Енергийната криза в Европа на фона на войната в Персийския залив и нейното развитие. Ситуацията в Европа и Южният газов коридор.
Възникналата енергийна криза е факт, но не бива да се забравя, че такава криза възниква не за първи път. Били сме свидетели на поредица от кризи, характеризиращи се с драстични промени и в цените на суровия нефт, и в обема на добитите количества от него.

Една от най-известните енергийни кризи е тази, която избухва вследствие на ембаргото, наложено от арабските страни, след поражението на Египет и Сирия във войната „Йом Кипур“. За тези, които не помнят ще поясня.

Най-сериозната икономическа последица от „Йом Кипур“, известна и като „Октомврийската война“, е наложеното от членовете на Организацията на арабските страни износителки на петрол (OAPEC), включваща арабските страни – членки на OPEC, заедно с Египет, Сирия и Тунис, петролно ембарго. Ембаргото е наложено срещу САЩ и други страни, най-вече европейски, които повече или по-малко подкрепят Израел. Това е първата петролна криза, по време на която цената на петрола за барел се покачва поне четири пъти в рамките на няколко месеца. Ембаргото продължава до март 1974 година. Цените на петрола никога повече не се връщат на равнищата от преди тази криза, макар че тогавашната му цена е смешна от днешна гледна точка.

Това ембарго дава началото на световна икономическа рецесия. В много държави има рязък ръст на инфлацията и на безработицата през следващите няколко години. С други думи – ефектът от петролното ембарго от 1973 година е дългосрочен, въпреки, че се открояват и редица краткосрочни въздействия, за които вече стана дума. Цените на нефта и на неговите деривати се повишават няколко пъти и това слага началото на съвсем нов период, да не кажем – епоха в международните икономически отношения.

Много интересен факт е, че в тогавашна социалистическа България, започналата през 1973 година рецесия, довежда до поредната дългова криза. Световната рецесия повлича и социалистическа България, чиято икономика се оказва достатъчно свързана със световната, за да понесе и тя тежки последствия от ставащото. (Иванов, Мартин, Икономиката на комунистическа България (1963 – 1989), В: Ивайло Знеполски (ред.), История на Народна република България: Режимът и обществото, 2009 г., София, Изд.: Сиела софт енд пъблишинг, ISBN 978-954-28-0588-5, стр. 314 – 315).

Петролното ембарго е първият случай, когато търговията с енергоносители е използвана като геополитическо оръжие. Станалото дава сериозна глътка въздух и на Съветския съюз, поради покачването на цените. Ембаргото повлиява по решителен начин и на ускоряването на редица проекти, които дават възможност на СССР да изнася нефт и природен газ за европейски страни. Всъщност, даже днес ние усещаме още ехото на Петролното ембарго от 1973 година.

Също така, арабските страни (а за жалост не само те) разбират, че петролът им може да се използва като политическо и икономическо оръжие срещу нациите, зависещи от доставките.

Въпросът е в това, че след петролното ембарго идват и други събития ,които предизвикват подобни ценови кризи  – началото на Ислямската революция в Иран; началото на войната между Иран и Ирак; Първата война в Залива – завладяването на Кувейт от Ирак и последвалата операция „Пустинна буря“; Азиатската икономическа криза; общата стачка във Венецуела; глобалната финансова криза през 2009 и „Арабската пролет“. Всяко от тези събития е довеждало да резки промени и в цените и в обема на добива на суров нефт.

Всичко това идва да покаже, че днешната ситуация е безспорно извънредна, но не е изключителна и единствена по рода си. Подобни неща са ставали много пъти и държавите по света и най-вече европейските винаги са се справяли с тях. Впрочем, в момента, положението в САЩ е по-тежко отколкото в Европа, що се отнася до ръста на цените. Най-същественият проблем в Европа продължава да бъде цената на керосина – на авиационното гориво. Ако автомобилните горива – бензин и дизел са поскъпнали средно с около 20 процента, то керосинът е поскъпнал два пъти.

Знам, че в момента в Азербайджан, а и в Армения не е „бон тон“ да се критикува президентът на Съединените щати. Всъщност, подписаните от президента Илхам Алиев и премиерът Никол Пашинян документи за помирение в Белия дом с посредничеството на Президента Тръмп са може би единственото негово положително дело, откакто е започнал втория си мандат. Но истината е, че като цяло, дейността на президента Тръмп е в много голяма степен силно непредсказуема. За един политик, предсказуемостта е нещо много важно – тя е достойнство на съответния политик, а не дефект. Непредсказуемостта на действията на държавния глава на най-могъщата военно, а и технологично, страна в света е огромен, глобален проблем.

Човек остава с впечатлението, че действията на президента Тръмп целят задържането на Ормузкия пролив затворен, а не неговото отваряне за свободно плаване. Това е голям проблем за глобалната търговия, защото през Ормузкия пролив по данни на RANE-Stratfor, минават 38 % процента от добития суров нефт; 29 % от течния пропан-бутан (LPG); 19 % от втечнения природен газ (LNG); 19 % от рафинираните петролни продукти; 13 % от торовете и други химикали; 2,8 % от контейнерните превози и 2,4 % от превоза на сухи товари, включително зърно.

Възниква въпросът, защо възниква подобен ефект. Едното обосновано предположение е, че просто американското военно командване и държавното политическо ръководство, не са преценили точно ситуацията и са очаквали бързо рухване на Ислямската република, още повече след гибелта на политическите й лидери през първите дни. Ако е било така, очевидно е, че това очакване не е било точно.

Друга силно правдоподобна хипотеза е, че в момента Тръмп оказва натиск върху Китай, създавайки затруднения на снабдяването на Поднебесната империя със суров нефт. Известно е, че Китай внася големи количества суров нефт от страните от Персийския залив, в това число и от Иран, с който го свързват ако не съюзнически то поне добри приятелски отношения. Известно е също така, че за улеснение на вноса на нефт от страните от Персийския залив, Китай построи навремето терминал на брега на Бенгалския залив в Мианмар (бившата Бирма). От този терминал на север до китайска територия се движи нефтопровод, а успоредно на него се движи газопровод. По газопровода се пренася природен газ, находищата на който се намират точно на територията от която бяха прогонени единствените мюсюлмани в Мианмар – рохинджите.

Осигуряването на физическата сигурност на тези линейни съоръжения е трудна задача, още повече че по трасето им са заели позиция най-различни племенни милиции, с най-различни обвързаности със заинтересувани страни – от Китай до Индия. Въпреки това, Китай предпочита този на пръв поглед рискован маршрут, пред много по-рискованото упражнение да превозва нефт с танкери през Сингапурския пролив, където пиратството е съпоставимо с това в Гвинейския залив и около протока Баб Ел Мандеб.

Така или иначе, страните от Персийския залив са много важни доставчици на суров нефт за Китай и блокирането на Ормузкия пролив не е повод за радост нито в Пекин, нито където и да е в Китай.

Трета хипотеза, която също има право на живот е, че военните действия целят точно повишаването на цените на нефта, а и на природния газ. В САЩ има голям клъстер компании, които се занимават с добив на шистов газ, на шистов нефт, на нефт от нефтоносни пясъци, на нефт при тежки природни услови и ниски температури. Добиваният от тези компании нефт, несъмнено е с доста по-висока себестойност от нефта, който се добива в Персийския залив. Посочените компании стоят много близо до президента Тръмп и в идеологически план и чисто практически, като предизборни донори и така нататък. Повишаването на цените на природния газ, също е добра новина за компаниите добиващи шистов газ. Без изобщо да тръби това, президентът Тръмп с действията си създава много по-благоприятна бизнес среда за всички тези компании, в сравнение с по-мирни периоди.

Отделен въпрос е, че блокирането на износа на втечнен природен газ (LNG) е благоприятно за американските компании, които търгуват с този продукт. Те разполагат с количества, превозват го с танкери, които няма да минават през Ормузкия пролив, а примерно ще плават през Атлантическия океан и ще се възползват от повишаването на цените.

Впрочем, подобни ползи има и Владимир Владимирович Путин. Разказват, че преди много години, Доналд Тръмп провеждал конкурс „Мис Вселена“ в Москва и много се вълнувал дали Путин ще посети конкурса. Руският лидер не дошъл, но изпратил на Тръмп красив подарък – кутия от рядко черно дърво с писмо в нея. Какъв е бил текстът на писмото не се знае, но Тръмп бил много щастлив. При сегашната ситуация, кутията би трябвало да приеме вече формата на сандък, а вътре далече не трябва да има само писмо. Едва ли военната инвазия срещу Иран е била замислена с главна цел да бъде направена услуга на Путин, но е очевидно, че Тръмп няма нищо против подобен страничен ефект от действията му. В момента Русия просто получава извънредна и общо взето неочаквана финансова инжекция от повишените цени на суровия нефт и петролните деривати на световния пазар.

Всъщност, непредсказуемостта на действията на президента на САЩ, към която трябва да прибавим и далеч не „склонното към сътрудничество“ поведение на Иран, са проблем, който е по-голям от чисто техническото преодоляване на възникналата криза с доставките на енергоносители, а оттам и съответната ценова криза.

На този фон, страните които в момента са в преки делови отношения с Азербайджан и ползват доставки на природен газ по Южния газов коридор са в много благоприятно положение. Може само да се съжалява, че обемът на доставките е ограничен до днешните си нива, но от друга страна е факт, че азербайджанските доставки обслужват значителен брой държави на доста голяма територия. Когато руските (като и други, но руските в момента са най-активни) агенти за влияние се опитват да омаловажават ролята на Южния газов коридор, те обикновено сравняват обема на доставките по ЮГК днес с обема на руските доставки за Германия, преди ескалацията на войната в Украйна. Трябва обаче да се има пред вид, че Германия е огромен консуматор на природен газ – както като гориво, така и като суровина. Азербайджанските доставки вече са от значение за цяла Югоизточна Европа. За Турция, Гърция, България и Италия, азербайджанските доставки са изключително изгодни в момента и ние можем само да се молим за физическата сигурност и цялост на Южния газов коридор. Много скоро, Албания ще бъде газифицирана изяло за сметка на Трансадриатическия газопровод. Интерконекторът „София-Ниш“ от своя страна диверсифицира снабдяването на природен газ на Сърбия.

Отделен въпрос е, че ако бъде преодолян проблемът с блокирането на строежа на Транс-Каспийския газопровод – нещо което се дължи на опозицията на Русия и в определена степен на Иран, азербайджанската газова инфраструктура вече ще се захранва от находищата на една от трите страни с най-големи запаси от природен газ в света – Туркменистан. Разбира се, не бива да си правим илюзии, че Русия лесно ще отстъпи от заетата враждебна позиция по въпроса за Транс-Каспийския газопровод, защото това би било погребален звън над кончината на геополитическите амбиции, на и без това вече обезкървения „Газпром“.

Случаят с България има своя специфика, защото България купува природен газ най-вече като суровина за индустрията (два големи завода за изкуствени торове), а не толкова като гориво за отопление. Под 18 % процента от населението в България ползват така нареченото централно парно отопление. Фактът, че имаме дългосрочни договори за азербайджански газ, на много приемлива и разумна цена, би могъл да бъде от изключително значение за българската химическа промишленост, особено на фона на възникващата „торова“ криза.

Отношенията между ЕС и Азербайджан. Може ли да има затопляне на политическите отношения на фона на разбирането, че Азербайджан винаги е надежден партньор за ЕС?
От гледна точка на здравия разум, не би трябвало да има каквито и да са проблеми във взаимните отношения между ЕС и Азербайджан в момента. Върху отношенията между ЕС и Азербайджан оказват негативно влияние на първо място заинтересувани лобистки групи (официални и неофициални) и откровени агенти за влияние, които обслужват интересите на най-различни фактори.

Азербайджан не е симпатичен нито на вносителите на природен газ от Африка, които внасят по тръбопроводи от Мароко и от Алжир в Испания; нито на вносителите в Италия, които внасят по тръбопроводи алжирски природен газ през Тунис, като и либийски природен газ. Може да се каже, че вносителите в Испания не са чак толкова засегнати, но вносителите в Италия направо виждат в лицето на Трансадриатическия газопровод един крайно неприятен конкурент. Не трябва да се забравя, че благодарение на вноса от Азербайджан, по време на „газовата криза“, задействана от Владимир Путин през 2022 година, Италия която няма свой добив на природен газ, се оказа нетен износител на природен газ.

Вносителите на втечнен природен газ също са обслужвани постоянно от свои агенти за влияние (не става дума за регистрирани лобисти), сред които има хора с научни степени, които са откровено враждебни към Южния газов коридор и работеха срещу построяването му, особено срещу завършването на Трансадриатическия газопровод. Същото се отнася и за привържениците на връзките с Русия. (Да не забравяме, че в крайна сметка Трансадриатическият газопровод, срещу който се направиха толкова инсинуации беше завършен преди ескалацията на войната в Украйна през февруари 2022 година). Тези хора използват тенденциозно представени истини и по-често полуистини, четвърт истини и така нататък. Те спекулират с всичко – дали Азербайджан има достатъчно ресурси; дали маршрутът на Южния газов коридор е достатъчно надежден; дали редът в Азербайджан е достатъчно демократичен, за да е „достоен“ да търгува с ЕС и така нататък …

Тук си струва да се отбележи, че същите тези хора не изпитваха никакви угризения, когато се осъществяваше внос от Русия, в сравнение с която Азербайджан е несравнимо по-демократична държава с несравнимо по-голяма политическа толерантност. Същите хора не са се загрижили и за демократичността на режимите от Персийския залив, в сравнени с които Азербайджан е несравнимо по-напред в демократичното си развитие.

Разбира се, азербайджанският политически ред не е идеален, но кой може да се похвали със същото? В Европейския съюз имаме достатъчно прецеденти на откровен анти-демократизъм.

Може убедено да се твърди, че сътрудничеството с ЕС е допринесло за демократизиране и за либерализиране на управлението, както в Азербайджан, така и в страните в Средна Азия. Да, там демокрацията не е както в Белгия или в Нидерландия, но не бива да се забравя, че установяването на устойчив демократичен ред изисква и дълъг период от време и търпение. Да се иска от държави, които са били третирани от Руската империя и от съветския режим като полуколонии, да бъдат на нивото на държави, където градовете са имали самоуправление и върховенство на правото още от Средновековието е просто абсурдно.

Свидетели сме на това, че азербайджанското държавно ръководство удовлетворява на практика всички ходатайства на европейски институции (най-много ПАСЕ), за освобождаване на задържани или на осъдени лица. Трябва да се има пред вид, че тук далече не всякога не става дума за мирни политически опоненти на управляващите. По европейско ходатайство са освободени редица „деятели“ на про-иранската сепаратистка „Талишко-Муганска република“, опитала се през 90-те години на миналия век да откъсне югоизточната част на страната в полза на Техеран.

Пак по европейско ходатайство са освободени метежниците от прословутия Трети корпус на азербайджанската армия, които пак по същото време, напуснаха позициите си на фронта, за да извършат държавен преврат. Освободени са и метежниците от азербайджанския ОМОН, които на няколко пъти се бунтуваха срещу законната власт, последният път, защото са били възпрепятствани да изнесат тонове контрабандна мед в Грузия.

Азербайджан и страните от Средна Азия са щастлив случай, където „меката сила“ на ЕС работи в полза на благоприятна промяна в политическия ред и това трябва да се отчита ако искаме да сме обективни.

Трябва да споменем поне още две категории противници на сътрудничеството между ЕС и Азербайджан. От една страна, това е арменското лоби, което не е положително настроено срещу Баку, независимо от огромния напредък към подписване на окончателен мирен договор. За съжаление, арменците, които живеят в Република Армения в Южен Кавказ са доста по-реалистично настроени от арменците от диаспората, които продължават да поддържат линия на поведение, която не е добронамерена към Азербайджан.

Другата категория, това са хора, предимно политически или обществени активисти, които аз наричам „абстрактни демократи“. Много от техните критики срещу Азербайджан съвпадат дословно със споменатите по-горе инсинуации на агентите за влияние на Русия и на различните корпоративни интереси, свързани главно с вноса на втечнен природен газ. Това са хора, които не разглеждат нещата в техния контекст и нямат никаква представа за еволюцията на политическия ред и икономиката на Азербайджан. Те не разглеждат нещата в развитие, а сякаш са замръзнали около някой отделно взет случай, в който те буквално са се вторачили. Можем само да предполагаме, дали сегашната ситуация ще отрезви тези хора.

Справедливостта налага изрично да подчертаем, че на институционално ниво, отношенията на Европейската комисия и Азербайджан са отлични. Всъщност, много от критиките срещу Азербайджан са всъщност доста нескопосани интриги срещу Урсула фон дер Лайен, която по силата на заемания от нея пост е естествена мишена на всякакви обосновани и още повече – необосновани нападки.

Поражението на Орбан на унгарските избори. Какво означава тази политическа промяна? Как се приема тя в България? Дали това показва, че Европа се променя, че проруският фактор се изтласква от ЕС?
Когато говорим за падането на Орбан от власт, трябва да имаме предвид парадоксалния факт, че единствената част от външната му политика, която би трябвало да приемем за рационална и полезна както за Унгария, така и в общо европейски контекст, е политиката му по отношение на Южен Кавказ и Средна Азия. Единственото обвинение, което не можем да отправим към Орбан е за някакво неразбиране на ролята на Азербайджан и на страните от Средна Азия за диверсификацията на енергоносителите в Югоизточна и Средна Европа.

Иначе, в България Орбан е крайно негативен герой, точно в очите на привържениците на сътрудничеството с Азербайджан, защото това са хората, които години наред настояваха за „отвързване“ на страната от зависимостта от Русия. Азербайджанският природен газ, се оказа инструментът, чрез който стана това „отвързване“. Нещо повече, интерконекторът „Гърция-България“ (IGB) заработи точно в началото на отоплителния сезон в България от 1-ви октомври 2022 година и буквално с гръм и трясък провали подготвяната от Путин енергийна криза за страната ни.

В страните от Югоизточна Европа, точно про-европейските сили, които са противници на руския енергиен шантаж, по понятни причини са позитивно настроени към сътрудничеството с Азербайджан. Орбан година след година, заемаше все по евроскептична позиция, за да стигне до там, да залее улиците на Унгария с плакати с анти-европейска реторика. Той беше пленник от една страна на огромното си желание да управлява авторитарно, установявайки контрол над медиите и „превземайки“ съдебната система, а от друга страна да угажда максимално на Русия и лично на Путин, превръщайки се в един момент в адвокат на агресията на Москва в Украйна.

Разбира се, унгарците свалиха неговото правителство не толкова заради враждебността му към Украйна, а най-вече заради корупцията, която беше достигнала невиждани размери и заради стигналата до крайност негова конфронтация с Брюксел. На хората им омръзнаха анти-европейските внушения на Орбан, още повече им омръзна развихрилият се в Унгария „непотизъм“.

Противно на това, което си представят привържениците на Путин в България, Русия доставя на Унгария много скъп природен газ. Съвсем не е случаен интересът на Унгария към азербайджанския природен газ. Не е случаен и интересът на Унгария към вноса на „зелена“ електроенергия от Азербайджан и Средна Азия. Затова очакването е, че независимо от някои „биографични дефекти“ на новия „силен човек“ в унгарската политика, настъпват тежки дни за руските икономически интереси.

Естествен ли е този процес и знак ли е за всички поддръжници на Орбан в Европа? Румен Радев новият Виктор Орбан в България ли е? Анализаторите казват, че напускането на Орбан няма да улесни вземането на решения в ЕС.
Процесът е и естествен и което е по-важно – логичен. Неестествено беше твърде дългото задържане на Орбан на власт, което нанесе големи щети и на унгарското общество и на унгарската икономика. В миналото имаше анекдот у нас, че България може да догони Унгария, ако унгарците решат да тичат срещу нас. Ето, че под мъдрото ръководство на Орбан, това „тичане срещу нас“ стана реалност. Затова и приключването на управлението на Орбан е съвсем естествено.

Що се отнася до победата на Румен Радев на изборите у нас, би било прибързано да се слага знак на равенство между Орбан и Радев. Несъмнено, Радев направи всичко възможно, за да спечели гласовете на про-руските или още по-точно на про-путинските избиратели в България.

По редица причини, не може да обявим Радев и Орбан за тъждествени фигури, но само времето ще покаже каква ще бъде линията на правителството, което той без друго ще оглави. Припомня се, че служебни правителства, които бяха назначавани от него, доставиха големи количества оръжие на Украйна и други подобни факти. Всичко това е така, но засега думите на Радев звучат като музика в ушите на отбора на Путин. Толкова приятна музика, че Песков дори обяви, че в Москва били „впечатлени“. Е добре – ще поживеем, ще видим…

Отношенията между САЩ и НАТО. Тръмп обявява оттеглянето си от НАТО, докато Европа вече оформя контурите на НАТО без САЩ, според американските медии. Ще успее ли тази инициатива? Възможно ли е НАТО без САЩ?
Президентът Тръмп няма големи основания да се сърди на европейските си съюзници. Въпросът за обща операция на НАТО срещу Иран изобщо не е поставян. През годините имаше практика да се съставя „коалиция на желаещите“, която не ангажира НАТО, както беше по време на Втората война в Залива – операция „Шок и ужас“. Нито президентът Тръмп, нито някой от високите етажи на американската държавна администрация е водил подобни разговори с европейските съюзници. От европейските съюзници беше поискана преди всичко логистична помощ, постфактум – след като военните действия започнаха. НАТО е отбранителен съюз, който трябва да реагира при агресия срещу някой от членовете на организацията на първо място. Съюзниците нямат ангажимент да участват в настъпателни операции, за които дори не са надлежно известени.

В интерес на истината, трябва да се подчертае, че въпреки многобройните нарушения на международното право, извършвани от режима в Техеран, е изключително трудно, по-скоро невъзможно, да се извърши каквато и да е законна въоръжена намеса в Иран. Това предполага санкция от Съвета за сигурност на ООН, а каквото и да върши Иран, Русия и Китай ще наложат вето на всякакви санкции срещу Иран, да не говорим за военна операция.

НАТО без САЩ несъмнено ще бъде по-слаба формация, отколкото с американско участие. От друга страна обаче, тя ще бъде достатъчно силна, за да нанесе болезнени и дори смъртоносни рани на евентуален нападател. Въпросът изобщо не е само до това, кой би осигурявал „ядрен чадър“ на членовете на „НАТО без САЩ“. Дълги години бяхме свидетели на намаляване на броя на наличните ядрени боеприпаси. Днес те са несравнимо по-малко, отколкото през 50-те години на миналия век. Оттеглянето на САЩ от НАТО, което би означавало и оттегляне на САЩ от Европа, най-вероятно ще доведе до обръщане на тенденцията и до производство и въвеждане на бойно дежурство на нови ядрени оръжия.

Впрочем „НАТО без САЩ“, вероятно ще стане и много по-бдителна към линейната инфраструктура, която доставя енергоносители или направо електроенергия в Европа. В този смисъл, обекти като Южния газов коридор, нефтопроводът Баку – Джейхан, нефтопроводът Киркук – Джейхан, нефтопроводът Баку – Супса, електропреносните съоръжения за пренос на „зелена“ електроенергия от Азербайджан и Средна Азия в Европа и много други, ще бъдат много по-добре защитени, отколкото сега. До сега, г-н Путин спечели няколко награди като най-добър „head hunter“ на НАТО, постигнал неговото разширение с две до този момент неутрални държави. Сега пък г-н Тръмп най-вероятно ще допринесе за рязкото повишаване на бойната готовност на НАТО (с него или без него) на Европейския театър на евентуални (не дай Боже!) военни действия.

Междувременно, тече обратен процес и в Европейския съюз. След силно подпомогнатия в идеологически план от руските тайни служби „Брекзит“, сега ставаме свидетели на все по-усилени дискусии за връщане на Обединеното кралство в ЕС. След като оттегли кандидатурата си за ЕС, Исландия преосмисля намеренията си и скоро можем да станем свидетели на засилването на „полярния фланг“ на Европейския съюз, още повече че Исландия е член на НАТО така или иначе. В Западните Балкани, е напълно възможно в скоро време да станем свидетели на приемането на Черна гора (Монте негро) в ЕС. Слизането на Орбан от сцената (поне за сега) дава тласък на всякакви иновационни предложения за интегрирането на Украйна в Европейския съюз.

Така че като отбранителен съюз Организацията на Североатлантическия договор (НАТО) е възможна и без САЩ и без Тръмп, просто на членовете ще им се наложи да платят цената за сигурността си. Ще платят, но всеки даден евроцент ще си струва.

Публикуваме текста със съкращения…

Материалът Лобисти и агенти на влияние оказват натиск върху отношенията между ЕС и Азербайджан е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Продължавайки отзад-напред, стигаме до твърдението, че „според данни на Евростат към 2023 има над 800 хил. българи, които работят в други страни членки на Европейския съюз. Броят на работещите в чужбина България достига милиони души, когато отчетем тези в страни като САЩ и Канада“. По принцип не може да се отрича, че в чужбина има твърде много българи. Трудно е да се каже дали са над два милиона (по-скоро не са), за да може да се употреби възторженото „броят на работещите в чужбина България достига милиони души“, но това не е най-важното.

Авторът г-н Вулджев и тук, както и на много други места, пише „an gros“ – грубо и на едро. Няма смисъл да се размахват милионни числа, при положение, че част от тези хора дори са придобили чуждо гражданство. В особена степен това се отнася за българите в Обединеното кралство, които систематично и дисциплинирано се явяват на изпити по английски език и обща култура и стават поданици на Британската монархия. Гражданство на приемащата страна приемат и българите в САЩ, в Австралия, в Нова Зеландия. До голяма степен, това означава слабо намерение за завръщане в България.

В обществото се спекулира по принцип със „завръщащите се пенсионери“, които ще се завърнат, за да харчат на по-евтино място чуждестранните си пенсии. Трябва обаче да се има предвид обстоятелството, че има не една и две държави, които не изплащат пенсии извън територията си. Тоест, дори да приемем, че част от българите в чужбина, които са се пенсионирали в държави „с по-висок стандарт“ ще се изкушат да дойдат „да си харчат пенсиите“ в България, това ще бъде доста индивидуално по приемащи страни, защото много от тях държат пенсионерите да останат на тяхна територия. Отделен въпрос е, каква част от завърналите се пенсионери биха започнали да работят. Някои от тях може би биха захванали някакъв малък бизнес, но няма да намерим в тази социална прослойка отговора на генералния въпрос за острия дефицит на човешки ресурси.

Нещо повече, трудовата биография на много хора, работили дълги години извън България е такава, че те не биха се завърнали у нас, точно по съображения свързани със социалното им осигуряване. В редица случаи, работилите дълго време в чужбина не могат да разчитат на българска пенсия, защото технически няма как да съберат необходимия им осигурителен стаж. За тях е по-добър вариант да останат в чужбина и там да се пенсионират.

Прецизността изисква да се каже, че неколкократно възникваха потоци, като този на българи, намиращи се на относително по-високи мениджърски и експертни позиции в компании, които имат дейност и в България. Завръщайки се при условията на запазване на позицията и възнаграждението си на работа в същите компании, но в България, тези хора използваха редица предимства – на първо място значително по-ниската цена на недвижимите имоти и на наемите в България. Така, завръщането беше икономически изгодно за тях и бяхме свидетели на подобни по-масови завръщания.

Бяхме свидетели и на завръщане на по-големи групи хора, които са работили по-нискоквалифицирана работа (примерно в Испания) и не са били кой знае колко интегрирани в обществата в приемащите държави. Тези завръщания бяха свързани до голяма степен и с пандемията COVID-19.

Появата на подобни обратни потоци е факт, но те не са резултат от някакви специални действия и мерки на българските власти. Те са резултат от благоприятно стечение на обстоятелствата (или на неблагоприятно стечение, какъвто е случаят с COVID-19) и са резултат изцяло от пазарната конюнктура – нещо, което точно либертарианците би трябвало да разбират най-добре.

Авторът г-н Вулджев спекулира с това, че статистиката отчита, че в страната има между 120 000 и 150 000 младежи, които официално не учат, не работят и не се квалифицират професионално – така наречените NEETs и чиято интеграция според него трябва да е приоритет пред вноса на кадри.

По принцип препоръката щеше да е от първостепенно значение, ако нещата наистина стояха просто така – 150 000 младежи, не работят, не учат и чакат някой да ги хване за ръка и да ги заведе на работа. Нещата обаче са доста по-сложни. Несъмнено има хора, които са истински NEETs – родителите им ги издържат и те са свободни да се забавляват и да си запълват времето, както намерят за добре. (Впрочем, признавам, че нямам ясна идея каква „интеграционна стратегия“ за включване в пазара на труда, точно на тази социална група може да се приложи).

Това обаче изобщо не е мнозинството от преброените за NEETs. Точно обратното – това е едно изявено малцинство. Към него можем да прибавим друго, още по-ограничено малцинство – това на млади хора, които работят по някакви свои проекти, най-често в сферата на изкуствата, издържат се както могат, и които не са обхванати от статистиката на пазара на труда.

Голямото мнозинство от набедените за NEETs идва не от „кохортата на мързеливите“, а от стройните редове на „сивата икономика“ и недекларираната заетост. Младите хора са значително по-безгрижни, когато става дума за формализиране на трудовото правоотношение. За тях (макар и погрешно), трудовият договор не е чак толкова важен, а осигуровките могат да бъдат заменени срещу някаква допълнителна сума, разбира се – по-малка от размера на осигуровките, но която да получават сега, а не след петдесет години. Поради това безгрижие, винаги има един „пласт“ от млади хора, които се вливат в „сивата икономика“ и попълват редовете на „недекларираната заетост“.

Изследванията на „сивата икономика“ и на „недекларираната заетост“ показват предостатъчно присъствие на млади хора в тези лоши практики. Но това е само единият довод срещу големите очаквания за осигуряване на работна ръка за сметка на NEETs. Вторият е, че конкретно за България ние можем да установим показателно сходство между динамиката на дела на младите хора, които не учат, не работят и не са обхванати от някакви мерки за професионална квалификация – NEETs и динамиката на дела на „сивата икономика“. Показателите и на двата феномена намаляват последователно и успоредно. „Кохерентно“, както е модерно да се казва.

По-долу илюстрираме с конкретни числа как стои въпросът за динамиката на дела на смятаните за NEETs от общия брой на младите хора между 15 и 24 годишна възраст по статистически данни и тази на дела на „сивата икономика“ в България. Данните за дела на NEETs са по „Eurostat“ – Dataset: Young persons neither in employment nor in education and training by citizenship and degree of urbanization (NEET rates) [edat_lfse_36$defaultview], Last updated: 02/02/2026 23:00, Data extracted on 12/02/2026 15:50:12 from [ESTAT].

За оценка на дела на „сивата икономика“, се използва композитният индекс „Икономиката на светло“ (КИ „ИС“), изчисляван от Националния център „Икономиката на светло“. (Информация за композитния индекс „Икономиката на светло“ може да се намери в резюме на адрес: https://www.ikonomikanasvetlo.bg/index.php?section=INT&aid=90&subid=105&lang= ; подробна информация за изчисляването на композитния индекс „Икономиката на светло“, могат да се прочетат в ежегодните доклади, които могат да се изтеглят от адрес: https://www.ikonomikanasvetlo.bg/index.php?section=INT&aid=90&subid=106&lang= ). Делът на „сивата икономика“ (СИ) изчисляваме по формулата:

СИ = 100 – КИ „ИС“

Делът на младите хора, които не учат, не работят и не са обхванати от мерки за професионална квалификация е намалял от 2015 до 2024 година от 19,3% на 10,5%, тоест с 8,8 процентни пункта (п.п.). От друга страна, индексът „Икономиката на светло“ е нараснал от 67,59% на 79,44%, тоест с 11,85 п.п., респективно делът на „сивата икономика“ е намалял от 32,41% на 20,56%, тоест със същите 11,85 п.п.

Ясно се вижда, че в България, делът на младите хора, които не учат, ве работят и не са обхванати от мерки за професионална квалификация намалява постоянно и устойчиво. По същия начин се движи и делът на „сивата икономика“. Тя също намалява постоянно и устойчиво. Единствената по-съществена флуктуация е през 2020 година, когато и делът на NEETs, и делът на „сивата икономика“ нарастват. Това със сигурност се дължи на ефекта от пандемията COVID-19, като наблюдаваната синхронна промяна в размера на дела на NEETs и на дела на „сивата икономика“, също така е потвърждение за свързаността между двата параметъра.

Можем да смятаме за доказано, а и за съвсем близко до здравия разум, че статистиката отчита съществуването на „сива икономика“ и на „недекларирана заетост“ на пазара на труда, категоризирайки значителен брой от „работещите на тъмно“ млади хора, като NEETs.

В този смисъл, препоръката да се търсят начини младите хора, които не учат, не работят и не се квалифицират професионално, е разумна и приемлива, но дори и да бъдат осъществени някакви много ефективни интеграционни мерки, те ще доведат до допълнително „изсветляване“ на пазара на труда, а не до осигуряване на допълнителни човешки ресурси. Тези хора са работили и до сега, разликата е, че дейностите, в които са ангажирани ще преминат към „светлата икономика“. Затова и не бива да има свръхочаквания от „интегрирането на NEETs“ в декларираната заетост. Още по-малко е състоятелно да смятаме NEETs за някакъв резервоар на човешки ресурси с шест цифрено измерение. Просто не е така.

Тук не е място да правим сравнително изследване на дела на NEETs за отделните европейски държави, но все пак по-долу са дадени данни за ЕС-27 за Еврозоната, за България, както и за държавите от ЕС, които имат по голям дял на NEETs от страната ни – Кипър, Франция, Италия, Литва, Румъния. Представени са данни и за страните, които имат малко по-малък дял на NEETs от България – Естония, Испания, Унгария.

Дадени са данни и за съседните на България балкански страни – Сърбия, Босна и Херцеговина, Северна Македония и Турция, от които се вижда, че при последните делът на NEETs е много по-висок, отколкото в България. Представени са данни и за страната с най-нисък дял на NEETs – Нидерландия, за държавата, чиято икономика се определя като „двигател на ЕС“ Германия, а също така и за двете държави с най-висока производителност на труда – Люксембург и Дания.

Вижда се, че има съществени разлики между динамиките на дела на NEETs в различните европейски държави за разглеждания десет годишен период. Така например, България, Италия и Ирландия, които през 2015 година са разглеждани като „лидери“ по дела си на NEETs, отбелязват постоянен и устойчив спад. За разлика то тях, положението при четвъртия „лидер“ за 2015 година – Кипър, е друго. Там трендът е колеблив, като за десет годишния период се отчита намаление на дела на NEETs, но то е значително по-малко, отколкото при България, Италия и Ирландия.

Естония, която през 2015 година е имала дял на NEETs, който е значително по-нисък от този на България, през десет годишния период остава практически на едно и също ниво. В момента, делът й на NEETs е незначително по-малък от българския. Съвсем същата е картината във Франция, с тази разлика, че през 2024 година делът на NEETs там е незначително по-висок от българския. Подобна е и динамиката на дела на NEETs в Испания, но там намаляването му е по-забележимо.

Румъния демонстрира съвършено постоянство на своя дял на NEETs. Започвайки от едно високо ниво през 2015 година, тя практически го запазва без изменение чак до 2024 година. За разлика от Румъния, Литва има доста по-нисък дял на NEETs през 2015 година – 9,2%, но в рамките на десет годишния период, демонстрира устойчиво покачване, за да стигне до една от най-високите стойности за ЕС-27 – 14,9%. По-висока е само на Румъния – 17,0%. Дори и Босна и Херцеговина и Сърбия (съответно с 14,7% и 12,9%) се представят по-добре от Румъния и Литва през 2024 година.

Различна е динамиката и при двете страни с най-висока производителност на труда в ЕС-27 – Люксембург и Дания. Дания демонстрира постоянен размер на дела си на NEETs – тя започва от 7,9 % през 2015 година, а за цели десетгодишен период (2015-2024), двете крайни стойности са максималната 7,7% (през 2018-2019) и минималната 6,8% през 2024 година.

За разлика от Дания, Люксембург демонстрира по-скоро тенденция към повишаване на дела на NEETs. За десет години той нараства от 6,2% през 2015 до 9,6 % през 2024 година. Последната стойност впрочем е дори близка до стойността на дела на NEETs за България.

Германия – „двигателят на европейската икономика“, демонстрира ниски и устойчиви стойности на дела на NEETs. За десет години, те са се повишили от 6,2% до 7,5 %, тоест само с 1,3 п.п. Само за сравнение – другата голяма европейска икономика – тази на Франция, също поддържа постоянен дял на NEETs, но той е значително по-голям от този в Германия. Той намалява от 12,0% през 2015 година до 10,7% през 2024 година или с 1,3 п.п. Тези стойности обаче са значително по-високи от германските. През 2024 година те са по-високи и от българските.

Подобно постоянство демонстрира и динамичният ред на Турция, където стойността за 2015 е 23,9%, а през 2024 е 22,9%. Намалението е от 1,0 п.п., но стойностите остават крайно високи.

Изненадващо, Турция, която не се оплаква от никаква демографска криза, изведнъж започва да внася работна ръка от етнически близкия Узбекистан. Узбекската агенция по миграция съобщи неотдавна, че Узбекистан планира да изпрати 1500 сертифицирани специалисти до края на тази година, които да работят по изграждането на първата атомна електроцентрала в Турция – АЕЦ „Аккую“. (Исмаилов, Камол, Узбекистан ще изпрати специалисти в атомната електроцентрала „Аккую“ в Турция, blacksea-caspia.eu, 30 януари 2026 г., https://blacksea-caspia.eu/bg/uzbekistan-shche-izprati-specialisti-v-atomnata-elektrocentrala-akkuyu-v-turciya ).

Според агенцията, Узбекистан и Турция ще създадат съвместно центрове за оценка на професионалната квалификация в три региона на Узбекистан, работещи в съответствие с турските стандарти. Центровете ще бъдат открити в регионите Ташкент, Наманган и Сърдаря, където ще се оценяват уменията и компетенциите в 25 професии и ще се издават международно признати сертификати.

По-рано агенцията обяви и споразумения с турското Министерство на труда и социалното осигуряване, съгласно които узбекските граждани, пребиваващи незаконно в Турция, ще бъдат легализирани без депортиране, а разрешителните за работа ще бъдат издавани след три години пребиваване.

Освен това е постигнато споразумение с турската компания „KSK Temizlik“ за привличане на узбекски работници мигранти към големи строителни обекти в Анкара, като компанията планира да наеме до 2500 работници тази година.

Турция няма недостиг на работна ръка от статистическа гледна точка и както виждаме се оплаква от прекомерно висок и устойчив дял на NEETs, но не спира да се бори да има на разположение повече квалифицирани хора, хора с умения. Въпреки свръхочакванията от роботизацията, която ще даде ръце (а не дай си, Боже и крака…) на Изкуствения интелект, хората продължават да залагат на квалифицираните и подготвени човешки ресурси, в това число и на вносни такива.

По-горе стана дума, че внасяните легално и в съответствие с нормативната база чуждестранни работници по правило излизат по-скъпо, но освен това тук трябва да се подчертае, че основното работно място, за което съобщава Узбекската агенция по миграция е строежът на АЕЦ „Ак кую“ – място, където е неуместно да се говори за ниско заплатен труд.

Получава се нещо сюрреалистично – според г-н Вулджев и ЕКИП, България с демографската си криза и всеобщ и повсеместен недостиг на работна ръка нямала нужда от чуждестранни работници, а Турция с целия си постоянен и устойчив ръст на населението и с всичките си NEETs, гледа да внесе колкото се може повече. Не само да внесе от сега нататък, но и да легализира незаконно пребиваващите – без санкции, без депортация, а на тези които пребивават повече от три години, се дава и автоматично разрешително за работа.

Както казваше безсмъртният Марк Твен, мисля че „ще е добре да бъдем милостиви и да пуснем завесата над тази сцена“. Във въпросната сцена Том Сойер беше обявил, че Давид и Голиат са били първите двама Христови апостоли. С примера за турско-узбекското сътрудничество, ситуацията с NEETs като огромен резерв на пазара на труда става подобна на тази от неделното библейско училище на Том Сойер.

Стигаме до венеца на четвъртата теза, разположен в самото й начало: „В България има над 85 000 икономически неактивни лица, които заявяват желание да работят – брой, надвишаващ годишния внос на работници“. На това нещо ще отговоря с данните на Националния статистически институт, които са свръх актуални. (Виж: Наети лица и средна [брутна] работна заплата – IV тримесечие 2025 година, 13 февруари 2026 г., 11:00:00, Национален статистически институт, https://www.nsi.bg/index.php/press-release/naeti-lica-i-sredna-rabotna-zaplata-8938 ; Основни резултати от наблюдението на работната сила – IV тримесечие 2025 година, 13 февруари 2026 г., 11:00:00, Национален статистически институт, https://www.nsi.bg/index.php/press-release/osnovni-rezultati-ot-nablyudenieto-na-rabotnata-sila-8939 ).

Според данните на НСИ, през последното тримесечие на 2025 година, броят на безработните у нас е НАМАЛЯЛ, а броят на заетите се е УВЕЛИЧИЛ. Националната статистика отчита също така спад на продължително безработните и на обезкуражените. Има слаб ръст на безработицата сред младежите и слаб ръст при икономически неактивните лица.

Безработните у нас през последното тримесечие на 2025 година са 95 700 души. Съответно, коефициентът на безработица е 3,2 %. Сравнено с четвъртото тримесечие на предишната 2024 година, тогава безработните са били 116 700 души. Коефициентът на безработица съответно е бил по-висок – 3,8%.

Намалението на безработицата от последното тримесечие на 2024 година до четвъртото тримесечие на 2025 година се наблюдава при ВСИЧКИ образователни групи:

• Общо намалението е от 3,8% (2024) на 3,2% (2025);
• При хората с висше образование, намалението е от 1,9% (2024) на 1,4% (2025);
• При хората със средно образование, намалението е от 3,6% (2024) на 3,4% (2025);
• При хората с основно и по-ниско образование, намалението е от 15,8% (2024) на 11,8% (2025).

Вижда се ясно, че въпреки размахваният внос на работници от трети страни в размер общо на 49179 души, (от които 27943 са сезонни работници и краткосрочно заети до 90 дни), няма увеличение на безработицата в НИКОЯ от образователните групи. Нещо повече – най-голямо е намалението на безработицата, точно при неквалифицираните – хората с основно и по-ниско образование, където то е 4,0 процентни пункта.

Безработицата намалява, а заетостта расте. В края на месец декември 2025 година, в сравнение с края на декември 2024 година, броят на наетите лица по трудово и служебно правоотношение нараства с 29 300 души или с 1,3 п.п. Най-голямо увеличение на броя наети лица се наблюдава в следните икономически дейности:

„Хуманно здравеопазване и социална работа“ – с 11 700 души; „Строителство“ – с 5 600 души, и „Търговия; ремонт на автомобили и мотоциклети“ – с 5 100 души.

Обратно – най-голямо намаление се наблюдава в „Преработваща промишленост“ – със 7 600 души, и в „Селско, горско и рибно стопанство“ – с 1 600. В процентно изражение, най-голямо е увеличението в икономическите дейности „Хуманно здравеопазване и социална работа“ – с 5,8 п.п, „Култура, спорт и развлечения“ с 5,1 п.п., и в „Други дейности“ – с 4,9 п.п.

Респективно, най-голямо намаление е отбелязано при „Селско, горско и рибно стопанство“ – с 2,5 п.п, и при „Добивна промишленост“ – с 2,2 п.п.

Броят на продължително безработните, тези които са безработни минимум от една година или повече, е 42 100 души. Това отговаря на 43,9% от общия брой на безработните в страната. Коефициентът на продължителна безработица е изчислен на 1,4 %, което е с 0,5 п.п. по-малко от коефициента за 2024 година – 1,9%.

Безработица на практика няма. Това, което отчита статистиката е под санитарния минимум. Голяма част от преброените безработни са или от гилдията на така наречените „професионални безработни“, или хора, които са си дали временна обезщетена почивка при смяната от едно на друго работно място или просто са хора, които имат специални изисквания към работата, която да извършват. Това положение не се променя, въпреки кризата за човешки ресурси и въпреки загубата на работни места в някои клонове на индустрията. Най-нагледното в статистиката е, че въпреки нарастващия внос на работници от трети страни и без това много ниската безработица намалява още. И въпреки воплите, че с вноса на работна ръка се извършвал „социален дъмпинг“, заплатите летят в небесата. В момента България е с най-голям ръст и на минималната и на средната брутна работна заплата в рамките на ЕС за период от 20 години.

Впрочем, когато се дават съвети за „неизползвания трудов резерв“ на страната, добре е да се знае, че „брашненият чувал“ на същия този резерв вече трудно пуска прашинки, колкото и да го тупат. Данни, взети от Националния осигурителен институт (НОИ), показват, че повече от 360 000 българи работят и след пенсия. Причините за това са било преценката на пенсионера, че пенсията му не е достатъчна по размер, било желанието впоследствие така да се постигне увеличение на пенсията, заради осъщественото допълнително осигуряване след пенсионирането на работника. (Медарова, Миглена, Над 360 000 българи работят след пенсия, 03 ноември 2025 г., 12:18, https://bntnews.bg/news/nad-360-000-balgari-rabotyat-sled-pensiya-1363310news.html ).

Пак по данни на НОИ, към края на третото тримесечие на 2025 година, около 127 000 души са натрупали до пет години допълнителен стаж. От Националния осигурителен институт (НОИ) отчитат устойчив ръст на работещите пенсионери и увеличение на броя им с повече от 50% за последните пет години, отчитат от Националния осигурителен институт.

Още по-показателно е, че все повече са и работещите пенсионери с инвалидна пенсия – вече почти 129 000, което е с над 23% повече за три години. Освен това, че „трудовият резерв“ се използва широко мащабно, тези данни за кой ли път потвърждават и острата необходимост от реформа в така наречената „медицинска експертиза“.

След като разгледахме тезите на г-н Вулджев и ЕКИП, налага се да дадем окончателна оценка и на препоръките, които се отправят към Министерството на труда и социалната политика, че и към Министерския съвет. Те гласят:

„Предвид гореизложеното, ЕКИП настоява:

1. Да не се приематпредложенията за увеличаване на квотите или облекчаване на режима за работници от трети страни.
2. Вместо поредното увеличение, квотите за работници от трети страни да бъдат намаленидо 10% за големи предприятия и 20-25% за малки и средни предприятия.
3. Да се въведе фиксиран лимитколко разрешителни за работа на лица от трети страни могат да бъдат издавани на година и този лимит да бъде не повече от 10 000.
4. Да се въведе изискване вносните кадри да бъдат наемани на позиции със заплащане поне 50% над средното за съответния сектор, за да се гарантира привличането на висококвалифицирани специалисти, а не внос на евтин труд, потискащ местните доходи“.

Преди да се коментират тези настоятелни предложения, трябва да се отбележи, че между издаването на „аналитичния доклад“ и изпращането на писмото до Министъра на труда и социалната политика са настъпили събития, които поставят ЕКИП в нещо като „небрано лозе“. В самия „аналитичен доклад“ е изрично посочено, че поводът за публикуването му са потенциалните промени в нормативната база на вноса на работна сила. „Аналитичният доклад“ започва с думите:

„На 21 май 2025 г. министърът на икономиката и индустрията обяви, че се обмисля промяна на трудовото законодателство, така че да е възможно работниците от трети страни (т.е. страни извън Европейския съюз) да са до 50% от числения състав на дадена фирма. Това би представлявало много сериозно увеличение на настоящия лимит от 20% за големи предприятия и 35% за малки и средни предприятия. Евентуалната промяна на закона се аргументира с недостиг на работна ръка в пазара на труда в България“. (Вулджев, Георги, Защо България няма нужда от внос на работна ръка, октомври 2025 г., Експертен клуб за икономика и политика – ЕКИП, София, https://ekipbg.com/wp-content/uploads/2026/01/EKIP_Doklad_Zashto_BG_Niama_Nuzda_ot_Vnas_na_Rabotna_Ruka.pdf ).

Само че, междувременно Министерският съвет внася предложение, с което въпросните квоти се увеличават само с по пет (5) процента. Въпреки това, веднъж хванали се на хорото, от ЕКИП изпращат писмо до Министъра на труда и социалната политика, с което се обявяват вече и срещу новите, значително по-малки квоти. Всъщност, те издигат екстремистки предложения, които изобщо не са защитени. Който е имал търпението да прочете анализа на тезите на ЕКИП и е стигнал дотук, е видял, че те са не просто оспорими, а са почти изцяло несъстоятелни.

За тези, които четат отзад – напред, ще напомним, че заедно с Литва тя е страната с най-голяма загуба на население. Ако разглеждаме целия европейски континент, ще трябва да се поставим и в компанията на Босна и Херцеговина. На този етап, няма никакви изгледи за масово завръщане на българите, живеещи извън границите на страната. Напротив, свидетели сме на създаване на устойчива диаспора, която се позиционира в приемащите страни и едновременно с това настоява за правата си в България. Настоява, но от разстояние.

Малко по-горе в детайли беше разгледан феноменът с положението около безработицата и заетостта у нас. Безработицата намалява и достига санитарния минимум, въпреки „силно нарасналия“ внос на работна ръка, а броят на наетите расте за всички образователни групи. Де факто, безработицата е практически изчезнала, а заплатите растат стремително, въпреки халюцинациите за „социалния дъмпинг“, които се привиждат на г-н Вулджев и на ЕКИП.

Броят на българските граждани на пазара на труда намалява средно с по 50 000 души всяка година. Съответно за пет година, загубата на работна сила е от порядъка на четвърт милион души и продължава да расте.

Всички – от отделните предприятия (от индивидуалните изявления до анкетите на НСИ), през многобройните работодателски организации, двустранни камари и търговски палати (особено активна тук е Германо-българската камара) и международните финансови институции (по въпроса има анкета на Европейската инвестиционна банка) са единодушни в оценката си за острия недостиг на човешки ресурси на българския трудов пазар. На информационните срещи във връзка с Европейския семестър, проблемът с недостига на човешки ресурси се сочи като проблем номер едно на българската икономика.

Впрочем, докато оплакваме демографските показатели, добре е да се напомни, че раждаемостта у нас нарастваше в периода между 2003 и 2008 година. В момента също се наблюдава плахо подобрение. Харесва ли ни или не, хората решават да имат деца, когато имат някакво усещане за икономическа сигурност, когато доходите им растат и икономиката просперира.

Ако искаме демографските показатели на страната да се подобряват, налага се първо да се решат икономическите й проблеми. Предложените четири мерки от страна на ЕКИП са сигурна гаранция за създаването на нови проблеми, които ще се задълбочават с всяка изминала година. Авторът на „аналитичния доклад“, редакторът му и техните съмишленици, не са нито неуки, нито глупави. Те обаче защитават корпоративни интереси, които се свеждат до формулата, че докато има дефицит на работна сила, заплатите в България ще растат постоянно и почти автоматично.

Предложените от ЕКИП мерки почиват на неверни твърдения и презумпции. Предложенията им са екстремистки, не отчитат по никакъв начин реалното положение на пазара на труда и ще доведат до катастрофално задълбочаване на проблемите с дефицита на работна ръка.

Към web формата на книгата с пълния анализ на доц. Дечев…

Материалът Отричането на необходимостта от чуждестранни работници е опасно за българската икономика е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Някой би ме обвинил в краен негативизъм към двата документа, които разглеждаме. Това не е така. Аз не съм предубеден към автора, редактора или към цялата неправителствена организация ЕКИП. Не съм в конфликт с никое от изброените лица, нито пък имам някакви лични интереси, които те да накърняват. (Е, след публикуването на този текст може вече и да съм в конфликт с някого, но това времето ще покаже).

В крайна сметка, всяко чуждо мнение, ако не друго, поне ни навежда на мисли. Важен въпрос, който повдигат Авторът и ЕКИП като цяло е това, че „инвестициите в основен капитал в България са сред най-ниските в ЕС (17.9% от БВП през 2024 при средно 21.2%). („Становище относно увеличаване на квотите за внос на работна ръка“ – https://ekipbg.com/stanovishte-rabotna-ruka/). Почти същият въпрос вълнува и Европейската комисия, която пита: „Частните инвестиции, като дял от БВП, са сред най-ниските в ЕС за България. Според Вас, кои са основните пречки, които възпрепятстват частните инвестиции?“ Въпросът е зададен във връзка с пристигането на така наречената „European Semester fact-finding mission to Bulgaria“ на 26 January 2026. Големият проблем е фактът, че точно липсата на човешки ресурси е в основата на ниското ниво на инвестициите у нас.

Несъмнено, нивото на частните инвестиции, в частност – притокът на чуждестранни инвестиции в България намалява. Освен това, трябва да се има предвид, че част от отчитаните от статистиката чуждестранни инвестиции на практика са реинвестираната печалба на големите търговски вериги в България. В този смисъл, картината е дори още по-песимистична в сравнение с официалните данни.

Като първа основна причина за ниското ниво на частни, в това число чуждестранни инвестиции е незавидното състояние на човешките ресурси в страната, както и постоянно нарастващата цена на труда у нас. Броят на хората, които ежегодно се пенсионират, значително надвишава броя на навършващите 18 години. Независимо, че част от пенсионираните работници и служители остават на работа, броят на напускащите пазара на труда в България превишава броя на влизащите на него. Проблемът с дефицита на квалифицираната работна ръка се задълбочава, като са известни примери на провалени инвестиционни проекти, поради липса на човешки ресурси. Държавата либерализира в известна степен вноса на работна сила, но това не е достатъчно.

Освен това, има постоянно изтичане на чуждестранни кадри от България в посока към други страни на Европейския съюз. Изключение правят част от работниците от Узбекистан, за които тяхното правителство изисква да остават на работа в страната, с която е сключен първоначалният им трудов договор.

Каналът за висококвалифицирани и образовани специалисти – „Синя карта“, работи в България много слабо, като споменатото по-горе мигриране към други държави е силно разпространено и в този случай.

Търсенето на чуждестранни човешки ресурси се саботира откровено от синдикатите, а държавната администрация като цяло толерира тяхната съпротива. Синдикатите открито заявяват, че ще пречат с всички сили на осигуряването на работна сила от чужбина, защото дефицитът на квалифицирана работна ръка сам по себе си спомага за повишаването на възнагражденията, за което ще стане дума по-долу.

Недостигът на квалифициран персонал влиза в синергия с постоянния ръст на цената на труда в България, което задълбочава негативните тенденции около човешките ресурси у нас. През последните години, средната заплата в България постоянно расте. Това като цяло е обективен процес, а работодателите винаги са готови да повишават заплатите, когато могат, защото това несъмнено е възможно най-мотивиращият фактор за повишаване на производителността на труда и качеството на работата.

За съжаление обаче, постоянният ръст на възнагражденията, частично е изкуствено провокиран с административни мерки от страна на държавното управление, без да се взима предвид обективната икономическа реалност и нивото на производителност.

Проблемът се задълбочава в още по-голяма степен от абсолютно неадекватното повишаване на минималната работна заплата, което не следва никаква икономическа логика.

Определени трудности с осигуряването на квалифициран персонал, пораждат и проблемите, които съществуват около професионалното образование в България. Въпреки огромните усилия на работодателските организации, които срещат подкрепата на редица представители на политическите ръководства на Министерството на образованието и науката, както и в известна степен и на синдикатите, професионалното образование не се радва на достатъчна популярност сред гражданите и най-вече сред родителите на учениците.

Отделно, съществуват и проблеми с качеството на професионалното образование, въпреки, че този факт се отрича яростно от представителите на синдикатите, включително и при обсъждания в Икономическия и социален съвет на Република България. През последните години, не без подкрепата и на работодателите беше постигнато много в повишаването на възнагражденията на учителите в България, в това число и на учителите в професионалните гимназии. Вече не може да се говори, че учителите не са заплатени добре. Сега обаче се вижда, че по-ниските заплати преди време не са били единствената причина за проблемите в качеството на професионалното обучение. Въпросът за качеството на професионалното образование и обучение си остава фактор за поддържането на дефицита на квалифицирана работна сила в България.

Втората много сериозна причина за спадащата инвестиционна активност е високата цена на електроенергията. Известно е, че електроенергията в България, Румъния и Унгария е с много по-висока цена в сравнение с останалите страни в ЕС. (В недалечното минало към тази компания принадлежеше и Гърция, но с цената на използването на много възобновяеми енергийни източници – най-вече вятърни и слънчеви централи, както и с инсталирането на много батерии, Гърция се измъкна от незавидното положение да е в групата на потребителите на безобразно скъпа електрическа енергия). Въпросът е дискутиран много широко и у нас и, в Брюксел, взимат се определени мерки, но засега положението е такова. Цената на електроенергията не е тема на излъчените от ЕКИП послания и затова само я маркирам тук.

Третата важна причина е трудността за включване на промишлени обекти в инфраструктурните мрежи – електроразпределителна, водопроводна, канализационна и газоразпределителна. Освен обективните пречки, които забавят включването на нови предприятия съществуват и чисто бюрократични обстоятелства, особено в отношенията с държавните ютилити компании. Отделен въпрос е, че системата на разплащане примерно с газоразпределителните и газопреносните компании, е изключително неблагоприятна за клиентите им – плащат се големи аванси за още непотребена суровина, налагат се санкции ако не бъде потребено точно предварително заявеното и планирано количество и прочее.

На четвърто, но не по значение, място, се налага да поставим злоупотребата от страна на псевдо „зелени“ неправителствени организации с разпространение на неистини (дори откровени лъжи) при опит за стартиране на нови производства, а в много случаи и рекет над съществуващи производства. Последния случай, който можем да посочим е със затвореното производство на Кроношпан. Там освен „зелен рекет“, подозираме и откровен корупционен интерес от страна на държавни органи, включително на Министерството на околната среда и водите.

На пето място трябва да се отбележи, че един от „дефектите“ на частния сектор в България е, че преобладаващата част от нововъзникващите предприятия (в огромната си част малки и микро- предприятия) НЕ са иновационни. Те не са създадени с оглед на изнасянето на пазара на някакъв иновационен продукт. Това от своя страна е в основата на относително ниския приток на рисков капитал в българската икономика – полето за действие на венчърните фондове е относително ограничено. (Нормативните проблеми около дейността на венчърните фондове са отделен въпрос, който има последващ характер и идва след ниското ниво на иновациите в бизнеса).

Също така, тук е мястото да отбележим и отдавна идентифицирания от работодателските организации, в частност от АИКБ, проблем със слабата подкрепа за иновациите в бизнеса. Компаниите, особено малките и средните предприятия, често нямат достъп до финансови стимули или грантове, които да насърчат внедряването на иновации. Освен това, бизнесът понякога е склонен да избягва риска, свързан с нови технологии, защото няма достатъчно доверие в научните организации и реалното приложение на тяхната работа.

Всъщност, няма забележима промяна в достъпа до финансиране от страна на малките и средните предприятия. От една страна, той си остава ограничен. От друга страна, общественото доверие в институциите, които провеждат подобни политики от името на държавата е ниско. Публиката е убедена, че подкрепа получават или ще получат само предприятия, които са свързани с определени „кръгове“.

По-горе беше отбелязан проблемът с липсващата подкрепа за иновациите, особено в малките, средните и микро- предприятията, както и проблемът с относително ниското ниво на изнасяне на пазара на иновационни продукти от страна на предприятията. Пак ще повторя, че това е структурна слабост на българската икономика.

Подходът на банките (частните търговски банки) към кредитирането на предприятията си остава старият и без изменение. Трудно е да се каже дали няма някой единичен случай по-голямо предприятие да е получило кредитиране срещу бизнес план. По мое мнение това би било възможно евентуално в отбранителната промишленост или в сферата на търговия с оръжие, но по понятни причини няма как да имаме проверена информация.

Ако все пак има такива случаи, те ще са изключения които потвърждават правилото, че в България на практика няма инвестиционно кредитиране за промишлените предприятия. Още по-малко би могло да се очаква, малко предприятие или „старт ъп“ да получи кредитиране срещу бизнес план. В банковия сектор нещата се движат в старите утъпкани коловози – искат се големи гаранции, които малките и микро- предприятията естествено няма от къде да вземат.

В контекста на изложеното по-горе, би трябвало да се съглася с изразената загриженост от страна на Автора и на ЕКИП, че „инвестициите в основен капитал в България са сред най-ниските в ЕС“. Да, така е и в това няма нищо хубаво. Нещо повече, делът на частните инвестиции спрямо БВП в България е от най-ниските за ЕС. Това също е много лошо. Тук нямаме различия с г-н Вулджев и с ЕКИП.

Трябва обаче да се повтори, че недостигът на човешки ресурси е може би основната причина за това нерадостно положение. Дори и да не е едноличен водач в класирането, тя със сигурност е „Primus inter pares“ (първа между равни, както са казвали древните римляни).

По въпроса има абсолютно единомислие между работодателските организации, но тъй като Авторът и ЕКИП ги демонизират в разглежданите два документа, ще се позова на частни лица, които нямам честта да познавам.

Да започнем с доц. д-р по икономика Димитър Златинов, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“. Когато прави това изявление през 2024 година, той е и заместник-декан на Стопанския факултет на Софийския университет.

Коментирайки емблематичния за страната ни провал при опита да бъде привлечен завод на „Volkswagen“ в България, през месец април 2024 година, доц. д-р Димитър Златинов, изрично подчертава, че това е показало, „че малкият размер на пазара и все по-ограниченият човешки ресурс в България, също са водещи проблеми пред инвеститорите“. (Подчертаването с „болд“ е мое – Теодор Дечев. За източника виж: Симова, Антония, 10% данък не стига: Защо чуждите инвестиции заобикалят България? Преките чуждестранни инвестиции са много далеч от импулса от 2007 г., а структурата им е неустойчива, Economic.BG, 25.04.2024, 10:04, https://www.economic.bg/bg/a/view/zashto-chujdite-investicii-zaobikaljat-bylgarija ).

Разбира се, освен този изключително важен акцент, доц. д-р Димитър Златинов е посочил и политическата нестабилност, липсата на ясно законодателство и честите промени в него, тромавите административни процедури, ниската ефективност на институциите и липсата на дългосрочно и стратегическо планиране на инвестиционната дейност в страната.

Говорейки за „малкият размер на пазара и все по-ограниченият човешки ресурс в България“, той изрично подчертава, че всичко това води и до един от най-важните икономически проблеми, които България има – ниската инвестиционна активност, „и това все повече ще е сериозно ограничение пред растежа в дигиталната ера, в която живеем“. (Виж: Симова, Антония, 10% данък не стига: Защо чуждите инвестиции заобикалят България? Преките чуждестранни инвестиции са много далеч от импулса от 2007 г., а структурата им е неустойчива, Economic.BG, https://www.economic.bg/bg/a/view/zashto-chujdite-investicii-zaobikaljat-bylgarija ).

Тезата за недостига на човешките ресурси се защитава и от чуждестранни инвеститори у нас. Така например, непосредствено след излизането от пандемията, респективно от COVID кризата, през 2022 година, българското издание на „Форбс“ цитира Макс Гурвиц, управляващ съдружник във „Vitosha Ventures“, който заявява, че икономиката на България се възстановява доста бързо след пандемията, инвестициите се увеличават, постоянно възникват нови компании и вече силно се усеща един много сериозен проблем – няма хора, които да запълнят всички свободни позиции. Той заявява дословно:

„Дано да е временно, но в много от компаниите, в които фондът ни инвестира, а и в други компании има проблем с наемането на персонал на всякакви позиции“.

Специалистът по рисково инвестиране между другото, отхвърля популярната теза, че у нас в момента има липса преди всичко на IT специалисти. Напротив, според него дефицитът е повсеместен:

„Има недостиг на хора за всякакви позиции и във всякакви сектори, не само аналитични и ръководни специалисти, и затова този проблем е толкова сериозен“. (Макс Гурвиц: Силно се усеща липсата на хора за новите компании, Forbes България, 23 март 2022, 18:22, https://forbesbulgaria.com/2022/03/23/%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D1%81-%D0%B3%D1%83%D1%80%D0%B2%D0%B8%D1%86-%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%BD%D0%BE-%D1%81%D0%B5-%D1%83%D1%81%D0%B5%D1%89%D0%B0-%D0%BB%D0%B8%D0%BF%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%85/ ).

Гурвиц отбелязва и дъмпинга на държавната администрация спрямо частния сектор, нещо за което работодателите отдавна протестират, но никой не им обръща никакво внимание. Според него, с идването тогава на новото правителство се е забелязала и тенденция, част от хората, които са били предприемачи и са основали компании, да излизат от тях и да се прехвърлят на държавна работа.

„Може би е нормално, като се има предвид, че голяма част от правителството дойде от предприемаческите среди и то също има нужда от подходящи кадри“, изразява се деликатно Макс Гурвиц, но продължава да настоява, че трябва да има възможност тези хора да бъдат заменени в компаниите, за да върви икономиката напред. Почти четири години по-късно виждаме, че няма такава тенденция.

Изброяването на хора, които определят недостига на човешки ресурси като фундаментален проблем, както и изброяването на примери на провалени инвестиционни проекти, поради липса на работна ръка, могат да продължат дълго, но това едва ли е нужно. Впрочем, позицията на г-н Вулджев и ЕКИП по въпроса е доста „повратлива“. Авторът на двата разглеждани документа и главен редактор на ЕКИП, хем не отрича проблемите с човешките ресурси, хем ни убеждава, че едва ли не на една ръка разстояние има огромен резерв, но ние не искаме да се протегнем. Но за това след малко.

Тук просто се опитвам да покажа на уважаемия опонент, че трудностите с инвестициите идват не поради това, че българският бизнес е „калпав“, не иска да се учи и не желае да слуша учените хора, а поради много тежки демографски проблеми, поради тежка конкурентна среда спрямо други държави, където българите могат да отидат да работят и поради редица причини, едни от които изобщо не са по вина на работодателите, а за други вината на работодателите е меко казано „миноритарна“.

Сигурно ще бъда обвинен в многословие, но когато се оборват твърдения, които не са верни (поне от твоя гледна точка), неминуемо се използват повече обяснения, отколкото когато се съгласяваш. Както се вижда, в някои отношения аз споделям загрижеността на г-н Вулджев и ЕКИП по въпроса за инвестициите в България. Впрочем, съгласявайки се с него в определена степен по-горе и добавяйки допълнителни щрихи към картината на намаляващите инвестиции, частично отговорих и на втората част на третата теза: „България е на последно място в ЕС по интеграция на индустриални роботи – едва 30 робота на 10 000 работници, при средно ниво за съюза от 106“.

Ами интеграцията на индустриални роботи, освен всичко друго, е и инвестиционна дейност. По-горе беше изписано достатъчно, от къде идват проблемите с инвестициите в България. Роботизацията у нас не напредва с темповете, с които бихме искали, не защото работодателите са глупави, неосведомени или подценяват ролята на роботите. Просто отново става дума за инвестиции и пари – за това за което говорихме на дълго и на широко по-горе.

Българските предприятия далече не са затруднени само с роботизацията. Много от тях биха били щастливи да могат на първо време да направят подмяна на използваните електродвигатели и задвижвания, с нови и модерни. Това би им донесло голяма икономия на електроенергия и би направило продукцията им по-конкурентоспособна.

В същия контекст, много предприятия в България, се видяха принудени да инвестират във възобновяеми енергийни източници, с което частично или изцяло се избавиха от влиянието на гибелните цени на електроенергията за промишлени цели. Ако тази инвестиция не беше наложителна, те щяха да инвестират може би и в промишлени роботи.

В крайна сметка, като се съгласявам с Автора и ЕКИП, че закъснението във въвеждането на промишлени роботи е лош показател за нашата промишленост, все пак напомням, че не всичко може да се роботизира, особено на първо време. Отделен въпрос е, че роботизацията също ражда нови човешки професии. За съжаление, за тях също няма хора. Проблемът е важен, заслужава нашето внимание, всякакви добри идеи би трябвало да бъдат приветствани. Но да не се заблуждаваме, че промишлеността може да стане безлюдна от днес за утре.

Впрочем, Южна Корея е пословична с използването на роботи, в това число и хуманоидни. Там демографската криза е далече от нашето положение, както и от ситуацията в Европа и Русия. Едновременно с това, страната е дала работа на над един милион трудови мигранти. Броят на имигрантите, влели се в пазара на труда на Република Корея, е нараснал с 38% за последното десетилетие – от 774000 регистрирани работещи имигранти през 2014 година, те са стигнали до над един милион през 2024 година. (Labour Migration Pathways. Country Profile. Republic of Korea, December 2025, IOM, UN Migration, p. 2, https://roasiapacific.iom.int/sites/g/files/tmzbdl671/files/documents/2026-01/iom_asiapacific_migrationdatareport_korea_digital_jae_edit_20260210.pdf ).

Така стигаме до четвъртата теза на г-н Вулджев и ЕКИП:

„4. Пренебрегва се вътрешният и външният трудов резерв на България

Преди да се пристъпва към поредното увеличение на вноса на труд, държавата следва да активира вътрешният трудов резерв на България, както и да направи всичко възможно за привличане на милионите български емигранти, които работят в чужбина.

• В България има над 85 000 икономически неактивни лица, които заявяват желание да работят – брой, надвишаващ годишния внос на работници;
• В страната има между 120 000 и 150 000 младежи (NEETs), които нито учат, нито работят, и чиято интеграция трябва да е приоритет пред вноса на кадри;
• Според данни на Евростат към 2023 има над 800 хил. българи, които работят в други страни членки на Европейския съюз. Броят на работещите в чужбина България достига милиони души, когато отчетем тези в страни като САЩ и Канада.

Неслучайно Организацията на обединените нации (ООН), в своя World Social Report (2023), препоръчва на страни като България да се фокусират върху привличането обратно на емигранти и активирането на икономически неактивното население като по-ефективни мерки за борба с отрицателните икономически ефекти от застаряването на населението“.

Ако започнем отзад-напред, ще трябва да отбележим, че в становището до МТСП (https://ekipbg.com/stanovishte-rabotna-ruka/), авторът е подменил леко тезиса, приписвайки на „World Social Report“ (2023), че е давал препоръки към „страни като България да се фокусират върху привличането обратно на емигранти и активирането на икономически неактивното население“. Всъщност, в много по-подробния „аналитичен доклад“ със заглавие „Защо България няма нужда от внос на работна ръка“, въпросният доклад на ООН се използва със съвсем друга цел.

Авторът на „аналитичния доклад“ използва една диаграма от „World Social Report“ (2023) (https://digitallibrary.un.org/record/4000104?v=pdf), намираща се на стр. 71 на въпросния доклад на ООН, за да обоснове несъстоятелността на идеята да се внасят човешки ресурси от чужбина. Само че авторът не си дава особен труд да обясни, какво представлява диаграмата, а само веднъж, мимоходом, в текста си споменава, че „В модела на ООН има три основни фактора, чрез които една държава може да подобри своята производителност на труда, за да компенсира отрицателните икономически ефекти на застаряването на населението“. (https://ekipbg.com/vnos-na-rabotna-ruka/ ) Оставено е и заглавието на диаграмата, но на английски език.

Всъщност, авторът доста старателно заобикаля обстоятелството, че във въпросния „World Social Report“ (2023), в „кутийка 3.2“ (Box 3.2) се разглежда въпросът: „How to Amplify Economic Growth During the Demographic Transition“ – „Как да се засили икономическият растеж по време на демографския преход“? Резултатите от своеобразната математическа симулация, която е направена са представени графично в диаграмата, която г-н Вулджев, а с него и ЕКИП използват не особено коректно в цитираните два техни текста. Заглавието на диаграмата гласи: „Projected contributions of three factors to achieving the annual average labour productivity growth required for income growth targets, regional averages, 2020–2050“. В превод на български: „Прогнозиран принос на три фактора за постигане на средногодишния ръст на производителността на труда, необходим за растеж на доходите цели, регионални средни стойности, 2020–2050 г.“

Никъде в българския текст на „аналитичния доклад“ (да не говорим за становището до МТСП) не присъства думата „прогнозиран“. Представената диаграма е прогноза, „проекция“ с хоризонт 2050 година. Това обаче се оставя за досещане от страна на читателя, пък бил той и Министърът на труда. Както казват, така наречените „тарикати“ – „кьорав карти не играе“, така че ние като читатели трябва да внимаваме.

Само че това не стига – авторът по един наистина виртуозен начин „качва на пързалката“ читателите, като разглежда България като част от колонката „Economies in transition“ („Икономики в преход“). Трябва да се възрази много сериозно на такава манипулация. Източникът от където е взета диаграмата не съдържа поименен списък на държавите в разглежданите групи – „Западна Азия“, „Развити икономики“, „Развити [икономики] в Източна и Южна Азия“, „Латинска Америка и Карибите“, „Икономики в преход“ и „Африка“. Авторът по своя инициатива, поставя България в „Икономики в преход“, някак забравяйки, че страната ни вече е част от еврозоната, а освен това вече е и на прага на Организацията за икономическо развитие и сътрудничество(ОИСР-OECD).

Мястото на България е в групата „Развити икономики“, особено като се има пред вид, че прогнозата е за периода 2020 – 2050 година. Подобно поставяне може да е направено и по навик (дълги години ние все бяхме „икономика в преход“), но сега вече това не е адекватно и не може да се приеме, особено идеята, че България ще бъде „икономика в преход“ през 2050 година. Авторът просто бърка България със страните от Средна Азия и Южен Кавказ.

Поставянето на България в групата „Икономики в преход“ обаче носи на Автора много „приятен аргумент“ в полза на главната му теза. Там приносът на миграцията (трети фактор в модела) е отрицателен, той е -0,4. На автора никак не му е изгодно, България да бъде разглеждана в групата „Развити икономики“, защото приносът на миграцията там е положителен +2,3, като миграцията има по-голям принос само в групата „Западна Азия“, където той е +5,5.

Подменяйки мястото на България, Авторът – г-н Вулджев, вече има в ръцете си число, което да подхвърли на читателите, без да акцентира, че става дума за прогноза и за „проекция“ до 2050 година. Това е остроумно, но не е коректно. Така че, не можем в крайна сметка да приемем, че Авторът е доказал, с помощта на „външен авторитет“ като ООН, че миграцията няма да реши проблемите на българската икономика. Реално, нищо не е доказал, въпреки изключителната си сръчност.

Най-куриозното обаче е във факта, че в самия доклад на ООН се съдържа позитивно отношение към миграцията, макар и изразено към една конкретна група услуги, свързани с грижите за възрастните хора. Както и самият Автор отбелязва, докладът е посветен на проблемите, пораждани от застаряването на населението. Грижите за старите хора, се превръщат в многоголяма по обем дейност. Ето какво пише докладът по отношение на възможността и целесъобразността от използване на труда на трудови мигранти:

„Политиките подкрепящи миграцията чрез редовни канали, могат да подобрят предлагането на квалифицирани работници по грижи от други страни, когато вътрешното предлагане е недостатъчно. Такива договорености обаче не трябва да бъдат екстрактивни. Взаимната полза от миграционните партньорства изисква усилия за изграждане на умения и таланти в страните на произход. Държавите следва също така да обмислят политики, включително трудовото законодателство, за защита на правата на мигрантите, полагащи грижи, като например адекватни жилищни и битови условия; здравни грижи; периоди на почивка и възстановяване, включващи седмичен отпуск и платен годишен отпуск; признаване на съществуващи квалификации и пълномощия; продължаващо притежание на документи за пътуване и самоличност; и достъп до правосъдие и ефективни механизми за правна защита. Приемащите и изпращащите страни трябва да обсъдят отговорностите си при предоставянето и осигуряването на достъп до адекватни услуги за социална закрила и здравни грижи за мигрантите, полагащи грижи“. („World Social Report“, 2023, United Nations, p. 135, (https://digitallibrary.un.org/record/4000104?v=pdf).

Мисля, че всеки здравомислещ работодател би се подписал под горното. Едновременно с това, с този въздълъг цитат, получаваме още един глас в полза на твърдението, че легалната миграция, следваща регулациите и нормативната база, не води до внос на евтина работна ръка. Тя води до внос на необходима работна ръка.

(Край на втора част)

Очаквайте:

В третата част ще разгледаме различните случаи на завръщане на българи, работили в чужбина. Появата на подобни обратни потоци е факт, но те не са резултат от някакви специални действия и мерки на българските власти. Те са резултат от благоприятно стечение на обстоятелствата (или на неблагоприятно стечение, какъвто е случаят с COVID-19) и са резултат изцяло от пазарната конюнктура – нещо, което точно либертарианците би трябвало да разбират най-добре.

Подробно се разглежда въпросът за така наречените NEETs – младежи, които не учат, не работят и не са обхванати от някакви мерки за повишаване на квалификацията. Обяснява се, защо голяма част от тях не са „мързеливи безделници“, а просто част от „сивата икономика“. Онагледена е връзката между дела на „сивата икономика“ и дела на въпросните NEETs.

Ще видим също така, как Турция, където няма демографска криза и има много голям дял на NEETs, внася усилено работници от Узбекистан – най-вече за строителството на атомната централа „Ак кую“ и за големи строителни обекти.

Вижда се, че безработицата намалява, а заетостта расте. Расте и броят на чуждестранните работници от трети страни, но това изобщо не води до повишаване на безработицата. Успоредно с това, средната брутна работна заплата расте. Всичко това показва несъстоятелността на тезите на автора – г-н Вулджев и на ЕКИП, че вносът на работна сила изтласква българи от пазара на труда и представлява „социален дъмпинг“. Няма такова нещо. Изобщо няма, освен във въображението на автора на „аналитичния доклад“ с нетърпящо възражение заглавие: „Защо България няма нужда от внос на работна ръка“.

В заключение се показва, че предложените от ЕКИП мерки почиват на неверни твърдения и презумпции. Предложенията им са екстремистки, не отчитат по никакъв начин реалното положение на пазара на труда и ще доведат до катастрофално задълбочаване на проблемите с дефицита на работна ръка.

Към web формата на книгата с пълния анализ на доц. Дечев…

Материалът Защо чуждестранните работници са особено важни за сегашната българска икономика е публикуван за пръв път на Икономически живот.

На 19 януари 2026 година, неправителствената организация ЕКИП (Експертен клуб за икономика и политика) съобщи, че е внесла в Министерството на труда и социалната политика (МТСП), „Становище относно увеличаване на квотите за внос на работна ръка“. Внасянето на становището е предизвикано от публикувания за обществено обсъждане „Проект на Закон за изменение и допълнение на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност“. Становището е подписано от Георги Вулджев – главен редактор на ЕКИП и член на управителния борд на Българското либертарианско общество (БЛО).

Тази интервенция беше предхождана от публикуването през месец октомври 2025 година,  на „аналитичен доклад“ с нетърпящото възражения заглавие „Защо България няма нужда от внос на работна ръка“, с автор Георги Вулджев и редактор Стоян Панчев – председател на БЛО и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.

Очевидно е, че ЕКИП работи последователно и систематично по темата, защото въпросът за „аналитичния доклад“ беше подгрян отново, около седмица преди да бъде внесено становището на Клуба в МТСП . (Всъщност, от ЕКИП твърдят, че са „входирали“ становището си. Те също така размишляват, дали политиката по внос на работна сила „адресира структурните проблеми“, но целта на този коментар не е да се занимаваме с изисканата словесност на ЕКИП и г-н Георги Вулджев лично).

Не е лесно да се коментира водопадът от твърдения, полуистини и 100-процентови манипулации, с които г-н Георги Вулджев и г-н Стоян Панчев ни засипват в последно време. Воденето на дискусия с тях се затруднява и от крайната им обидчивост – аз знам за поне двама души, които са били заплашени, че ще бъдат съдени, защото отхвърлят тезите на господата Вулджев и Панчев. Аз съм се срещал в съдебна зала с доста по-страшни хора и институции от тях, но дори и при това положение не бих пожертвал часове от живота си по подобен повод. Въпреки това, налага се да отчетем значимостта на твърденията на ЕКИП, на автора и на редактора и да коментираме написаното, колкото и досадни и времеядни да се окажат последиците от започването на подобен спор.

По-долу първоначално ще се даде отговор на основните твърдения, които са изложени пред МТСП, а след това ще обърнем поглед и към становището „Защо България няма нужда от внос на работна ръка“ в неговата цялост.

Първата теза на ЕКИП гласи:

1. Вносът на работници не решава проблема с недостига на кадри

Практиката от последните години показва ясна корелация: докато вносът на работна ръка расте, дефицитът на кадри не намалява, а се увеличава.

• През 2021 г. България внася 10 486 работници от трети страни, като се очаква през 2025 г. този брой да достигне поне 50 000.
• Въпреки тази стръмна възходяща динамика, дефицитът на пазара на труда нараства с над 25% – от нужда за 205 000 работници в края на 2022 г. до 262 000 в края на 2024 година.

Тези данни ясно показват, че политиката на внос не адресира структурните проблеми, а създава зависимост от външен трудов ресурс, без да облекчава реалния недостиг“. („Становище относно увеличаване на квотите за внос на работна ръка“.

Прочитайки тези редове, всеки здравомислещ човек би попитал г-н Вулджев, г-н Панчев и целия ЕКИП, дали от написаното не става ясно, че просто нуждите от работна ръка, особено от квалифицирана работна ръка, не растат много по-бързо от темповете на растежа на вноса на работна ръка от трети страни? Наистина, интересна претенция е да заявиш, че страната има нужда от над 200 000 работници и да заклеймиш внос от около 50000 души за това, че не е решил проблемът. Какво ти „не е решил“, направо „не е адресирал структурните проблеми“…

Нека уточним – по официални данни на Агенцията по заетостта (АЗ), вносът на работна сила от трети страни, по всичките десет начина на достъп до пазара на труда в България, възлиза на 49179 души. Е, от тях 27943 души идват от трите вида сезонна заетост и от краткосрочната заетост до 90 дни, ама това е незначителна подробност в очите на ЕКИП.

Нека посочим ясно официалните данни:

• през 2025 година, в страната законно са влезли 49179 души от трети страни (27943 – сезонни работници и краткосрочно заети до 90 дни);
• през 2024 година – 34720 души (18278 – сезонни работници и краткосрочно заети до 90 дни);
• през 2023 година – 22686 души (13731 – сезонни работници и краткосрочно заети до 90 дни). (В приложение № 1, данните са дадени в подробности, като са разбити в подробности по вид разрешение или регистрация, а именно: Единно разрешение за пребиваване и работа (ЕРПР); Синя карта на ЕС (СК на ЕС); вътрешно корпоративен трансфер (ВКТ); разрешително за работа (РР); сезонна заетост (СЗ) до 6 месеца; сезонна заетост (СЗ) до 9 месеца; свободна практика; регистрирана сезонна заетост (СЗ) до 90 дни; регистрирана краткосрочна заетост (КЗ) до 90 дни; регистриран български произход (БП).

Иначе казано, ако трябва да се гаси пожар и включването на един хидрант не е било достатъчно, а след това включването на още четири хидранта пак не е стигнало, изводът на ЕКИП е, че хидрантите и взиманата тях вода „не адресират структурните проблеми“ на пожара.

Подобен подход е несериозен и несъстоятелен. Има нужда от работна сила и г-н Георги Вулджев, г-н Стоян Панчев и ЕКИП не я отричат. В становището си до МТСП те не посочват произхода на данните за дефицита на работна сила, но в доклада „Защо България няма нужда от внос на работна ръка“ са цитирани проучванията на Агенцията по заетостта от 2022 и от 2024 година. Едновременно с това, вносът на работници от трети страни е обвинен, че „не адресира структурните проблеми, а създава зависимост от външен трудов ресурс, без да облекчава реалния недостиг“.

Последното звучи много странно от устата на либертарианци и хора, които списват „Алманах на правителствената тирания“. Едва ли има по-тежко регулирана дейност у нас от вноса на работна сила от трети страни. Само човек, който е внесъл макар и един работник, може да оцени, каква е мощта на държавната бюрокрация, която по принцип е враждебна към тази дейност.

Към тази мощ, която все пак е вместена в определена регулаторна рамка, се добавя „доброволния труд“ на профсъюзите, които денонощно търсят „под вола – теле“, като са се облекли сами във функциите на разследващ орган, събират сведения за фирмите, които искат да внесат работна сила и редовно гласуват против техните искания в Националния съвет по трудова миграция и трудова мобилност. За либертарианците от ЕКИП това не е проблем и затова ще цитирам пример от „живия живот“.

На 15 февруари 2021 година, Националния съвет за трудова миграция и трудова мобилност (НСТМТМ) заседава по дневен ред от две точки. Първата точка е: „Обсъждане искането на Дружество по ЗЗД „ДЖЕН-ДУЙ ЖП ЕЛИН ПЕЛИН“ за разрешаване достъп до пазара на труда на работници, граждани на трети държави, извън ограниченията на чл. 7, ал. 1, т. 2 от Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност (ЗТМТМ)“. Искането на „ДЖЕН-ДУЙ ЖП ЕЛИН ПЕЛИН“ за разрешаване на достъп до пазара на труда на 129 граждани на Република Турция. Работната сила се е търсела за изпълнението на проект „Модернизация на железопътната линия София – Пловдив: жп участък Елин Пелин – Костенец“.

По този проект вече е бил предоставен достъп до пазара на труда по предходни преписки по реда на чл. 14, ал. 1 от ЗТМТМ за 54 турски граждани. При предишното искане основните изисквания са били: владеене на турски език и предишен опит по специалността. По настояване на МТСП е проведено ново проучване на пазара на труда, като изискването за владеене на турски език е отпаднало като задължително и е останало само като предимство.

Подадени са били 16 заявки-спецификации, които са разпространени до всички Дирекции „Бюро по труда“ на Агенцията по заетостта (АЗ). Основното изискване е било за минимум 3-годишен опит по специалността или специализирани курсове. По три (3) от заявките-спецификации за длъжностите „шофьор“, „заварчик“ и „общ работник“ са подбрани от АЗ общо 34 лица, които не са одобрени от работодателя поради липса на необходимия професионален опит. По тринадесет (13) от заявките не са намерени подходящи кандидати. С оглед на това Дружеството е подало в АЗ новото искане за получаване на достъп до пазара на труда на турските граждани.

От Национална компания железопътна инфраструктура (НКЖИ) обясняват на членовете на Съвета, че в участъка „Елин Пелин – Костенец“ предстои изграждането на 13 съоръжения с обща дължина от 42 километра. По приблизителни изчисления за петте години от изпълнението на проекта ще бъдат създадени над 5 хиляди работни места, за които ще бъдат наемани български работници.

За конкретния етап от проекта обаче става въпрос за изграждане на тунелни съоръжения, каквито през последните 30 години не са били изграждани в България и в тази област липсват опит и кадри. Дружеството, избрано за изпълнител на този етап от проекта е консорциум, който има опит в изпълнение на такива проекти и разполага с работен екип, който е изграждал тунели при използване именно на тази специфичната технология.

Представителят на НКЖИ – инж. Красимир Папукчийски (генерален директор на Държавно предприятие „Национална компания железопътна инфраструктура“ – НКЖИ) подчертава, че бъдещото съоръжение ще бъде най-дългото тунелно съоръжение на Балканския полуостров и е критично за приключването на проекта по коридора Изток-Запад, т.е. връзката по направление сръбска – турска граница. При забавяне на това строителство има риск от загубата на доста сериозни финансови европейски ресурси и от това да не бъде призната допустимостта на разходите, като последствията ще бъдат за българската държава.

Той допълва, че в НКЖИ „има повече от 850 вакантни длъжности в това направление, за които няма кандидати, въпреки че не се изисква опит и трудов стаж“. Нещо повече – в НКЖИ разполагат с школи, в които предлагат такава квалификация и преквалификация, но до момента на искането на „ДЖЕН-ДУЙ ЖП ЕЛИН ПЕЛИН“ няма проявен интерес за придобиване на професионални удостоверения или за постъпване на работа в системата на НКЖИ. (Виж: Протокол от заседание на Националния съвет за трудова миграция и трудова мобилност (НСТМТМ) от 15.02.2021 година, 15:00 часа).

Последвалите дебати са типични за начина на работа и на обсъждане на подобни проблеми в НСТМТМ. Според протокола от заседанието, г-жа Ваня Григорова от КТ „Подкрепа“ е посочила, че представляваната от нея организация смята, „че искането на Дружеството не следва да се подкрепи“. Мотивите са свързани с това, че се изискват референции и предишен опит за нискоквалифицирана работа – на общи работници, земекопачи и склададжии. Допълнително г-жа Григорова изразява притеснения, че средствата на европейския данъкоплатец не отиват при българските работници, а при граждани на трети държави и то за нискоквалифицирана работа. Тя посочва, че от КТ „Подкрепа“ смятат това „за опити да се отнемат свободни работни места в страната, когато броят на безработните български граждани се увеличава, въпреки мерките на правителството“.

Тук генералният директор на ДП НКЖИ обяснява отново, че общите работници, които се търсят, са основно копачите на тунели, които имат нужда от опит за извършване на дейности по нов австрийски метод, за което да са обучени. Затова се търсят хора с опит, каквито няма в България.

Тогава г-жа Атанаска Тодорова от КНСБ посочва, че „представляваната от нея организация е против даването на разрешение на за достъп до пазара на труда на работниците от Република Турция, което е отразено и в изпратеното от тях писмено становище“. Мотивите са, че не се търсят висококвалифицирани специалисти и за тези позиции могат да се обучат български безработни лица. Г-жа Тодорова смята, че е възможна дискриминация на българските работници (чрез обявено различно възнаграждение за една и съща позиция при различните заявки). Допълнително г-жа Тодорова изразява „притеснения относно историята, бизнес поведението на Дружеството и начина на водене на тръжната процедура“. (Виж: Протокол от заседание на Националния съвет за трудова миграция и трудова мобилност (НСТМТМ) от 15.02.2021 година, 15:00).

Разбира се, в дадения случай, разрешението е дадено, поради критичния характер на необходимите човешки ресурси. Тук няма да се впускаме в исторически екскурзии и да напомняме, че в по-далечни времена примерно копачите на канали в Англия не са били смятани за ниско квалифицирани – напротив, те са били високо платени, уважавани и даже създават свое политическо движение – това на „дигърите“.

Затова и е меко казано спорно, дали хората, които участват в копаните на тунели са „ниско квалифицирани“. Аз лично като строителен инженер по първа специалност, не мога да приема изцяло такова твърдение.

Важното е друго. И до ден днешен, въпреки настъпилата известна либерализация на законодателството и нормативната база като цяло, процедурата за внос на работна сила продължава да е тежка и продължителна във времето. Ако от ЕКИП са любопитни, те биха могли да открият в архива на НСТМТМ голям брой молби за разрешение за допускане на нашия пазар на труда на готвачи – тайландски, непалски и други. За техните позиции, български кандидати няма по понятни причини, но въпреки това процедурата се точи по установения (тежко бюрократичен) ред. Водят се дебати в НСТМТМ, като представителите на профсъюзите говорят едно и също – естествено все в отрицателен план.

Тук е мястото да кажем, деятелите на синдикатите не крият, че опозицията им срещу вноса на работници от трети страни почиват на много точна сметка. Преди да потъне в катакомбите на общинската политика, цитираната по-горе г-жа Ваня Григорова заяви в телевизионен ефир, в предаване в което участвахме двамата, че профсъюзите никога няма да се съгласят на облекчаване на режима на внос на работници от трети страни, защото „наличието на дефицит на работна сила, води до увеличаване на работните заплати“. По-нататък ще разгледаме твърдението на ЕКИП, че вносът на работна сила представлява „социален дъмпинг“. Тук само ще се ограничим да посочим, че съображението на синдикатите да пречат колкото могат на вноса на работна сила е свързано със заинтересуваността им, възнагражденията да растат не поради повишаване на производителността или поради влагане на повече труд, а поради дефицита на човешки ресурси. Това във всяко отношение можем да оценим като „либертарианска теза“, няма що…

Време е да преминем към втората теза на г-н Георги Вулджев и на ЕКИП:

2. Налице са признаци за социален дъмпинг и изместване на български работници

Наблюдава се тревожна тенденция на спад в заетостта сред уязвимите групи на местното население, съвпадаща с ръста на трудовата миграция.

• Данните на НСИ за второто тримесечие на 2025 г. показват спад на заетостта сред младежите (15-24 г.) с 3.1 процентни пункта и сред тези между 25 и 34 г. с 6.2 пр. пункта.
• Най-голям спад в броя на заетите лица се отчита именно в секторите, които най-активно внасят работници – преработваща промишленост, строителство и хотелиерство/ресторантьорство.
• Общият спад на заетите в тези три сектора (62.3 хиляди души през второ тримесечие на 2025 и 50.5 хил. през трето) е много близък до годишния внос на работници от трети страни, което е признак за вече наличен процес на социален дъмпинг и заместване на местна работна ръка“. („Становище относно увеличаване на квотите за внос на работна ръка“ – https://ekipbg.com/stanovishte-rabotna-ruka/).

На първо място, за обявения спад през второто тримесечие на 2025 година, не е посочено спрямо какво е измерен. Министърът на труда ще трябва да гадае, дали става дума за същото тримесечие на 2024 година, или за предишното тримесечие на 2025, или спрямо нещо трето, според вкуса на г-н Вулджев и на ЕКИП. Потърсихме подобно позоваване в „аналитичния доклад“ със заглавие „Защо България няма нужда от внос на работна ръка“. За съжаление, там (на стр. 5) открихме същото твърдение, в което не е посочено спрямо какъв показател е направено изчисление. Няма и никакво позоваване, линк или каквото и да е, което да насочва към източника на информация. Източникът сигурно е НСИ, но коректността изисква малко по-голяма добросъвестност при цитирането.

Така че, поне до допълнително разяснение от страна на автора на Становището и на „аналитичния доклад“, посочените числа са лишени от смисъл. И авторът и редакторът (ах, редакторът…) са подготвени хора, изкушени в изследователската работа, които много добре знаят за какво става дума.

Бихме били признателни, да се обясни и откъде са данните за разпределението на чуждестранните работници по икономически дейности или поне по сектори. Авторът на становището до МТСП твърди, че това са „преработваща промишленост, строителство и хотелиерство/ресторантьорство“. Би било хубаво да се каже, дали това е интуитивно твърдение (твърдението изглежда правдоподобно, но …) или почива на някакви статистически данни или на резултати от някакво частно емпирично изследване.

Едно добросъвестно цитиране с нищо не би намалило стойността на становището (както и на „аналитичния доклад“) и би било от полза и на МТСП и на останалите читатели. Тук не се заяждаме, а съвсем любознателно и добросъвестно питаме, защото въпросът е наистина и интересен, и важен. Засега обаче, трябва да караме на доверие. Науката безспорно не е кръчма, но точно в такива документи като „Становище относно увеличаване на квотите за внос на работна ръка“, би трябвало да се прилага принципът „уважение всекиму, вересия (респективно доверие на кредит) – никому“.

Нещо повече, ако оставим интуицията настрана и не могат да се посочат някакви статистически данни, бихме могли да дадем и други идеи на изследователите от ЕКИП. По наши наблюдения, леката промишленост, особено производството на готово облекло, също са много сериозен потребител на работна сила от трети страни. Ако попитат пък жителите на столичния район „Изток“, те не по интуиция, а съвсем на база на личния си опит, ще ни уверят, че в страната има нашествие на непалци и че то е съсредоточено в събирането и извозване на отпадъци.

Всъщност, дефицитът на работна сила е повсеместен и списъкът на търсещи внос на работници от трети страни е много дълъг.

Но ако при цитираните по-горе безадресни данни за спад на заетостта сред младежите, вероятно става дума просто за недоглеждане и „недокусурване“, не така стои въпросът със сравнението между общия спад на заетите в трите сектора (преработваща промишленост, строителство и хотелиерство/ресторантьорство) и годишния внос на работници от трети страни. Авторът твърди, че „общият спад на заетите в тези три сектора (62,3 хиляди души през второ тримесечие на 2025 и 50,5 хил. през трето) е много близък до годишния внос на работници от трети страни, което е признак за вече наличен процес на социален дъмпинг и заместване на местна работна ръка“. Чудесно, но тук отново сме свидетели на еквилибристика с числените данни.

Няма да коментирам преработващата промишленост, но що се отнася до строителството и особено до хотелиерството и до голяма степен в ресторантьорство, тук става дума най-вече до внос на сезонни работници. Много съмнително е, че числата, посочени от уважаемия Автор трябва да се сравняват с пълния размер на внесените работници от трети страни. Те по-скоро би трябвало да се сравняват с числа от порядъка на сумите на сезонните работници и на работниците с краткотрайна заетост, които приведохме по-горе и които са достъпни в приложение № 1. Сравняването на намалението на заетите в даден отрасъл или група отрасли с броя на внесените работници от чужди страни е напълно произволно и може да бъде обосновано само с полета на въображението на Автора.

Нещо повече – Авторът (както и редакторът) изпускат от внимание обстоятелството, че тези чуждестранни работници, които те разглеждат, са изцяло част от светлата икономика. Те са „свръхзаконни“, защото за да влязат в страната са преминали през процедура, в която са ангажирани институции от ДАНС и МВР до МТСП. Ситуацията е така да се каже „България на (поне) три институции“.

Веднъж дошли тези хора, с тях задължително и неминуемо се сключва трудово договор, който се регистрира в НОИ. Пак В НОИ се плащат социалните им осигуровки, нищо че никога за нищо няма да им свършат каквато и да е работа. Чуждестранните работници просто няма как да се окажат извън статистиката. При това положение, дори да приемем, че даден зъл работодател смени български работник с чуждестранен, в статистиката на заетите, това няма да остави следа. Броят на заетите работни места ще си бъде същият.

Ако пък работодателят не е бил толкова зъл, а наистина е имал свободни работни места години наред, статистиката ще отчете повишение на броя на заетите, след появата на чуждестранните работници.

По-нататък ще се занимаем още по-сериозно с проблема за „сивата икономика“ и на „недекларираната заетост“, но подобни флуктуации е много по-вероятно да се дължат на някакво „наместване“ в „сивата икономика“, отколкото на нашествието на „варварите“, които идват да отнемат работните места на българите, а защо не и идентичността им, както биха казали неколцина гласовити български депутати.

Проблемът е в това, че примерно в отрасъл „Строителство“ има определена вероятност даден български местен работник да няма трудов договор. Той не попада в статистиката и е част от „недекларираната заетост“. За сметка на това е теоретически и практически невъзможно, влезлите по законен ред в страната работници от трети страни, да не бъдат обхванати от статистиката на пазара на труда.

От тази гледна точка, ако имаме хипотезата „зъл работодател заменя българи с чужденци“, в статистиката броят на заетите би трябвало да остане същият. Обратно, в случай когато работодателят за някакъв период от време е имал незаети работни места и след това е „внесъл“ чужденци, статистиката би трябвало да отчете нарастване на числеността на заетите.

Някой би казал, че освен статистиката на заетите, трябва да погледнем и статистиката на безработните. Това е точно така, само че твърдението на уважаемия Автор се базира на намаляване на заетостта. А както посочихме вече, няма как вносът на работна сила от трети страни да бъде отчетена от статистиката с намаляване на броя на заетите. Този внос може да доведе или до неутрален резултат – чужденците сменят българите и броят на заетите е все един и същ или пък да доведе дори до увеличение на броя на заетите, ако чужденците са заели работни места, които са били „вакантни“ продължително време.

Въз основа на написаното по-горе, се налага да обявим втората теза на г-н Вулджев за несъстоятелна и противоречаща на елементарната логика на четирите аритметични действия.

Да преминем към третата теза на ЕКИП и г-н Вулджев лично.

3. Вносът на евтин труд демотивира инвестициите в модернизация

• Докато България внася все повече евтин труд от чужбина, инвестициите в капитал и технологии стагнират. Прогресивното улесняване на достъпа до евтин труд от трети страни премахва стимулите за бизнеса да инвестира в технологии и повишаване на производителността.
• България е на последно място в ЕС по интеграция на индустриални роботи – едва 30 робота на 10 000 работници, при средно ниво за съюза от 106.
• Инвестициите в основен капитал в България са сред най-ниските в ЕС (17.9% от БВП през 2024 при средно 21.2%).

С предложените законови изменения се рискува бетонирането на икономически модел, който е хронично зависим от евтин труд. Вместо това трябва да се насърчават и стимулират инвестиции в дейности с по-висока добавена стойност“.

Към третата теза не би трябвало да се подхожда иронично – ехидно, както би могло (и би трябвало) да се подходи към втората теза. Проблемите в третата теза са много по-сериозни, макар че произходът им също подлежи на дискусия.

Да започнем с най-важното – в „Становище относно увеличаване на квотите за внос на работна ръка“ се твърди, че в България се „внася все повече евтин труд от чужбина“. Да, вносът на работна сила от трети страни расте. А дали тя е евтина? Отговорът на въпроса от моя гледна точка, а вероятно и на всеки патил работодател е, че тя дори в определен смисъл е по-скъпа.

Последното твърдение се опира на следните факти. Работниците от трети страни, влезли законно в България, са с абсолютно същия статут като българските работници. Някой може да издигне глас, че някъде може и да има някой незаконен чуждестранен работник. Това не е невъзможно, но първо – това е много рядко изключение и второ – спорът тук е единствено и само за влизащите по законен път работници от трети страни.

По-горе стана дума и за процедурата на влизане – тежка, бюрократична и бавна, както и за това, че няма как законно влязъл в България чуждестранен работник, да не работи изцяло на СВЕТЛО. Той е толкова проверен, осветен и регистриран, че може единствено да не е дал проба от майчиното си мляко. Авторът и съмишлениците му от ЕКИП пледират срещу повишаването на квотите за работници от трети страни в българските предприятия. Следователно, те визират изключително и единствено законно внесените работници.

Е, тогава нека сме наясно – за тази категория работници от трети страни, които са влезли у нас въз основа на едно от десетте основания зад достъп до българския пазар на труда, законите са абсолютно същите като за българите. Не се допуска и милиметър разлика.

За нискоквалифицираните работници е факт положението, че каквато е минималната месечна работна заплата за българите, такава е и за работниците от трети страни. Ако някой си въобразява, че това не е така, много лесно ще научи точната постановка на нещата след среща с ИА „ГИТ“. По закон, ИА „ГИТ“ следи точно за това да няма възнаграждения под минималната работна заплата и санкциите са солени.

Някой би казал, че недобросъвестните работодатели могат да потърсят решение в използването на непълен работен ден във формалния договор, при работа на пълен работен ден. Това действително е един от феномените на „сивата икономика“ и на „недекларираната заетост“, но подобен подход е приложим (пак при висок риск от изобличаване) само за местните работници – българи. За работниците от трети страни, това е напълно неприложимо.

Искам да видя кой е този инспектор от ИА „ГИТ“, който ще повярва, че някой е дошъл от Бангладеш до България, за да работи на половин ден. Това е абсурд. С тези хора, по-скоро може да възникне проблем с отчитането на извънреден труд, отколкото да твърдят, че работят на половин ден, почасово или дявол знае още как. Работниците от трети страни идват с ясната идея да работят колкото се може повече, за да занесат повече пари вкъщи. В техните планове не влизат размотаване и почасова работа.

Тук трябва да се отбележи, че ИА „ГИТ“ има много сериозен опит в разкриването на подобни нарушения. Нещо повече, години наред там се практикува командироване на инспектори в по-натоварени региони на сезонен принцип. През лятото, софийските строителни обекти са първостепенна цел на ИА „ГИТ“. Така че, идеята да се работи на „сиво“, на „черно“, недекларирано и прочее, точно в строителството и точно по време на най-напрегнатите сезони (когато идват и сезонните чуждестранни работници) е много лоша идея. Не я препоръчвам и на най-големия си враг, макар че аз сякаш нямам такива сред работодателите …

При квалифицираните работници е обратното. Няма луд човек с умения и квалификация, който да дойде да работи законно за „без пари“. Дори и някой да се излъже по Бог знае какъв начин, той ще изчезне от България в рамките на един месец. Конкурентни пазари на труда в ЕС – колкото искате.

Изключение правят узбекистанските работници, които са задължени от правителството на страната си да работят в страната, която е тяхна първоначална „дестинация“. Само че, размерът на заплатите на тези хора се договаря предварително и правителството в Ташкент хич не е склонно да изпраща хора за извършване на безпарични дейности. В Узбекистан има демографски бум и правителствата там държат от чужбина да пристигат колкото се може повече пари в домакинствата на гурбетчиите.

От всичко написано дотук, щем не щем, трябва да заключим, че законно пребиваващите в България работници от трети страни са поставени не само законодателно, а и по чисто пазарни причини в еднакво положение с българските работници.

Те обаче, трябва да получат от работодателите си жилище и то не може да бъде в полуразрушен пионерски лагер от времето на Вълко Червенков. Има си изисквания – не са луксозни, но не са и мизерни. Трудовите аташета на държавите от които идват тези хора, пътуват непрекъснато по света и съвсем не с туристическа цел.

Второ и съвсем не маловажно – всеки чуждестранен работник има право един път годишно да получи билет за отиване и връщане до родното място. Някой може да оспори, че няма такова нормативно основание. Пак като за либертарианци трябва да „натъртим“ – не е важно има ли нормативно основание, важното е, че има пазарна практика. Хората имат семейства и искат да ги видят. А пътуването до дома предполага и съответната отпуска – платена, ей Богу.

На всички, които ще кажат, че това се отнася главно и изключително за влезлите по законен път в страната ни работници от трети страни, ние отговаряме, че нас ни интересуват единствено те. Наруганите в „аналитичния доклад“ лоши работодателски организации, които пледират за по-голям внос на чуждестранни човешки ресурси са застъпници на „икономиката на светло“. (Особено АИКБ, която има такава едноименна награда, а и всяка година изчислява дела на „сивата“ икономика, вече четиринадесет години наред).

Ако теглим чертата, ще видим, че работниците от трети страни, получили достъп до българския пазар на труда по съответния законен начин, НЕ са „евтина работна ръка“. Реално, техният труд е по-скъп от този на местните български работници. Работодателите прибягват до услугите на такива работници, не защото ще направят икономия от цената на труда, а защото нямат друг изход. Работодателите винаги биха предпочели да назначат българи на свободните работни места, най-малкото защото това би им спестило огромната бюрокрация, свързана с получаването на съответните разрешения за достъп до пазара на труда. За съжаление, в твърде много случаи, положението се свежда до пълното отсъствие на местна работна ръка.

Когато говорим за „чудовищна бюрокрация“, трябва да отбележим, че не всякого става дума за злата воля или нежеланието да свършат работа на самите служители от администрацията. Много често са на лице обективни проблеми, които самите ведомства не могат или не искат да разрешат. Класически е примерът с визите за граждани на Бангладеш. Те трябва да пътуват чак до Ню Делхи, за да им бъдат издадени български визи в българското посолство там. Дори да го мерим по права линия на картата, това е истинско пътешествие „а ла Марко Поло“.

От посолството в Ню Делхи обясняват, че нямат нито хора, нито пари, за да командироват периодически екипи за издаване на визи в Дака – столицата на Бангладеш. Няма причина да не им вярваме. Министерството на външните работи уклончиво обяснява, че разбира проблема, но финансовите ресурси са ограничени, та за какво по-напред …

Строителите от Бангладеш построиха „рая на шейховете“ на брега на Персийския залив, но трудно стигат до България, макар че тук става дума за изцяло легална процедура. Като искаш виза – пътешествай и не се оплаквай. Много от бангладешките работници не могат да си позволят лукса да платят пътуване до Ню Делхи – те за сватбено пътешествие не биха платили толкова, ако разбира се решат да заминат на такова. При тази ситуация, работникът или остава в Бангладеш, или евентуално българският работодател бърка в джоба си и плаща билета до Ню Делхи. Ясно е, че тези пари не подлежат на връщане, възстановяване или „реимбурсиране“.

Въз основа на написаното дотук можем, без да си кривим изобщо душата, да заявим, че на твърдението на г-н Вулджев и на ЕКИП, че „прогресивното улесняване на достъпа до евтин труд от трети страни премахва стимулите за бизнеса да инвестира в технологии и повишаване на производителността“ не му е мястото нито в писмото до МТСП, нито в по-големия „аналитичен доклад“. То може и да е вярно за някоя държава, която осъществява внос на евтина работна ръка. В България обаче НЕ се внася евтина работна ръка, нито с вноса на работници от трети страни се прави икономия от цената на труда. Така че, в българския случай това съждение просто не е адекватно.

(Край на първа част)

Очаквайте:

В следващата втора част ще се разгледа въпросът за инвестициите в България и ще се дискутира с г-н Вулджев и с ЕКИП дали намаляването на инвестициите не се дължи точно на липсата на човешки ресурси. Въпросът за свиването на инвестициите в България е широкообхватен и коментарът върху него също ще бъде такъв.
След това на дневен ред ще дойде твърдението на г-н Вулджев и ЕКИП, че се пренебрегва вътрешният и външният трудов резерв на България. Ще видим как по аналогия на начина, по който дяволът чете Евангелието, г-н Вулджев чете World Social Report (2023), на Организацията на обединените нации (ООН). Разбира се, в хитростите дяволът е ненадминат, но във фокусите и жонглирането с понятия, г-н Вулджев е по-добър от Дейвид Копърфийлд. Станва дума, разбира се, за илюзиониста, а не за героя на Дикенс.

Към web формата на книгата с пълния анализ на доц. Дечев…

Материалът В отговор на един „аналитичен доклад“: Българската икономика остро се нуждае от чуждестранни работници е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Дадени са последните данни за добива на природен газ от най-важните находища на Азербайджан, намиращи се в шелфа на Каспийско море. Дадено е и разпределението на доставките за Грузия, Турция, Европа и Сирия. Данните са важни, но в тях няма нищо принципно ново и (не дай си Боже) изненадващо.

Всъщност, ключовата фраза в устата на запазилия анонимност представител на Европейската комисия е „иновационни финансови инструменти“. Знаем, че един от големите проблеми пред разширяването на доставките на природен газ за ЕС е догматичното решение на няколко европейски финансови институции да не финансират проекти, свръзани с пренос на фосилни горива. Това че пренасяният флуид, освен гориво, може да бъде и суровина за химическата промишленост или дори суровина за производство на водород, не интересува въпросните високо уважавани и високо отговорни институции.

Изглежда, в Европейската комисия зрее някакво решение на проблема и за това ни се намеква със съобщението, че ще се използват „иновативни финансови инструменти“. Ако това означава, че и без петел съмва и че са намерени начини за финансиране на разширяването (на първо място с допълнителни компресорни станции) на съществуващата газопреносна мрежа, можем да се поздравим и да отчетем „победа на здравия разум над прогресивните сили“. Иначе казано, нещо точно обратно на култовата фраза от известния виц.

Впрочем, нека не се заблуждаваме, Азербайджан вече се оформя на хоризонта и като ключов играч в доставките на „зелена“ енергия, произведена както в тази страна, така и в страните от Средна Азия. Въпросът е, че природеният газ е не само „преходно гориво“, според терминологията на Европейската комисия. Природеният газ е и суровина за химическата промишленост. Руският износ на изкуствени торове беше спрян и потребителите търсят други доставчици. Най-добре е европейците да си ги произвеждат сами. България може да бъде много полезна в това отношение.

Допълнителният износ на газ от Азербайджан играе важна роля за постигане на целите на Европейския съюз за диверсификация на енергийните ресурси, е заявил пред Trend представител на Европейската комисия.

„Енергетиката е крайъгълен камък на сътрудничеството между ЕС и Азербайджан. То се основава на Меморандума за разбирателство, подписан от председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и президента на Азербайджан Илхам Алиев през юли 2022 г. ЕС е благодарен на Азербайджан като надежден партньор и доставчик на енергия. Допълнителните доставки на газ от Азербайджан играят важна роля за постигане на целите на ЕС за диверсификация. През 2016 година стартирахме нова регионална програма, EU4Energy, която подкрепя страните от Източното партньорство, включително Азербайджан, в постигането на целите на енергийната им политика и подобряването на енергийната ефективност. Новата фаза на програмата стартира на 1 януари 2026 г.“, е заявил говорител на Европейската комисия пред агенция Trend.

Той отбелязlа също, че в рамките на инициативата „Global Gateway“ („Глобален портал“) и Програмата за свързаност, ЕС се стреми да насърчава инвестициите и да укрепва свързаността не само в транспортния сектор, но и в енергийния и цифровия сектор, за да стимулира трансграничната търговия.

„Използването на иновативни финансови инструменти, наред с двустранни и регионални програми за подкрепа, ще задълбочи допълнително икономическите връзки между ЕС и Азербайджан, ще насърчи диверсификацията на икономиката на страната, ще засили регионалната свързаност, ще ускори зеления и цифровия преход, ще създаде нови умения и работни места и ще насърчи приобщаващото и устойчиво развитие“, подчертава представителят на Европейската комисия.

Заслужава да се припомни, че Азербайджан изнася газ за Европа чрез Трансадриатическия газопровод (TAP), който е последният участък от Южния газов коридор. Първоначалният капацитет на TAP е 10 милиарда кубически метра годишно, но може да бъде разширен до 20 милиарда кубически метра годишно. През юли 2022 година Азербайджан и Европейската комисия постигнаха споразумение за удвояване на доставките на газ за Европа до 2027 година.

Материалът Намира ли ЕК решение за разширяване на азерските енергийни доставки? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Покрай форменото отвличане на досегашния лидер на режима във Венецуела – окачественият и от САЩ, и от ЕС като самозванец – Мадуро, отново стана актуален въпросът за намесата на Съединените щати на едно или друго място по света. Сама по себе си темата е огромна, но това, на което е важно да се постави ударение е, че разглежданите случаи са твърде различни и трябва да се разглеждат в твърде различни контексти. Разбира се, внушението е, че тези които критикуват Тръмп като авторитарист, трябва да са наясно, че и редица предишни президенти на САЩ са правили подобни неща.

Вярно е, че САЩ са се месили на твърде много места по света и във времена, когато са имали много по-демократичен вид от сега, а лидерите им са били несравнимо по-лицеприятни.

Трябва обаче да се има предвид, че всяка намеса трябва да се разглежда в съответния контекст. Тук* просто няма място за разгърнат анализ, но отделните случаи са много различни и някой ден може би ще ми остане време и сили за сериозен сравнителен анализ на тези интервенции. Тук ще се огранича с някои бележки, които имат за цел само да убедят публиката, че не бива да се подхожда опростенчески. Отделните интервенции на САЩ в една или друга точка на света се различават в много голяма степен и НЕ могат да бъдат подвеждани под общ знаменател.

Първата война в Залива и оставането на Саддам Хюсеин на власт

На времето целият свят ръкопляска на Съединените щати, когато с така наречената „Първа война в Залива“ Саддам Хюсеин беше изхвърлен от Кувейт и страната възстанови суверенитета си. САЩ имаха със себе си огромна „коалиция на желаещи“, като в интервенцията участваха дори сирийски войски. Много хора питаха тогава защо генерал Шварцкопф спря насред пътя за Багдат и Саддам беше оставен на власт. Отговорът беше, че свалянето на Саддам напълно от власт ще създаде опасен вакуум в региона и ще засили опасно тежестта на Иран в Персийския залив.

По-късно, когато стана ясно, че дори и след като е обезкървил страната си един път в „седемгодишната война“ с Иран и в Първата война в Залива, Саддам Хюсеин не се е отказал от амбициите си да доминира над региона (разбирай, да сложи ръка на нефтените запаси в Персийския залив), американците съжалиха за това, че генерал Шварцкопф спря насред път.

Втората война в Залива и разделението между демократичните държави

Дойде часът на Втората война в Залива. За нея съставянето на „коалиция на желаещите“ беше по-сложно, точно защото някои добропорядъчни европейски страни се бяха омазали до уши в сътрудничество със Саддам Хюсеин. Франция беше построила още през осемдесетте години на 20-ия век атомен реактор на Саддам – реакторът наречен „Озирак“. Един Господ знае, какво щеше да стане, ако реакторът беше проработил, но израелците сложиха край на амбицията на Саддам да се сдобие с ядрено оръжие, като разрушиха „Озирак“ с еднократен рейд на ескадрила от съвсем новите по онова време самолети F-16.

Германия пък беше направила чудеса в отбранителното строителство в Ирак, като в това число беше построила и личния бункер на „багдатския крадец“. Тук се налага да се напомни, че по време на войната си с Иран, Саддам Хюсеин употреби мащабно оръжие за масово поразяване – по-точно химическо оръжие. Иранците дадоха десетки хиляди жертви в боевете в блатата в Северен Ирак, които бяха поразени с химическо оръжие, най-паче със старославния иприт (хлорен газ). Това беше напълно известно на прогресивната общественост, защото иракчаните водеха на място военните кореспонденти, за да видят „как свършват враговете на Саддам“.

Пак по време на ирано-иракската война, „организираният Запад“ достави на Ирак огромни количества оръжие. Франция отново стана прословута, защото снабди Ирак със самолетите „Сюпер Етандар“, въоръжени с ракетите „Екзосе“. С тези ракети „въздух-вода“, Ирак води сума време така наречената „танкерна война“, като атакуваше танкерите, напускащи иранските нефтени терминали.

Химически оръжия за масово поразяване бяха широко използвани от Саддам и срещу собствения му народ, по-специално срещу кюрдите и срещу шиитите. Те бяха не просто бомбардирани от авиацията на Саддам, а и немилостиво и редовно тровени със същите бойни отровни вещества, както и иранските войници преди това. След Първата война в Залива се наложи да бъде създадена „зона забранена за полети“ (естествено на Саддамовата бойна авиация) над определени територии в Ирак, за да бъдат криво-ляво защитени кюрдите и шиитите от „добронамерените действия на Саддам“.

Преобладаващата част от химическите оръжия за масово поразяване на Саддам Хюсеин му бяха иззети и унищожени според съответните международни протоколи и процедури (все пак в сила е световна забрана на химическото оръжие), но Саддам Хюсеин тогава заложи на „оръжието за масово поразяване на бедните“ – на бактериологичното оръжие.

Въпреки абсолютните международно правни основания за провеждане на инспекции за проверка за разработването и складирането на подобни оръжия, режимът на Саддам Хюсеин правеше всичко възможно да възпрепятства инспекциите на съответните агенции на ООН.

Бяха представени безспорни доказателства за конвои от камиони с фургони, които се местеха от обект на обект и от база в база, при пристигането на международни инспектори. Накрая, тази „миграция“ беше показана пред Генералната асамблея (Общото събрание) на ООН от самия Колин Пауъл. Държавният секретар на САЩ – Кондолиза Райс, пък написа дълга статия, в която се правеше сравнение между поведението на Украйна, Беларус, Казахстан и Южна Африка, които по това време се отказаха от своите ядрени оръжия за масово поразяване и поведението на Саддам Хюсеин. Първите правеха всичко възможно, за да се провери и удостовери, че коректно са изпълнили задълженията си, докато „багдатският крадец“ по откровено мошенически начин „клинчеше“ и се опитваше да заблуждава международните инспектори.

Проблемът беше, че затъналите до уши в сделки със Саддам Хюсеин държави, на първо място – Франция и Германия, нямаше как изведнъж да се наредят под знамената на „коалиция на желаещите“, която да приключи с бандитското поведение на един диктатор в най-невралгичната част на света. Първо, каквито и да се били политическите елити по онова време, те имаха мярка за приличие. Второ, те добре знаеха, че ако тръгнат срещу Багдат, ще бъдат изобличени на часа с оригинали на договори, парични преводи, приемно-предавателни протоколи и фактури.

По тази причина, в „коалицията на желаещите“, водена от САЩ, влязоха на първо място Великобритания, Испания и забележете – Полша. Американските, британските, испанските и полските войски изкараха Втората война в Залива. Впоследствие същите държави, в това число и Полша, контролираха собствени окупационни зони в Ирак.

Баснята за невинността на Саддам Хюсеин и провалът на „обективната и безпристрастна“ журналистика

И до днес се спори не само за международно-правната страна на Втората война в Залива, но и за целесъобразността й. Очевидно е, че Саддам Хюсеин наистина е представлявал реална и постоянна опасност. Той очевидно не е подлежал на превъзпитание. Въпреки огромните инвестиции в оръжие, които бяха направени в него по време на войната с Иран (както се отбеляза по-горе, далече не само СССР въоръжаваше Саддам) и въпреки Първата война в Залива, Саддам Хюсеин не си „взе бележка“ нито от добрините, нито от „възпитателните акции“ на Запада като цяло. Той въобще не се отказа от своя експанзионизъм и крайна сметка беше пометен от „коалицията на желаещите“, начело със Съединените щати.

В САЩ със сигурност са били наясно, че с тези си действия поемат огромен риск, защото свалянето на Саддам Хюсеин автоматически предполагаше овластяването на иракските шиити. Управлението на така наречената Арабска социалистическа партия БААС в Ирак и в Сирия, на практика представляваше не управление на арабски националисти, както обикновено се приема, а управление на религиозните малцинства в двете страни. Саддам Хюсеин беше мюсюлманин сунит, но в Ирак мнозинството от населението са шиити. Обратно – в Сирия семейство Ал Асад бяха шиити-алевити, докато мнозинството от населението там са мюсюлмани сунити.

Овластяването на шиитите в Ирак нямаше как да не създаде големи проблеми за американците, защото иракските шиити нямаше как да не изпитват много силното влияние на Ислямска република Иран, където просто управлява точно шиитското духовенство. Веднъж, по време на Първата война в Залива, американците спряха ликвидирането на режима на Саддам, точно по тези съображения. В навечерието на Втората война в Залива, тези съображения бяха изцяло в сила, но очевидно във Вашингтон (както в Лондон, Мадрид и Варшава) е трябвало да избират по-малката от две големи злини. Можем съвсем уверено да твърдим, че Саддам Хюсеин беше свален с ясната идея за усложненията, които ще последват.

Беше премахнат един вманиачен експанзионист, но се отвори терен за намесата на Иран, най-вече чрез въоръжените и финансирани от него шиитски милиции. От друга страна, управлявалите до този момент сунити, съвсем естествено започнаха свое съпротивително движение – и срещу шиитите, и срещу довелите ги на власт американци. Тук трябва да се отбележи, че в навечерието на „Арабската пролет“, бившият командващ на американските войски в Афганистан, а впоследствие шеф на ЦРУ – генерал Петреъс, успя да постигне умиротворяване в Ирак, като даде определени гаранции на старейшините на сунитските племена от така наречения „Сунитски триъгълник“. Спокойствието в Ирак обаче беше взривено отново от появата на Ислямска държава, за която е добре известно, че е създадена на базата на Републиканската гвардия на Саддам Хюсеин и откъснали се от Ал Кайда фракции в Сирия.

Вижда се, че материята е повече от сложна, че анализирането й изисква познаването на огромен обем факти, като ние можем да разчитаме само на информация от явни източници. Могат обаче да се направят редица обобщения. Войната в Ирак не беше за петрола на Ирак. След войната, лъвския пай от иракския петрол започна да се изкупува от … „ЛукОйл“. Редица американски компании изкараха пари от възстановяването на инфраструктурата на Ирак, но това бяха в огромна степен пари на американските данъкоплатци. Войната в Ирак беше превантивна война, срещу заплаха от нова офанзива на вманиачен диктатор, с възможно използване на бактериологично оръжие за масово поразяване.

Втората война в Залива за съжаление доведе и до своеобразен крах на международната журналистика. Определени среди в държавите, които не пожелаха да влязат в „коалицията на желаещите“ поради дотогавашните си връзки със Саддам Хюсеин, направиха каквото можаха, за да катализират глобална журналистическа вакханалия в която истерично се повтаряше, че в Ирак САЩ не са намерили оръжия за масово поразяване. Тук би трябвало ясно да се обясни, че мотивите на САЩ да влязат в Ирак за втори път, не се свеждаха само до наличието на някакво оръжие на масово поразяване. Влизането беше поради продължаващото агресивно поведение на Саддам Хюсеин и амбициите му да установи контрол над нефтените запаси в региона – нещо, което със сигурност щеше да има непредвидими последици за световната икономика, най-паче за американската.

По онова време, преобладаващата част от журналистическата гилдия, още от самото начало, използва класическия похват в реториката „подмяна на тезиса“ и се нададе рев, че в Ирак не били намерени никакви ядрени или химически оръжия за масово поразяване. Всъщност, никой не е и търсил подобни оръжия, защото унищожаването на реактора „Озирак“ беше пресякло в корена му създаването на иракско ядрено оръжие, а химическите оръжия бяха от една страна унищожени до голяма степен след Първата война в Залива, а в друга степен някаква част от тях най-вероятно беше изнесена в Сирия.

Оръжието за масово поразяване, с което Саддам заплашваше за пореден път региона, беше както казахме по-горе бактериологично или ако предпочитате – биологично. Освен че производството му е несравнимо по-евтино в сравнение с ядреното и химическото, бактериологичното оръжие има още едно качество. Запасите от него могат да се ликвидират много бързо и без следа. Тук ще трябва да се позовем на челния съветски опит, почерпен от последната фаза на Втората световна война, когато СССР напада Япония на територията на тогавашната държава Манджуко-о, създадена от японците на терторията на днешен Североизточен Китай.

Още през 1938 година японците употребяват бактериологично оръжие – разновидност на чумата, срещу Китай. Впоследствие те продължават интензивно да работят над два проблема – създаване на подходящ боеприпас за бактериологичното оръжие и натрупване на запаси от съответните вредоносни бацили. Въпросът за боеприпаса е решен със създаването на специален порцеланов оребрен контейнер, който да се хвърля от самолет. Натрупването на съответните щамове също е осъществено, като на разположение точно на Квантунгската армия, която е осигурявала тила на японската армия, като е пазела съветската граница е имало много голямо количество „сух материал“ – антракс, сибирска язва, чуми и прочее.

Когато в края на лятото на 1945 година, съветската армия напада японските войски, японците взимат решение да не използват бактериологичното си оръжие. Поради невъзможността да се евакуират запасите от споменатите по-горе патогени, японците ги унищожават. За целта са им били необходими просто достатъчно количество хлорна вар и защитни облекла. Доколкото е известно, в ръцете на съветската армия не попадат никакви бактериологични оръжия. Що се отнася до персонала на лабораториите, където са се разработвали и най-вероятно са се изпитвали въпросните бактериологични оръжия, съответните учени и лаборанти извършват групово самоубийство. В ръцете на СССР не попада нищо, макар че никой, в това число и самите японци, не отрича, че Квантунгската армия е разполагала с голямо количество бактериологично оръжие.

Няма никаква причина в Ирак да не постъпят по абсолютно същия начин като японците, макар и без масово самоубийство на персонала. Последният най-вероятно се е изпокрил по същия начин, по който „изчезна“ от бойното поле Републиканската гвардия, за да се „материализира“ години по-късно под формата на ядро и командване на силите на Ислямска държава.

Вижда се, че не е никаква изненада, че в Ирак не са открити никакви оръжия за масово поразяване. По-скоро би било изненада ако наистина бяха открити такива. Това не попречи на „обективната и безпристрастна“ журналистика да не спира денем и нощем да пита, къде са въпросните ОМП. Всъщност, се създаде димна завеса, зад която да се скрият връзките на редица демократични държави с режима на Саддам Хюсеин. Парите не миришат и който е могъл беше изкара немалко средства, в рамките на многогодишни сътрудничества. Това разбира се, трябваше да се скрие от очите на широката публика, а очевидно и американците не желаеха да злепоставят съюзниците си. За сметка на това „обективната и безпристрастна“ журналистика и до ден днешен продължава да бръщолеви за необосноваността на Втората война в Залива.

Издържаността според международното право и целесъобразността на дадени действия са безспорно различни неща

Истината е, че от международно-правна гледна точка, Втората война в Залива изобщо не е изрядна. Като необходимост с оглед на регионалната сигурност и далече отиващите геоикономически последствия от поведението на Саддам Хюсеин, тя е била обоснована. Разбира се, разделението между демократичните държави от „организирания Запад“, както би се изразил г-н Путин, даде възможността за спекулации и за създаването на мистификацията „американците влязоха за да търсят ОМП, а нищо не намериха“ с цялата скандална врява в медиите.

Изписах всичко това, преди всичко като илюстрация на факта, че всяка американска интервенция трябва да се разглежда в контекст и сама за себе си. За някои от американските интервенции си има резолюции на Съвета за сигурност на ООН. За други има само собствени американски съображения, които не всякога ни въодушевяват, но такава е реалността.

Жалбите по Кадафи като форма на национално самоунижение

Впрочем, добре е да се отбележи и това че САЩ се дистанцираха от гражданската война в Либия по време на „Арабската пролет“, когато беше свален и убит Кадафи. Те оставиха европейците да се справят с него, като във въздушните атаки срещу войските на Кадафи участва даже и неутрална (по онова време) Швеция. САЩ с президент Обама, останаха встрани – по онова време американската политика беше на изтегляне от Близкия Изток.

Твърдението, че САЩ са бомбардирали Либия по време на гражданската война, която свали Кадафи не са верни, но за сметка на това се разпространяват усърдно.

По същия начин и по същите съображения „изтегляме се, а не търсим ескалация“, САЩ не се намесиха в гражданската война в Сирия. Всички военни действия – най-вече на американската авиация там, бяха срещу Ислямска държава и при поддържане на постоянна координация с руското командване в Сирия. Американското сухопътно присъствие в Сирия беше повече от скромно и то беше съсредоточено най-вече върху обучението на така наречените Сирийски демократични сили – въоръжена сила за борба с Ислямска държава, съставена от кюрди, араби – сунити, асирийци и дори неколцина арменци.

Впрочем, много преди убийството на Кадафи и преди падането на Берлинската стена, имаше една американска атака над Либия, но тя се изчерпа с еднократна бомбардировка на президентския дворец на Кадафи, при коя той остана жив. Тази бомбардировка беше отговор на два терористични акта – взривяването на самолета над Локърби и взривяването на дискотеката в Западен Берлин, които бяха доказано поръчани и организирани от либийските специални служби.

Впрочем, дебело подчертавам, че всеки българин, който жали за Кадафи е своего рода мазохист. Няма друга държава, както България, която Кадафи да е изнудвал по толкова долен и гнусен начин, както България. Българските медицински сестри, взети като заложници, изтърпяха ужасни издевателства и затова от българска държавна (подчертавам – държавна) гледна точка, на хората които убиха Кадафи в Бан и Уалид би трябвало може би да се дадат ордени за гражданска заслуга.

Къде е големият проблем в поведението на Тръмп и съответно – на САЩ?

Но да не се занимаваме повече с отрепка като Кадафи. Големият проблем, за който пиша е, че е напълно възможно Тръмп да създаде прецедент, извършвайки някаква въоръжена акция срещу свой съюзник – демократична държава. Това е най-опасното и най-застрашителното.

Изявленията на Тръмп по отношение на Канада и на Дания, заради Гренландия, не са шеги, а президентът на САЩ не може и най-вече не трябва да бъде разглеждан като „стенд ъп“ комик.

Ситуацията е изключително неприятна, защото имаме работа с човек, който няма никакви морални скрупули, изключително нарцистичен е и необуздано алчен.  Можем да кажем, че митичният цар Мидас е бил истински алтруист в сравнение с Тръмп. На времето, комисията по приема в Художествената академия във Виена сигурно горчиво е съжалявала, че не е приела Хитлер за студент. Вероятно ако бяха оценили художествените му дарби, светът днес щеше да е друг.

Има реална опасност, в близко време Нобеловият комитет да съжалява, че не е дал пустата Нобелова награда за мир на Тръмп, та да се куртулиса светът. В момента ние виждаме с очите си, че Тръмп се споразумява с обкръжението на Мадуро и демонстративно неглижира опозицията, която точно според САЩ и ЕС беше спечелила последните избори. Е да, ама на лидерката на опозицията дали Нобеловата награда, а не на Тръмп. Тя я посветила на Тръмп, но той си иска наградата, а не посвещения.

Разбира се, Тръмп си иска и нефтения резерв на Венецуела, защото както споменах по-горе, освен неистово честолюбив и нарцистичен, той е нечовешки (или пък – съвсем по човешки?) алчен. В момента Тръмп работи за обогатяването не просто на нефтеното лоби, което е негов политически съюзник. Той работи за обогатяването на клана си и го прави със замах. Като не може да стане крал на САЩ, поне да осигури родата до десето коляно.

Аз не съм завистлив човек. Не завиждам на никого, най-малко на Тръмп. Човек не знае, какво му е всъщност на главата и на душата на този, на когото евентуално завижда. Но поведението на Тръмп е пряко отрицание на всякакви американски ценности и стандарти. То за съжаление е и пряка заплаха за демокрацията worldwide, в частност (и най-вече) за европейските страни.

За някои „странични ефекти“ от акцията на Тръмп във Венецуела

Доста неочаквано, в социалните мрежи се появи тезата, че и „Украйна нарушава международното право, като атакува руските нефтопреработвателни заводи, ама ние се радваме“. Това е доста тривиален опит да се тушира част от негативния ефект от „посещението“ на американските военни във Венецуела, който се прави от хора, които по принцип съчувстват на Украйна, но не могат да асимилират променената роля на САЩ на международната сцена.

Твърдението, че Украйна нарушава международното право, като атакува руските нефтопреработвателни мощности не е вярно. Нефтохимическите предприятия са легитимна цел в случай на война. Нефтопроводът „Тенгиз – Новоросийск“ също е легитимна цел, затова и Казахстан се задоволява с укорително мърморене, когато украинците ударят някоя помпена станция, разбира се – на руска територия.

Пак за голямо съжаление, азербайджанското нефтено депо в Одеса, също беше легитимна цел, независимо, че атаката срещу него беше възмутителна. Само че, възмущението (напълно основателно и от етична, и от прагматична гледна точка) идваше от това, че тази атака дойде като реакция на сключването на пакет мирни споразумения между Азербайджан и Армения БЕЗ руско участие.

Странен аргумент, че Украйна нарушавала международното право е, че нямало обявена война между Москва и Киев. Ако някой има съмнение, че Украйна и Русия са във война, то той е живял на Марс през последните 4 години. Това, че не е обявена война, обслужва единствено вътрешни тактически съображения на руската страна. Иначе, едва ли някой в Съвета за сигурност (освен Русия) би си позволил лукса да отрече положението „де факто“ – Русия е безспорен агресор, Русия е във война с Украйна, и е окупирала 20 на сто от територията й.

В международното право, фактът на агресия е от първостепенно значение. В Устава на ООН има изрично формулирано право на самозащита, както и правото да отвоюваш собствена, международно призната територия. Справка – войната между Армения и Азербайджан. И тя никога не е била обявявана, но никой не е обелил и дума срещу действията на Азербайджан през 44 дневната Втора Карабахска война. Когато има агресия и окупация на суверенна територия, тя се констатира и никой не се интересува, че не е била обявена война. Ако е въпрос и Хитлер обявява война на СССР постфактум …

Руснаците са в пълно нарушение на международното право. Това, че вдигат шум и надуват пропагандните си канали не означава, че Украйна е нарушила международното право. Ако питаш руснаците – всяко неподченение на „Русский мир“ е престъпление, но нещата стоят по доста по-различен начин. Точно това прави позицията на Тръмп особено цинична и точно тук е проблемът. Самата идея за световна общност идва от САЩ – от президента Удроу Уилсън. Но ако той е започнал създаването на Обществото на народите, то Тръмп сякаш иска да затвори тази страница.

На кого му пука за демокрацията във Венецуела?

Следващата лоша новина е, че колкото и да се радваме, че Мадуро ще прекара най-вероятно остатъка от живота си в американски затвор, който съвсем не е като шведските или норвежките места за лишаване от свобода, към този час няма симптоми за промяна на режима във Венецуела. Е, безспорно, новото ръководство в лицето на дясната ръка на Мадуро ще направи, каквото трябва за преориентиране на нефтения бизнес в страната.

Както вече подчертах на друго място – Мадуро също беше готов на това, но го направи късно. Освен това, трябваше да има някакъв съспенс, който да удовлетвори чувството за справедливост на публиката и ето – работата става. Хората се радват на ареста на Мадуро и не забелязват простия факт, че поне засега тези, които реално бяха спечелили изборите във Венецуела продължават да са „в тъч“.

Последното поражда гадното усещане, че събитието във Венецуела може и да е станало със съгласието или с „полусъгласието“ на Владимир Владимирович. В крайна сметка, Путин е магьосник в областта на корупцията. За да има как да корумпира унгарските политически елити, човекът организира строежа на цяла АЕЦ. В САЩ пък изглежда, че се откупва ЗАСЕГА с нефта на съюзниците си. Утре ще се откупва със собствените си въглеводороди и инфраструктурата към тях.

Важното е да остане на власт, а това може да му гарантира само Тръмп, който отлично разбира това разпределение на картите и изхождайки от съображението, че „с капо не се излиза“, прави каквото може за обогатяването на клана си, а след това и на своя основен съюзник – нефтеното лоби. Опозицията във Венецуела и героите от фронта в Украйна са оставени да им се възхищава световната общественост. Хеле пък лидерката на опозицията във Венецуела, която си позволи „да прежени бате“ и получи Нобеловата награда за мир под носа на Тръмп. Да не забравяме, че освен всичко друго, Тръмп е и изключителен нарцис. Ако някой иска да забогатее, може да опита да стане придворен доставчик на огледала за Тръмп – ще се види с пари. С много пари …

Още един път в заключение:

Проблемът не е само в нарушаването на международното право. Проблемът е, че Тръмп свежда всичко само до „сделки“ и до силови действия. Неговата представа за „Реалполитиката“ е съвсем опростена и „изчистена“… Голямото безпокойство е, че воден от формулата „America first“, той може утре да взриви НАТО отвътре, започвайки някакви действия срещу не дай си, Боже Дания или също толкова не дай си, Боже – Канада. Това не са фантазии – за тези неща е дадена заявка, а както е казал говорителят на Путин за специални нужди – бившият президент Дмитрий Медведев, популярен в социалните мрежи като „алкохоликът Димон“: „Тръмп е последователен“. Толкова последователен, че не прави разлика между авторитаристи, агресори и демократични държави.

*Текстът за първи път е публикуван в изданието „Свободен народ“…

Материалът „Реалполитиката“ на Тръмп сега и на САЩ през годините: да подходим отвъд опростенчеството е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Когато дойде новината за операцията по арестуването на Мадуро във Венецуела, един от въпросите, които незабавно бяха повдигнати беше в каква степен подобни действия са в съответствие с международното право. Отговорът разбира се е, че в почти никаква  и затова администрацията на Тръмп побърза да наблегне на емоционални и дори етични аргументи, а не да обосновава законността на операцията.

Тук е мястото да подчертая*, че не изпитвам никаква симпатия или съчувствие към режима на Мадуро, но въпросът има принципна страна. Разбира се, „тръмпистите“ и всякакви други привърженици на „реалполитиката“ и отрицатели на всякакви „либерални лиготии“ ще ни заявят в лицето, че ООН е мъртва, че международното право е фикция и че става това, което реши по-силният. В подобни твърдения има известна доза истина, но количеството на цинизма е несравнимо по-голямо. И понеже всички са на вълната на „реалполитиката“ и на „прагматизма“, възниква въпросът: след като Тръмп се „разпореди“ набързо в една все пак независима държава (без значение дали режимът й ни харесва или не), възможно ли е утре той да се „разпореди“ на някое място, обявено от него за зона на „жизнените интереси“ на САЩ и /или свързано с националната сигурност на страната.

До този момент ние вече имаме две отколешни заявки от страна на най-титулуваният специалист по недвижимите имоти в света. Горе-долу по едно и също време, Тръмп обяви че иска да присъедини към Съединените щати Гренландия, както и че Канада може да стане новият щат на държавата, която ръководи.

За да не изглежда заканата му като „приказки на воденица“ или пък като нещо хвърлено в публичното пространство с PR цел, а след това забравено и изоставено, през месец декември 2025 година, Доналд Тръмп назначи губернатора на Луизиана – Джеф Ландри за свой „специален пратеник за Гренландия“. Някой би казал ехидно, че Тръмп е завидял на руския патриарх Кирил, който преди няколко години отиде да проповядва в Антарктида. Патриарх Гундяев тогава има възможността да говори за „светото православие“ на пингвините, тъй като нямаше кой да го слуша и в буквален, и в преносен смисъл. Само че Гренландия е доста по-населена от Антарктида (бившата датска колония Гренландия е с население от около 57 000 души) и назначаването на „специален пратеник“ предполага, че в обозримо време последният ще започне да води някакви преговори с местните автономни власти, както и с метрополията в Копенхаген.

Подобна перспектива предизвика нова вълна от критики в Дания и в Гренландия, където малко се интересуват от съображенията на Тръмп, без значение дали амбициите му са породени от военно-стратегически съображения или от минералните богатства на острова.

Тук няма да се разпростираме върху стратегическото положение на Гренландия между Европа и Северна Америка и спрямо акваторията на Северния ледовит океан. През Студената война островът действително беше ключов обект за американската система за противоракетна отбрана, по-специално за ранното предупреждение срещу изстрелване на междуконтинентални балистични ракети от съветска територия срещу САЩ. Няма да анализираме и наличните нефтени запаси и редкоземни елементи от критично значение в хода на търговската война между Съединените щати и Китай. Принципно, тези факти са известни, а по-сериозният им анализ би изисквал отделна публикация.

По-важно е друго. Дания е съюзник на САЩ в рамките на НАТО. Десетилетия, щабът координиращ военно въздушните сили на страните от НАТО е в Копенхаген. Също десетилетия, Дания лоялно е предоставяла пълен достъп на американските въоръжени сили на територията на Гренландия. Всъщност, американците сами изоставят базите си в Гренландия след рухването на Съветския съюз, смятайки, че те вече не са необходими.

Тръмп твърди, че на Гренландия имало присъствие на Русия и Китай. Всъщност, със сигурност може да се каже, че на сушата там не е стъпил нито един руснак или китаец. Не знаем как е днес, но преди години броят на патрулиращите към северния бряг на острова датчани беше удвоен. От един, граничарите станаха двама. Това не е анекдот. Тези двама души имаха пълен контрол над ситуацията, защото срещу тях нямаше жив човек…

Формалното основание за безпокойството на Тръмп е фактът, че Китай търси всякакви възможности за сътрудничество със страните, които имат излаз на Северния ледовит океан, в това число и с Дания. Само че, въпросът за отношенията с Китай може спокойно да бъде регулиран вътре в НАТО или дори двустранно между Дания и САЩ, както най-вероятно би предпочел Тръмп. Не е необходимо САЩ да анексира или да купува Гренландия, за да се отреже достъпът на когото и да било до сушата или териториалните води на острова.

Въпрос на елементарни преговори е да се върне американското военно присъствие на острова, особено като се има пред вид фактът, че макар и изоставени, старите американски бази са налични. Пак въпрос на преговори е възможността да се договори експлоатацията на наличните находища на всевъзможни „критични“ минерали в Гренландия. Затова преди повече от сто години хората са измислили концесиите. Концесионирането на едно или друго находище е въпрос на рутинна процедура, стига да има интерес и мотивация у потенциалния концесионер и да не съществуват някакви трудно преодолими пречки от техническо или регулаторно ниво. (Условията на добив в Гренландия са изключително сурови, добивът на каквото и да е е скъп и интересът на частните компании към работа в полярни условия също е не чак толкова елементарен въпрос).

Ясно е, че Тръмп би предпочел концесионирането да бъде вършено от американското правителство. Това би било и напълно в синхрон с неистовия му стремеж да направи клана си велик, макар и не отново, а за първи път. Проблемът е, че ако САЩ (по-скоро Тръмп) иска да установи суверенитета си над Гренландия, това би струвало колосална сума, без значение каква схема на изплащане бъде договорена. Последното създава сериозни съмнения, че идеята за силова окупация на Гренландия под някакъв благовиден предлог (или китка от благовидни предлози) не бива да бъде изключвана като възможен сценарий. Последното би създало ужасяващ прецедент с опустошителни последствия за сигурността на целия „организиран Запад“.

Години наред, Кремълските агитатори не спираха да ни облъчват, че членството в НАТО не е гаранция за сигурност, в случай, че е на лице конфликт между две държави – членки. Разбира се, нямаше такъв случай в исторически план и затова бяхме „будалкани“, като ни се изтъкваше случаят с Кипър. Пропагандистите от Москва не се трогваха от факта, че конфликтът в Кипър не беше между Гърция и Турция, а в резултат от опита на група оглупели военни превратаджии да присъединят Кипър към Гърция. Съответно, турските войски дебаркираха в Северен Кипър и създадоха зона за сигурност на турското население, която беше обявена за независима държава, за момента призната само от Република Труция. Това не е въоръжен конфликт между Турция и Гърция и колкото и да се влошават отношенията между двете държави от време на време, те не са изстреляли една срещу друга и един куршум, откакто са членове на НАТО.

Можем да си представи неистовата радост на нашите „копейки“, ако Съединените щати, решат да си „вземат“ Гренландия, защото им трябва за едно или за друго. Налага се пак да повторим, че сценарият с покупко-продажбата не е задължителен, първо защото Дания и Гренландия не са съгласни и второ, защото цената на сделката би била колосална, а външният дълг на САЩ и сега е число, което човешкият ум трудно може да осмисли. Не е чак толкова трудно, Тръмп да реши, че с грижата на добър стопанин може да придобие Гренландия, без да плаща. Това ще бъде напълно в синхрон и с начина му на мислене и с методите му на действие.

Затова акцията във Венецуела е лош сигнал. Тя има рационални мотиви, които никой не може да оспори. Лошото е, че днес ще накажат лошите във Венецуела, но утре може да го отнесе някой от добрите. При това – от най-добрите. Към момента на написване на този текст, нещата отиват не към наказване на лошите, а към наказване на досегашния „алфа мъжкар“ в глутницата на лошите и започване на „ползотворно бизнес сътрудничество“ с останалата част на глутницата. Политиците, които бяха спечелили оспорените от САЩ и от ЕС избори, до този момент са напълно неглижирани, а вицепрезидентката на Мадуро вече встъпи в президентската си функция.

Така че, днес във Венецуела, а утре може би в Гренландия. Вдруги ден, може би в Канада. Единствената добра новина е, че засега съм длъжен да напиша изрично „може би“ пред мрачните си прогнози. Дано бъда опроверган. Лошото е, че маниакалното преклонение към силата и пред „реалполитиката“ оправдава всякакви такива действия, без да е необходимо дори да се прибягва към морално-етични еквилибристики.

Оттук нататък, всичко което може да се каже има опасност да бъде прието от читателите като клише, но се налага да повторим. От заявлението на Тръмп – „Европейският съюз има нужда от нас, за да го има, и те го знаят“, ясно се вижда, че вождът на „отново велика Америка“ смята, че Европейският съюз е васална формация на САЩ и трябва да си опича акъла, ако не иска да прекрати съществуването си. Кой ще прекрати съществуването на ЕС засега не се посочва, но не липсват кандидати – от Владимир Владимирович Путин, та до самия Тръмп.

Никой не може да отрече, че Съединените щати имат собствен принос в изграждането на ЕС още от самото начало. Би било неблагодарност да се забравят „Плана Маршал“ и изричната подкрепа на САЩ за създаването на Европейската икономическа общност. Но ако не дай си, Боже, президентът на САЩ през 50- беше Тръмп, едва ли щяхме да видим и едно от споразуменията залегнали в основата на ЕС, да не говорим за „плана Маршал“.

Тръмп не би похарчил и счупен грош за възстановяването на Европа и със сигурност би обяснил, че с „чичо Джо“, тоест с Путин, ще се прави „голям бизнес“. Още повече, че по време на „Голямата депресия“ е имало достатъчно прецеденти в това отношение със строителството на металургични, машиностроителни и автомобилни заводи по изцяло американски проекти, с американска екипировка, с американски „шеф монтаж“ и дори с американска продукция. Вижте просто тогавашните модели на американските автомобили …

Така че, ситуацията не се е подобрила, напротив – става по-лоша. Европа (не само ЕС, а Европа като цяло, заедно с Канада), трябва да повиши отбранителния си капацитет, да създаде собствена централизирана въоръжена сила и да покаже нагледно, че не е село без кучета. Още по-точно – да покаже, че закачките с нея могат да са с летален изход за нападателя. Потенциалните кандидати за агресори, общо взето разбират само този език.

*Анализът е публикуван първо в изданието „Свободен народ„…

Материалът Гренландия не е Венецуела, но за Тръмп явно няма принципна разлика е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Според данните на „източник, запознат с въпроса“, цитиран от Зейналова, азербайджанската Държавна петролна компания – SOCAR, е изразила интерес към руската рафинерия на LUKOIL в България. Интересното е, че в публикацията си Зейналова се позовава на български източници за това, какво възнамерява да прави азербайджанска компания. Тя пише:

„Заслужава да се отбележи, че според български източници SOCAR и турската холдингова компания „Cengiz“ са сформирали консорциум за придобиване на рафинерията на LUKOIL в Бургас. Други кандидати за актива са международният търговец Vitol, унгарската MOL Group, казахстанската национална петролна компания „KazMunayGas“ и турският пенсионен фонд OYAK“.

След това обаче, коректно е подчертано, че „SOCAR и LUKOIL не са коментирали тази информация по никакъв начин“. В заключение е приведено едно достатъчно дълго и не казващо нищо изявление на анонимния източник на „Trend News Agency“:

„SOCAR следва дългосрочна стратегия в България за взаимноизгодно сътрудничество със съответните държавни агенции и компании в различни области, включително доставки на газ, газоразпределение и разширяване на позициите си на пазара на петролни продукти. Естествено, от тази гледна точка, активите на LUKOIL в България също представляват интерес за компанията. SOCAR е проучила този въпрос и е провела съответните консултации и преговори“. (https://ru.trend.az/business/energy/4100801.html ).

Всъщност, „Trend News Agency“ писа за първи път за интерес на SOCAR към нефтопреработвателния завод в Бургас още на 4 септември 2025 година. Тази новина обаче беше включена в платената секция на агенцията и не беше достъпна за всички. Ако трябва да сме обективни, темата за купуване на активите на „ЛУКОЙЛ“ в България от SOCAR се „подмята“ из медиите още от 2023 година, но до ден днешен няма никакви симптоми за сключена сделка, нито дори ясно официално заявление от страна на потенциалния купувач.

Пак на 4 септември 2025 година в секцията за свободен и безплатен достъп на „Trend News Agency“, беше поместено ексклузивно интервю с Мурад Хайдаров, ръководител на регионалния офис на SOCAR за Балканите, който е базиран в София. (https://ru.trend.az/business/energy/4087000.html ). В самия край на поместения текст присъства следния „знаменателен“ абзац:

Както отбеляза ръководителят на „SOCAR Balkan“, има още едно направление за работа – това е разширяването на търговските позиции на компанията на пазара на нефтопродукти в България – „Това е достатъчно сложна задача, тъй като има много голяма конкуренция, с оглед на това, че тук работи нефтопреработвателният завод на компанията „ЛУКОЙЛ“. Въпреки това, има определени възможности. Ние работим над това и има известни резултати. Затова, разширяването на позициите на пазара на нефтопродуктите е една от сериозните посоки на нашата работа“, е добавил Мурад Хайдаров.

На 8 октомври 2025 година, новината, че SOCAR иска да купи „Нефтохим“ – Бургас, вече беше пусната в емисията на Trend News Agency, която е на свободен достъп.

От това може да се заключи, че SOCAR има сериозни амбиции за разширяване на пазарното си присъствие в България, извън доставките на природен газ, като една от пречките за това е конкуренцията на „ЛУКОЙЛ“ чрез неговата производствена мощност в България – нефтопреработвателния завод в Бургас.

От публикацията по-горе се вижда, че SOCAR и „ЛУКОЙЛ“ пазят мълчание по въпроса за „Нефтохим“ – Бургас, а новините за интереса на Държавната нефтена компания на Азербайджан се предават под формата на цитиране на българските медии. Това би могло да ни наведе на мисълта, че SOCAR има интерес, но дори и да е заявен пред „ЛУКОЙЛ“, все още нищо не е сигурно. Всъщност, дори и „ЛУКОЙЛ“ да са принципно съгласни, има толкова детайли, сложности и подробности, че едва ли можем да очакваме някакви еднозначни изявления преди поне част от тях да бъдат изяснени.

Отделен въпрос е това, че SOCAR разполага с прекрасен нефтопреработвателен завод в Измир – заводът S.T.A.R., който може да преработва нефт и от вида BRENT, и от вида URALS. Заводът, чието изграждане струва 7 милиарда щатски долара, работи от октомври 2018 година. Въпрос на технико-икономически анализ е, дали би било изгодно за SOCAR да се натовари с разходите по придобиването на „Нефтохим“ – Бургас.

Като стана дума за Нефтопреработвателния завод S.T.A.R. на SOCAR, трябва да се напомни, че започналият през месец септември 2024 година (https://ru.trend.az/business/energy/3948864.html ) ремонт в това предприятие доведе до двойно понижаване на закупените от Турция количества руски нефт. (съобщението е на Trend News Agency, която цитира анализаторите от агенцията за глобално икономическо разузнаване “Kpler” (https://www.kpler.com/ ). По онова време, Турция беше сред трите най-големи купувачи на руски нефт, но през август 2024 година покупките й паднаха до 200 хиляди барела в денонощие, спрямо 400 – 450 хиляди барела в началото на лятото на 2024 година.

Тогава от „Kpler“ изказаха предположението си, че спадът се дължи на плановата поддръжка на рафинерията S.T.A.R, която беше започнала на 5 септември 2024 година и трябваше да продължи до началото на ноември. „Тази рафинерия консумира приблизително 45% от целия руски петрол, доставян на турския пазар. Поради поддръжката на рафинерията, доставките на руски петрол на турския пазар са намалели“, заключиха тогава от „Kpler“.

Трябва да се отбележи, че капацитетът за рафиниране на петрол в рафинерията S.T.A.R. през август 2024 година, е 200 хиляди барела на ден, който трябваше да се увеличи с 2,5% след ремонтите.

Безспорно, SOCAR би имал едно голямо преимущество – суровината, без значение дали е азербайджански или казахстански нефт (в този смисъл, аналогична е гледната точка и на „КазМунайГаз“ – държавната компания на Казахстан), ще може много лесно да се доставя до черноморския бряг по нефтопровода „Баку – Супса“. Супса е пристанище на черноморския бряг в Грузия с нефтен терминал. Нефтопроводът е собственост на „Бритиш Петролеум“ – bp, тоест на компанията, която е оператор на редица находища в Азербайджан и е възможно най-близка до властите в Баку.

Но очевидните преимущества спират до тук. Оттук нататък идват точните сметки, за които ние не можем на гадаем „експромпто“ и „на коляно“. Има и още нещо:

Ако говорим за така наречената „управляваща класа“ у нас, според дефиницията на Гаетано Моска и още по-точно за най-влиятелните елити, съдържащи се в нея, струва ми се, че по начало в България никой не би бил във възторг от закупуването на Нефтохима от SOCAR или от „КазМунайГаз“.

Колкото и неприятно да звучи за ушите на мнозина, това би довело до рязко „изсветляване“ на дейността около бургарската рафинерия, би изключило от разните „схеми“ различни привилегировани групи, изобщо би изтърбушило „космическия корупционен ред“. От гледна точка на планетките и астероидите в „космическия корупционен ред“ е много по-добре да се появи някаква не особено добре идентифицирана международна частна компания, която да запази „status quo ante“. Както и беше тръгнало да става …

Сега с последните новости – отстъпки и отсрочки от САЩ и Обединеното кралство пък нещата се завъртат в съвсем друга посока.

Междувременно, на 15 ноември 2025 година, на фона на иначе абсолютно повтарящите се рецитации на българските, азербайджанските и руските медии се появи една интересна спекулация (няма как да бъде категоризирана другояче) за интерес и намеса на компанията „Chevron“ в баталиите около съдбата на активите на „ЛУКОЙЛ“ в България.

В азербайджанския сайт “Haqqin” се появи статия от Елнур Мамедов, озаглавена: „Битката на SOCAR с американците в България“. В статията, освен че се повтарят куп неща, които са в обращение от август тази година насам, се казва и следното:

„Потенциалната конкуренция от страна на „Chevron“ обаче се очерта като неочакван фактор. Първите съобщения за интереса на тази американска компания се появиха през ноември и, което е забележително, те произлизат от руски медийни източници. „Chevron“ нито потвърждава, нито отрича тези съобщения, но засилената активност на енергийния гигант изглежда напълно логична.

Компанията е ключов акционер в петролни проекти в Казахстан, като държи 50% дял в проекта Тенгиз и 18% дял в проекта Карачаганак. На този фон показателна е неотдавнашната среща във Вашингтон между казахстанския президент Касъм-Жомарт Токаев и ръководството на „Chevron“, след която страните се споразумяха да засилят сътрудничеството.

Трябва да се отбележи, че между 2024 и 2025 година, петролът от Казахстан, заедно с доставките от Азербайджан и Ирак, беше основната суровина за българската рафинерия. „Chevron“ разполага с обширна рафинерийна инфраструктура, управлявайки пет големи рафинерии в Съединените щати.

Логистично, доставката на суров петрол до Бургас може да се окаже по-скъпа за „Chevron“, отколкото за „Cengiz-SOCAR“. Въпреки това, много ще зависи от политическите решения на Съединените щати и българското правителство. Вашингтон вече активно използва гръцки пристанища, по-специално терминала в Александруполис, през който петрол и петролни продукти биха могли да бъдат доставяни и до България, която притежава 20% дял в гръцкия терминал“. ( https://haqqin.az/news/366179 ).

Тук трябва да се отбележи, че сайтът “Haqqin” не се отнася към списъка на официалните азербайджански медии, но като цяло официални азербайджански лица не се притесняват да се позовават на негови публикации. Тук не предаваме пълния текст на статията, защото останалото е многократно преповтаряно и предъвквано в българските медии и оттам – в азербайджанските.

Две неща обаче са показателни. Едното е, че като конкурент на SOCAR е показана американската компания „Chevron“, която е единствената, която все още има някакви дейности на руска територия. Вероятно пак „Chevron“ оказва натиск върху Тръмп да уреди въпроса за подновяване на работата по концесията за добив на нефт на остров Сахалин.

Второто показателно нещо е, че „Chevron“ е с подобни логистични маршрути и съображения, както и „Cengiz-SOCAR“. Находището Тенгиз е на брега на Каспийско море и нефтът от него се транспортира било по нефтопровода „Тенгиз – Новоросийск“, било с танкери до Баку и от там – най-вече по нефтопровода „Баку – Тбилиси – Джейхан“. В България, слава Богу, няма как да се внася нефт през пристанището на Новоросийск, само че, за казахстанския нефт пренасян в Баку, нефтопроводът „Баку – Супса“ ще върши абсолютно същата работа, както и да „Cengiz-SOCAR“.

В този смисъл, ако има нещо верно в твърдението на изданието “Haqqin”, то логистичните съображения на „Chevron“ са досущ същите, както и на „Cengiz-SOCAR“., така че твърдението на сайта “Haqqin”, че „логистично, доставката на суров петрол до Бургас може да се окаже по-скъпа за „Chevron“, отколкото за „Cengiz-SOCAR“ е лишено от всякакъв смисъл. Става дума за един и същи маршрут.

Така или иначе, в тази публикация се препотвърждава, че и SOCAR, и „ЛУКОЙЛ“ мълчат по въпроса, за разлика от турския бизнесмен – Дженгиз, който излъчва различни сигнали през последните дни, но очевидно те не ангажират SOCAR, а още по-малко „ЛУКОЙЛ“.

Затова и пак трябва да се повтори, че към момента не е известен заявен официално интерес от страна на SOCAR или на „КазМунайГаз“ за закупуване на активите на „ЛУКОЙЛ“ в „Нефтохим“ – Бургас. Говореше се много, но това бяха приказки от типа: „този ми каза – онзи увери ме“. Така че, никак не е сигурно, че в SOCAR са се отказали, както и изобщо не е изключено … изобщо да не са кандидатствали.

В същото време, последната информация, около множеството във връзка с международните активи на Лукойл, е на Блумбърг, като според агенцията от Лукойл са заявили, че биха преговаряли за продажба на всички свои активи в една сделка, а не на парче. Това вероятно е свързано с множеството сигнали, че различни компании от бранша проявават интерес към един или друг актив на руската компания, но не и към цялата нейна собственост зад граница.

Материалът За голямото надприказване – ще купи ли SOCAR нефтохима в Бургас е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Този път за моя радост мога да съобщя за нещо положително, идващо от средите на европейските депутати, по-специално от Парламентарната асамблея „Евронест“ (“EuroNest”), която обединява парламентаристи от Европейския парламент и от парламентите на Азербайджан, Армения, Грузия, Молдова и Украйна. Парламентарната асамблея „Евронест“ е интерпарламентарен форум, в който се създават по-близки политически и икономически връзки с Европейския съюз.

Инициатор за създаването на „Евронест“ е Европейската комисия, която лансира тази идея през 2011 година, като част от така нареченото „Източно партньорство“. Още от самото начало, от списъка на партньорството отпада Беларус, която отказва да вземе каквито и да са (дори и формални и/или лицемерни) мерки във връзка с огромния скандал, свързан с изборите в страната през 2010 година и съответната оценка за тях на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ – OSCE). Многократно е декларирано, че Беларус е добре дошла обратно в „Евронест“, стига да положи усилия за провеждане на по-честни избори. Засега обаче, няма никакви признаци в Минск да са си поставили за цел да възстановят междупарламентарното сътрудничество с ЕС и с останалите страни в „Евронест“.

Точно обратният е случаят с Азербайджан. През 2015 година, Република Азербайджан е критикувана от институции на Европейския съюз, най-вече от Европейския парламент, във връзка с различни действия на азербайджанското правителство, които са окачествени като ограничаващи или нарушаващи човешките права. Азербайджан се оттегля от междупарламентарното сътрудничество, но след една година, с активното ангажиране и на двете страни, участието на Баку в „Евронест“ е възстановено. Азербайджан предприема конкретни действия в отговор на европейските критики, а европейските институции смекчават значително тона си, отчитайки направеното от отсрещната страна.

За разлика от Беларус, Азербайджан нито се хвърля в обятията на Русия, нито приоретизира Китай за сметка на ЕС. Напротив, Баку е едно от местата, където така наречената „мека сила“ на ЕС и на Европа като цяло има осезаемо отражение и властите, без значение дали се обиждат или не от дадена критика, винаги взимат необходимите мерки, произхождащи от нея. В разглеждания случай с членството в „Евронест“, то е възстановено точно една година по-късно – през септември 2016 година.

Заслужава да се отбележи, че по онова време Азербайджан изобщо няма сегашната си тежест на основен снабдител на Югоизточна Европа с природен газ. По онова време дори и Трансанадолският газопровод е още в строеж и далече от завършване. При тези дебати и двете страни изхождат от своите стратегии и от принципни съображения, затова и се постига разбирателство.

Според данните от 2017 година, общото население на страните – членки на „Евронест“ (без това на страните – членки на ЕС и без Беларус) възлиза на 61 927 521 души.

Парламентарната асамблея „Евронест“ се състои от 60 евродепутати от ЕП и по десет члена от всеки парламент на петте партньорски държави. Пленарните сесии се председателстват от двама съ-президенти – по един от Европейския парламент и от партньорските парламенти. Бюрото на „Евронест“ е съставено от двама съ-президенти и осем вице-президенти – четирима от Европейския парламент и четирима от партньорските парламенти. Функционират четири комитета и три работни групи.

Пленарните заседания на „Евронест“ се свикват веднъж годишно. Местата на заседанията се редуват между страните от „Източното партньорство“ и едно от местата, където работи Европейския парламент – в Брюксел, Страсбург или Люксембург. Комитетите се събират два пъти годишно, а работните групи се срещат по договорен график.

Новината е добра, един път защото оценката на „Евронест“ за значението на Южния газов коридор е съвсем правилна и второ, защото от Парламентарна асамблея, в която има значително присъствие на европейски депутати, излиза ясно предложение за инвестиция в газопровод.

Последното е в разрез с граничещата с фанатизъм позиция на европейските финансови институции (Европейската инвестиционна банка и Европейската банка за възстановяване и развитие) да не финансират проекти, свързани по какъвто и да е начин с фосилни горива. Тази позиция е почти налудничава, защото и природният газ, и нефтът не са само горива, но и суровини за производство на всевъзможни продукти.

Освен това, когато се отказва финансирането на инфраструктурни проекти, което гарантира добра доходност на инвестицията и сигурна възвращаемост на кредитите, последното не е нищо друго, освен покана да се търсят други източници на финансиране, които най-често се свеждат до някаква форма на сътрудничество с Поднебесната империя. Това не е пример нито на политическо, нито на финансово благоразумие.

Освен това, отдавна се работи над използването на газопроводите за пренос и на водород, в това число и на водород, произведен чрез електролиза с електроенергия от ВЕИ – така наречения „зелен водород“. (Има и „кафяв“ и „розов“ и много други видове водород, класифицирани според начина им на производство).

Така че, нека се поздравим този път, вместо да се ядосваме на абстрактни идеи и общи приказки.

За снимката на публикацията – карта на страните от Парламентарната асамблея „Евронест“. В синьо са дадени страните – членки на ЕС; в зелено са дадени страните, които не членуват в ЕС; в оранжево е дадена отстранената от „Евронест“ – Беларус. Инициатор за създаването на „Евронест“ е Европейската комисия, която лансира тази идея през 2011 година, като част от така нареченото „Източно партньорство“

Материалът Отново за позицията на „Евронест“ за модернизацията на Южния газов коридор е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Хладнокръвието на Баку и тихата радост в Киев

Реакцията на азербайджанската страна на ударите по нейната собственост в Украйна не говори за намерение да се съобрази с „намеците“ на Руската федерация. На 10 август украинският президент Володимир Зеленски се е обажда на президента на Азербайджан Илхам Алиев. По време на телефонния разговор двамата държавни глави осъждат целенасочените въздушни удари на Русия по нефтобазата на азербайджанската компания SOCAR и други обекти на Азербайджан, в частност на SOCAR, на територията на Украйна, както и по газокомпресорната станция, използвана при транспортирането на азербайджански газ за Украйна, и изразяват увереност, че това при никакви обстоятелства няма да доведе до преустановяване на сътрудничеството между Азербайджан и Украйна в енергийния сектор.

Доста информираното и известно и с много по-категоричните си оценки издание Caliber.az, съобщава на 10 август 2025 година, че според сведения, получени от достоверни източници, ако Русия продължи своята агресия срещу интересите на Азербайджан, то в Баку ще започнат да разглеждат въпроса за вдигане на ембаргото над доставките на оръжие за Украйна. Пак според Caliber.az, ситуацията, характеризираща се с последователни удари по азербайджански енергийни обекти на територията на Украйна, ще принуди Баку да предприеме мерки в отговор на ставащото, а това съответно ще доведе до още по-голямо задълбочаване на кризата в двустранните отношения.

Изданието RTVI от своя страна цитира коментар на руския военен кореспондент, или по-скоро военен наблюдател, Юрий Котьонок, посветен на публикацията в Caliber.az. Доста песимистично от гледна точка на руския интерес, той цитира свои източници, според които: „Азербайджан вече разгръща производството на 122 милиметрови и 155 милиметрови артилерийски снаряди за последващо изпращане в Украйна“.

Като се отчита това обстоятелство, „решението [за което се говори в публикацията на Caliber.az] при всяко положение вече е взето“, смята Юрий Котьонок – „Въпросът вече е само в това, как ще се осъществява доставката – открито и пряко или чрез верига от посредници и подставени фирми?“.

До този момент Азербайджан отхвърля да доставя каквито и да са военни материали на Украйна. В началото на месец юли 2025 година, завеждащият отдела по външната политика в администрацията на Президента на Азербайджан – Хикмет Гаджиев, заявява пред словашкото издание „Hospodarske noviny“, че Азербайджан не осъществява доставки на никакви военни компоненти на страните в руско-украинския конфликт.

„Русия е наш съсед. Имаме добросъседски отношения с нея. И добрите отношения с всички наши съседи са приоритет номер едно не само за Азербайджан, но и за всяка държава в света. Но същото важи и за Украйна. (…) Същевременно трябва да подчертая още нещо – основният крайъгълен камък на външната политика на Азербайджан е абсолютно неприкосновеният принцип за териториална цялост. Нашата страна е пострадала много от нарушаването на този принцип в миналото. Затова ние категорично подкрепяме защитата на териториалната цялост на други държави. Но в същото време пазим дистанция от намеса по какъвто и да е начин във военната конфронтация между Русия и Украйна“, отбелязва Хикмет Гаджиев.

Според него Азербайджан „се държи на безопасно разстояние от доставката на каквито и да е военни компоненти в този конфликт. Ние предоставяме само хуманитарна помощ на Украйна, предимно на децата, които страдат най-много в него. Доставяме и необходимо оборудване, като например електрически генератори. По никакъв начин не участваме с военна помощ, не сме част от подобни действия“.

Демонстрации на още по-голямо сближаване на Азербайджан и Украйна

На 13 август 2025 година, от територията на Сумгаитския технологичен парк отпътува първата част от поредната партида електрическо оборудване от Азербайджан, предназначено за хуманитарна помощ на Украйна. Помощта е предоставена от Министерството на енергетиката в съответствие със заповедта на президента Илхам Алиев. Тя включва около 90 хиляди метра електрически кабели и проводници, както и 25 генератора и 7 комплекта трансформатори. Първата партида от това оборудване, предназначено за възстановяване на стабилното електрозахранване на райони, засегнати от продължаващата война в Украйна, е изпратена в конвой от 10 камиона. Следващата партида помощ, организирана по искане на украинската страна, на обща стойност 2 милиона щатски долара, се планира да бъде изпратена в близко бъдеще.

Посланикът на Украйна в Азербайджан – Юрий Гусев изразява по подобаващ начин, благодарността на украинската страна към подкрепата на Азербайджан в един критичен за изхода на войната отрасъл – енергетиката и електроснабдяването. Той заяви пред медиите. Посланикът изрично подчертава, че Украйна използва електрическото оборудване, включено в хуманитарната помощ, за да възстанови целостта на електрическата си система.

Украйна винаги е подкрепяла териториалната цялост и суверенитета на Азербайджан и изразява дълбока благодарност за подкрепата през най-трудния период от нашата история“, изтъква още Юрий Гусев.

На 16 август 2025 година е проведен телефонен разговор между министъра на външните работи на Азербайджан – Джейхун Байрамов и министъра на външните работи на Украйна Андрий Сибиха. Както са съобщили от Министерството на външните работи (МВнР) на Азербайджан, първият дипломат на Украйна е предал поздравленията си за постигнатите споразумения между Азербайджан и Съединените щати по време на посещението на президента на Илхам Алиев във Вашингтон, както и за постиженията в процеса на нормализиране на отношенията между Азербайджан и Армения.

В съобщението на МВнР на Република Азербайджан се казва още:

„По време на телефонния разговор бяха обсъдени актуални въпроси от партньорските отношения между Азербайджан и Украйна, включително сътрудничество в политическата, икономическата, енергийната, транспортната и хуманитарната сфера. Страните отбелязаха, че работата на правителствената комисия за икономическо сътрудничество между Република Азербайджан и Украйна е от голямо значение за развитието на сътрудничеството“.

Ескалацията продължава, като задръжките отпадат все повече

Както стана дума по-горе, атаката срещу компресорната станция „Орловка“ на 6 август 2025 година и срещу нефтената база на SOCAR в Одеса в нощта на 7-ми срещу 8-ми август 2025 година не довеждат до спиране на работата им. Руската страна, която е все по-афектирана от ефективната съпротива на Украйна и от солидарността на европейските държави с Киев, постоянства в своята война срещу украинските енергийни обекти. През нощта на 17-ти срещу 18-ти август 2025 година, нефтеното депо на SOCAR в Одеска област е подложено на втора поредна, много по-масирана в сравнение с 8 август 2025 година, атака от руски дронове „Шахед“. Атаката довежда до серия от преки попадения и пожар. Повредени са резервоарите, сградата на помпената станция, операторските и техническите помещения, както и оградата на базата. Общият обем на складовите съоръжения на нефтобазата надхвърля 16 хиляди кубически метра. Започва оглед за установяване на степента на щетите, както и спешни възстановителни работи, но е ясно, че този път пораженията са много големи. Медиите съобщават, че по случая с нападенията е образувано наказателно дело от азербайджанската прокуратура.

В руските медии в същото време реакцията е триумфалистка. Радостта и възторгът са толкова големи, сякаш руските сили са спечелили някаква нова Сталинградска битка. Тук ще предадем изцяло в превод на български публикацията на изданието „Завтра.РУ“, което пък се позовава на военния блогър „Рибар“, за да може да се усети настроението в Русия. Няма никакви белези за тежнения към сключване на мир или дори към спиране на бойните действия. Войната побеждава и руснаците побеждават. Срещу тях стои врагът – „така наречената Украйна“. Последното показва, че макар и Путин на пръв поглед да е преглътнал съществуването на украинската държава (дали?), вътре в Русия пропагандните барабани бумтят и продължават да й отричат правото на съществуване. Ето и пълният текст, който е поместен под показателното заглавие „Отличен удар по азербайджанската нефтобаза в Одеса“:

„В нощта на 18 август руските войски отново удариха вражеска нефтена и газова инфраструктура в Одеска област. Въздушна тревога беше обявена в 22:56 часа в неделя и беше отменена едва в 09:30 часа в понеделник.

За втори път в рамките на месец дронове „Герань-2“ („Герань“ е руското название на иранските дронове „Шахед“, които Иран доставя на Руската федерация. Те се произвеждат и по лиценз в Русия б. авт.) бяха изстреляни срещу стратегически важното петролно депо „Svitanok Oil Trade“, което принадлежи на „SOCAR Energy Ukraine“, дъщерно дружество на Държавната нефтена компания на Азербайджан (SOCAR), която само ден преди това обяви сключването на стратегическо споразумение с американската корпорация „ExxonMobil“.

Този път „Svitanok Oil Trade“ беше напълно унищожен. Всичките 17 резервоара за гориво бяха поразени. Избухна мощен пожар, гореше красиво. Долитането беше толкова добро, че се наложи да бъде извикан пожарен влак, за да го потуши“.

„Рибар“ уточнява:

„Общо стойността на активите на SOCAR Energy Ukraine в страната се оценява на над 85 милиона долара, включително петролни депа в района на най-големите градове на така наречената Украйна. Съоръженията ѝ се използват, наред с други неща, за съхранение и транспортиране на гориво в интерес на Въоръжените сили на Украйна. Нефтобазите на компанията са разположени в близост до най-големите градове в областите Киев, Лвов, Одеса, Виница и Харков. Досега единственото съоръжение на SOCAR от този тип, което е пострадало, е петролната база „Svitanok Oil Trade“ край Одеса. Логистичният пункт е преминал под контрола на SOCAR през 2017 година и играе важна роля в инфраструктурата за транспортиране на петрол на така наречената Украйна.

Част от продуктите на компанията се доставят на Чугуевския нефтопреработвателен завод в Харковска област. На 5 юли 2025 година, няколко удара по него, доведоха до пожар в завода. В страната работят и няколко десетки бензиностанции на SOCAR. Техните складови помещения се използват от противника за децентрализирано съхранение на гориво от 2022 година насам, в условията на редовни удари на руските въоръжени сили по по-големи обекти. Изборът на нефтобазата на SOCAR в Одеска област за цел на атаката е очакван. Тя е един от основните логистични пунктове в южната част на така наречената Украйна, осигуряващ транспорт на петрол от пристанищата на Черно море.

В този контекст възмущението на азербайджанските медии относно ударите по обекти на SOCAR изглежда безпочвено. И като се има предвид, че активите на азербайджанската компания обслужват нуждите на украинските въоръжени сили, изобщо не би трябвало да има въпроси“.

От тази руска публикация се вижда, че в Русия отдават много сериозно значение на ролята на Азербайджан в подкрепа на украинските въоръжени сили, дори и без каквито и да са военни доставки и пряка намеса в бойните действия. Азербайджанците са виновни, че са инвестирали в „така наречената Украйна“, че са създали логистична и складова инфраструктура и са дяволски виновни, че украинците не си държат гориво-смазочните материали само на едно място, та руснаците да ги унищожат за една нощ.

Интересното е, че на руската страна са били необходими цели три години, за да стигнат до извода, че азербайджанската нефтена база в Одеса е „легитимна цел“. По това можем да заключим, че съображенията на руските военни нямат нищо общо с никакво международно право и с никакви правила за водене на война. Те са се ръководили единствено от прагматични военни съображения и най-вече от указанията на политическото ръководство на най-високо равнище. Политическото ръководство е нервно и дава сигнал за нова ескалация на враждебността между Русия и Азербайджан.

Впрочем, щом руската страна смята, че азербайджанската нефтобаза в Одеса е легитимна цел, те би трябвало да се съгласят, че по абсолютно същата логика и помпените станции на нефтопровода Тенгиз – Новоросийск, който доставя казахстански каспийски нефт от Казахстан до руския нефтен терминал на Черно море и в който и Казахстан и западни компании имат собственост, са легитимни цели за украинците. В този смисъл и следвайки логиката на руските въоръжени сили, почитаемото ръководство на Каспийския консорциум в Москва може да престане да се оплаква от „терористични нападения“ и да се примири с ролята на „легитимна мишена“.

Украинският външен министър Андрий Сибиха не пропуска да коментира ударите с руски дронове по петролната база на Държавната нефтена компания на Азербайджан (SOCAR) в Одеса:

„Тази нощ руснаците атакуваха петролните терминали на SOCAR в Одеска област. Това е вторият руски удар по азербайджанската държавна компания през последните седмици. Москва прави това умишлено, действайки срещу интересите на Азербайджан. Това за пореден път демонстрира важността на новото ниво на сътрудничество между Украйна и Азербайджан, както и необходимостта от подходящ дипломатически и правен отговор на подобни атаки“.

Почти по същото време, в същия ден, се провежда телефонен разговор между председателя на Милли Меджлиса (Парламента) на Азербайджан – Сахиба Гафарова и председателя на Върховната рада на Украйна – Руслан Стефанчук.

Съобщението е на отдела за пресата и връзки с обществеността на Милли Меджлиса. Отбелязва се, че по време на разговора са били обсъдени въпроси за сътрудничеството между парламентите на двете страни и е било изразено задоволство от настоящото състояние на двустранните отношения. В този контекст председателят на парламента Сахиба Гафарова покани Руслан Стефанчук да посети Азербайджан.

Какво предстои?

Не е нужно човек да е голям политически анализатор, за да види, че проведените разговори и консултации между украинската и азербайджанската страна са както следствие от бурната дейност на руските въоръжени сили, така и представляват знаци за руското висше държавно ръководство. Азербайджанците ясно казват, че ще следват досегашната си линия на поведение и не смятат да я коригират. Те ще продължат да подкрепят Украйна както до сега, а може би и още по-сериозно, в зависимост от поведението на руснаците.

Ескалацията на враждебността между Москва и Баку, заслугата за която е изключително руска, поставя много важния въпрос, докъде са готови да отидат руснаците? От отговора на този въпрос зависи до голяма степен и енергийната сигурност на Югоизточна Европа.

Ако разгледаме най-лошия сценарий, евентуалното откриване на нов фронт и агресия на Русия на юг от Главния Кавказки хребет срещу Азербайджан, на пръв поглед изглежда малко вероятна.

От една страна, Русия едва ли има излишни сили и ресурси, за да разшири войната и на юг. Азербайджанската армия е отлично обучена, със значителен боен опит и отлично въоръжена, на първо място с израелско оръжие. В отбранителна война, в защита на собствената си територия, азербайджанските войници ще се бият яростно, като към редовната армия ще се присъедини максимален брой доброволци.

Агресия на Русия срещу Азербайджан би предизвикала незабавната намеса на Турция, която от посредник между Русия и Украйна, най-вероятно светкавично ще се превърне във възможно най-деен противник на Москва. Подобна промяна в поведението на Турция ще доведе и до допълнителна консолидация в НАТО, като всякакви съмнения в лоялността на отношенията между останалите членове на пакта и Анкара ще изчезнат почти за миг.

Разширяването на войната незабавно ще доведе до рязко нарастване на чуждестранната помощ за противниците на Русия и до създаване на международна коалиция срещу Москва, в сравнение с която „Рамщайнският формат“ ще изглежда като читалищен кръжок.

Затова едва ли би трябвало да очакваме пряк военен сблъсък между Русия и Азербайджан. За сметка на това можем с чиста съвест да очакваме всякакви „асиметрични“ и „хибридни“ действия. Тук изобретателността на руснаците е пословична и колкото и силно да е въображението ни, едва ли бихме могли да предскажем всичко, което могат да родят умовете в ГРУ и в руските въоръжени сили.

Можем да станем свидетели на всевъзможни диверсии, саботажи, избухвания на неочаквани вътрешни конфликти като в Южен Кавказ, така и в Югоизточна Европа. Русия може да опита да разпали отново арменския реваншизъм, за което ще има подкрепата както на „Карабахския клан“ в арменската политика, така и вероятно поддръжката на Арменската църква, която е двигател на опозицията срещу мира с Азербайджан и срещу режима на Пашинян. Може да станем свидетели и на опит за предизвикване на конфликт между Азербайджан и Иран, коз който руснаците винаги крият в ръкава си.

При цялото желание на Тръмп да получи Нобеловата награда за мир, много по-възможен сценарий е ожесточаването на военните действия и разширяването на полето на „специалните“, „мокрите“, „хибридните“ и други подобни действия на руската страна, извън границите на Украйна.

В този смисъл, заплахата за Азербайджан е и заплаха срещу енергийната сигурност на Грузия, Турция, България и Гърция на първо място, а след това и на Италия и на цяла Югоизточна Европа.

Българската политика по въпроса ще трябва да изхожда от това разбиране.

Материалът Растящата руска враждебност спрямо Азербайджан и енергийната ни сигурност е публикуван за пръв път на Икономически живот.