има стагнация – същински провал за страна в догонваща позиция като България. Но приливът всъщност е повдигнал някои лодки в сектора доста нависоко. Такава е ситуацията с производството на лекарствени вещества (126.2 пункта), производството на компютърна техника, електроника и оптика (118.6 пункта), производството на електрически съоръжения (115.4 пункта) и производството на метални изделия (156.6 пункта).

С други думи, във фармацията, електрониката и електротехниката – отрасли с висока добавена стойност и иновационен потенциал – има подем. Най-изразен ръст има в металообработката, която не е с особено висока добавена стойност, но пък е продължение на развитата национална металургия и това носи структурни ползи. От друга страна, големите губещи през последните години са отраслите с ниска добавена стойност: текстил (едва 52 пункта в края на ноември), облекла (под 70 пункта), кожарска индустрия (63 пункта), производство на дървен материал без мебели (83 пункта) и др. подобни.

Основният виновник за този спад в отраслите с ниска производителност е повишилата се цена на труда. Цената на труда поскъпва, първо, заради ръста на минималната работна заплата: тя достигна 620 евро чак през януари 2026 г., но и това вече е много на фона на Виетнам и Камбоджа. Второ, заради правото на българските граждани да работят свободно в останалите страни на Европейския съюз за повече пари. Цели планински села се изпразват, млади и стари си вадят хляба в чужбина. Работодателите в България са принудени да плащат малко повече, ако искат да намерят работници.

Така или иначе, текстилната индустрия запада във всички икономики, преминаващи на по-висока икономическа предавка. Проблемът на България не е толкова в това, че дадени подотрасли отбелязват спад, а в това, че другите по-производителни отрасли не го компенсират в достатъчна степен. Но все пак някои оказват компенсиращ ефект.

Разбира се, съществуват и сектори, в които България има традиции и ресурсен потенциал и които днес се представят неестествено слабо. Такива са производството на храни (90 пункта), превозни средства без автомобили (82 пункта) и мебели (99 пункта). Те вероятно се нуждаят от специално внимание, с публични мерки за стимулиране и осигуряване на допълнителни пазари. Но това не променя общия извод: днес в България „лодките“ на иновативните сектори с висока добавена стойност хвърчат нагоре, докато тежките гемии, наследени от средата на XX век, та и от по-рано, вече загребват вода.

Това, разбира се, не означава, че в България ще спре да се произвежда текстил и да се шият дрехи. Платове и дрехи ще се правят отново, но с новата цена на труда акцентът няма да е върху евтино, а върху качествено. Това прави дизайна и биографията на дрехата от несравнимо по-голямо значение от експлоатацията на бедната жена в задушната фабрика. Българският бизнес се нуждае от коренна мисловна пренастройка.

Да разгледаме още един информационен източник – данните на БНБ за чуждестранните инвестиции. През третото тримесечие на 2025 г. ПЧИ възлизат на общо 56.2 млрд. евро, като за една година (спрямо третото тримесечие на 2024 г.) бележат 5.3% увеличение. Това е добър ръст, като цяло, но и тук се обособяват печеливши и губещи. От общо 2.8 млрд. евро нетни ПЧИ за разглеждания едногодишен период, 46% са насочени към сектор „Финансови и застрахователни дейности“: очевидно е, че членството на България в еврозоната увеличава тежестта на финансовия сектор, който тепърва очаква експанзия.

На второ място по размер са инвестициите в преработващата промишленост – нови 415 млн. евро до общо 11.7 млрд. евро, или 3.7% годишен ръст. Обясненията за това може да са много: от военната индустрия до по-тясната интеграция с веригите на доставки в ЕС. Годишен ръст от 20% отбелязват преките чуждестранни инвестиции в строителството, в енергетиката ръстът е близо 5% до над 3 млрд. евро (което доказва, че спадът на въглищната енергетика се компенсира). Положителен знак е близо 10% нарастване на чуждестранните инвестиции в най-иновативния сектор – информатика, творчески продукти и далекосъобщения, достигайки общ размер над 3.7 млрд. евро.

В други сектори ПЧИ са в застой или намаляват. В добивната промишленост годишният спад е 3%, в транспорта и логистиката – над 6%. В търговията ръстът на ПЧИ е минимален, което е логично предвид пренасищането на българските градове с търговски обекти. Хотелиерството никога не е разчитало на външни капитали. На този фон, ръстът от 3.2% на чуждестранните инвестиции в сферата на научните и професионалните изследвания не изглежда толкова малък.

Впрочем през 2025 г. се наблюдава засилване на общата инвестиционна активност в страната. През второто и третото тримесечие на 2025 г. брутното образуване на основен капитал надхвърля 20% от БВП; от поне шест години в България е нямало две последователни тримесечия, в които инвестициите да са над 1/5 от общия размер на БВП.

В България днес има известно икономическо оживление: заради членството в еврозоната, малко по-високата инфлация, по-ниската сравнителна цена на труда или по друга причина, но приливът достигна и нашето пристанище. Моментът е подходящ за структурно пренастройване: за подкрепа за сектори с по-голяма производителност и по-добра перспектива на международните пазари, и оттегляне на подкрепата и сериозни реформи за сектори със залязващи функции.

Говорим за индустриална политика – най-актуалната, а всъщност най-стара концепция за синхронизирано развитие на националното стопанство към все по-сложни и ценни производства. Първата стъпка към национална индустриална политика е да се признае, че за държавата е по-добре да се развиват сектори с висока добавена стойност за сметка на сектори с ниска добавена стойност. Звучи странно, но държавното управление нямаше такова мислене през последните три десетилетия.

Никой не обича да губи. Пренастройването на българската икономика към производства, разчитащи на ум и технологии вместо на евтин труд, прави много бизнеси губещи. Бизнес адвокатите ще леят от екраните красиви слова защо „държавата“ трябва да „помага“ на производства с ниска добавена стойност. Много важно е националното управление да не се поддаде на тези жалейки. Поне в българския случай, трябва да се насърчават само тези производства, които пълноценно оползотворяват националния трудов ресурс и прилагат технологии, ориентирани към бъдещето.

Материалът Някои лодки потъват е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Заглавието* звучи гръмко, но съответства на фактите, които ще изложа по-долу. А иначе новина няма: българската държава и българската минна индустрия продължават да не се грижат за националния интерес при добива на подземни изкопаеми, които на теория са национално наследство, а по конституция – изключителна държавна собственост. Единствената разлика е, че в този случай са засегнати стратегическите интереси на Европа.

Редките минерали, за които твърдя, че са преминали в китайски ръце, водят началото си от рудника край село Челопеч, който от 2004 г. е отдаден на концесия на минната компания DPM Metals. Специалистите определят рудата от Челопеч като полиметална – освен злато, в нея има значително количество мед и сребро. Съдържа и отровен арсен – причината, поради която тя не се преработва у нас, а се изнася в чужбина под формата на концентрат. Но в Челопечката руда има много повече неща. Самият Николай Христов – преди директор на обогатителната фабрика, днес вицепрезидент „Устойчиво бизнес развитие“, посочва: „Тук може да се открият следи от почти цялата Менделеева таблица“.

В рудата от Челопеч документирано има германий и галий – редки елементи, включени в списъците на САЩ и на Европейския съюз за минералите с критично значение. Точната концентрация е отворен въпрос. През 2008 г. инж. Христов определя съдържанието на германий между 6.7 и 9.3 грама на тон, а на галий – между 3 и 6 г/тон. Геолози от по-старото поколение твърдят, че концентрацията на германий е поне 80 грама на тон, а цинкът – който не се извлича и не се плаща на държавата – е в промишлени количества.

Да се доверим засега на данните на компанията. При средна концентрация 8 грама на тон и официален годишен добив около 2.2 млн. тона руда, всяка година от недрата на земята в Челопеч би трябвало да излизат 17.6 тона германий. За сравнение, цялото годишно производство на германий в света през 2025 г. възлиза на около 230 тона.

Следващата крачка е да преценим колко струва въпросният германий от Челопеч. Цената на германия и изобщо на редките елементи с приложение във военната индустрия и високите технологии рязко нарасна през последните години вследствие на експортните рестрикции на Китай. През септември 2025 г. индустриални източници посочват около 5000 долара на килограм, впоследствие цената леко се понижи заради временното примирие в търговския спор между Китай и САЩ. При условна цена 4000 долара на килограм германий, годишната стойност на този елемент в Челопечката руда е над 70 млн. долара. Груба оценка за стойността на галия е над 10 млн. долара (1540 USD/kg на 18.11.2025).

Компанията-концесионер на рудника в Челопеч не плаща нищо на българската държава за това подземно богатство. DPM Metals (така от няколко месеца се наричат „Дънди Прешъс Металс“) твърдят, че количеството на редките елементи в рудата е „значително по-малко от платимите граници“. С други думи, концентрацията им е толкова ниска, че разходите за извличането биха били по-високи от приходите от продажбата. Съответно, според концесионния договор между Република България и DPM Metals, такса се дължи само върху брутната стойност на златото, медта и среброто, но не и върху галий, германий и други редки елементи в полиметалните руди от Челопеч.

Концесионерът в Челопеч вероятно наистина не печели нищо от тези български подземни богатства. И защо да го прави? През 2024 г., когато цените на златото бяха с поне 40% по-ниски от сегашните, „ДПМ Челопеч“ отчете чиста печалба от 385 милиона лева. Отделно от това, вторият рудник на компанията край Крумовград донесе чиста печалба от 196.5 млн. лева. При печалба от над 580 млн. лв. за година мотивът за въвеждане на сложни технологии за извличане на редки елементи силно отслабва.

В скоби, дивидентите, платени за 2024 г. на акционерите в DPM Metals общо от двата рудника възлизат на внушителните 471.4 млн. лв. (245.75 млн. лв. от Крумовград и 225.67 млн. лв. от Челопеч). На този фон, концесионните такси, платени на държавата изглеждат неадекватни: 19.8 млн. лв. от Крумовград и 17.7 млн. лв. от Челопеч. Компанията е внесла също и 53 млн. лв. данъци и такси, но дори с тях, а дори да добавим и платените заплати и осигуровки (под 75 млн. лв.), както и благотворителността, изводът не се променя: чистата печалба на DPM Metals от България за 2024 г. е 3.4 пъти по-висока от цялата сума, която компанията ни оставя като данъци, такси, заплати и осигуровки.

Да, при това положение, защо й е на тази тъй печеливша компания да си създава грижи с извличане на редки елементи от комплексни рудни? Тук на сцената излиза друг интерес, пред който DPM Metals бледнее: стратегията на Китай за редкоземните елементи.

Доколкото се ориентирам, в България по някаква причина нито една медия не отрази новината от август 2024 г., че заводът на DPM Metals в Цумеб, Намибия, беше продаден на китайска компания. Повече от десет години концентратът от Челопеч се извозваше в Цумеб за по-нататъшна преработка; читателите на Бодил.БГ може би си спомнят репортажа ми от това отдалечено и тъжно място. Но от повече от година смелтърът в Цумеб не принадлежи на канадците; новият собственик е Sinomine Resource Group със седалище в Пекин, чиито акции се търгуват на борсата в Шънджън.

Макар самата „Синомайн“ да посочва, че работи в 40 страни, това не е гигантска фирма: според борсовите отчети приходите й за 2024 г. са 5.36 млрд. юана (750 млн. USD), а пазарната капитализация е от порядъка на 50 млрд. юана. По-важно е, че компанията се специализира в инвестиции в редкоземни метали извън Китай: „Синомайн“ е собственик на мина за цезий и рубидий в Канада, притежава и литиева мина в Зимбабве. Смелтърът в Намиб изглежда страничен за стратегическите й интереси – но само на пръв поглед.

Веднага щом влезе във владение в новия си завод, китайската компания заяви (по „Ройтерс“), че в шлаката, останала в Цумеб след извличането на златото и медта от преработваните там концентрати, се съдържат 746 тона германий, 410 тона галий, както и над 210 хил. тона цинк – без да броим олово, молибден и антимон. Може би това е причината, поради която китайците през 2024 г. се съгласиха да платят 162 млн. долара за активите на смелтъра (само той оценен на едва 20 млн. долара) плюс натрупаната на обекта продукция – след което през юни 2025 г. го затвориха с мотива, че нямало достатъчно концентрат за преработка, тъй като по света сега имало свръх-капацитет на металургични мощности.

Простите сметки показват, че в шлаката на Цумеб – която е с много висока концентрация на арсен и от която „Дънди“ дълго се чудеха как да се отърват – се съдържа германий на стойност 3 млрд. долара (сметнато при цена 4 хил. долара за килограм) и галий за поне 400 млн. долара (при цена 1000 долара за килограм). Имало и 60 хил. тона олово и 210 хил. тона цинк; ще оставя на българските данъчни власти да пресметнат пазарната им стойност.

При встъпването в обекта ръководството на китайската компания заяви намерение да инвестира 223 млн. долара, след което от натрупаната на производствените площадки и депа 200 хил. тона шлака ще се добиват по 33 метрични тона германий годишно, както и 11 тона галий и 10900 тона цинк. Този проект щял да минимизира въздействието върху околната среда и да демонстрира „зелената минна индустрия“, твърди китайската страна.

Както е типично за големите минни проекти, натрупаната в Цумеб шлака не може да се припише на един източник: заводът работи дълго преди да бъде купен от „Дънди“ през 2010 г.; след това капацитетът му от близо 200 хил. тона се запълва наполовина с концентрат от Челопеч (около 105 хил. тона за 2019 г.), а останалите количества идват от Перу и от други места. Така че германият и галият, които китайците ще оползотворяват в Цумеб, не са само български.

Но фактът остава: дори при ниските концентрации, докладвани през 2008 г. от инж. Христов, постъпвалите над 12 години концентрати от Челопеч съдържат поне 200 тона германий – българско подземно богатство, равняващо се на цялото годишно производство в света, което… просто е било изхвърлено на бунището. Откъдето Китай с радост го взима.

Какво се случва с концентрата от Челопеч, след като той вече не се извозва до Африка? Още през 2022 г. „Дънди“ заявява, че ще го продава на „глобални смелтъри от трети страни… поради голямото търсене“. В края на 2021 г. компанията прави тестове, които потвърдили икономическата целесъобразност в Челопеч да се произвеждат концентрати с по-ниско съдържание на злато и мед; транспортните разходи за по-високия тонаж се компенсирали с излишък от по-високата норма на извличане на ценните метали.

Действително, през последните години от рудниците на Челопеч вече излизат по около 140 хил. тона концентрат годишно – но както и преди, компанията не плаща на държавата за редките елементи в тях.

Бизнес операциите, които бяха изложени накратко тук, се оказаха много успешни. DPM Metals твърдят, че продажбата на африканския смелтър им помогнала да се фокусират върху същинската си дейност, включително с експанзия в Сърбия и Босна и Херцеговина (големите мини „Чока Ракита“ и „Вареш“); свободният паричен поток на компанията е рекорден, цената на акциите главоломна. Плановете за експанзия в Еквадор (мината Лома Ларга) бяха спрени заради недоволството на местните жители и опасения за замърсяване на водите, но на Балканите, където властите са по-либерални, нещата се развиват повече от добре. И китайците от „Синомайн“ се радват на рекордна цена на акциите си.

Губещите страни в този бизнес са държавите, които не са достатъчно силни, за да защитят интересите си при разработването на подземните си богатства. Читателят вероятно вече си е задал въпроса: при сегашния размер на концесионната такса, точно галият и германият в Челопечката руда ли са ни проблемът? От тоновете злато, което добива DPM Metals, но на теория е национално богатство, а по конституция изключително държавна собственост, за държавата остават трохи. (Да, тонове: през 2024 г. от Челопеч са извадени брутно 167 хил. унции злато, което се равнява на 5 тона).

Въпросът за управлението на Челопечката руда придобива и други измерения през последните години. През 2020 г. Европейската комисия предложи стратегия за материалите с критично значение, в която германият и галият заемат основно място. Металоидът германий се прилага в производството на оптични влакна и оптика в инфрачервения спектър, както и в сателитните соларни клетки и като катализатор при полимеризация. Редкият метал галий се ползва в полупроводниците и фотоволтаичните клетки. И при двата редки елемента Китай държи 80% от световния добив, а ЕС внася над 31% от използваните количества. Българските подземни богатства при по-добро управление биха променили радикално тези съотношения.

Днес темата за редките елементи излиза напред в дневния ред на ЕС и България. Запознати с масовото недоволство на българското население относно рудодобива, учени – геолози и социолози – правят обстойни проучвания как да пречупят сърцата на хората и да ги направят по-меки към интересите на минния сектор. Може би, ако подземните богатства на България се управляваха с повече мисъл за обществения интерес, също и отношението на хората към минната индустрия нямаше да е толкова отрицателно.

*Анализът е публикуван първо в изданието Бодил

Материалът Как български редки минерали за милиарди преминават в ръцете на Китай е публикуван за пръв път на Икономически живот.

„Ще открадна тази дума!“ – заявих на леля, докато тя за пореден път ми разказваше колко славно са си прекарвали с майка ми, нейната сестра, и с още няколко хубави и модерни момичета от село Българево до Калиакра в средата на 1960-те. Спускали се по скришни пътеки през същински джунгли до девствени плажове. Плували покрай скалите, гмуркали се в дълбокото. Взимали на стоп камионите на военните. Припичали се като гущери по камънаците на Тауклиман и събирали погледите на редките туристи (главно поляци) и първите наши „хипари“ – художници, музиканти, археолози.

В тази крайморска идилия ролята на злодей се играе от простака. Невъзпитан, неграмотен, примитивен – но той не знае, че е такъв. Той мисли, че нормално е точно неговото поведение и отношение към живота, а който не прави така, е „будала“. Той няма и капка желание за нематериални неща: музика, книги, свобода. Природата и красотата не го вълнуват. Дай му да си напълни корема, да си направи кефа и да спечели пари. Груб човек, не се и замисля дали не пречи на някого с действията си, дали не засяга някого с думите си. Понякога ще ти направи мръсно, понякога не – но да ти направи добро просто ей-така, не чакай.

„Другите бяха такива – разказва леля с отнесен поглед. – Но ние не бяхме като тях. Различни бяхме. Подигравахме им се. Наричахме ги „недовършени“. Неготови хора, незавършени, още не станали същински хора. Невтасали.“ Ето тази младежка подигравка открадвам сега.

Но както я откраднах, така и скоро ми се наложи да я използвам. Попътувах седмица из родното Черноморие и за да не ме смаже дълбоката скръб от събраните впечатления, посегнах към тази усмивка, доплувала до мен по вълните на времето.

„Изтрий я, изтрий я! Какво снимаш! Сега като те настигна, ще видиш на какво ще те направя! Ти за какъв се мислиш, бе, знаеш ли на какво ги правя аз такива като тебе!“ – крещеше след мен шкембелия зад телена ограда на плажа Иракли. Честно, не исках да го ядосвам. Просто така стана. Имаме семейна традиция: всяка година по пътя от София към Варна и Добрич спираме на Иракли. Само за час или два и после продължаваме на север. Не искаме шезлонги, искаме природа. Много сме отговорни: спираме колата далеч от плажа и после вървим през гората към морето, за да не натоварим екосистемата.

Вървим си ние по черния път към плажа, обикновено българско семейство с две тийнейджърки, елегантната им майка и тромавияТ им баща. И хоп! – на средата на пътя, на двеста метра преди пясъчната ивица, изниква ръждива ограда. Знам, че покрай Иракли има частни терени. Но и знам, че според чл. 4 на Закона за устройството на Черноморското крайбрежие достъпът на гражданите до морските плажове не може да бъде ограничаван, освен за нуждите на държавната сигурност. Така или иначе, портата на оградата беше открехната. Огледахме се, минахме от другата страна, подминахме нещо като къмпинг, поплажувахме час – прекалено много хора наоколо, не беше приятно – и обратно.

Да, но междувременно някой беше заключил портата на оградата с катинар. Явно трябваше да се върнем назад, да излезем от заградения периметър, после да потърсим козя пътека нагоре покрай оградата – под слънчев пек и през трънаци. А може би има и друг начин? Вътре в ограденото имаше пет или десет „бивака“, със спрели коли, големи палатки, хора разпускат. Отидох и тук, и там – попитах учтиво хората как да отворя катинара, защото слънцето ни е напекло и не искаме да заобикаляме. Странно, никой не знаеше кода на катинара. Как ли излизат с колите си за провизии?

Продължих опита за комуникация: „Искам само да мина от другата страна, все пак по закон достъпът до плажа е свободен! Не искам да правя проблеми, но имам журналистическа карта.“ Посрещнаха ме тънки усмивки и стена от вдигнати рамене. В този момент момичетата намериха спасение – бутнаха по-силно крилата на портата в противоположни посоки и се провряха през образувалия се процеп. Не ми се вярваше, но и аз, като в старото филмче за Татко Барба, успях да премина отвъд.

Успяхме! Но нещо ме глождеше, защото законите трябва да се спазват, а този крайбрежен къмпинг очевидно беше самоделен. Изкарах телефона и започнах да снимам палатките – ей така, за архива, ако случайно напиша нещо в „Бодил“ по темата. И тогава той изригна – точно онзи, който допреди минута ми обясняваше, че не бил оттук и бил за малко. „Ти кого снимаш бе! (…)“ Накратко, човекът подчерта недоволството си от хората като мен и от нашите майки. Всъщност ме заплаши със саморазправа – само да ме стигне, което не беше лесно с неговите форми. Но гръмогласните му словоизлияния бяха тъй убедителни, че само срамът от децата ме възпря да не хукна да се спасявам в колата.

На 15-20 км на север от Иракли е град Бяла, в който Прокуратурата на Република България има почивна станция. Не мога да повярвам, че затвореният къмпинг до плажа на Иракли е всеобщо неизвестен. Теренът, върху който е къмпингът, може и да е частен, не споря. Но според българските закони достъпът до плажа не може да се ограничава. Не е никакъв „достъп“ да те пращат до морето през кози пътеки, докато препречват големия горски път.

Да съм честен, погазването на закона ме нарани по-малко, отколкото човешката лошотия и простотия. Затова започнах да си повтарям ободрително: „Недовършен, остави го! Недовършен, остави го!“ Но скоро действително видях какво означава недовършен. Става дума за естакадата при нос Шабла, тази забележителност на северното ни Черноморие, за която през десетилетията са пръснати много пари и труд, но никога не е служела за нещо важно. „Естакада“ всъщност означава бетонен мостик, влизащ четиристотин метра навътре в морето. Построили я в края на 1960-те, когато в региона е открит нефт и газ. Като дете се разхождахме по нея – ползваха я основно въдичари, вадеха сафрид с чепарета. После без нужната поддръжка естакадата бързо започна да се руши и я затвориха за граждани.

През 2015 г. започна учудващ ремонт на повредената конструкция, за който бяха отпуснати 7.5 млн. лв., но работата, предвидена за 10 месеца, така и не беше довършена. По всичко личи, че е имало голямо отклоняване на средства, прокурори са правели проверки, но от прокурор справедливост в България не чакай. През 2024 г. отново отпуснаха пари за ремонт, нови 3.7 млн. лева. Срокът от 8 месеца отново не беше спазен. Последно обещаха да е готова „октомври-ноември 2025 г.“ В началото на август 2025 г. никой не работеше по надупчения от морето обект: очаквам през лятото на 2026 г. този мостик с неуточнено предназначение да се намира в същото полуразрушено състояние, полегнал между миналото и бъдещето.

На потомството предлагам нова метафора: когато говори за безсмислен проект, гълтащ пари като бездънна яма, да използва фразата „естакадата на Шабла“. Тази крайморска схема надали щеше да провокира моето перо, твърде недовършена е ситуацията там, ако „усвояването“ на естакадата не се развиваше в непосредствена близост до историческо богатство, което при наличието на малко ум можеше да е перла в регионалния туризъм.

Все пак, тракийски и римски крайбрежни крепости не се срещат под път и над път в България. Пък и по света. Кария, древното пристанище на ската точно до естакадата, днес тъне в магарешки бодили. Всяка година го навестяваме – и всяка година бодилите стават повече, древните стени сякаш се слягат, боклуците се увеличават, а тъгата се сгъстява. Добре, точите пари от естакадата, но защо поне не поддържате наоколо?! Кария не е Колизеума, но има достатъчно високи запазени стени: мястото има безспорен туристически потенциал, който дори безумните обърнати „енергийни“ пирамиди, монтирани незнайно от кого и защо пред близкия фар, не могат да развалят.

Кария не е изолиран случай на историческо наследство, оставено на природните стихии. Върху високия над сто метра нос Чиракман, бялата емблема на Каварна, лежи древен град с вълнуваща история. През 2003 г., сигурно по някой проект, Чиракман беше разчистен от трънаците; добре личаха основите на старинните здания, включително на голяма базилика. В съчетание със спиращата дъха гледка към морето и към скалистия бряг на север, историята на Чиракман от Античността до края на Втората Българска държава лесно може да го превърне в една от туристическите забележителности на Каварна.

В началото на август 2025 г. Чиракман беше превзет от армия бодили, с една разчистена пътека и частичен достъп до базиликата. Ръждясала табела говореше за славното минало на гръцкия Бизоне, за страшното земетресение, срутило в морето най-богатите квартали на града и за новия му възход при Добруджанското деспотство. На самата пътека в краката си видяхме няколко малки жълти, зелени и оранжеви парченца. Посещението ни в Каварненския исторически музей по-рано през деня ни убеди, че това не бе нищо друго освен сграфито керамика от XIV век, когато тези земи са имали собствена държава.

Богат край. Толкова богат, че не държи сметка за античното и средновековното си наследство. Но може би тази безстопанственост е характерна черта на лекомисленото море? Може би във вътрешността нещата стоят по-добре?

Нали съм родом от Добрич, не храня илюзии. Навестих Стария Добрич – етнографския комплекс, където навремето за пръв път си поръчах кафе. В неделя следобед на терасата на старото кафене, в двора срещу археологическия музей (в който се пази късче обработено злато, може би по-древно от това във Варненския некропол), не беше за слабохарактерни: отпред на плочника бяха запалили барбекю и гъсти вълма кебапчен дим обливаха масите. Преместихме се в кафене на градския площад – където клиентите сами решаваха проблема с липсата на музика, пускайки си чалга от телефоните.

За щастие бяхме предупредени и този път въобще не ходихме на Болата – някога райски залив, сега див паркинг и огромен пясъчен пепелник, където можеш да си хвърлиш фаса, огризката и другите ненужни неща. А, и да си вкараш лодката в морето – а за да я вкараш, трябва, разбира се, да нагазиш в самото море с тежкия си джип и влекач. Не, не отидохме на Болата, както догодина няма да отидем на Иракли.

Въпросът, който ме тревожи, е дали тази недовършеност е свойствена за България и евентуално Балканите, или е характерна специално за северното ни Черноморие? Според мен цялата страна страда от маси груби, невъзпитани и нагли хора. Ето, виж снимката от язовир Голям Беглик. С какво този пловдивски богаташ, натопил джип във водата, а преди това часове наред порил с джета си спокойните води на височина 1500 метра над морето, е по-добър от селския бек на Болата, запречил пътя към морето със скъпата си лодка и огромно шкембе?

Но нали съм регионален шовинист, все пак твърдя, че нашите са по-специални. Цяла България тъне в простотия и наглост, но земите на някогашното Добруджанско деспотство се отличават с това, че тук хората са някак… по-недовършени.

Не го казвам да обиждам, друго целя. Искам да подчертая, че много, всъщност повечето от простаците, които палят огньове в пожароопасно време, изхвърлят си боклука в защитени местности, ползват стари римски саркофази за бар маси и т.н. – те носят на шиите си кръстчета. Някои дори са си татуирали Исус с трънен венец на прасеца. Те палят свещи в църквите и почитат иконите. Днес се предлага въвеждане на часове по религия в училище. Не от религиозно възпитание се нуждаем, а просто от възпитание.

Вместо часове по религия в училище, не може ли, моля, да въведем час по базова култура? Час, в който в главата на учениците от най-ранна възраст да се набива, че живеят в общество, че трябва да спазват правилата, да са учтиви към другите, да отстъпват място на жени, деца и възрастни, да не пускат чалга, да не хвърлят боклуци на пътя, да пазят природата, да зачитат историята.  Дори, ако е нужно, с религия да го скрепим това послание: „Ще гориш в ада, ако късаш божури на Яйлата!“ Най-сетне да вземем да им помогнем на тези хора да се завършат, а? Явно възпитанието не може да се остави само на семейството.

Послепис: Каквито институциите – такива и хората? Пропуснах да разкажа за посещението ни в Двореца – Ботаническа градина в Балчик. За да влезеш в нея – също и през лятото на 2025 г., въпреки обещанията в началото на годината, че проблемът „скоро“ ще се реши – трябва да си платиш на две каси. Министерството на културата и Софийският университет се карат и не могат да си поделят парите от входа, та всеки си има собствена каса. За срам пред чужденците. Търпеливо се наредихме и на двете опашки и си купихме и от двете места семеен билет, общо 55 лева. На входа ни посрещна подозрителна контрольорка: „Ама ваши ли са децата?“

*Текстът е публикуван първо в изданието Бодил, където са и повечето снимки, илюстриращи разказаното

Материалът Недовършени е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Посетих този град в периода от 3 до 17 юни 2025 г. като гост на семинар относно ролята на Региона на Големия залив в инициативата за национално развитие на Китай „Един пояс, един път“. По-долу споделям лични впечатления и размисли, ще преразкажа съдържанието на някои лекции и ще цитирам коментари от китайски учени и отговорни лица.

Благодарение на стратегическата си позиция на границата с Хонконг, Шънджън придобива статут на специална икономическа зона (СИЗ) още през 1980 г., в първите години на икономическото отваряне на Китай към света. С по-ниска 15% ставка на корпоративния данък, някогашният рибарски градец стремглаво се разраства и постепенно се превръща в гнездо за иновации и развойна дейност, както и в един от финансовите центрове на Китай.

Освен голямата фондова борса, на която се търгуват акции на хиляди средни фирми с технологичен профил, тук е седалището на компании като Huawei, на най-големия производител на електромобили в света BYD, на Tencent – водеща в гейминга, социалните мрежи и интернет услугите китайска корпорация, на финансовия и застрахователен конгломерат Ping An, на Китайската търговска банка и много други.

По официални данни, постигнатият през 2023 г. брутен вътрешен продукт в рамките на града възлиза на 500 милиарда долара. Още през 2018 г. Шънджън изпреварва Хонконг по абсолютен размер на БВП.

Заедно с бизнеса, главоломно нараства и населението на Шънджън – над 60 пъти за 40 години. Още от самото начало, натоварените с изграждането на специалната икономическа зона експерти се стремят да планират градска инфраструктура за бъдещето, на високо ниво: пътища с по 4-5 платна, разклонена линия на метрото, надеждни доставки на вода и електричество, канализация, зелена покривка. Те разполагат с 2020 кв. км – площ, с около 50% по-голяма от тази на българската Столична община.

Да продължим сравнението, средната гъстота на населението в София днес е около 1000 души на кв. км., около 10 пъти по-ниска от тази в Шънджън. Въпреки това Шънджън разполага с поразителните 41.2% зелени площи – дял, приблизително равен на този в нашето „Красно село“. София се хвали със своите 417 парка и градини, Шънджън има 1320.

По време на престоя ми в китайския град посетих шест или седем от тях. Усещането понякога е специфично, защото много от парковете на Шънджън са разположени на хълмове – теренът край делтата на Перлената река е обсипан с десетки обрасли със зеленина „тепета“. Жилищни блокове с 40-60 и повече етажи (с други думи, високи 120 до 200 метра бетонни сгради) са се надвесили над малък къс зеленина, издигнал се в сърцето на града.

Независимо от това, парковете на Шънджън са удивително богати на живот. Климатът е тропически и растителността избуява. Някои мангрови гори по крайбрежието са превърнати в добре поддържани зони за разходка – места за усамотение, спорт и отмора на многобройното население.

Освен това, Шънджън е важно място за наблюдение на птици, разположено на прелетния път от Австралия и Тихия океан към Източна Азия. Към 2024 г. тук са регистрирани 426 вида птици, над 200 от тях гнездящи. В интернет изобилстват публикации на възхитени от Шънджън туристи-орнитолози.

Паркът Хонгху в квартал Луоху е открит още през 1985 г. Представлява дълго водно тяло, обрасло с лотоси („едно от най-важните местообитания на лотос в Южен Китай“), с характерна дървесна растителност по брега и добре поддържани алеи – обиколката на езерото е около 4 км. Дните през юни, когато лотосите цъфтят, са особено обичани от китайците и двете ми посещения в парка протекоха между многобройни радващи се на цветята и птиците хора, някои облечени в традиционни носии, други изпълняващи гимнастически упражнения, трети нарамили половинметрови обективи.

С моя непретенциозен Lumix успях да заснема* голям кукал (Cintropus sinensis), известен още като шпореста кукувица или врана фазан.

Малайските жълти чапли (Ardeola speciosa) бяха многобройни, приближаваха се до брега и позволиха хубави снимки.

Една познайница от река Марица, малката чапла, с елегантното си бяло перо на шапката достойно се вписваше в птичото царство на Хонгху.

Любимец ми остана червенобузият булбул, който е често срещан в Шънджън, но винаги радва с веселия си вид.

Паркът – хълм Вейлин е по-малък и по-див. Подсичайки върха, по склона минава на места стръмна пътека, дълга около два километра. Тръгвайки си от хълма надвечер, над главата ми прелитат плодови прилепи – едри, хранещи се с плодове, бозайници, тук известни с името летящи кучета. Охлюви с издължени, стигащи една педя черупки пресичаха пътя. От стената на дърветата се носеше оглушителен шум от дребни животинки – насекоми, птици, жаби и какво ли още не. Разминавах се с китайци, които спортуваха, съзерцаваха, правеха гимнастика, танцуваха. Един се спускаше бързо по стръмен склон с гърба напред.

Ценна находка бе крайбрежният екологичен мангров парк. В деня, когато го посетих, упорито валеше от сутринта, така че условията за снимки и наблюдение на птици не бяха добри. Но се разходих около час из прекрасната растителност; от поставена на входа табела се запознах с историята на опазването на това място от урбанизация.

Първоначално градоустройственият план предвиждал по крайбрежието да минава голям булевард, свързващ два основни квартала. За да не се унищожи ценната мангрова растителност, булевардът бил изместен с 200 метра във вътрешността на града. Да напомня, плътността на населението в Шънджън е около 10000 души на кв. км.

Пристанищният регион на Гуанджоу, Шънджън, Хонконг и Макао – наричан след 2015 г. Район на Големия залив – се оформя като глобален център на финанси и иновации. Националното планиране на Китай го разглежда като съизмерим на три други пристанищни залива – Сан Франциско със Силициевата долина, Ню Йорк и Токио. Като абсолютен размер на БВП районът в Южнокитайско море бързо догонва другите три, но разликата в БВП на човек от населението остава чувствителна. Затова плановете на СИЗ Шънджън предвиждат до 7.5% ръст на БВП в следващите две десетилетия.

Имах възможността да поставям въпроси на китайските лектори на семинара; интересувах се как икономическият растеж ще се отрази на околната среда в Шънджън. Реакцията им бе от типа „благодаря за въпроса“. Проф. Ханлянг от Партийната школа на Шънджън каза:

„Имаме много стриктни ангажименти към екологията. През 2005 г. взехме решение да отделим до половината от земята за консервация и това не подлежи на преразглеждане. За да решим проблема с недостига на земя, предприехме експанзия към околни градове. Формирахме Специални региони на сътрудничество с градовете в радиус 1.5 часа път с кола“.

„Също така, протича прехвърляне (релокация) на интензивни откъм земя индустрии към съседни градове като Донгуан и други. Трето, старите производствени мощности в Шънджън се използват повторно и се рециклират. Много важно е, че търсим развитие във въздуха и под земята (строим нагоре във въздуха и дълбоко под земята). Също така, отвоюваме земя от морето. Тези мерки показват, че в Шънджън индустрията и екологията могат да съществуват съвместно“.

По ниво на прахови частици PM_2.5 Шънджън отговаря на критериите за чистота на въздуха в Европейския съюз. За това допринася факта, че половината от 2-та милиона автомобила в града са електрически, включително всички таксита и автобуси. Електрически, разбира се, са и милионите семейни скутери.

Проф. Джонг Жиан от Шънджънския университет, който е един от ранните директори на специалната икономическа зона, посочва: „Електромобилите изискват електричество и зарядни станции. Днес високите технологии движат екологичния прогрес“. „Половината от земята на Шънджън е защитена – повтаря проф. Джонг. – Когато „Хуаей“ поискаха допълнителна земя за разширяване на производството си, в града решихме да пожертваме част от икономиката в името на екологията. Пренасочихме ги към Донгуан“.

Специалистът иска да даде още примери: „По време на индустриалния период реките ни бяха дълбоко замърсени, миришеха лошо заради химическата индустрия и битовото ползване. Приложихме нови технологии на пречистване, използвайки нови материали. Сега в реките има живот“.

Китай използва Шънджън като лаборатория, където изпробва различни модели и инструменти. Говори се за „Шънджънска скорост“ – нещо, което се случва поразително бързо. Говорят и за „Шънджънско синьо“ – тук няма фабрични комини, чийто дим да скрива слънцето.  Шънджън служи като витрина – самите домакини признават, че не навсякъде в Китай екологичните и битови условия са толкова благоприятни, както тук.

Не ми е известно какво е вдъхновило ръководството на общината и на специалната икономическа зона в Шънджън да възприемат екологичния принцип половината от земята да се отдели за консервация. Но си спомням, че точно това е препоръката към човечеството, която през 2016 г. отправи ветеранът – биолог Едуард Уилсън: половината от площта на Земята да се освободи от човешко присъствие, за да се запази 85% от биоразнообразието.

Още през 2010 г. Програмата за околна среда на ООН в доклада си „Към зелена икономика. Пътища за устойчиво развитие и изкореняване на бедността“ отбелязва големия екологичен потенциал на азиатските гъсто населени територии. Препоръчано бе урбанизацията да протича с планиране на жилищни квартали с плътност от 100 до 1000 (3000) души на хектар, свързани с чист и ефективен градски транспорт, с надеждни доставки на вода и електричество и добре функциониращи канализационни и пречистващи системи.

В примера на Тянджин в Китай, икономиите при изграждането на инфраструктура в гъсто населени зони са оценени на 55% спрямо „разпръснатия“ сценарий. Докладът на UNEP подчертава, че високата гъстота на градското население, при съобразяване с изискванията на общественото здраве и градската психология, насърчава трудовия пазар, благоприятства свързаността и позволява по-мащабни екологични решения.

Тези ранни оценки се оказаха верни. В Шънджън днес са пресметнали, че единица икономически продукт тук се създава с 1/3 от енергията и с 1/11 част от водата спрямо средните показатели за Китай. Екологичният ангажимент на Шънджън се изразява не само в добре поддържани паркове, но и в обща ефективност на градската демографско-икономическа система.

Оценката за екологичния резултат в Шънджън е положителна, но този витринен проект тепърва трябва да се разгърне на територията на Китай. Той може да се ползва като модел за развитие и на много други пристанищни територии по целия свят.

*Всички снимки са на автора, текстът е публикуван първо в изданието Бодил

Материалът Шънджън – мощна икономика и екостандарти на световно ниво е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Странен национален идеал имаме българите: още от средата на XIX век най-съкровеното ни желание е да бъдем като другите европейски народи. Това обяснява защо отдаваме толкова голямо значение на това да ни „приемат“: дотук в НАТО, Европейския съюз и Шенгенската зона, надяваме се скоро и в еврозоната и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Всичките тези членства, разбира се, са важни и полезни, но те не могат да решат вътрешните икономически, социални и духовни проблеми.

Графика 1 онагледява това. Тя сравнява структурата на българския износ през 2007, годината на приемането ни в ЕС, и 2023 г., откогато са най-новите данни на ООН.

Виждаме, че делът в износа на първичните ресурси и на леко преработените суровини се запазва почти без изменение: 45.6% през 2007 г., 42.9% през 2023 г. Суровият износ, тази национална стопанска беда, продължава да доминира.

Най-изразените промени за разглеждания 16-годишен период са чувствителният спад на нискотехнологичния износ (текстил, облекла и обувки) и засилването на ролята на износа на средно технологично ниво, главно на различни „инженерни продукти“. По-детайлният анализ обаче показва, че независимо от общия ръст на износа на средно ниво, българската икономика не разполага със сектор-шампион, който да структурира националното стопанство. Малко повече тук, малко повече там. Няма производства от глобално значение, които да формират гръбнака на националната икономика.

По отношение на високотехнологичния износ, който е мечта на всяка догонваща страна, някакъв напредък има: от 7 на 10 процента, или 3 процентни пункта в рамките на 16 години. Той се дължи основно на износа на лекарствени продукти и оръжия.

Къде отидоха другите от СИВ?

Нещата изглеждат още по-неприятно, ако се съпоставим с другите страни от бившия соц-лагер. Високотехнологичният износ в Чехия и Унгария е 25-30%, в Хърватия и Естония е 12-15%. В Румъния високотехнологичният износ е около 10%, т.е. колкото у нас, но за сметка на това румънската икономика залага двойно по-малко от българската на износ на суровини и разчита на износ на продукти на средно технологично ниво.

Тези сравнения са важни сами по себе си, но тук ги ползвам само за илюстрация: членството на България в ЕС меко казано не доведе до чудо в икономиката. Да, то бе благоприятно в много направления и без него вероятно щяхме да сме много по-зле. Но заради липсата на държавна политика за икономическо развитие България пропиля потенциал. Добрите неща в икономиката не се случват автоматично. България остави икономиката си в невидими ръце и затова днес отчита главоломни успехи в износа на… суровини.

ЕС не направи чудо в България, чудо няма да сътвори и членство в еврозоната.

Какво да очакваме от еврозоната?

По ред вътрешни и външни причини, последиците от преминаването на България към общата валута е трудно да се оценят. Един от важните ефекти е, че в банките ще се освободят значителни средства, които сега стоят като задължителни резерви в БНБ. Дори само половината от тези пари да останат в България, това означава допълнителен капитал от примерно 10 млрд. лв., който при подходящи политики може да се превърне в производствени инвестиции. А може да захрани и страховит имотен балон.

Но по-важно от това е, че паричната рестрикция на валутния борд, който драстично ограничава количеството на парите в обращение (около 30 млрд. лв. при близо 80 млрд. лв. активи на БНБ) ще се преустанови. Това обещава бързо изравняване на цени и заплати на вътрешния пазар – тоест, по-високи доходи, но и инфлация.

Вероятно в този процес на ускорена конвергенция ще станем свидетели на изблици на социално недоволство. Ако България издържи в институционален план, има вероятност чувствително да забогатеем в средносрочен период.

За съжаление, това означава и ръст на задлъжнялостта – частна и публична. Тоест, цената на това да станем по-богати като държава е нарастване на дълговата тежест. Това не е странно: парите в природата си са пасив, дълг. На радетелите за „българския“ лев тук ще напомня, че ако се откажем от скорошно въвеждане на еврото, няма да можем да поддържаме бюджетните дефицити от последните години. Без евро ни очаква рязко затягане на коланите. Дали анти-евро-националистите са готови да платят политическата цена на това да намалят пенсии и минимални заплати примерно с 50%?

Огледалният ефект е, че ако българските работодатели след въвеждане на еврото упорстват да запазят експортните си предимства с по-ниски разходи за заплати и данъчни облекчения, социалните сътресения няма да закъснеят.

Голяма цел за велик народ

Независимо че е представяно за такава, членството в еврозоната не може да е национална цел. То е инструмент, важна стъпка напред, нормализиращ акт (предвид това, че ще сложи край на вредния валутен борд) – но от една национална цел очакваме повече. Обръщаме толкова внимание на предстоящото въвеждане на еврото единствено заради служещите на Русия националистически изстъпления и националния комплекс да бъдем като другите.

България се нуждае от по-голяма и смислена цел, отколкото членство в еврозоната. Такава цел може да е например изграждането на пълноценно национално стопанство или чувствително повишаване на образователното ниво на населението (всъщност тези две цели вървят ръка за ръка). Достойни национални цели може да са преодоляване на демографската криза, повдигане на общото технологично ниво на стопанството, добро обществено здраве с висока продължителност на живота, държава с чиста среда и запазена природа или пък глобално лидерство в културата и спорта.

Членството на България в еврозоната ще отключи важни нормализиращи процеси: като цяло благоприятни, макар и не само положителни. Но след като България въведе общата валута, още по-ясно ще изпъкне нуждата от позитивно послание, от позитивна цел, към която да се стремим като нация. Ще са нужни нови политически платформи и нови политически субекти, които да ги формулират и осъществяват.

В този ред на мисли, мнозина си задават въпроса защо т.нар. демократична общност в България дотук не успя да привлече достатъчна маса от поддръжници, за да поеме категорично управлението на страната. Част от отговора се крие в превръщането на борбата с корупцията във водещо политическо послание. Да се бориш с корупцията е като да се стремиш към еврозоната, или да воюваш с глобалното затопляне: важно е, но е безлично. Партията, която състави достоверна програма за разкриване на качествени работни места или за по-добро обществено здраве ще се радва на по-голям успех.

Еврозоната не е за слабаци

Щом веднъж сме в еврозоната ще ни се наложи да се сравняваме с най-добрите. Графики 3 и 4 показват общата зависимост между първоначално равнище на богатство и ръст на БВП в регионите за планиране в ЕС през последните 15 години (на графика 3 са показани регионите в страните, които са запазили националните си валути, а на графика 4 – тези, които ползват евро). Статистическият анализ сочи, че по-бедните региони растат повече, когато са извън еврозоната; еврозоната носи ползи най-вече за богатите региони.

Българският случай вероятно ще е различен и много по-благоприятен от средния, защото членство в еврозоната ще ни освободи от оковите на валутния борд, запазвайки паричната стабилност. Но големият въпрос остава: накъде след еврозоната?

Какво ще правим, след като вече са ни приели навсякъде? Ще продължим ли да насочваме националната енергия към постигането на средства, а не цели? Безкрайно по-добре би било да формулираме положителен национален идеал: не просто да сме „като другите“, а да постигнем висок стандарт на живот на едно здраво и образовано население.

Материалът Накъде след еврозоната? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Сякаш лавина се отприщи, след като служителите в надземния градски транспорт в София не се явиха на работа в течение на 6 дни през май, настоявайки за по-високи заплати. Протест обявиха и медицинските работници, които с основание изтъкнаха, че при сегашната стартова заплата от 1200 лева за сестра назрява колапс на общественото здравеопазване. Работещите в обществените медии също надигнаха глас за по-високи възнаграждения. Присъединиха се и библиотекарите: в техния сектор, хора с магистърски и докторски степени едва стигат до минимална заплата.

„Всеки, който работи, заслужава достойни доходи“ – заяви синдикален лидер. Това без съмнение е така, но монетата има и обратна страна: в състояние ли е икономиката на България в сегашния си вид да удовлетвори справедливите искания за по-високи доходи на всички засегнати от поскъпването на живота? В опит да отговорим безпристрастно на този въпрос, ще прибегнем до един важен макроикономически показател: делът от брутния вътрешен продукт, който отива за компенсация на наетите. Компенсацията включва заплати и социални осигуровки, плащани от работодателя. Освен за България и Европейския съюз, ще проследим и данните за две страни от региона – Румъния и Хърватия.

Прави впечатление, че на ниво ЕС делът на „труда“ е устойчив през годините, както може да се очаква от зряла система. За разлика от това, показателят за България расте – но тръгвайки от ниска база (около 30% от БВП) в средата на 1990-те. С всяка следваща година трудът в България успява да отчупи малко по-голямо парче от общата „питка“ и така през 2024 г. страната отделя за компенсация на наетите 44.4% от БВП, при 47.9% средно за ЕС.

Говорим за проценти, а не за абсолютни суми, така че аргументът „бедни сме и затова даваме на работниците по-малко пари“ не е валиден. Примерът на Хърватия доказва това: тази балканска страна се сблъска с големи трудности, когато се отделяше от Югославия, но въпреки това поддържа и дори на моменти надвишава средния за ЕС дял на компенсацията в БВП (което обаче не означава еднакъв размер на заплатите).

Бързината, с която България догони средния европейски стандарт за възнаграждение на труда като дял от БВП е впечатляваща. Но тя също така говори, че дълги години към българските работници е бил насочван по-малък от възможния дял от националния доход. Сегашното по-високо ниво на възнагражденията не е в състояние да компенсира със същата скорост негативните дългосрочни последици от предишната трайна суша в доходите.

Заради малкия дял от националния доход, който отиваше за труда, трудовата миграция доби драматични измерения, образователното ниво спадна, трудовите нагласи ерозираха, а грижите за общественото здраве бяха изоставени. Ръстът на доходите, който наблюдаваме през последните години, е благоприятен за населението, но няма да донесе социално и демографско чудо – а и, както ще видим, нужни са значителни усилия, за да продължи.

Разликата от 3.5 пункта в компенсацията на труда в България спрямо средните стойности на ЕС (44.4 спрямо 47.9%) при сегашното ниво на националния доход съответства на около 7 млрд. лв. С други думи, ако в България се плащаха „европейски заплати“ (не като абсолютен размер, а като дял от националния продукт), инвестициите и печалбите на бизнеса би трябвало да намалеят със 7 млрд. лв. и тази сума да отиде за работещите.

Седем милиарда лева звучат внушително, но ако разпределим тази сума между общия брой на наетите работници в България (2.67 млн. души за 2024 г.), ще установим, че от „европейските“ заплати (да повторим – не като размер, а като дял от БВП) ни делят около 220 лв. на месец под формата на заплати и осигуровки.

Ако ги нямаш, 220 лева са много пари, но изводът се оформя: предвид настоящия размер на българската икономика, равнището на заплащане на труда е само малко под стандарта на ЕС – най-социалния икономически блок в света. С други думи, в България е почти достигнато възможното ниво на заплатите при сегашния размер и структура на националното стопанство. В някои сектори, на първо място в общественото здравеопазване и в културата, нивото на заплатите трябва да бъде чувствително повишено и икономиката има ресурси за това. Но като цяло времето за масови повишения приключи.

Това насочва към извода, че за да бъде възнаграждението на труда в България по-адекватно на съвременните потребности, а и на стандартите в ЕС, необходимо е страната да произвежда по-висок национален продукт. Тоест, вместо да спорим как да разрежем баницата, нужно е да направим баницата по-голяма.

Това може да прозвучи като „нужен е ръст на БВП“, но не е точно така – ръстът на БВП е следствие, а не цел на националните политики. Важно е България да започне да произвежда не повече, а по-ценни неща с ресурсите, с които разполага: почви, море, жито, руди, млади математици и химици. Икономиката на България и сега е доста голяма, като материален отпечатък – но същото не може да се каже за нейното стойностно изражение. България може да забогатее само с преработка на ресурсите, които в момента продава в суров вид.

За да стане възможна подобна икономическа трансформация са нужни значителни инвестиции, каквито българската икономика за съжаление не поддържа. От близо десет години страната отделя за инвестиции в основен капитал чувствително по-малко от средните стойности за ЕС: през 2024 г. дяловете от БВП са съответно 17.9% и 21.2%.

Тук е поучителен примерът на Румъния, където след 2009 г. ръстът на дела на труда в БВП чувствително изостава от този на България, но това до голяма степен се дължи на засилената инвестиционна активност: както се вижда от фиг. 2, около и над 25% от БВП на Румъния се формира от образуване на основен капитал – инвестиции, които тепърва ще носят плодове.

Ниската норма на инвестиране в България, в съчетание с исторически ниския дял на компенсацията на труда в БВП, говори, че държавата не обръща достатъчно внимание на своето бъдеще. Накъде трябва да се насочат усилията?

Финансовите аспекти несъмнено трябва да получат приоритетно внимание. Българската банка за развитие трябва да влезе във функцията на кредитор на изгряващи национални производители, тъй като чуждестранният банков капитал няма интерес да подкрепя кандидат-шампиони в рискови начинания. Преди това, преодоляването на осакатяващия режим на валутен борд чрез въвеждането на еврото ще освободи в банките значителни парични ресурси, които с подходящи политики може да се превърнат в инвестиции.

Колкото и да са важни, финансите са технически въпрос. Проблемът се крие на идейно ниво: необходимо е идеята за национално стопанство да се завърне в управлението на държавата. Вместо аморфна маса от къде по-успешни, къде едва оцеляващи бизнеси, България трябва да постигне икономическа структура, в която има вътрешна логика. Секторите в българската икономика трябва да бъдат свързани помежду си напред и назад по производствената верига, както и хоризонтално в клъстери. Практиката на успешните страни разкрива много от инструментите за изграждане на национално стопанство.

Друго необходимо условие за повишаване на добавената стойност в българската икономика е да се следват национални стопански политики на секторно равнище с хоризонт отвъд мандата на едно правителство. Балканските политически нрави водят до високо текучество на министри и заместник-министри, но това не трябва да води до постоянна смяна на целите и инструментите на националното развитие. По подобие на оперативните програми на ЕС, може би малко по-гъвкави, необходими са многогодишни програми за развитие на секторите в националното стопанство, по които да се работи сериозно.

Не на последно място, политиците и медиите трябва да са по-критични към лозунги от типа „Държавата е лош стопанин“ и „Всичко, от което се нуждаем, са ниски данъци“. Добър пример за ползата от ниските данъци е Нигерия, където данъчната тежест е под 5% от БВП, но страната далеч не е образец за развитие на общество и икономика.

Видяхме, че на достигнатия етап единствената възможност за по-чувствително и устойчиво повишаване на доходите в България се крие в увеличаването на стойността на националната продукция. За целта, вместо към неикономичен брутен растеж, България трябва да се стреми към производството на повече и по-ценни неща с по-добри технологии. Тази икономическа трансформация няма да се случи от само себе си; ако само я чакаме, има да чакаме. Необходим е национален стремеж за излизане от икономическия лабиринт.

Материалът България в очакване на по-високи доходи е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Неслучайно наричат средното положение „златно“: в това да страниш от крайности има голяма житейска мъдрост. Но в макроикономиката нещата стоят по-различно. Средният размер на доходите все по-често се обозначава в специализираната литература като „капан“ – в който България е попаднала и с двата крака.

За „капан на средните доходи“ (middle-income trap) първо пише екип на Световната банка в публикация от 2007 г. В следващото десетилетие теорията на икономическото развитие (development economics) обръща особено внимание на този феномен. Голям принос в изследването му имат корейските икономисти Кюн Ли и Хаджун Джанг; освен теория, те разработват и практически ориентирана стратегия за излизане от капана.

В наши дни възможностите за развитие на една страна с много ниски доходи всъщност не са малки (ако цари мир). В такива страни трудът е евтин, ниски са и стандартите за охрана на труда и околната среда. Това обещава добри печалби на чуждестранни инвеститори, изместващи към бедния свят по-простите фази от производствената си дейност. Възможност за печалби има и за местния капитал, ако се съюзи с чуждестранния.

В страни с евтино производство заедно с навлизането на чуждестранен капитал се подобрява и инфраструктурата. Нуждата от производителна работна ръка вкарва някакви стандарти в образованието и здравеопазването. Всичко това се случва болезнено бавно, примерно напредъкът става видим за едно поколение от 30 години. При това той далеч не е достатъчен за „догонване“ на световните лидери.

Но така или иначе напредък има. Страната неусетно се изкатерва до групата със средно ниски доходи, а после – ако условията, Големият Брат, звездите и т.н. позволяват – също и до групата със средно високи доходи.

Точно на това място се крие капанът. Животът в бедната държава се нормализира: цената на труда се покачва и стандартите за предпазване на природата и човека стават по-строги. Предишната бедна страна вече не носи предимствата на евтиното производство – и затова някои чуждестранни инвеститори я напускат. Поражда се безработица, но този път тя е съпътствана от други нагласи сред местното население. Децата на тези, които са превивали гръб за 100-200-300 долара на месец, вече имат различна представа за живота си. Те искат да учат нещо хубаво, а после да работят това, което са учили. Защо не сме като нормалните страни?! – питат те с основание.

Но въпросната страна се намира в капан, защото към момента, когато губи (съмнителното) предимство на ниските разходи за труд, тя не разполага с икономическата структура, с която да създаде по-висока добавена стойност – и по-високи доходи. По-висока добавена стойност се създава с комплекс от условия: научна и изследователска база, иновационен потенциал, умения за маркетинг, достъп на местния бизнес до финансиране, сътрудничество между държавата и бизнеса в името на възхода на нацията, а най-вече – образовано, умело и мотивирано да работи население. Докато са били във фазата на ниските и дори средните доходи, страните не са се грижили за тези неща. Смятали са ги за прерогатив на богатите. „Защо да инвестираме в техническо образование, щом толкова хора търсят работа като общи работници? Защо да правим изследователски центрове, щом чуждестранните инвеститори сами ни дават технологии?“

Без технологиите и уменията, необходими за една икономика с високи доходи – но и без покорното работливо население, нужно за една икономика с ниски доходи, страните със средни доходи сякаш се изправят пред стена. Сред многото вредни въздействия изпъкват две: нарастване на държавния дълг и засилена емиграция на най-обещаващите кадри.

Ето това е икономическата фаза, в която се намира сега България: с двата крака в капана на средните доходи.

Работодателите, особено в лицето на Асоциацията на индустриалния капитал в България, оплакват загубата на евтин труд. Реакционно настроени, те се стремят да върнат доходите назад към ниската им фаза. Но освен че е безочливо, това е и невъзможно, защото българите вече имат достъп до пазарите на труда на други държави. Дори и по-непретенциозните работници, останали на вътрешния пазар, вече не са склонни да работят за единия хляб.

Съвсем различна стратегия трябва да следват днес лидерите на работодателите в България. Виждайки новата ситуация на трудовия и индустриалния пазар, те би трябвало да ни тласкат не назад, а напред, инвестирайки в иновации и застъпвайки се за отлично образование. Образование и иновации не се правят с лозунга „Държавата е лош стопанин“, нито с мантрата „Ниски данъци“. Там, където някога някоя страна е успявала да забогатее със собствени усилия, това винаги е ставало със сътрудничеството на правителство, бизнес, синдикати и наука – а не с дребнави препирни и задкулисни споразумения за разпределяне на милиони, каквито виждаме в България.

В България има иновативни предприятия, но работодателските организации не им правят услуга с инстинктивния си натиск за по-ниска цена на труда и най-ниска данъчна тежест. Представителите на българския бизнес трябва да вникнат в това, че вече не сме страна с ниски доходи, път назад няма и е време да излезем от капана на посредствеността.

През 2024 г. Световната банка обяви България за страна с високи доходи. Това породи доста вълнения в страната, но и недоволство у икономисти като Кюн Ли. Според него, Световната банка напудря данните, за да отчита успехи – докато проблемите на страните в капана на средните доходи остават.

Кюн Ли е автор на научни и научнопопулярни книги, които обсъждат възможностите на страните със средни доходи да догонят богатите. Съветите му са близки до здравия разум и може би най-важният гласи: Ако бедната страна първоначално е приветствала всяка чуждестранна инвестиция, то след натрупване на известен опит и богатство тя трябва да стане по-патриотична. Интеграцията в международните вериги на доставки в началото на развитието е безценна, но ако остане вързана за тях, страната никога няма да забогатее.

Кандидатът за място сред богатите не трябва да имитира всяка стъпка на тези, които догонва. Трябва да се насърчава появата на национални бизнес шампиони – големи структури, обединяващи иновации, наука, производство, маркетинг, финанси. Производства в края на жизнения цикъл на технологията (нефтен завод, въглищна ТЕЦ, автомобилостроене и др. под.) трябва да се избягват: догонващата страна се нуждае от нови сектори и ниши. Претендентите за богат статус трябва да „изскачат отпред“ със своите продукти и услуги, и да регистрират повече собствени търговски марки.

Специализираната литература вече е казала много за стратегиите, с които изоставащите страни могат да излязат напред. Проблемът на България е не в това какво точно трябва да направи, за да забогатее – а по-скоро в това да разбере къде точно се намира по стълбата към богатството, и накъде я водят уж добронамерените предложения на работодателите.

Все пак, не трябва да забравяме, че само две страни през XX век са успели да прескочат капана на средните доходи: Корея и Тайван, като и в двата случая от решаващо значение е осигуряването на достъп до пазарите на САЩ (теза, развита от Янис Варуфакис още през 2008 г.). Но примерите на по-близки до нас страни като Полша, Чехия, Словакия и Хърватия говорят, че икономическото въздигане е постижимо, ако се подходи умно и планомерно.

Така или иначе, и в Далечния Изток, и в Нова Европа, един елемент играе решаваща роля: патриотизмът, разбиран като желание за най-доброто за твоята страна. Икономическият патриотизъм отдавна не е табу в света. След толкова десетилетия на „държавата е лош стопанин“, скоро той ще доминира и в България.

Но трябва много да внимаваме икономическият патриотизъм в български условия да не се превърне в глупаво патриотарство, гарнирано с „държавни хранителни магазини за бедните“, „да запазим на всяка цена родните лигнитни ТЕЦ“ и „оръжейни заводи на всеки километър“.

*Анализът е публикуван първо в изданието „Бодил“

Материалът България в капана на средните доходи е публикуван за пръв път на Икономически живот.