Икономиите са нещо необходимо в държавното управление, но само ако са добре обмислени. В противен случай ползите от спестените средства може да се окажат по-малки от причинените щети. Подобен е казусът с окрупняването на общините в България.

В страната има 265 общини, някои от които са действително малолюдни. От години се коментира, че поддържане на общинска администрация в общини с 2-3 хиляди жители (а има и по-малки) е нецелесъобразно. Както заявява Фискалният съвет, „намаляващото население прави административната тежест за малките общини непосилна“.

Действително – колкото и малка да е общината, тя се нуждае от: кмет, заместник-кмет, председател на общинския съвет, секретар, счетоводител, деловодител, юрисконсулт, няколко експерти и персонал за поддръжка на общинските сгради и автомобили. Публичните средства за всички тези заплати и осигуровки на много места не съответстват на реалната услуга, която хората получават.

По тази и други причини Институтът за пазарна икономика се обявява за „териториално-административна реформа, която да окрупни част от фрагментираните днес общини“. Много българи виждат логика в това предложение, но монетата има и обратна страна.

Не най-маловажно възражение срещу окрупняването на общините засяга събирането и поддържането на статистическа информация. Днес изследовател може да проследи динамиката на населението в различните части на България още от края на XIX век, защото общините като цяло са запазили границите си. Вече се събира и по-подробна информация на общинско ниво, която позволява задълбочени стопански анализи.

Така например, ползвайки секторни данни за икономиката на планинските общини в България за 20-годишен период, през 2024 г. приложих многофакторен модел и успях да докажа, че регионалната демография не се влияе от размера, а от производителността на промишлените предприятия. Един съвременен завод може да забави и дори да спре обезлюдяването – но не и добивът на подземни изкопаеми.

Посоченият извод е статистически гарантиран и говори за нуждата от сериозни промени в регионалната икономическа политика. Ето такива изследвания и изводи ще станат много по-трудни, ако малките общини бъдат слети с големите.

Има и по-сериозни аргументи „против“. Много от малолюдните общини в България са разположени по границите, включително външни за ЕС. Трекляно и Бойница – и двете общини с население под 1000 души, граничат със Сърбия. Малко Търново и Болярово – с под 3000 души – са на границата с Турция.

Каналджиите на мигранти и контрабандни стоки, включително наркотици, ще се зарадват, ако общинската власт в граничните райони бъде допълнително отслабена. Нещо повече, в тези периферни територии самото поддържане на общинска власт – независимо какви публични услуги доставя – е заявка за национален суверенитет. Така че стриктното придържане към демографски или финансово-икономически показатели относно това дали една община има право на самостоятелно съществуване е късогледо.

Без да влизам в подробности, също и религиозният и етническият фактори не са без значение в административното делене на страната. Интересуващите се от регионално развитие имат пред себе си достатъчно примери, насочващи размислите към хипотетични ситуации, в които похарчването на няколко милиона повече за заплати на общински служители може да се окаже най-малкият проблем за държавата.

В наративите на Фискалния съвет и на ИПИ се изтъква, че в някои общини 50% и повече от заетите са в публичния сектор. Това наистина е така и е неблагоприятно – но да се реагира на този факт, като се „режат“ работни места в общините, не би било разумно.

Ситуацията е дори по-тревожна, защото обхваща не просто общини, а цели области. От 16 250 наети лица в област Видин през 2024 г., наетите в държавното управление, администрацията, образованието и здравеопазването общо са близо 7 000. В областта безработицата е двуцифрена, независимо че на национално равнище отчитаме рекордно ниски стойности – а в някои общини варира в границите 25-50%. В области Монтана и Враца положението не е много по-добро.

Общинската заетост е палиативен начин държавата някак да помогне на обширни райони от страната, където възможностите за предприемачество са крайно оскъдни, а частният сектор не предлага адекватни работни места. Палиативната грижа е все пак грижа.

Безпристрастен анализатор би видял във всичко това знак за провала на възприетия през последните десетилетия държавен подход към регионалното развитие. Всичко, което бе оставено на „свободния пазар“ – преработваща промишленост, енергетика, туризъм, селско стопанство – обилно кръвопуска работни места, а някаква стабилност има само в публичния сектор. Регионалната икономика от години е на командно дишане, а сега се предлага да й бъдат отнети и животоподдържащите системи.

Ако общинската заетост бъде свита, както предлагат Фискалният съвет и ИПИ, нивото на заплатите в малките общини ще спадне рязко – каквато сякаш е целта на тези предложения. Но ще бъде ли това от полза за регионалната икономика? Съмнявам се.

Сдружението на общините (НСОРБ), което също е против окрупняване, издига на преден план и аргумента за осигуряване на достъп до административни и социални услуги. Сливането на общини може да доведе до ситуация, в която възрастен човек ще трябва да пропътува 50-60 км (по лоши пътища и със собствен транспорт), само за да подаде документи или да се срещне с представител на властта или социалните служби.

Ако престанат да бъдат общински центрове, няколко десетки селища ще изпаднат в още по-голяма социална и демографска депресия и ще се изпразнят от население. Да се позволи нещо подобно определено не е държавнически подход.

Разбира се, изредените аргументи „против“ не означават, че нещата трябва да продължат постарому. Но вместо „сливане и закриване“, може да се заложи на по-гъвкавата практика за междуобщинско сътрудничество. Един юрисконсулт може да покрие нуждите на примерно пет малки общини. Между 3-4 съседни общини може да се създаде общо звено „Териториално и селищно устройство“: главният архитект ще приема граждани по един ден от седмицата във всяка община.

Перспективно е и създаването на общи центрове за европейски проекти: малки общини със слаб административен капацитет изпускат милиони, защото нямат експерти, които да пишат европроекти. Подобни центрове ще донесат значителна добавена стойност, защото проектите ще предвиждат интеграция на регионалните ресурси: общ туристически маршрут, ремонт на свързващ път, общи системи за управление на отпадъците и т.н.

Междуобщински предприятия за комунални услуги са друг инструмент, който може да направи ненужно механичното „сливане на общини“. Още по-голяма е перспективата за общ ИТ отдел и споделен сървърен център, който да покрие примерно 10 общини.

За да станат възможни тези неща, които ще подобрят публичните услуги и ще засилят регионалната динамика, без да е нужно „рязане“, са нужни промени в Закона за местното самоуправление, регламентиращи правата и отговорностите на „Асоциации от общини“. Тоест, моделът е известен, но остава да се появи и политическа воля.

Впрочем в теренни изследвания съм намирал подобни неформални асоциации от общини в Източна Стара планина и в Югозападна България. Изправени пред липса на подходяща законова рамка, а още повече пред липса на достатъчно ресурси за развитие, българските общини се самоорганизират и съюзяват на съседски или друг принцип.

Може би най-убедителният аргумент „против“ механичното сливане на малки общини дава историята. През 1978 г. е направен подобен опит, като Златица и Пирдоп са слети в град Средногорие, а към тяхната община са добавени Челопеч, Чавдар, Мирково и Антон. Това търсещо „ефективност“ обединение се разпада скоро след падането на комунистическия режим и съдбата му е поучителна.

От самото начало има яростни спорове коя да е „столицата“ на Средногорие. Когато София решава това да е Пирдоп, Златица е дълбоко засегната, защото губи и името, и статута си на градски център. Освен това се чувства финансово ощетена: средствата, постъпващи в общинския бюджет от МДК (днешния металургичен гигант на „Аурубис“) се разпределят от Пирдоп. Хората са убедени, че Пирдоп си прави паркове и си асфалтира улиците и не оставя нищо за останалите в общината.

Веднага след Десети ноември в Златица се организират комитети за отделяне от Пирдоп и за връщане на старото име. Правят се протести с масови подписки. Предстоят местни избори, но става ясно, че нормална кампания за кмет не може да се проведе. За да се предотвратят пътни блокади и може би сблъсъци, държавата е принудена да се намеси бързо и така с Указ 255 на Президента от 22 август 1991 г. изкуственият град Средногорие престава да съществува. На мястото на старата община възникват шест нови.

Подобни конфликти са неизбежни, ако пак тръгнем да сливаме общини от съображения за „чиста ефективност“. Впрочем отделената от Средногорие община Чавдар с население 1130 души показва, че и съвсем малките административни единици може да се развиват успешно. Да вземем и Маджарово: само преди 15 години пример за регионален провал, днес благодарение на екотуризъм и животновъдство общината се стабилизира демографски и се прочува с дивата си природа.

Една от записаните от Петко Славейков български народни пословици гласи „Зарад бълхата изгаря юрганя“. Тоест, в опит за преодоляване на досадни, но сравнително малки дефекти някой може да унищожи много по-големи и ценни неща. Реформа на националната регионална политика е категорично необходима. Но тя не трябва да се извършва механично, и със сигурност трябва да отчете много по-широк кръг аргументи от „чистата икономическа целесъобразност“.

Материалът Да се закрият ли малките общини? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Климатичните политики на Европейската комисия през последните години целенасочено ограничават въгледобива, но кризата на сектора в Европа е много по-стара. Пазарът започна да го измества още през 50-те и особено след 70-те години на XX век, когато доставките на нефт, газ и по-евтини вносни въглища оставиха без работа стотици хиляди европейски миньори. Стремежът към чиста жизнена среда през 80-те и 90-те години и борбата с киселинните дъждове и токсичния смог в градовете доведоха до закриване на много ТЕЦ в гъстонаселени райони. Нарасналото след 2015 г. значение на климатичния фактор сякаш подписва окончателната присъда на въглищата. Показателно е, че между 1991 и 2024 г. въгледобивът в Европейския съюз се свива със 79%.

Този процес не подминава България: още през 2024 г. производството на електроенергия от въглища се изравни с това от възобновяеми източници, докато пет години по-рано съотношението бе 3.2 : 1 в полза на въглищата . По този път има и препятствия – каквато бе енергийната криза от 2022 г., когато в България бяха добити 35.5 млн. тона въглища, най-високо ниво от 2015 г. насам. Съответно въглеродните емисии ескалираха. Държавната „ТЕЦ Марица изток 2“ през 2022 г. се нареди сред десетте най-големи емитенти на парникови газове в ЕС, с верифицирани емисии от 10.926 млн. тона CO2.

Много ли е това? Толкова например биха били емисиите на 2.4 милиона ДВГ автомобила с годишен пробег 15 хил. км – колкото приблизително е целият активен автомобилен парк на страната. В бита си (храна, жилища, транспорт и т.н.) същото количество емисии биха отделили 1.6 млн. българи: София плюс Пловдив. Нужни са 180 млн. дървета, за да се абсорбира толкова въглерод от въздуха в рамките на година.

Все пак, 2022 г. е изключение в общата тенденция, както се вижда от графиката: между 2015 и 2025 г. добивът на лигнитни и кафяви въглища в България е спаднал над два пъти. Перспективите на българската въглищна енергетика определено не са добри и това далеч не се дължи само на европейските климатични политики. Държавните предприятия в българския въглищен сектор открай време са поразително неефективни.
(Независимо че енергийният преход в Гърция, Полша и Румъния протича по-успешно от този в България именно защото въгледобивът там се контролира от публични предприятия).

Към 31 декември 2015 г. в „Мини Марица-изток“ ЕАД работят 7294 души. Към 30 септември 2025 г. средносписъчният персонал на предприятието наброява 6261 души. С други думи, за период, през който продукцията спада с 52%, намалението на персонала се ограничава до 14%. При това положение не е изненада, че за деветмесечието на 2025 г. държавните въглищни мини отчитат над 209 млн. лв. загуба (около 107 млн. евро) – след като за същия период на 2024 г. загубата е 54 млн. евро. На фона на трупащите се бюджетни дефицити, подобен финансов резултат на държавно дружество не може да бъде подминат. В момента около и над 60% от разходите на мините са свързани с персонала.

Не по-различни са резултатите на ТЕЦ „Марица изток 2“: след като през 2024 г. отчете загуба от около 52 млн. евро, за първите девет месеца на 2025 г. централата загуби нови 120 млн. евро. Големият фактор е цената на въглеродните квоти, които формират около 55% от същинските разходи за дейността на държавното предприятие. Но и тук броят на персонала е далеч по-устойчив от количеството произведена енергия: справка в регистрите на НОИ към април 2026 г. говори за 2252 социално осигурени лица, а броят им за същия месец на 2015 г. е 2462 души. Персоналът на предприятието е съкратен с 8.5% за период, през който производството се е свило с 52%.

Посочените диспропорции са внушителни и налагат спешни мерки, за да бъде защитен общественият интерес. Но международните сравнения показват, че неефективността на българския въглищен сектор е дори още по-сериозна. Нека съпоставим производителността (годишната продукция на един работник) в лигнитните мини в България и няколко страни по света. Лигнит се добива в Германия, САЩ, а доскоро и на полуостров Пелопонес в Гърция (последните два въглищни енергоблока там бяха затворени през 2024 г.). Дълбочината на лигнитното находище в Пелопонес и в „Марица-изток“ е практически еднаква: съответно 175 и 182 метра.

Германският стандарт е един работник във въглищния сектор годишно да добива около 8 хил. тона лигнит: в Западна Германия нормата е 8-9 хил. тона, в Източна Германия е 7-8 хил. тона. Характерно за Германия е, че там в статистиките за производителността се включват не само миньорите, но и работниците в ТЕЦ; използвайки този стандарт, през 2024 г. в Рейнската област на един зает се падат 6200 тона лигнит.

Ако използваме същия аршин за България ще стигнем до смущаващи резултати (виж Табл. 1). По данни на профсъюзите, в момента пряко заети във въглищния сектор са 16 100 души, от които 13 500 души в „Марица-изток“. През 2025 г. производителността на един работник е била 1068 тона: над пет пъти по-ниска от тази в Германия. Още по-голямо е изоставането спрямо лигнитните мини в САЩ – но и в Пелопонес в Гърция, където в минали години работник е добивал над 10 хил. тона годишно. Истина е, че и в „Марица-изток“ е имало по-добри дни, когато 1 работник е вадел по около 3 хил. тона. Дори и така, изоставането на българския въглищен сектор е хронично.

Вината за тази неефективност не се крие в геологията или в недостатъчната механизация, а в една не особено академична, но точна дума – „хранилка“. Красноречив е фактът, че между 2011 и 2022 г. държавният ТЕЦ, вместо да инвестира в енергиен преход и да повишава производителността си, поддържаше… професионален футболен клуб.

Но това е малък детайл. Експерти от сектора твърдят, че електроцентрала с размерите на ТЕЦ „Марица-изток 2“ в САЩ би се обслужвала от около 700-800 души: двойно и тройно по-малоброен от настоящия персонал. Впрочем в двете електроцентрали с американски собственици в комплекса „Марица-изток“, които в момента не произвеждат, работеха много по-малко хора на единица мощност, отколкото в държавната (виж Табл. 2).

При данните в Табл. 2 трябва да се направят някои уговорки. Първо, за двете “американски” ТЕЦ е посочен само броят на директно заетите в производствения процес. Второ, съпоставките с „Брикел“ и „ТЕЦ Бобов дол“ може да са подвеждащи, тъй като публично достъпната информация за структурата на разходите и заетостта в т.нар „Империя „Ковачки“ поражда съмнения доколко отчетните показатели отразяват реалната икономическа картина. Официално персоналът на „Брикел“ – предприятие с приходи под 50 млн. евро – е 1250 души, от които над 100 ръководители, анализатори и администратори, което поставя въпроси относно съпоставимостта на данните.

Въпросът за броя на заетите в държавните, но и в частните фирми от въглищния сектор е пряко свързан с обществения интерес. Залогът тук са средствата за енергиен преход, плащани от Европейската комисия и националния бюджет. Компенсациите на освободените или предсрочно пенсионирани в енергийния преход в Гърция и Полша са от порядъка на 30–40 хил. евро; нивото за България надали ще е по-ниско. Ако приемем, че персоналът на дружествата във въглищния сектор надвишава реално необходимия с 5000 души, това означава 150–200 млн. евро публични (български и европейски) пари, които ще бъдат насочени не за подкрепа на миньори, а към хора с добри връзки в партийно-държавната йерархия.

Подобни разхищения няма да останат незабелязани и ще породят политическа реакция на високо ниво, която би могла да навреди на цялата българска енергетика.

Иронията е, че при повече реализъм и сътрудничество от страна на засегнатите въглищният сектор би могъл да запази място в националния енергиен микс. Живеем в свят на геополитическа конфронтация и достъпът до собствен енергиен ресурс е ценност, която не трябва наивно да се пренебрегва. По подобие на Германия и Полша, въглищната енергетика в България би могла да се оптимизира и при нужда още десетилетие да изпълнява стабилизираща функция.

Междувременно за квалифицираните специалисти в ТЕЦ и мините, които биват освобождавани постепенно, биха могли да се осигурят достойни заместващи работни места в промишлеността чрез целенасочена национална индустриална политика. Миньорите с по-ниска квалификация могат да намерят преходна заетост в рекултивацията на десетки квадратни километри земя в сърцето на България.

Упоритата съпротива срещу промяната от страна на ръководството на държавната енергетика, съчетано с „барикадната“ тактика на профсъюзите, може да сложи кръст на всяка благоприятна перспектива.

*Анализът е публикуван първо в изданието Климатека

Материалът Непосилната неефективност на българския въглищен сектор е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Цените на хранителните стоки за последните седем години (от май 2019 до май 2026 г.) са се повишили със 70%, а при насъщния хляб поскъпването е с 80%. С други думи, ако една храна преди Ковид е струвала 2 лева, понастоящем цената й гони 1.80 евро. Доходите междувременно също са нараснали, но хората често не отчитат това и се фокусират върху текущите си разходи. Недоволството се сгъстява, съответно се увеличава натискът политиците „да направят нещо“.

Едно от нещата, които българските политици могат да направят е да намалят ставката на ДДС за храните. На практика всички държави в Европейския съюз без България и Дания прилагат намалена данъчна ставка за хранителни стоки. В Ирландия и Малта ДДС върху храните е 0%, в Германия е 7%, в Италия 10%, в Гърция 13%, дори в Румъния е 9%.

За разлика от останалите в ЕС, България облага с еднакъв данък потреблението и на боб, и на парфюм. Това е едно от обясненията защо в страни с по-висок стандарт храните са по-евтини, отколкото в България (други обяснения са икономиите от мащаба, предвидимото търсене и конкурентният пазар). Логично е да се помогне на притеснените български домакинства с понижаване на ДДС ставката за храни. В последните седмици дори някои дясно ориентирани икономисти като че ли „омекват“ към подобна мярка.

Според мен, в настоящия момент би било грешка България да върви в такава посока. Подобна данъчна мярка е твърде неефективна, ако целта е с нея да се води социална политика. По-ниският ДДС за храните ще доведе (и то не задължително) до намаляване на цените едновременно за богати и бедни домакинства. Нещо повече: в пропорционално изражение ще облагодетелства богатите повече, отколкото бедните.

Изчисленията показват, че ако българските домакинства бъдат разделени на две големи равни групи по отношение на доходите си, „долната“ група ще формира 37% от съвкупните разходи за храни и безалкохолни напитки, докато „горната група“ ще направи 63% от разходите. Това означава, че за да помогне с по-нисък ДДС за храните на едно домакинство с ниски доходи с 1 условна единица, държавата паралелно с това ще трябва да подпомогне домакинствата с по-високи доходи с 1.7 единици. Неефективността на подобна мярка е отказващо висока.  

Разбира се, по-ниската данъчна ставка може да се приложи само за храни и напитки, които се консумират от бедни домакинства: клисав хляб, евтини кренвирши, имитации на сирене… Подобен подход е дискриминационен и би бил морален и управленски фалит на фискалните политики със социална насоченост.

Посочените по-горе проценти са резултат от авторови изчисления, извършени в масив от около 3000 домакинства, анкетирани през 2024 г. от Националния статистически институт в рамките на ежегодните изследвания на домакинските бюджети. Данните са претеглени с коефициентите, предоставени от НСИ.

Един от съществените резултати от извършените изчисления е, че общата сума, която отделят за храни 10% домакинства с най-ниски доходи е близо 3 пъти по-ниска от общия бюджет за храни на 10% от домакинствата с най-високи доходи. Това още по-ясно говори, че „брутното“ понижаване на ДДС върху храните е нефокусирана и неефективна мярка. Точно обратно на препоръките за „подобряване на честността и ефективността на данъчната система“, отправени през юни 2026 г. към България от Европейската комисия.

Съществуват и други аргументи против намаление на ДДС върху храните. Единият беше загатнат по-горе: дори да се редуцират ставките на данъка, нищо не може да застави търговците да свалят крайните цени. Пример са книгите: от няколко години те се ползват от преференциална ставка от 9%, но цената на добрите издания в никакъв случай не се е понижила, дори напротив.

Друг аргумент „против“ е, че това е твърде скъпа мярка. Ако приемем, че общият пазар на хранителни стоки в България е около 13 млрд. евро (приблизителна оценка на база данните на НСИ за индивидуалната консумация), приходите в бюджета от ДДС върху храните възлизат на около 2.15 млрд. евро. Ако намалим ставката за храните на 9%, бюджетните приходи по това перо ще се спаднат под 1 млрд. евро. Дори да приемем, че редуцираната ставка ще важи само за 50% от храните и напитките на пазара, българският бюджет ще се лиши от 600 млн. евро приходи от ДДС.

Това са много пари. Подобна сума например е достатъчна да се дават всеки месец ваучери за храни на стойност 150 евро на 333 хиляди най-бедни български домакинства. Така помощта ще бъде фокусирана върху най-уязвимите, ще има гаранция, че те ще харчат помощите само за храна, а като бонус държавата ще получи обратно 100 млн. евро ДДС.

Ако нещата стоят така, защо другите страни в ЕС масово прилагат намален данък за храните? Българската данъчна система е различна от типичната европейска, защото разчита основно на косвени данъци като ДДС и акцизи. С ниския данък върху доходите на физическите лица, корпоративните печалби, дивидентите и имотите и с максимален праг на осигуровките върху високите доходи, българската данъчна система е построена така, че бюджетът се пълни от потреблението на широките народни маси.

Преди да се въведе диференциран ДДС върху стоки от всеобщо значение като храните е необходима цялостна данъчна реформа, като загубените приходи от ДДС се компенсират с други данъци: на първо място с умерен прогресивен данък върху по-високите доходи, съчетан с премахване на максималния осигурителен праг и повишаване на ставката на корпоративния данък. Необходимо е първо да се премине през тези стъпки на данъчната реформа, преди да се настоява за диференциран ДДС върху храните. Ако реформата започне с по-нисък ДДС върху храните, възниква опасност за бюджетната устойчивост.

Заради постепенното нормализиране на държавните разходи, което не е придружено от нормализиране на държавните приходи, България в момента изпитва фискални затруднения. Непредубедените отдавна са разбрали, че ситуацията няма да се оправи само с рязане на разходи. Институции като МВФ и Европейската комисия възможно най-ясно казваха на България, че е дошло време за прогресивна данъчна реформа. Това означава фокусирана помощ само за истински нуждаещите се и по-голяма данъчна съпричастност от страна на успешните в обществото.

Материалът Защо намаляване на ДДС за храните не е добро решение за България е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Над света са надвиснали буреносните облаци на войната. Българското правителство е изправено пред необходимостта да похарчи милиарди за въоръжение, като едновременно с това ускори развитието на националната инфраструктура, най-вече пътна и образователна. Надигат се гласове, че България трябва да премине към прогресивно облагане на доходите на физическите лица, за да финансира всичко това, без да се стига до ръст на държавния дълг. Но икономическата гилдия се консолидира около позицията, че „България е бедна за прогресивен данък“: чак когато националният доход нарасне, може да се мисли в подобна насока. Дотогава хазната ще се пълни с косвени данъци.

Звучи поразително актуално, но горният разказ всъщност предава в детайли икономическия дебат в България преди 87 години. Световноизвестният руско-германски статистик и икономист Оскар Андерсон, който между 1924 и 1940 г. преподава в България, на 1 декември 1938 г. изнася пред Българското икономическо дружество реферат на тема „Финансовото кръгообращение в България с оглед на структурните особености на българското народно стопанство“. Важният научен труд е публикуван още през януари 1939 г. в Списание на българското икономическо дружество (год. XXXVIII, кн. 1, стр. 1-25).

След като Андерсон прави приблизителна оценка на размера и разпределението на националния доход в България (той приема грешка от плюс-минус 15%, тъй като тогава системата на националните сметки още не се ползва по света), на последните страници на своята студия той разкрива за какво е било нужно цялото статистическо упражнение:

„В българската общественост, а също и в парламента, доста често се повтаря мисълта, че държавата, за да си подобри финансите, трябва да въведе по-силно облагане на големите доходи, с което същевременно тя ще осъществи и по-голяма социална справедливост в разпределението на доходите“ (цит., стр. 23).

След кратка аргументация, в която икономистът за момент излиза от безстрастния тон, Андерсон заключава: „Докато доходът на глава на българското население не се увеличи значително, държавата ще бъде принудена да базира своите финанси предимно върху косвеното облагане на широките маси, което и без това е вече доста тежко“ (пак там, акцентът е в оригинала).

Прескачаме 87 години и стигаме до месец юни 2026 г., когато бюджетните дефицити отново зейват на фона на нарастващи нужди за финансиране на военни разходи и засилена нагласа в обществото, че инфраструктурното изоставане в България най-сетне трябва да бъде преодоляно. Прогресивният данък отново е на дневен ред (за това след малко). Повечето български икономисти публично се противопоставят на аргументите относно „стопанската и държавната целесъобразност и социалната правда“ на прогресивния данък, да използваме цветистия език на Оскар Андерсон. Но има и по-йезуитски възражения:

„Времето на прогресията ще дойде, неизбежно е, натискът е прекалено силен. Но България има нужда от още време, в което да натрупа богатство, което после да преразпределя. Това време не е дошло“. (Статус на икономически журналист във Фейсбук от юни 2026 г.).

Ще дойде ден! – когато България ще се нареди сред развитите страни в света, където подоходният данък е прогресивен, а не пропорционален. Ще дойде! – и така вече 87 години. Въпросът е, че ситуацията в България през 2026 г. е коренно различна от тази през 1939 г. Тогава, в навечерието на Втората световна война, според изчисленията на Андерсон истински богатите хора в страната включват около 1000 по-едри земеделци, както и растяща, но все още малобройна група „министри, депутати, чиновници, фабриканти и т.н.“

През 2025 г. най-богатият Един процент в България е оставил зад себе си поляци, хървати, унгарци, чехи, словаци, да не говорим за румънци. С този темп на нарастване на доходите на най-богатия 1% от българите, още през 2026 г. те може да изпреварят и най-богатите гърци, естонци и португалци.

Горният факт рядко се коментира в публичното пространство, но данните на Евростат за разпределението на доходите в различните подоходни групи са точно такива. Границата  на годишния доход (top cut-off point of the 99^th percentile) на едно българско домакинство след данъци през 2025 г., след която то попада в групата на Единия процент най-богати, е изчислена от Евростат на 48 808 евро. За сравнение, в Унгария това число е 36 хил. евро, а в Полша – под 43 хил. евро. Важно е, че тук говорим за номинални пари, а не за покупателна сила. Ако използваме методиката PPS, която сравнява едновременно доходите и ценовото равнище в отделните страни, оказва се, че долната граница на доходите на Единия процент в България всъщност е по-висока от средната за ЕС!

На базата на горното трябва да се заключи, че българското стопанство и по-специално хората и домакинствата с най-високи доходи отдавна не са в незавидното положение от 1939 г., съответно аргументите на Андерсон вече не са в сила**. Вече не съществува обективна необходимост да се изчаква натрупване на повече доход в ръцете на най-богатите, преди да се възстанови прогресивният данъчен модел в България.

Андерсон има своето извинение: иконометрикът, който още на 30-годишна възраст е избран за професор в Киев, цял живот бяга от съветската власт – първо в Будапеща, после във Варна и София, а след 1942 г. в Германия. Съответно той не може да не настръхва при всеки призив за държавна намеса в икономиката в името на „социалната правда“.

От друга страна, още през 1939 г. развитите страни в света залагат на прогресивния данък. Във Великобритания тогава най-ниската ставка за доход до 135 лири*** е 8.3% (увеличена на 11.7% заради военните усилия), стандартната ставка над този праг е 27.5%, а за по-солидните доходи има прогресивен компонент, който достига до 68.5%.

Българската икономическа гилдия показва завидна устойчивост, когато през различни времена и епохи неизменно се противопоставя на прогресивния данъчен модел. Но резултатът от тази идеологическа последователност не е добър: високо неравенство, нарастващи бюджетни дефицити (които очевидно не може да се компенсират само с икономии) и ниско качество на обществените услуги и инфраструктурата.

Вредата от тази данъчна ортодоксалност вече се вижда извън границите на България: през 2024 г. Международният валутен фонд заяви в прав текст, че България трябва да премине към прогресивен подоходен данък****,  през юни 2026 г. Европейската комисия препоръча на страната „да подобри честността и ефективността на данъчната си система“. Държавите членки имат суверенитет в данъчните дела, така че ЕК не може да е по-пряма, когато казва на България, че моделът с 10% плосък данък без необлагаем минимум, съчетан с таван на осигурителните вноски (водещ до регресивност, т.е. по-богатите плащат по-малка данъчно-осигурителна ставка от по-бедните), е едновременно:

• А) нечестен;
• Б) събира по-малко приходи, отколкото България има нужда в момента.

Интелектуалните усилия на българските икономисти да опровергаят тези азбучни истини извадиха последния, отчаян аргумент: „Нека първо държавата се пребори с корупцията и ни даде добри публични услуги, пък тогава ще въведем прогресивен данък върху доходите“. В стратегически план този съвет е хитър, но неприложим. Докато държавата работи в режим на ниски данъци, тя не може да се пребори с корупцията и да подобри публичните услуги.

Същото е както с валутния борд и еврото: докато страната е във валутен борд, структурата на икономиката никога не може да се подобри до степен, която ще я направи готова за еврозоната. По същия начин, режимът на ниски преки данъци руши социалния капитал и спира инфраструктурния напредък и с него държавата никога няма да бъде „готова за прогресивен данък“. Българските икономисти трябва сериозно да помислят по този въпрос, защото е много възможно, докато те защитават овехтелите си позиции, българското общество да се търкулне отвъд точката, след която няма връщане назад.

*Анализът е публикуван първо в изданието „Бодил“

**Любопитно е, че изчисленията за българския национален доход на авторитет като Андерсон не са приети безрезервно от тогавашните български икономисти. Д-р Асен Чакалов публично възразява на Андерсон по важни детайли, но относно най-важното – отхвърлянето на идеята за прогресивния данък, той е на същото мнение, определяйки извода на руско-германския статистик като „особено ценен“: „Тази истина трябва добре да се запомни и запечата в ума на нашите общественици“.   

*** Средната годишна заплата в Англия тогава възлиза на 150-200 лири.

**** Описвам ситуацията в следния текст от 28 март 2024 г. Мисля, че в този текст е казано всичко по темата: не бих могъл да обясня нещата по-добре.

Материалът Призракът на прогресивния данък броди из България е публикуван за пръв път на Икономически живот.

2.47 млрд. евро: ще видим по-добре значението на тази сума, като разберем какво може да се плати с нея. Тя е приблизително равна на годишния бюджет за отбрана. Толкова са и годишните разходи, които държавата прави за българските ученици от предучилищното ниво до края на 7-ми клас (в това число влизат безплатните учебници, поддръжката на материалната база и заплатите на учителите на близо 640 хил. деца).

През 2025 г. данъчните приходи от цигари са нараснали с нови 9.3% на годишна база. Този неспирен ръст на приходите се дължи на два фактора: покачване на акцизната ставка, респ. цената на цигарите, и покачване на количеството на обложените с акциз цигари. Ако разгледаме само втория фактор – количествата цигари, които НАП „освобождава за консумация“, за последните 10 години те са се повишили с цели 40%.

Какво се случва? В период, през който населението на България се е стопило със 730 хил. души, количествата на продаваните в България цигари са набъбнали с 40%. Българите ли са започнали да пушат повече, или има и нещо друго?

Определено има и „нещо друго“. То е свързано с факта, че акцизната ставка върху цигарите в България е най-ниската и съответно българските цигари са най-евтините в ЕС. Ако през 2025 г. средната цена на кутия цигари в България бе 3.37 евро, във Франция тя е 12.54 евро, или 3.7 пъти повече. С други думи, ако някой реши да си купи в България и да пренесе през граница позволеното му количество от 40 кутии за собствена употреба[ii], и после по някаква причина реши да ги продаде във Франция, ще спечели нетно 367 евро. След приемането на България в Шенгенската зона, експлоатирането на този фрапиращ ценови диференциал става още по-лесно.

През последните години в страни като Нидерландия и Белгия се множат публикациите за сериозни бюджетни загуби заради нерегламентирани продажби на „български“ цигари. Български в кавички, защото тези цигари не са произведени в България, а например в Полша, Румъния или Италия. В България само е платена акцизната им ставка, която по европейски стандарти е много ниска. След това по безброй канали евтините „български“ цигари плъзват на запад. Далеч не говорим за бизнес с по 40 кутии, а за цели мрежи.

Според лично съобщение на водещ изследовател в областта на акцизните стоки, 4% от цигарите в Нидерландия са „български“. Друга публикация определя „българските“ цигари на 53% от всички необложени с данък цигари в Белгия.[iii]  Важно е, че щетата за западноевропейските страни не е само бюджетна, а и за общественото здраве. Високите акцизи и цени са израз на първо място на стремежа на повечето европейски държави и на институциите на ЕС да маргинализират тютюнопушенето, тъй като е оценено, че то нанася сериозни нетни щети за икономиката и обществото.

Тъмносивата търговия с „български“ тютюневи продукти не би могла да се осъществява без мълчаливото съгласие на Министерството на финансите, което отлично знае как се формират акцизните приходи, и с активната, но предпазлива намеса на самите тютюневи компании. Най-меко казано, тази българска данъчна хитрина не създава позитивен имидж на балканската държава, която година след година затвърждава ролята си на плацдарм за полунезаконна презгранична търговия с тютюневи продукти.

Може да се направи приблизителна оценка на финансовите измерения на тази специална акцизна операция в българския бюджет. От около 925 млн. обложени с акциз кутии с цигари в България през 2025 г., националното потребление вероятно е под 600 млн. кутии: консервативни изчисления говорят за 587 млн. кутии консумация на българи. Това говори, че 337.5 млн. кутии с цигари, обложени с данък в България, не са предназначени за български пушачи.

Делът на данъчната тежест в цената на цигарите в България през 2025 г. е 81%. Средната претеглена цена на цигарите в България през същата година е 3.37 евро за кутия. На тази база е лесно да се пресметне, че приходите в бюджета от продажба на законни цигари, които обаче не се пушат от българи, надхвърлят 920 млн. евро.

Как е изчислено числото от „337.5 млн. кутии“, които се продават в България, но не се консумират от българи? Отчетени са: а) брой на населението на възраст над 15 г.; б) среден процент на пушачите сред възрастното население (периодични изследвания на т.нар. tobacco prevalence правят институции като СЗО, Европейските здравни интервюта на Евростат, НЦОЗА); в) среден брой изпушени цигари на пушач дневно по оценки на СЗО и ОИСР.

Уместността на този подход се потвърждава от Евромонитор – компания за пазарни проучвания, която поддържа близки отношения с тютюневите компании. Оценките на Евромонитор за размера на българския цигарен пазар от години са чувствително по-ниски от данните на НАП за броя на цигарите, „освободени за продажба“. Така например, според доклад на Евромонитор, през 2022 г.[iv] продажбите на цигари в България са 11.827 млрд. къса. НАП съобщава за 15.948 млрд. „освободени“ къса. Собствени изчисления, следвайки описания в горния параграф метод, достигат до сумата 11.969 млрд. къса (598 млн. кутии).

Любопитна е динамиката в потреблението и продажбите на цигари в България, видна на фигурата, която представих през март т.г. пред изследователи и политици в Брюксел на конференция, посветена на новата директива на ЕС за данъчно облагане на тютюневите изделия. На графиката се виждат две пресичащи се криви и формиращата се между тях „пропаст“. Синята крива съответства на официалните данни на НАП за броя на „освободените за потребление“ цигари. Червената крива е моя консервативна оценка за действителния брой цигари, които българите са изпушили през съответната година.

Виждаме три отчетливи фази. През първата фаза червената линия е отгоре, т.е. на вътрешния пазар се пушат повече цигари, отколкото се облагат с акциз. Това е известният период на цигарената контрабанда: оценката ми за 2011 г. говори за 26.6% дял на незаконното потребление, спадаща до 20% в следващите години (от тази гледна точка, съобщенията за „30-40% дял на контрабандните цигари“ изглеждат преувеличени).

През периода 2015-2018 г. двете линии се припокриват, т.е. контрабандата е овладяна, но голямата презгранична търговия с български цигари още не е започнала. След това синята линия минава трайно отгоре, т.е. в България започват да се продават много повече цигари, отколкото се консумират. През 2025 г. делът на цигарите, които не се консумират от българи, достига до внушителните 36.5%.

Изчисленията са ориентировъчни, защото България не е затворена система: в страната е развит международният туризъм; населението в крайграничните райони с Гърция и Румъния може свободно да пазарува в България. Но сметките показват, че всички тези „смекчаващи вината обстоятелства“ могат да обяснят най-много ¼ до 1/3 от установеното данъчно превишение.

С други думи, българският бюджет прибира минимум 600-700 млн. евро извънредни данъчни приходи, като държи акцизната си ставка прекомерно ниска – и по този начин подкопава опитите на държавите в Западна Европа да подобрят общественото здраве, като ограничат тютюнопушенето.

Решение има, и то ще бъде взето на ниво ЕС. В скоро време предстои приемане на нова директива за данъчното облагане на тютюневите изделия, която ще въведе чувствително по-високи задължителни минимални акцизни ставки – и България ще има не повече от три години да ги достигне. Така данъчният и ценовият диференциал ще се стесни и мотивът за преносна търговия ще отслабне.

Българското министерство на финансите е информирано от много време за щетите, които търпят западноевропейските страни от акцизната му схема, както и за задаващата се нова директива. Дотук то не стори нищо по темата, за да изравни акцизните ставки със Западна Европа – както например направи Румъния. Резултатите от тази данъчна хитрина включват: а) влошен имидж на България; б) най-висок в ЕС дял на тютюнопушене, включително сред младежите; в) най-висока в ЕС смъртност; г) най-кратка в ЕС продължителност на човешкия живот; д) неизбежно предстоящо ударно повишение на тютюневите акцизи, което може да дестабилизира бюджетните приходи.

*Текстът е публикуван първо в изданието „Бодил“

[i] Tе се изчисляват лесно, като знаем средната продажна цена и обложените с акциз количества.

[ii] https://commission.europa.eu/news-and-media/news/consumer-goods-you-can-carry-your-suitcase-2025-07-22_en

[iii] https://www.eureporter.co/eu-2/belgium/2026/03/23/nearly-half-of-the-cigarettes-consumed-in-belgium-escape-taxation-3-billion-euros-of-lost-revenue/

[iv] Докладите на Евромонитор са с платен достъп; това е най-новият документ на маркетинговата компания, който мога да ползвам, но по-важен от актуалността на данните е фактът, че той потвърждава приложения метод.

Материалът България в центъра на незаконна търговия със законни цигари е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Търговията на дребно не е дребна работа. Когато Китай реши да се отвори за света през 1980-те години, секторите, които останаха затворени за чуждестранни инвестиции бяха застрахователната дейност, телевизията, филмовите продукции (както е казал Ленин, „От всички изкуства за нас е най-важно киното“) – и търговията на дребно. Преди това, в средата на 1920-те, когато националсоциалистите на Хитлер бяха още слаби и омайваха народа, за да дойдат на власт, те се кълняха, че ще забранят чуждите търговски вериги.

Затова не е учудващо, че първата тема във фокуса на вниманието на новото правителство на Румен Радев в България са цените на потребителския пазар. В самото начало на управлението на Радев бяха предложени промени в Закона за защита на конкуренцията и в Закона за защита на потребителите, които би трябвало да спрат ръста на цените, като засилят конкуренцията и ограничат нелоялните търговски практики. Или поне така бе обяснено на хората. Но овладяването на цените е многопластов въпрос с много неизвестни. Добре би било новите управляващи да не повтарят стари скъпи грешки.

Първият исторически урок, който екипът на Радев трябва да си припомни, е, че цените не слизат надолу „по заповед на щуката“. Доказва го едиктът от 301 г., с който император Диоклециан преследва същите цели като българското правителство днес: да спре ръста на цените на дребно след осъществената малко преди това парична реформа. До наши дни са достигнали само фрагменти от този закон, определящ 1400 максимални цени на стоки и заплати в огромната империя, но историци са сглобили голяма част от пъзела.

Така разбираме, че по заповед на императора един секстарий (около 0.55 литра) елитно вино не трябва да струва повече от 24 денария. Пшеничената бира за простолюдието ще се продава най-много за 4 денария. Свинският черен дроб от животно, хранено с фурми, има ценови таван от 16 денария за една италийска либра (около 330 грама). Свинските кренвирши не може да са по-скъпи от 2 денария за 1 унция от 30 грама. И така нататък.

Животът в началото на IV век преди Христа действително е бил скъп. Разбираме го, като съпоставим максималните цени на стоките с максималните цени на труда. Ден труд на селскостопански работник струва максимум 25 денария (плюс храната) – тоест, 6-7 бири. Занаятчии като каменари, килимари и фаянсаджии взимат двойно повече. Само за художниците надницата достига 150 денария – но ако могат да рисуват човешки фигури.

Някои неща не са се изменили за последните 17 века: най-високи са доходите на адвокатите, които за започване на дело взимат 250, а за пледоарии в съда – 1000 денария. За учителите по аритметика таванът е 75 денария на ученик на месец. Да направим проста сметка: ако математикът събере отнякъде 20 ученика, с месечния си доход той ще може да си купи едва 22 кг кренвирши. Да преподаваш говорене пред публика определено е по-изгодно: максималният месечен хонорар е 250 денария на ученик.

Как и какво се говори пред публика действително е важно. Румен Радев и малкото публични лица в неговия екип многократно акцентираха върху провала на политическите им опоненти в овладяването на цените на дребно. Радев фокусира предизборните си атаки върху поскъпването на живота, затова и първите мерки на новото му правителство са насочени именно срещу ръста на цените. Но едно е да говориш като президент-опозиционер, друго е сам да направиш нещо, което да спре пазарната инерция. Защото борбата срещу високите цени с командни мерки е обречена още от времето на Рим.

Когато държавата поставя тавани на цените (или надценките, което е същото), реакциите на търговците в една свободна икономика са основно три: а) спират да произвеждат и да продават; б) понижават качеството и количеството на стоките си; в) ориентират се към черния пазар. Това е. Независимо дали политикът е „ляв“ или „десен“, природата на хората е такава, че те реагират по посочените начини.

Това, разбира се, не означава, че държавата не може да направи нищо. Тя определено може – но косвено, и в по-дългосрочен период. Първото нещо, което държавата може да направи, е да се погрижи за увеличение на доходите на хората: ако вместо 1000 получаваш 5000 денария на месец, цената на кренвиршите ще те вълнува по-малко. Уловката тук е, че ръстът на доходите води до ръст на цените, така че част от ползите се изпаряват. Но едно съпричастно правителство, сътрудничещо си с бизнеса, би могло постепенно да направи цената на живота по-поносима.

Второто нещо, което държавата може да направи, е да насърчи предлагането на повече стоки и услуги, като се очаква по-голямото предлагане постепенно да доведе до спад на цените. Едно отговорно правителство в днешна България би способствало за понижение на цените на дребно, като например убеди „зърнарите“ да инвестират в птице- и кравеферми и мандри. Ако с умни субсидии и други стимули, включително гарантиран достъп до крайни пазари, правителството убеди хората да стават фермери, а фермерите да строят оранжерии, цената на краставиците и доматите по чудодеен начин, като с невидима ръка, ще се смъкне надолу.

От правителството „Радев“ дотук не сме видели подобни мерки – и не бихме могли, защото то е във властта отскоро. Но има и трети ефективен способ да се направи цената на живота по-поносима: да се защити конкуренцията на пазара, т.е. да се преустановят незаконните търговски практики като ценови съглашателства и изкуствени дефицити. Някои от предложенията на Радевата партия за допълнение към Закона за защита на конкуренцията действително са насочени в тази посока.

Обаче покрай тези полезни изменения са се промъкнали и други неща. Някои от предлаганите промени в ЗЗК са на практика мерки, даващи предимство на едрите български производители в постоянните им боричкания с търговските вериги. (Като казвам „едри български производители“, мислете например за големите бизнеси с хранителни стоки на някой бивш министър на земеделието).

Партията на Радев предлага в ЗЗК да се включат формулировки на 21 нови „нелоялни търговски практики в отношенията между купувачите и доставчиците във веригата за доставки на селскостопански и хранителни продукти“ (чл. 37б от ЗЗК). Такава нелоялна практика например е купувачът (т.е. веригата) да начислява на доставчика отбивки от доставната цена във връзка с промоции, бонуси, спомагателни услуги, реклама и др. под. Българските производители издигат това искане поне от десетилетие и то най-сетне е на път да влезе в законовата рамка на страната – което потвърждава тясното взаимодействие между новата Радева партия и старата бизнес прослойка в България.

Нямам еднозначно мнение: действително е възможно търговските вериги да са отишли твърде далеч, извивайки ръцете на българските производители на храни. Съответно не е изключено предлаганите мерки да внесат баланс в пазарните отношения. Но дори да е така, не е приемливо тези законодателни изменения да се представят пред публика като „мерки за понижаване на цените“. Те не са такива: това са по-скоро мерки, гарантиращи по-висока печалба за българските производители. И затова е вероятно те в крайна сметка да доведат до още по-високи цени на потребителските пазари. Веригите работят с целева норма на печалба и ако не могат да вземат своето от производителя, ще го вземат от крайния потребител.

Нека бъдем обективни: нищо не заставя българския потребител да отиде в магазин от голяма търговска верига, а не например в кварталната бакалия. Българите сами избират международните вериги и после се оплакват от тях. Това, меко казано, не е зряло поведение; съответно и реакцията на политиците е незряла. Щели да въвеждат мерки за намаляване на цените… Ако цените се смъкваха по команда, едиктът от 301 г. вече щеше да го е направил. Но законодателната инициатива на императора се проваля – никой вече не говори за нея, когато Диоклециан се оттегля доброволно от властта през 305 г.

Важният момент тук е, че държавата далеч не е безсилна срещу ценовите ексцесии. Тя може да направи насъщните стоки по-достъпни – но влияейки не върху цените на дребно, а върху пазарите на производствени фактори. Но кой (български) политик би се заел с такова нещо? Резултатите ще дойдат бавно, евентуално чак след няколко години, и електоратът няма да разбере, че точно ти си героят, подарил му ниските цени. Затова отново и отново, под една или друга форма, се издават декрети срещу високите цени.

Някакъв прогрес има: Диоклециан направо слагаше ценови тавани, Румен Радев само се заканва на „прекомерно високите цени“. Но прогресът е нож с две остриета. Едно от нововъведенията, което Радев може да приложи – а подкрепящият го български бизнес активно лобира той да направи именно това – е да съдейства за рязко намаляване на доходите сред хората. Нали се сещате – замразяване на пенсии и заплати на учители и учени и завръщане към бюджетни излишъци. Ако никой не може да си позволи да купува и стоките гният по рафтовете, неизбежно е цените леко да се понижат и така на ценовия фронт ще може да бъде обявена победа. Но на каква цена?

*Анализът е публикуван първо в изданието Бодил

Материалът Цените: от император Диоклециан до Румен Радев е публикуван за пръв път на Икономически живот.

На колко лева в днешни пари възлиза хонорарът, запечатал се тъй дълбоко в съзнанието на писателя? През 1903 г., когато излиза „Андрешко“, средната надница в селското стопанство е под 2 лева*, тоест хонорарът на Елин Пелин е равен на примерно 50 дни селски труд. В края на 2025 г. средната брутна месечна заплата в селското стопанство възлиза на 1770 лева. В зависимост от това колко почивни дни ще оставим на селянина – само неделя, или събота и неделя, еквивалентът днес би бил между 1800 и 2050 евро.

Наистина доста пари за кратък текст на прохождащ писател. Но „Андрешко“ си ги заслужава – доказва го многократната смяна на официалната позиция по издигнатата в текста морална дилема. От състрадателен съсед и добродетелен християнин Андрешко се превръща в рушител на държавността, после в предвестник на класов конфликт и настъпващо справедливо общество, след това във вреден анархист, напоследък сякаш отново преобладават благосклонните оценки.

Защото изглежда българите действително не обичат да плащат данъци. Националноосвободителното ни движение се разгръща, след като Османската империя, раздирана от финансова криза, вдига плоския данък на селяните от 10% на 12.5% (Повече за фалита на Високата порта от 1875 г. прочетете тук). А след Освобождението селяните измислят всякакви хитрини, за да не плащат данъците, нужни за формирането на новите институции на Княжество България – включително се обявяват за „свободно казачество“.

Хиляда години да се върнем назад, пак ще срещнем същото. Българският апокрифен летопис е запазил описание на фискалната политика на легендарния цар Симеон: „И тогава, в това време, когато царуваше цар Симеон, той взимаше данък от цялата своя земя по всяка област на своето царство: едно повесмо [влакно, намотано на хурка] и лъжица масло и яйце на година. Това бе неговият данък от неговата земя, от неговите люде и нищо друго не искаше той. И много изобилие в онова време имаше при тоя цар Симеон“.

Още преди хиляда години в културния код на българския народ е изсечено: Златният век е век на ниски данъци. Не коментирам дали това отговаря на историческата истина (по-скоро не), нито дългосрочните последици за държавността от тази нагласа. Установило се е такова мислене и трябва да се съобразим с него.

Впрочем българските публични финанси са се съобразили. Голямата част от данъците, събирани от българската държава, сега идва от косвени, „невидими“ данъци. Купуваш хляб и мляко – плащаш невидим данък. Купуваш бензин и цигари – плащаш още повече. От заплатата може да ти удържат малко, но в магазина държавата си взима своето с излишък. Всъщност това, че уж ти взимат само 10% подоходен данък, става възможно с това, че с ДДС и акцизи, с невидимите данъци, ти плащаш чувствително повече.

Да, българските макроикономисти през последните десетилетия преоткриха съвета на френския финансов министър от XVII век Жан-Батист Колбер: „Изкуството на данъчното облагане е да оскубеш гъската така, че да получиш най-много пера с най-малко съскане“.

Да се върнем на Андрешко. Постъпката на този литературен герой вече 123 години поляризира литературните критици и средношколците, затова нека добавим малко икономика и антропология в ценностната какафония. Трябва да знаем, че Байлово – родното село на Елин Пелин и мястото, където се разиграва Андрешковата драма, е бедно планинско селище. Обработваемата земя е малко: толкова малко, че преди Освобождението някои байловски селяни се наемат за ратаи в съседното черкезко село.

Да си толкова беден, че да трябва да станеш ратай на черкези – това е драматично. Исторически факт е, че селата в Софийско са необлагодетелствани откъм природни ресурси. По отношение на хората от Пернишко, където ситуацията е сходна, икономист коментира през 1911 г.: „Селяните са много бедни и съвсем не са в материално отношение така, както са по-голямата част от селяните в другите части от страната ни“.

С други думи, простите български селяни в началото на миналия век изглеждат едва ли не заможни на фона на пернишките и софийските. А Андрешко, от своя страна, твърди, че Станой бил „сиромах“ – сиромах по байловските стандарти!

Станой, да реконструираме материалното положение на този литературен герой, е един от онези 15% от българите, които в началото на XX век разполагат с по-малко от 2 хектара обработваема земя. Тъй като живее в бедния Софийски край, ще предположим, че има по-малко дори от 1 хектар. Но това не е тлъстата добруджанска или тракийска земя, а няколко нивици, покрити с тънък слой планинска почва, размесена с дребни камъни.

Земята на Станойчо ражда под 100 кг ечемик или пшеница на декар**. В най-добра година той ще събере 1000 кг жито, от което обаче 300 кг ще отидат за семе. От останалите 2 килограма жито на ден той трябва да си плати данъците и да нахрани 5-6 членно семейство (контрацептивите ще се появят едва през 1960-те години). Къшей хляб на ден е най-доброто, на което може да се надява неговото домочадие.

Разбира се, домакинството на Станой диверсифицира източниците на препитание. Може би имат няколко кокошки, коза, кошер, може и да гледат буби. Поотраснал син може да се е главил нейде ратай. Дори така, дори в добра година, самото физическо оцеляване на тези хора е под въпрос. Какво да говорим за дрехи и евентуално читанка?!

Въпросът е, че този материален статус ражда специален начин на мислене и ценностна система. В условията на крайна оскъдица мрежата на взаимопомощ в чертите на селото става насъщна. Това, че Андрешко оставя съдия-изпълнителя в Байловското блато, за да може съселянинът му да си скрие житцето, е благородна, но донякъде очаквана постъпка.

От друго естество са благодеянията на Серафим, който дарява пари на жената на болен, и на баба Илийца, която носи хляб на преследван от турците бунтовник. При тях доброто се прави не вътре в малката общност, а на непознати, затова е универсално, общочовешко. А в нашия Андрешко се задейства механизъм номер едно: „Ако не помогна, и на мен няма да помогнат в нужда, а нужда винаги идва“.

Механизъм номер две е хитростта в отношенията с чужденците (гражданинът също е чужденец, разбира се). От гледна точка на една бореща се за оцеляване общност, да измамиш чужденеца не е грях. Европейски пътешественици из Южните морета често записват в дневниците си как „туземците“ си присвояват всичко, до което се докопат. Това не означава „крадливо“ местно население, а осъществяване на архаичен модел, който награждава с почит съобразителността на героя, позволила му да преметне глупавия чужденец. В крайна сметка, Одисей също е прочут крадец и измамник – на чужденци.

Софийско не е единственият край на света, където обработваемата земя е малко. В Китай нивите са плодородни, но хората са много. През 1909 г. американски агроном обикаля страната и удивен констатира: мъж изхранва дванайсетчленно семейство (родители, жена и деца) благодарение на нива от 10 декара, върху която гледа пшеница, просо, сладки картофи и боб; има и магаре, крава и две прасета. Друг бил „заможен“, защото за 8-членното си семейство разполагал с 13.5 декара.

Американецът с уважение отбелязва „впечатляващата продуктивност, която постигат китайските земеделци“, но прави и по-важно наблюдение: „Нищо не предизвиква по-голямо сътресение от излишните разходи, от всяко разточителство или лоша преценка при правенето на покупки“. Майкъл Уд (пасажът е взет от неговата „История на Китай“) коментира: „Непрестанното внимание към детайла, упоритият труд и безкрайното търпение помагат [на китайските селяни] да се изхранват в мирно време. И все пак равновесието винаги е крехко…“ По-нататък Уд отбелязва и „тяхното чувство за общност“ като механизъм, който им позволява да се справят с трудностите на живота.

Действително, ако си дребен стопанин няма място за излишни разходи и лоши сделки. Това е дълбоко залегнало в китайската култура, дори когато става дума за по-заможни хора. В една от книгите си за Китай писателят Джеймс Клавел описва как героинята му Мей-мей, красива китайка, изпада в опасна ситуация – и в пристъп на отчаяние обещава богати дарове на боговете. Когато опасността преминава, тя само се преструва, че хвърля слитък сребро в реката като подарък на речния бог, а всъщност го прибира в дрехата си.

На възмутения от тази божествена измама европеец Мей-мей отвръща: „Ти да не си мислил наистина, че ще хвърля всичкото това сребро във водата? Да не би случайно да съм луда? За какво на боговете им е истинско сребро?“

Българите понякога се срамуваме от своята бедност, но още повече от особеностите в характера, които сме развили покрай нея. „Андрешко“ е обидна дума – в същата степен, както „байганьовщина“. Обикновено „Андрешко“ означава да хитруваш на дребно, да мамиш за незначителна изгода. А напоследък – просто да се държиш като бедняк.

Китайската култура гледа по-различно на хитростта и съобразителността, породени от бедност. През 1670 г. император Канси, управлявал страната си над 60 години, обнародва Свещения указ, състоящ се от 16 максими, които трябва да възпитат обикновените хора как да бъдат добри граждани. Първите три максими касаят социалните отношения в семейството и със съседите – почит, хармония, мир. Четвъртата настоява: „Уважавай земеделската работа“. Петата гласи: „Бъди икономичен!“

Е, както сме започнали, да кажем и 14-тата максима: „Плащай си данъците навреме и изцяло, за да не те принудят да ги платиш“.

Ето затова „Андрешко“ е велика творба, която напълно си е заслужила стоте лева – защото дебелият господин във вълчи кожух, който обира първосигналната неприязън на читателя, всъщност е съвсем прав, когато заявява: „…(П)ропаднахте, развалихте се – ще станете неспособни данъкоплатци и ще съсипете държавата“.

Днес България е страната с най-ниската данъчна тежест в Европейския съюз – но само за богатите, докато данъците за бедните хора са седмите най-тежки в Европа. Това не са метафори, това е статистика. Кой сега е Андрешко? Беднякът, който и при минимална заплата плаща данъци и осигуровки в пълен размер, или господинът от града, радващ се на скришната облага на максималния осигурителен праг?

* Средната надница на обикновен работник в Княжество България през 1900 г. е била 1.45 лв., на косач 2.10 лв., на зидар 2.28 лв. Статистически годишник на Царство България 1909 г. София: Държавна печатница, стр. 303.
** През 1907 г. средният добив от декар пшеница в България е изчислен на 65.6 кг; добивът от декар ечемик е 63.5 кг., от декар ръж е 54.1 кг. Статистически годишник на Царство България 1909 г., стр. 198.

Материалът Андрешко в Китай е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Падането на Желязната завеса през 1989 г. е рядък пример за световно събитие, посрещнато с одобрение от почти всички. Хората от бившите социалистически страни се радваха на новопридобитата свобода да изразяват собствено мнение, да пътуват и да са икономически активни. А работодателите в западния свят доволно потриваха ръце: към тях се отправяха потоци от евтина работна ръка. По-късно стана ясно, че крахът на режимите в Източна Европа слага край на общата политическа нагласа на Запад за постепенно повишаване на стандарта на живот.

Една национална прослойка от работодатели постъпи малко по-различно – германските индустриалци. Разбира се, германските бизнесмени не са алтруисти, те също се възползваха от притока на евтин източен труд и за дълги години замразиха ръста на заплатите на сънародниците си. Но предвид това, което можеха да направят – масово да изнесат производството си в европейски страни отвъд Полша и Чехия, за да намалят разходите си за труд – те постъпиха поразително отговорно и далновидно.

Според една оценка, германските автомобилостроители са можели да намалят с до 70% производствените си разходи чрез преки инвестиции в Източна Европа. Това означава, че ако производствените разходи за един автомобил са 5000 марки, със завод в Нова Европа те ще са примерно 2000 марки. Почти цялата разлика ще се превърне в печалба за работодателите и техните банкери. Съвременният профсъюзен деец Джон Коди (да не се бърка със синдикалиста-гангстер със същото име) пояснява:

„Германските производители далеч не са толкова загрижени за разходите за труд, както тези в САЩ, предвид продуктовия си модел и институционалната уредба… В Германия индустриалните отношения, силата на организирания труд, продуктовите стратегии и културата на компаниите не насърчават изнасяне на производства в чужбина“.

С други думи, културата на германския работодател го насърчава да се грижи не само за краткосрочната печалба, а за дългосрочните отношения в своята индустрия. Германският бизнесмен залага на качеството („продуктов модел и стратегии“) и поддържа устойчиви връзки с профсъюзите. Профсъюзите и работодателите в Германия са партньори: първите ограничават исканията за прибързан ръст на заплатите, вторите са готови да понесат загуби, но да не уволняват.

Германските бизнесмени се учат от грешките си. Когато между 1991 и 1994 г. автомобилният сектор изпада в криза, близо 20% от заетите в сектора са освободени. В настъпилата след това експанзия се образува недостиг на квалифицирана работна ръка и автомобилостроителите имат сериозни разходи за наемане и обучение на нови хора. Затова по време на кризата през 2009 г. работодателите в Германия активно сътрудничат с правителството, за да не се стига до масови уволнения.

Предприятията са въвели собствена антициклична мярка – „спестовна сметка в работно време“. В добри години работниците полагат извънреден труд, отработените часове се натрупват и им се плащат в трудни времена; така могат да се компенсират до 300 часа, или близо 2 месеца липса на поръчки в предприятието. Когато „спестовните трудови сметки“ се изчерпят, работниците в продължение на до 2 години могат да се наемат на съкратено работно време. Правителството им гарантира 60% от предишната заплата, плюс добавки за деца. Компаниите допълват възнагражденията: „Фолксваген“ е осигурявал до 100% от предишната заплата на работника, „Даймлер“ до 85%.

Временно заетите работници – които често са нископлатени, т.е. изгодни за наемане чужденци, при нужда се освобождават първи, за да се запази „ядрото на работната сила“: националният трудов ресурс. Защото не се стремят към печалба на дребно за сметка на своите работници, германските компании като цяло са по-печеливши от търсещите само печалба компании от САЩ, твърдят консулантантите на „МакКинзи“.

Индустриалната политика на Германия е видяла възходи и провали. Повече от милион работни места са загубени: след 1990 г. делът на заетите в преработващата промишленост спада с почти 15 процентни пункта. Но дори така, той остава над два пъти по-висок от този в САЩ (под 8% в края на 2025 г.).

Когато видиш, че даден национален подход има добър резултат, нормално е да се опиташ да заимстваш добрите практики и култура. За съжаление, „германската“ нагласа не е типична за българския работодател. Работодателските организации в България през годините яростно се съпротивяват на всяко повишаване на минималната заплата; нивото от 620 евро, въведено от 1 януари 2026 г., също бе силно оспорвано, независимо че е под минималното заплащане в Черна гора и 4 пъти под това в Германия (2343 евро).

Работодателските организации на България демонстративно отказаха да разговарят с профсъюзите и правителството, когато беше предложено леко повишаване на осигурителните вноски през 2026 г. То щеше да доведе до 1% ръст на разходите за труд на работодателя, но щеше да ограничи бюджетния дефицит и натрупването на публичен дълг. Този отказ отключи социални процеси, довели до оставка на непопулярното правителство. Каквото и да мислим за правителството „Желязков“, цената на запазването на ниска цена на труда бе нова вълна политическа нестабилност.

Отбил политическата заплаха от поскъпване на труда, днес важна грижа на българския работодател е допълнително намаляване на производствените разходи чрез привличане на работници от чужбина. Разбира се, той би могъл да ползва работните услуги на българите – но му е по-изгодно да внася евтин труд от Азия, Африка и източните краища на Европа. А българите, изправени пред работодателското нежелание за нормализиране на размера на заплатите в страната, са принудени да се наемат на работа в чужбина, за да се сдобият със средствата, достатъчни за отглеждане на деца и грижа за семейство.

Разбира се, наемането на работници от чужбина само по себе си не е зло. Има дейности, за които просто няма достатъчно български кандидати, а тези дейности са важни за обществото и икономиката. Бедата е, че докато българският бизнес ползва евтиния труд на чужденци, той не полага паралелни усилия, за да осигури за българите възможност да работят в сектори висока добавена стойност. Краткосрочната печалба на българския бизнес е на път да се превърне в дългосрочен пасив на цялото общество.

Според масово тиражираните данни, през 2025 г. в България са се трудили около 50 хил. работници от чужбина. Ако е вярно, това число съответства на едва 2% от работната сила и не би трябвало да е проблем, дори да се удвои. Но този бърз трудов ресурс отлага решаването на проблема с онези сигурно 150 хиляди млади българи, които нито работят, нито учат. Готово ли е правителството да предложи план за бъдещето им? Готови ли са работодателските организации да го подкрепят?

Друг пренебрегван от работодатели, синдикати и правителство факт е, че циганският етнос упорито не е приобщаван към националните цели. По експертни оценки, циганите в България са близо 800 000 души; над 30% от децата, които сега се раждат в България, са циганчета. Тези циганчета са национална радост и богатство; въпросът е, че те трябва да бъдат изучени и възпитани и да получат професионална квалификация.

За българския работодател е трудно да погледне на професионалната подготовка на циганите или на неработещите и неучещи млади българи като на нещо, което го касае лично. Потънал в ежедневни задачи, работодателят предпочита да ползва измамните предимства на евтиния узбекски труд, вместо да обучава трудни хора. Проблемът е, че тази лична логика води до обществен дефицит с опасни последици за демографията, включително за пазара на труда.

Да отпуснем накрая фантазията си и да помислим по въпроса: какво щеше да се случи, ако германските работодатели бяха като българските? Щеше ли да има изобщо германска нация? В края на XIX век Германия първа в света въведе пенсионно и социално осигуряване, за да не избягат нейните работници в Америка. До голяма степен по същия начин, днес бъдещето на България е в ръцете на българските работодатели.

*Текстът е публикуван първо в изданието „Бодил“…

Материалът Ако германските работодатели бяха като българските е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Приписват на Джон Кенеди фразата „Приливът повдига всички лодки“. Тя носи обещанието, че стопанското оживление ще облагодетелства всеки субект в икономиката, но за добро или лошо това не винаги съответства на реалността. България дава подобен пример: стопанската конюнктура през последните години се подобрява, но паралелно се оформят и губещи сектори. Противно на масовото убеждение, това не е нещо лошо – в крайна сметка, именно това е същността на икономическото развитие.

Да започнем с краткосрочната статистика за промишлеността. Според НСИ индексът на промишленото производство към ноември 2025 г. възлиза на 90.7 пункта (сезонно изгладени данни; 2021 = 100). Такова понижение на теория дава основание да се говори за „промишлена криза“ и дори за „деиндустриализация“. Но ако погледнем в детайли кои са отраслите, засегнати от общия спад, ще стигнем до друг извод.

Спадът в промишленото производство се дължи в голяма степен на рязкото свиване на добивния сектор и най-вече въглищата. Индексите за оборотите в производството на въглища са конфиденциални (огромната част от добива се извършва от държавната „Мини Марица-изток“), но други статистически източници дават представа за общия спад. От януари до октомври 2025 г. в България са добити 13.8 млн. тона лигнитни и кафяви въглища, сочат данните на НСИ за производството и доставките на твърди горива. За същия период на 2022 г. са произведени над 29 млн. тона: 53% спад за 3 години.

Изходът от въглищната енергетика е общоевропейски проект, който се улеснява от милиардни субсидии и повечето страни членки са много по-напреднали от България в това отношение – включително Германия, Полша и Чехия. Освен това, Зеленият преход се придружава от инвестиции във възобновяеми енергийни източници. Ако всичко това се постави на везните, ще се види, че спадът всъщност е „за добро“. Но политиците и бизнес застъпниците не обичат везните. За тях е много по-изгодно да натискат копчетата на масите с апокалиптични картини.

При преработващата промишленост нещата не стоят много по-различно: общият индекс в края на ноември е 101.1 пункта, което говори, че през последните пет години има стагнация – същински провал за страна в догонваща позиция като България. Но приливът всъщност е повдигнал някои лодки в сектора доста нависоко. Такава е ситуацията с производството на лекарствени вещества (126.2 пункта), производството на компютърна техника, електроника и оптика (118.6 пункта), производството на електрически съоръжения (115.4 пункта) и производството на метални изделия (156.6 пункта).

С други думи, във фармацията, електрониката и електротехниката – отрасли с висока добавена стойност и иновационен потенциал – има подем. Най-изразен ръст има в металообработката, която не е с особено висока добавена стойност, но пък е продължение на развитата национална металургия и това носи структурни ползи. От друга страна, големите губещи през последните години са отраслите с ниска добавена стойност: текстил (едва 52 пункта в края на ноември), облекла (под 70 пункта), кожарска индустрия (63 пункта), производство на дървен материал без мебели (83 пункта) и др. подобни.

Основният виновник за този спад в отраслите с ниска производителност е повишилата се цена на труда. Цената на труда поскъпва, първо, заради ръста на минималната работна заплата: тя достигна 620 евро чак през януари 2026 г., но и това вече е много на фона на Виетнам и Камбоджа. Второ, заради правото на българските граждани да работят свободно в останалите страни на Европейския съюз за повече пари. Цели планински села се изпразват, млади и стари си вадят хляба в чужбина. Работодателите в България са принудени да плащат малко повече, ако искат да намерят работници.

Така или иначе, текстилната индустрия запада във всички икономики, преминаващи на по-висока икономическа предавка. Проблемът на България не е толкова в това, че дадени подотрасли отбелязват спад, а в това, че другите по-производителни отрасли не го компенсират в достатъчна степен. Но все пак някои оказват компенсиращ ефект.

Разбира се, съществуват и сектори, в които България има традиции и ресурсен потенциал и които днес се представят неестествено слабо. Такива са производството на храни (90 пункта), превозни средства без автомобили (82 пункта) и мебели (99 пункта). Те вероятно се нуждаят от специално внимание, с публични мерки за стимулиране и осигуряване на допълнителни пазари. Но това не променя общия извод: днес в България „лодките“ на иновативните сектори с висока добавена стойност хвърчат нагоре, докато тежките гемии, наследени от средата на XX век, та и от по-рано, вече загребват вода.

Това, разбира се, не означава, че в България ще спре да се произвежда текстил и да се шият дрехи. Платове и дрехи ще се правят отново, но с новата цена на труда акцентът няма да е върху евтино, а върху качествено. Това прави дизайна и биографията на дрехата от несравнимо по-голямо значение от експлоатацията на бедната жена в задушната фабрика. Българският бизнес се нуждае от коренна мисловна пренастройка.

Да разгледаме още един информационен източник – данните на БНБ за чуждестранните инвестиции. През третото тримесечие на 2025 г. ПЧИ възлизат на общо 56.2 млрд. евро, като за една година (спрямо третото тримесечие на 2024 г.) бележат 5.3% увеличение. Това е добър ръст, като цяло, но и тук се обособяват печеливши и губещи. От общо 2.8 млрд. евро нетни ПЧИ за разглеждания едногодишен период, 46% са насочени към сектор „Финансови и застрахователни дейности“: очевидно е, че членството на България в еврозоната увеличава тежестта на финансовия сектор, който тепърва очаква експанзия.

На второ място по размер са инвестициите в преработващата промишленост – нови 415 млн. евро до общо 11.7 млрд. евро, или 3.7% годишен ръст. Обясненията за това може да са много: от военната индустрия до по-тясната интеграция с веригите на доставки в ЕС. Годишен ръст от 20% отбелязват преките чуждестранни инвестиции в строителството, в енергетиката ръстът е близо 5% до над 3 млрд. евро (което доказва, че спадът на въглищната енергетика се компенсира). Положителен знак е близо 10% нарастване на чуждестранните инвестиции в най-иновативния сектор – информатика, творчески продукти и далекосъобщения, достигайки общ размер над 3.7 млрд. евро.

В други сектори ПЧИ са в застой или намаляват. В добивната промишленост годишният спад е 3%, в транспорта и логистиката – над 6%. В търговията ръстът на ПЧИ е минимален, което е логично предвид пренасищането на българските градове с търговски обекти. Хотелиерството никога не е разчитало на външни капитали. На този фон, ръстът от 3.2% на чуждестранните инвестиции в сферата на научните и професионалните изследвания не изглежда толкова малък.

Впрочем през 2025 г. се наблюдава засилване на общата инвестиционна активност в страната. През второто и третото тримесечие на 2025 г. брутното образуване на основен капитал надхвърля 20% от БВП; от поне шест години в България е нямало две последователни тримесечия, в които инвестициите да са над 1/5 от общия размер на БВП.

В България днес има известно икономическо оживление: заради членството в еврозоната, малко по-високата инфлация, по-ниската сравнителна цена на труда или по друга причина, но приливът достигна и нашето пристанище. Моментът е подходящ за структурно пренастройване: за подкрепа за сектори с по-голяма производителност и по-добра перспектива на международните пазари, и оттегляне на подкрепата и сериозни реформи за сектори със залязващи функции.

Говорим за индустриална политика – най-актуалната, а всъщност най-стара концепция за синхронизирано развитие на националното стопанство към все по-сложни и ценни производства. Първата стъпка към национална индустриална политика е да се признае, че за държавата е по-добре да се развиват сектори с висока добавена стойност за сметка на сектори с ниска добавена стойност. Звучи странно, но държавното управление нямаше такова мислене през последните три десетилетия.

Никой не обича да губи. Пренастройването на българската икономика към производства, разчитащи на ум и технологии вместо на евтин труд, прави много бизнеси губещи. Бизнес адвокатите ще леят от екраните красиви слова защо „държавата“ трябва да „помага“ на производства с ниска добавена стойност. Много важно е националното управление да не се поддаде на тези жалейки. Поне в българския случай, трябва да се насърчават само тези производства, които пълноценно оползотворяват националния трудов ресурс и прилагат технологии, ориентирани към бъдещето.

Материалът Някои лодки потъват е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Заглавието* звучи гръмко, но съответства на фактите, които ще изложа по-долу. А иначе новина няма: българската държава и българската минна индустрия продължават да не се грижат за националния интерес при добива на подземни изкопаеми, които на теория са национално наследство, а по конституция – изключителна държавна собственост. Единствената разлика е, че в този случай са засегнати стратегическите интереси на Европа.

Редките минерали, за които твърдя, че са преминали в китайски ръце, водят началото си от рудника край село Челопеч, който от 2004 г. е отдаден на концесия на минната компания DPM Metals. Специалистите определят рудата от Челопеч като полиметална – освен злато, в нея има значително количество мед и сребро. Съдържа и отровен арсен – причината, поради която тя не се преработва у нас, а се изнася в чужбина под формата на концентрат. Но в Челопечката руда има много повече неща. Самият Николай Христов – преди директор на обогатителната фабрика, днес вицепрезидент „Устойчиво бизнес развитие“, посочва: „Тук може да се открият следи от почти цялата Менделеева таблица“.

В рудата от Челопеч документирано има германий и галий – редки елементи, включени в списъците на САЩ и на Европейския съюз за минералите с критично значение. Точната концентрация е отворен въпрос. През 2008 г. инж. Христов определя съдържанието на германий между 6.7 и 9.3 грама на тон, а на галий – между 3 и 6 г/тон. Геолози от по-старото поколение твърдят, че концентрацията на германий е поне 80 грама на тон, а цинкът – който не се извлича и не се плаща на държавата – е в промишлени количества.

Да се доверим засега на данните на компанията. При средна концентрация 8 грама на тон и официален годишен добив около 2.2 млн. тона руда, всяка година от недрата на земята в Челопеч би трябвало да излизат 17.6 тона германий. За сравнение, цялото годишно производство на германий в света през 2025 г. възлиза на около 230 тона.

Следващата крачка е да преценим колко струва въпросният германий от Челопеч. Цената на германия и изобщо на редките елементи с приложение във военната индустрия и високите технологии рязко нарасна през последните години вследствие на експортните рестрикции на Китай. През септември 2025 г. индустриални източници посочват около 5000 долара на килограм, впоследствие цената леко се понижи заради временното примирие в търговския спор между Китай и САЩ. При условна цена 4000 долара на килограм германий, годишната стойност на този елемент в Челопечката руда е над 70 млн. долара. Груба оценка за стойността на галия е над 10 млн. долара (1540 USD/kg на 18.11.2025).

Компанията-концесионер на рудника в Челопеч не плаща нищо на българската държава за това подземно богатство. DPM Metals (така от няколко месеца се наричат „Дънди Прешъс Металс“) твърдят, че количеството на редките елементи в рудата е „значително по-малко от платимите граници“. С други думи, концентрацията им е толкова ниска, че разходите за извличането биха били по-високи от приходите от продажбата. Съответно, според концесионния договор между Република България и DPM Metals, такса се дължи само върху брутната стойност на златото, медта и среброто, но не и върху галий, германий и други редки елементи в полиметалните руди от Челопеч.

Концесионерът в Челопеч вероятно наистина не печели нищо от тези български подземни богатства. И защо да го прави? През 2024 г., когато цените на златото бяха с поне 40% по-ниски от сегашните, „ДПМ Челопеч“ отчете чиста печалба от 385 милиона лева. Отделно от това, вторият рудник на компанията край Крумовград донесе чиста печалба от 196.5 млн. лева. При печалба от над 580 млн. лв. за година мотивът за въвеждане на сложни технологии за извличане на редки елементи силно отслабва.

В скоби, дивидентите, платени за 2024 г. на акционерите в DPM Metals общо от двата рудника възлизат на внушителните 471.4 млн. лв. (245.75 млн. лв. от Крумовград и 225.67 млн. лв. от Челопеч). На този фон, концесионните такси, платени на държавата изглеждат неадекватни: 19.8 млн. лв. от Крумовград и 17.7 млн. лв. от Челопеч. Компанията е внесла също и 53 млн. лв. данъци и такси, но дори с тях, а дори да добавим и платените заплати и осигуровки (под 75 млн. лв.), както и благотворителността, изводът не се променя: чистата печалба на DPM Metals от България за 2024 г. е 3.4 пъти по-висока от цялата сума, която компанията ни оставя като данъци, такси, заплати и осигуровки.

Да, при това положение, защо й е на тази тъй печеливша компания да си създава грижи с извличане на редки елементи от комплексни рудни? Тук на сцената излиза друг интерес, пред който DPM Metals бледнее: стратегията на Китай за редкоземните елементи.

Доколкото се ориентирам, в България по някаква причина нито една медия не отрази новината от август 2024 г., че заводът на DPM Metals в Цумеб, Намибия, беше продаден на китайска компания. Повече от десет години концентратът от Челопеч се извозваше в Цумеб за по-нататъшна преработка; читателите на Бодил.БГ може би си спомнят репортажа ми от това отдалечено и тъжно място. Но от повече от година смелтърът в Цумеб не принадлежи на канадците; новият собственик е Sinomine Resource Group със седалище в Пекин, чиито акции се търгуват на борсата в Шънджън.

Макар самата „Синомайн“ да посочва, че работи в 40 страни, това не е гигантска фирма: според борсовите отчети приходите й за 2024 г. са 5.36 млрд. юана (750 млн. USD), а пазарната капитализация е от порядъка на 50 млрд. юана. По-важно е, че компанията се специализира в инвестиции в редкоземни метали извън Китай: „Синомайн“ е собственик на мина за цезий и рубидий в Канада, притежава и литиева мина в Зимбабве. Смелтърът в Намиб изглежда страничен за стратегическите й интереси – но само на пръв поглед.

Веднага щом влезе във владение в новия си завод, китайската компания заяви (по „Ройтерс“), че в шлаката, останала в Цумеб след извличането на златото и медта от преработваните там концентрати, се съдържат 746 тона германий, 410 тона галий, както и над 210 хил. тона цинк – без да броим олово, молибден и антимон. Може би това е причината, поради която китайците през 2024 г. се съгласиха да платят 162 млн. долара за активите на смелтъра (само той оценен на едва 20 млн. долара) плюс натрупаната на обекта продукция – след което през юни 2025 г. го затвориха с мотива, че нямало достатъчно концентрат за преработка, тъй като по света сега имало свръх-капацитет на металургични мощности.

Простите сметки показват, че в шлаката на Цумеб – която е с много висока концентрация на арсен и от която „Дънди“ дълго се чудеха как да се отърват – се съдържа германий на стойност 3 млрд. долара (сметнато при цена 4 хил. долара за килограм) и галий за поне 400 млн. долара (при цена 1000 долара за килограм). Имало и 60 хил. тона олово и 210 хил. тона цинк; ще оставя на българските данъчни власти да пресметнат пазарната им стойност.

При встъпването в обекта ръководството на китайската компания заяви намерение да инвестира 223 млн. долара, след което от натрупаната на производствените площадки и депа 200 хил. тона шлака ще се добиват по 33 метрични тона германий годишно, както и 11 тона галий и 10900 тона цинк. Този проект щял да минимизира въздействието върху околната среда и да демонстрира „зелената минна индустрия“, твърди китайската страна.

Както е типично за големите минни проекти, натрупаната в Цумеб шлака не може да се припише на един източник: заводът работи дълго преди да бъде купен от „Дънди“ през 2010 г.; след това капацитетът му от близо 200 хил. тона се запълва наполовина с концентрат от Челопеч (около 105 хил. тона за 2019 г.), а останалите количества идват от Перу и от други места. Така че германият и галият, които китайците ще оползотворяват в Цумеб, не са само български.

Но фактът остава: дори при ниските концентрации, докладвани през 2008 г. от инж. Христов, постъпвалите над 12 години концентрати от Челопеч съдържат поне 200 тона германий – българско подземно богатство, равняващо се на цялото годишно производство в света, което… просто е било изхвърлено на бунището. Откъдето Китай с радост го взима.

Какво се случва с концентрата от Челопеч, след като той вече не се извозва до Африка? Още през 2022 г. „Дънди“ заявява, че ще го продава на „глобални смелтъри от трети страни… поради голямото търсене“. В края на 2021 г. компанията прави тестове, които потвърдили икономическата целесъобразност в Челопеч да се произвеждат концентрати с по-ниско съдържание на злато и мед; транспортните разходи за по-високия тонаж се компенсирали с излишък от по-високата норма на извличане на ценните метали.

Действително, през последните години от рудниците на Челопеч вече излизат по около 140 хил. тона концентрат годишно – но както и преди, компанията не плаща на държавата за редките елементи в тях.

Бизнес операциите, които бяха изложени накратко тук, се оказаха много успешни. DPM Metals твърдят, че продажбата на африканския смелтър им помогнала да се фокусират върху същинската си дейност, включително с експанзия в Сърбия и Босна и Херцеговина (големите мини „Чока Ракита“ и „Вареш“); свободният паричен поток на компанията е рекорден, цената на акциите главоломна. Плановете за експанзия в Еквадор (мината Лома Ларга) бяха спрени заради недоволството на местните жители и опасения за замърсяване на водите, но на Балканите, където властите са по-либерални, нещата се развиват повече от добре. И китайците от „Синомайн“ се радват на рекордна цена на акциите си.

Губещите страни в този бизнес са държавите, които не са достатъчно силни, за да защитят интересите си при разработването на подземните си богатства. Читателят вероятно вече си е задал въпроса: при сегашния размер на концесионната такса, точно галият и германият в Челопечката руда ли са ни проблемът? От тоновете злато, което добива DPM Metals, но на теория е национално богатство, а по конституция изключително държавна собственост, за държавата остават трохи. (Да, тонове: през 2024 г. от Челопеч са извадени брутно 167 хил. унции злато, което се равнява на 5 тона).

Въпросът за управлението на Челопечката руда придобива и други измерения през последните години. През 2020 г. Европейската комисия предложи стратегия за материалите с критично значение, в която германият и галият заемат основно място. Металоидът германий се прилага в производството на оптични влакна и оптика в инфрачервения спектър, както и в сателитните соларни клетки и като катализатор при полимеризация. Редкият метал галий се ползва в полупроводниците и фотоволтаичните клетки. И при двата редки елемента Китай държи 80% от световния добив, а ЕС внася над 31% от използваните количества. Българските подземни богатства при по-добро управление биха променили радикално тези съотношения.

Днес темата за редките елементи излиза напред в дневния ред на ЕС и България. Запознати с масовото недоволство на българското население относно рудодобива, учени – геолози и социолози – правят обстойни проучвания как да пречупят сърцата на хората и да ги направят по-меки към интересите на минния сектор. Може би, ако подземните богатства на България се управляваха с повече мисъл за обществения интерес, също и отношението на хората към минната индустрия нямаше да е толкова отрицателно.

*Анализът е публикуван първо в изданието Бодил

Материалът Как български редки минерали за милиарди преминават в ръцете на Китай е публикуван за пръв път на Икономически живот.