Първо, преиграване с паричния съвет

Паричният съвет с фиксиране на местната валута BGN отначало към DEM, а по-късно към EUR, бе въведен в средата на 1997 г., когато българската икономика бе изпаднала в тежък финансово-икономически колапс. Твърдата валута съдейства в решаваща степен за възстановяване на социално-икономическата нормалност в страната. С времето обаче нещата започнаха да придобиват по-различни очертания. Икономиката на страната пое по своя път и постепенно фиксираната местна валута към EUR започна да създава спънки и затруднения. Икономиката растеше изпреварващо спрямо ЕС и местната валута започна да се обезценява. Обезценената местна валута поддържаше ниско ценово равнище в страната спрямо ЕС, създаваше изкривена представа за възможностите на местните производители, подбиваше трудовите доходи на населението и в крайна сметка съдействаше за несанкционирано презгранично изтичане на национален продукт.

Аналитични оценки потвърждаваха, че към средата на третата декада на ХХI в. подценяването на българския лев бе до около 15%. Натрупаните валутни резерви достигнаха колосални размери и покриваха 9-10 месечен внос на нефакторни стоки и услуги при препоръчвано от финансово-икономическата теория покритие от 3-месечен внос. Подобно съотношение съответства на драстично недоизползване на местни финансови ресурси, които се замразяваха спрямо местната икономика и се поддържаха почти на безценица във вид на депозити в развити икономики, т.е. най-бедната държава в ЕС финансираше развитите икономики.

При евентуално преминаване от паричен съвет към плаващ валутен курс съотношението между BGN и EUR би се променило от 1,95583 BGN/EUR до около 1,70 BGN/EUR, респективно местното равнище на потребителските цени би се повишило примерно от около 60% спрямо средното за ЕС ценово равнище до близо 70% без ущърб за местното население! Тези изменения биха били следствие не от инфлационно „изяждане“ на спестявания и трудови доходи, а от относително нормализиране на съотносителни финансово-икономически структури. Местните производители щяха да бъдат поставени в много по-реално състояние спрямо колегите си от другите страни в ЕС и трябваше неизбежно и принудително да се адаптират към променените условия, т.е. да увеличават своята конкурентоспособност.

Доминиращите опасения за преход към вариант на плаващ валутен курс се свързваха с очаквания, че отказът от паричния съвет ще възстанови неизбежно хаоса от 90-те години на миналия век. Повсеместната преценка на местните политици бе, че специфичните негативни качества на българския управленец като безотговорност и крадливост остават неизменни в рамките на последните три декади, т.е. че т.нар. български управленски елит е непоправимо различен от този в страните от ЕС и че местната законова култура изостава драстично от това в ЕС.

Резултатът се материализираше в своеобразно ограбване на българския народ, което официално се приемаше като необходимост за парадиране с ЕС.

Второ, съзнателно подвеждане от БНБ

До около средата на 2023 г. минималните задължителни резерви (МЗР), които ТБ бяха длъжни да поддържат в БНБ бе 5% по привлечените от ТБ средства на резиденти и нерезиденти. Тогава Управителният съвет на БНБ повиши МЗР на 12% – рекордно висок процент за годините на прехода! Обяснението на БНБ бе, че „… мярката … ще допринесе за намаляване на свободните ресурси, с които банките могат да кредитират и … би спомогнало за постепенно намаляване на темповете на инфлацията…“. БНБ също обяснява, че „след присъединяването към еврозоната ставката на задължителните минимални резерви за банките в България ще бъде понижена от текущите 12% до текущо 1%, като същевременно ще бъде намалена и базата, върху която се начислява ставката“.

Функционирането на паричния съвет не допуска намеса на БНБ за регулиране на паричното обращение, но тя съзнателно беше направена в ущърб на идейните принципи на паричния съвет. Логично беше да се очаква, че включването на страната в еврозоната от началото на настоящата година ще доведе до сериозно преструктуриране на финансовите ресурси, придружено от евентуално съществено въздействие върху паричния оборот, респ. върху инфлационните процеси в страната.

Управителят на БНБ не вижда преекспониране на дейността на БНБ преди и след приемането на страната ни в еврозоната. Единственото адресиране до дейността на БНБ е в декларацията, че „макропруденциалната политика на Българската народна банка остава ключов инструмент за ограничаване на процикличността и за укрепване на финансовата стабилност“, каквото и да означава това.

Мярката на БНБ за намаляване на инфлацията сработи. През 2024 г. прирастът на цените (ХИПЦ) се установи на 2,6% и позволи на страната ни да се включи в еврозоната от 2026 г. През предходната година същият ХИПЦ бе 8,6%, а през 2022 г. – 13%! Намаляването на инфлацията бе за сметка на задържане на темповете на прираст на „Бруто образуване на основен капитал“ (1,5% през 2024 г.), т.е. за сметка на възможностите за икономически растеж. Въпреки мярката на БНБ, в очакване на включването ни в еврозоната, през 2025 г. се отбеляза рекорден за последните 17 години прираст на инвестициите (11,4%), който се свърза и с чувствителния прираст на цените!

Резкият прираст на паричния оборот след включването ни в еврозоната пришпори инфлацията у нас и към месец април (6,2%) е най-високата в еврозоната, но втората страна непосредствено след нас в тази неприятна класация е страната, която се включи в еврозоната две години преди нас – Хърватия (с инфлация от 5,4%). Страните-членки на еврозоната от Централна и Източна Европа (Естония, Латвия, Литва и Словакия) също са с изпреварваща инфлация – средно 3,8%. Оформя се закономерност, която остава настрани от анализаторите в БНБ.

Управителят на БНБ отминава възлов факт, който стои и трябва да стои винаги в центъра на полезрението на Централните банки – динамиката на паричното обращение. В съответствие с изданието на БНБ „Статистически баланс на БНБ (динамично представяне)“ парите в обращение към първото тримесечие на текущата година нарастват на годишна основа с повече от една четвърт, докато БВП за същия период расте с по-малко от 3%, което обяснява и високите темпове на инфлация.

Загадка за макроикономическото управление на страната остава краткосрочното и средносрочно развитие на ценовите съотношения.

Трето, преждевременно включване на страната ни в еврозоната

Т.нар. макроикономически елит на страната оценяваше включването на страната ни към еврозоната като своеобразна магия, която едва ли не автоматично ще ни приравни с развитите страни в ЕС. Той остана глух и сляп за немалкото доказателства за реалната неподготвеност на страната ни за този дългосрочен акт въпреки моментното изпълнение на монетарните критерии.

Истинските последствия и резултати в достатъчно голям размер ще се почувстват минимум до края на текущата година, но и в средата на текущата година официалните очаквания подсказват за проблемни развития. Обичайно изкушение е обясненията да се свързват с развитието на процесите в международен план, като съзнателно се игнорират сравнителните междустранови съпоставки и сравнения.

На преден план се открояват ценовите дисбаланси, които неминуемо ще продължават да дестабилизират вътрешната финансово-икономическа среда. Оборотът на паричния пазар продължава да нараства неконтролируемо, забелязва се активизиране на инвестиционния процес, който също неизбежно ще ускорява инфлационния. Предстои да се оцени поведението на презграничните капиталови потоци и доколко макроикономическото управление ще съумее да ги канализира.

При създалата се ситуация правителството няма инструменти и възможности за ефективно регулиране на ценовата динамика. Единственият шанс е ефикасното функциониране на КЗК, чиито функции (за съжаление) негласно се приемат да са едва ли не само в областта на пазара на храни. Българската агенция за безопасност на храните (БАБХ) също може да съдейства за правомерно функциониране на пазара за храни. Всички други пазари на стоки и услуги остават практически единствено под въздействието на пазарната конкуренция, както и на силата на ценовата конвергенция в рамките на еврозоната.

Управленски акт: Игра с разходната част на държавния бюджет

Напоследък, във връзка с формирането на редовен държавен бюджет за 2026 г. и 2027 г., се разпространяват активни внушения за чувствително намаляване на разходната част на правителствените разходи. Подобен вид призиви са следствие от първосигнална реакция без аналитична оценка и проекция – нещо, което е редно да се прави задължително при формирането на държавна политика.

В разходната част на държавния бюджет има четири позиции, които консумират основната част от държавните разходи. Това са: (1) Разходи за възнаграждения; (2) Текуща издръжка; (3) Социални разходи и субсидии; (4) Капиталови разходи. През 2025 г. тези позиции формират повече от 98% от разходната част на Консолидирания държавен бюджет.

Всяка една от посочените по-горе четири позиции изпълнява важни народностопански функции и оперирането с тях изисква повишено внимание. Без влизане в подробности следва да се изтъкне, че чувствителното потискане на една от първите три разходни позиции може да доведе до неконтролируемо вътрешно социално-икономическо напрежение с трудно предвидими последствия минимум в краткосрочен план. Четвъртият разходен елемент кореспондира с величината на инвестиционната активност в страната, която е от възлово значение за поддържането на приемлива форма на социално-икономически баланс.

Посочените съображения насочват вниманието към повишаване на постъпленията в приходната част на държавния бюджет. Правителството следва да спре да се поддава на подвеждащи внушения, да се ангажира със свои собствени аналитични оценки и да не се панира при приемане на възлови народностопански решения

Заключение

Новото правителство се намира пред решителен избор в своето управление. Недопустимо е робуването на стереотипи, които в определен момент на социално-икономическото развитие на страната може и да са помогнали, но не са вечни. Има вечни позитивни принципи на макроикономическо управление, но няма вечно сполучливи макроикономически решения.

Текущото правителство е на път да реализира пореден четвърти провал в макроикономическата политика за последните 5-6 години (намаляване на разходната част на държавния бюджет), който ще рефлектира разтърсващо за страната. При очертаващите се изпреварващи темпове на ценово изтощаване задържането на разходните елементи в държавния бюджет ще доведе неизбежно до нарастващо социално напрежение с трудно предвидими последствия.

Очертаващото се правилно макроикономическо решение е преструктуриране на данъчната система, паралелно с чувствителното подобряване на данъчната събираемост и редукцията на рекордното за ЕС равнище на корупция в страната. Практиката показва, че постигането на успех в последните два елемента (данъчна събираемост и корупция) предполага по-продължителен времеви период, така че преструктурирането на данъчното натоварване се оформя като единственото приемливо работещо решение.

Материалът Текущи финансово-икономически провали е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Това се посочва в юнския доклад за петролния пазар на Международната агенция по енергетика (МАЕ), който е в контекста сключеното споразумение между САЩ и Иран, спиращо военните действия с важното условие за отваряне на Ормузкия проток.
В същото време агенцията обръща внимание и на първата си прогноза върху балансите за 2027 г., показваща значителен излишък, който се появява през следващата година. Очаква се световното търсене на петрол да нарасне с относително скромните 2 млн. барела на ден до 105,3 млн. барела на ден. За разлика от това, доставките на петрол изглежда ще се увеличат с около 8 милиона барела на ден до 110 милиона барела на ден. Това може да осигури добре дошла почивка на пазара и възможност за попълване на изчерпаните запаси или за изграждане на нови стратегически резерви, тъй като страните преразглеждат своите енергийни стратегии и политики в отговор на кризата, коментират експертите, изготвили юнския доклад на МАЕ.

Ако сделката се запази, износът и производството от Персийския залив би трябвало да се възстановят постепенно – не на последно място, защото иранският износ на петрол може да се възобнови напълно, след като блокадата на САЩ бъде премахната. Доставките през пролива вече се увеличаваха рязко в началото на юни, подкрепени от прехвърлянията от кораб на кораб в Оманския залив, повишавайки общия поток от майското дъно. Пълното възстановяване обаче няма да е незабавно, тъй като мините ще трябва да бъдат премахнати от основните корабни пътища, а веригите за доставки ще се нуждаят от време, за да се нормализират.

Като цяло се очаква световното предлагане на петрол да спадне средно с 3,9 млн. барела/ден през 2026 г. до 102,4 млн. барела/ден. Загубите на доставки от Персийския залив ще бъдат частично компенсирани от продължаващите печалби от производители извън ОПЕК+. Силният растеж от Северна и Южна Америка увеличиха износа на суров петрол от Атлантическия басейн към пазарите на изток от Суец от началото на войната с 3,5 млн. барела/ден.

В същото време вносът на суров петрол в Китай и Япония, по-специално, намаля рязко, като всеки от тях спадна с около 40%. По-ниските количества суров петрол от рафинериите в Китай, Близкия изток, Евразия и другаде в Азия пренесоха този шок от предлагането на продуктовите пазари.

Материалът МАЕ прогнозира значителен излишък на петрол през 2027-ма е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Сред представените информация и данни е и констатацията, базирана на изследване на Евростат, че България е и на първо място в ЕС по хоспитализации спрямо населението, достигайки 32,6 хил. на 100 хил. души от населението през 2023 г.. И фрапиращото, че те са около 4,9 пъти повече от тези в Португалия (страната с най-ниско съотношение).

В анализа се изтъква, че голямото и нарастващо количество дейност на болниците няма естествен ограничител в рамките на настоящия здравен модел. Ако такъв ограничител липсва, разходите ще растат безкрайно. Ефективното ограничаване на дейността и плащанията за нея изисква институционални мерки и трябва да има системен характер.

Данните показват, че в България по почти всички диагнози броят хоспитализирани пациенти е многократно по-голям от този в останалите европейски държави – при 8 от изследваните 15 най-често използвани диагнози България е лидер в ЕС по хоспитализации.

Изследването на ИПИ показва, че формите на контрол пряко зависят от модела на финансиране, от осигурителния модел и от мястото на заинтересованите страни в системата. Наличието на подходящи форми на контрол в нормативната уредба е съвсем различно от осъществяването му на практика и често има големи разминавания. Човешкият фактор има голямо значение за това дали се упражняват контролните функции или не, как се разбира ролята на контролиращата институция, как се разбират, тълкуват и прилагат правните текстове и др.

Конституционният съд (КС) може да ограничи усилията за пряк контрол върху разходите на болниците, ако чрез него се ограничават правата на пациентите за достъп до здравеопазване. КС осъзнава ограничението на финансовия ресурс в една публична осигурителна система и неизбежния сблъсък между това ограничение и достъпа до здравна грижа. Изследването на ИПИ обхваща 11 решения на Конституционния съд след 1999 г., имащи пряко отношение към контрола на разходите в болничната помощ. Според КС всички ограничения следва да са систематични, пропорционални, ясно описани в закон и недискриминационни. Така съдът насочва към системни решения за ефективност, а не към инструменти за пряко ограничаване на разходите.

От ИПИ смятат, че за да се подобри контролът върху болниците, са необходими:

• въвеждане на „меки“ бюджетни ограничения по отделни лечебни заведения: комбинация от глобален бюджет и плащане за услуга, заедно с договаряне на ясни правила кога и как се разплаща при надхвърляне на бюджета. Клиничните пътеки следва да се заменят с по-адекватни механизми за плащане, както и да се обмисли въвеждане на плащане при постигнат резултат за отделни медицински състояния;
• усилия за сериозна консолидация на мрежата на публичните болници, включително създаване на специфични финансови стимули за собствениците (общините или министерството);
• откази от сключване на договори с лечебни заведения при доказани и повтарящи се нарушения на финансовата дисциплина;
• максимално автоматизиране между установяване на нарушения, налагане на санкции и ескалация при повторни нарушения;
• публична отчетност на показатели за здравни резултати за всяка болница, които да позволяват на пациента да взема информирани решения, например болничен леталитет; ефективност и здравни резултати от конкретни процедури и лечения; брой и видове нарушения; наложени санкции по причини и с конкретно финансово измерение и др.
• активното участие на пациента (макар и не водещо) в проследяване на дейността на болниците по лесен и удобен за него начин също е важно за добрия контрол върху разходите на болниците.

Материалът Поставяне под контрол на болниците и харчовете за здраве. Възможно ли е? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Основният извод е, че българският бизнес изпитва двойно напрежение:

1. трудно намира местни кадри;
2. трудно наемат работници от държави извън ЕС дори когато има интерес и налични кандидати.

Това съвпада и с по-широките европейски резултати, според които недостигът на квалифицирани работници е сред най-сериозните проблеми за МСП.

Най-засегнатите сектори са:

• строителство;
• производство и индустрия;
• транспорт и логистика;
• хотелиерство и туризъм;
• селско стопанство;
• ИТ и инженерни специалности.

Конкретните данни от допитването у наос сочат, че  92% от българските МСП не са се опитвали да наемат работници извън ЕС.

Основните причини са:

• 17% – езикови изисквания за позициите
• 14% – смятат, че могат да намерят хора в ЕС
• 12% – смятат, че не могат да намерят подходящи кандидати извън ЕС
• 12% – административни и имиграционни процедури са твърде сложни/бавни
• 7% – разходите са твърде високи (вкл. релокация, HR, обучение)

Най-важният извод е, че в България не доминира един фактор, а комбинация от:

• език
• административна тежест
• и възприятие, че „може и без трети държави“

Най-големи проблеми пред фирмите:

• 26% – сложни и бавни имиграционни процедури
• 25% – трудности при интеграция в фирмената култура
• 24% – трудности да намерят подходящи кандидати
• 23% – езикови бариери
• 16% – признаване на квалификации / умения

Най-полезни услуги, което биха помогнали на бизнес според МСП:

• финансова подкрепа (грантове/стимули) – 40%
• помощ за намиране на кандидати – 31%
• информация и насоки – 25%
• имиграционна помощ – 20%
• интеграционна подкрепа – 17%

 Големият извод за България

Докладът показва 3 структурни проблема:

1) България почти не използва работници извън ЕС – потенциалът е много по-голям от реалното използване

2) Основният проблем не е само липса на хора, а административната и интеграционна тежест

3) Пазарът на труда вече е в режим „дефицит“, особено за:

• индустрия
• транспорт
• строителство
• ИТ

Материалът Недостигът на кадри у нас вече не е временен проблем, а структурен риск за растежа е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Търговията на дребно не е дребна работа. Когато Китай реши да се отвори за света през 1980-те години, секторите, които останаха затворени за чуждестранни инвестиции бяха застрахователната дейност, телевизията, филмовите продукции (както е казал Ленин, „От всички изкуства за нас е най-важно киното“) – и търговията на дребно. Преди това, в средата на 1920-те, когато националсоциалистите на Хитлер бяха още слаби и омайваха народа, за да дойдат на власт, те се кълняха, че ще забранят чуждите търговски вериги.

Затова не е учудващо, че първата тема във фокуса на вниманието на новото правителство на Румен Радев в България са цените на потребителския пазар. В самото начало на управлението на Радев бяха предложени промени в Закона за защита на конкуренцията и в Закона за защита на потребителите, които би трябвало да спрат ръста на цените, като засилят конкуренцията и ограничат нелоялните търговски практики. Или поне така бе обяснено на хората. Но овладяването на цените е многопластов въпрос с много неизвестни. Добре би било новите управляващи да не повтарят стари скъпи грешки.

Първият исторически урок, който екипът на Радев трябва да си припомни, е, че цените не слизат надолу „по заповед на щуката“. Доказва го едиктът от 301 г., с който император Диоклециан преследва същите цели като българското правителство днес: да спре ръста на цените на дребно след осъществената малко преди това парична реформа. До наши дни са достигнали само фрагменти от този закон, определящ 1400 максимални цени на стоки и заплати в огромната империя, но историци са сглобили голяма част от пъзела.

Така разбираме, че по заповед на императора един секстарий (около 0.55 литра) елитно вино не трябва да струва повече от 24 денария. Пшеничената бира за простолюдието ще се продава най-много за 4 денария. Свинският черен дроб от животно, хранено с фурми, има ценови таван от 16 денария за една италийска либра (около 330 грама). Свинските кренвирши не може да са по-скъпи от 2 денария за 1 унция от 30 грама. И така нататък.

Животът в началото на IV век преди Христа действително е бил скъп. Разбираме го, като съпоставим максималните цени на стоките с максималните цени на труда. Ден труд на селскостопански работник струва максимум 25 денария (плюс храната) – тоест, 6-7 бири. Занаятчии като каменари, килимари и фаянсаджии взимат двойно повече. Само за художниците надницата достига 150 денария – но ако могат да рисуват човешки фигури.

Някои неща не са се изменили за последните 17 века: най-високи са доходите на адвокатите, които за започване на дело взимат 250, а за пледоарии в съда – 1000 денария. За учителите по аритметика таванът е 75 денария на ученик на месец. Да направим проста сметка: ако математикът събере отнякъде 20 ученика, с месечния си доход той ще може да си купи едва 22 кг кренвирши. Да преподаваш говорене пред публика определено е по-изгодно: максималният месечен хонорар е 250 денария на ученик.

Как и какво се говори пред публика действително е важно. Румен Радев и малкото публични лица в неговия екип многократно акцентираха върху провала на политическите им опоненти в овладяването на цените на дребно. Радев фокусира предизборните си атаки върху поскъпването на живота, затова и първите мерки на новото му правителство са насочени именно срещу ръста на цените. Но едно е да говориш като президент-опозиционер, друго е сам да направиш нещо, което да спре пазарната инерция. Защото борбата срещу високите цени с командни мерки е обречена още от времето на Рим.

Когато държавата поставя тавани на цените (или надценките, което е същото), реакциите на търговците в една свободна икономика са основно три: а) спират да произвеждат и да продават; б) понижават качеството и количеството на стоките си; в) ориентират се към черния пазар. Това е. Независимо дали политикът е „ляв“ или „десен“, природата на хората е такава, че те реагират по посочените начини.

Това, разбира се, не означава, че държавата не може да направи нищо. Тя определено може – но косвено, и в по-дългосрочен период. Първото нещо, което държавата може да направи, е да се погрижи за увеличение на доходите на хората: ако вместо 1000 получаваш 5000 денария на месец, цената на кренвиршите ще те вълнува по-малко. Уловката тук е, че ръстът на доходите води до ръст на цените, така че част от ползите се изпаряват. Но едно съпричастно правителство, сътрудничещо си с бизнеса, би могло постепенно да направи цената на живота по-поносима.

Второто нещо, което държавата може да направи, е да насърчи предлагането на повече стоки и услуги, като се очаква по-голямото предлагане постепенно да доведе до спад на цените. Едно отговорно правителство в днешна България би способствало за понижение на цените на дребно, като например убеди „зърнарите“ да инвестират в птице- и кравеферми и мандри. Ако с умни субсидии и други стимули, включително гарантиран достъп до крайни пазари, правителството убеди хората да стават фермери, а фермерите да строят оранжерии, цената на краставиците и доматите по чудодеен начин, като с невидима ръка, ще се смъкне надолу.

От правителството „Радев“ дотук не сме видели подобни мерки – и не бихме могли, защото то е във властта отскоро. Но има и трети ефективен способ да се направи цената на живота по-поносима: да се защити конкуренцията на пазара, т.е. да се преустановят незаконните търговски практики като ценови съглашателства и изкуствени дефицити. Някои от предложенията на Радевата партия за допълнение към Закона за защита на конкуренцията действително са насочени в тази посока.

Обаче покрай тези полезни изменения са се промъкнали и други неща. Някои от предлаганите промени в ЗЗК са на практика мерки, даващи предимство на едрите български производители в постоянните им боричкания с търговските вериги. (Като казвам „едри български производители“, мислете например за големите бизнеси с хранителни стоки на някой бивш министър на земеделието).

Партията на Радев предлага в ЗЗК да се включат формулировки на 21 нови „нелоялни търговски практики в отношенията между купувачите и доставчиците във веригата за доставки на селскостопански и хранителни продукти“ (чл. 37б от ЗЗК). Такава нелоялна практика например е купувачът (т.е. веригата) да начислява на доставчика отбивки от доставната цена във връзка с промоции, бонуси, спомагателни услуги, реклама и др. под. Българските производители издигат това искане поне от десетилетие и то най-сетне е на път да влезе в законовата рамка на страната – което потвърждава тясното взаимодействие между новата Радева партия и старата бизнес прослойка в България.

Нямам еднозначно мнение: действително е възможно търговските вериги да са отишли твърде далеч, извивайки ръцете на българските производители на храни. Съответно не е изключено предлаганите мерки да внесат баланс в пазарните отношения. Но дори да е така, не е приемливо тези законодателни изменения да се представят пред публика като „мерки за понижаване на цените“. Те не са такива: това са по-скоро мерки, гарантиращи по-висока печалба за българските производители. И затова е вероятно те в крайна сметка да доведат до още по-високи цени на потребителските пазари. Веригите работят с целева норма на печалба и ако не могат да вземат своето от производителя, ще го вземат от крайния потребител.

Нека бъдем обективни: нищо не заставя българския потребител да отиде в магазин от голяма търговска верига, а не например в кварталната бакалия. Българите сами избират международните вериги и после се оплакват от тях. Това, меко казано, не е зряло поведение; съответно и реакцията на политиците е незряла. Щели да въвеждат мерки за намаляване на цените… Ако цените се смъкваха по команда, едиктът от 301 г. вече щеше да го е направил. Но законодателната инициатива на императора се проваля – никой вече не говори за нея, когато Диоклециан се оттегля доброволно от властта през 305 г.

Важният момент тук е, че държавата далеч не е безсилна срещу ценовите ексцесии. Тя може да направи насъщните стоки по-достъпни – но влияейки не върху цените на дребно, а върху пазарите на производствени фактори. Но кой (български) политик би се заел с такова нещо? Резултатите ще дойдат бавно, евентуално чак след няколко години, и електоратът няма да разбере, че точно ти си героят, подарил му ниските цени. Затова отново и отново, под една или друга форма, се издават декрети срещу високите цени.

Някакъв прогрес има: Диоклециан направо слагаше ценови тавани, Румен Радев само се заканва на „прекомерно високите цени“. Но прогресът е нож с две остриета. Едно от нововъведенията, което Радев може да приложи – а подкрепящият го български бизнес активно лобира той да направи именно това – е да съдейства за рязко намаляване на доходите сред хората. Нали се сещате – замразяване на пенсии и заплати на учители и учени и завръщане към бюджетни излишъци. Ако никой не може да си позволи да купува и стоките гният по рафтовете, неизбежно е цените леко да се понижат и така на ценовия фронт ще може да бъде обявена победа. Но на каква цена?

*Анализът е публикуван първо в изданието Бодил

Материалът Цените: от император Диоклециан до Румен Радев е публикуван за пръв път на Икономически живот.

България е сред страните в ЕС с най-бързо растящи заплати през последните години, а от началото на десетилетието насам – и абсолютен лидер по ръст на номиналните разходи за труд. Това е една от основните причини за бързото повишаване на доходите и стандарта на живот, но след 2022 г. все по-видимо се откъсва от динамиката на производителността. Това разминаване поставя под въпрос устойчивостта на сегашният темп на увеличаване на заплатите и налага реформи в посока повишаване на инвестициите и подобрения в образованието и уменията.

От началото на десетилетието насам Българя е абсолютният лидер в ЕС по ръст на заплатите. В периода между 2020 и 2025 г. номиналните разходи за труд в страната са нараснали със 71%, далеч пред втората държава Румъния (64%) и третата  Литва (62%); в обратната страна на класацията има седем държави с под 20% ръст, което на фона на значителната инфлация през периода вероятно означава реален спад на заплатите. Изпреварващият ръст на разходите за труд, съчетан с високата заетост и ниската безработица е основният фактор за скоростното повишение – с над 80% за десетилетие – на реалния доход и стандарта на живот в страната.

Този ръст обаче не е непременно само добра новина. От 2022 г. насам динамиката на разходите за труд трайно изпреварва подобренията в производителността на труда. За да оценим размера на отделянето на двата ключови индикатора един от друг, разглеждаме два индекса, съответно на разходите за труд и на добавената стойност на един нает – и двата с основа през 2010 година. През целия период до 2022 г. двата индекса вървят паралелно, като в началото производителността леко надскача разходите за труд, след 2015 г. – обратното, но отстоянието не е значително.

След 2022 г. обаче номиналните разходи за труд значително надскачат  номиналната производителност; към 2025 г. вече разходите са нараснали със 163% спрямо 2010 г., производителността – със 124%, което означава, че отстоянието е почти 40 пункта. Това поставя под въпрос доколко е средносрочно издръжлив настоящия ръст на заплатите, който постепенно изпреварва икономическия фундамент, който го захранва. За да отговорим на този въпрос обаче трябва да разгледаме факторите зад ръста на заплатите.

Най-важната причина е структурата на пазара на труд. Коефициентът на заетост на 20-64-годишните достига 77% през 2025 г., а във водещите икономически региони приближава и дори надхвърля 80%. Същевременно предлагането на работници е ниско (безработицата по НСИ в началото на 2026 г. е 3,2%), а търсенето на работници го надхвърля значително, дори и на фона на увеличените потоци сезонни работници от трети страни и положителна нетна миграция. Тези условия налагат на работодателите да увеличават заплатите дори и без насрещно повишение на производителността, за да могат да запазят настоящите си работници и да не губят конкурентни позиции.

Не по-малко значение има ролята на държавната политика. От една страна, обвързването на минималната заплата със средната доведе до скокообразно увеличение на заплатите именно на най-нископродуктивните работници в българската икономика. От друга, въвеждането на автоматични механизми в значителна част от публичния сектор доведе до големи ръстове в редица ведомства, при това във време на забавящи се икономически растеж и индустриално производство.

Високата инфлация от 2022-23 г. също има известно въздействие, тъй като работодателите бяха принудени да увеличават заплатите на работниците си, за да запазят покупателната им способност, дори и когато продуктивността им не нараства със същия темп. Това е подкрепено от една страна от самите повишени цени, от друга – от спадове в маржовете на печалба, където е необходимо.

Настоящото разминаване между заплати и производителност на труда изглежда преходно, но има съществен риск от забавяне на темпа на повишаване на стандарта на живот на работещите докато производителността го „настигне“. Такъв сценарий не е неизбежен, стига да се вземат навременни мерки за повишаване на производителността на труда. Това изисква, най-общо, две неща:

• Значително повишаване на инвестиционната активност  и механизацията, особено в преработващата промишленост. Влизането в еврозоната и по-дългият политически хоризонт пред новото правителство – оттам на доверието в икономическата и регулаторната среда – създават условия за ръст на инвестициите, но не са достатъчни. Добавянето на нови стимули за привличане на инвестиции, подобренията в работата на съдебната система и децентрализацията действат именно в тази посока и трябва да са сред първите приоритети на управляващите.
• Подобрения както в качеството на училищното образование, така и в уменията на възрастните. Реформата в образованието е в застой вече десетилетие, което личи и в резултатите в международните изследвания, а най-важната насока е смяната на модела на финансиране към включване на оценка на качеството. При възрастните има нужда от допълнителни стимули за участие в обучения и придобиване на нови, актуални на търсенето умения.

Материалът Заплатите трайно надскачат производителността – защо и как да го коригираме е публикуван за пръв път на Икономически живот.

По думите на Гечев няколко са факторите, които вдигат цените – войната, горивата, срещу което трудно може да се въздейства, но има и спекула от частните вериги. Законопроектите целят минимизиране на риска и изчистване на всички нелоялни търговски практики, които могат да доведат до неоправдани надценки.

Досегашните 13 вида нелоялни практики, които присъстват в „черния списък“, се увеличават на 33, стана ясно на брифинга, без обаче да се дадат конкретни примери. Управлявашщите въвеждат и понятието „доказване на прекомерно висока цена“. Чрез него Въвежда се дават правомощия на Комисията за защитата на конкуренцията да изисква формулирането на тези цени по веригата, както и доказване на тези цени.

Явор Гечев поясни, че вторият аспект на промените е т.нар. регистър на проследимост. Той касае търговията на едро – въвежда се цялостен регистър, който ще документира продукцията по цялата верига, но това няма да носи допълнителна тежест за търговците, поясни депутатът. Когато заработи механизмът, некачествени стоки няма да бъдат пропускани на българска територия, коментира народният представител.

По думите му третият аспект е заимстван от германското законодателство и се отнася за съвместно монополно положение. „Когато няколко субекта на пазара, независимо, че те не са търговски или свързани като собственост, не са се договаряли изрично, те притежават такава пазарна сила, която им дава възможност на практика да огъват пазарните отношения и да създават аномалии в нормалната традиция на цените„, обясни депутатът.

Не по-малко любопитни са промените в закона, касаещ КЗП. Тях разясни депутатът от ПБ Константин Проданов.

Той първо обясни за ценообразуването в България, което имало два компонента, единият от които е между производител, доставчик и търговска верига и е основно в нормативите на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК). Вторият компонент е между търговската верига и финалния потребител. Там, припомни той, действа Комисията за защита на потребителите (КЗП).

От ПБ предлагат удължаване на Закона за еврото за година напред след сегашния краен срок 8 август. По силата му в момента търговските вериги предоставят ежедневно информация за цените в обектите си. Ще се дължи и изискването за обосновка при покачване на цените, което фигурира в сега действащия Закон за еврото.

Проданов, както и колегата си Гечев посочи, че законът, засягащ дейността на КЗП е свързан и насочен основно срещу спекулата, тъй като на последиците от войната в Близкия изток не може да се влияе.

Макар на брифинга с половин уста да бе заявено, че няма дефиниция на „спекула“, депутатите не направиха опит да осветлят какво трябва да се разбира под това понятие.

Многократно от ПБ заявиха, че не искат да извиват ръцете на веригите, а искат те да не извиват ръцете на потребителите и на производителите, подчертавайки, че всички предложения са нормални общоприети пазарни механизми, заимствани от развитите страни, без обаче да посочат, които са тези страни и какво е взето от техните законодателства.

Прелюбопитен момент в новите законопроекти е въвеждане на понятието „справедлива цена“. Проданов обясни, че тази цена ще се калкулира по методика, която ще бъде утвърдена от Министерството на икономиката. Тя не е задължителна за търговците, не представлява нито твърд таван на цената, нито твърд таван на надценката, а виждането за това колко би трябвало по-скоро да бъде цената на един артикул в една нормално функционираща пазарна икономика. Предстои да се види каква ще е тази методика, което ще определя справедливите цени.

При тези обяснения депутатът прецени, че отново трябва да спомене, че това са изцяло пазарни мерки и от „Прогресивна България“ искат да накарат пазара да влезе във функцията си на регулатор, която той в момента не изпълнява.

Проектозаконът, също така, увеличава двойно глобите, които КЗП има право да налага, за да може те също да имат реален дисциплиниращ ефект по отношение на нарушителите.

Стана ясно още, че законопроектите ще бъдат разгледани в ускорен порядък утре сутрин и на първо четене в бюджетната комисия понеже, по думите на депутатите от ПБ – „осъзнаваме, че това е много важен и ключов въпрос за всички българи, които усещат проблемите в ценообразуването по джоба си“.

Явор Гечев от „Прогресивна България“ допълни още, че ако е нужно, изпълнителната власт ще трябва да осигури допълнителни бюджети за КЗК и КЗП, за да се покрият нуждите на комисиите.

Материалът Що е то „справедлива цена“: обясняват управляващите от ПБ е публикуван за пръв път на Икономически живот.

С цялата условност на паралелното преброяване от агенциите – и без яснота около гласуването в чужбина, агенция „Мяра“ показва една доста изненадваща картина при 65% паралелно преброяване:

1. Прогресивна България – 44.4%
2. ГЕРБ – 11.8
3. ПП-ДБ – 11
4. ДПС – 8.4
5. Възраждане – 4.3

БСП изпада от парламента, където влизаше при екзитпол резултатите, а някои предпазливи гласове дори поставят под съмнение оцеляването на Възраждане, което ни вкарва в хипотезата на 4-партиен парламент – нещо позабравено у нас.

Все пак, всички – напълно оправдано, очакват паралелното преброяване на ЦИК – обработката на изборните резултати и числата, които ще дойдат от чужбина. Те обаче вероятно ще имат силата да разменят местата на ГЕРБ и ПП-ДБ, но едва ли ще нарушат особено много хегемонията на Радев на върха.

Това се потвърди, когато малко преди полунощ Мяра съобщи резултати при 95% паралелно преброяване, които вдигнаха малко резултата на Радев (45.3), смениха местата на ГЕРБ (12.1) и ПП-ДБ (12.2) с минимална преднина за Асен Василев и компания и доближи още малко Възраждане (4.2) към фаталното пространство под четирите процента. ДПС са твърдо четвърти със 7%. Тези резултати подреждат за момента парламентарните места така:

• ПБ – 135 депутати
• ПП-ДБ – 36
• ГЕРБ – 36
• ДПС – 21
• Възраждане – 12

Материалът Вълната „Радев“ май се случи е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В историята на религиите съществуват моменти, в които маската не пада под външен натиск. Тя пада поради вътрешен инцидент, защото кризата налага твърде бързо решение, което не може да се вземе на светло и без да има време да се поддържат привидностите.

На 8 март 2026 г. Иран преживя такъв момент. Въпросната вечер, по време на тайно заседание в свещения град Кум, проведено под ударите на бомбардировките, Събранието на експертите¹ назначи Моджтаба Хаменей за върховен лидер на Ислямската република. За по-малко от десет дни режимът реши единствения въпрос, който никога не беше се осмелявал да решава публично. И с това той каза, неволно, но необратимо, какъв всъщност е.

Основополагащата измама

За да разберем какво се случи, трябва да се върнем към основните принципи, върху които е изградена властта в Иран. От 1979 г. насам Ислямската република се основава на една структуроопределяща фикция: върховният лидер не е монарх. Той е духовник — факих, ислямски правник — чиято власт произтича от фундаменталното му познаване на свещените текстове, а не от потеклото му. Именно това отличаваше революцията на Хомейни от монархията на Пахлави, която тя свали. Властта не се предава по кръвна линия. Тя се заслужава чрез познаването на религията.

Именно затова наследяване от баща към син до онази нощ през март се смяташе за немислимо дори вътре в самата система. В продължение на години Моджтаба се сблъскваше със силната съпротива в рамките на иранския духовен и политически елит. Ислямската република беше създадена именно, за да избегне всякакво видимост за наследствено управление, което характеризираше Иран по времето на шаха, и мнозина в рамките на режима смятаха перспективата за предаване на властта от баща на син за фундаментално противоречаща на идеологическите основи на системата. При нормални обстоятелства, ако Али Хаменей беше починал от естествена смърт, след дълга институционална агония, Моджтаба нямаше да бъде назначен.

Следователно не става дума за обикновено наследяване. Това е явната трансформация на Велаят-е факих² в наследствена власт: синът наследява бащата начело на една антимонархическа диктатура, която претендира да унищожи завинаги династичната система.

Така Ислямската република сама се превърна в шах. Тя вече не може да отмени това.

Но това все още не е най-същественото. Защото Моджтаба не е просто син, който наследява баща си. Той е нещо по-точно, по-разкриващо и безкрайно по-дестабилизиращо за вътрешната структура на режима.

Пасдаран³ в расо: анатомия на едно тихо завземане на властта

Ето какво почти никой коментатор не формулира ясно. Моджтаба Хаменей не е духовник, който се опира на Гвардейците на революцията. Той е гвардеец на революцията, който носи расо.

Разликата не е семантична. Тя е конституционна, институционална и, за бъдещето на режима – екзистенциална.

Моджтаба се присъединява към Корпуса на гвардейците на ислямската революция в края на 80-те години, служейки в последните години на войната между Иран и Ирак. В продължение на повече от двайсет години той изгражда тесни връзки с командирите на гвардейците — от силите „Кудс“⁴ до милицията „Басидж“⁵ и разузнавателната организация на пасдараните. Министерството на финансите на САЩ го санкционира през 2019 г. с аргумента, че сътрудничи с командирите на „Кудс“ и „Басидж“, за да прокарва регионалните цели на режима и неговата политика на вътрешни репресии. В този смисъл особено показателна е историята на „батальон Хабиб“: мрежа от ветерани от пасдараните от войната Иран–Ирак, които впоследствие стават част от тесния кръг на Моджтаба и допринасят за набирането на доверени кадри за изградения около него апарат за сигурност.

Без подкрепата на пасдараните Моджтаба Хаменей не би могъл да наследи баща си. Кризата просто предостави условията, в които те можаха да наложат онова, което обичайните институционални съпротиви досега им бяха забранявали.

Един член на Събранието на експертите, шейх Махмуд Раджаби, го потвърди неволно с необичайна откровеност: „Условията на война, в които се намира страната, бяха сред най-важните фактори при избора на лидера.“ Тази фраза заслужава да се спрем по-внимателно на нея. Раджаби не е либерал, който отправя критика, той е идеолог от кръга на Месбах-Язди, човек от твърдолинейните семинарии в свещения град Кум. Наричайки нещата по този начин, той казва това, което режимът има интерес да премълчи: изборът не се основава на теологични причини. Той е резултат от съобръжения за националната сигурност. Не заслугите на факиха, а спешните нужди на войната. Велаят-е факих подкопа собствените си основи.

Това не е духовник, който е опитомил една армия. Това е човек от апарата за сигурност, който е научил езика на духовниците, за да носи тяхното облекло. Неговата титла „аятолах“ между другото му беше официално присъдена в същата вечер на назначението му, на живо по държавните медии, в нещо, което приличаше по-малко на религиозно признание и повече на коронация.

Човек не става аятолах за една нощ, просто му се слага короната.

Разделението на властите като щит — и като илюзия

От 1979 г. насам архитектурата на иранския режим се основаваше на продуктивното противопоставяне между два полюса: духовенството и гвардейците на революцията. Върховният лидер, най-висшият духовник, играеше ролята на арбитър между тях. Тази двойственост беше изтощителна, конфликтна, често парализираща, но също така беше и източник на устойчивостта на режима. Тя не позволяваше един-единствен апарат да погълне всички останали.

Днес гвардейците на революцията представляват близо 25% от иранската икономика. Те контролират балистичните ракети, дроновете, мрежите от прокси сили в Близкия изток и вътрешния репресивен апарат. Това, което им липсваше до 8 март 2026 г., беше духовната власт. Сега вече я имат.

С Моджтаба арбитърът изчезна. Върховният лидер вече не стои над гвардейците на революцията — той е техен продукт, тяхно творение, тяхна еманация. За първи път в историята на Ислямската република двата институционални полюса се сляха в едно и също лице. И това сливане не е укрепване, то е структурна катастрофа, маскирана като консолидация.

Защо? Защото двойствеността не беше дефект на системата. Тя беше нейният механизъм за саморегулация. Премахвайки я, режимът загуби основния си вътрешен предпазен клапан. Всички напрежения, които се натрупваха между духовната ортодоксалност и военно-икономическите амбиции на революционната гвардия, вече нямат институционално пространство, в което да се разрешат. Те ще търсят изход другаде.

А това „другаде“ има име.

Артеш⁶: институцията, която не се сля с върховната власт

Артеш открито се определя като аполитична. Нейните ръководители многократно заявяват, че са лоялни към всяко управление на властта. За разлика от революционната гвардия, тя не се определя като революционна институция.

Тази формула — „лоялни към всяко управление на властта“ — днес придобива напълно нов смисъл. Защото въпросът вече не е „Артеш лоялна ли е към режима?“, а „Какво всъщност представлява режимът вече?“

Върховен лидер криещ се в бункер, ранен, невидим, назначен по наследство в един антимонархичен режим, издигнат до ранг на аятолах за една нощ от духовници, които искаха да оцелеят от бомбардировките — това ли е режимът, който управлява? Или това е режим, който бяга?

След Дванадесетдневната война от юни 2025 г., Артеш вече придоби по-голямо влияние при обсъждането на стратегическите въпроси, като ролята ѝ се засили чрез присъствието ѝ във Върховния съвет за национална сигурност и създаването на Национален съвет по отбрана. Тази промяна в роляте на институциите предшества настоящата криза, а не е реакция на нея. Това е дългосрочна тенденция.

И ето конкретният механизъм, който се задейства: при един върховен лидер „призрак“, докато Артеш поема първия военен удар и нейните бронетанкови и пехотни формирования се бият на първата отбранителна линия, някой трябва ежедневно да подписва, да взема решения, да координира. Гвардейците на ислямската революция, вече слели се с върховната власт в лицето на Моджтаба, са твърде много изложени едновременно на показ и на прицел, за да изпълняват тази административна функция. След 29 януари 2026 г. те са обявени за терористична организация от Европейския съюз. Техните командири са легитимни цели за Израел и Съединените щати.

Артеш обаче не фигурира в никакви черни списъци. Тя не е избивала протестиращи през януари — това беше дело на революционната гвардия и „Басидж“. Тя е единствената иранска институция, която все още изглежда приемлива на международната сцена. Във всеки следвоенен сценарий тя е единствената, с която ще може да се преговаря.

Това не е подготвян държавен преврат. Това е нещо по-гъвкаво и по-мощно: прехвърляне на легитимност по подразбиране.

Фразата, която трябва да бъде четена като политически документ

По време на поредицата от вълнения през последното десетилетие една фраза обощава народното разбиране за възкачването на Моджтаба: „Моджтаба, нека смъртта ти те възпре да управляваш.“

Тази фраза беше важна, защото извади на показ истинския скандал. Истинският скандал не беше корупцията, нито дори жестокостта. Беше прозрачността. Иранците бяха разбрали още преди анализаторите какво точно представлява Моджтаба: не легитимен наследник в една теократична система, а доказателство, че тази система никога не е била това, за което се е представяла. Монархия, която се представя за Бог. Апарат за сигурноаст, облечен в ислямското право.

Днес в иранското общество мнозина смятат, че Моджтаба Хаменей е мъртъв, или поне искат да вярват в това. Това не е отрицание: това е политическо заявление. Един водач, когото смятат за мъртъв още преди да е управлявал, все още не съществува като реална власт. А власт, която не съществува като психологическа реалност в съзнанието на онези, които трябва да управлява, по същество вече е овакантена.

Какво помни историята за режимите, които основават своето оцеляване върху непрозрачността

Съществува едно емпирично правило в политическата наука, което рядко се формулира, но почти винаги потвърждава своя универсален характер: авторитарните режими не падат, когато са на върха на своята жестокост. Те падат, когато бруталността им загуби вътрешната си легитимност, когато самите членове на апарата престанат да вярват в лозунгите, които оправдават собственото им насилие.

Като посочи Моджтаба, режимът каза на собствените си войници, духовници и бюрократи: Велаят-е факих е бил фикция. Това, което има значение е семейството и службите за сигурност. Ние не сме революция. Ние сме въоръжено семейно предприятие.

Някои от тях вече го знаеха. Но да го знаеш мълчаливо и да го заявяваш официално на езика на ислямското право и на Съвета на експертите са две различни неща. Разочарованието на хората остава безмълвно. Институционализираното разочарование търси изход.

Този изход, в Иран от март 2026 г., може да приеме само една форма: институция, която не е участвала в измамата. Институция, която утре може да каже, че не е била там, когато маските са паднали. Институция, чиято причина за съществуване не е да защитава революцията, а да защитава Иран.

Армията (Артеш) няма нужда да завзема властта. Достатъчно е да остане изправена, докато другите се сриват под тежестта на това, което току-що са признали.

Ислямската република няма да умре под бомбите. Тя ще умре, защото най-накрая си е казала истината сама на себе си.

_____

*Мишел Санти е макроикономист, специалист по финансови пазари и централни банки

1.  Събранието на експертите – Това е събрание на Ислямската република Иран, съставено от 88 религиозни членове, избирани за осем години чрез пряко всеобщо гласуване, натоварено със задачата да назначава, наблюдава и при необходимост да отстранява върховния лидер. (бел. прев.)
2. Велаят-е факих – управление от върховен религиозен лидер в отсъствието на очаквания спасител. В същото време съществуват изборни институции като президент, парламент и съвет на експертите. (бел. прев.)
3. Ислямският революционен гвардейски корпус (Армия на пазителите на ислямската революция), накратко „Пасдаран“ или Революционна гвардия, е създадена през 1979 г. с цел да защитава новата система и революционните ценности от външни и вътрешни врагове (бел. прев.).
4. Подразделение на Корпуса на гвардейците на ислямската революция (бел. прев.)
5. Полувоенно опълчение в рамките на Корпуса на гвардейците (бел. прев.)
6. Редовната иранска армия (бел. прев.)

Материалът Иран: „Революционната гвардия в расо“ е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Това констатира докладът „В защита на изборния процес: Противодействие на информационната война в България“, изготвен от Центъра за изследване на демокрацията. В него, в контекста на предстоящите на 19 април парламентарни избори, както и президентските през ноември, се прави предварителна оценка на хибридните заплахи.

Посочва се специално, че за разлика от повечето държави в Европа, уязвимостта на България се определя не само от външни хибридни кампании, а от съществуващия у нас модел, при който чуждестранни стратегически наративи се превеждат, адаптират и разпространяват от местни участници – прокремълски медии, мрежи от уебсайтове „гъби“, YouTube и Telegram канали, както и „балансиращи“ медии, които „изпират“ манипулативно съдържание, публикувайки го редом с легитимни новини.

ЦИД отбелазва, че само екосистемата „Правда“ — глобална мрежа от автоматизирани уебсайтове, свързана с руската операция Portal Kombat — генерира близо 6 000 прокремълски статии месечно на български. Основната функция е не достигане до читатели, а манипулиране на алгоритми за търсене и изкуствен интелект, за да повиши видимостта на прокремълско съдържание в утвърдени местни медии. Отделно от това, в Telegram над 30 свързани с „Правда“ канала са генерирали общо над 180 милиона показвания за последната година и обединяват близо 100 000 абонати.

Над 60% от категоризираните статии по ключови теми, често свързани с проруски дезинформационни кампании, произхождат от източници с документирана история на публикуване на подвеждаща информация. Водещи новинарски сайтове препубликуват съдържание от прокремълски платформи, нормализирайки го за масовата аудитория. Тази практика на „изпиране“ отличава българската екосистема: прокремълските послания не остават ограничени до маргинални платформи, а проникват в основната информационна среда.

Докладът идентифицира седем групи високорискови наративи, които е вероятно да бъдат активирани по време на предизборната кампания: 1) подкопаване на изборната цялост и доверието в електронното гласуване, 2) антиправителствена демобилизация на избирателите, 3) атаки срещу подкрепата за Украйна, 4) оспорване на санкциите на ЕС срещу Русия, 5) анти-НАТО послания относно разходите за отбрана, 6) експлоатация на тревоги, свързани с еврото и инфлацията, 7) манипулация на теми за идентичност, миграция и културен суверенитет.

Отделните наративи често се преплитат, като местната инфраструктура за усилване служи като обща платформа за тяхното разпространение.

Отбелзва се, че нито една българска институция не извършва системно наблюдение и не разполага с технически капацитет за независимо идентифициране на тези координирани модели на манипулация. Прилагането на регулаторни мерки остава значително забавено: програмата за сигнализиране на недостоверна информация не функционира ефективно, достъпът на изследователите до данни е ограничен, а модерирането на платформите със съдържание на български език е неадекватно. Страната все още не е приела необходимото законодателство за пълноценно прилагане на Акта за цифровите услуги, въпреки официалното предупреждение от Европейската комисия.

Авторите на доклада дават своите препоръки и фокусират вниманието върху това, което специално трябва да се наблюдава. Вместо каталогизиране на всички тактики, готовността трябва да се съсредоточи върху най-значимите и актуални форми на разпространение:

• междуплатформено разпространение чрез приложения за съобщения и прокси сървъри;
• координирано усилване в социалните платформи;
• бързо разпространение на наративи в нишови медии;
• модели за вирално разпространение, които експлоатират алгоритмите за препоръчване.

Този структурен подход позволява по-бързо откриване и реагиране в сравнение с изчерпателни списъци от индивидуални техники. Заплахи, свързани с тези механизми, трябва да се следят внимателно преди, по време и след изборите през април 2026 г.

Сред множеството заплахи докладът акцентира върху пет:

1. Активиране на местната инфраструктура за разпространение на твърдения, свързани с изборите – Очаква се екосистемата от прокремълски медии, уебсайтове „гъби” и Telegram канали да се пренасочи към съдържание, свързано с изборите. Въз основа на предишни подходи, това вероятно ще включва координирано разпространение на наративи, които делегитимират проевропейските партии и кандидати
2. Координирано неавтентично поведение и фалшиви профили – По време на избори тези тактики могат да ескалират до неверни препоръки за кандидати, изфабрикувани граждански движения и фалшиви профили в социалните медии, предназначени да манипулират политическия дискурс. Нововъзникващ риск е използването на съдържание, генерирано от изкуствен интелект, включително deepfakes, насочени към кандидати, особено срещу жени в обществения живот.
3. Алгоритмична манипулация и експлоатация на платформи – Опитът от изборите в Румъния демонстрира уязвимостта на платформи като TikTok към непрозрачната политическа реклама и алгоритмичното усилване на маргинални кандидати.
4. Увеличаване на натиска върху стратегически политически решения
5. Незаконни политически рекламни кампании – Сред най-често използваните тактики е създаването на съдържание чрез изкуствен интелект, включително deepfake материали на служители, автори и редактори, които след това се използват за закупуване на политическо рекламно пространство на уебсайтове и в социалните медии.

Материалът Предизборната информационна война у нас – уязвимости и заплахи е публикуван за пръв път на Икономически живот.