Безболезненото включване на страната ни в еврозоната от началото на 2026 г. предполагаше достигането на определена степен както на монетарна, така и на реална конвергенция. Маастрихтските критерии за включване към еврозоната оценяват достигането на приемлива степен на монетарна конвергенция. ЕС няма изработени критерии за достигане на изискуема степен на реална конвергенция, която да е предпоставка за безпроблемно включване към еврозоната. То е следствие от проведена дискусия в ЕС през 80-те години на миналия век за формирането на еврозоната, в която надделяват т.нар. монетаристи спрямо т.нар. икономисти.

Отговорното поведение на макроикономическото и макрофинансово управление у нас би следвало да си дава сметка и да оценява негативните последствия от недостатъчната степен на реална конвергенция на нашата страна при включване към еврозоната. Надделя обаче бодряшкият ентусиазъм и очакванията, че еврозоната автоматично ще издърпа страната ни към желания висок икономически хоризонт без необходимост от предприемане на вътрешни трудно асимилируеми мерки и реформи. Преднамереното невежество победи компетенстността и образователния разум.

Като правило последствията са винаги „неочаквани“ и „изненадващи“.

2. Кредитната активност на търговските банки

На Фигура 1 е представена динамиката на показателя „Кредити и вземания“ (КВ) като елемент от активите на търговските банки (ТБ).

Конфигурацията на годишния темп на прираст на КВ през последните четири години е показателна. Тя корелира положително с динамиката на ценовия прираст (инфлация).

В средата на 2023 г. БНБ реши да повиши драстично нормата на минималните задължителни резерви (МЗР), които ТБ са длъжни да поддържат в БНБ – от 5% на рекордните 12%. Обяснението на БНБ бе, че „… мярката … ще допринесе за намаляване на свободните ресурси, с които банките могат да кредитират и … би спомогнало за постепенно намаляване на темповете на инфлацията…“. БНБ също обяснява, че „след присъединяването към еврозоната ставката на задължителните минимални резерви за банките в България ще бъде понижена от текущите 12% до текущо 1%, като същевременно ще бъде намалена и базата, върху която се начислява ставката“.

Предприетата крайна мярка от страна на БНБ бе директно свързана със силовото осигуряване на изпълнението на Маастрихтските критерии (по-специално за принудителното непазарно подтискане на инфлацията) с оглед на официално лансираното висше политическо желание за включване към еврозоната. Фигура 1 показва, че приложената мярка дава резултат – годишният темп на прираст на КВ към юни 2023 г. е 22,5% и спада на 12% половин година по-късно. Паралелно с това (но с известно закъснение) инфлацията също намалява. През цялата следваща 2024 г. годишният темп на прираст на КВ се поддържа под 12%. Ефектът върху инфлацията е чувствителен – през 2023 г. средногодишният хармонизиран индекс на потребителските цени (ХИПЦ) е 8,6%, но през следващата година вече е само 2,6% – достатъчно, за да отговори на изискването за инфлация на Маастрихтските критерии, т.е. преследваният от БНБ ефект е постигнат.

Неприятностите идват през 2026 г., когато МЗР гравитират към 1% в съответствие с изискванията на Европейската централна банка за страните-членки на еврозоната. В средата на 2026 г. МЗР у нас спадат с близо 40%, което увеличава финансовият ресурс на ТБ, респективно възможностите на ТБ за активно кредитиране. До края на текущата година МЗР ще спадне вероятно още толкова по абсолютна величина, което ще създаде допълнителни възможности за чувствително нарастване на КВ. Подобно развитие създава условия за т.нар. „прегряване“ на икономиката и стимулира инфлацията.

Описаният процес води до нездрав прираст на КВ. Съпътстващ проблем е неблагоприятната структура на новите инвестиции, които се насочват предимно към изграждане на непроизводителни фондове (жилищно строителство). Тя съдейства за непремерения прираст на парите в обращение (с 30% към м.юни 2026 г. на годишна основа), което представлява допълнителна опасност за възникване на непредвидени и неконтролируеми финансови процеси.  Негативните последствия са неизбежни.

Една препратка към официалната правителствена „Актуализирана средносрочна бюджетна прогноза за период 2026-2028 г.“ (от 6-ти август 2026 г.) показва, че правителството предвижда (таблица I-2) темп на прираст на „Бруто образуване на основен капитал“ от 3,3% през 2026 г. и още по-нисък темп (1%) през следващата 2027 г., при условие, че същият темп на прираст през предходната 2025 г. е бил 11,4%! Остават неясни мотивите и съображенията на правителството за подобен тип волунтаристични предвиждания, освен натаманяване на бюджетните позиции.

3. Заключение

Няма безплатен обед. През текущата и следващите години България ще трябва да си плати сметката за прибързаното и реално неподготвено включване в еврозоната.

Процесите са необратими и скоростната ускорена ценова конвергенция е неизбежна с всички произтичащи от това неблагоприятни последствия. Не е редно да се вдигат рамене и да се реагира с: „Така е! Ще трябва да го приемем!“, а да се изяснят причините за набюдаваното развитие на макроикономическите процеси. Най-малкото, за да сме наясно какво сами сме си сътворили, а и да си отговорим защо сме си го сътворили!

Задължение на макроикономическото управление е да си дава ясна сметка за състоянието на текущите финансово-икономически процеси и да съумее успешно да се впише в протичащата реалност.

Материалът Последствия от преднамерената недобросъвестна политика на БНБ е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В продължение на години си представяхме изкуствения интелект като инструмент, предназначен единствено да замести физическия труд, да оптимизира логистиката или да автоматизира повтарящи се и бюрократични задачи. Това беше успокояващата представа за технологията като просто продължение на човешките ръце. Днес обаче траекторията на тази революция се е променила коренно. ИИ вече не просто променя начина, по който произвеждаме или работим – той започва да преобразува, тихо, но всепроникващо, начина, по който мислим.

Експериментално проучване, проведено от изследователи от Масачузетския технологичен институт (MIT), отново привлича вниманието към този антропологичен въпрос. Резултатите от него разкриват тревожна картина за бъдещето на знанието: студентите, които са използвали ChatGPT за написването на есе, са показали по-ниска активност в няколко ключови невронни мрежи по време на задачата в сравнение със своите състуденти, които са работили без изкуствена помощ. Още по-поразително е това, което се разкри с течение на времето: много от „подпомаганите“ студенти си спомняха само малка част – или изобщо нищо – от това, което официално бяха написали.

Важно е да се подчертае, че това са предварителни резултати, които изискват по-нататъшно потвърждение, и че те не дават основание за окончателни заключения. Би било идеологическа грешка да се превърне едно научно изследване в технофобски манифест срещу иновациите. И все пак изследването повдига въпрос, който западната цивилизация не може да си позволи да пренебрегне: какво се случва, когато делегираме на машината не само изпълнението на дадена задача, но и самия процес на разсъждение?

Това е, по всяка вероятност, най-важният културен и политически въпрос на нашето време.

Технологиите и способността за преценка

Векове наред технологичният напредък в Запада разширяваше физическите и емпиричните възможности на човечеството. Колелото разшири нашата мобилност в пространството; телескопът на Галилео разшири границите на нашето зрение; компютърът увеличи многократно нашата скорост на изчисление. Генеративният изкуствен интелект, от друга страна, се намесва в една способност, която е безкрайно по-интимна и деликатна: биологичната и логическата структура на самото мислене.

Писането никога не е било просто преписване на вече съществуваща информация. Да пишеш означава да организираш идеи, да подбираш аргументи чрез дисциплината на логиката, да установяваш нови връзки и да разграничаваш същественото от излишното. В основата си това е упражнение по интелектуална дисциплина, което принуждава хората да изяснят, преди всичко за себе си, значението на думите и нещата. Когато съществена част от това усилие се повери на предсказващ алгоритъм, рискът не е просто в това, че ще получим текст, който е повече или по-малко елегантен. Истинската опасност се крие в нарушаването на вътрешната дисциплина, която прави възможно независимото преценяване.

Европейската консервативна мисъл, от Едмънд Бърк до Роджър Скрутън, винаги е основавала идеята за свободата на индивидуалната отговорност и на култивирането на добродетелта чрез навик и усилие. Човешките институции и когнитивните способности не са придобивки, наследени веднъж завинаги; те са мускули на духа, които атрофират, ако не се упражняват постоянно. Ако технологията елиминира „усилието за изграждане“, тя едновременно с това елиминира и процеса на учене. Съществува онтологична разлика между използването на инструмент за задълбочаване на дадена идея и използването му за избягване на усилието да я измислим. В първия случай изкуственият интелект умножава човешката изобретателност; във втория той се превръща в удобен пряк път, който опитомява ума, правейки го пасивен.

Корените на образованието и заплахата от хомогенизация

Тази антропологична трансформация засяга преди всичко училищата и университетите, но последиците ѝ се простират далеч извън класната стая. Те засягат самата същност на гражданството и оцеляването на свободните общества.

Европейската философска традиция винаги е приписвала на акта на мисленето същностно формираща и политическа стойност. Сократ не дава готови отговори на учениците си; той изисква от тях усилието да задават въпроси. Платон описва диалога като мястото, където душата усърдно се образова към истината. Аристотел счита постоянната практика за кралския път към формирането на моралния и интелектуалния характер. Векове по-късно, в разгара на тоталитарния ХХ век, Хана Аренд ни напомни, че мисленето не е лукс, запазен за академиците, а основното условие за политическата свобода. Без критично мислене индивидът се превръща в манипулируема частица, неспособна да се съпротивлява нито на масовото подчинение, нито на технократичната власт.

От тази гледна точка изкуственият интелект представлява безпрецедентно предизвикателство не защото е по-висш от човечеството, а защото съществува риск ежедневното упражняване на човешкото мислене да изглежда ненужно. Всяка цивилизация има задължението да предаде на бъдещите поколения не само съкровищница от знания, но и метод за интерпретиране на реалността. В Европа това изключително наследство почива върху ясно определени стълбове: гръцката философия, римското право, християнската традиция, ренесансовият хуманизъм и рационалната строгост на Просвещението. Заедно те образуват синтез, който поставя в самия си център абсолютната достойнство на личността, дълга за поемане на отговорност и страстното търсене на истината.

Ако ученето и писането на нашите млади хора постепенно — и изцяло — започнат да се осъществяват чрез системи за изкуствен интелект, този въпрос ще престане да бъде просто технологичен и ще се превърне в дълбоко свързан с идентичността.

Към европейски „когнитивен суверенитет“

През последните години европейската политическа програма най-накрая включи понятията „енергиен суверенитет“, „промишлен суверенитет“ и „цифров суверенитет“. Европа осъзна, макар и със закъснение, сериозната опасност от зависимостта от външни геополитически фактори в стратегически сектори, независимо дали става дума за азиатски автокрации или частни монополи в Силициевата долина. Дошло е времето да се направи още една крачка напред и да се въведе в обществения дебат нова, още по-решаваща концепция: когнитивният суверенитет.

Той не бива да се разбира като наивна форма на технологичен изолационизъм, нито като автоаркична амбиция за създаване на специфично „европейска“ изкуствена интелигентност, идеологически противопоставяща се на американските или китайските модели. Това би било бюрократичен и повърхностен отговор. Истинската когнитивна суверенност се състои по-скоро в способността на една цивилизация да продължава да възпитава хора, които могат да разбират, оценяват, критикуват и, когато е необходимо, да отхвърлят технологичните инструменти, които използват всеки ден. Това означава да се възпитават граждани, способни да взаимодействат с алгоритмите, без да се отказват от своята автономност на преценката или от своята историческа идентичност.

Структурната грешка на днешните европейски институции е илюзията, че технологичната революция може да се управлява единствено чрез пазарни регулации или рамки за защита на данните, като например Закона за изкуствения интелект. Техническото регулиране е необходимо, но то е празна черупка, ако не се подкрепя от последователна визия за човешката личност. Истинската глобална конкуренция не е просто технологична и икономическа надпревара за създаване на най-мощния голям езиков модел. Тя е невидима конкуренция за контрол над съзнанието на бъдещите поколения.

Който и да контролира когнитивните инфраструктури, чрез които милиони млади европейци учат, търсят информация, осмислят историята и формират езика си, неизбежно ще упражнява биополитическа власт върху начина, по който те възприемат реалността. Ако не успеем да насочим този процес чрез културата, ще предадем бъдещето си на алгоритмични филтри, калибрирани според търговски, утилитарни или, още по-лошо, идеологически ценности, откъснати от нашата собствена историческа традиция.

Вечната актуалност на традицията

Най-дълбоката цел на образованието никога не е била да се постигне максимално производство на правилни или стандартизирани отговори — задача, в която машините винаги ще се представят по-добре. Истинската цел на образованието е да формира личности, способни да задават правилните въпроси.

Именно в този контекст дисциплините, които отдавна се считат за „маргинални“ от технократичните тенденции на нашето време — като философията, литературата и класическите езици — придобиват изключителна и неотложна стратегическа значимост. В ерата на големите езикови модели отличителната стойност на човека няма да се състои в способността да съхранява информация. Тя ще се състои в способността да се разграничава истината от правдоподобното, доброто от просто полезното и дълбоката истина от алгоритмичния консенсус в интернет. В крайна сметка тя ще се състои в способността да съхраним човечността си и вътрешната си свобода.

Европа притежава неизмеримо нематериално наследство, изградено в продължение на повече от две хиляди години размисъл върху свободата и достойнството на човешката личност. Да се откажем от предаването на тази традиция, като я заменим с лесното делегиране на мисленето на машините, би означавало да се откажем от най-голямото си конкурентно предимство — и от самата ни душа.

Изкуственият интелект представлява изключителна възможност за медицината, промишлеността и научните изследвания; да го отхвърлим, защото ни плаши, би било акт на интелектуална страхливост. Истинското политическо и антропологично предизвикателство е дали, докато машините стават все по-способни да симулират разсъждения, ние все пак ще можем да запазим и укрепим собствената си способност за мислене. Истинското богатство на Запада никога не е се състояло в натрупването на знания, а в неговия метод: тази изключителна традиция, която е научила човечеството да търси истината чрез свободното, взискателно и суверенно упражняване на разума. Това е суверенитетът, който днес сме призвани да защитим преди всичко друго.

Материалът Предизвикателството на когнитивния суверенитет: когато AI мисли от името на Европа е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Покрай бюджет 2026 г. управляващите се държат сякаш лошите решения са трудни за вземане. Е, очевидно не са.

Лесно е да похарчиш повече, отколкото имаш, правиш го с висок дефицит и нов дълг. Те го направиха тази седмица (изтеклата на 26 юли, б.р.).

Лесно е да не предлагаш реформи, защото трябва да се плаща сметката на предходните.

Лесно е да избягваш трудните разговори, защото няма време.

Трудно е, обаче, да се управлява с последствията от нерешителността или безидейността.

Време е управляващите да спрат да съдят едно решение по това как ще изглеждат в деня на приемането му.

Истинският въпрос е: как ще изглежда държавата една година след  това решение. Този единствен въпрос може да спести последващи години на разочарования, изтичане на капитал, обедняване и нисък или никакъв растеж.

Преди да предлагат бюджет за 2027 г. е добре управляващите да поспрат и да си представят сметката. Не само финансовата – сметката, измерена в загубено доверие, в кредитен рейтинг, в емигрирали млади хора, в пропуснати инвестиции, в грешно насочени деца към университети, които не добавят стойност или в пациенти, които никога няма да получат грижата, която очакват.

Добрите решения понякога струват скъпо в момента на вземането им. Лошите решения обикновено правят обратното – изглеждат евтини сега и скъпи по-късно.

Ето какво е добре да е ясно.

Не се управлява стабилна и просперираща държава с няколко героични грандомански реформи.

Доброто управление се случва чрез стотици обикновени, но последователни решения – в пенсионната система, в съдебната система, в здравеопазването, в образованието, в администрацията.

Добрата новина е, че бюджет 2027 г. може да бъде добър. Всъщност, всеки бюджет лесно може да е по-добър от гласувания бюджет за 2026 г.

И ако се вземат достатъчно добри малки решения още сега, най-сетне българските граждани и компаниите в страна няма да са в неизгодната позиция да се чувстват прецакани от управление, което има всичко на разположение за реформи, освен идеи и смелост.

Материалът По-лесно е, отколкото си мислите, да съсипете една икономика е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В предишен анализ на кризата с достъпността на жилищата отбелязах една неприятна истина: изкуственият недостиг често е резултат от политически избор. Наложили сме произволни ограничения – най-вече чрез местните власти – върху способността си да строим жилища, което повишава разходите и ограничава възможностите. Но този модел на самоналожени ограничения не свършва с границите на нашите квартали. Той се простира до институциите и политиките, които оформят икономическия растеж. Именно това е една от основните причини, поради които, въпреки че живеем в епоха на изключителни цифрови иновации, оставаме в продължителен спад на производителността.

Икономистите често измерват технологичния напредък чрез понятието обща факторна производителност (Total Factor Productivity – TFP). Казано просто, TFP измерва колко ефективно една икономика превръща труда, земята и капитала в стоки и услуги. Когато TFP нараства, обществото открива по-добри начини да произвежда повече със същите ресурси.

От 20-те години на XX век до началото на 70-те години общата факторна производителност в Съединените щати и в голяма част от развития свят нараства с повече от 2% годишно. Това е епохата, която ни донесе търговската авиация, масовата електрификация, антибиотиците и програмата „Аполо“. Физическият свят беше преобразен само за едно поколение.

От началото на 70-те години обаче растежът на производителността рязко се забави до под 1% годишно през повечето години. Както известният инвеститор Питър Тийл остроумно отбеляза: „Искахме летящи коли, а вместо това получихме 140 знака.“ Цифровите технологии се развиха стремително, докато напредъкът в енергетиката, транспорта, инфраструктурата и модерното производство беше значително по-бавен. Днес можем да изпращаме огромни количества информация по света за милисекунди, но често изпитваме трудности да изградим големи инфраструктурни проекти навреме и в рамките на бюджета.

Статия от 2020 г. на Никълъс Блум и съавтори твърди, че добрите идеи стават все по-трудни за откриване – тоест, за всяка нова патентоспособна идея са необходими все повече инвестиции в научноизследователска и развойна дейност. По-ново изследване на Тереза Форт и нейните съавтори (засега под формата на работен доклад) обаче предполага, че това не е така. Според тях резултатите на Блум и колегите му може да са следствие от фокусирането върху производствените предприятия, които доминираха икономиката между 1970 и 1990 г. Форт и екипът ѝ показват, че през последните десетилетия патентната активност и иновациите са се изместили към компании в областта на информационните технологии, управленските и професионалните услуги.

Тъй като производството е физически процес, то е много по-вероятно да бъде обект на екологични регулации, докато ИТ компаниите работят в значително по-слабо регулирана среда. Следователно относителната ни стагнация може изобщо да не се дължи на недостиг на научни открития. Университетите и научните лаборатории продължават да създават впечатляващи открития. Не се проваляме в изобретяването – проваляме се в разпространението (diffusion), тоест в превръщането на новите открития в широко използвани продукти и услуги.

Дефицитът на разпространение и ветото чрез разрешителните

Иновациите не носят полза на обществото, докато не напуснат лабораторията и не достигнат пазара. Пътят от научна публикация до продукт, готов за потребителите, е дълъг, скъп и несигурен. С течение на времето политиците са добавяли все повече слоеве регулаторна сложност към този процес.

Физическите иновации изискват физическо строителство. Новите технологии се нуждаят от изпитателни съоръжения, модерни лаборатории, заводи за производство на полупроводници, енергийна инфраструктура и транспортни мрежи. Но изграждането на почти всичко значимо в съвременния Запад често означава години на екологични оценки, обществени обсъждания и одобрения от множество институции.

Закони като National Environmental Policy Act (NEPA) и неговите аналози на щатско ниво, като California Environmental Quality Act (CEQA), първоначално са създадени, за да предотвратяват екологични вреди. С течение на времето обаче те все по-често се превръщат в инструмент за забавяне на напредъка. Тъй като тези закони позволяват на противниците на даден проект да го оспорват по процедурни основания, те допринасят за това, което политологът Франсис Фукуяма нарича „ветокрация“ – система, в която много участници могат да блокират решения, но малцина могат да ги вземат. Средната екологична оценка по NEPA вече отнема почти четири години, а много случаи продължават повече от десетилетие. За щастие медианата е по-ниска – около две години и половина.

Добър пример е опитът на САЩ да върнат производството на полупроводници в страната. Правителството отпусна милиарди долари субсидии за изграждане на жизненоважни фабрики, но реалното строителство се забавя с години заради процедурите по разрешителните и екологичните оценки. Завод за полупроводници от най-висок клас („fab“), който в Тайван или Южна Корея може да бъде построен за около 18 месеца, в Съединените щати често се нуждае от три до пет години само за да получи необходимите разрешителни.

Резултатът е предвидим: проектите отнемат повече време, струват повече и стават по-малко привлекателни за инвеститорите. Дори когато правителствата субсидират стратегически индустрии, като производството на полупроводници, продължителните процедури могат сериозно да забавят изпълнението. Времето е пари, а продължителната регулаторна несигурност обезкуражава инвестициите в капиталоемки отрасли.

Решението е сравнително ясно, макар и политически трудно. Критичната инфраструктура, модерните производствени предприятия и научните лаборатории трябва да преминават през ускорени процедури за одобрение. Ако даден проект отговаря на ясно определени екологични и безопасностни стандарти, той трябва да бъде одобряван за месеци, а не за години.

Механизми за стимулиране на търсенето: награди за R&D и предварителни пазарни ангажименти

Намаляването на регулаторните бариери е само част от решението. Необходимо е също да преосмислим начина, по който се насърчават и финансират иновациите.

Освен корпоративното финансиране, повечето правителства подкрепят иновациите чрез т.нар. „push“ финансиране. Изследователите получават грантове, за да провеждат експерименти, да закупуват оборудване и да разработват нови идеи. Според много икономисти този модел е особено ефективен за фундаменталната наука, където практическите приложения могат да се появят едва след години.

Комерсиализацията обаче поставя различно предизвикателство. Много обещаващи технологии попадат в т.нар. „Долина на смъртта“ – трудният период между успешната лабораторна демонстрация и създаването на търговски жизнеспособен продукт. На този етап разходите за разработка рязко нарастват, докато несигурността остава висока.

Тук се проявява стойността на „pull“ механизмите. Вместо да финансират входящите ресурси, те възнаграждават успешните резултати. Например Advance Market Commitment (AMC) представлява гаранция, че купувач ще закупи даден продукт, ако той бъде успешно разработен. Вместо да финансира всички възможни подходи, държавата или спонсорът се ангажира да заплати за крайния резултат.

Икономистът Майкъл Кремър е сред пионерите на този подход чрез програми за разработване на ваксини. По-скоро програмата Operation Warp Speed демонстрира неговата ефективност. Правителството не само финансира изследванията, но и гарантира бъдещи мащабни покупки на успешните ваксини. Чрез намаляване на пазарния риск компаниите бяха стимулирани едновременно да ускорят разработката и производството. Резултатът беше една от най-бързите кампании за разработване на ваксини в историята.

Историята предлага и други примери. Longitude Prize помогна за решаването на ключов навигационен проблем в морската търговия, а Ansari X Prize даде тласък на частната космическа индустрия. Подобни механизми съгласуват частните стимули с обществения интерес, като възнаграждават успеха, а не политическите връзки или умението за писане на проектни предложения.

Разбиване на местните монополи и регулаторния захват

Когато хората чуят думата „монопол“, обикновено си представят големите технологични компании. Но някои от най-сериозните бариери пред иновациите съществуват именно на местно ниво.

Енергийният сектор е добър пример за това как регулаторният дизайн влияе върху внедряването на технологии. Повечето електроразпределителни дружества функционират като регулирани монополи с гарантирана от държавата възвръщаемост на капиталовите инвестиции. Затова техният бизнес модел зависи от непрекъснатото изграждане на мащабна инфраструктура.

Казано по-просто, електроразпределителните компании печелят повече, когато строят големи електроцентрали и далекопроводи. Затова често предпочитат огромни инфраструктурни проекти пред решения като покривните соларни панели, които позволяват на домакинствата сами да произвеждат електроенергия и намаляват нуждата от нова инфраструктура.

Децентрализираните енергийни технологии – като локално съхранение на енергия в батерии, микроелектрически мрежи и интелигентен софтуер за управление – директно застрашават този модел, тъй като оптимизират съществуващата мрежа и намаляват необходимостта от нови капиталови инвестиции. Проучвания на MIT Energy Initiative и анализи на финансови експерти показват, че комуналните компании често използват съществуващите регулаторни процедури, за да забавят или възпрепятстват интегрирането на тези технологии.

Подобни механизми действат и в други отрасли. Законите в много американски щати ограничават директните продажби на автомобили от производителя към потребителя, което затруднява навлизането на нови компании. Изискванията за професионално лицензиране вече засягат приблизително една пета от американските работници и могат да създадат бариери пред конкуренцията и трудовата мобилност.

Иновациите зависят от това, което икономистът Йозеф Шумпетер нарича „творческо разрушение“ – замяната на старите и по-малко ефективни бизнес модели с по-добри. Когато утвърдени интереси използват регулациите, за да се защитят от конкуренцията, те забавят внедряването на нови технологии и ограничават бъдещия растеж на производителността. Насърчаването на конкуренцията и премахването на ненужните регулаторни бариери на местно и щатско ниво биха ускорили разпространението на новите идеи в цялата икономика.

Изборът на изобилието

Забавянето на производителността не е неизменен природен закон. То е, поне отчасти, резултат от политически решения. Човешката изобретателност остава толкова силна, колкото винаги досега. Разполагаме с повече учени, повече капитал и по-добри инструменти от всяко предишно поколение. Предизвикателството не е да създаваме идеи, а да им позволим да се разпространяват.

Чрез ускоряване на процедурите за разрешителни, разширяване на използването на награди за научноизследователска и развойна дейност и предварителни пазарни ангажименти, както и чрез намаляване на бариерите, създадени от защитени местни монополи, можем да ускорим иновациите във физическия свят.

Допълнителен един или два процентни пункта годишен растеж на производителността може да изглеждат незначителни. Но когато се натрупват в продължение на десетилетия, ефектът е преобразяващ. По-високата производителност означава по-високи доходи, по-добро здраве, по-изобилна енергия и повече възможности за бъдещите поколения. Идеите вече съществуват. Въпросът е дали ще им позволим да разцъфнат.

*Джереми Хорпедал е директор на ACRE и доцент по икономика в Университета на Централен Арканзас. Получава докторска степен по икономика от университета Джордж Мейсън през 2009 г.

Материалът Как може да избягаме от спада на производителността е публикуван за пръв път на Икономически живот.

България вече официално е в процедура по прекомерен дефицит[1]. Наред с това, внесеният проект на бюджет за 2026 г. влиза в противоречие с почти всички фискални правила в родното законодателство – с фокус най-вече в нивото на разходите и размера на дефицита. По-лошото е, че не се спазва и фундаменталната логика зад фискалните правила, а именно когато има отклонение от рамката, да се представи много ясен план за корекция в средносрочен план. В българското законодателство това е познато като „автоматични корективни механизми“ при значително отклонение от средносрочната бюджетна цел.

Повечето хора най-вероятно въобще не са чували, че съществува подобно нещо в българското право. Фискалните правила в България са разписани в Закона за публичните финанси, който в този си вид съществува от 2014 г.[2] Тази рамка обаче се допълва и от приетия малко по-късно Закон за Фискалния съвет и автоматичните корективни механизми. Да, корективните механизми дори попадат в заглавието на закона. Те обхващат изготвянето, приемането и прилагането на корективен план, когато има значително отклонение от средносрочната бюджетна цел. Такъв в момента няма и не се предлага.

Тук обаче става интересно. Цялата рамка на фискалните правила в България е създадена в съответствие с Регламент (ЕО) № 1466/97 на Съвета от 7 юли 1997 година за засилване на надзора върху състоянието на бюджета и на надзора и координацията на икономическите политики. Почти всички правила и текстове в двата закона препращат към този регламент. Той обаче е отменен преди повече от две години. Новата рамка в Европа за ефективна координация на икономическите политики и за многостранно бюджетно наблюдение (Регламент (ЕС) 2024/1263), за ускоряване и изясняване на прилагането на процедурата при прекомерен дефицит (Регламент (ЕС) 2024/1264) и относно изискванията за бюджетните рамки на държавите членки (Директива (ЕС) 2024/1265) беше приета през 2024 г. и на практика реформира фискалните правила в съюза[3].

Звучи сложно, но всъщност логиката е 1) превенция – средносрочни (фискално-структурни) планове, траектория на нетните разходи и т.н., 2) корективен механизъм – модернизиране на процедурата за прекомерен дефицит и 3) засилване ролята на независимите фискални институции и национални правила. Първите две са регламенти и съответно се прилагат, тоест ние вече имаме изготвен Национален средносрочен фискално-структурен план[4] (превантивната част) и влизаме в процедура по прекомерен дефицит (корективната част) по новата рамка. Последното обаче (за бюджетните рамки и правила) е директивата, която България трябваше да транспонира до края на 2025 г. Това не е направено, съответно рамката за фискалните правила и текстовете за Фискалния съвет са остарели, като Европейската комисия вече е изпратила уведомително писмо до България, че е започнато производство за установяване на нарушение[5].

Всичко това е важно по няколко причини. Първата е, че корективните механизми и корективният план са разписани спрямо старата рамка и съответно просто се пренебрегват от властта. Ако приложим буквално действащите текстове, то вече трябваше да имаме установено значително отклонение от средносрочната бюджетна цел[6] и подготвен корективен план, гласуван от Министерския съвет с мерки, срокове и т.н. Такъв обаче няма, а в бюджета по-скоро се разказват краткосрочни приходи и разходни мерки, които имат ограничен ефект и ни оставят с прекомерен дефицит.

Втората причина е, че изоставането на страната с транспонирането на директивата неизбежно ни води към скорошни промени в Закона за публичните финанси и Закона за фискалния съвет и автоматичните корективни механизми. Такава стъпка вече беше анонсирана (и предизвика изненада сред депутатите) от финансовия министър по време на първо четене на бюджета в комисия в парламента[7]. Подобна промяна е наложителна, но тя трябва да послужи за синхронизиране на рамката и усилване ролята на националните правила и независимите фискални институции, а не като извинение да отпаднат текстове, които имат дисциплинираща роля и/или да се отслабят/овладеят независимите фискални институции.

В Закона за публичните финанси съществуват редица национални правила, които надграждат европейската рамка. Такова е например правилото за ограничение на разходите до 40% от БВП или правилата за бюджетния дефицит на касова основа. Тези правила не само не трябва да се премахват, а напротив – трябва да се усилят с (работещи) корективни механизми при отклонение. И това би било в духа на директивата. Голямата опасност е и покрай промяната на текстовете за Фискалния съвет, властта да се възползва от възможността да промени и състава на съвета, тоест да овладее независимия фискален орган. Това вече би било точно наобратно на духа на директивата.

Темата с фискалните правила и корективните механизми всъщност ни връща към централната тема в бюджета на новата власт. Дали има корекция и усилие за промяна на траекторията на държавните финанси? Гарантира ли проектът на бюджета, че държавата има готов план да се справи с прекомерния дефицит през 2027 г.? Отговорът е по-скоро отрицателен. И това е най-големият проблем на внесения проект на бюджет.

[1] Виж текста на Съвета на ЕС: Council opens excessive deficit procedure for Bulgaria (10 юли 2026 г.)
[2] Виж изследването на ИПИ от периода на обсъждане и подготовка на новата рамка с правила: „Фискални правила: теория, практика и варианти за България“ (ИПИ, 2012 г.)
[3] Виж повече информация за новата рамка на специализираната страница на Министерство на финансите, както и изследването на БНБ „Реформираната рамка за икономическо управление на Европейския съюз и нейното потенциално отражение върху фискалната политика в България“ (Икономически преглед 3/2024 г.)
[4] Виж Национален средносрочен фискално-структурен план на Република България и доклади за изпълнението по изпълнението на специализираната страница на Министерство на финансите.
[5] Виж Решения по процедури за нарушение от 30 януари 2026 г. (Европейска комисия, 2026 г.)
[6] На практика Фискалния съвет е установил значително отклонение от средносрочната бюджетна цел. Това се чете от Становището на Фискалния съвет по проекта на държавен бюджет за 2026 г. (6 юли 2026 г.)
[7] Виж „Управляващите мислят да вдигнат законовия таван от 3% дефицит“ (СЕГА, 7 юли 2026 г.)

Материалът Къде изчезнаха фискалните правила и корективните механизми? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Климатичните политики на Европейската комисия през последните години целенасочено ограничават въгледобива, но кризата на сектора в Европа е много по-стара. Пазарът започна да го измества още през 50-те и особено след 70-те години на XX век, когато доставките на нефт, газ и по-евтини вносни въглища оставиха без работа стотици хиляди европейски миньори. Стремежът към чиста жизнена среда през 80-те и 90-те години и борбата с киселинните дъждове и токсичния смог в градовете доведоха до закриване на много ТЕЦ в гъстонаселени райони. Нарасналото след 2015 г. значение на климатичния фактор сякаш подписва окончателната присъда на въглищата. Показателно е, че между 1991 и 2024 г. въгледобивът в Европейския съюз се свива със 79%.

Този процес не подминава България: още през 2024 г. производството на електроенергия от въглища се изравни с това от възобновяеми източници, докато пет години по-рано съотношението бе 3.2 : 1 в полза на въглищата . По този път има и препятствия – каквато бе енергийната криза от 2022 г., когато в България бяха добити 35.5 млн. тона въглища, най-високо ниво от 2015 г. насам. Съответно въглеродните емисии ескалираха. Държавната „ТЕЦ Марица изток 2“ през 2022 г. се нареди сред десетте най-големи емитенти на парникови газове в ЕС, с верифицирани емисии от 10.926 млн. тона CO2.

Много ли е това? Толкова например биха били емисиите на 2.4 милиона ДВГ автомобила с годишен пробег 15 хил. км – колкото приблизително е целият активен автомобилен парк на страната. В бита си (храна, жилища, транспорт и т.н.) същото количество емисии биха отделили 1.6 млн. българи: София плюс Пловдив. Нужни са 180 млн. дървета, за да се абсорбира толкова въглерод от въздуха в рамките на година.

Все пак, 2022 г. е изключение в общата тенденция, както се вижда от графиката: между 2015 и 2025 г. добивът на лигнитни и кафяви въглища в България е спаднал над два пъти. Перспективите на българската въглищна енергетика определено не са добри и това далеч не се дължи само на европейските климатични политики. Държавните предприятия в българския въглищен сектор открай време са поразително неефективни.
(Независимо че енергийният преход в Гърция, Полша и Румъния протича по-успешно от този в България именно защото въгледобивът там се контролира от публични предприятия).

Към 31 декември 2015 г. в „Мини Марица-изток“ ЕАД работят 7294 души. Към 30 септември 2025 г. средносписъчният персонал на предприятието наброява 6261 души. С други думи, за период, през който продукцията спада с 52%, намалението на персонала се ограничава до 14%. При това положение не е изненада, че за деветмесечието на 2025 г. държавните въглищни мини отчитат над 209 млн. лв. загуба (около 107 млн. евро) – след като за същия период на 2024 г. загубата е 54 млн. евро. На фона на трупащите се бюджетни дефицити, подобен финансов резултат на държавно дружество не може да бъде подминат. В момента около и над 60% от разходите на мините са свързани с персонала.

Не по-различни са резултатите на ТЕЦ „Марица изток 2“: след като през 2024 г. отчете загуба от около 52 млн. евро, за първите девет месеца на 2025 г. централата загуби нови 120 млн. евро. Големият фактор е цената на въглеродните квоти, които формират около 55% от същинските разходи за дейността на държавното предприятие. Но и тук броят на персонала е далеч по-устойчив от количеството произведена енергия: справка в регистрите на НОИ към април 2026 г. говори за 2252 социално осигурени лица, а броят им за същия месец на 2015 г. е 2462 души. Персоналът на предприятието е съкратен с 8.5% за период, през който производството се е свило с 52%.

Посочените диспропорции са внушителни и налагат спешни мерки, за да бъде защитен общественият интерес. Но международните сравнения показват, че неефективността на българския въглищен сектор е дори още по-сериозна. Нека съпоставим производителността (годишната продукция на един работник) в лигнитните мини в България и няколко страни по света. Лигнит се добива в Германия, САЩ, а доскоро и на полуостров Пелопонес в Гърция (последните два въглищни енергоблока там бяха затворени през 2024 г.). Дълбочината на лигнитното находище в Пелопонес и в „Марица-изток“ е практически еднаква: съответно 175 и 182 метра.

Германският стандарт е един работник във въглищния сектор годишно да добива около 8 хил. тона лигнит: в Западна Германия нормата е 8-9 хил. тона, в Източна Германия е 7-8 хил. тона. Характерно за Германия е, че там в статистиките за производителността се включват не само миньорите, но и работниците в ТЕЦ; използвайки този стандарт, през 2024 г. в Рейнската област на един зает се падат 6200 тона лигнит.

Ако използваме същия аршин за България ще стигнем до смущаващи резултати (виж Табл. 1). По данни на профсъюзите, в момента пряко заети във въглищния сектор са 16 100 души, от които 13 500 души в „Марица-изток“. През 2025 г. производителността на един работник е била 1068 тона: над пет пъти по-ниска от тази в Германия. Още по-голямо е изоставането спрямо лигнитните мини в САЩ – но и в Пелопонес в Гърция, където в минали години работник е добивал над 10 хил. тона годишно. Истина е, че и в „Марица-изток“ е имало по-добри дни, когато 1 работник е вадел по около 3 хил. тона. Дори и така, изоставането на българския въглищен сектор е хронично.

Вината за тази неефективност не се крие в геологията или в недостатъчната механизация, а в една не особено академична, но точна дума – „хранилка“. Красноречив е фактът, че между 2011 и 2022 г. държавният ТЕЦ, вместо да инвестира в енергиен преход и да повишава производителността си, поддържаше… професионален футболен клуб.

Но това е малък детайл. Експерти от сектора твърдят, че електроцентрала с размерите на ТЕЦ „Марица-изток 2“ в САЩ би се обслужвала от около 700-800 души: двойно и тройно по-малоброен от настоящия персонал. Впрочем в двете електроцентрали с американски собственици в комплекса „Марица-изток“, които в момента не произвеждат, работеха много по-малко хора на единица мощност, отколкото в държавната (виж Табл. 2).

При данните в Табл. 2 трябва да се направят някои уговорки. Първо, за двете “американски” ТЕЦ е посочен само броят на директно заетите в производствения процес. Второ, съпоставките с „Брикел“ и „ТЕЦ Бобов дол“ може да са подвеждащи, тъй като публично достъпната информация за структурата на разходите и заетостта в т.нар „Империя „Ковачки“ поражда съмнения доколко отчетните показатели отразяват реалната икономическа картина. Официално персоналът на „Брикел“ – предприятие с приходи под 50 млн. евро – е 1250 души, от които над 100 ръководители, анализатори и администратори, което поставя въпроси относно съпоставимостта на данните.

Въпросът за броя на заетите в държавните, но и в частните фирми от въглищния сектор е пряко свързан с обществения интерес. Залогът тук са средствата за енергиен преход, плащани от Европейската комисия и националния бюджет. Компенсациите на освободените или предсрочно пенсионирани в енергийния преход в Гърция и Полша са от порядъка на 30–40 хил. евро; нивото за България надали ще е по-ниско. Ако приемем, че персоналът на дружествата във въглищния сектор надвишава реално необходимия с 5000 души, това означава 150–200 млн. евро публични (български и европейски) пари, които ще бъдат насочени не за подкрепа на миньори, а към хора с добри връзки в партийно-държавната йерархия.

Подобни разхищения няма да останат незабелязани и ще породят политическа реакция на високо ниво, която би могла да навреди на цялата българска енергетика.

Иронията е, че при повече реализъм и сътрудничество от страна на засегнатите въглищният сектор би могъл да запази място в националния енергиен микс. Живеем в свят на геополитическа конфронтация и достъпът до собствен енергиен ресурс е ценност, която не трябва наивно да се пренебрегва. По подобие на Германия и Полша, въглищната енергетика в България би могла да се оптимизира и при нужда още десетилетие да изпълнява стабилизираща функция.

Междувременно за квалифицираните специалисти в ТЕЦ и мините, които биват освобождавани постепенно, биха могли да се осигурят достойни заместващи работни места в промишлеността чрез целенасочена национална индустриална политика. Миньорите с по-ниска квалификация могат да намерят преходна заетост в рекултивацията на десетки квадратни километри земя в сърцето на България.

Упоритата съпротива срещу промяната от страна на ръководството на държавната енергетика, съчетано с „барикадната“ тактика на профсъюзите, може да сложи кръст на всяка благоприятна перспектива.

*Анализът е публикуван първо в изданието Климатека

Материалът Непосилната неефективност на българския въглищен сектор е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Това се посочва в юнския доклад за петролния пазар на Международната агенция по енергетика (МАЕ), който е в контекста сключеното споразумение между САЩ и Иран, спиращо военните действия с важното условие за отваряне на Ормузкия проток.
В същото време агенцията обръща внимание и на първата си прогноза върху балансите за 2027 г., показваща значителен излишък, който се появява през следващата година. Очаква се световното търсене на петрол да нарасне с относително скромните 2 млн. барела на ден до 105,3 млн. барела на ден. За разлика от това, доставките на петрол изглежда ще се увеличат с около 8 милиона барела на ден до 110 милиона барела на ден. Това може да осигури добре дошла почивка на пазара и възможност за попълване на изчерпаните запаси или за изграждане на нови стратегически резерви, тъй като страните преразглеждат своите енергийни стратегии и политики в отговор на кризата, коментират експертите, изготвили юнския доклад на МАЕ.

Ако сделката се запази, износът и производството от Персийския залив би трябвало да се възстановят постепенно – не на последно място, защото иранският износ на петрол може да се възобнови напълно, след като блокадата на САЩ бъде премахната. Доставките през пролива вече се увеличаваха рязко в началото на юни, подкрепени от прехвърлянията от кораб на кораб в Оманския залив, повишавайки общия поток от майското дъно. Пълното възстановяване обаче няма да е незабавно, тъй като мините ще трябва да бъдат премахнати от основните корабни пътища, а веригите за доставки ще се нуждаят от време, за да се нормализират.

Като цяло се очаква световното предлагане на петрол да спадне средно с 3,9 млн. барела/ден през 2026 г. до 102,4 млн. барела/ден. Загубите на доставки от Персийския залив ще бъдат частично компенсирани от продължаващите печалби от производители извън ОПЕК+. Силният растеж от Северна и Южна Америка увеличиха износа на суров петрол от Атлантическия басейн към пазарите на изток от Суец от началото на войната с 3,5 млн. барела/ден.

В същото време вносът на суров петрол в Китай и Япония, по-специално, намаля рязко, като всеки от тях спадна с около 40%. По-ниските количества суров петрол от рафинериите в Китай, Близкия изток, Евразия и другаде в Азия пренесоха този шок от предлагането на продуктовите пазари.

Материалът МАЕ прогнозира значителен излишък на петрол през 2027-ма е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Сред представените информация и данни е и констатацията, базирана на изследване на Евростат, че България е и на първо място в ЕС по хоспитализации спрямо населението, достигайки 32,6 хил. на 100 хил. души от населението през 2023 г.. И фрапиращото, че те са около 4,9 пъти повече от тези в Португалия (страната с най-ниско съотношение).

В анализа се изтъква, че голямото и нарастващо количество дейност на болниците няма естествен ограничител в рамките на настоящия здравен модел. Ако такъв ограничител липсва, разходите ще растат безкрайно. Ефективното ограничаване на дейността и плащанията за нея изисква институционални мерки и трябва да има системен характер.

Данните показват, че в България по почти всички диагнози броят хоспитализирани пациенти е многократно по-голям от този в останалите европейски държави – при 8 от изследваните 15 най-често използвани диагнози България е лидер в ЕС по хоспитализации.

Изследването на ИПИ показва, че формите на контрол пряко зависят от модела на финансиране, от осигурителния модел и от мястото на заинтересованите страни в системата. Наличието на подходящи форми на контрол в нормативната уредба е съвсем различно от осъществяването му на практика и често има големи разминавания. Човешкият фактор има голямо значение за това дали се упражняват контролните функции или не, как се разбира ролята на контролиращата институция, как се разбират, тълкуват и прилагат правните текстове и др.

Конституционният съд (КС) може да ограничи усилията за пряк контрол върху разходите на болниците, ако чрез него се ограничават правата на пациентите за достъп до здравеопазване. КС осъзнава ограничението на финансовия ресурс в една публична осигурителна система и неизбежния сблъсък между това ограничение и достъпа до здравна грижа. Изследването на ИПИ обхваща 11 решения на Конституционния съд след 1999 г., имащи пряко отношение към контрола на разходите в болничната помощ. Според КС всички ограничения следва да са систематични, пропорционални, ясно описани в закон и недискриминационни. Така съдът насочва към системни решения за ефективност, а не към инструменти за пряко ограничаване на разходите.

От ИПИ смятат, че за да се подобри контролът върху болниците, са необходими:

• въвеждане на „меки“ бюджетни ограничения по отделни лечебни заведения: комбинация от глобален бюджет и плащане за услуга, заедно с договаряне на ясни правила кога и как се разплаща при надхвърляне на бюджета. Клиничните пътеки следва да се заменят с по-адекватни механизми за плащане, както и да се обмисли въвеждане на плащане при постигнат резултат за отделни медицински състояния;
• усилия за сериозна консолидация на мрежата на публичните болници, включително създаване на специфични финансови стимули за собствениците (общините или министерството);
• откази от сключване на договори с лечебни заведения при доказани и повтарящи се нарушения на финансовата дисциплина;
• максимално автоматизиране между установяване на нарушения, налагане на санкции и ескалация при повторни нарушения;
• публична отчетност на показатели за здравни резултати за всяка болница, които да позволяват на пациента да взема информирани решения, например болничен леталитет; ефективност и здравни резултати от конкретни процедури и лечения; брой и видове нарушения; наложени санкции по причини и с конкретно финансово измерение и др.
• активното участие на пациента (макар и не водещо) в проследяване на дейността на болниците по лесен и удобен за него начин също е важно за добрия контрол върху разходите на болниците.

Материалът Поставяне под контрол на болниците и харчовете за здраве. Възможно ли е? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Основният извод е, че българският бизнес изпитва двойно напрежение:

1. трудно намира местни кадри;
2. трудно наемат работници от държави извън ЕС дори когато има интерес и налични кандидати.

Това съвпада и с по-широките европейски резултати, според които недостигът на квалифицирани работници е сред най-сериозните проблеми за МСП.

Най-засегнатите сектори са:

• строителство;
• производство и индустрия;
• транспорт и логистика;
• хотелиерство и туризъм;
• селско стопанство;
• ИТ и инженерни специалности.

Конкретните данни от допитването у наос сочат, че  92% от българските МСП не са се опитвали да наемат работници извън ЕС.

Основните причини са:

• 17% – езикови изисквания за позициите
• 14% – смятат, че могат да намерят хора в ЕС
• 12% – смятат, че не могат да намерят подходящи кандидати извън ЕС
• 12% – административни и имиграционни процедури са твърде сложни/бавни
• 7% – разходите са твърде високи (вкл. релокация, HR, обучение)

Най-важният извод е, че в България не доминира един фактор, а комбинация от:

• език
• административна тежест
• и възприятие, че „може и без трети държави“

Най-големи проблеми пред фирмите:

• 26% – сложни и бавни имиграционни процедури
• 25% – трудности при интеграция в фирмената култура
• 24% – трудности да намерят подходящи кандидати
• 23% – езикови бариери
• 16% – признаване на квалификации / умения

Най-полезни услуги, което биха помогнали на бизнес според МСП:

• финансова подкрепа (грантове/стимули) – 40%
• помощ за намиране на кандидати – 31%
• информация и насоки – 25%
• имиграционна помощ – 20%
• интеграционна подкрепа – 17%

 Големият извод за България

Докладът показва 3 структурни проблема:

1) България почти не използва работници извън ЕС – потенциалът е много по-голям от реалното използване

2) Основният проблем не е само липса на хора, а административната и интеграционна тежест

3) Пазарът на труда вече е в режим „дефицит“, особено за:

• индустрия
• транспорт
• строителство
• ИТ

Материалът Недостигът на кадри у нас вече не е временен проблем, а структурен риск за растежа е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Търговията на дребно не е дребна работа. Когато Китай реши да се отвори за света през 1980-те години, секторите, които останаха затворени за чуждестранни инвестиции бяха застрахователната дейност, телевизията, филмовите продукции (както е казал Ленин, „От всички изкуства за нас е най-важно киното“) – и търговията на дребно. Преди това, в средата на 1920-те, когато националсоциалистите на Хитлер бяха още слаби и омайваха народа, за да дойдат на власт, те се кълняха, че ще забранят чуждите търговски вериги.

Затова не е учудващо, че първата тема във фокуса на вниманието на новото правителство на Румен Радев в България са цените на потребителския пазар. В самото начало на управлението на Радев бяха предложени промени в Закона за защита на конкуренцията и в Закона за защита на потребителите, които би трябвало да спрат ръста на цените, като засилят конкуренцията и ограничат нелоялните търговски практики. Или поне така бе обяснено на хората. Но овладяването на цените е многопластов въпрос с много неизвестни. Добре би било новите управляващи да не повтарят стари скъпи грешки.

Първият исторически урок, който екипът на Радев трябва да си припомни, е, че цените не слизат надолу „по заповед на щуката“. Доказва го едиктът от 301 г., с който император Диоклециан преследва същите цели като българското правителство днес: да спре ръста на цените на дребно след осъществената малко преди това парична реформа. До наши дни са достигнали само фрагменти от този закон, определящ 1400 максимални цени на стоки и заплати в огромната империя, но историци са сглобили голяма част от пъзела.

Така разбираме, че по заповед на императора един секстарий (около 0.55 литра) елитно вино не трябва да струва повече от 24 денария. Пшеничената бира за простолюдието ще се продава най-много за 4 денария. Свинският черен дроб от животно, хранено с фурми, има ценови таван от 16 денария за една италийска либра (около 330 грама). Свинските кренвирши не може да са по-скъпи от 2 денария за 1 унция от 30 грама. И така нататък.

Животът в началото на IV век преди Христа действително е бил скъп. Разбираме го, като съпоставим максималните цени на стоките с максималните цени на труда. Ден труд на селскостопански работник струва максимум 25 денария (плюс храната) – тоест, 6-7 бири. Занаятчии като каменари, килимари и фаянсаджии взимат двойно повече. Само за художниците надницата достига 150 денария – но ако могат да рисуват човешки фигури.

Някои неща не са се изменили за последните 17 века: най-високи са доходите на адвокатите, които за започване на дело взимат 250, а за пледоарии в съда – 1000 денария. За учителите по аритметика таванът е 75 денария на ученик на месец. Да направим проста сметка: ако математикът събере отнякъде 20 ученика, с месечния си доход той ще може да си купи едва 22 кг кренвирши. Да преподаваш говорене пред публика определено е по-изгодно: максималният месечен хонорар е 250 денария на ученик.

Как и какво се говори пред публика действително е важно. Румен Радев и малкото публични лица в неговия екип многократно акцентираха върху провала на политическите им опоненти в овладяването на цените на дребно. Радев фокусира предизборните си атаки върху поскъпването на живота, затова и първите мерки на новото му правителство са насочени именно срещу ръста на цените. Но едно е да говориш като президент-опозиционер, друго е сам да направиш нещо, което да спре пазарната инерция. Защото борбата срещу високите цени с командни мерки е обречена още от времето на Рим.

Когато държавата поставя тавани на цените (или надценките, което е същото), реакциите на търговците в една свободна икономика са основно три: а) спират да произвеждат и да продават; б) понижават качеството и количеството на стоките си; в) ориентират се към черния пазар. Това е. Независимо дали политикът е „ляв“ или „десен“, природата на хората е такава, че те реагират по посочените начини.

Това, разбира се, не означава, че държавата не може да направи нищо. Тя определено може – но косвено, и в по-дългосрочен период. Първото нещо, което държавата може да направи, е да се погрижи за увеличение на доходите на хората: ако вместо 1000 получаваш 5000 денария на месец, цената на кренвиршите ще те вълнува по-малко. Уловката тук е, че ръстът на доходите води до ръст на цените, така че част от ползите се изпаряват. Но едно съпричастно правителство, сътрудничещо си с бизнеса, би могло постепенно да направи цената на живота по-поносима.

Второто нещо, което държавата може да направи, е да насърчи предлагането на повече стоки и услуги, като се очаква по-голямото предлагане постепенно да доведе до спад на цените. Едно отговорно правителство в днешна България би способствало за понижение на цените на дребно, като например убеди „зърнарите“ да инвестират в птице- и кравеферми и мандри. Ако с умни субсидии и други стимули, включително гарантиран достъп до крайни пазари, правителството убеди хората да стават фермери, а фермерите да строят оранжерии, цената на краставиците и доматите по чудодеен начин, като с невидима ръка, ще се смъкне надолу.

От правителството „Радев“ дотук не сме видели подобни мерки – и не бихме могли, защото то е във властта отскоро. Но има и трети ефективен способ да се направи цената на живота по-поносима: да се защити конкуренцията на пазара, т.е. да се преустановят незаконните търговски практики като ценови съглашателства и изкуствени дефицити. Някои от предложенията на Радевата партия за допълнение към Закона за защита на конкуренцията действително са насочени в тази посока.

Обаче покрай тези полезни изменения са се промъкнали и други неща. Някои от предлаганите промени в ЗЗК са на практика мерки, даващи предимство на едрите български производители в постоянните им боричкания с търговските вериги. (Като казвам „едри български производители“, мислете например за големите бизнеси с хранителни стоки на някой бивш министър на земеделието).

Партията на Радев предлага в ЗЗК да се включат формулировки на 21 нови „нелоялни търговски практики в отношенията между купувачите и доставчиците във веригата за доставки на селскостопански и хранителни продукти“ (чл. 37б от ЗЗК). Такава нелоялна практика например е купувачът (т.е. веригата) да начислява на доставчика отбивки от доставната цена във връзка с промоции, бонуси, спомагателни услуги, реклама и др. под. Българските производители издигат това искане поне от десетилетие и то най-сетне е на път да влезе в законовата рамка на страната – което потвърждава тясното взаимодействие между новата Радева партия и старата бизнес прослойка в България.

Нямам еднозначно мнение: действително е възможно търговските вериги да са отишли твърде далеч, извивайки ръцете на българските производители на храни. Съответно не е изключено предлаганите мерки да внесат баланс в пазарните отношения. Но дори да е така, не е приемливо тези законодателни изменения да се представят пред публика като „мерки за понижаване на цените“. Те не са такива: това са по-скоро мерки, гарантиращи по-висока печалба за българските производители. И затова е вероятно те в крайна сметка да доведат до още по-високи цени на потребителските пазари. Веригите работят с целева норма на печалба и ако не могат да вземат своето от производителя, ще го вземат от крайния потребител.

Нека бъдем обективни: нищо не заставя българския потребител да отиде в магазин от голяма търговска верига, а не например в кварталната бакалия. Българите сами избират международните вериги и после се оплакват от тях. Това, меко казано, не е зряло поведение; съответно и реакцията на политиците е незряла. Щели да въвеждат мерки за намаляване на цените… Ако цените се смъкваха по команда, едиктът от 301 г. вече щеше да го е направил. Но законодателната инициатива на императора се проваля – никой вече не говори за нея, когато Диоклециан се оттегля доброволно от властта през 305 г.

Важният момент тук е, че държавата далеч не е безсилна срещу ценовите ексцесии. Тя може да направи насъщните стоки по-достъпни – но влияейки не върху цените на дребно, а върху пазарите на производствени фактори. Но кой (български) политик би се заел с такова нещо? Резултатите ще дойдат бавно, евентуално чак след няколко години, и електоратът няма да разбере, че точно ти си героят, подарил му ниските цени. Затова отново и отново, под една или друга форма, се издават декрети срещу високите цени.

Някакъв прогрес има: Диоклециан направо слагаше ценови тавани, Румен Радев само се заканва на „прекомерно високите цени“. Но прогресът е нож с две остриета. Едно от нововъведенията, което Радев може да приложи – а подкрепящият го български бизнес активно лобира той да направи именно това – е да съдейства за рязко намаляване на доходите сред хората. Нали се сещате – замразяване на пенсии и заплати на учители и учени и завръщане към бюджетни излишъци. Ако никой не може да си позволи да купува и стоките гният по рафтовете, неизбежно е цените леко да се понижат и така на ценовия фронт ще може да бъде обявена победа. Но на каква цена?

*Анализът е публикуван първо в изданието Бодил

Материалът Цените: от император Диоклециан до Румен Радев е публикуван за пръв път на Икономически живот.