Някои правителства предприеха бързи действия, за да въведат данъчни облекчения, субсидии и трансфери за домакинствата, за да защитят семействата и бизнеса от по-високи цени. Докато тези, които позволиха по-голямата част от увеличението на световните разходи за енергия да се отрази на вътрешните цени, разчитаха повече на парични, финансови и реални икономически мерки.

С продължаването на шока и нарастването на натиска върху публичните финанси, цялостният политически микс се промени. Държавите преминаха от „фискални щитове“ към по-голямо пренасяне на цените и мерки за управление на търсенето. Паричните мерки също придобиха значение, особено в страни, където инфлацията вече беше над историческите норми.

Съвсем наскоро около половината от мерките посочиха бенефициентна група, в сравнение с около 30-те процента по време на първата фаза на шока, което може да означава по-добро насочване. С продължаването на шока обаче бяха обявени по-малко мерки с ясна крайна дата.

Последното издание на Проследяване на глобалните политики на МВФ позволява да се сравни как реагираха държавите и как се развиха техните политики от края на февруари до средата на септември. Тракерът обхваща над 1200 обявени мерки в 175 икономики и класифицира политическите инструменти последователно в различните страни. Той комбинира търсене, подпомогнато от изкуствен интелект, на публични съобщения с експертен преглед и валидиране от екипите на страните от МВФ. С набирането на повече информация, Тракерът ще следи и как мерките се прилагат, коригират или премахват.

Какво е оформило избора на страните

Ново проучване на МВФ показва, че степента на излагане на страните на шока в Близкия изток е имала значение, но не е определила самата реакция. Изборът на политики отразява и нивата на публичния дълг, условията на финансиране, инфлацията, резервните буфери, съществуващите ценови системи и институционалния капацитет.

Най-важният избор за правителствата е между използването на бюджетни ресурси за смекчаване на шока – например със субсидии или намаляване на данъците – и позволяване коригирането на вътрешните цени. Сред икономиките, по-изложени на шока от цените на енергията, по-високият публичен дълг е свързан с повече мерки, позволяващи цените да се прехвърлят към потребителите. Държавите, където инфлацията вече е била повишена, също обявиха по-голям дял от мерките на паричната политика, включително повишаване на лихвените проценти и увеличаване на лихвените проценти по кредитните и депозитните улеснения.

Условията за финансиране засилиха този модел. Когато суверенните спредове се разшириха, по-изложените страни позволиха цените да се повишат и използваха по-малко субсидии, данъчни облекчения и директни трансфери, всички от които имат непосредствени последици за бюджета.

Фискалните ограничения засегнаха по-специално подкрепата за домакинствата. С нарастването на дълга, по-изложените страни отделиха по-малък дял от отговора си за трансфери за домакинства – които по замисъл са по-целенасочени – но продължиха да разчитат на субсидии за производителите. Административният капацитет може да помогне за обяснение на разликата. Достигането до милиони домакинства изисква надеждни социални регистри и платежни системи. Подпомагането на по-малък брой производители може да бъде оперативно по-лесно.

Други политически решения отразяваха различни ограничения. Държавите с по-силни резерви подкрепиха по-голямо използване на валутна интервенция и инструменти за финансова стабилизация. Мерките за управление на търсенето – включително нормиране, изисквания за опазване на околната среда, по-кратки работни седмици и договорености за дистанционна работа – станаха по-забележими с продължаването на шока.

Поуки от политиката

Държавите внедриха разнообразен – и иновативен – набор от мерки с развитието на шока. И все пак основните политически поуки остават непроменени.

Държавите с по-силни фискални и външни буфери имаха повече възможности, докато тези, изправени пред висок дълг или по-строги условия на финансиране, разчитаха повече на незабавна корекция на цените и мерки за намаляване на търсенето. Политическите рамки и институционалният капацитет също са от значение. Инвестирането в ефективни социални регистри и платежни системи може да донесе значителни ползи чрез подобряване на таргетирането, ускоряване на изпълнението и намаляване на фискалните разходи. Предвидимите ценови рамки също могат да помогнат на правителствата да реагират по-бързо.

Таргетирането остава от съществено значение, особено когато ресурсите са оскъдни и дългът е повишен. Но подкрепата трябва да бъде и гъвкава. Тъй като шокът се променя по продължителност, интензитет или посока, правителствата трябва да коригират комбинацията, мащаба и дизайна на своите мерки. Проследяването в реално време може да им помогне да открият тези промени рано и да усъвършенстват реакцията си, докато шокът все още се разгръща, като им помага да предоставят рентабилна подкрепа.

Материалът Как държавите се адаптират към продължаващия глобален енергиен шок е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Повечето от онези, които се застъпиха за него, поставиха под въпрос самата идея, че едно списание може да оспорва научния принос на един от най-изтъкнатите социални учени на своето поколение – и носител на Нобелова награда. Това е любопитен, но и стар аргумент в защита. Професионалните гилдии винаги са поддържали тезата, че занаятът може да бъде оценяван единствено от хора, които са част от него.

Сред включилите се в дебата е Луиджи Зингалес от Чикагския университет. В публикация в социалната мрежа X, Зингалес – който самият е „критикувал важни части от работата на Дарон“ – представи спора като следствие от разногласия относно ИИ или, по-точно, като своеобразно показно наказание, наложено от The Economist на виден критик на изкуствения интелект:

„Всички са чували за лудитите, но малцина познават сър Томас Мейтланд – човека, който ги е победил. Вместо да използва груба сила, за да се разправи с всички тях, Мейтланд просто набелязва онези, които смята за водачи, нарежда арестуването им въз основа на често неубедителни доказателства и ги екзекутира. Удряш един, за да поучиш стотици. Изглежда, че британското списание The Economist е възприело именно тази стратегия спрямо новата версия на лудитите: критиците на изкуствения интелект.“

Това твърдение позволява две тълкувания: че критиците на ИИ са новите лудити или просто че се третират като такива. По-слабото тълкуване превръща публикацията в оплакване от тона на статията, което би било пропиляване на една сполучлива аналогия. Затова ще тълкувам думите на Зингалес в по-силния им смисъл – с което всъщност му отстъпвам повече, отколкото той самият изисква. Но да се отнасяме сериозно към даден етикет, означава да си зададем въпроса какво е обозначавал той някога.

И така, кои са били лудитите?

Движението получава името си от Нед Луд – личност, която никога не е съществувала, – но въпреки това протестиращите подписват писмата и прокламациите си срещу механизацията като Нед Луд, крал Луд или генерал Луд. То възниква в Нотингамшър през март 1811 г., достига своя връх през 1812 г. и затихва до 1816 г. Това е най-изявеният, но нито единственият, нито първият случай на разрушаване на машини.

Съпротивата срещу въвеждането на машини в производството не е нещо ново. Тя е най-силна в традиционните занаяти, като обработката на вълна и производството на трикотаж – сектори с дълга история в Англия, способни да изразяват политически искания. Механизацията в Англия в края на XVIII и началото на XIX век не се изразява единствено във въвеждането на нови машини; тя представлява и пробив в онази специфична технология, известна като „организация“. Хората реагират не само на инструментите, позволяващи на капиталистите да съкратят работния процес и да пестят от разходи за труд, но и на зараждането на фабричната система. Тази система води до централизация на множество независими работилници и до изоставяне на домашното производство. Технологичният напредък прави излишна онази домашна организация на производството, която според мнозина въплъщава мъдростта на поколенията, укрепва семейните връзки и създава здрави отношения между майстори и чираци.

Памучната индустрия е била сравнително нова и без значима предистория отпреди индустриалната епоха в Англия: Аркрайт патентова своята предачна машина, задвижвана с водна енергия, през 1769 г. и открива фабриката в Кромфорд през 1771 г. За разлика от нея, вълнената и копринената индустрия имат такава история, а работниците в тях са свикнали с колективното договаряне. Семейство Уеб отбелязват, че лудизмът „очевидно е възникнал сред плетачите на станове“ – група, отдавна организирана в местни сдружения с елементи на федеративна структура. Онова, което липсва на тези мъже, е законен канал за протест: законите срещу сдружаването от 1799 и 1800 г. – приети с цел ограничаване на риска от бунтове по време на войната с Франция – не въвеждат самото деяние като престъпление (сдружаването вече е било наказуемо според общото право като заговор), но правят съдебното преследване бързо и евтино. Става дума за занаяти с традиции в колективната организация, но без законен начин за предявяване на искания.

Ерик Хобсбаум дава влиятелна дефиниция на лудизма като „колективно договаряне чрез бунт“ – форма на преговори с работодатели, които съкращават разходите си чрез въвеждане на машини. Друг историк марксист, Е. П. Томпсън, разглежда лудитите като част от по-широко движение на работническата класа с радикално политическо съзнание. Според Томпсън те се противопоставят на превръщането на поминъка им във фабрично производство точно толкова, колкото и на самите машини. В книгата си „Просвещението и икономиката“ (The Enlightened Economy) Джоел Мокир предупреждава, че „лудитските бунтове са били нещо по-сложно от обикновен отговор на механизацията“: оплакванията варират според района, движенията са некоординирани, а в Ланкашър атаките са насочени не толкова срещу новите технологии като такива, колкото срещу всичко, което е било най-достъпно в рамките на една нестандартна игра на преговори между работодатели и работници.

Движението е потушено чрез съчетание от правни и военни мерки. Вярно е, че Мейтланд предпочита разузнавателната дейност пред пряката конфронтация. В Йоркшир войските му не откриват огън срещу протестиращите. Операцията обаче в никакъв случай не се отличава с хирургическа прецизност. До май 1812 г. на север са изпратени около четиринадесет хиляди войници, като хиляда от тях са разположени само в Хъдърсфийлд – сила, по-голяма от армията на Уелингтън в Португалия през 1808 г. и неколкократно по-голяма от всичко, използвано дотогава срещу вътрешни вълнения; тази сила действа с подкрепата на платени информатори и чрез системно използване на практиката за осигуряване на свидетелски показания срещу съучастници в замяна на имунитет. През март 1812 г. Парламентът обявява чупенето на станове за престъпление, наказуемо със смърт; Байрон се обявява против законопроекта в Камарата на лордовете още през февруари същата година, а през 1816 г. пише своята „Песен за лудитите“ („Долу всички крале освен крал Луд!“). От шейсет и четиримата мъже, изправени пред съдебната комисия в Йорк, седемнайсет са екзекутирани чрез обесване – трима на 8 януари 1813 г. за убийството на фабриканта Уилям Хорсфол, а още четиринайсет на 16-и – докато други са заточени в Австралия. Обвиненията включват убийство, безредици, грабеж и взломна кражба, наред с разрушаването на машини.

В крайна сметка, не всички в работническото движение са се противопоставяли на иновациите. В своята „История на британския социализъм“ Макс Биър ни припомня, че радикалът Уилям Кобет „скоро призовава лудитите да престанат да унищожават машини и вместо това да се присъединят към движението за парламентарна реформа“. Няколко години по-късно Томас Ходжскин, защитавайки труда срещу претенциите на капитала, не се насочва срещу машините, а подчертава, че човешкият труд въплъщава знанието за начина им на работа и е необходим за задействането им. Ходжскин пише за списанието Mechanics’ Magazine и редактира The Chemist – и двете издания са част от опит за издигане на труда чрез образование и за повишаване на стойността и значимостта на човешкия капитал (концепция, която той е бил много близо до това да формулира).

Зингалес и Аджемоглу са изключително изявени учени, а не физически работници. Техните позиции със сигурност допринасят за един интересен дебат. Зингалес например подкрепи съдебния иск на Илон Мъск срещу OpenAI, позовавайки се на въпроси на корпоративното управление и липсата на прозрачност при корпорациите от типа „обществена полза“ (public benefit corporations), а в подкаста си често поставя под съмнение шума около изкуствения интелект, разглеждайки го като подхранван от нереалистични очаквания. Лудитите обаче са действали в ситуация, в която всички други канали за изразяване са били затворени: липса на право на глас, липса на достъп до пресата, забрана за законно сдружаване, а след март 1812 г. – и заплаха от смъртно наказание. Едно остро изказване в списание не може да се сравни с репресиите, налагани от сър Томас Мейтланд. Ако целта на аналогията е да покаже, че критиците на изкуствения интелект биват заглушавани, то широката гласност на техните оплаквания опровергава това твърдение. Критиците на изкуствения интелект не страдат от липса на аудитория, като най-скорошният пример дойде от самата сфера на разработката. Джейкъб Коксън, който е провеждал изследвания за предварително обучение на модели (pretraining research) в OpenAI и Anthropic, подаде оставка на 9 септември с публикация, в която заяви, че тези лаборатории залагат на карта живота ни. Само за ден тя събра над сто милиона гледания. Може би сравнението все пак е уместно – но в съвсем различен смисъл.

Нека разгледаме тезата, че лудитите са се изправили срещу нещо по-мащабно и различно от самите машини. Те са станали свидетели на срива на домашния начин на производство и преминаването му към фабричната система – крах на организация, която е изглеждала като въплъщение на мъдростта на поколенията и е поддържала връзката между майстори и чираци. А сега се запитайте коя професия днес е най-силно изложена именно на такъв тип реорганизация. Склонен съм да се съглася със Зингалес, че все още е трудно да се предвиди доколко трансформиращо ще бъде въздействието на изкуствения интелект (ИИ) върху икономиките ни. Напълно очевидно е обаче, че той ще преобрази университетската ни система – или може би просто ще я разруши, тъй като образованието едва ли е от най-адаптивните сфери на дейност. Дали хората, чийто поминък е свързан с преподаване и научни изследвания, са обречени да се превърнат в новите лудити?

Засега изглежда, че повечето от тях не усещат приближаващата буря. Проучване на Федералния резерв в Бостън установи, че колкото по-високо образован е един служител, толкова повече очаква ИИ да повиши производителността; при това хората с докторска степен се оказаха най-малко обезпокоени за собствените си перспективи – макар че проучването е проведено в края на 2024 г. и човек се пита какви ли биха били резултатите след още две години работа с модели като Claude и Gemini. Хората извън академичните среди са по-скептични: анкета от 2026 г. сред гласоподаватели от работническата класа показа, че мнозина очакват ИИ да навреди на учителите и работещите в сферата на образованието. Възможно е именно образованието да бъде професионалната сфера, която ще загуби най-много.

А то наистина представлява професионална гилдия в стария смисъл на думата. Акредитация, пожизнени договори за преподаватели (tenure), партньорски проверки (peer review), контрол върху квалификационните изисквания за достъп до професията – университетът е една от последните големи гилдии на Запад, както и последната голяма форма на занаятчийско производство: конфедерация от малки работилници, всяка ръководена от майстор и неговите чираци, обединени от традициите и мъдростта на вековете.

Гилдиите имат характерни реакции, една от които видяхме в началото на този текст: убеждението, че един специалист може да бъде оценяван единствено от свои колеги в същата област. Този рефлекс не е бил абсурден през 1812 г., не е такъв и днес. Проблемът е, че той никога никого не е спасил. Занаятчиите, които настояваха, че само майсторът на станове за трикотаж може да оценява работата с тях, не грешаха по отношение на самото плетене. Те спореха за грешното нещо, защото въпросът не беше кой разбира от занаята, а кой ще организира работата. Гилдиите рядко губят спора за компетентността. Те губят битката за своята значимост и актуалност, като отстъпват пред онзи, който реорганизира самия работен процес.

Ако пишеше днес, Ходжскин вероятно би казал на представителите на професията същото, което е казал и на разрушителите на машини по своето време: знанието как работи даденото нещо е у вас и вашата задача е да направите това знание по-ценно, а не да разбиете самото нещо – или, в съвременния вариант, да не настоявате някой друг да го разбие вместо вас. Дали професията ще се вслуша в думите му, е отделен въпрос. Дали изкуственият интелект ще създаде нещо, което ще накара съвременните университети – включително тези от „Бръшляновата лига“ – да изглеждат като занаятчийски работилници? И ще видим ли университетски преподаватели да шестват с протестни искания към центровете за данни?

*Текстът на Алберто Мингарди е за изданието EconLib

Материалът Изкуственият интелект и лудитите е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Джеймс Карвил, бившият главен стратег на Бил Клинтън, веднъж на шега заяви, че ако прераждането съществува, би искал да се прероди като облигационен пазар. „Така можеш да сплашиш всеки“.

Очевидно Карвил никога не е срещал французин.

Доходността по 10-годишните френски държавни облигации в момента е около 4,3% — най-високото ѝ равнище от 2008 г. насам, годината преди кризата с държавния дълг, която едва не доведе до унищожаването на еврото.

Разликата между доходността по 10-годишните френски и германски облигации също се увеличи, за да достигне твърде обезпокоителни нива през последния месец. Дори склонните към по-големи разходи южноевропейски държави като Италия, Испания и Гърция (епицентърът на предишната криза) вече вземат заеми при по-изгодни лихвени проценти от Париж. Какъв ужас!

Французите обаче не изглеждат особено обезпокоени от това. Всъщност и на двамата кандидати, които според социологическите проучвания имат най-големи шансове да достигнат до втория тур на президентските избори догодина — Марин льо Пен от крайната десница и Жан-Люк Меланшон от крайната левица — изглежда дори им доставя удоволствие да всяват страх сред инвеститорите във френски държавни облигации.

Миналия месец Меланшон заяви, че възнамерява да заличи около 18% от френския държавен дълг, който се държи от Банката на Франция, което е приблизително 600 млрд евро. Протежето на Льо Пен, Жордан Бардела, намекна, че независимостта на Европейската централна банка трябва да бъде пожертвана, за да бъдат понижени лихвените проценти. И Меланшон, и Льо Пен подхвърлят идеята за излизане от еврозоната, а дори и от Европейския съюз.

Лесно е да се разбере защо подобни изявления, съчетани с общата враждебност на двамата кандидати към всичко, което по един или друг може да се свърже с бюджетна дисциплина, предизвикват паника сред много френски икономисти и политици от Центъра.

Френският министър-председател Себастиен Льокорню определи проекта на Меланшон за заличаване на дълга като „чиста измама“. Икономистът Филип Агион, носител на Нобелова награда, от своя страна заяви, че това би довело до „фалит на страната и до взривяване на еврозоната“. Той също така остро разкритикува „противоречивия“ проект на Льо Пен, който едновременно предвижда намаляване на галопиращия бюджетен дефицит на страната и понижаване на пенсионната възраст.

Европейските политици са, ако това изобщо е възможно, още по-обезпокоени, включително и в неофициалните си разговори.

„Все повече се опасяваме, че облигационният пазар може да нанесе силен предупредителен удар в отговор на неспособността на френската политическа система и на нейните ръководители да предложат значими реформи“, сподели с мене един политик. „Подобен предупредителен удар би могъл да се разпространи в цялата финансова система на ЕС, оставяйки жертви след себе си.“

Боже мой, тези облигации! (Bond Dieu!)*

За щастие има основания за оптимизъм или, най-малкото, причини да се избегне парижкият песимизъм.

Първата е, че макар втори тур между Льо Пен и Меланшон да би представлявал най-лошия сценарий за инвеститорите в облигации (bond investors), това на практика би изключило и най-нежелания за тях изход: победа на Меланшон.

Например, неотдавнашно проучване на Le Monde показа, че на втори тур Льо Пен би разгромила Меланшон с 68% срещу 32%, но би спечелила само с малка преднина срещу Едуар Филип, бившия десноцентристки министър-председател, който си съперничи с Меланшон за второто място, според социологическите проучвания.

„Пазарите изпитват недоверие по отношение на Льо Пен, но, повече или по-малко, биха могли да намерят общ език с нея“, заяви Клаус Вистесен, главен икономист за еврозоната в Pantheon Macroeconomics. „Меланшон – това ще бъде катастрофа.“

Предпочитанието на инвеститорите към Льо Пен пред Меланшон не се дължи единствено на неотдавнашните постъпки от страна на нейната партия „Национален сбор“ (RN) да привлече предприемачите. То не се дължи също само и на усилията, които Льо Пен полага от години, за да се дистанцира от някои свои предишни по-крайни позиции (например от идеята за „Фрекзит“).

Причината е и в това, че един втори тур срещу Меланшон – бивш троцкист, който нарича богатите „паразити“ – би дал на Льо Пен идеалната политическа възможност да се придвижи към центъра и по този начин да успокои инвеститорите.

Ако Льо Пен „се изправи срещу Меланшон, за нея ще бъде много лесно да каже: „Аз съм отговорният кандидат, а този ляв екстремист ще превърне всичко в пепел“, заяви Вистесен.

Освен това има множество данни, които показват, че крайнодесните политици реално смекчават позициите си, след като веднъж дойдат на власт – и че могат да го направят, без да отблъснат крайно десните си избиратели. Италианката Джорджа Мелони, която наскоро стана политическият лидер, управлявал най-дълго Италия без прекъсване след Бенито Мусолини, е ярък пример за това.

„Опитът от последните години показва, че […] десните популистки партии, когато застанат начело или влязат в правителството, могат да проявяват фискална отговорност“, изтъква Карстен Бжески, ръководител на макроикономическия анализ в ING Research.

Достатъчно зряло ли е политичекото и финансовото управление? Ами, ако не е така?

И тук неотдавнашният опит дава основания за оптимизъм: политиците могат да обещават бюджетна дисциплина, а след като дойдат на власт, да се откажат от нея – без това непременно да доведе до срив на облигационния пазар.

Достатъчно е да попитаме Еманюел Макрон.

След като той стана президент през 2017 г., бюджетният дефицит на Франция се увеличи от 3,4% на 5,1% от годишния БВП, което донесе на бившия инвестиционен банкер официално порицание от Брюксел, тъй като е надхвърлил определения от ЕС праг от 3%. Съотношението дълг/БВП на Франция пък се увеличи от 98,8% на 115,6% през същия период – почти двойно над определения от Съюза праг от 60%.

„Предшествениците на Льо Пен също не проявяваха бюджетна отговорност. Ако резултатите на Льо Пен се окажат сравними с тези на бившия финансов министър Брюно Льо Мер, това не е добре. Летвата пред нея не е чак толкова висока“, изтъква Никола Верон, старши изследовател в Bruegel.

И все пак има основателни причини за тревога – и не само защото едно президентство на Льо Пен би представлявало колосална политическа катастрофа както на национално, така и на европейско равнище. (Мюсюлманите, имигрантите и други малцинствени групи са особено застрашени да бъдат засегнати.)

Една от причините е, че анализаторите може би подценяват доколко едно президентство на Льо Пен може да бъде вредно в икономически план. Вероятно Льо Пен няма да бъде втора Мелони, а ще прилича повече на Лиз Тръс – бившата британска министър-председателка от десницата, чийто бюджет, доведе до рязко увеличаване на дефицита през 2022 г., предизвика срив на облигационния пазар и я принуди да подаде оставка само след 45 дни на власт.

Още по-сериозна тревога обаче е свързана с това, че дори ако Льо Пен в крайна сметка прояви бюджетна отговорност, Франция пак може да бъде въвлечена в криза от външни сили.

В крайна сметка пазарите на облигации по целия свят в момента са изключително изнервени. Доходността по 30-годишните американски държавни облигации например наскоро достигна най-високото си равнище от 19 години; доходността по някои японски и британски държавни дългови книжа в момента е на най-високите си нива от началото на века.

Това положение до голяма степен се дължи на Съединените щати. Периодично подновяващата се война на Вашингтон срещу Иран повишава инфлацията (като по този начин намалява реалната доходност на облигациите); огромният американски дефицит и непредсказуемите политически решения (включително неотдавнашните интервенции на Министерстото на финансите на пазара на американски държавни облигации) плашат инвеститорите; а огромните емисии облигации от страна на американските технологични гиганти се конкурират с държавния дълг и оказват натиск за повишаване на разходите по държавните заеми.

Обезпокоително е да констатираме е, че една значителна част (около 50%) от френския държавен дълг също се държи от чужденци – категория инвеститори, известна със своята нервност, което би могло да направи страната особено уязвима на външни сътресения.

„В момента външните рискове са по-опасни от вътрешните“, заявява Верон.

С други думи, може би истинският проблем не е в безгрижното отношение на Франция към облигационния пазар, а в това на Съединените щати. А това съвсем скоро може да се превърне в проблем на Франция. Каква неприятна изненада!

*Игра на думи: на френски bond – облигация и bon – добър се произнасят по един и същи начин. Bon Dieu означава Боже мой!

Материалът Ще разруши ли Льо Пен френската икономика? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

С все по-голямото предлагане китайските автомобилни производители пуснаха на пазара 576 модела през първите шест месеца на годината, тоест повече от три нови модела на ден. Но вътрешното търсене вече не съответства на това предлагане: продажбите спаднаха с 20% през 2026 г., тъй като китайците, силно засегнати от кризата на пазара на недвижими имоти, която след COVID разори милиони домакинства, са станали значително по-предпазливи по отношение на инвестирането на десетки хиляди евро в един автомобил. Засилената конкуренция между местните производители, които са щедро субсидирани от държавата, позволи също така на клиентите в продължение на много години да се радват на твърде изгодни цени, но тези времена вече отминават. В резултат стотици хиляди, а дори и милиони автомобили стоят на склад, и редица модели на практика се оказаха мъртвородени.

За Китай става все по-трудно да пласира това свръхпроизводство в чужбина. Съединените щати и Европейският съюз отвориха чадъра срещу дъжда от автомобили „made in China“: САЩ наложиха мито от 100% върху електроавтомобилите, а в ЕС то стига до 35%. И това не е краят. Брюксел вече приключва с изготвянето на закона за ускоряване на индустриалното развитие, чиято цел е да даде нов тласък на промишлеността на 27-те държави членки, като автомобилният сектор е в центъра на тази стратегия.

Миналата седмица беше внесена нова версия на текста. Неговият съдокладчик, френският евродепутат Пиер Жуве, предвижда в него пакет от мерки, които биха направили вноса на китайски автомобили още по-труден, като същевременно се опитват да предотвратят начините за заобикаляне на ограниченията, които Пекин би могъл да използва. По-специално става дума за създаване на партньорства с европейски автомобилни производители.

Именно това се случи преди няколко месеца с автомобилния производител Stellantis, който обяви, че ще отвори завода си в Рен за своя китайски партньор Dongfeng, за да произвежда висок клас електромобили. Но без гаранция, че ще използва местни производители на автомобилни компоненти. Законопроектът за ускоряване на индустриалното развитие ще задължи автомобилните производители да възлагат три четвърти от производството на своите части на подизпълнители от Европейския съюз, с изключение на електрическите батерии, които ЕС понастоящем не е в състояние да произвежда в голямо количество. Това, естествено, ще усложни положението на Пекин, който вече изрази недоволството си от тази потенциална законодателна промяна.

Междувременно обаче Китай загуби средствата си за оказване на натиск. В продължение на десетилетия той се беше превърнал във важен пазар, особено за европейските автомобилни производители. Нарастващата мощ на китайските компании, три от които вече са сред десетте най-големи автомобилни производители в света, доведе до рязко свиване на продажбите на Volkswagen или Mercedes, които дотогава бяха много ценени от китайските автомобилисти. Затова Германия вече в много по-малка степен се противопоставя на една европейка протекцонистична политика. Почти същото е и в Съединените щати. В резултат на това Китай трябва да намери нови пазари. Той вече изгражда заводи в Турция и Бразилия. Правителството ще трябва да продължи да подкрепя сектора, но това няма да стане без сътресения сред стотината китайски автомобилни марки, които в момента присъстват на пазара.

Материалът Заплашен ли е вече китайският модел на автомобилното производство? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Други партии възприеха политиките на „Шведски демократи“

В Швеция социалдемократите отбелязаха най-лошия си резултат от повече от век насам, въпреки че остават най-голямата партия и са натоварени със задачата да съставят правителство. Две крайнолеви партии обаче постигнаха успехи: „Левицата“ (бившата Комунистическа партия) и „Зелените“. „Шведски демократи“ загубиха част от подкрепата си, докато Умерената коалиция (традиционната консервативна партия) увеличи дела на гласовете си. Останалите по-малки несоциалистически партии също се представиха добре. На пръв поглед изглежда, че левицата се е радикализирала, а десницата – напротив, но при по-внимателен анализ се вижда, че загубата на „Шведски демократи“ се дължи до голяма степен на факта, че другите несоциалистически партии (а дори и социалдемократите) възприеха тяхната антиимигрантска позиция, както това се случи по-рано в Дания. С промяната на обществения консенсус се променя и представата за екстремизъм.

Имигрантите свалиха правителството

Шокиращото е, че именно мюсюлманските имигранти до голяма степен свалиха правителството. Според социологическите проучвания около 80% от мюсюлманите са гласували или за социалдемократите, или за „Левицата“. В районите с голямо имигрантско население социалдемократите и „Левицата“ спечелиха почти всички гласове: 95% в „Розенгорд Сентрум“ в Малмьо и 94% в „Ринкебю“ в Стокхолм. Единствената сила, която би могла да спре преминаването на властта към социалистите, е Партията на центъра – бивша аграрна партия, която понастоящем подкрепя икономическия либерализъм. Тя беше в опозиция по време на последния парламентарен мандат, заедно със социалистическите партии, но преди това е участвала в коалиции с останалите несоциалистически партии. Фаталните решения на Меркел

Провалът на Християндемократическия съюз в Германия е лесен за обяснение. Ангела Меркел, канцлер в периода 2005–2021 г., взе две фатални решения. Първото бе поетапното закриване на германските атомни електроцентрали, с което страната се лиши от евтин и надежден енергиен източник и стана зависима от руския петрол и газ. Второто бе решението да се позволи на повече от един милион бежанци да влязат в Германия по време на гражданската война в Сирия, като мнозина от тях дори не бяха сирийци, а използваха възможността да се преместят в просперираща страна с щедра система за социално подпомагане. Меркел носи отговорност и за едно съществено „не-решение“: тя не направи почти нищо, за да спре тенденцията към централизация в Европейския съюз (ЕС).

Вайдел – икономически либерал

Победителят в германските провинциални избори – партията „Алтернатива за Германия“ (AfD) – бе създадена през 2013 г. от бивши християндемократи, противопоставящи се на политиката на Меркел спрямо ЕС. Когато обаче след 2015 г. липсата на интеграция на имигрантите се превърна в сериозен проблем, партията възприе твърда позиция по въпроса за имиграцията. Управляващите елити в ЕС се обединиха срещу нея, като я заклеймиха като расистко, крайнодясно и проруско движение, позовавайки се на неуместни изказвания на някои от членовете ѝ, вместо на партийната програма. (Между другото, лидерът на AfD в Мекленбург-Предна Померания, Лайф-Ейрик Холм, носи името на исландеца Лайф Ериксон, открил Америка.) Настоящият лидер на партията Алис Вайдел обаче се представя като икономически либерал.

Три поуки

Християндемократите не последваха примера на датските социалдемократи и шведската Консервативна партия в опита си да отговорят на основателните опасения на избирателите относно масовата имиграция и икономическата стагнация. Докато не го направят, избирателите ще продължат да ги наказват. Ако все пак предприемат такива стъпки, протестна партия като AfD ще се сблъска с трудности. Възходът на левицата е далеч по-тревожен. Те са истински екстремисти. Парадоксално е, че днес тя е най-голямата партия в Берлин – град, който нейните предшественици бяха превърнали в затвор.
Трите послания от изборите в Швеция и Германия са: никога не позволявайте на имигранти, живеещи от социални помощи, да определят изборните резултати; вслушвайте се в избирателите, вместо да ги пренебрегвате; пазете жива паметта за жертвите на тоталитаризма.

*Анализът на Ханес Гисурарсон е за изданието The Conservative

Материалът Изборите в Швеция и Германия: Поуките? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Очаквано най-много са продажбите на бензинови автомобили, но там ръстът спрямо 2025 година е минимален – 1.1%, 26 239 автомобила.
При дизеловите модели има отчетлив спад (-9.3%, 3 135 продажби).

Бумът е при електрическите автомобили с батерии 102% ръст и 2 939 бр., както и хибридно-електрическите – 113% ръст и 2 328 продажби.

Данните за пазарния дял у нас (Таблица 1) показват, че електрическите модели (8.3%) почти настиган дизеловите (8.8), като електроавтомобилите демонстрират почти удвояване на пазарния си дял.

Бензиновите модели очаквано доминират пазара, макар че губят дял спрямо 2025 година.

Според проучването на АСЕА регистрациите на нови автомобили в ЕС нарастват с 5,3% за осеммесечието на фона на растящите цени на енергията и продължаващата геополитическа несигурност. Търсенето на различни видове електрифицирани превозни средства остава силно, стимулирано от мерки за подкрепа на пазара и по-широка гама от предлагани модели.

Хибридните автомобили се утвърждават като най-предпочитания избор на задвижване сред купувачите, докато изцяло електрическите автомобили с батерия (BEV) формират 21,7% от регистрациите на нови коли в ЕС. Същевременно плъгин хибридите заемат 10% от пазара в ЕС.

В същото време общият пазарен дял на автомобилите с бензинови и дизелови двигатели спадна до 29% спрямо 37,5% година по-рано.

Материалът Елавтомобилите у нас настигат по пазарен дял дизеловите модели е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Одисея дава възможност на днешната публика в киносалоните да надникне в митовете на далечното минало, но една от най-изненадващите идеи в Омировата традиция звучи забележително съвременно: пренаселването.

В гръцката митология Троянската война е кървав конфликт, който Зевс предизвиква, за да се справи с пренаселването на човечеството. Според запазен фрагмент от Киприя — предистория на Илиада и Одисея на Омир:

Имало време, когато безбройните племена на хората, макар и разпръснати нашироко, натежавали върху повърхността на плодородната земя, и Зевс видял това и се смилил. В мъдростта си той решил да облекчи земята, която храни всички, от човешкия товар, като предизвика великата Троянска война, така че смъртта да изпразни света от това бреме. И така героите били избити в Троя и замисълът на Зевс се изпълнил.

Днес мнозина биха могли да съчувстват на някои аспекти от тази логика. Неотдавна публикувано изследване в списание Sustainable Development препоръчва човечеството да се стреми да намали световното население с повече от половината — до около 4 милиарда души — за да подобри дългосрочната устойчивост. Междувременно проучване на YouGov от 2026 г. показва, че над 60 процента от американците смятат пренаселването за сериозен глобален проблем и се тревожат, че ресурсите на планетата са подложени на прекомерно натоварване. Подобни страхове от пренаселване са много по-древни, отколкото повечето хора си представят.

Вероятно Киприя е била съставена в края на VII век пр.н.е. По това време населението на Земята се оценява едва на между 50 и 100 милиона души: по-малко от една трета от сегашното население на Съединените щати, около пет до десет пъти по-малко от днешното население на Средиземноморския регион и приблизително 100 пъти по-малко от днешното световно население. Самият факт, че се е смятало, че това население изчерпва способността на света да поддържа живот, показва колко изключително нисък по съвременните стандарти е бил прагът за това какво се е считало за „пренаселване“.

Това възприятие е отразявало технологичните реалности на древния свят. Земеделските добиви били ниски, а транспортът — бавен и опасен. Преминаването през „винено-тъмното море“, както Омир нарича Средиземно море, е било страшно с основание, докато провалите на реколтата и гладът били чести и предизвиквали постоянен страх. Както отбелязва Еврихолх, вторият по ранг след Одисей: „Всяка смърт е омразна за нещастните смъртни, но да умреш от глад и така да срещнеш съдбата си е най-жалкото.“

През по-голямата част от историята повече хора са означавали повече уста за хранене, а не по-голям производствен капацитет. В това отношение светът се е променил забележително малко между епохата на Омир и началото на Индустриалната революция. Когато Томас Малтус публикува Есе върху принципа на населението през 1798 г., почти две и половина хилядолетия след създаването на Киприя, той формулира по същество същия страх, който е мотивирал Зевс в старата епическа традиция: ако не бъде ограничено, населението в крайна сметка ще надхвърли наличните ресурси за неговото изхранване. Но дори докато Малтус пише своето есе, Индустриалната революция вече променя отношенията на човечеството с природата. Механизацията, научното земеделие, усъвършенстваният транспорт, а по-късно и напредъкът в медицината и санитарните условия означават, че за първи път технологичният прогрес увеличава производствения капацитет по-бързо от растежа на населението.

Древният страх, че растежът на населението ще изпревари ресурсите, е бил разбираем в свят със застинали технологии. Той става далеч по-малко убедителен в свят, в който човешката изобретателност може непрекъснато да предефинира ограниченията, налагани от природата. За съжаление обаче този първоначален страх продължава да влияе върху разрушителни политики дълго след като технологичният прогрес подкопава предпоставките, на които те се основават. Например китайската политика за едно дете (1979–2015 г.) и за две деца (2016–2021 г.) е била обосновавана именно с този страх. Тя е довела до стотици милиони принудителни стерилизации, както и до други тежки нарушения на човешките права.

Дори днес, когато много държави са изправени пред раждаемост под равнището на заместване на поколенията, а се очаква световното население да достигне своя пик и в крайна сметка да започне да намалява, повечето американци не знаят, че глобалната раждаемост спада. Организации като Population Connection продължават да разпространяват остарелите страхове от пренаселване чрез учебни материали, които по думите на самата организация достигат до милиони ученици годишно. Междувременно в последния доклад Global Environment Outlook на Програмата на ООН за околната среда се твърди, че „повечето държави в света могат да бъдат определени като пренаселени“ и се изразява тревога от прекомерното използване на ресурсите. Споменатото по-горе изследване в Sustainable Development, което се застъпва за мащабно намаляване на населението, е просто поредната версия на отдавна дискредитирания страх.

Решението на Зевс да намали населението чрез война е представено като „мъдро“, защото увеличаването на производствения капацитет на света е било отвъд въображението на древните гърци. Живеейки в прединдустриална икономика с почти никакъв устойчив ръст на производителността, те лесно са могли да си представят, че по-малко хора ще решат проблема с недостига, но не и че разширяването на ресурсите ще позволи да бъде поддържано по-голямо население. Днес няма оправдание за подобен ограничаващ светоглед.

Глобализираните пазари и съвременните технологии постигнаха това, което дори Зевс не би могъл да си представи в най-смелите мечти на древните. Човечеството отмести ограниченията, които някога са изглеждали толкова неизменни и неизбежни, колкото съдбата на героя в Омировия епос. Днес ние без особени затруднения изхранваме население, което е може би 100 пъти по-голямо от онова, познато на древните гърци.

Ако само обществената мъдрост можеше да догони този напредък.

Материалът Паниката заради пренаселеността датира още от времето на Одисей е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Домакинствата в еврозоната разполагат със значителни спестявания, но около една трета от тях – близо 10 трилиона евро – остават под формата на пари в брой и банкови депозити с ниска доходност. Същевременно 80% от домакинствата не притежават акции или други пазарно базирани финансови инструменти. Данните от проучвания сред населението разкриват съществена разлика в участието на пазарите на капитал между домакинствата в еврозоната и тези в САЩ. Още по-впечатляващо е, че тази разлика се задълбочава при сравнение на по-заможните домакинства. Дори европейците с по-високи доходи инвестират значително по-малко на пазарите на капитал в сравнение със своите аналози в САЩ.

Това е от значение, тъй като спестяванията на домакинствата, инвестирани на пазарите на капитал, могат да изиграят важна роля за финансирането на иновациите, производителността и дългосрочния растеж, като помогнат за преодоляване на инвестиционната пропаст, посочена в доклада на Драги. Участието на пазарите на капитал може също така да помогне на домакинствата да постигнат по-висока дългосрочна възвръщаемост, подпомагайки натрупването на богатство с течение на времето.

За да бъде разбрано защо толкова голям потенциал остава неизползван, авторите на проучването излизат извън рамките на обобщените данни и определят четири различни типа домакинства въз основа на начина, по който разпределят своето богатство. Резултатите показват, че пречките пред инвестирането на пазарите на капитал варират значително при различните домакинства. Оползотворяването на по-голяма част от потенциала за спестявания в еврозоната ще изисква целенасочени политически мерки, съобразени с различните характеристики, предпочитания и ограничения на домакинствата.

Инвестиционната разлика между европейските домакинства и тези в САЩ

При сравнението между домакинствата в еврозоната и тези в САЩ се откроява съществена разлика. Първо, домакинствата в еврозоната държат средно около една трета от финансовите си активи под формата на банкови депозити, които носят минимална или никаква доходност. За сравнение, домакинствата в САЩ държат едва 11% от финансовите си активи под формата на депозити. Второ, разликата в инвестиционните навици между домакинствата в САЩ и тези в еврозоната варира в зависимост от разпределението на богатството. Сред домакинствата с най-ниски доходи тази разлика е сравнително малка: домакинствата и от двете страни на Атлантика първо заделят средства за непредвидени разходи, поради което им остават малко свободни средства за инвестиране. При по-заможните домакинства обаче разликата е значително по-голяма. Сред 20-те процента най-заможни домакинства в САЩ над 65% притежават публично търгувани акции, облигации или дялове във взаимни фондове, докато в еврозоната този дял е под 45%.

Това показва, че по-слабото участие на домакинствата от еврозоната на капиталовите пазари не може да се обясни единствено с финансовите възможности. Роля играят също така инвестиционните навици, достъпността на продуктите и различията в институционалните структури (например пенсионните системи).

Четири домакински архетипа могат да помогнат да се обясни този модел

Клъстерният анализ е един от начините за анализиране на сложни данни за богатството. Това е статистически метод, който групира домакинства с подобни финансови профили. Използвайки този метод, можем да идентифицираме четири различни типа домакинства от еврозоната, всяко с различен подход към спестяването и инвестирането.

1. Собственици на недвижими имоти: над 60% от домакинствата в еврозоната държат по-голямата част от богатството си в силно неликвидна форма на недвижими имоти, обикновено къщи или апартаменти. Тази група включва както домакинствата, които притежават основното си жилище, така и тези, които използват собствеността като инвестиция.
2. Притежатели на депозити: около 25% от домакинствата в еврозоната държат спестяванията си предимно в банкови сметки, с минимална експозиция към финансовите пазари.
3. Притежатели на пенсионни продукти: около 10 % от домакинствата в еврозоната участват непряко във финансовите пазари чрез професионални и доброволни пенсионни и застрахователни продукти.
4. Инвеститори на капиталовия пазар: само малка част (само 4%) от домакинствата в еврозоната инвестират значителен дял от богатството си директно на финансовите пазари, чрез акции, инструменти с фиксиран доход, взаимни фондове или ETF.

Тези четири групи подчертават степента, в която спестяванията в еврозоната остават концентрирани в активи, различни от пазарни инструменти.

Пречките пред участието на капиталовите пазари варират…

Типът домакинство „собственик на недвижим имот“ се среща във всички нива на разпределението на богатството. Този тип обаче е по-характерен за домакинствата със средно и високо ниво на богатство, което отразява необходимия капитал за притежаване на имот. Тази група спестява предимно от предпазливост и с цел осигуряване на средства за старини. Недвижимите имоти обаче не могат лесно да бъдат превърнати в пари в брой, поради което домакинствата, чието богатство е до голяма степен обвързано с имоти, могат да изпитат затруднения при възникване на неочаквани разходи.

Типът домакинство „притежател на депозити“ е съсредоточен в квинтилите с по-ниско ниво на богатство. Основната им причина за спестяване е осигуряването на средства за непредвидени разходи или за спешни случаи. За много домакинства с по-ниско богатство ограничените финансови ресурси изглежда ограничават възможността им за участие на капиталовите пазари.

„Притежателите на пенсионни продукти“ се групират в средата на разпределението на богатството. Основният им мотив за спестяване е осигуряването на средства за старини, което съответства на косвеното им участие на капиталовите пазари чрез пенсионни и застрахователни продукти.

За разлика от тях, „инвеститорите на капиталовия пазар“ – макар и малцинство – имат изненадващо разнообразен профил на богатството. Те също спестяват главно за старини, което отразява по-дългите инвестиционни хоризонти, често свързвани с прякото участие на пазара.

Всъщност, допълнителни данни от Проучването на очакванията на потребителите на ЕЦБ, представени в скорошен работен документ на ЕЦБ, показват, че ограниченото участие на пазара на акции се дължи далеч не само на финансови ограничения. За домакинствата, които не са финансово ограничени, възприеманият риск е основната пречка пред инвестирането в акции или във взаимни фондове, базирани на акции. Ограничените познания и ниското доверие във финансовите пазари също възпират много домакинства от инвестиране. Ето защо възприятията и финансовата грамотност на домакинствата играят важна роля. Всъщност данните може дори да подценяват значението на финансовата грамотност, тъй като недостатъчното разбиране само по себе си може да допринесе за ниското доверие във финансовите продукти и за повишеното възприемане на риска.

Защо моделите на инвестиране се различават толкова значително при отделните домакинства? Влияние оказват няколко фактора. Институционалната среда – включително данъчните стимули, пенсионните структури и наличието на достъпни и разбираеми инвестиционни продукти – може да формира инвестиционните решения на домакинствата. Доверието в пазарите, финансовата грамотност и нивото на образование също могат да повлияят на това дали домакинствата се чувстват готови да инвестират. Възрастта също играе роля: по-възрастните домакинства са склонни да инвестират в недвижими имоти, докато по-младите разпределят спестяванията си между парични средства и спестовни сметки, пенсионни планове и продукти на капиталовия пазар. Тези фактори не действат по един и същ начин и няма единна политическа мярка, която да насърчи инвестициите на капиталовия пазар сред всички домакинства.

По-добрият достъп до капиталовите пазари може да помогне на домакинствата да реализират по-висока доходност и да диверсифицират инвестициите си. Необходима е комбинация от мерки за справяне със специфичните ограничения, пред които са изправени различните групи домакинства. Няколко успешни инициативи от еврозоната могат да посочат пътя напред.

Повишаването на финансовата грамотност в целия ЕС, надграждащо вече предприетите от Европейската комисия инициативи, би могло да помогне на домакинствата да подобрят разбирането си за финансовите продукти и по-добре да преценяват свързаните с тях рискове. Стартиралата през 2010 г. Национална програма за финансово образование в Словения помогна на страната да постигне едни от най-високите показатели за финансова грамотност в ЕС.
Същевременно предлагането на прости и достъпни инвестиционни продукти може да допринесе за по-голяма прозрачност и изграждане на доверие в капиталовите пазари. Във Финландия например сметките за инвестиции в акции насърчиха по-активното участие на капиталовите пазари. В края на 2024 г. 37% от домакинствата в страната притежаваха дялове във взаимни фондове, акции, търгувани на борсата, или и двете.
И накрая, благодарение на задължителните професионални пенсионни схеми, домакинствата в Нидерландия могат да се възползват от доходността на капиталовия пазар, без да се налага да вземат активни инвестиционни решения, което подпомага дългосрочното натрупване на богатство за домакинства с ограничено време или финансови ресурси.

За да бъде ефективна, стратегията на равнище ЕС трябва да направи повече от това просто да улесни достъпа до продукти на капиталовия пазар и да повиши тяхната прозрачност. Тя трябва също така да адресира пропуските в знанията, ниското ниво на доверие и опасенията относно инвестиционния риск. Успехът ѝ ще зависи от създаването на достъпни начини за инвестиране, които отчитат разнообразните демографски характеристики, финансово състояние, цели за спестяване, възраст и образователно равнище на домакинствата в еврозоната.

Програмата за изграждане на съюз за спестявания и инвестиции ще изиграе ключова роля за разгръщането на тези усилия. Ключовите инициативи, които вече са на дневен ред, изискват своевременно изпълнение. Бързият напредък по отношение на сметките за спестявания и инвестиции (SIA) и пенсионните реформи ще бъде от съществено значение за насочването на европейските спестявания към капиталовите пазари, като по този начин се осигурят необходимите инвестиции в подкрепа на иновациите, производителността и дългосрочния икономически растеж.

Материалът Как може спестяванията на европейците да започнат да работят е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Статията на Тундун Бай „Демокрацията и либерализмът са несъвместими“, както и цялото му творчество, предлага интригуваща конфуцианска перспектива към демокрацията. Той започва от допускането, че демокрацията означава „управление на мнозинството“ и че е изградена около идеята, че „всеки човек трябва да има равен глас в процеса на вземане на политически решения“ — тоест около принципа „един човек — един глас“. При това разбиране управлението е „от народа“, но според него тук възниква проблем. Защото в една мажоритарна избирателна система няма гаранция, че то ще бъде „за народа“; по-конкретно, че ще осигурява „равни възможности и равенство пред закона“, които той свързва с либерализма. Напротив, казва той, скорошният опит ни е показал, че такава система може да породи десен популизъм, който заплашва да ерозира именно такива либерални права. Сред множеството вредни последици, които изброява, е и това, че „тя често насърчава мнозинството да заглушава малцинствата“, като дори може да „доведе до етническо прочистване в младите демокрации“.

Съгласен съм с Тундун, че една чисто избирателна система от типа, който той си представя, със сигурност може да породи опустошителни проблеми. Но въпросът, който искам да поставя, е дали е справедливо — на теория или на практика — демокрацията да бъде отъждествявана с подобна система и да бъде противопоставяна на либерализма. Аз разбирам демокрацията като система, при която народът колективно упражнява контролираща власт над управлението и по този начин защитава отделните хора от злоупотреби от страна на държавата. И смятам, че такава система трябва да има както либерален или конституционен аспект, така и избирателен. По-късно ще се върна към това. Но първо — малко история.

Идеята за изборна демокрация — система, в която избирателното право вече не е съществено ограничено — навлиза в общественото съзнание през последните няколко столетия под друго име: представителна система. През 1819 г. Джеймс Мил, бащата на Джон Стюарт Мил, я определя като „великото изобретение на модерните времена“. С развитието на представителната система във Великобритания, Съединените щати, Франция, Австралия и други страни тя започва да се възприема като само един елемент от по-широка културна и правна среда. В тази среда писана или неписана конституция определя правилата за организацията на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, начина, по който различните власти трябва да изпълняват функциите си поотделно и съвместно, както и защитите, с които обикновените граждани трябва да разполагат спрямо държавната власт. Кръгът на гражданите постепенно се разширява, макар в ранните етапи да остава ограничен поради изисквания, свързани с пола и собствеността.

Думата „демокрация“ започва да се използва за цялостна система — тоест за представително управление в рамките на държава, ограничена от конституцията — едва в началото и средата на XIX век. Дотогава тя означава устройство, при което гражданите като цяло управляват на принципа на прякото участие и мажоритарното решение. До XIX век подобно устройство е отхвърляно почти от всички страни — Русо е сложно изключение — включително във „Федералистът“ в Съединените щати и в трудовете на британските утилитаристи като Джеймс Мил. Това не е изненадващо, тъй като именно мислители като Жан Боден и Томас Хобс са придали на „демокрация“ това значение на пряко управление от мнозинството, опитвайки се да направят идеята за народно управление да изглежда по-малко привлекателна от предпочитаната от тях абсолютна монархия.

Според тази представа за възникването на понятието „демокрация“ през XIX век то започва да обозначава система, при която държавната власт е ограничена, от една страна, от конституционни правила, а от друга — от възможността все по-голям брой граждани да избират националните законодатели, а в американския случай и ръководителя на изпълнителната власт. В хода на това развитие думата „демокрация“ започва, по нов начин, да обозначава система, която съчетава конституционни ограничения, основани на върховенството на закона, с разширяване на избирателното право отвъд традиционния елит към все по-голям брой граждани. Тундун определя тези ограничения като либерални, съобразявайки се със съвременната употреба — думата „либерален“ придобива днешното си значение през XIX век. По-рано обаче те биха били възприемани като републикански ограничения, заложени в идеята за смесената конституция: идеята, развита след Монтескьо, за разделяне и разпределяне на политическата власт и за въвеждане на механизми за контрол и баланс при нейното упражняване.

Тези аргументи означават да се оспори на историческа основа отъждествяването на демокрацията с изборната политика и противопоставянето ѝ на конституционализма или либерализма, което прави Тундун. За да бъдем справедливи към него, той не е единственият, който прави това разграничение. Политолозите често разглеждат системата, която изучават, като изцяло изборна по своя характер, оставяйки конституционните въпроси на юристите и философите. Освен това неговата теза би била подкрепена и от самите популисти, доколкото те искат да заклеймят конституционните ограничения като недемократични. Но всички тези подходи не отчитат факта, че това не е начинът, по който демокрацията е била замислена при възникването си през последните два века. Повечето от нас, повлияни от тази история, биха отхвърлили идеята, че един режим трябва да се смята за демокрация, ако например не гарантира институционално независимостта на съдебната власт. Това е и позицията на стандартните оценки на демокрацията, като уважавания Индекс на демокрацията на Economist Intelligence Unit — те неизменно оценяват демократичното функциониране на държавите на много по-богата основа от резултатите им на избори.

Отвъд историческите съображения обаче смятам, че има и теоретични, и практически основания да настояваме за съчетаване на конституционните и избирателните елементи в нашето разбиране за демокрация. В оригиналния гръцки смисъл демокрация просто означава система, при която обикновените хора имат значителен, но не непременно избирателен контрол върху управлението. Атина, примерът за гръцка демокрация, функционира в условия, при които повечето длъжности се заемат чрез жребий. В този първоначален и привлекателен смисъл на думата демокрацията изисква гражданите да участват равнопоставено в система за контрол върху държавните власти, която защитава всеки от дискриминация и злоупотреби. Но как една демокрация може да даде власт и защита на отделните хора по този начин? Не само като им позволи да гласуват, да водят кампании и да се кандидатират на избори за някои органи, макар че това със сигурност е важно. Но и като им даде възможност по силата на конституцията да оспорват действията на управляващите пред независима съдебна власт, в свободна и справедлива медийна среда или, без страх от преследване, на улицата.

Проблемът с конфуцианското предложение на Тундун, доколкото го разбирам, е, че то предполага, че хората, които управляват в неговия идеален режим, ще бъдат мъдри и добродетелни.

В подкрепа на това теоретично основание за разбирането на демокрацията като система, която съчетава конституционни и избирателни елементи, трябва да добавим и едно практическо съображение. Конституционният и избирателният елемент са необходими на практика, за да се подкрепят взаимно. Ако партиите се конкурират в система, в която победата принадлежи на онези, които получат подкрепата на мнозинството, всяка от тях ще трябва на практика да застане зад свободата на информацията, свободата на словото и свободата на сдружаване, от които се нуждае, за да се състезава с реален шанс за успех. В противен случай тя може само формално да се придържа към тези идеали. А само ако тези идеали са дълбоко залегнали в очакванията и поведението на гражданите — само ако са се превърнали в „навици на сърцето“ — почтеността на изборния процес ще бъде стабилна и надеждна. Конституционните идеали вероятно ще се утвърждават по-устойчиво в присъствието на изборна политика, а изборната политика ще функционира гладко и надеждно само ако тези идеали са стабилни.

Следователно отхвърлям идеята на Тундун, че трябва да се откажем от изборната демокрация и да търсим система, в която конституционните или либералните ограничения са изпълнени, но без да има излагане на натиска на народната политика. Особено силно се противопоставям на предложението му, че чрез „ограничаване на гласа на народа конфуцианският смесен режим може да се справи с… проблеми“ като тиранията на мнозинството. Макар той да определя предложението си като „конституционалистки конфуциански хибрид“, единствените предлагани гаранции — например единствената гаранция за „правото на свободно слово“ — изглежда са, че тези права ще бъдат „одобрени“ в политическата система, която той си представя, както са били одобрявани в „традиционните китайски режими“.

Отдавна съществува принцип в институционалния дизайн, формулиран от Хюм по следния начин: когато създаваме институции, „всеки човек трябва да бъде приеман за негодник и да се предполага, че във всичките си действия преследва единствено личния си интерес“. Проблемът с конфуцианското предложение на Тундун, доколкото го разбирам, е, че то предполага, че хората, които управляват в неговия идеален режим, ще бъдат мъдри и добродетелни. Възможно е институциите на държавата да не трябва да бъдат проектирани въз основа на песимистичното предположение на Хюм, че хората, които живеят в тях, особено тези, които заемат държавни длъжности, може да са негодници. Но със сигурност не бива да бъдат проектирани с предположението, че те ще бъдат светци. Трябва да можем да разчитаме на институциите да осигуряват благата, които очакваме от държавата — и Тундун и аз вероятно не се различаваме особено по отношение на това какви са тези блага. А това изисква да можем да разчитаме на институциите независимо от качествата и добродетелите на хората, които в даден момент се окажат начело на властта.

В заключение — едно признание. Напълно съм съгласен, че през последните години изборната демокрация породи форма на популизъм, която заплашва благата, определяни от Тундун като либерални права. Аз обаче не обяснявам това с някаква присъща слабост на идеята за конституционната демокрация, а с недостатъци в устройството на демократичните институции, които по принцип могат да бъдат отстранени. Сред тях са неспособността — особено очевидна в Съединените щати — да се държат парите извън политиката; неспособността в страна като Унгария да се осигури достатъчна защита на самата конституция; и неспособността почти навсякъде да се гарантира почтеността на информационната среда.

Бих призовал демократите да мислят как да се защитят от подобни проблеми, вместо да се обръщат към конфуциански алтернативи, които може да са ръководили древни режими в Китай, но остават непроверени в съвременни условия.

Материалът Демокрацията без либерализъм не е демокрация е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Законът за банковата тайна (Bank Secrecy Act) вече задължаваше банките и другите финансови институции да докладват информация за клиентите си на държавните органи, но Конгресът реши, че са необходими още по-строги мерки. Буквално за броени дни беше приет Законът PATRIOT (USA PATRIOT Act). По онова време Робърт А. Леви от Cato Institute отбелязва, че законът е бил „приет светкавично – само за шест седмици – като на практика е обезсилил голяма част от Четвъртата поправка на Конституцията за време, много по-кратко от това, което Конгресът обикновено отделя за рутинни законопроекти, неповдигащи никакви конституционни въпроси“.

Щетите върху гражданските свободи, причинени от Закона PATRIOT, са значителни. Що се отнася конкретно до финансовия надзор, законът въвежда по-строги изисквания за идентификация на клиентите (известни като KYC – „познавай клиента си“), разширява списъка на финансовите институции, задължени да наблюдават клиентите, налага по-щателен контрол върху чуждестранните връзки, създава канали за достъп до тази система за наблюдение за повече държавни служители и засекретява голяма част от системата спрямо широката общественост.

Като мотив е посочена борбата с тероризма. Резултатите на правителството обаче са оскъдни. Огромната част от докладите се подават, тъй като клиентите са боравили с „твърде големи суми пари“. Всъщност днес изглежда, че правителството е забравило за тероризма. Вместо това то използва финансовия надзор, за да преследва имигранти и протестиращи.

Преди няколко месеца президентът Доналд Тръмп нареди на Министерството на финансите да разшири обхвата на наблюдението съгласно Закона за банковата тайна, като задължи банките и другите финансови институции да докладват за лица, за които има съмнения, че пребивават в страната незаконно.

Освен това, съвсем наскоро Джош Ковенски от изданието Talking Points Memo съобщи как Службата за разследвания към Министерството на вътрешната сигурност (Homeland Security Investigations) е използвала разпоредбата 314(a) от Закона PATRIOT, за да „проследи финансовите операции на [левичарски протестни групи], без да е необходимо да се издава съдебна заповед, да се свиква голямо жури или да се издава призовка за предоставяне на документи“. Джеф Брейнхолт, бивш служител на Министерството на правосъдието, заявява пред Ковенски, че „чрез едно-единствено искане по чл. 314(a) [правителството] може да получи информация в национален мащаб за това къде даден клиент извършва всичките си банкови операции“. В даден момент единственият останал въпрос ще бъде: „Какъв аргумент все още не е използван за разширяване на финансовото наблюдение?“ Всичко започва с укриването на данъци, преминава към войната срещу наркотиците, насочва се към войната с тероризма, а сега се колебае между преследването на имигранти и това на протестиращи. Никой не може да предвиди какво следва.

Нека бъдем ясни: трагедията от 11 септември 2001 г. е безспорна. Загубени бяха хиляди човешки животи, а животът на безброй други хора изпадна в хаос. Постоянното разширяване на обхвата на наблюдението без съдебна заповед обаче само влошава нещата. 25-ата годишнина от атентатите е подходящ момент да си зададем въпроса дали решението, взето от Конгреса през 2001 г., е все още смислено през 2026 г.

Материалът Финансов надзор в сянката на 11 септември е публикуван за пръв път на Икономически живот.