Българският туризъм в началото тръгна много добре. Един млад адвокат публикува в популярен вестник кратка обява за учредяване на първия клуб на българските туристи навръх Витоша – и седмица по-късно 300 души посрещнаха изгрева на Черни връх. На Щастливеца не му остана друго, освен да заключи: „Невероятно наистина, но факт“.

С времето туризмът в България се отклони в друга посока. На Народната република й трябваше валута, а начин да се сдобиеш с такава бе да посрещаш западни туристи. Но ще позволиш ли на „западняка“ да ходи свободно из страната? Определено не, защото:

Туристите може да са шпиони. Те ще видят изостаналостта на България и ще я разкажат на света. Българите ще разберат на каква свобода се радват чужденците и ще пожелаят същото за себе си. Може да завидят и на покупателната им сила.

По тези и други причини българският туризъм изостави първоначалната Алекова идея да печели пари от дивата природа „около кристалните потоци със сребриста пъстърва“, и избра модела на големите, поне за нашите мащаби, курортни комплекси. Там туристите щяха да са затворени на сигурно, а и България щеше да е в безопасност от тях. Чужденците щяха да бъдат „глезени“ и да им продаваме стоки и услуги на завишени цени.

Курортите, които започнаха да се появяват в края на 1960-те, бяха внимателно планирани и с умни архитектурни решения. Сами по себе си, те бяха повод за гордост, но въпреки това те изкривиха националния туризъм в курортна посока. Туризмът се превърна във важен клон на националната икономика – но вместо да черпи ресурс от „дивната омайна майка България“, той се концентрира само в няколко избрани точки.

Сравнения с туристически държави, които не са преминавали през фазата на народната република, показват колко важно е било това преориентиране. В Гърция се разви моделът на малкия семеен туризъм, в Италия има и по-големи комплекси, но общото между тези две страни е, че цялата им територия се възприема като туристически обект.

Дори в отдалечени села, където рядко стъпва туристически крак, хората в Гърция и Италия знаят: „Ние сме част от туристическа страна“ – която разчита за голяма част от приходите си на отношението към туристите. Това пряко се отразява и на чистотата по улиците, и на фасадите на сградите, и на готовността на местните жители да помогнат на някой заблуден чужденец. Също и на културата – материална и нематериална, включително кулинарна.

В България след 1990-те на много места възникна подобна идентичност, но в по-голямата част от страната все още преобладава мисленето, че туристите са за курортите и „няма какво да правят при нас“. Подобно отношение е рушително както за потенциала за малък бизнес, така и за развитието на местното общество и култура.

***

Сблъсъкът с примитивна локална култура по места с туристически потенциал миналата година ме провокира да напиша фейлетона „Недовършени“ (който събуди интерес и беше препечатан със съкращения от столичен вестник). Няма да излагам в същите подробности наблюденията ми от това лято, но ще споделя някои нови мисли и примери.

На първо място, сегашната организация на туризма не дава възможност на туристите да оставят парите си в периферните райони на България. Скалният град Перперикон вече привлича туристи от цял свят – при нашето посещение там видяхме група германски младежи, голямо френско семейство и двойка от Израел. Въпреки това, най-близкото до Перперикон място, където туристът може да хапне, отстои на 15 или 18 км.

Това е проблем, защото повечето туристи пътуват стотици километри, за да стигнат до Перперикон, а разглеждането отнема поне два часа – след което е нужен още половин час, за да стигнеш до Кърджали, където да се нахраниш. В подножието на обекта има достатъчно място за заведение – примерно, с местни храни и местен персонал – но такова няма. Солидна възможност за приходи за местната икономика е пропусната.

Някои още мислят, че туристите, особено родните, си стискат стотинките, но моите наблюдения говорят обратното: туристите всъщност търсят за какво хубаво и местно нещо да си похарчат парите. Освен ресторант с местна кухня, перспективна идея е в туристически райони да се организират пазари на местни производители: сезонни плодове и зеленчуци, мед и сладка, терлици и сувенири… Организацията на такива пазари ще позволи контрол на качеството и ще даде допълнителна атракция за туриста.

Като стана дума, преди броени дни на Перперикон се появи самият президент Йотова. Ръководителят на разкопките я покани специално, за да отвори пред нея древен саркофаг. Случайно научих, че на подобни ритуални отваряния на саркофази още от времето на НРБ се канят държавни величия от ранга на Живков и Кубадински. Кой каза, че няма приемственост? Надявам се поне Йотова да не е била оставена гладна след събитието.

Перперикон е национална знаменитост, която получава грижи, спестени на по-малките обекти – независимо че последните също имат исторически и туристически потенциал. Пример за това е Кован кая, „Скалата кошер“, разположена в община Стамболово. Тя е показана на снимката в началото. Съвсем близо е до асфалтовия път и по нея са изсечени над 100 трапецовидни ниши, за чието предназначение още се спори. Проблемът на Кован кая и на десетки подобни обекти е, че до тях просто няма осигурен достъп.

И без да се търсят дузината гробници и светилища покрай бреговете на протичащата наблизо Арда, това древно място може да се превърне в любопитна туристическа спирка по пътя към природните и исторически забележителности на близкото Маджарово. Някой е видял подобен шанс и затова наоколо са поставени (вече ръждясали) табели.

Реалността е, че вашият автор, който обикновено минава като глиган през шубраците, този път дори не успя да пресече къпинака между асфалтовото шосе и подножието на Кован кая. Казват, че община Стамболово била много бедна, но всичко, което е нужно, за да се отвори това място за туризъм, са трима здрави мъже с моторни коси, които да разчистят пътеките – а след това няколко снимки в подбрани интернет форуми.

Разбира се, развитието на местния туризъм няма да стане бързо. За някои местни велможи то е и нежелано: ако няма алтернатива, хората ще работят на минимална заплата. Освен това, древните светилища не трябва да се превръщат в масов обект, включително за да не се претовари местната екосистема и да не се стресират птиците. Но едно е да казваш „Нямаме пари“, друго е да не те е грижа. Понякога всичко, което е нужно за отключване на местния туристически потенциал е наистина малко усилие.

Общините обичат да казват: „Паметниците на културата са без собственици и затова не се поддържат. Направете ги наши и ще ги облагородим“. Слава Богу, че паметниците не са общински, защото „облагородяването“ може да нанесе необратими поражения. Всеки паметник е уникален и изисква специален подход. В стремеж да се „развива“, община без опит в управлението на културното наследство лесно може да унищожи най-ценното.

Нужен е друг – научно обоснован и внимателно контролиран модел, а не просто на общините да им се позволи да правят каквото им хрумне, за да „социализират“ мястото. Най-безобидният пример са пластмасовите войници и бутафорните коне в подножието на впечатляващо запазената крепост Неутзикон край Мезек. С тях най-малките деца може би ще си представят по-добре живота през Средновековието, но мястото губи сериозност.

В интерес на истината, от това, което видях, община Свиленград е най-добър пример за местно развитие, разчитащо на социализация на археологически паметници. Освен крепостта и изключителната гробница край Мезек, почти е завършила рехабилитацията на крайграничното шосе, което ще изведе туриста точно до крепостта Букелон край с. Маточина (преди три години дупките по него бяха повече от асфалта).

На свиленградските туристически обекти работят компетентни и мотивирани млади хора, които коментират: „Археолози ни трябват! Има още много неща, които да покажем, но ни трябват археолози, които да ги проучат“. Вярно е, че има още много неща – наскоро разчистените основи на средновековния Букелон, една от най-внушителните крепости в днешните български земи, показват зид, който очевидно е от по-стара епоха.

„Археолози ни трябват!“ – заявява мъж, сложил масичка с минерали и дребни сувенири в началото на пътеката към светилището Глухите камъни. По собствена инициатива той и негови съмишленици се грижат за този обект, попадащ на територията на община Любимец. Поставили са табелки и въжета на по-стръмните участъци, изготвили са самоделна карта, дори са оставени бутилки с минерална вода в скалния параклис. Точно пред върха на светилището между бурените личат основите на стара църква.

Проучванията й са започнали през 2008 г. под ръководството на доц. Георги Нехризов и показват, че тя е възникнала, вероятно върху езическо светилище, през V век – тоест е раннохристиянска – и е разрушена чак при Третия кръстоносен поход в края на XII век. Зидовете й са обгърнати с бодили, между които надничат типичните за изоставени археологически обекти платнища (т.нар. геотекстил), и определено не радват окото.

При едно добро разчистване, проучване и социализиране Глухите камъни ще придобият съвсем различен от сегашния им „неформален“ статус – освен църквата, в района има стотици трапецовидни ниши, свойствени за тракийския орфизъм каменни стъпала, открити са останки от тракийски сгради, антични монети и керамика, крепостен зид и сигурно още много неща. Но за целта е необходимо финансиране по европейски проект – а от община Любимец в равнината не бързат да се погрижат за дивия родопски хълм.

Да завършим с община Ивайловград: от всички изредени, тя е с най-голям финансов и административен капацитет. Прочутата римско-тракийска вила Армира е „блеснала“ благодарение на последния проект за над 8 млн. лева. Освен реставрационните дейности и професионално направения филм, там има и климатици, и възможност за хапване, и чисти тоалетни – въобще, късче западна цивилизация в Източните Родопи. Безспорно заслужава да се види, макар че цялото проектно експониране сякаш оставя на заден план мозайките, заради които всъщност сме тук.

Гордеем се с вила Армира, но защо близката средновековна крепост Лютица с нейните впечатляващо запазени мраморни стени е оставена на бурени и иманяри? Малка част – примерно 1/10 или дори 1/20 – от средствата, дадени за Армира, щяха да преобразят Лютица и да я направят ако не туристическа атракция, то поне посещавано място.

Пред мен са статистическите данни за туризма в България. Между 2012 и 2025 г. броят на лицата, пренощували в места за настаняване (с над 10 легла) е нараснал със 73%. Миналата 2025 година беше рекордна – и като туристи, и като реализирани нощувки. Характерно е, че все по-голяма част от туристите в България са българи – макар че и броят на чужденците нараства.

При такова силно развитие, крайно време е българският туризъм да се отнеме от лапите на разни Алибеговци и прочее недоразумения и да се постави на стабилни основи. Време е България да се превърне в туристическа страна, като туризмът да излезе извън курортите и се разлее из цялата земя. Този текст предлага три прости насоки за целта: да се създадат повече възможности туристите да оставят пари в регионите, адекватно поддържане на историческите ни паметници – и от туризма да се търсят по-широки културни и национални, а не само парични ползи.

*Текстът е публикуван първо в изданието Бодил

Материалът Нови размисли върху българския туризъм е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Безболезненото включване на страната ни в еврозоната от началото на 2026 г. предполагаше достигането на определена степен както на монетарна, така и на реална конвергенция. Маастрихтските критерии за включване към еврозоната оценяват достигането на приемлива степен на монетарна конвергенция. ЕС няма изработени критерии за достигане на изискуема степен на реална конвергенция, която да е предпоставка за безпроблемно включване към еврозоната. То е следствие от проведена дискусия в ЕС през 80-те години на миналия век за формирането на еврозоната, в която надделяват т.нар. монетаристи спрямо т.нар. икономисти.

Отговорното поведение на макроикономическото и макрофинансово управление у нас би следвало да си дава сметка и да оценява негативните последствия от недостатъчната степен на реална конвергенция на нашата страна при включване към еврозоната. Надделя обаче бодряшкият ентусиазъм и очакванията, че еврозоната автоматично ще издърпа страната ни към желания висок икономически хоризонт без необходимост от предприемане на вътрешни трудно асимилируеми мерки и реформи. Преднамереното невежество победи компетенстността и образователния разум.

Като правило последствията са винаги „неочаквани“ и „изненадващи“.

2. Кредитната активност на търговските банки

На Фигура 1 е представена динамиката на показателя „Кредити и вземания“ (КВ) като елемент от активите на търговските банки (ТБ).

Конфигурацията на годишния темп на прираст на КВ през последните четири години е показателна. Тя корелира положително с динамиката на ценовия прираст (инфлация).

В средата на 2023 г. БНБ реши да повиши драстично нормата на минималните задължителни резерви (МЗР), които ТБ са длъжни да поддържат в БНБ – от 5% на рекордните 12%. Обяснението на БНБ бе, че „… мярката … ще допринесе за намаляване на свободните ресурси, с които банките могат да кредитират и … би спомогнало за постепенно намаляване на темповете на инфлацията…“. БНБ също обяснява, че „след присъединяването към еврозоната ставката на задължителните минимални резерви за банките в България ще бъде понижена от текущите 12% до текущо 1%, като същевременно ще бъде намалена и базата, върху която се начислява ставката“.

Предприетата крайна мярка от страна на БНБ бе директно свързана със силовото осигуряване на изпълнението на Маастрихтските критерии (по-специално за принудителното непазарно подтискане на инфлацията) с оглед на официално лансираното висше политическо желание за включване към еврозоната. Фигура 1 показва, че приложената мярка дава резултат – годишният темп на прираст на КВ към юни 2023 г. е 22,5% и спада на 12% половин година по-късно. Паралелно с това (но с известно закъснение) инфлацията също намалява. През цялата следваща 2024 г. годишният темп на прираст на КВ се поддържа под 12%. Ефектът върху инфлацията е чувствителен – през 2023 г. средногодишният хармонизиран индекс на потребителските цени (ХИПЦ) е 8,6%, но през следващата година вече е само 2,6% – достатъчно, за да отговори на изискването за инфлация на Маастрихтските критерии, т.е. преследваният от БНБ ефект е постигнат.

Неприятностите идват през 2026 г., когато МЗР гравитират към 1% в съответствие с изискванията на Европейската централна банка за страните-членки на еврозоната. В средата на 2026 г. МЗР у нас спадат с близо 40%, което увеличава финансовият ресурс на ТБ, респективно възможностите на ТБ за активно кредитиране. До края на текущата година МЗР ще спадне вероятно още толкова по абсолютна величина, което ще създаде допълнителни възможности за чувствително нарастване на КВ. Подобно развитие създава условия за т.нар. „прегряване“ на икономиката и стимулира инфлацията.

Описаният процес води до нездрав прираст на КВ. Съпътстващ проблем е неблагоприятната структура на новите инвестиции, които се насочват предимно към изграждане на непроизводителни фондове (жилищно строителство). Тя съдейства за непремерения прираст на парите в обращение (с 30% към м.юни 2026 г. на годишна основа), което представлява допълнителна опасност за възникване на непредвидени и неконтролируеми финансови процеси.  Негативните последствия са неизбежни.

Една препратка към официалната правителствена „Актуализирана средносрочна бюджетна прогноза за период 2026-2028 г.“ (от 6-ти август 2026 г.) показва, че правителството предвижда (таблица I-2) темп на прираст на „Бруто образуване на основен капитал“ от 3,3% през 2026 г. и още по-нисък темп (1%) през следващата 2027 г., при условие, че същият темп на прираст през предходната 2025 г. е бил 11,4%! Остават неясни мотивите и съображенията на правителството за подобен тип волунтаристични предвиждания, освен натаманяване на бюджетните позиции.

3. Заключение

Няма безплатен обед. През текущата и следващите години България ще трябва да си плати сметката за прибързаното и реално неподготвено включване в еврозоната.

Процесите са необратими и скоростната ускорена ценова конвергенция е неизбежна с всички произтичащи от това неблагоприятни последствия. Не е редно да се вдигат рамене и да се реагира с: „Така е! Ще трябва да го приемем!“, а да се изяснят причините за набюдаваното развитие на макроикономическите процеси. Най-малкото, за да сме наясно какво сами сме си сътворили, а и да си отговорим защо сме си го сътворили!

Задължение на макроикономическото управление е да си дава ясна сметка за състоянието на текущите финансово-икономически процеси и да съумее успешно да се впише в протичащата реалност.

Материалът Последствия от преднамерената недобросъвестна политика на БНБ е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Когато цените на енергията рязко се повишат, това обикновено нанася сериозен удар върху сектора на недвижимите имоти и строителството. Разходите за строителство и поддръжка на сградите нарастват, а ипотечните кредити стават по-труднодостъпни и по-скъпи. За много хора обаче това е и момент да преосмислят жилището си, да го обновят и да инвестират в енергийна ефективност. Така, макар енергийните шокове да забавят новото строителство, те едновременно могат да предизвикат вълна от ремонти и модернизации.

Според авторите скоковете в цените на енергията през 2022 г. и 2026 г. стимулират търсенето на инвестиции в енергийна ефективност. Последната вълна от обновявания беше подпомогната и от поевтиняването на оборудването, както и от държавните програми за субсидиране. В краткосрочен план допълнителните разходи за обновяване могат да смекчат отрицателното въздействие на високите енергийни цени върху жилищните инвестиции. В дългосрочен план те намаляват зависимостта на сградния сектор от изкопаемите горива, като повишават неговата устойчивост към ценови и икономически сътресения, породени от енергийните пазари.

Вълната от обновявания стимулира строителната дейност

Инвестициите в жилища включват не само изграждането на нови сгради, но и довършителни и монтажни работи – т.нар. специализирани строителни дейности (Specialised Construction Activities – SCA). Всъщност именно тези дейности формират около 75% от цялата строителна активност. Значителна част от тях представляват енергийно свързаните ремонти и модернизации.

Само електроинсталациите, ВиК системите, отоплението и климатизацията са формирали около 40% от добавената стойност в петте най-големи икономики на еврозоната през 2023 г. През последните години именно обновяването на съществуващите сгради се превърна в основен двигател на възстановяването на строителната активност. За сметка на това строителството на нови сгради продължава да се свива, вероятно и поради рязкото поскъпване на енергоемки строителни материали като бетона.

Търсенето от домакинствата подклажда вълната от енергийно ефективни ремонти

Ремонтите, насочени към повишаване на енергийната ефективност, включват широк спектър от дейности – монтаж на термопомпи, фотоволтаични панели и други по-ефективни отоплителни системи, както и поставяне или подобряване на топлоизолацията на сградите. През последните години тези инвестиции стават все по-разпространени.

През 2022 г. вносът на фотоволтаични панели в еврозоната нарасна рязко след скока на енергийните цени, предизвикан от войната в Украйна. Вносът на панели от Китай почти се удвои след поскъпването на енергията и оттогава остава на високи равнища. За това развитие вероятно допринесе и спадът в цените им след 2023 г. Средната цена на един тон внесени фотоволтаични модули или панели намаля от близо 5 000 евро през 2023 г. до едва 1 700 евро през 2026 г. – спад с приблизително две трети.

По-скоро, след началото на войната в Близкия изток, националните програми за субсидиране отчетоха ново увеличение на търсенето на финансиране за енергоспестяващи мерки, например в Нидерландия и Обединеното кралство. В Германия между март и май 2026 г. около 64 000 домакинства и предприятия са кандидатствали за финансиране за обновяване на сградната обвивка – с 16% повече спрямо същия период година по-рано. Под „сградна обвивка“ се разбират елементи като изолацията и прозорците. Заявленията за подпомагане на инвестиции в отоплителни системи са се увеличили с цели 40%.

Кой инвестира най-много в обновяване?

Домакинствата, които са били изправени пред по-високи разходи за отопление или са по-зависими от изкопаемите горива, инвестират повече в обновяване. Именно разходите за комунални услуги изглеждат като основен стимул за подобни ремонти.

Последните резултати от Проучването на потребителските очаквания (Consumer Expectations Survey – CES) на Европейската централна банка показват, че когато разходите за комунални услуги нарастват по-бързо, повече домакинства предприемат ремонти за повишаване на енергийната ефективност.

През 2024 г. и 2026 г., след значителното увеличение на разходите за отопление през предходния отоплителен сезон, делът на енергийно обновените жилища също се е повишил осезаемо. В периода, най-близък до началото на войната в Украйна – между февруари 2023 г. и 2024 г. – този дял е нараснал с 10 процентни пункта.

Домакинствата, които са плащали по-високи сметки за енергия през последните отоплителни сезони, са и по-склонни да планират бъдещи енергийно ефективни ремонти. Данните от CES за февруари 2026 г. показват, че след общите ремонти именно мерките за повишаване на енергийната ефективност са най-често посочваният вид планирано обновяване. Такива намерения са заявили 14,5% от анкетираните.

Домакинствата с високи разходи за енергия и отопление, базирано на изкопаеми горива, значително по-често съобщават, че възнамеряват да предприемат енергийно обновяване. За разлика от тях вероятността е по-ниска при домакинствата, използващи отоплителни системи, основани на възобновяеми енергийни източници – например термопомпи или слънчеви колектори – тъй като те не бяха засегнати в същата степен от последните ценови скокове.

Инвестициите повишават устойчивостта към енергийни шокове

Освен че ограничават отрицателното въздействие на високите енергийни цени върху строителния сектор, инвестициите в енергийна ефективност правят сградния фонд по-устойчив на бъдещи енергийни сътресения.

След последните ценови скокове делът на изкопаемите горива, използвани за отопление в еврозоната, е намалял с 3,5 процентни пункта – от 2023 г. до 2026 г., достигайки 56%. Повечето държави са намалили зависимостта си от изкопаемите горива, като страните с най-висока първоначална зависимост са постигнали и най-голям спад.

Същевременно домакинствата, които живеят в енергийно обновени жилища, отчитат по-слабо увеличение на разходите си за комунални услуги през следващия отоплителен сезон в сравнение с домакинствата в необновени сгради. Това показва, че инвестициите в енергийна ефективност повишават устойчивостта на домакинствата към бъдещи ценови шокове, тъй като те просто потребяват по-малко енергия.

Политиките на Европейския съюз имат за цел да ускорят тази тенденция. Европейският зелен пакт предвижда до 2030 г. годишният темп на енергийно обновяване на сградите да бъде поне удвоен. Един от инструментите за това е разширяването на Схемата на ЕС за търговия с емисии (EU ETS). Тя повишава цената на въглеродните емисии и съответно прави използването на нефт и природен газ по-скъпо.

От 2028 г. сградният сектор също ще бъде включен в обхвата на схемата EU ETS. Очаква се това допълнително да засили стимулите за преминаване към отоплителни системи, които не използват нефт и природен газ.

Това има и положителни последици за паричната политика. По-високата енергийна ефективност и по-ниската зависимост от отопление с нефт и газ намаляват влиянието на колебанията в цените на петрола върху инфлацията.

Материалът Как цените на енергията повишават ефективността на домовете е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Промените в Кодекса на труда, които влизат в сила от 1 януари 2027 г., променят начина, по който се изчислява трудовият стаж при работа на непълно работно време. Заявената цел е ясна – да бъдат ограничени фиктивните четиричасови трудови договори, при които служителят е назначен на половин работен ден, а в действителност работи осем (или дори повече) часа.

Проблемът обаче не е, че в България има твърде много работещи на непълно работно време. Картината е противоположна – непълната заетост почти липсва като доброволен избор, въпреки че в много европейски държави е важен инструмент за активиране на повече хора към заетост.

Българският пазар на труда вече е съвсем различен от ситуацията преди десетина години. Безработицата в последните месеци е най-ниска в ЕС,  заетостта е рекордно висока, а работодателите продължават да изпитват затруднения при намирането на работници (въпреки първите признаци на охлаждане на търсенето на кадри, за които може да прочетете тук.)  Демографските процеси допълнително ограничават предлагането на труд. Това означава, че бъдещото увеличение на заетостта все по-малко ще идва от намаляване на безработицата и все повече  от по-успешното включване на хората, които към момента са останали неактивни.

Именно тук непълната заетост заслужава внимание.

В много развити икономики тя не е просто по-кратък работен ден, а инструмент, който позволява на повече хора да бъдат икономически активни, когато пълната заетост не е възможна поради здравословни, семейни или други причини.

България е държавата с най-нисък дял на работещите на непълно работно време в Европейския съюз.  В същото време работната седмица у нас остава сред най-дългите в Европа, а стандартният модел продължава да бъде един работодател и един осемчасов работен ден. Това показва, че непълната заетост остава по-скоро изключение.

Допълнителни аргументи дава структурата и причините за непълната заетост. От малкото хора, които работят на непълно работно време, 32,8% (при средно 16,7% за ЕС) го правят не по собствен избор, а защото не са успели да намерят работа на пълен работен ден.

Въпросът е защо тя толкова рядко изпълнява ролята, която има в много други европейски държави.

В развити  икономики като Нидерландия, Австрия, Дания непълната заетост често служи като вход към пазара на труда. Тя позволява на студенти да натрупат първи професионален опит още по време на обучението си, на родители да се върнат постепенно към работа след отглеждане на дете, на хора, които полагат грижи за близък, да останат икономически активни, както и на по-възрастни работници плавно да преминат към пенсиониране, без да напускат рязко пазара на труда.

За работодателите пък възможността една позиция да бъде заета от човек, който може да работи четири или шест часа дневно, често е по-добра алтернатива от това тя да остане незаета. В условията на хроничен недостиг на работна сила по-гъвкавите форми на заетост могат да разширят кръга от хора, които изобщо могат да участват на пазара на труда.

Това е особено важно за групите лица, които традиционно срещат по-големи затруднения при навлизането или завръщането си на пазара на труда.

Особено предизвикателство остава преходът от образование към заетост. В България възможностите учениците и студентите да натрупат реален трудов опит още по време на обучението си остават ограничени. Дуалното обучение, което съчетава учене и работа при работодател, все още обхваща сравнително малка част от професионалното образование. Това означава, че за много млади хора първият досег с пазара на труда идва едва след завършването на образованието. Именно тук непълната заетост би могла да играе по-голяма роля – като даде възможност за постепенно навлизане в работната среда, натрупване на практически умения и професионален опит още преди първата постоянна работа. Тя не може да замени дуалното обучение, но може да се превърне в още един инструмент, който да направи прехода от образование към икономическа активност по-плавен.

Разпространението на непълната заетост зависи не само от законодателството, но и от нивото на заплащане. Българските възнаграждения, макар и да нарастват през последните години, остават сред най-ниските в Европейския съюз в номинално изражение. За много домакинства доходът дори при  пълен работен ден понякога означава лишения, а работа на половин ден просто не е икономически реалистичен избор. Именно това вероятно е една от причините страната ни да има едновременно нисък дял на доброволната непълна заетост и сравнително висок дял на хората, които работят на непълно работно време по принуда.

Затова новите правила за четиричасовите договори не бива да се разглеждат единствено през призмата на ограниченията. Ограничаването на фиктивните трудови договори е необходима стъпка, но паралелно с борбата срещу злоупотребите си струва да мислим как българският пазар на труда може да предложи повече реални възможности за хората, които не могат или не желаят да работят на пълен работен ден.

Непълната заетост не може да замени по-високата производителност, по-доброто образование или ръста на доходите. Но в условията на застаряващо население и недостиг на работна сила тя може да бъде още един инструмент за по-пълноценно използване на човешкия капитал. Ако все по-малко хора ще навлизат на пазара на труда, всяка форма на заетост, която позволява повече хора да работят, ще става все по-важна.

Материалът Има ли място за непълната заетост на българския пазар на труда? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Досега Европа се справя сравнително добре с глобалния енергиен натиск, предизвикан от войната с Иран, започнала на 28 февруари, най-вече благодарение на мащабните инвестиции в терминали за втечнен природен газ (LNG), задължителното съхранение на газ и засилената зависимост от американския LNG. Цените на природния газ в Европа се повишиха, но регионът все още не е изпаднал в истинска кризисна ситуация, каквато преживя през 2022 г. след пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна.

Конфликтът с Иран обаче показа и друго – зависимостта на Европа от световните пазари на изкопаеми горива я прави уязвима към смущения в корабоплаването, геополитическа нестабилност и конкуренция с азиатските купувачи за доставки на LNG. Докато вносните изкопаеми горива определят цените на електроенергията, всеки външен шок рискува да се превърне в по-високи разходи за европейските домакинства и индустрията.

До края на 2025 г. цените на природния газ и електроенергията в Европа бяха съответно с 34% и 14% по-ниски спрямо средните им стойности през 2022 г. Въпреки това те останаха приблизително с 50% и 38% над нивата отпреди войната.

Повишените цени на енергията вече оказаха сериозно икономическо въздействие върху Европа. Между 2019 и 2023 г. континентът загуби повече от един милион работни места в индустрията. Германия, смятана доскоро за двигателя на европейския растеж, изгуби още 143 000 индустриални работни места през 2025 г., според Handelsblatt.

Причините за това са много – смущенията, свързани с пандемията, високата инфлация и засилената конкуренция от Китай във високотехнологичното производство. Но високите цени на енергията също изиграха съществена роля, тъй като затрудниха европейските производители да останат конкурентоспособни. Следователно Европа е изправена пред риск от ускорена деиндустриализация, ако достъпната електроенергия остане дефицитна.

Криза на достъпността

Индексът за риск за енергийната и климатичната сигурност за 2026 г. (ECSRI), разработен от Центъра за изследване на демокрацията, показва, че достъпността вече е изпреварила геополитиката като най-големия източник на риск за енергийната сигурност в повечето европейски икономики.

Рисковете, свързани с достъпността, намаляха с 13% на годишна база през 2025 г., но останаха значително по-високи в сравнение с 2021 г.

Държавите, които са най-зависими от изкопаемите горива – като Полша, България, Румъния и Гърция – са изправени пред структурно по-високи енергийни разходи и по-слаба индустриална конкурентоспособност в дългосрочен план.

Най-устойчивите в енергийно отношение държави в Европа – включително Швеция, Финландия и Франция – предлагат различен модел. Те съчетават нисковъглеродно производство на електроенергия, включително ядрена и водноелектрическа енергия, с бързо нарастващ капацитет от слънчеви и вятърни централи и висока степен на електрификация.

Когато през март войната с Иран наруши потоците на LNG през Ормузкия проток, средните борсови цени на електроенергията в Германия бяха по-високи с 61 евро, 33 евро и 35 евро за мегаватчас съответно спрямо Финландия, Швеция и Франция, според платформата Electricity Maps.

Причината е, че в тези силно електрифицирани енергийни системи природният газ рядко определя цената на електроенергията. Електроенергията вече представлява около 30% от крайното енергийно потребление както във Финландия, така и в Швеция – значително над нивата в голяма част от Европа. Междувременно електроенергийната система на Франция се възползва от факта, че над 70% от електроенергията ѝ се произвежда от ядрени централи.

Това подсказва, че дългогодишният европейски спор дали бъдещето принадлежи на ядрената енергия или на възобновяемите източници всъщност не е правилно поставен. Най-успешните електроенергийни системи са тези, които комбинират и двете.

Болките на прехода

За съжаление Европа все още не разполага с необходимата институционална рамка, която да позволи изграждането на по-балансирана енергийна система по надежден и достатъчно бърз начин в целия континент.

Безспорно европейската електроенергийна система се променя с безпрецедентна скорост. Между 2021 и 2025 г. инсталираният слънчев капацитет в няколко държави от Централна и Източна Европа почти се учетвори, докато капацитетът за съхранение на електроенергия с батерии в ЕС се увеличи десетократно, според Евростат.

Бързото нарастване на дела на непостоянните възобновяеми енергийни източници обаче оказва все по-голям натиск върху електропреносните мрежи, системите за съхранение и механизмите за балансиране – слабости, които бяха ясно разкрити от мащабното прекъсване на електрозахранването на Иберийския полуостров през миналата година.

Държавите, които съчетават възобновяеми източници с надеждно нисковъглеродно производство, по-добри междусистемни връзки и по-големи инвестиции в електропреносната инфраструктура, изглеждат значително по-устойчиви от страните, които продължават да разчитат в по-голяма степен на изкопаемите горива.

Друг проблем е, че новите проекти за ядрени централи продължават да се сблъскват с разпокъсани регулаторни режими, продължителни разрешителни процедури, затруднен достъп до финансиране и тесни места във веригите за доставки, което увеличава разходите и забавя строителството.

Какво може да се направи?

Като начало, вместо всеки проект да се разглежда като уникално национално начинание, Европейският съюз би могъл да разработи общи програми за изграждане, основани на стандартизирани процедури и икономически жизнеспособни модели за финансиране. Това би позволило успешните технологии и модели на реализация да бъдат възпроизвеждани бързо в множество държави.

В крак с надпреварата в областта на изкуствения интелект

Надпреварата за изграждане на конкурентоспособна екосистема за изкуствен интелект допълнително ускорява и надпреварата за енергийна сигурност. Центровете за данни за AI и производството на съвременни полупроводници изискват огромни количества надеждна, нисковъглеродна електроенергия.

Те също така зависят от сигурни вериги за доставки на критични суровини, батерии, полупроводници и модерно оборудване за електропреносните мрежи – области, в които Европа остава силно зависима от китайското производство. Ако Европа не диверсифицира тези вериги за доставки, тя рискува просто да замени една стратегическа зависимост с друга.

В ерата на изкуствения интелект енергийната сигурност вече не се свежда само до наличието на доставки. Тя зависи от това дали континентът може да осигури достатъчно достъпна, чиста и надеждна електроенергия, за да поддържа индустриалната си конкурентоспособност, технологичното си лидерство и икономическия си суверенитет.

Държавите, които осъзнаят тази промяна, ще определят бъдещето на Европа през следващото десетилетие. Онези, които не го направят, ще изостанат.

Материалът Енергийният преход на Европа вече е надпревара за икономическа сигурност е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Природният газ и петролът са основните източници на отопление на жилищата в Европа, като газът представлява около 30% от търсенето на отопление на домакинствата, а петролът – приблизително 10%, според официални данни. След няколко последователни години на енергийни сътресения, Европа изглежда е готова да навлезе в нова зима, като и двата пазара на горива са под силен натиск.

Уязвимостта на региона към газ е до голяма степен следствие от драматичната трансформация на енергийния му микс след пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна през 2022 г. Европа бързо замени руския газ от тръбопроводи с втечнен природен газ (LNG), превръщайки се в един от най-големите вносители в света на охладеното гориво.

Тази промяна подобри енергийната сигурност на Европа, като намали зависимостта от Русия, но също така усложни енергийната динамика на региона. Вместо да разчита на дългосрочни тръбопроводни потоци, Европа сега се конкурира с Азия и други региони на глобален пазар на втечнен природен газ (LNG), където прекъсванията на доставките могат да се отразят почти мигновено по целия свят.

Тази уязвимост става все по-очевидна през последните месеци.

Криза с LNG в близкия изток

Европа изостава от темпото, необходимо за попълване на запасите си от втечнен природен газ преди зимата. Подземните газови хранилища в момента са запълнени на около 55%, което е най-ниското им ниво за това време на годината от 2021 г. насам, според данни на LSEG.

В същото време вносът на втечнен природен газ (LNG) в Европа се забави рязко от избухването на войната с Иран. Вносът е на път да достигне само 6,3 милиона метрични тона през юли, най-ниското ниво от септември 2024 г. насам, според данни на Kpler.

Част от причината е, че Азия мощно се завърна на пазара. Търсенето на втечнен природен газ (LNG) в региона се увеличи през последните месеци, привличайки рекордните 4 милиона тона доставки от САЩ през юни и юли, според Kpler. Тези покупки са отклонили товари, които иначе биха се насочили към Европа. Когато Ормузкият проток се отвори за кратко след временното мирно споразумение между САЩ и Иран през април, мнозина се надяваха, че Катар – който е осигурявал около една пета от световните доставки на втечнен природен газ преди конфликта – бързо ще възстанови износа. Но подновената блокада на пролива през последните седмици на фона на ескалиращото напрежение между САЩ и Иран попари всякакви надежди за това.

По този начин европейският пазар е все по-разтревожен от комбинацията от ниски запаси, слаб внос и влошаващи се перспективи за доставките. Референтните европейски цени на газа се повишиха над 60 евро за мегаватчас миналата седмица, изкачвайки се над предишния си пик от войната в Иран до най-високото си ниво от началото на 2023 г.

По-високите цени в крайна сметка би трябвало да привлекат допълнителни товари за втечнен природен газ към Европа. Но дори и вносът да се възстанови през следващите месеци, регионът вероятно ще влезе в зимата със запаси от газ доста под целевото си ниво на съхранение от 80%.

Дяволът на дизела

Европа е изправена пред подобни предизвикателства и при дизела, пазар, който тихомълком се превърна в една от най-острите области на енергиен стрес тази година.

Регионът е силно зависим от вноса на дизел, а горивото играе двойна роля в европейската икономика, захранвайки транспорта и промишлеността, като същевременно служи като суровина за отопление. Потребителите и дистрибуторите на горива обикновено натрупват запаси през летните месеци, за да се подготвят за по-студено време.

Вместо това сега запасите се свиват.

Войната в Иран наруши важни маршрути за доставки в Близкия изток и намали износа на дизел. Загубата на тези барели принуди потребителите да намалят запасите, тласвайки ги до многогодишни дъна.

Европейските запаси от дизел са на най-ниското си ниво от 2022 г. Освен това запасите в Съединените щати, най-големият износител на дизел в света, паднаха през май до 23-годишно дъно, преди да се възстановят с около 10% преди две седмици, според Администрацията за енергийна информация на САЩ.

Ситуацията се утежнява от политическите решения на два от най-големите износители на горива в света.

Китай ограничи износа на горива от избухването на войната с Иран, в стремежа си да запази доставките. Как планира да управлява производството и износа си в бъдеще, остава огромна неизвестност.

Междувременно Русия – вторият по големина износител на дизел в света през 2025 г. – предприе стъпки за забрана на износа през юли, след като безмилостните атаки с дронове от Украйна повредиха някои от рафинериите ѝ и намалиха наличността на гориво на вътрешния пазар. Русия е доставяла близо 1 милион барела на ден, или около 12% от световния износ на дизел, преди неотдавнашната ескалация на войната с Украйна.

Резултатът от забраната е изключителен скок в маржовете на рафиниране. Европейските крек спредове на дизела наскоро се покачиха до рекордните близо 65 долара за барел.

Не е изненадващо, че тези високи цени започват да ограничават търсенето.

Търсенето на дизел в Европа спадна с над 6% през април до 5,53 милиона барела на ден, според Международната агенция по енергетика. Част от спада може да отразява продължаващото преминаване към бензинови и електрически превозни средства, но постоянно повишените цени също принуждават потребителите и бизнеса да намалят потреблението.

Дори напрежението в Близкия изток да намалее бързо, щетите върху запасите вече са нанесени. Глобалните пазари на втечнен природен газ (LNG) и дизел вероятно ще останат в състояние на недостиг в продължение на месеци, тъй като страните възстановяват запасите си и се конкурират за ограничени доставки.

Това прави Европа все по-зависима от фактор, който не може да контролира: времето.

Меката зима може да осигури достатъчно пространство за глътка въздух, за да се избегне пълномащабна криза. Но продължителен студен период, който рязко увеличава търсенето на отопление, би разкрил колко малък е маржът за грешки в енергийната система на Европа. След години на последователни сътресения, континентът отново се оказва на една сурова зима разстояние от сериозна енергийна криза.

Материалът Европа – на една сурова зима разстояние от сериозна енергийна криза? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

За пореден месец новите бензинови модели имат спад на продажбите, като за периода януари – юни той е -3%, макар че като абсолютно количество бензиновите автомобили са недостижими със 17 808 продажби.

Сериозен ръст от 11.6% (4004 броя) отчитат новите дизелови автомобили.

Макар и бавно, продължава увеличаване на присъствието на електрическите автомобили с батерии и хибридните електрически. Първите отбелязват 96% ръст за полугодието с 2029 продажби, а хибридите отново са с най-голямо нарастване – 105% (1607 броя).

Новите бензинови автомобили губят пазарен дял у нас, дизелът продължава да възстановява позиции, а електрическите автомобили почти удвояват пазарното си присъствие, сочат още данните на АСЕА (табл. 1).

В ЕС регистрациите на нови автомобили са се увеличили с 5,7% от началото на годината, като за положителната първа половина на годината допринесе силното представяне през юни, изтъкват от АСЕА. Това се случва на фона на постоянни геополитически насрещни ветрове, които натежават върху перспективите, посочват още от асоциацията. Пазарът продължи да се възползва от силното потребителско търсене на редица електрифицирани технологии, водено главно от мерки за пазарна подкрепа. Хибридните електрически превозни средства са най-популярният избор за задвижване сред купувачите, докато електрическите автомобили с батерии достигат 20,7% в сравнение с 15,6% година по-рано. Освен това, plug-in хибридите завзеха 9,8% от пазара на ЕС.

Регистрациите на хибридни електрически автомобили завземат 37,3% от пазара, оставайки предпочитаният избор сред потребителите в ЕС. В същото време комбинираният пазарен дял на бензиновите и дизеловите автомобили спада до 29,7% в сравнение с 37,8% година по-рано.

Материалът Продажбите на нови автомобили у нас с 8% ръст, дизелът възстановява пазарен дял е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Искате да намалите емисиите? Електрификация. Искате да намалите зависимостта от вносни изкопаеми горива? Електрификация. Искате да защитите потребителите от нестабилните пазари на газ? Електрификация. Искате да възстановите енергийната сигурност след руската инвазия в Украйна? Електрификация.

Стратегията е логична. Тъй като Европа запълва енергийната си система с вятърна, слънчева, водноелектрическа и ядрена енергия, заместването на потреблението на изкопаеми горива с електричество би трябвало да намали емисиите, да подобри ефективността и да намали разходите за внос на енергия в региона.

Европейската комисия вече стигна дотам да определи визия за превръщането на Европа в първия „електроенергиен“ континент в света, като се стреми към рязко увеличение на дела на електроенергията в крайното потребление на енергия.

Но енергийният преход на Европа навлиза в по-трудна фаза. Изграждането на производство на възобновяема енергия беше сравнително лесната част. Убеждаването на милиони домакинства, шофьори и промишлени фирми да използват повече електроенергия може да се окаже много по-трудно.

Висока цена и пречка

Предизвикателството пред политиците е, че електрификацията вече не е предимно инженерен проблем. Тя се превръща в икономически.

В продължение на години енергийният дебат в Европа се фокусираше върху доставките. Правителствата се надпреварваха да инсталират вятърни турбини и слънчеви панели, да укрепят мрежите и да намалят зависимостта от руския газ.

Това усилие доведе до значителни резултати. Според Европейската комисия възобновяемите енергийни източници вече представляват близо половината от производството на електроенергия в ЕС.

Сега вниманието се измества към търсенето. Комисията изчислява, че електроенергията представлява само около 23% от крайното потребление на енергия днес, въпреки годините напредък в производството на чиста енергия. За да се постигнат целите на блока за климата и конкурентоспособността, този дял трябва да се увеличи значително и бързо.

Това означава да се убедят шофьорите да купуват електрически превозни средства, собствениците на жилища да инсталират термопомпи и фабриките да заменят процесите, използващи изкопаеми горива, с електрически алтернативи.

На теория това би трябвало вече да се случва.

Електрическите двигатели са значително по-ефективни от двигателите с вътрешно горене. Термопомпите могат да доставят няколко единици топлина за всяка единица консумирана електроенергия. Електрифицираните промишлени процеси могат да намалят емисиите, като същевременно подобрят енергийната ефективност.

Електрификацията е и крайъгълен камък на две от ключовите опасения на Европа – енергийната сигурност и конкурентоспособността – защото намалява зависимостта от вносни горива, както наскоро отбеляза Международната агенция по енергетика.

Проблемът е, че потребителите и компаниите реагират на икономиката, а не на теорията.

Европа иска хората да използват повече електроенергия, но тя остава значително по-скъпа от изкопаемите горива. Самата Комисия признава, че цените на електроенергията все още могат да бъдат приблизително три пъти по-високи от цената на газа – основна пречка за по-широкото ѝ приемане. Това противоречие е в основата на главоблъсканица с електрификацията на Европа.

Домакинство, което обмисля дали да замени работещ газов котел с термопомпа, може по принцип да подкрепи декарбонизацията. Но ако първоначалните разходи са високи, поради разходите за финансиране и повишените цени на електроенергията, мнозина ще отложат решението.

Същото важи и за индустрията.

Европейските производители вече се борят с опасения относно конкурентоспособността си спрямо конкурентите си в Съединените щати и Китай. Да се поиска от тези компании да електрифицират операциите си става много по-трудно, ако това повиши производствените разходи в близко бъдеще.

Забавяне на използването

Предупредителните знаци вече започват да се появяват.

Термопомпите някога бяха един от най-бързо развиващите се сегменти на енергийния преход в Европа. След години на бързо разширяване, продажбите се забавиха рязко през 2023 г., тъй като цените на газа паднаха, лихвените проценти се повишиха, а подкрепата за политиките стана по-малко сигурна.

Съвместният изследователски център на Европейската комисия отчете спад в продажбите след рекордния растеж, наблюдаван през 2022 г., докато индустриални групи предупредиха за забавяне на инвестициите и загуба на работни места. Това забавяне е важно, защото термопомпите представляват един от най-ясните и рентабилни пътища за електрифициране на сгради.

В по-широк план, опитът на Европа подчертава реалност, която политиците понякога подценяват: потребителите не възприемат енергийните технологии просто защото са по-чисти. Те ги възприемат, когато са достъпни, удобни и надеждни.

Континентът е изправен и пред друго препятствие.

Електрификацията изисква огромно разширяване на мрежите. Новите вятърни паркове и слънчеви проекти са с ограничена стойност, ако мрежите не могат да ги свържат. Електрическите превозни средства изискват зарядна инфраструктура. Фабриките се нуждаят от електрически връзки. Домовете се нуждаят от модернизирани разпределителни мрежи.

И все пак, пречките в мрежата са станали нещо обичайно в голяма част от Европа, като опашките за свързване се простират с години на някои пазари. Комисията многократно е посочвала бавното развитие на мрежата като основна пречка пред електрификацията.

Нищо от това не означава, че стратегията на Европа е грешна.

Всъщност дългосрочната логика остава убедителна. Блокът внася големи количества изкопаеми горива и е похарчил приблизително 380 милиарда евро за внос на горива през 2024 г., според МАЕ. Намаляването на тази зависимост би засилило както енергийната сигурност, така и икономическата устойчивост.

Въпросът е дали политиците са отчели адекватно разликата между желаната дестинация и пътя, необходим за нейното постигане.

Европа прекара голяма част от последното десетилетие, фокусирайки се върху това как да генерира чиста електроенергия. Следващото десетилетие ще бъде определено от различно предизвикателство: как да направим електричеството очевидния икономически избор.

Това означава по-ниски цени на електроенергията, по-бързо изграждане на мрежата, стабилни стимули и по-малко бариери пред инвестициите. Без тези реформи електрификацията рискува да се превърне в пречка в енергийния преход на Европа, а не в негов двигател.

Бъдещето на чистата енергия на континента в крайна сметка зависи от нещо изненадващо просто. Европейците не просто се нуждаят от изобилие от чиста електроенергия. Те се нуждаят от убедителна причина да я използват.

Материалът Европа залага много на електрификацията, сега трябва и хората да го направят е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В писмо до парламентарния шеф Михаела Доцова и председателя на парламентарната социална комисия Венко Сабрутев, Делчева се противопостави както на самите текстове, така и на начина, по който те се прокарват – добрият стар и изпитан модел на използване на преходни и заключителни разпоредби, в случая в Закона за държавния бюджет.

Омбудсманът призовава между първо и второ четене да бъдат преразгледани предложените промени в Кодекса на труда чрез преходните и заключителните разпоредби на бюджетния закон, които засягат начина на изчисляване и признаване на трудовия стаж, както и механизма за определяне на минималната работна заплата.

Според нея подобни промени не трябва да бъдат приемани в рамките на бюджетната процедура, защото засягат трайни институти на трудовото законодателство и имат пряко отражение върху основни трудови и социални права на гражданите.

Делчева обръща особено внимание на предлаганата промяна при признаването на трудовия стаж на работещите на непълно работно време. В становището си посочва, че при действащата уредба лице, което работи по трудов договор на четири часа дневно в продължение на една календарна година, придобива една година трудов стаж. При предложените текстове при същата фактическа работа ще се признава приблизително шест месеца трудов стаж.

Според омбудсмана това може да засегне значителен брой работници и служители, включително родители на малки деца, хора с трайни увреждания, пенсионери, учащи се и всички, за които непълното работно време е единствената възможност за заетост.

Велислава Делчева обръща внимание и на друг факт – липсва оценка как тези промени биха се отразили върху правото на платен годишен отпуск, допълнителния платен отпуск, допълнителното възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, обезщетенията, условията за заемане на длъжности, за които законът изисква определен трудов стаж, както и върху всички останали права, които законодателството свързва с придобития трудов стаж.

Делчева подчертава, че особени въпроси пораждат и предложените правила за лицата, които работят едновременно по повече от едно трудово правоотношение. Според омбудсмана не е ясно как ще се изчислява трудовият стаж по всяко правоотношение, как ще се прилага ограничението той да не надхвърля календарното време и как работодателите ще определят признатия трудов стаж при наличие на няколко действащи трудови договора.

„Предложените изменения в чл. 355 от Кодекса на труда представляват една от най-съществените реформи в уредбата на трудовия стаж през последните десетилетия. Те засягат пряко упражняването на множество трудови и социални права и поради това не следва да бъдат приемани като съпътстващи изменения към закона за държавния бюджет“, категоричен е омбудсманът.

Материалът Омбудсманът хвана управляващите, че „пипат“ важни закони по порочен модел е публикуван за пръв път на Икономически живот.

По думите му, графиката показва уникалната икономическа ситуация на България – потреблението расте повече от икономиката. „Потребяваме повече отколкото произвеждаме и живеем на кредит“, така Ангелов отговаря лаконично на въпроса как е възможно това.

Бюджетен дефицит, държавни дългове, потребителски кредит, това е което движи икономиката докато производството стагнира. При такова неравновесие резултатът е висока инфлация и растеж на вноса, точно каквото наблюдаваме в последно време, коментира още той.

Той отбелязва, че в БНБ са оптимисти и прогнозират забавяне на кредитите за домакинствата и през тази, и през следващите години, обаче, по думите му, не казват как и защо ще се случи това забавяне. Половината година мина и не се забелязва подобна тенденция, посочва още Ангелов.

„Стискаме палци наистина дисбалансите да намалеят от самосебе си, но едва ли ще стане точно така. Вероятно ще са нужни и реални мерки, за да се ограничи растежът на държавния дълг и на потребителския кредит“, коментира в заключение икономистът.

Материалът Как е възможно да потребяваме повече, отколкото произвеждаме, пита икономист е публикуван за пръв път на Икономически живот.