Малко публични дебати просмукват така плътно общественото пространство на прехода, както говоренето за корупция. Това вече не е разяждащата корупция на социализма с нейните изобретателни, колоритни, често пъти чисто натурални форми. Днес феноменът носи измеримото, осезаемото и универсалното изражение на парите, оказвайки се чувствителен индикатор за степента на монетаризиране на българската икономика. А мащабът на явлението само потвърждава – по нов и неоспорим начин – изостаналостта на страната. Защото в зрелите икономики средната класа е широка и изтласква корупцията (в материалния, не в духовния й смисъл) към периферията на най-богатите и най-бедните. Средната класа няма нужда от поквара, за да живее, тя е достатъчно заможна, за да си позволи морал, добропорядъчност и спазване на правила. Обратно, средната класа в преходните общества – и в цялата наша история – е тънка, което разлива корупцията из битовите пластове на ежедневието, свивайки полето както на автентичното пазарно поведение, така и на морала.

Корупцията е проблем на неразличимите граници, особено типични за аморфни общества. Тя процъфтява там, където сметките и задълженията на основни действащи субекти се чертаят от сили отвъд икономическата логика. Има я, когато държавата се натрапва като арбитър на един или друг пазар; когато стопанско решение не може да мине без явната или неявна санкция на политиката и администрацията; когато разпределението на (финансовите) ресурси не става по конкурентна пазарна цена, а по ценоразпис, включващ неявна такса за достъп до услугата или чрез груба сила; когато цели сектори нямат ясни баланси и сметки; когато прехвърлянето на загуби и задължения от един субект на друг е нещо съвсем достъпно…

Шокът от прехода позволява по-добре да се осъзнае, че социалните „революции“ – наред с всичко друго – са смяна в корупционната култура. Това е тяхно основно съдържание и мотивация: след кратковременна илюзия за възстановен морал, цинизмът отново се връща. А извършената междувременно промяна е дестабилизирала базисни стопански връзки, изменила е установени традиции, политически обичаи и мрежи, отворила е вратата за преразпределение на инструментите за корупция.

Новата история на България преживява няколко смени в корупционния модел.

Първият български капитализъм налага безхитростен и директен способ за грабеж на държавата, за размиване границата между лично и обществено, между частно и държавно. Не случайно този сюжет се връща непрестанно в хода на досегашното изложение, най-вече когато то навлиза в контактната зона между икономиката и държавата. Битовата философия (и) от тази епоха е, че „всеки депутат е омотан в една или много сделки“; че „всяка услуга трябва да се възнагради“; че „човек трябва да има друг човек да се застъпи за него“; че известният политик на власт „може да направи всичко“, особено да издейства заем… Вкоренени са представите на патриархалното съзнание сред „низините“, че „кражбата е осъдителна, когато е от ближния, но не и когато е от държавата“; „че взетото от баща и от държава не е кражба“; че „държавата е богата и може да дава“… Корупцията става част от обичайното право. С нея човек привиква да живее, приема я за даденост. Никой не я оспорва, освен когато е в опозиция. Върховна житейска и политическа мъдрост е да се чака властта, а когато се дочака, да бъде консумирана по начина, по който това са правели и предшествениците. Негласното споразумение резюмира представата за легитимна политическа промяна, за улегнала демокрация. До 1944, но и след 1989 г., демократичността у нас се свежда до периодична клиентелистка игра, чрез която „законно“ се предава икономическата власт на/в държавата, а колкото по-чести са щафетите, толкова по-силна е и корупционната среда. „В България, пише през 1931 г. Марсел Шарло, да държиш властта в продължение на осем последователни години е изключително и ненормално явление. Една и съща група да раздава за толкова дълго време облагите на своята клиентела за сметка на други партии, се приема като недопустима злоупотреба с доверие.“

Екзалтацията срещу тази действителност открай време подхранва левичарски настроения, множи податливата на манипулации човешка общност, оправдава екстремистките домогвания на комунизма и на други авторитаризми. Идентифицирането на капитализъм с корупция затвърждава дълбинните антикапиталистически настроения в масовото съзнание. Ликът на предприемача като изначален престъпник, който трябва да доказва противното, е роден отдавна и днес не идва на празно място. Историческа вина на българския капитал е, че не създаде приемлив образ за себе си. Ето защо през годините на социализма не бе трудно корупцията да се слее с канонизираната история на „буржоазна“ България и с идеологически пренаписаното й минало.

Комунизмът смени корупционния режим. След първоначалния брутален грабеж и наместване на пластовете, за значима част от обществото той въведе най-подредения, „прошнурован“ и прозрачен ред на корумпиране, който страната е познавала. Организираната от партията-държава симбиоза между номенклатурен подбор и тотален контрол върху ресурсите позволи организирано и официално корумпиране на съсловия, личности и дух. Макар да не се познаваха точните числа, всеки знаеше как действа механиката. А с отварянето на архиви започват да се очертават детайлите и конкретните мащаби. Демонетаризираното стопанство вършеше останалото и проникваше навсякъде – то захранваше непресъхващите извори на битовата корупция, на връзкарството и бартера на услуги, на всеобхватната сива икономика. Държавата, която някога беше плячка, непосредствено достъпна за ограничен кръг чиновници и политици, сега се отдаваше всекиму. Този ред обаче не можеше да е вечен по същите причини, поради които не е вечна една натурална, стерилна и склерозирала икономика: той поставяше ограничения пред допустимата диференциация и пред свободното боравене с парите. А всеобщата комуналност на мисленето издигаше незрими, но ефективни ментални бариери на егалитаризма.

1989 донесе началото на следваща корупционна култура. Генетично бяха пренесени черти от така добре „прилепналия“ към националната традиция модел на първия български капитализъм. Възпроизведоха се неговите антигерои, прокълнати образи и познати рефлекси. Наред с това новата култура развиваше свой облик. Корупцията се свърза с разчленяването на непомерно разраслата се плът на държавата чрез приватизацията, което засили и монетаризира влиянието на наследените от комунизма мрежи. При „мирния“ (и затова аморфен) преход се откроиха, възпроизведоха, трансформираха и капитализираха предишни властови структури. До предел бе доведено смешението между лично и корпоративно, между държавата и зараждащите се икономически играчи, между политическо и икономическо. Шум в процеса постепенно започнаха да внасят и редуващите се промени в политическата конюнктура на прехода. Всичко това роди необикновена бруталност и откровеност. А случващото се най-добре бе синтезирано от новопоявилия се езиков материал: в семантични кодове на времето се превърнаха „кръговете“, „обръчите“, „източването“…

В подобна историческа перспектива е ясно, че присъединяването към Европейския съюз няма да премахне корупцията. То за пореден път само ще промени нейния културен модел.

По-отблъскващо от корупцията могат да бъдат само „борбата“ с нея и/или колективните вопли около проявите й, огласявали без прекъсване нова България. Корумпирането на антикорупционната платформа е краен израз на обществена поквара. Достигането на тази точка дискредитира и иронизира всеки опит за промяна в статуквото. Тя го обезсмисля не толкова с предварителната му обреченост, колкото с изначалното подозрение за подмяна на целите, за нездраво и користно манипулиране на моралната нетърпимост към явлението.

На преден план в „атаките“ срещу корупцията лесно попадат (сами се поставят) лекомислени идеалисти. Но почти неизменно усилията им са „оползотворени“, ако не и направлявани от кукловоди. Те използват инерцията на спонтанния морализаторски порив, за да се доберат до източници на корупция и/или да се превърнат в намерили удобно и доходно поприще професионални „поборници“. Днес кръгът „неправителствени“ и международни „антикорупционни“ организации, които живеят от рентата на евтиния дискурс, се разраства неимоверно. Нонконформизмът също се монетаризира: грижливо задържан в рамките на политически коректното, той престава да е действително рискован индивидуален акт*, за да се превърне в поминък, дори в индустрия. Логореята срещу корупцията (заедно с транслиращите я медии) е на път да бъде тотално корумпирана, което я прави практически ирелевантна. Облъчени от това говорене – и чрез него, – „обясненията“ на случващото се в обществото стават елементарни, повърхностни, „очевидни“, достъпни и за най-тясно скроените. Стига се и до профанизиране на самата наука, товарена да търси лесни зависимости с явление, което не може да бъде позитивно измерено. Усилията за емпирично установяване на обратна връзка между икономически растеж и корупционно поведение (или на положителна между растеж и „демокрация“) напомнят пошли агиттабла. Тази елементарна апологетика почива върху сляпата вяра, че на всеки социален процес можем да прикачим число, да го сравняваме и оттук да правим идеологически изводи за преимуществото на един или друг обществен модел. Продукт на подобни занимания са всевъзможните, ефектни за публиката, но кухи индекси и графики за „икономическа свобода“, за „прозрачност“ и пр., с които политически коректният неправителствен сектор и международните икономически институции заливат медиите и правят манипулативни изводи. Несъстоятелността на тези артефакти е очевидна с просто око: историческата реалност гъмжи от тъкмо обратните прецеденти на бурно стопанско развитие, постигано от авторитарни и покварени режими. Освен всичко друго, „азиатските тигри“ или – да кажем – Турция дават впечатляващи примери именно на „продуктивна корупция“, която едновременно генерира растеж и се храни от него. С периодични катастрофални последици…

Зад поредната вълна антикорупционен гняв най-често стоят политически, външни или търговски интереси. Борците събират кураж преди да станат много скоро прицел на следващия цикъл. Стерилният кръговрат маркира българската история, а изразходената несъразмерно голяма обществена енергия оставя лепкавото чувство, че „зрителите“ много биха искали да са участници.

Подобна атмосфера носи дълбока двусмисленост. От една страна, появява се истинска корупционна параноя, представата за явлението има склонност да излиза извън своето реално разпространение, усещането – да се смесва с фактологията и да я надхвърля, виртуалните му измерения – да са по-мащабни от реалните (При положение, че склонността е с корупция да се обяснява практически всяко решение на потенциално покварена инстанция/лице и всеки личен неуспех, то наличието на дори едно справедливо решение означава, че представата надценява реалността), презумпцията – да измества доказателството (Може би от значение за Бьлгария е, че съвършени литературни образи на корумпирания се появяват твърде рано. След тях нито прототипът, нито художественият герой можаха да претърпят някакво развитие, като всяко ново поколение само се преоткриваше в тези образи, за да препотвърди убеждението, че „светът е такъв“, че „всички са маскари“ и че корупцията е естественият ред на стопанското и социалното мироздание). От друга страна, практиката нерядко се оказва с по-голямо въображение от подозренията. Цялата ни нова история (а и не само нашата) е изпълнена с неочаквано мащабни, дръзки и изобретателни случаи, които масовото съзнание, привикнало да търси корупция на дребно, не е в състояние да разбере и осмисли. В крайна сметка периодично се появява упованието, че решение на проблема може да се намери само извън нас. През 1918 г. престарелият и самотен Григор Начович нахвърля в бележките си предложение до американския президент и до предстоящата мирна конференция България да стане за 50 години щат на САЩ. Мотивът му със сигурност е не само в консумираната национална катастрофа, но и в натрапчивите морализаторски анатеми срещу продажната политическа класа, които Начович отправя в личните си писания през тези години. Колкото и екстравагантна да изглежда идеята, тя не се различава принципно от умонастроенията в момента, когато на присъединяването към „Европейските съединени щати“ се гледа със същата безпомощна надежда сред вълна от празно говорене срещу корупцията.

Сменящите се един след друг самопровъзгласили се морални съдници произвеждат необятна литература, посветена на корупцията. Тя обаче изключително рядко прави чест на своите автори. В огромната си част тези писания не са прояви на „гражданско общество“. Точно обратното – в тях изобилстват дребнава и късогледа педантичност, безотговорни измислици или нездрави манипулации, които само принизяват до пропасти от духовна безвкусица. Нестихващото и безплодно (анти)корупционно говорене е от най-силните ферменти на смазващия национален комплекс за малоценност. У нас в разнищването на тази действителност така и не се появява страна, която да стои извън или над подозрението, че е пристрастна и заинтересована. Но докато с корупцията се занимава всеки друг освен създадената за целта институция на правораздаването, няма никакви изгледи за успех. А безсилието на правосъдието в преследването и санкционирането на нейните прояви не започва от днес (Сюжетът излезе на преден план в предверието на Европейското ни присъединяване. По неотдавнашна статистика след 1989 г. са разследвани 40 министри и премиери, четирима са осъдени за дейност преди промените и един за сторено след 1989, но неговата присъда не е влязла в сила. Изследване на Иван Еленков обаче показва, че и до 1944 г. присъдите за корупция са крайно редки, а общественото мнение тогава е не по-малко скандализирано от бездействието на съдебната система в тази област. (Вж. Еленков, Иван. Законовата санхция: исторически аспекти. -В: Корупция в съвременна България. Аналитичен обзор. С., Фондация „Прозрачност без граници“, 1998.).

Съществува ли някаква национална предопределеност и историческа дамга? Къде да се търсят корените на тази неизменно съпровождаща България действителност?

Струва ми се, че отговорът на първия въпрос е отрицателен и че у нас действат същите онези сили, които работят навсякъде. Разликата е, че тук те развиват пълния си потенциал при минимална съпротивителна сила на обществото. Съвършена яснота и пълна прозрачност на сметките няма как да бъдат постигнати. Срещу подредените правила винаги се изправят мощни лични и социални интереси. Човешките условности и конвенции биват заобикаляни и в развитите страни. Но тъкмо поради това прогресът на икономическата „цивилизация“ се измерва с периметъра на светлата (подредената и предвидима) зона, който без съмнение е по-широк в зрелите общества. Така наречената цивилизация е надстройка, която донякъде опитомява тези стремежи, донякъде ги наказва. Разликата между развитите и „преходните“ икономики е степента, в която простъпките са санкционирани, начинът, по който разрушителните и разяждащите страсти са охладени.

Вземам за бегла илюстрация два примера. Единият е с Франция, защото в тази страна етатисткият модел е особено силен и всепроникващ. Именно Франция е отгледала вече споменатото съсловие на „републиканската аристокрация“, представляваща префинена форма на висша държавна номенклатура с безброй разклонения в стопанския живот. Добре регулираното движение на отбрани (по сравними и утвърдени критерии) елити из огромното оградено пространство на държавното икономическо присъствие е същината на тази система. Висши държавни чиновници плавно сменят службата си в администрацията, в индустрията, във финансите. Те са като че ли задвижвани от прецизен и добре регулиран механизъм, осигуряващ им преместване единствено в хоризонтална посока или нагоре и запазващ придобитите благини. Политиката играе роля във всяка стъпка на това движение. Но тя го прави с меки тонове, като нещо общоприето и неоспоримо. При политически промени преразпределението на икономическото пространство се случва без драми, в предвидими, отработени от традицията и изгладени форми. Нюансите в типажа на старите и новите действащи лица са трудно различими. На другия полюс е примерът с Америка, където в огромната лобистка инфраструктура границата между легално и непозволено е съвсем тънка, тя постоянно се прекрачва, произвеждайки все по-tумни скандали. Става дума за високо институционализирана среда, чиято нескрита функция е да корумпира по утвърдени от обичайното право или открито разписани правила.

Разликата между така щрихираните системи и българската реалност не е толкова в същината. Тя е в стилистиката: в интензивността на разместване на пластовете, в необуздания стремеж осребряването на политиката да става директно, бързо и по възможност тотално. „Републиканската аристокрация“ във Франция се изгражда постепенно, като наслагва лостове за въздействие, гъста мрежа от привилегии и инструменти за проникване във финансовия свят. Американската лобистка система е продължително оформила се пазарна (т.е. поне донякъде рационална) обвивка на нелицеприятната връзка между бизнес и политика. В България и в други държави от нашата черга тези лостове и инструменти са недодялани, а „елитите“ лесно продаваеми. Конвулсиите на борбата за икономическо пространство са драматични и непредвидими, а корупцията е тяхна смазка.

Дългата корупционна история има постоянно регенериращи се източници. Техните натрапчиви рецидиви и метаморфози внушават, че в стопанското ни минало корупцията следва да бъде поставена в скоби. Тя (и още повече усещането за нея) е всепокриващ плащ, постоянен фон, върху който протичат останалите обществени процеси; в нея не се забелязват някакви съществени пикове или спадове. Поради своята неизменчивост, корупцията в крайна сметка обяснява твърде малко от динамиката в икономиката: константите отразяват състоянието, не промените (По същите тези причини те докосват дълбоки ядра, каквото в случая е стопанският манталитет). Но скобите съвсем не са маловажен елемент на синтаксиса – съдържанието им е съществено за разбирането на общия смисъл.

Добре известен е парадоксът, че достоверните факти (включително тези, с които борави тази книга) стават по-достъпни с отдалечаване във времето и от публичността. Старите – дълго затворени – архиви са по-богати на находки, отколкото общодостъпната риторика. При добър шанс те помагат събитията да бъдат оразмерени, да се позаличи разминаването между имагинерно и реално. Във всички случаи обаче историческата фактологията за корупцията произвежда огромно количество баналност и общоизвестни клишета, изненадите при нея са рядкост. В крайна сметка, основното послание на този разказ е неговата непроменимост (Истината е, че оглушителната кресливост на пресата в края на XIX и първата половина на XX в. често пъти далече надминава днешната. Допълнителното тривиализиране на сюжета идва от пикантерията на корупционната тематика. Тя винаги е била свръхексплоатирана в преобладаващо жълтеещата ни журналистика, в историческата проза, в лековатите четива).

Материалът Плащът на корупцията. Корупцията като фон и като историческа скоба е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Продължение от първата част…

В последната, перестроечна фаза на комунизма езиците започнаха да се развързват, критиката стана словесно по-остра и дръзка. Поради интелектуалната и образователна основа обаче, тя продължаваше да стъпва върху слабо познаване на световния контекст и неразбиране развитието на икономическата теория. За нашата малка група „метежът“ бе до голяма степен личен поколенчески реванш. Кръгът ни беше достатъчно наясно за мисловната стерилност на своите учители (критичност към тях бе развил още от студентските години), но не притежаваше дълбоки „пазарни“ опори. Ето защо критичният перестроечен патос раждаше понякога словесно красиви и изискани, но практически и теоретично неиздържани анализи и визии за бъдещето.

Костов беше част от този „додемократичен“ научен ландшафт и един от неговите забележими представители в средата на икономистите. В същото време, за да се разбере личността, трябва да се прибавят допълнителни щрихи. Преди всичко, по силата на характерологични особености, по-яркото му присъствие се дължеше не толкова на теоретична и ерудиционна дълбочина, колкото на припламващите ефектни и емоционално защитени твърдения. Като всяка искра, те не бяха дълговечни: в интелектуалната му биография могат да се проследят твърде много прескачания от теза на теза, от авторитет на авторитет, от метод на метод. Изграждането на „кумири“ беше типично за него, като то приемаше най-различни форми – моментно „преклонение“ пред човек, увлечение по метод, съзерцание на текст, бил той от Маркс, от художествената литература или експертно-икономически… Това, донякъде обичайно за възрастта, отношение беше съпроводено от остра нужда за самовнушение и за демонстрация (пред себе си и пред околните) на искреност в увлечението. То водеше до изграждане на мисловни конструкции, които за момента го обсебваха напълно. А емоционалната наситеност, раждаща неведнъж действително оригинално разбиране, беше едновременно ограничена и ограничаваща. Ограничена, защото се развиваше в саможивата интелектуална среда на „българо-съветската“ (по сполучливия израз на Боян Славенков) икономическа теория. „Отвъдният“, западният свят, където икономическата наука се движеше безпрепятствено и по собствената си логика, му беше недостъпен. Ограничаваща, защото предполагаше – и същевременно стимулираше – повърхностно познание. Кумирите бързо се сриваха, методите се сменяха, тезите по-скоро се променяха и погребваха, отколкото развиваха, афектираните пристрастия гаснеха, за да отстъпят на нови, идейните конструкции често се подменяха с нови и също толкова обсебващи. Въпреки формалното математическо образование, например той не интериоризира съответния начин на мислене, с неговата скрупульозност и вътрешна логика. Математиката беше орнамент, тя не се превърна във философия и език на икономическия анализ. Повърхностност прозираше още в пренебрежението към детайла (или неща, които му изглеждат детайли) и към строгостта/доказуемостта на отделни твърдения или на цели схеми, в несъобразяване (от непознаване или от небрежност) със съществуващо научно знание по въпроса. За същото говореше склонността, скрито или явно, да се „политикономизират“ (т.е. „хегелианизират“) проблеми, които необременената икономическа теория традиционно разглежда в позитивистки дух (Този порок за кратко, за по-дълго или завинаги съпътстваше всички нас, образованите в калъпа на каноничната политическа икономия).

В социален план Костов бе от напористите и амбициозни личности, които с воля и стръв търсят вертикална мобилност. Добре известно е, че именно този типаж задвижва видимите пластове на обществото, привнасяйки виталност с всички нейни съпътстващи положителни и отрицателни заряди. Стартовата позиция – при интелектуалните и личностните му заложби – предопределяше социално „изкачване“. А в някогашната задушлива идейна и институционална обстановка, предлаганата перспектива се свеждаше до етапите на разчертаното академично поприще, до партийните структури или до комбинация от двете. Доколкото трябваше да преодолява истинска и сериозна изходна неравнопоставеност, Костов имаше мотивацията да преследва тези цели, заплащайки разнообразна цена. Кандидатстването му в партията е незаслужено надценяван момент в това отношение – стъпката, при определена благосклонност, може да се впише в обичайната битова реалност на времето. По-важни са други, не толкова известни крачки, лишени от ритуалната (и затова до голяма степен безсъдържателна) символика на „кандидатстването“, но очертаващи по-съществени черти на характера. Така например, той приемаше по един или друг повод да чиракува около псевдоинтелектуални „авторитети“, които имаха солидна позиция в официалната „научна“ йерархия или в локален (служебен) план. Доколкото тези фигури бяха откровено натоварени с най-одиозното, на което публичният образ на Костов като нестандартен икономист противостоеше, той трябваше да намира (само)оправдания. Това правеше, впрягайки споменатото силно самовнушение, с което изграждаше приемлив за себе си морален комфорт. Друг път провеждаше „оправдателна кампания“ към най-близката идейна среда. Тези защитни реакции бяха възможни поради посочената безболезнена (но винаги демонстративно убедена) смяна на кумири, тези и идеи.

Кръгът, който споменавам (ядрото му е още от студентските години), беше формираща сила за всеки от нас и инстанция, която поставяше летвата. Той поддържаше съревнователност, подгряваше критичния плам, произвеждаше (понякога блестящи) фойерверки в анализа на отделни текстове, на цели теории, или – през годините на перестройката – на статистически видимата икономическа действителност и на стопанската политика. С него са свързани хубавите и значими за нас интелектуални спомени от онези години, оцветени в общата тоналност на епохата. Неформалните „членове“ на кръга бяха различни по характер, нагласи, чувствителност, идейна ориентация, социално минало. До 1989 г. помежду ни дори не се налагаше да говорим за (научен) морал в прав текст, тъй като той се изграждаше на живо, в хода на общуването. Висшият императив беше ясен, прост и силно обединяващ – максимална критичност и различимост от предходните поколения. Моралният проблем възникна, когато – след промяната – от общността вече се очакваха не само научни упражнения, а публични позиции и действие. Новата ситуация отприщи различаващите се по-дълбоки мотиви и цели, като разпадането дойде „закономерно“: разлоът протече с известни изблици на драматизъм, но в крайна сметка (и от разстоянието на времето) беше напълно логичен.

Това въведение тук е нужно, за да се разбере по-добре последващата траектория на Костов. Нека повторя, че през 1989 г. въпросният кръг нямаше готова, цялостна и непротиворечива пазарна програма. Представите бяха, в една или друга степен, книжни като единствено В. Антонов беше оразмерил впечатляващо точно бъдещия макроикономически шок, предвидил и нахвърлил важни предстоящи стабилизационни стъпки, разкритикувал безкомпромисно стопанското мислене на панически мимикриращата върхушка. Тази ярко открояваща се и самотна позиция не беше плод на моментно откровение, а синтез на целенасочено теоретично усилие от предходните години.

Поради собствената си затвореност към Запада, Костов беше слабо убеден (теоретично и познавателно) „пазарник“. Неговите нагласи излизаха наяве многократно, особено през първите години на прехода, в рецидиви, лапсуси и съзнателни решения. През периода на управлението му въпросните черти бяха донякъде приглушени и подчинени на принудата от общуването с външния свят. Но „неорганичният му либерализъм“ остана да прозира, като се започне от лични изяви (на които придаваше изразителни нюанси и колорит) и се стигне до икономическата политика, където отколешната му представа за „силна държава“ се проявяваше в общата нагласа и в детайлите на предприеманото от изпълнителната власт. По най- обобщени измерители, като фискалното бреме или преразпределителната тежест на бюджета в брутния вътрешен продукт, неговото правителство не придаде на икономиката „либерален“ вид, а напротив, остави я сред по-регулираните икономики в преход. А преобладаващото излъчване на посланията му се родееше – за да използвам отново най-честата референция в тази книга – с френския етатистки модел и с риториката на стандартния френски политик.

И така, общественото мнение свързва Костов с промени, към които няма вътрешно разбиране и убеденост. Той сложи например начало на присъединяването към Европейския съюз (ЕС), въпреки че Европа (и изобщо общуването със света) не са му пристрастие или приоритет. Започнал от (и запазил) латентно недоверие и неразбиране към „външното“, той се превърна в апологет на „европейския проект“, провъзгласявайки всеки акт на своето правителство за „европейски“. Метаморфозата обаче беше повърхностна и настъпи (в началото на 90-те години), едва когато стана очевидно, че външният фактор е първостепенен инструмент на власт. По същия начин Костов „обърна“ собствеността в България въпреки дълбоките си подозрения към пазара и етатистките си нагласи. Промяната настъпи (освен поради натиск от чужбина), защото си даде сметка, че прелом в приватизацията може да бъде осъществен като стегнато партийно-държавно начинание, като публичен израз на концентрирана държавно-партийна власт. Приватизира след цялостно апаратно-административно кадруване (неминуемо умножаващо потенциала за корупция), масовизирайки процеса чрез наследената от едно социалистическо правителство формула на РМД. Не е случайно, че в крайна сметка много от плодовете на този процес бяха събрани отново от някогашната – обиграна в апаратни ходове и разполагаща с ресурс – късно-комунистическа върхушка. Възможно е у нас това да е бил единствено възможният начин, но за Костов по-важен беше не резултатът, а поводът една промяна да се проведе „ръчно“, по план, със система, под контрол. С умисъл (и със знание за обратното) той подхранваше някогашния мит, че държавата може да бъде неутрална и да се постави над всички, за да внася ред. По този начин – след безвремието от първите седем изгубени години на прехода – се прокарваше удобното за всеки управник виждане, че напредъкът към „модерен“ либерален капитализъм минава през засилване на държавата. От подобно послание публиката и управляващите са готови да чуят само края. То се възприема лесно в общество, където мярата между либерализъм и крайна слободия, между благоразумно затягане и краен деспотизъм винаги е била трудно различима. Възприема се без съпротива и от „елита“, когато реформи се правят отгоре, с „просветителски“ напън на властта.

Именно прагматизмът и опортюнизмът на Костов го направиха особено адекватна фигура за прехода. В него той проявяваше качествата си отпреди 1989 г. – отново градеше кумири, (само)внушаваше си идейни схеми и без особена скрупульозност съобщаваше своето послание на обществото. Още при първи прочит много от икономическите му изказвания и аргументи не издържаха критика. Пазарната риторика съвсем не му пречеше да дава обещания от името на държавата, за които – при 70% частна икономика – тя не би следвало и да помисля. Или да застава зад волунтаристични политически документи (в стил „тезиси“), където се „гарантират“ темпове на растеж, заетост, работни заплати. Това далече не е негов монопол, но припомням, че тъкмо такъв вид политически трикове бяха на острието на критическия му (ни) хъс преди 1989 година. При това всички негови изказвания и аргументи (особено от по-ранните години на прехода) продължаваха да се поднасят с ореола на научно експертно знание, с театралната емоционална привързаност към тях като към нещо самоделно и самобитно. Тази поза работи, тя излъчва сила, воля и оригиналност, които внушават респект. В политиката повече не е и нужно.

Тук се проявява основополагаща личностна черта – вкусът към манипулация (друг израз на вкус към властта), към придаване съдбовен характер на собствените послания. Влияние и въздействие (съответно власт) се постигат особено успешно именно през месианство. Доколкото в случая ме интересува контрапунктът „наука – политика“, няма как да не подчертая, че стремежът към манипулиране определено не е в ценностната система на науката, за която са важни строгостта на метода и убедителността на доказателствата. Ако този стремеж се намеси прекалено силно в изследователското дирене, нещо не е наред с мотивацията: то се е оказало прикритие, а истинските мотиви бързо излизат наяве.

След началото на прехода, силната манипулативна жилка у Костов – прибавена към интелектуална артикулираност, която безспорно надвишава тази на голяма част от политическата класа – го превърна в ефективен и разпознаваем политик. До промяната тази черта не можеше да намери простор и да се развие отвъд относително тесен кръг или извън средата на студентите му, докато новите условия разкриха напълно свободен и широк периметър. Управлението му няма да се запомни с либерален оттенък. Той просто свърши онова, което на негово място, след финансовата криза и под натиска отвън, би направил всеки разумен политик, тъй като то представляваше необратимия тренд в нашата част от света. Осъществи го с летящ старт, яхвайки появилата се в точния момент и гарантираща успех идея за Паричен съвет. Дори това решение обаче взе след колебания, като пред действително трудните въпроси на пазарните реформи позицията му често беше двусмислена, компромисна или отстъпчива. Личната обагреност на мандата му идваше от „месианския“ стил, от вниманието най-вече към „едрото“: за Костов детайлът беше безинтересен, даже там да се криеше логиката на цялото начинание. Истински се пристрастяваше към „каузи“, които в представата му имат шанс да оставят „следа в историята“. Такива със сигурност не бяха „опазаряването“ и дерегулирането на икономиката, които са по-дълбоки, но прекалено делнични, „технически“ и отнемащи власт. Любими сюжети за персонална и за публична употреба, гарнирани при нужда с доза национализъм, бяха „европейската идея“, „Македония“, позиционирането на България в Балканския конфликт, „освобождението от МВФ“ (който го беше уязвявал и травмирал през цялата му предишна политическа кариера), „инфраструктурните“ (т.е. материално осезаемите, но социалистически мащабни) проекти, „епичната“ битка с неизтребимите призраци на историята… За нито една от тези каузи Костов не беше предварително подготвен, нито една от тях няма родословие в научното му минало. Подготовка не му бе и нужна, доколкото от значение за политици с неговия характер е да уловят, за да капитализират, „народната любов“. Нелогичните и противоречиви обяснения, неточните твърдения или недодялани действия губят значение, те остават подробности от пейзажа и „пяна на историята“. Много от това вече се беше случвало някога в по-тесен кръг…

Така опираме до общия знаменател между поне трима от четиримата български „професори – премиери“. Той е в месианското (нека бъде мегаломанско или грандоманско) фиксиране в „идеята“, т.е. в някакъв конструкт, който да изглежда достатъчно мащабен за тяхната амбиция, да е ефективен лост на манипулация и да дава достатъчно плътно усещане за власт. Поне отчасти тази обща черта се корени в „научния период“ от биографията им, който съвсем не е подготовка за по-експертно и просветено управление: както неведнъж става дума, личната идейна предистория е от минимално значение за разбиране на действията им. Макар много неща да разделят науката от политиката, между тях има и дълбинни допирни точки. Заниманието с наука таи изкушенията на егоцентризма, суетата, себичността, позата, мнителността… Все качества общи с развиваните от политиката и/или изпълнителските изкуства. И когато изследователското поприще се окаже тясно за тези черти, те лесно избуяват в политическото. „Професорите“, отдали се на политика са латентни политикани от първото си битие. При тях науката е била поле, в което съзнателно или подсъзнателно са търсели сродното „политическото“ начало, а не върховната самостойна ценност на обяснението. Останалото идва със силата на държавата. Веднъж оседлана, гледната й точка се налага от само себе си, обезличавайки идейното минало на този, който я ръководи. Държавата генерира своя визия. Дори дошлите на власт с най-„научни“ пазарни програми бързо се оказват в плен на нейната инерция и притегателна сила, като започват да произвеждат – понякога мимо волята си – държавно оцветена икономическа политика. Независимо от „входа“, по силата на мощна вътрешна гравитация, продуктът „на изхода“ обраства с антилиберални напластявания.

За Ал. Цанков „мисията“ е в изкореняването на земеделския режим и на комунистическата опасност. Б. Филов е мрачно обсебен от вяра в германската мощ и от очакваните й грандиозни проекции на Балканите и в България. Той е пропит и от типичната за съсловието на историците мания за национално величие. Изредените сюжети на Костов изглеждат по-разнообразни, но те са от същата материя и естество.

Сред „професорите на власт“ остава изключението, което потвърждава правилото. Клишето за Любен Беров в българската политика е за едно меко и безлично присъствие, използвано от икономическите акули за собствени цели. Но сходен е и образът му в науката. Той е типичният тих „събирател“ с необикновена продуктивност, позволяваща му да влезе във всяка проблематика. Цената за това равномерно и неуморимо трудолюбие е липсата на яркост, отсъствието на изненади и на по-запомнящи се тези сред иначе впечатляващо богатата фактология. Чисто биографично, траекторията на Беров също предразполага към отстъпки и към липса на ясно изразена волева линия: при социализма той (както мнозина) бе заложник на „вражеското“ си, „капиталистическо“ потекло, принуждавало го да изкупува разрешеното му положение в номенклатурата на официалната наука. Същевременно, през дългата си кариера професорът бе трупал (освен публикации) наблюдения, превръщащи го в житейски мъдър, отстранен свидетел на научния и обществения бит. Цялата тази предистория създава типичната компромисна фигура, която веднъж попаднала във властта не я използва, а съзнателно или несъзнателно я предоставя, за да бъде използвана от други.

Материалът Професорите на власт (Иван Костов, метаморфози) е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Краен пример за метаморфозите на „академичните хора“ при съприкосновение с властта дават броените случаи на „професорски“ правителства в българската история. Последиците от промяна в статута са „пропорционални“ на упражняваната власт: ако в държавния апарат се подвизават голям брой титуловани експерти, чиято интелектуална биография е интересен материал, то съсредоточаването на „цялата“ власт от премиера извежда проблема на друга орбита, доколкото именно той придава идеологията на следваната политика. Малко неочаквано е, но „професорски“ правителства в новата ни история се оказват само четири – тези на Александър Цанков, Богдан Филов, Любен Беров и Иван Костов, като в три от случаите те се водят от икономисти.

В случая интересът към една тъй специфична група е мотивиран не толкова от научната й биография, колкото от по-специфичните въпроси за съпоставимостта между изходната научна/догматична „платформа“ с провежданата икономическа политика, за съответствието между проповядваното/преподаваното от „професора“ и неговите дела, за общото в научната и политическата мотивация…

Не е трудно да се предположи, че в хода на това упражнение ще се установяват разминавания. Важни са, същевременно, причините за системните „уклони“ в една или друга посока: дали става дума за елементарен политически опортюнизъм, или за силата на обстоятелствата, която всъщност доказва безсилие на теорията? По-дълбоко проникване разкрива реликти на академичното минало в езика, поведението и посланията на „професорите“ на власт. Но може да се тръгне и по обратния път – в „научния“ им житейски период да се потърсят предвестници на битието им във властта. Любопитно е да се открои присъствието на тези фигури в социалната тъкан, да се проследи принадлежността им (афинитет или конфликти) към различни социални и интелектуални кръгове. Те имат опит в среда с ценности, етика и правила, които на пръв поглед се различават от обичайните в (площадната) политика. Доколко този опит се е отразил върху по-късното им поприще? Дали се е разтворил в по-действеното, политическо ежедневие, или напротив, е оставил забележими следи?

Степента на разминаване между „научния живот“ и прагматиката е различна, като в отделни случаи то стига до пълно отричане и дори окарикатуряване на „първото битие“. Александър Цанков е типичен в това отношение.

В научен план той е един напълно ординерен университетски професор, без блясък и оригиналност. Учебникът му по политическа икономия, издаден през 1930 г.81, с нищо съществено не се отличава от обичайните текстове, циркулиращи в България. Както и тези на Г. Данаилов, Д. Мишайков или С. Демостенов, това е разказвателно изложение на германския вариант на дисциплината. В най-широк идеен план става дума за общоприетото от Адам Смит насетне (през целия XIX в.) традиционно либерално отношение към стопанския живот. Срещаните тук и там нотки на „дисидентство“ (подобно на Г. Данаилов) не отиват по-далече от „смелите“ твърдения, че няма неограничена конкуренция, че свободната конкуренция носи известни недостатъци и се нуждае от регулация, че държавните предприятия (и дори национализацията) се приемат при определени случаи за нормални. Учебникът и преподаваната „теория“ по никакъв начин не внушават етатизъм, а войната и предизвиканите от нея промени като че ли не са се случили.

По-впечатляващо е, че сякаш не е било факт и самото управление на автора, а неговият публичен – не университетски – образ просто не съществува. Този образ Ал. Цанков изгражда отдавна в политическата си биография. Както за много от българските политици през войната, „откровението“ идва от опита им в ДСГОП. Създадена като военновременно учреждение със задачата да осигури снабдяването на населението и армията, тя постепенно се развива във всеобхватен орган на „икономическа диктатура“, контролиращ целия стопански живот.Някои от участниците в дирекцията запомнят най-вече нейните отрицателни черти, създали крайно непопулярната й репутация. При Стоян Бочев например (който е назначен за секретар на дирекцията в края на войната) тя не променя мирогледа, а напротив, само засилва антиинтервенционистките му убеждения.

Но у други, като Ал. Цанков, преминаването през ДСГОП става без вътрешен конфликт, усилвайки съществуващи нагласи. Той, разбира се, признава очевидните ексцесии на тази мощна и безконтролна машина. И в същото време, либерално школуваният политикономист излиза от опита си в дирекцията с твърди виждания в полза на държавната намеса. В серия лекции, изнесени през 1919 г., тръгва от очевидната констатация, че след войната старите форми няма да се върнат и че държавата няма да изостави извоюваните позиции83. За разлика от Бочев, това не предизвиква интелектуален смут, а тъкмо обратното – в превъртането на по-големи ресурси през властта Цанков вижда положителна тенденция, предизвикана от държавния и от обществения интерес. Случилото се ще закрепи статуквото „мъчно ще можем да се откажем поначало от нашата досегашна система на националната индустрия“ но и ще даде нови простори за „по-голям контрол в големите и важни отрасли на промишлеността, за да я подчини и пригоди по-добре към обществените интереси“. В интервенционизма Цанков намира уютната си идеологическа ниша. Тя оправдава бъдещата фискална преса чрез по-високи данъци, както и вече очертаващите се нови държавни монополи. Тук отново идва „общественото“ алиби: „мотивите, които налагат тая намеса, и това посегателство върху свободата на капиталиста се оправдават с необходимостта да се улесни пътят на обществения прогрес и насърчи продуктивността“. В увлечението си професорът става агресивен. „Никой, пише той, не може да си прави илюзията, че държавата като представител на обществените интереси ще остане безучастна към въпроса за урегулирвание на търговията, за да възстанови режима на абсолютната свобода, както това смятат за желателно и необходимо идеолозите на отживелите вече времето си стопански системи.“ Нищо, че на друго място се самоопределя като неомеркантилист, за да подчертае континуитета с едно още по-отживяло идейно минало. „Тежкият“ автор на университетски учебници е на мнение, че „всички държави ще се повърнат към една система, която ние смятахме за отживяла, но която възкръсва наново [меркантилизмът]“.

В етатизма си Цанков е толкова неоригинален, колкото и в сивия си университетски курс. Философията, която проповядва, е на гребена на политическата вълна, тя е лесното решение към момента. Нейно ядро е приравняването на държавния и обществения интерес, оправдало както националсоциализма, така и комунизма. Самият тон на текста е заразен от типичните за тези две течения месианство на „новото“ и от демонстративно интелектуално презрение към отиващото си. А след като е възприета тази идеология, изводите идват от само себе си. Цанков предлага създаването на „върховен стопански комитет“ от министри и експерти, който да определя „план за действие“. Отива и по-далече, оглеждайки възможните сфери, където да бъде проведена „социализация“, т.е. някаква форма на национализация.

Начинът на мислене на Цанков е характерен за българския университетско-икономически елит. От една страна със своя етатизъм, а от друга с неизменното желание нещата да се замазват в компромисни формули. Въпреки че симпатиите на професора са очевидни, той се чувства длъжен да ги тушира с формулата, че „социализмът ще трябва да стане по необходимост малко буржоазен, а буржоазията, малко социалистическа“. Ключовата дума тук е малко, която винаги идва на помощ, когато академичната наука бяга от ясна позиция и се стреми да се хареса на всички.

Когато през 1923 г. взема властта, Ал. Цанков бързо и леко влиза във вече изградения си публичен образ. А той няма нищо общо със стандартния „либерализъм“ на курса по политическа икономия. Но е съвсем адекватен на извлечените „научни“ поуки от войната, в които симпатиите на Цанков към крайния интервенционизъм щастливо се съчетават с авторитарните наклонности на личността му. В „науката“ търси – и намира – общите начала с политиката.

В „Икономическа борба“ неговото управление е характеризирано кратко и ясно със следните решения – издигане стени от забрани, които затварят България; забрана вноса на луксозни стоки, с което се предизвиква ответна реакция на Турция, ограничила силно българския износ; удвояване разходите на държавата; огромни строежи на факултетски сгради; „държавният бюджет изгуби образа си и представители и народ изгубиха възможността да знаят каква е заплатата на държавните служащи“; „от единството на бюджета остана само скелет, месата на който бяха окъсани и разхвърляни в много явни и скрити „фондове“; „растяха разните явни и тайни бюджети“. Това може да е политика на неизбежното, но тя със сигурност не съответства на никакви университетски доктрини. Съвсем не става дума и за „авангардна“ линия – разривът с възприетата към момента в Европа „генуезка“ ортодоксия в стопанската политика е пълен. Опитите на Цанков да представи действията си като рационални („вносът не може да се забрани, но той може да се регулира, кредитните институти имат инструменти за това“) е осмян в списанието. „Как? Регулирането на вноса, даването и недаването на девизи за плащане на внесени стоки ще ни върне в ония времена с дирекции за ступански грижи, в които времена вносът и износът се „регулираше“ от „компетентните“ Народна банка заедно със „ступанските съсловия“, ще ни дадат нов институт на „ступанските грижи“, в който доста свят ще намери работа и печалба. Друго регулиране на вноса от кредитните институти не може да се очаква и не може да стане.“ Странно в тази формена критика на държавното регулиране (чиито основни аргументи не са се променили с времето) може да изглежда само това, че тя идва от левичарско списание, а не (как- то би прилягало) от академичните среди, откъдето Цанков е тръгнал към политиката.

Но атаката не се различава принципно от ретроспективната оценка на министъра на финансите на Народния блок Стефан Стефанов, съдържаща се в неговите доклади от годините на депресията. „След 1924 г., припомня той, се започна една политика на излишни разходи в името на „някакви“ културни, стопански социални и др. нужди, със сиромашки български средства на американски щаб. С тая система на заслепено увлечение бързо се увеличи бюджетът и се създадоха чрезмерни държавни и стопански задължения, особено в земеделието, увлечение от погрешната политика на самата държава, макар да сме съгласни с проявения по-голям интерес към селото, който трябваше обаче да бъде правилно изразен… Тогава [през 1925 г.| държавата посегна безконтролно на Народната банка, на която изчерпи резервите, особено девизните и постави банката в критично положение…“ В доклада (със същата антиинтелигентска нагласа, както и в „Икономическа борба“) е „жегнато“ типичното за попадналия на власт интелектуалец изсипване на бюджетни средства за собствената му гилдия. „От характер на разхищения са, пише Ст. Стефанов, и типовите… училищни сгради, театрални салони, прогимназии и др. … Как се затвориха очи и се посегна да се руши материалната ни култура, градена с години с черния труд на бедни ни народ. Не можеше ли да ограничим духовната си такава, както това се прави особено след война в страни – финансово много по-силни от нас?“

Само на фона на войнстващия етатизъм и популизъм на Ал. Стамболийски стопанските мерки на Цанков могат да приемат някаква илюзорна „либерална“ окраска. Всъщност те са пълно отрицание на „катедрената“ политическа икономия. Това се проявява в отношението му към БНБ, към валутния или търговския режим, към Стабилизационния заем (вече в качеството му на председател на Народното събрание)… Властовите мотиви и цели са получили пълен превес над идейните. Изследователското минало (ако изобщо могат да се нарекат така популярните му и постни текстове), а не политиката, се оказва случайно отклонение в биографията на Цанков. По-точно е да се говори не за ренегатство спрямо някогашна по-„либерална“ научна позиция, а за временен и повърхностен флирт с нея от един отдавна оформен авторитарен и пристрастен към политическата игра мироглед.

Консумирането на осезаемата държавна власт размива пазарните ценности и убеждения (доколкото ги има), за да прояви и повдигне дирижистките. Фигурата на държавника либерал си остава по-скоро оксиморон. Що се отнася до университетското битие, то е глуха паралелна писта, без никакво отношение към делата на политиканстващия професор. Обучава младото поколение на някаква безсъдържателна и неизменна материя, признавайки в същото време на всеослушание, че „практиката ще се покаже по-силна от доктрината и ще потвърди по- скоро ненавременността или остаряването на последната“.

Проблемът се прояви с пълна сила през годините на прехода. Деформацията се почувства по-болезнено от обстоятелството, че практически всички начални програми бяха на думи за ограничаване на достигналото предела си присъствие на държавата. И въпреки това политическата система непрестанно раждаше, прикрито или открито, реставрационни мерки, които с ариергардни боеве защитаваха успешно стария периметър. Дори в наглед съвсем либерални закони се оставяха – с няколко уж небрежни, но решаващи движения – пролуки, през които духът се изкористяваше и текстовете заприличваха на кентаври.

Познатият рефлекс не изчезна даже когато след 1997 г. (и особено след поканата за Европа през 1999 г.) полето за реформиране на българската икономика най-после изглеждаше разчистено. Той рецидивира по странни пътища, задействайки мощни социални сили. Тъкмо в тази обстановка на сблъсък между настъпващата отвън пазарна парадигма и вътрешните съпротивителни сили на държавата, фигурата на Иван Костов като „премиер – академичен икономист“ е особено интересна. Казусът е толкова показателен, че си позволявам да престъпя негласното правило да не се пише в исторически контекст за действащи личности. „Оправдание“ дава отчасти самият Костов, който публично декларира, че вече се е подложил на „детектора на историята“ и е влязъл в нея. Отчасти то идва от наистина завършената и важна рамка на неговото четиригодишно управление – с ясно маркиран преход от макроикономически хаос към подреденост, с наличието на премислен план и концентрирано действие, с неоспоримата качествена промяна в собствеността, която бележи повратна точка в икономиката и обществото.

Към момента на промените икономическите знания, получени от нашето поколение (към което двамата с Костов принадлежим), бяха тотално и отдавна обезценени. Школувано в догматизиран марксизъм, то се оказа с начален идеен и професионален багаж, неизползваем не само по време на комунизма, но и след неговия крах. Това бе стерилно знание без изход, напълно встрани от талвега на световната икономическа наука. Конвертируемите интелектуални активи на икономистите бяха незначителни и неравномерно разпределени – известно познание на отделни аналитични методи; откъслечни знания за българската икономика върху неверни и изкривени данни; несистемно и често превратно познание на западните икономики; ограничено владеене на чужди езици (най-вече на английския като универсално средство за научно общуване)… Такова познание образуваше разпокъсан архипелаг, в който липсва спояващата идейна субстанция на живата, свободно развиваща се икономическа теория.

При отсъствието на пълноценни научни контакти със Запада, при невъзможност за образоване и социализиране в една автентична научна общност, при почти повсеместната и непреодолима езикова бариера, изначалното изкривяване можеше да бъде коригирано, ретуширано и допълвано само „на парче“, чрез по-малко или повече видими кръпки: празнината, оставена през най-чувствителните години на мирогледно формиране, е особено трудно (ако изобщо) запълнима. Опит тя да се преодолее беше мислим само „на място“, чрез изцяло „книжно“ общуване със западната икономическа мисъл. Опцията все пак беше възможна, тъй като представата за тотална изолация е далече от реалността и базисни книги и списания (поне от 60-те години насетне) бяха достъпни в библиотеките. Но освен с личните (езикови, образователни, интелектуални) пречки, подобни начинания се сблъскваха с отсъствието на среда, в която да бъдат споделени и критично обсъдени, както и с табуто за публикуване в термините на приетите парадигми и език. Ето защо редките случаи по правило се свеждаха до асоциално, самообразователно усилие и/или завършваха с невъзможност да бъдат осмислени, разбрани (още по-малко творчески развити) посланията и контекстът на световната теория. Поради всичко това завареното поколение академични икономисти на прехода трудно можеше да излъчи истински осмислена пазарна идеология. На първо време то бе в състояние да даде най-вече интуитивни прагматици и/или повърхностни „либерали“, разбиращи „новото“ като плакатна антитеза на отиващото си. През комунизма България така и не беше родила истинско (т.е. радикално) икономическо дисидентство, което гласно да отхвърли марксизма и водената стопанска политика въз основа на тяхната научна (теоретична) несъстоятелност, като е готово да заплати за това с житейско маргинализиране или с емиграция. Оставането в съществуващите научни структури означаваше приемане, в една или друга степен, на езика, на хегелианското мисловно менгеме и на основното правило, че критичност може да се проявява в очертания периметър.

Но дали, въпреки всички трудности, опит все пак ще бъде предприет, оставаше във висша степен индивидуален и морален избор. Най-забележително изключение, потвърждаващо правилото, бе Венцислав Антонов, който успя да се впише органично в корпуса (mainstream) на икономическата наука, вкл. в нейния количествен инструментариум. Изследванията му върху структурните неравновесия на плановата икономика в България бяха поставени в дълбоката перспектива на световната теоретична мисъл от XX век. А направените обобщения за философията на „стопанското реформаторство на социализма“ и за икономическата политика от 60-те до края на 80-те години остават блестящи текстове, отишли много по-далече от девалвираното перестроечно бичуване на „командно-административната система“.

Поради завареното наследство, задължително (но недостатъчно) условие за проникване на пазарно мислене върху стопанската политика е съзряването на поне едно, образовано в друг дух (вкл. на Запад), поколение, което да добие критична маса в обществото. Интензивното „предприсъединително“ обучение на действащите „елити“ силово им наложи да говорят на политически коректния език, но той си остава тънък ментален пласт, който постоянно поддава на най-неочаквани места. В края на краищата, през 2001-2005 г. България се превърна в арена на експеримент по (макар и изцяло организирано „отвътре“) присаждане на „външно“ правителство, а очевидният резултат бе тотално надмощие на тукашната среда: маската на цар, „западни възпитаници“ и на „юпита“ бе свалена, за да останат под нея местни хитреци без блясък; напудреният „западен стил“ изчезна, за да отстъпи на местното политиканство в позната стилистика; гръмките „теоретични“ и доктринални заявки бяха забравени, за да се произведе блудкава смес от местен популизъм, по-прикрит етатизъм и осребряване на присъствието в държавната машина.

В този общ интелектуален контекст на българския преход следва да бъде поставен и Ив. Костов. Неговото формиране не правеше изключение. Той тръгваше от общата мисловна култура на марксизма, където нюансите се проявяваха най-вече в различната степен на критичност. „Нонконформизма“ на Костов (и на другите „бунтари“ от нашето поколение) се движеше в тези рамки. Първият му сблъсък със статуквото (довел до отстраняването му от катедрата към ВИИ „Карл Маркс“ в средата на 70-те години) възникна по повод на схоластични политикономически проблеми, което бе съвсем обяснимо за човек, току-що школуван във въпросната идеологическа дисциплина. По-късно определена нетривиалност имаше в насочването му към официално толерираната (дори насърчавана) ниша на математическите методи в икономиката, които по самата си логика допускаха потенциално разминаване (несъгласие) с марксизма. Но за да покълне, заложеният в нея критичен потенциал трябваше да стигне до преосмисляне и отричане фундаментите на марксистката икономическа теория. А това в България (вкл. при Костов) не се случваше: обобщенията биваха формулирани или в толерирания безсъдържателен език (когато се търси „социално“ признание чрез дисертация и публикации) или в (често несъстоятелен и грубоват) „иконометричен анализ“.

Следва продължение…

Материалът Професорите на власт (Цанков, Филов, Беров, Костов) е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В по-далечно бъдеще съжителството в рамките на един съюз не остава без следи за всеки участник. Влияния се упражняват във всички направления, има както взаимно проникване, така и затваряне в себе си. „Дългата“ стопанска памет, заедно със залаганото в настоящото икономическо време, пишат вероятни сценарии на обозримата перспектива. Както и в миналото – но с по-силния институционален тласък на ЕС – България (в по-широк смисъл – новоприсъединеният Изток) ще продължи да произвежда икономически хибриди и нюанси, които все повече ще се възприемат като регионални окраски. В крайна сметка продуктът ще си остане капитализъм със свои специфични примеси от комуналност.

При най-схематизиран вариант, автентично пазарните елементи могат да бъдат представени като анклави в среда, деформирана от регулации, корупция, трансфери, неравновесни цени и бариери пред свободното движение на ресурсите. В известен смисъл това е инерционният сценарий, продължаващ съществуващото положение. Виждаме го и живеем в него през непрекъснатия подем, започнал от много ниска точка с въвеждането на Паричния съвет през 1997 година. Очакванията от тези години бяха, че най-вече чуждите инвеститори ще образуват анклавните зони на по-високи доходи и ще впръснат различна култура на поведение и организация. Това се сбъдна отчасти. Привнесената корпоративна култура прихвана в определени области и сред част от младото поколение. Както някога, през късния социализъм, се появи илюзията, че биологичните закони ще свършат работата на социалните. Но анклавите са си изолирани, оставяйки незасегнати стереотипи и обширни групи, а конфликтите и търканията с местната общност са многобройни. Налице са съществени несъвършенства – слаба публичност на капитала и съответна анемия на капиталовия пазар; повсеместно влияние на локални (или общодържавни) феоди на власт, които решават ключови сделки; ниска степен на доверие и съответно високи транзакционни разходи; слаби институции… Погледнато ретроспективно, това са все условията, съпътствали българското икономическо развитие. Както видяхме, те генерират главно форма без достатъчно съдържание, разминаване между нормативно и фактическо…

Макар и адекватна в редица отношения, метафората с анклавността е прекалено опростена, като тя не изчерпва икономиката на прехода. В днешния отворен свят и при множащите се контакти по-близък до случващото се е моделът на взаимното влияние. Още повече че с фактическото ни влизане в монетарен съюз с Европа чрез въвеждането на Паричен съвет България е макроикономически засмукана от мощен гравитационен център и редица процеси на приобщаване стават необратими. Налага се конвергентен сценарий на двупосочно движение между Изтока и Запада, където конкретната точка на срещане зависи от гравитацията на „силната“ и на „слабата“ стопанска култура. В него няма успоредни светове, а е налице (нека се върна към това) единна скала, по която различните икономики се разполагат в зависимост от степента на тяхната комуналност, на пазарната си зрялост и на овладяването на рисковете: културата е в опитомяването на риска. Илюзия е обаче, че във взаимното проникване победата на правилата е гарантирана, че тя следва от някакви присъщи цели на развитието. Изкушението конвенциите да бъдат игнорирани, изкривени или заобиколени е винаги силно. В икономическата култура действа модифициран закон на Грешьм (Припомням, че формулираният от сър Томас Грешъм (1519-1579 г.) закон гласи, че „лошите (по-малоценните) пари изместват от обращение добрите (по-ценните)“: „слабата“ не елиминира „силната“, но със сигурност постоянно я корумпира, инфектира и подкопава. Това е моделът, по който исторически се е развивала българската икономика.

Днес ЕС е представян за неопетнен еталон, но съюзът е както постоянно заплашен от „слабата“ култура, така и сам изкушен да размива „добрата“.

Преди всичко Западът спонтанно и отвътре произвежда типично „източни“ черти. Корупцията и клиентелизмът са неизкореними, те градят репутацията на цели държави (Италия, Гърция…), политико-икономическите мрежи на много места са институционализирани, примерите на погрешно (криминално) корпоративно управление не са никаква рядкост (серията скандали от последните години са емблематични), прането на пари и офшорните зони са неотделима черта на съвременния глобален капитализъм, финансовите кризи (подобни на споменатата с Креди Лионе) съвсем не са рядкост… „Демистификацията“ на Запада обаче съвсем не „нормализира“ Изтока. Още повече че най-важно е в каква степен дадено общество е способно само да се демистифицира чрез Закона. Органичната немощ на българското в това отношение го поставя на дъното на всяка класация, далече от всякакви прилични стандарти. Онова, на което наблягам, е, че разширяването на ЕС примесва съществуващите и от двете страни прояви на „слаба“ икономическа култура, подсилена от потоците ъндърграунд, които по естествен път интегрират техните мафиотизирани среди.

Еднородност е налице и във вече коментирания етатизъм на Европа, така близък до съществена част от историческото наследство на новите членове, особено на България. Въпреки словесните опити за промяна, ЕС остава свръхрегулиран, с тежка държавна и бюрократична обремененост. Парадоксалното е, че в това отношение разширяването може да изиграе известна освежаваща роля. След краха на комунизма, преходът отприщи двусмислената енергия на хаотичния индивидуализъм, излял се, от една страна, в неформалната икономика, и от друга, в самобитни прояви на инициатива и иновативност, които лесно прекрачваха прага на криминалното. Специфичен пласт в стопанската памет на Изтока е и изострената предприемчивост, самовъзпитавана през годините на комунизма: личната стратегия на оцеляване и сивата икономика, просперираща под централизираната фасада, формираха черти, оказали се важни (поне) за първата кохорта капиталисти на прехода. Към тези черти следва да се добави обстоятелството, че новите икономики влизат в Европа със систематично налагания през време на прехода англосаксонски „Вашингтонски консенсус“: стопанска култура, разминаваща се с приеманото от широки кръгове на Континента за истински европейските традиция и манталитет. Както стана дума неведнъж, резултатът от индоктринирането често се свеждаха до съвсем епидермална мимикрия и до наизустяване на готови формули. Но те оставят и следа, като прокарваните под натиска на международните финансови институции промени неведнъж отиваха отвъд плахия либерализъм по европейски. Всичко това може да противоречи на афишираната антисептична добропорядъчност и подреденост на бюрократичните правила, но няма промяна, която да не нарушава някакво установено статукво и норми…

Икономическата сплав на разширяването (ще) се формира до голяма степен в непосредствения контакт. За много предприемачи от ЕС „новите земи“ изглеждат като последна обетована територия на икономическата свобода, която в техните очи е безвъзвратно изгубена в „стара Европа“. Когато не става дума за обикновени авантюристи, западните партньори в контактната зона (имам предвид най-вече индивидуалните и дребните инвеститори) са – меко казано – систематично по-ориентирани и по-толерантни към риска. Резултатът от тяхната дейност много често не са „добрите практики“, а обратното – подравняване с „по-лошата“ местна стопанска култура.

Бъдещата алхимия между стопанските култури е неясна. Европа няма да е синоним нито на изцяло конкурентен пазар, нито на безупречно върховенство на правилата. България ще продължи да битува сред не-идеални, в една или друга степен комунални, варианти. Светът не е съвършен.

***

Погледът назад, както и този встрани, не дават основание за особено въодушевление. Дали ще се стигне до социална парализа обаче зависи не толкова от сравненията във времето и пространството, колкото от оразмеряването на целите. Постоянната фрустрация и чувство на обреченост на нацията идва от недобре калибрирани общи амбиции и очаквания, които издават непознаване на достижимото, на нейния потенциал, мащаб и място в света. Разочарованието е програмирано в просмукалия общественото съзнание „догонващ модел“, където „висока“ оценка инцидентно дава само някоя и друга съпоставка със собствена изходна точка, а нормативното оглеждане в „нормалните“ образци предизвиква единствено гримаси.

България няма да се превърне в икономическо чудо, защото не съществуват нито историческите, нито природните, нито човешките дадености за това. Отсъстват далечният хоризонт, подходящата демография, предвидимостта и доверието, характерни за общества, където цената на високия стандарт е „скучна“ работа без задръжки. Няма да сме и пълноценни „европейци“ по простата причина, че пропуснато чуждо минало не може да се изживее. Доказват го многото (наши и чужди) неуспешни опити да се присаждат ценности. Не ще да сме „уникални“ нито в позитивното, нито в негативното – озъртайки се, ще се нареждаме сред „средняците“ и (без да го забелязваме и да го ценим достатъчно) значително над бита на няколко милиарда хора по света. България е нормална страна с „нормалността“ на много други второстепенни и третостепенни държави.

Нищо не пречи и така да живеем в мир със себе си, стига да намерим мярата на своите национални стремежи. Това означава да приемем, че повиците за промяна на „държавата“, „обществото“, „народа“ и каквато и да било друга голяма общност извън реален контрол са или безсмислени или користно манипулативни начинания. Да проумеем, че ще си останем различни жители на Европа, като в бъдещото ни съжителство с останалите ще се отъркваме един о друг при неизбежните взаимни влияния. Да се оглеждаме и сравняваме с тези, с които ни прилича. Да приемем, че почтен максимум е превръщането ни в регионално оцветена периферия на общото европейско пространство – един вид скромен и неагресивен икономически и социален будизъм, в който си щастлив с онова, което реално можеш да постигнеш.

Всичко това привидно навява вселенски песимизъм, където единственият изход – да се забрави историята – е неосъществим… Но ако в публичните амбиции е мъдро да сме премерени, то в личните цели не трябва да има автоцензура. Всеки следва да представлява само себе си, да носи собствена отговорност за действията и проектите си, да консумира успеха като свой, да се мери в смислени цели, да се стреми да сложи личностен отпечатък върху една или друга институция… За разлика от обществата, съществените различия между хората не са пространствени (да кажем Изток-Запад), а „вертикални“: красиво е подреждането по скалата на индивидуалната духовност, креативност или предприемчивост, за които географските граници са без значение. Разумна икономическа перспектива се появява едва тогава, когато престане да се мисли в общи и безлични категории („български“, „ние“…), за да се разсъждава в първо лице единствено число: най-силният лек срещу разяждащата комуналност и смазващата обремененост на нашето (стопанско) минало.

Материалът Времето напред: Европа (за максимума – превръщането ни в регионално оцветена периферия) е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Всяко пълно съгласие е неестествено. Това важи и за оформилия се на границата между XX и XXI в. привиден консенсус по европейската перспектива на България. Разпадането му при допира с реалностите е неизбежен, но някои от очакванията, заблудите и незнанието, които го родиха, заслужават да бъдат маркирани.

Нужно е, преди всичко, да си дадем сметка, че „влизането в Европа“ е превратно възприемано (представяно) като връщане на някаква изгубена европейска идентичност на българина. Ние се присъединяваме към политически съюз, към общ пазар и към съществуваща бюрокрация, което съвсем не означава, че се прибираме в своя територия на духа. Дори да останем само на стопанската плоскост (а това важи и за останалите), няма към какво да се завръщаме. В играта на идентичности се примесват самовъзприятието и външните представи, като в нито едно от двете няма закваската на онова, което днес е прието да се нарича „европейско“ (Излишно е да се припомня, че под „Европа“ винаги се е разбирало „Западна Европа“, или – грубо начертана – територията отвъд меридиана на Виена).

Досегашните експанзии на Европейския съюз се възприемаха като разширение към държави, ако не с равни мащаби, то поне с равноправни и близки култури (Оставям настрана съвършено специфичния случай с Гърция, чието приемане бе плод на чисто политически компромис, който още не е преодолян. Този модел обаче се оказа най- близък до присъединяването на бившите социалистически държави). Но отвън далече не е превъзмогната вековната отчужденост към по-далечната периферия и особено към „балканския социален тип“. Вълната на Изток се превърна в първото откровено патерналистично и неравностойно уголемяване на съюза, в което кандидатите априорно са третирани несиметрично, с произтичащите оттук наставничество и заложено догонване. Отношението към тях е също диференцирано. Въпреки качествените сходства на групата, тя е прорязана от бразда, преминаваща през две точки: бедността и културната близост. За да се обективизира този разлом и на най-чуждите България и Румъния да бъде отредена подобаваща писта на изоставащи маргинали, бяха проявени чудеса от бюрократична изобретателност. Въведен бе например евфемизмът „функционираща пазарна икономика“, който с разтегливостта и абсурдността си позволяваше гъвкаво маневриране сред опашката на чакащите. Подобни конструкции имаха за цел да спестят откритото изговаряне на нелицеприятния факт, че БВП/човек на последния приет член на ЕС е няколко пъти под средния в съюза и че културният ни (включително стопански) контекст не е техният. И без социология е лесно да се долови, че става дума за преобладаващи настроения, че България не е очаквана, а възприемана като чуждо тяло. Това, което разточително щедро показваха излаганите циф ри и правените анализи, бе по-изразително резюмирано от натрапчиви образи. Достатъчно бе да се проследи актът на подписване договора за присъединяването ни към ЕС (25 април 2005 г.) или да се хвърли поглед към старите членки в самия момент на „влизането“, за да се усетят пълното обществено безразличие и апатия към събитието, излъчваната сива и студена протоколност, потискащият прием, очевидните отчужденост и изпълнение на неприятно задължение. Това отношение контрастира с нагласите към други, географски близки до нас, страни. В Словения например до съвсем неотдавна се водеха икономически дебати, които от българска гледна точка звучат учудващо архаично – спореше се разпалено за плавен преход или шокова реформа, за „национална“ или отворена икономика, стопанската политика беше декларирано етатистка и неприветлива към външни инвеститори, на власт бяха стари елити… Но всичко това не заличаваше по-важните допирни точки със Запада, каквито са високото благосъстояние, принадлежността към католическия културен ареал и към една бивша континентална империя. Именно те дават „европейски“ статут по право.

Освен отношение отвън, освен „обективно“ съществуващи нюанси идентичността е и самоопределение. Много щрихи, споменати в книгата, не по-малко ежедневни наблюдения и допитвания, показват, че разделителната линия е вътре в нас. Простият здрав разум диктува, че не може да си нещо, за което трябва да се бориш, а обликът на последните няколко години са най-вече усилие за покриване на норми. В България открай време „истински европеец“ е върховен комплимент, заслужен от онзи, който надскача местната среда и се е отделил от нея. Това е квалификация за „елита“, предпочитан негов контрапункт спрямо „масите“. Обратната страна на това светоусещане е силният стремеж към европейска легитимация. Доловихме я в непрестанно търсените „европейски“ кодове из всички пластове на стопанското битие, в отбелязаното отколешно детинско желание всеки акт да се провъзгласява за „европейски“. Присъства в свръхчувствителността към външния поглед (глас), който придобива метафизична тежест: „Какво ще каже Европа?“ е сакрален въпрос, задаван безчет пъти от Освобождението насам.

Донякъде неочаквано, усещането за отдалеченост се засилваше заедно с доближаването към формалните срокове на присъединяване. Натрапчивото заставане като пред трибунал при поредния доклад на Европейската комисия (ЕК); чувството, че всеки неин чиновник може да поиска какво ли не; постоянното допитване до външната инстанция; хаосът в предаването и разбирането на посланията между София и Брюксел, което върви успоредно с дежурното „Брюксел иска от нас“; параноята, обхванала политическата класа на последната права; недодяланата игра на институциите „за пред навън“, която предизвиква само безразличие и отхвърляне сред обществото; отблъскващата рапортуваща риторика; хлъзгавите и убягващи критерии; надигащото се настроение на Запад, че той е заплашен от „обратен колониализъм“ с нашествието на нови (корумпирани) варвари и трябва да брани собствената си култура; залпът от публични оценки, показващи, че става дума за нежелана стъпка, за незаслужен подарък; очевидното наличие на геополитически (чисто природни, а не социални) мотиви в приемането – всички тези традиционни за българската история, но неимоверно изострили се през годините на присъединяването, черти само засилваха отдавна съществуващия комплекс за малоценност и представата за непринадлежност (полупринадлежност) към Европа. Развити бяха синдроми на постоянно проверявания, на неблагонадеждния верноподаник, а с тях трудно израстват пълноценни граждани. Те няма как да се чувстват равни на другия ден от членството, когато започват да се решават истински важните въпроси (например членство в Еврозоната). Съвсем разбираемо, тази фактическа неравнопоставеност бе санкционирана с механизми, които защитават съюза от собствените му новоприети членове. И така, в Европа влизаме като бедни при богати роднини – със старание да сме опрятни и стегнати, на пръсти, плахи, стеснителни и показно благопристойни.

Дали сме „европейци“ в крайна сметка се определя от двете слагаеми. От една страна, проникват чуждите оценки, клишета и дамгосвания, съставляващи оплакванията на Запада повече от столетие. От друга, ние постоянно изваждаме на показ самоусещането си, което се връща като присъда – то е отразено и попито във външния ни образ. България (и всяка периферия) гледа на себе си с очите на чужденеца, наблюдавана е постоянно, пребивава в перманентно детинско или юношеско състояние: „как ни възприемат“; „докъде сме стигнали в догонването“; „какво ще кажат“ са въпроси, които винаги са раздвоявали и пречели на реализацията в борба със себе си, на развитието по собствена траектория. Независимо от често срещаното бабаитско приравняване към Запада, състоянието на зрялост е признавано само на отделни индивиди, не и на цялото общество. „Европа“ е елитарна цел и до нея се доближава не целокупният ни социум, а само „елитът“ – общност от вътрешни емигранти, отчуждени от местната среда, говорещи и мислещи с привнесени език и понятия.

Въпреки отлаганията и бариерите, пълната свобода на движение, което е най-значимото завоевание на ЕС, без съмнение в обозримо бъдеще ще се случи на България. То ще премахва формални граници и ще изглажда ръбове. Но да не забравяме, че движението е било свободно и някога (преди 1914 г.), когато са били достатъчни паспорт и конвертируеми пари, за да можеш да заминеш, където пожелаеш в Европа. И въпреки това сме й оставали чужди, а разделителната линия в съзнанието не е изчезвала…

През последните години говоренето и представите за „Европа“ у нас бяха едномерни, докато нейното стопанско и културно пространство е силно нехомогенно. Разнообразието стана съвсем видимо при кризата около приемането на проекта за европейска конституция през 2005 година. Пред всяка от новите членки следователно стоят въпросите „към коя Европа“ се присъединява и „какво точно да се вземе“ от нея. Разрезите, които могат да бъдат прокарани, са най-различни, но за стопанската перспектива на България е важно да се разбират четири измерения на общността, в която влизаме – бюрокрация и (свръх)регулация; етатизъм; национален интерес; либерално начало.

Първото е общо място. Освен политическо оръжие на Маргарет Тачър през 80-те години, недоволството от бюрократичния Брюксел отдавна се е превърнало в друга форма на критика срещу традиционните партии, срещу съществуващата европейска механика, където технокрацията взема връх над суверена, срещу гладкия и кух политически език и изобщо срещу окопалата се политическа класа на Запад. Присъединяващите се страни имаха възможност отрано да привикнат към тази реалност, доколкото целият процес представляваше преди всичко сблъсък на две бюрократични машини. Именно в сивата контактна зона между тях се проявяваха началните търкания и разминавания, а трудностите при „внедряване“ на договореното се превърнаха в симптоми за различията в стопанските култури.

Етатизмът е иманентен белег на ЕС, вграден във философията на Римския договор от 1957 г., който отразява преобладаващите дирижистки разбирания на епохата, както и силните социални нагласи във водещите учредителки. С годините тази черта обсебваше управлението на общността и ставаше удобна платформа за всевъзможни лобистки интереси. Най-типичният пример е селскостопанската политика, чиито несъразмерни субсидии се превърнаха в непосилно финансово бреме и в проблем за свободата на световната търговия. Но засилването на (опосредстваната през комисията) държавна намеса върви и успоредно с приемането на по-бедни членове: увеличаването на структурните и всевъзможните други фондове, предназначени за тях неизбежно разширява присъствието на държавата. Днес Европейската комисия е непознато по мащабите си административно тяло, което централизира данъчни приходи, регулира в най-големи подробности стопанския живот, планира… Етатизъм излъчва не само брюкселската бюрокрация, но и роякът кръжащи около нея „неправителствени“ организации, изследователски институти, медийни центрове. Всичко това е в една или друга степен еманация на френската представа за капитализма и е показателно, че съвсем официалното мото на управляващите в Париж при кампанията им в полза на проекта за европейска конституция през 2005 г. беше: „да осигурим една нелиберална Европа, да се предпазим от англосаксонския модел“ (Отхвърлянето на проекта във Франция не беше признак на пролиберални настроения, а на обстоятелства, свързани предимно с вътрешнополитическа конюнктура. Обратно, в Холандия негативният вот се обясняваше отчасти с това, че документът не бе припознат като достатъчно либерален).

От най-прилепчивите казионни клишета преди влизането в ЕС е това за „европейските ценности“ (Истината е, че това словосъчетание е по-скоро интелектуален продукт на студената война и че не съществуват общи ценности, а само такива, които са относително по-разпространени в една или друга част от континента). Наред с останалото, на тях се приписва някакъв национален алтруизъм, уж надвил над старата държавна себичност.

Институционална Европа със сигурност е плод на не един компромис, но в нея по никакъв начин не е заглушен националният интерес. Историята на формирането й е пълна с примери, в които целите на отделни държави надделяват. Особено наситени са случаите през годините на последната вълна на разширяване, когато уютът на затворен клуб на изобилието се почувства фронтално заплашен от новодошлия „плебс“. Въпреки публичното проповядване на обратното и изнасянето на поучителни лекции, думата е за очевидното свиване в себе си, за явния протекционизъм, за националното мислене, за търсенето на елементарни социални гаранции и защити, за съвсем реални страхове пред „социалния дъмпинг“, износа на производства на Изток, имиграцията и притокът на работна сила. Кризата от май-юни 2005 г. прояви съвсем банален национален егоизъм: след референдума политиците говореха само за това, колко губи страната им. „Общите ценности“ бяха забравени, отново се оказа, че всеки играе „игра с нулева сума“. Както участниците на вътрешните пазари, така и европейските партньори познават единствено тази стратегия, макар понякога да са принудени да следват различна от нея.

Без да се мисли върху съдържанието и фактите, у нас на чудотворните „европейски ценности“ продължава да се приписва всичко онова, което България не е. Особено силно е упованието, че те ще донесат правила. На Европа се приписват чудодейни способности, което пречи да се види, че и там правила също са лошо съставяни (впоследствие отменяни), редактирани в полза на по-силния, или просто прекрачвани.

Особено показателен случай (сред много други) е ревизията на Пакта за стабилност (Приет през 1998 г., той фиксира, в частност, горна граница за допустимите бюджетни дефицити (3%) и предвижда санкции при нейното прекрачване). Договорът е възлов елемент в конструкцията на Еврозоната: ако Европейската централна банка (ЕЦБ) е натоварена с контрол върху общата паричната политика, то Пактът следва да дисциплинира фискалната политика в отделните държави. Правилата, заложени в него бяха фиксирани в момент, когато монетарната ортодоксия (олицетворявана в течение на десетилетия от Бундесбанк) имаше чувствителен превес над традиционно по-мекушавата и политически зависима бюджетна политика. Впоследствие обаче икономическата конюнктура се промени, като все повече правителства (в това число тези на основните страни членки като Франция и Германия) приключваха с дефицити над допустимия праг. Под натиска на „провинените“ през 2004-2005 г. се стигна до фактическа ревизия на Пакта за стабилност, с която правилата бяха разхлабени, а на националните власти бе оставен периметър за по-произволно тълкуване на бюджетните параметри. Това бе реванш на политическата целесъобразност над строгите правила на финансовата дисциплина, частично удовлетворение на разпространеното популистко говорене срещу ЕЦБ, идващо от всички страни на обществения спектър. Но заобикалянето на пакта от „лидерите“ е деморализиращ пример за нарушаване основни правила в самата Европа, който в определен момент би могъл да послужи за оправдание и на останалите. Прецедентът носи косвено послание и за България, където, въпреки че философията на Паричния съвет съвпада с тази на централните банки (Бундесбанк и ЕЦБ), присъства и историческа памет за бюджетна разюзданост (Това, че Западът проявява двойни стандарти, е популярно убеждение на Балканите още от Възраждането).

Перипетиите около Пакта за стабилност насочват и към либералното лице на Европа. Независимо от задръжките, говоренето и напластяванията, то все пак съществува, тъй като логиката на пазара прокарва своето. Свободното движение на стоки, хора и капитали е дотолкова съществена даденост, че редица процеси стават необратими. Жан Метне беше казал, че „Европа ще се изгради чрез парите или нея няма да я има“. И действително, най-важните стъпки към една икономически по-либерална общност през последните двадесет години бяха предприети именно през монетарната сфера. Капиталното решение от 1983 г., франкът да се привърже към германската марка и по този начин на Франция да бъде наложена финансова дисциплина, бе началото. Последва постепенното освобождаване движението на капиталите докъм началото на 80-те години. А Маастрихтският договор от 1992 г. с предначертания в него път към еврото даде завършващия тласък. Покриването на критериите за влизане в Еврозоната (за приемане на еврото) наложи еднозначна стратегия за пречупване на инфлацията, саниране на държавните финанси и (като незаобиколим страничен ефект) приватизация и либерализиране на пазарите. Впечатляващото икономическо инженерство, заложено в плана за създаване на икономически и паричен съюз в Европа, доведе до промени, които нито едно отделно взето правителство не би могло да наложи (Постоянно привежданият пример с Ирландия е изключение, потвърждаващо правилото. Тази страна (повече, отколкото Великобритания) олицетворява либералното малцинство в Европейския съюз). Точно както императивите на прокарания отвън Паричен съвет изиграха решителна дисциплинираща и либерализираща роля в България.

В битието си на пазител и арбитър на конкуренцията ЕК често противостои ефективно на националните и на общностните етатистки тежнения. Отношенията между националните правителства и Брюксел наподобяват тези с МВФ: местните политици търсят оправдание в комисията за онова, което нямат политическа смелост да направят сами. През последните две десетилетия тя прокара съществени промени, организирайки (въпреки нежеланието и съпротивата на правителствата) една или друга степен на конкуренция в някога смятани за закрити сектори, най- вече в областта на публичните услуги. Тези нови дадености промениха и традиционната риторика в редица държави от общността. Дори във Франция от години се чува така познатият в Източна Европа на прехода политически коректен рефрен, че е нужна „революция в съзнанието и манталитета, преминаване от култура на помощта, която има тежки изкривяващи последици, към култура на отговорността“.

Стандартният икономически език и в ЕС повтаря заклинанието, че стабилната парична политика трябва задължително да бъде допълнена от структурни реформи, по-специално в областта на пазара на труда. А от друга страна, практиката там, както и на Изток, постоянно поднася политически компромиси, палиативи и обществени бунтове срещу смятани за недосегаеми частни или групови права (Ефектният протест във Франция от пролетта на 2006 г. срещу разхлабваното на правилата за освобождаване от работа е типичен пример. Това бе реакция, идваща от вкоренената сигурност, давана от държавата, протест срещу технократския „макроикономически“ поглед, който аргументира императивно, но само аналитично, а не политически – нуждата от по-гъвкав трудов пазар)…

Към кое от няколкото лица на „Европа“ се обръща България? Всичко дотук показва, че обществото ни разпознава себе си в онези черти, които изострят или възраждат комуналните традиции и рефлекси. ЕС е толкова желан у нас, защото с него се свързва изгубеното чувство за стабилност и нова метаморфоза на държавното начало. Привиждат се най-вече изливане на пари (а не пазар), бюрокрация и дори планиране (а не конкуренция), „аванта“, „подаяние“. Същевременно там, кьдето се очаква засилване принудата на пазара, се търсят всевъзможни защити. Най-често задаваният въпрос е „колко ще вземем от Европа“, родиха се живописни термини като „парични министерства“, разпределящи европейските средства. Голямата „тайна“, в която всички са се вторачили и която горещо се разнищва даже из кръчмите, е кой ще ги управлява, защото съществува повсеместно убеждение, че идва поредното „раздаване на едни пари“, които ще бъдат използвани користно (Подобни вълнения повдига всяко натрупване на значими средства, предназначени да се харчат и разпределят централизирано. Управлението на големите публични фондове (без значение дали са европейски, или местни) неизменно се политизира, т.е. то е легално полуприва- тизирано от властта. Примери са пръснати (вече видяхме) както из историята, така и в днешната действителност). Но в това отношение ние не сме много по-различни от останалите: самата конструкция на Европа предлага тези опции, като местната стопанска среда взема най-близкото й. В първите присъединили се от Изтока вече се очертават печелившите – получателите на субсидии (особено селяните), бюрокрацията, предприемачите, които не се оплакват (а успяват да се възползват) от конкуренцията, (по-мобилните) образовани слоеве… С една дума, лелеяната частно/държавна средна класа, която и в рамките на Европа още дълго ще си остане непредставителна за обществото ни.

На България предстои да намери мястото си върху новата карта на Европа. Моментът е такъв, че влизаме в един съюз в дълбока криза, излъчващ съмнения, липса на посока. До голяма степен тези процеси се дължат на размиването, породено от самото разширяване. Нищо в настоящето и в миналото не дава основание да се очаква, че в нея ще заемем различно от познатото ни място. Вътре вече се оформя слаба периферия със своето отделно пространство и специфични концептуални проблеми. В някакъв вид ще се реализират варианти на „двускоростна“ Европа, като защитни механизми, така или иначе, се изграждат. Доприсъединителното разделение ще продължи да се чувства, но в рамките на ЕС. Вероятно ще се промени само посоката на разделителната ос, която по-отчетливо ще се измести от Изток-Запад към Север-Юг. В политическо и икономическо отношение България ще е сред джуджетата, преминали от неформалния статут на приети по целесъобразност кандидати, към този на член, който според силите, уменията и ресурсите си гони (както останалите) своите интереси. Още задълго ще продължим да мислим и говорим с биполярността на „ние-те“, а част от „тях“ ще се чувства тънък (може би все пак разширяващ се) слой от обществото.

Следва продължение…

Материалът Времето напред: Европа е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Много се изговори за ERM II, еврото и Паричния съвет преди коронавирусът да помете темата. Евро-логореята прояви латентните страхове и очерта територията на общественото (не)знание. Разбира се, ситуацията не бе пропусната от онези, които ловят риба в мътна вода. А генезисът на самата ситуация е напълно ирационален: вместо едно икономическо решение да се обсъжда във връзка със стопански обстоятелства, то се озова в епицентъра на комуникационен проблем, създаден от управляващите. За съжаление, със съучастието на БНБ, която зае напълно безлична позиция, отказвайки да застане – предварително и в хода на „дебатите“ – на предния фронт.     

Предлагам кратки бележки по някои от обсъжданите въпроси.

(Пред)история – I.  Добре е да си даваме сметка, че забележителният успех на Паричния съвет в България се дължи до голяма степен на адекватния момент, в който бе въведен.

МВФ завъртя идеята още през есента на 1994 г., когато редовната му мисия лансира опция за „нетрадиционна стабилизация“ чрез фиксиране на валутния курс. Ставаше дума за предпазлив сондаж, като експертите се придържаха към евфемизма, без да произнасят името на този модел. Времето беше преходно и безперспективно; управляваше служебното правителство на Ренета Инджова и предстоеше сигурна изборна победа на БСП. Ала сюжетът не попадна във вакуум. Последиците от възможна хиперинфлация или от обрат във валутната политика се обсъждаха открито от Агенцията за икономическо програмиране и развитие (в частност в годишния й доклад за 1994 г.) и на професионална конференция непосредствено след изборите.

Победоносната реставрация на БСП обаче нямаше нужда от подобни институционални иновации. Едва когато през май-септември 1996 г. резултатите от икономическа й политика бяха консумирани с цената на дълбока финансова криза, идеята за Паричен свет възвърна актуалността си. Към ноември трите христоматийни условия за неговото успешно лансиране се оказаха налице.
1/ Националната валута изчезваше за сметка на долара, тъй като бе отключен процес на мащабна валутна субституция. Неизбежна беше появата на, по същество, нова парична единица, каквато щеше да стане левът, емитиран от Паричен съвет.
2/ Две от възможните стабилизационни котви (рестрикциите на кредита и на доходите) бяха изцяло дискредитирани през предходните години, като единствено неизползвана, и следователно облечена в някакво доверие, оставаше новата котва на валутния курс.
3/Накрая, идваше политическа промяна, възприемана като радикална раздяла с дотогавашната мъчителна, половинчата и неконсистентна икономическа линия. Символиката на ново политическо начало намери израз в официалното изявление на директора за Европа в МВФ Майкъл Деплер, че Фондът ще подкрепи въвеждането на Паричен съвет в България. Съобщението той направи в София, в деня след втория тур на президентските избори, спечелени от ОДС.

Останалото бе институционален дизайн и икономика. През февруари-май 1997 бе изцяло пренаписан статутът на БНБ. Пълното обновяване през юни на Управителния й съвет, оглавен от С. Гаврийски, последвалото преустройство във функционирането на банката и консервативната бюджетна политика на тогавашното и на следващите правителства завършиха промяната. Постепенно цялата икономическа система се адаптира гладко и уютно към новите дадености.

Днес, както стана ясно, малцина си представят различен паричен режим. Приказките за ползите от едно химерично връщане независимостта на централната банка са манипулативни. В европейските държави извън еврозоната (а и извън ЕС) тези институции разполагат с пренебрежима степен на свобода спрямо политиката на ЕЦБ. А централните банки в еврозоната са поставени в условията на паричен съвет що се отнася до валутния курс и финансирането на бюджетните дефицити, но разполагат (при определени условия) с лостовете на рефинансирането и на кредитора от последна инстанция. Така, при скока от Паричен съвет в еврозоната България няма какво да загуби, докато печели достъп до два съществени монетарни инструмента.

(Пред)история – II. Сакралната формула, че до влизането в еврозоната ще запазим Паричния съвет и днешния фиксиран курс (който по сполучливите думи на управителя на БНБ Димитър Радев „за нас е религия“) не е получена даром.

Процедурите по влизане в ERM II са разписани през 1997 г., когато все още нямаше членки на ЕС с Паричен съвет. Когато се появиха кандидати за Съюза с тази монетарна система (първо Балтийските държави, а после и България), действащата уредба трябваше да бъде пригодена. Промяна на съответното вторично европейско право не беше възможно, поради което се налагаше авторизирано тълкуване на специфичния казус. Процесът продължи 6 години, през които БНБ, координирано с другите заинтересовани централни банки, положиха упорити усилия да убедят европейските институции. Първоначалното – крайно догматично – становище на ЕЦБ изискваше всички държави, включително тези с паричен съвет, да минат по стандартния път чрез временно „отвързване“ на курса в рамките на ERM II, за да се изпробва неговата стабилност. Обратно, нашите основни контрааргументи бяха три: паричният съвет изпълнява именно дисциплиниращите функции на европейския валутно-курсов механизъм; дългогодишното безпроблемно пребиваване в режим на „валутен борд“ е най-доброто практическо доказателство за адекватността на курса; всяко принудително връщане към плаване представлява вредно и ненужно дестабилизиране на системата. При началните вътрешни обсъждания в БНБ разглеждахме дори възможността за прескачане фазата на ERM-II и влизане направо в еврозоната. Този вариант се оказа юридически неприложим и твърдата ни позиция остана въпросната формула. В хода на преговорите по присъединяване (глава 11 за Икономическия и паричен съюз) тя бе повтаряна, записвана  и апробирана безброй пъти.

Първият пробив дойде през април 2000 г., когато ЕЦБ (а през ноември и ЕКОФИН) прие принципа за „неуникалност“ на траекториите към еврото и съвместимостта на паричните съвети с членство в ЕС. Това бе оценено като важна политически успех за България и Балтийските държави. По-късно (декември 2001 г.) дойде крахът на „борда“ в Аржентина, който затвърди убеждението, че наличието на ясен и предвидим изход от този монетарен режим е ключов стабилизиращ фактор. А в края на 2003, преди приемането на Естония, Литва и Латвия в ЕС, окончателно бе приета валидната и понастоящем схема: при влизане в ERM II курса се „договаря“ при подразбирането, че той остава този на паричния съвет; поддържането на фиксирания курс („колебания“ от +/- 0 % в рамките на ERM II) е едностранен ангажимент на съответната национална емисионна банка. Последното, естествено, не е препятствие, след като е  било факт в продължение на дълъг период (в случая с България – вече 23 години). Така, задължителното общо правило (записано с разбунилата духовете неотдавнашна поправка в Закона за БНБ) и българското изключение стават напълно съвместими.

Днес никоя европейска институция не поставя под съмнение този модел, който бе приложен без каквито и да било сътресения в трите Балтийски страни. Различен е само конкретният календар. Седем от новоприетите в ЕС през 2004 г. са кандидатствали и влезли в ERM II след 2 до 19 месеца. Измежду тях държавите с паричен съвет са престояли във валутния механизъм между 6.5 и 10.5 години, срещу 2 до 3 г. за тези без паричен съвет. В това отношение България е уникално изоставаща със своите вече 13 години извън ERM II. Ето защо жалката безхарактерност и малодушното отстъпление на правителството в момент когато тази стъпка изглежда осъществима е проява на висша безотговорност.

Рискове. Две думи за най-често повтаряните аргументи против (или за отлагане) приемането на еврото.

Първият кръг от тях посочват кризата, през която премина еврозоната и конструктивните несъвършенства на общата валута. Двете са неоспорими и добре известни, но това не са валидни доводи. България не може да избегне гравитационното поле на еврозоната. Дори при неин хипотетичен колапс, икономиката и паричната ни политика ще останат в орбитата на европейското ядро. Колкото и малка да е тежестта ни, да си част от тези, които търсят решение на проблема е винаги за предпочитане пред това да си извън тях.

Некоректно е също твърдението, че „входната такса“ и условията за нас са по-тежки отколкото за присъединилите се по-рано. Истината е, че ние се доближаваме до еврозона, която е различна от съществувалата през 2007 или през 2013 така, както бъдещите кандидати ще влязат в различна от днешната. Сегашните членки всъщност са платили цената в хода на промените; за тях новите условия също са били „допълнителна тежест“. Недоволства в България обикновено предизвиква изискването тя да се включи още на този етап в банковия съюз. Но как идващите отвътре критики срещу това условие (включително епизодични гласове от БНБ) да бъдат възприети по друг начин освен като желание за протекция на български банки от контрола на неутрален външен надзор? Репутационното петно върху регулатора от случая с КТБ е не по-малко разяждащо от икономическите последици на фалита. В края на краищата никой не може да ни спаси от риска, който представляваме за самите себе си.

Материалът България и еврото. Няколко думи около една дискусия е публикуван за пръв път на Икономически живот.

„Продължаването“ на възходящия тренд от „златното десетилетие“ след 1912 г. е първият хипотетичен вариант. Но всичко показва, че и при него българската икономика би „поддала“ под натиска на собствената си инерция и логика от същото това десетилетие. Рано или късно щяха да се появят проблемите, които тлееха през годините на висока конюнктура. България нямаше да може да издържи още дълго предходния темп на външно задлъжняване. В средносрочна перспектива дълговото бреме щеше да стане непоносимо за икономиката. Свободата, която външните заеми даваха на бюджетните дефицити щеше да изчезне, а заедно с нея да се върнат дълбоките финансови кризи, сходни с тези от началото на века.

Никакви особени надежди за качествено развитие не даваха и институционалните промени в страната. Въпреки че през първото десетилетие започнаха промените във финансовата система, преобладаващият тренд беше към укрепване и разнообразяване на „обществено-държавните“ и кооперативните банки. В нормални условия този тренд не би бил пречупен, а само би се задълбочил. Що се отнася до присъствието на чуждия капитал, неговите последици в българския контекст бяха почувствани в края на 20-те години – краткосрочен интерес и ангажименти, бърза „обратна“ мобилност, неорганично вписване в българския стопански ландшафт.

Именно през първото десетилетие на века бяха заложени три от стълбовете на българския стопански манталитет, които неизбежно щяха да получат своето развитие – кооперативизъм, етатизъм корупция.

Войните на пръв поглед изглеждат изкуствена точка на пречупване в благотворната инерция от пъвото десетилетие на 20 век.

Всъщност те не се оказаха случаен кръстопът, а по-скоро катализатор на нещо наченато.

Какво се случва през военните години. Преди всичко държавният дълг нараства експоненциално, до степен да взриви паричната система и да унищожи – практически безвъзвратно – златния стандарт в България. За разлика от общоприетите клишета стопанската конюнктура е висока и проблемите не идват толкова от „реалния“ сектор, колкото от разстройството на финансовата система. Нещо повече, краят на войната е период на незапомнено учредителско грюндерство, което създава безчет пирамидални структури, под чийто покрив корупцията и източването на държавата процъфтява. Държавната намеса достига апогея си със създаването на ДСГОП (Дирекция за стопански грижи и обществена предвидливост) и с по-късното въвеждане на Централата на девизите. Кълновете на всички тези процеси бяха заложени още през „златното“ десетилетие.

През следващата повратна точка – 1944, разминаването между видимостта и вътрешната логика на събитията е още по-изразително, защото са налице насилие, външна принуда и нереална промяна в политическата система и във формата на стопанския живот. Но при по-внимателен прочит и при този момент се оказва, че надделява здраво заложената посока във философията на българската стопанска история.

В този, както и в други текстове съм се старал да докажа, че българската икономика и общество са комунални ex-ante, още преди комунизма. Те са захранени с тази нагласа от самото раждане на нова България, като „комуналната“ философия е инфектирала структури, институции, мислене и поведение. По този начин традицията е подготвяла страната за социализъм, дошъл до голяма степен на готова почва.

Социализмът хипертрофира държавното начало в макропроцесите, както и в дребното хитруване, („малката правда“) в битовите пластове на икономиката. Социализмът доведе до крайност системата на една затворена икономика. Социализмът разви докрай корпоративното начало, макар и под тоталитарна обвивка.

Но всичко това вече беше налице в конфигурацията на българската икономика преди 1944 година. Финансовата ситема беше поголовно одържавена след 1934 г. при залязващи позиции на частния сектор и крйно свито чуждо присъствие. Икономиката беше затворена за външния свят с въведения от 1931 година валутен режим и със системата на клиринга. Стопанският манталитет беше вече проникнат в духа на комуналност през мрежата на кооперативите, където „малката правда“ се беше превърнала в норма на поведение. Войната беше рационализирала икономиката до степен, близка до плановата, а самата „плановистка“ идеология вече беше полуофициализирана.

В известен смисъл социализмът нямаше нови идеи, които да предложи на българския стопански живот. Той можеше единствено да доведе до възможния предел вече набелязани и заварени идеи, като ги облече във формата, предоставена наготово и насилствено от чуждите господари на държавата. Социалистическият цикъл от 1944-89 година изчерпа до дъно потенциала на една от възможните линии на развитие на 20 век, като показа нейните вътрешни бариери, иманентна склероза и неспособност за самообновление. Същевременно с всяка година той ни отдалечаваше от световните стопански ценности и ни подготвяше за един по-драматичен сблъсък с реалностите от края на 20 век.

Стигаме до 1989 – третият привиден кръстопът на българското икономическо развитие. На повърхността изглеждаше, че за първи път от 1928 насам страната се е ориентирала към един ясно дефиниран консенсуален и отворен модел за икономическа модерност.

Седемте загубени години на прехода показаха (студията е създадена в средата на 90-те години на 20 век, б.р.), че нито общественото съзнание, нито обществената тъкан са готови да приемат този „идеал“ органично. Трябваше да се мине през няколко провалени опита за стабилизация и през хиперинфлация, за да започне мъчителното бавно и все още неорганично движение в посока на господстващия днес световен модел. Той беше поднасян на България така, както се поднасят знание на една незряла и прохождаща личност. Нужни бяха сухата схематичност на програмите на МВФ, дидактиката на матриците с наложените структурни реформи, суровата макроикономическа принуда, за да започне плахото приобщаване към базисните ценности на пазарната парадигма. Латентното саботиране и съпротивата на обществото отново показаха, доколко определящи за практическото развитие на икономическите процеси се оказват дълбоките води на идеологическите и поведенчески стереотипи, до каква степен става дума за сблъсък на два културни пласта и как възприемането на предлагания отвън модел остава повърхностно.

***

След като при нито един от крастопътищата на столетието не се е оказвал възможен истински избор, а стопанското ни развитие е вървяло в посока, предначертана от вътрешната логика на българското общество, остава да се търсят простите движещи сили, определяли българския стопански континиум. Те не са много и могат да се сведат до „малкостта“ на държавата и пазара, до геополитическото положение на страната и до корените на стопанския й манталитет и традиция.

Страна с историята, човешкия капитал, мащаба и разположението на България трудно може да си позволи замах на най-сложното социално творчество, каквото е икономическото. Всеизвестните примери за обратното – като се започне от Швейцария и се стигне до Сингапур и Хонконг, само потвърждават правилото. От една страна тези експерименти също са плод на геополитически процеси – те обслужват нуждите на глобалната икономика. От друга, почвата за експерименти в тези малки територии е била дълго подготвяна. Швейцария не би могла да стане световен банкер без калвинизма и реформаторствто. Азиатските територии не биха могли да изпълняват особените си функции без чисто азиатските качества на работната сила.

За останалите малки страни, разпръснати по света не остава нещо повече от „средно достижимото“ за техния регион. Освен това, определяща се оказва орбитата на влияние, в която те попадат.

През цялото столетие България се движи в орбитата на губещи метрополии. Франция е западаща велика сила, когато през 20-те години безуспешно се опитва да запазва икономическото си влияние в България, изградено в началото на века. Германия е губеща страна и в двете войни. А България трябваше да преживее целия цикъл на възход и загниване на социалистическия СССР, както и да сподели загубата на Студената война преди да излезе от неговия икономически резерват.

През цялото столетие единствената референтна зона за България остават Балканите с цялата им смислова и историческа натовареност. Страната в нито един момент не успя да надскочи това съдбовно разположение, нито присъщата му икономическа менталност. „Балканската икономика“ е нещо достатъчно добре очертано със своята корумпирано-одържавена среда, неспазване на контрактите, слабост на институции и повсеместни меки бюджетни ограничения.

Може би именно затова хипотетичният предел на българското развитие може да се долови в постигнатото от Гърция.

Тази страна в известен смисъл е еталон на модерност за Балканите още от началото на века. До късно това се дължи не толкова на впечатляващ икономически ръст и стандарт, колкото на безспорния космополитизъм на нацията и (вероятно свързания с него) успех при налагането на собствените им национални и и стратегически цели.

Но истинските възможности и граници на този референтен модел в нашия ареал се проявиха най-добре през втората половина на века, когато Гърция се превърна в единствената държава от региона, попаднала в „правилната“ Западна зона.

Резултатите на този експеримент за присаждане на „западност“ на балканска почва са нееднозначни. Гърция успя да постигне относително бързо развитие, особено през 60-те години и то не без усилията на военния режим. Благодарение на политическата конюнктура през 80-те години, тя дори намери място в ЕС, което икономическите дадености не й отреждаха по право. През последните две десетилетия това й позволи да привлече значителни ресурси и да осъществи напредък в модернизацията си, който при други условия би бил невъзможен.

Но въпреки всичко Гърция остава все още чуждо тяло в „Европа“, приело епидермично европейските стандарти и правила. Със своя стопански манталитет, политически клиентилизъм, остатъци от олигархичност и одържавена финансова структура, тя не е истински приобщена към Европа. Това се чувства в трудностите, с които страната покрива критериите за конвергенция европейския Паричен и икономически съюз и от силната съпротива, които срещат съпътстващите структурни реформи.

Вероятно Гърция дава общите контури на това, което би се случило и с България, ако бе попаднала в другата геополитическа зона, ако стопанското й развитие бе следвало относително по-„спонтанни“ линии на еволюция. Резултатът би бил една по-богата срана, но с все още полуархаична (за европейските критерии), стопанска менталност институции.

***

В началото на новия век стопанска България има да решава различни проблеми със самата себе си и същевременно да посрещне световните икономически предизвикателства.

Мир със себе си страната ще постигне едва, след като сътресенията на прехода улегнат и той роди „поносима“ икономическа и социална конфигурация. Това не е проблем от вчера, а възел на вековни проблеми. Изтичащият 20 век премного показа какви са клопките на едно невротично и стерилно развитие. Затова прекомерното фиксиране в него не е нито препоръчително, нито обещаващо. В крайна сметка стопанската му история разказва единствено как се ражда спонтанен социализъм, как той се институциализира с помощта на чужда сила и как при разпадането си тази система ражда нови и перверзни форми на квазисоциализъм, доколкото отстъства икономическата памет за нещо по-различно.

Този порочен кръг няма да бъде прекъснат, докато не се появят подобия на „истинска“ буржоазия и средна класа.

Неуспехите на българското развитие от 1944 и след 1989 г. се дължат до голяма степен на отсъствието на автентична буржоазна класа, която да поема присъщите й отговорности и рискове. Без съмнение това не е резултат на някакви метафизично присъщи й недостатъци. Нейният облик е изваян от исторически обстоятелства, но той е и отражение на изградената с години връзка между капитала и държавата. Това не е насилствена връзка. Държавата е изстисквала всичко, което може, но е и оставяла да бъде прелъстявана и използвана. Държавата е декапитализирала всичко по пътя си, но е оставяла и да бъде декапитализирана, превръщайки се в агент на всевъзможни обществени групи. Българската буржоазия е това, което е била през 20 век, благодарение на меката спойка на обществената тъкан, на особен обществен договор, скрепен от приспиващите облаги и за двете страни: частният капитал у нас никога не се е мислил като нещо напълно откъснато от държавата. Но от подобна социална среда трудно се ражда автентичен (рискуващ, предприемчив, динамичен) капитал.

През 20 век не можа да се появи и другият социален компонент на модерността. Средната класа не се роди нито през първия български капитализъм, нито през годините на прехода.

Оставям настрани всички други последици от това социално присъствие, за да отбележа само, че наличието на средна класа преформулира така злободневния у нас проблем с корупцията. В зрелите икономики тази класа е широка и изтласква корупцията към периферията на най-богатите или най-бедните. Средната класа няма нужда от корупция, за да живее. Тя е точно толкова заможна, колкото да може да си позволи морал, благопорядъчност и спазване на правилата. Средната класа на нашите преходни общества е тънка и това развива корупцията навсякъде, като не оставя поле за автентично пазарно поведение.

Разбира се, да се сложи социалната структура преди икономическия успех означава да се тръгне отзад напред. При тези процеси пожеланията са без никакво значение. Пътят към стопанския прогрес не може да избегне формите на мотивация и принуда, които да раздвижат социалното и икономическото блато и да предизвикат промяна в българското общество. Тук 20 век ще е от полза с основното си послание, че движещата сила на промяна у нас винаги идва отвън.

През следващия век не може да се очаква нищо принципно различно. Този път в България новото ще дойде от необратимата глобализация на световната икономика, която оставя все по-малък периметър за стопанския провинциализъм. Но глобализацията ще се почувства осезаемо, едва когато престане да е атрибут на абстрактни и далечни пазари, а се превърне в начин на живот, твърди принципи на икономическо поведение и постижима лична перспектива пред всеки.

България ще трябва да е готова да посрещне и двете лица на този процес – на „съзидателен рушител“ на традицията и на постоянен стресиращ фактор. Това което се залага днес в световната икономика, е крайно двусмислено и нееднозначно. Дългата икономическа експанзия от края на 20 век се развива на ръба на допустимото при изключително тъмен глобален финансов баланс. В този смисъл тя носи потенциала и на непознат по мащабите си икономически крах.

България, както и другите страни от европейския Изток, свързва бъдещето си с подредените и разчертани перспективи на Европейския паричен и икономически съюз. Но в бъдещето на тази общност също се борят както стабилизиращи процеси, така и страхът от раздялата с придобити права, който подтиква към съпротива и дестабилизация. А без съмнение самият дълъг път на разширението ще размива устойчиви принципи на днешна Европа, като променя облика й.

След няколко десетилетия Европа може да се превърне в едно наистина общо пространство, в което дори страни с наслоени комплекси като България ще намерят мястото си. Но няма да се е случило нещо съществено и 20 век ще е минал напразно, ако една разширена Европа само възпроизведе в 21 век икономическите разделения и духовните пропасти от края на отиващото си столетие.

***
Публикуваме и епилога на студията на Румен Аврамов „Стопанският 20. век на България“
сн. bunt.bg

Материалът Вероятността стопанският ни ХХ век да се повтори и в ХХI е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В публичния дебат в последните години често беше изказвано твърдението, че България винаги е принадлежала към Европа. В същото това време това въпиещо невярно твърдение се опровергаваше от всяко по-значително събитие. Ако то беше истина, страната нямаше да подхожда с очевидния комплекс за малоценност към подстъпите на Европа. Тя нямаше да бъде неизменно класирана във „второразрядни“ ешелони при приобщаването й към европейските институции. На България нямаше да бъде налаган огромен и строго формализиран „конспект“ за условията, които трябва да бъдат изпълнени за това приобщаване. При това важен е не толкова обемът на изискванията, колкото дълбочината на пластовете, които те преобръщат.

В нито един момент на 20 век България не е била пълноценна част от „Европа“, поне в смисъла, който се влага в това понятие днес. Далечните корени на цивилизационните различия се отнасят към разделянето на Римската империя, византийското влияние, религиозната схизма, османското владичество. Във всички тези континентални и глобални събития България е попадала от „другата“ страна, не там където се е формирало днешното понятие за европейска културна идентичност. Такива хилядолетни цикли не могат да останат без следи и претенциите за „европеизъм“ не само на България, а и на целия регион са напълно безпочвени. На тези земи липсват няколко културни слоя на развитие в посоката, в която те са протичали на Запад.

Неслучайно въпросът за противопоставянето между Изтока и Запада пронизва цялата българска следосвобожденска култура. В интелектуалния дебат европеизацията е ту недостижим копнеж, ту обреченост и съдба, „повеля на здравия разум“, която обаче ще бъде трудно осъществима, (ако изобщо е възможна). Силна традиция има и в демонизирането на запада. Авторитетни интелектуални среди гледат на западното влияние като на прокоба или в най-добрия случай като на модел, чието подражание не може да донесе нищо положително.

Ако цивилизационният аспект на въпроса на европейската идентичност е добре известен, стопанската му страна по-често е интуитивно почувствана. Безусловно е, че проблемът за европейската или неевропейската икономическа идентичност стои еднакво остро за България както в началото, така и в края на столетието. 20 век започва и завършва с мъчителното икономическо противопоставяне на България и Европа. Това става по два много различни начина, но корените на проблема остават идентични, защото става дума за по-дълбок „културен проблем“. Много бързо по-прозорливите умове разбират, че европейската култура и европейските стоки са свързани.

В началото на века Европа противостои като сила, наводнила българския пазар със стоки, за които потребителят отдавна (без дори да е знаел) копнее, а производителят проклина. Тази раздвоеност при възприемането на „европейското“ („модерното“) раздвоява и националното съзнание. „Европа“, от една страна, е враг, който разорява В същото време тя е еталон на прогреса и трудно достижима културна цел на елитите.

Запълването на тази пропаст е основният „екзистенциален“ проблем на българското икономическо развитие. Във всеки случай тя създава постоянен еталон за самооценка и самосравнение с външния свят. „Как ни гледа Европа?“ и „Доколко сме възприели нейните ценности?“ се превръщат в ключови и най-повтаряни въпроси на столетието.

Нагласите от началото на века са уловени много точно от уязвено-честолюбивото отношение на такъв интелигентен наблюдател като А. Ляпчев. „Докато политическата карта на разчленената Турска Държава отбелязва нови единици, икономическият облик на всички тези страни представлява една просторна картина, на която Европейците четат Ориент.“ Ориентът е колония. Той „не е способен на друго освен да прави износ на своите природни богатства и да се поучава на чужди фабрични изделия, без той да може сам да си ги набави“.

Седем години по-късно в един от класическите „манифести“ за философията на българската икономическа история Кирил Попов отива по-далеч като не разсъждава дали европейската култура трябва да прониква в страната, а задава по-съществения въпрос – доколко дълбоко е това проникване. „Историческият прогрес в България през 30-те години – създаване на атмосфера у нас за западноевропейска култура и в единични и изолирани сонди, опити, факти. България се разтвори в западноевропейското културно влияние и европейският културен вятър лъхна нашия живот и поразбута где по-плитко, где по-дълбоко повърхността му. Но да се мисли, че този вятър е бил буря, която е разклатила, разрушила и изкоренила от основите старите фирми и отношения – е повече от илюзия“. „Европейската индустриална атмосфера лъхна и подрови нашата домашна индустрия, ала тя нито я разруши с някоя особена бързина и сила, нито пък създаде до нея нещо ново, модерно. Еснафска доосвободителна България закрея бавно и заизчезва, обаче тя още се крепи и държи позиции с някои не особено големи видоизменения. Еснафското здание се поразклати полегна, поразруши се тук-там, ала то съществува на своето място даже с позамазани и позакърпени кюшета и части и не е позволило още да се съгради до него някое ново грамадно модерно здание… Страна на повсеместната дребна земеделска собственост преди 30 години, България и днес си е останала същата, без да е изменила общата си физиономия.“

Есето на К. Попов е образец на сравнителна социална динамика на балканските страни. За него тези държавици са периферия на Европа и нейната политика към тях е колониална, целяща да им попречи да й станат конкуренти. При тази прилика обаче икономическата политика в останалите страни е по-целенасочена и смислена.“Нещо повече, темпът на икономическо развитие, сравнен с темпа на развитието на силно прогресиращите страни, е миниатюрен, постигнатото ни през 30 г сравнено с постигнатото от тези страни и повече от малко“. „Истината е, че… напротив, при своите условия нашата страна е могла и е трябвало да се развива по-бързо“. Всички тези констатации са направени в разгара на най-успешното десетилетие на българския икономически възход!

В оценката на външните и вътрешните движещи сили на модернизацията превесът безусловно е на вътрешните. „Икономическото развитие на България е станало под стихийното въздействие на западноевропейската култура, възприемана непосредствено от населението по частна инициатива, станало е и за сметка на средствата на самата маса. Държавата не му е дава онова организирано съдействие, което тя е повикана да му даде и което другаде дава“.

Тук отново и в неочакван ракурс се появява и проблемът за „качеството“ на проникване на западната култура. „Докато в Румъния икономическият и културен прогрес изпъква по-силно, но е по-концентриран в изолирани класи и слоеве, в България той е по-слаб, но по масов.“ Тези два модела имат различни последици. Румънският води до образуване на олигархична прослойка и до поява на „конвертируема“ на Запад буржоазия. Едрият капитал в тази страна е действителна икономическа сила, която тежи в европейски мащаб. В България буржоазията никога не достига тези стандарти, като и най-изтъкнатите й представители не се отърсват от провинциалните си комплекси.

Именно масовото, но и повърхностно проникване на западната култура е ключовият проблем. И дори две десетилетия по-късно Ст. Бочев има известни основания да твърди, че българската икономика „с ускорен темп“ е преминала фази, които други са преминали по-бавно, или че европейското производство е помело основите на преходния стопански строй и в неговите оценки ударението пада върху повърхностното проникване на тези ценности, органичното им неприемане, „несимпатичността“ на капитализма за българина. На Ст. Бочев принадлежи непреходната формула, „нам се иска да получим благата на капиталистическия строй, но без капитализма“.

Така за двамата най-проникновени наблюдатели на българската стопанска действителност в началото на века България е една повърхностно модернизираща се страна. В края на века проблемът е съвършено същият, макар контекстът да е променен.

Днес отвън отново ни противостои „Европа“. Но дори нахлуването на нейните стоки и капитали да изглежда значително по-приемливо за българина, отколкото в началото на столетието, усещането за съществуване на бариера е не по-слабо. Приобщаването към пространството на стопанска култура, обозначено като „Европа“, днес придобива скучна и педантична форма. То е сведено до бюрократизирана механика на присъединяване към една „организация“, разписана и облечена в планини от напълно формализирани и сиви изисквания. На културния преход е наложен оловният печат на процедурата, Няма го стихийното, но и живописно противопоставяне от началото на века. Има сблъсък на две бюрокрации, само прикриващ истинския проблем и същевременно даващ възможност на Европа да контролира скоростта на процес, който самата тя не желае докрай и от който се страхува.

Промяната във формата не може скрие, че днес нищо не ни поставя много по-горе, отколкото в началото на века. Въпреки промените от последното десетилетие, повърхностното възприемане на ценностите остава, а самооценката на българина, както и оценката на европееца за него не са прогресирали особено. Културната пропаст между „Ориента“ на Ляпчев и Европа се запазва. Независимо от мощната интегрираща сила на стопанските събития през този век страната си остава на същото стъпало, както и преди 100 години.

Това твърдение може да се разбира и в тесния статистически смисъл. Статистиката показва, че през цялото столетие България не само не се е изместила от последните места по доход на глава от населението в Европа, но дори е задълбочила изоставането. Това, че страната е една от най-бедните на континента се отбелязва както от чужди, така и от български икономисти, като този факт често се използва от българските власти за по-снизходително третиране при международни преговори.

Според твърде приблизителните оценки на К. Попов за 1911 година годишният приход на лице в страната е 2,7 пъти по-нисък от този на Англия и около 1,8 под съответния показател за Германия и Франция. Тези цифри изглеждат значително завишени. По-късните данни – за 1926 година вече показват, че националният доход на лице в България е 13 пъти е по-нисък, отколкото в САЩ, 7,7 пъти под английския и 4 пъти под германския и френския. За приблизително същия период А. Чакалов дава малко по-различни оценки. Според тях разривът между дохода на човек в България и в развитите страни се движи между 3,1 и 9,5 пъти. Чакалов привежда и сравнения със съседни на България страни, които показват, че дори и в рамките на региона тя изостава. През предкризисната 1928 година доходът на глава от населението в България е 93 % от дохода в Румъния, 59 % от дохода в Югославия и 81 % от този на Гърция. Депресията води до известно приближаване на равнищата, като в общи линии уеднаквява България и Югославия, а Румъния изостава от българското равнище.

Относителната позиция на България остава непроменена не само количествено, но и качествено. Днес ние сме далеч както от „икономическа Европа“ (Европейския съюз), така и от „санитарния пояс“ на държавите от Централна Европа. Сега с нежелание всички у нас са принудени да признаят, че въпреки сходството в непосредственото минало Западът приема по различен начин Централна от Източна Европа. Геополитически и културно той е склонен да приеме първата, но не и втората.

Всъщност подобни признания са правени многократно и след Освобождението. Неявно това става например с назначаването на К. Иречек за министър на образованието. А през 20 век българската интелигенция неведнъж (през 1919/39/89 г.) е „въздишала“, че страни като Чехия, Унгария и Полша превъзхождат с качество икономическото и институционалното равнище на България.

***
Откъсът е от студията на Румен Аврамов „Стопанският 20. век на България“ – „България 20. век“, изд. Труд, 1999 година
сн. pazari-vazrajdane.com

Материалът Българският 20 век – стопанско и културно въздишане по „Европа“ е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Подминавам образа на България през комунистическите години, който е плътно покрит от идеологическа конфронтация и зад който се размива представата за специфично националните черти. Истинското отношение към стопанска България е това отпреди 1944 и след 1989 г. През всичките тези години погледът на Запада е отправен от висотата на огромна културна пропаст, макар и той да не се е покривал напълно с отношение на метрополия към колония.

България (вероятно като всяка страна) има своя „добър“ и „лош“ образ навън.

В негативната картина прозира отношението на „гражданина“ сред „варварите“, на Волтеровия Кандид сред диваците. Със стопанските си нрави България без съмнение е извън Европа, тя е една вечно закъсняваща нация, макар да й се признава, че в началото на века е направила заявка за ускорен преход към „цивилизацията“.

Тази гледна точка е още по-подчертана след края на Първата световна война, когато отношението към българската икономика е това на победителя пред капитулиралата жертва. Позицията на окупатора (фиксирана например в протоколите от заседанията на Междусъюзническата комисия) е, че България никога няма да се оправи сама и някаква форма на попечителство е задължителна. Безспорно тук присcства емоцията, свързана с войната, но дори тя да се отстрани, пълната отчужденост остава. Дълбока е убедеността, че България не е правова държава, че в страната не се респектират договорите, че всеки напредък, реформа или споразумение могат да бъдат изтръгвани единствено с принуда и че страната разбира само езика на силата.

В острите конфликти с кредитори (или победители) образът на България в чужбина е бил нерядко демонизиран. По повод на различни решения на политическата й политика, България е представяна като двулична, неблагодарна, продажна и перфидна страна, готова да е дръзка, когато има временната подкрепа на силен покровител или когато други са направили първата стъпка, но нямаща смелостта да предприема сама решаваща крачка. Този образ е близък до създавания от пропагандата на съседни балкански държави, но в случая той е изграден върху съвсем конкретни спорни ситуации.

Усещането за „особеност“ на българския стопански характер идва и от установеното от проницателни външни наблюдатели по-високо интелектуално (дори и административно) равнище на стопанската инфраструктура от икономическия и финансовия потенциал на страната. Мотивът за „способностите“ на националния човешки капитал и неспособността на социума да го оползотвори не е нов сюжет, възникнал едва през 90-те години. През 20 век България редовно свръхпроизвеждаща образовани хора, които обаче са били по-подготвени за умозрителни, абстрактни дейности, отколкото за прагматично водене на политика или за компетентна професионална реализация.

Повтарящите се черти в благосклонния външен поглед към България са патернализмът, високомерието, снизходителността към една бедна държава. В периоди на „послушание“ към България са отправяне немалко похвални слова. За кратко време (след 23 март 1923 и през 1924 г) страната е наричана дори „образцов победен“. Подчертавани са добросъвестността в посрещането на задълженията й, обстоятелството, че тя не е прекъсвала нито платежите си, нито контактите си с кредиторите. В моменти на относително спокойна външна обстановка изплува стандартизираният положителен образ на България, включващ фундаменталният оптимизъм на „здравите“ природно-човешки дадености, пасторалните плюсове от слабата индустриализация, редица тривиални и пасторални човешки добродетели… Нерядко всичко това се защитава от същите тези хора, които при други (конфликтни) ситуации са автори на най-черните портрети на страната.

В тази полярна външна представа за икономическия живот на България стопанско-културното самоидентифициране се е разделяло на няколко, често изключващите се позиции.

„Ура-патриотарското“ шовинистично настроение се е проявявало в две посоки. Едната – „позитивната“ – е превъзнасянето на българските „успехи“, които са действителен факт в много по-редки случаи, отколкото е твърдяла пропагандата.

По-интересна е „негативната“ патриотарска нагласа , наслоявала самовнушенията за „прокълнатост“ на България. Поводите за това са немалко и около тях постепенно се изгражда цяла митология с мартирологичния образ на страната и с представа за нея като вечно губеща. Често се прокарва и мотивът за световен заговор срещу България. Икономическата основа на повечето от тези образи е в налаганите след националните катастрофи репарации, а в по-общ смисъл – в дълговете на България. През цялото столетие историята на преговорите по външния дълг е низ от конфронтации, в които кредиторите доказват потенциал за плащане, а българската делегация (кога оправдано, кога неоснователно) се стреми да покаже точно обратното. От многократно повтаряне пред външния свят и в страната тази саморефлексия се превръща в устойчива нагласа , подхранваща българския нихилизъм.

Обратната страна на патриотарските ексцесии е неизличимият комплекс за малоценност и провинциалност в чисто стопанските му измерения. Едва ли някой по-точно е изразил това чувство от министъра на финансите Вл. Моллов през 1928 година. Използвайки обезличаването като аргумент, той се провиква в Народното събрание: „Да бъдем скромни, меридианът на нашия авторитет, на всички нас, които разсъждаваме тук, в това число, разбира се и аз, се простира от Свиленград до Драгоман. Не ние с този меридиан на нашия авторитет ще предписваме на другите как ще се реши монетният въпрос в Европа и света“.

За Моллов това е тактически риторичен похват в една борба, която иначе той води безкомпромисно и може би най-ефективно от гледна точка на българските интереси. Но в тази сентенция той е формулирал блестящо и една от най-устойчивите нагласи на българина. Партията на конформистите, които добре знаят кой е силният на деня и как да не му се противопоставят, винаги е била мощна не само в битов и вътрешнополитически план, но и в отношението към външния свят. Неслучайно метафората на „снишаването“ се роди през 1988 г., в края на един режим, който беше превърнал позицията на притаена безличност в държавна политика в течение на четири десетилетия.

В същия този дебат в Народното събрание комплексът за неевропейска идентичност е блестящо посочен – по друг начин – и от Ат. Буров. За него Стабилизационният заем окончателно възстановява правовия ред, външния престиж на страната и укрепва българската икономика след режима на Стамболийски. Земеделското управление е аберация, близка до комунистическата, която напълно е отхвърляла България извън Европа. Затова със заема страната влиза „в голямото семейство на европейските народи“.

Една много (и често) унижавана нация не може да има нито самочувствието, нито замаха за полет в икономическите си отношения със света. Твърдението, че тук не е Западна Европа, отдавна се е превърнало в стандартно и универсално обяснение за всички несполуки без нужда от по-нататъшни доказателства. Още по-смазващо е, че от икономическата си история малка държава като България е в състояние да извлече единствено поуката, че тя практически никога не е можела да се откупи завинаги с добро поведение. От малкия всеки по някакъв повод взима максимума.

Подобни държави – за България това е особено ясно – са търсили друг тип „компенсаторен“ рефлекс в стопанските отношения и със света. Опитите са блъфиране са една възможност, но тя не може да се прилага нито дълго, нито често срещу по-силни партньори. При това сполучливото й използване изисква умение, такт и безпогрешно познаване на световните реалности и конфликти, каквито българските „актьори“ рядко притежават. Хората, които са умеели да използват в интерес на България световната конфигурация на силите и търканията между тях, винаги са били единици и рядко са се появявали в точния момент.

Като правило въображението на българските управници не е отивало по-далеч от организирането на съшити с бели конци дирижирани кампании, които са имали за последица ново настървение срещу България. Компенсаторни реакции се проявяват и в перченето, „бабаитлъка“, „батакчийската“ философия, опитите чужденците да се уязвят на дребно, кухата грандомания. Типични са например опере(т)ните искания за прекратяване на плащанията по репарациите и по външните дългове през 20-те години. Те намират широк и евтин популистки отзвук, а публични фигури с известна отговорност, които им се противопоставят, се били винаги изолирано малцинство.

Готовността да се обяви мораториум по външните плащания винаги е била разделителна линия за българските управници. През 1928 г. Ляпчев като премиер уморено признава, че „ние не се наемаме – аз поне не се наемам – да се борим против репарациите и да казваме, че няма да плащаме… Тези, които седят тук или ще седят на моето място, те да му мислят как ще излязат и ще кажат: ние в България не приемаме и не признаваме“.

Опити да се преодолее комплексът за малоценност в драматичното стопанско общуване със света са били правени и в друга насока. В България никога не е изчезвала илюзията, че Западът може да бъде „изхитрен“. Най-често резултатите от тази андрешковска психика са били плачевни и не в полза на България. Десетки пъти дребната краткосрочна печалба е водела до много по-сериозни макроикономически загуби или до тотално подкопаване на доверието към страната.

След този кратък обзор въпросът за уникалността или баналната тривиалност на българския икономически казус остава. На пръв поглед почти никои от чертите и събитията, които очертават възможна стопанска самобитност на България, не се оказват достатъчно ярки, за да откроят страната на фона на столетието. Стопанската ни история през 20 век е история на страна „в клетка“, чиито стратегически решения на икономическата политика са се вземали или навън, или – ако това е ставало вътре – при крайно ограничени степени на свобода. Като правило това са били „модернизационни“ решения, отиващи срещу инерцияата на българската стопанска култура. В България „хъсът“ за промени е хронично слаб, а силата на статуквото – изключително силна. Произтичащата оттук липса на креативност е вероятно една от отличителните национални черти.

Причините за финансовите и банковите кризи по света са поразяващо еднакви, но имунната система на едни икономики в това отношение е по-силна, отколкото на други. Държавната намеса е неотменна черта на всички модерни икономики, а етатизмът не е уникално явление. Но през по-голямата част от столетието в България той е бил практика и идеология, налагана без задръжки и мисъл за последиците. Неговата неистовост в български условия го прави особен казус, нещо отличаващо се от средното. Достатъчно е да се прегледат архивите на чуждите свидетели (дипломати, икономисти) за българската действителност, за да се усети, че става дума за нещо необичайно и надхвърлящо техните стандарти. А ако за стандарт се вземе оценката на англосаксонски инспирираните ОН или МВФ, българският етатизъм придобива мащабите на истинска аберация (отклонение, грешка, б.р.).

Но вероятно основното е, че в края на 20 век въпросът за уникалността на една или друга икономика става все по-абстрактен и маловажен. Ако през 1944, а и дори до 1989 г., „откъсване“ от световния икономически мир е било донякъде възможно, при сегашната глобализация това вече е немислимо. Въпросът е не само и не толкова в мигновеното пренасяне на шоковете. Също така важна е еднообразната икономическа идеология, която се разпространява по света. Езикът на икономическата политика се унифицира, а действителните възможности тя да се налага отвън на периферни държави се увеличават. Поривите на новаторство са все по-приглушени, особено за малките страни. И в този сив свят остатъците от колорит като че ли отново опират до народопсихологията, институционалната традиция или просто до историята.

***
Из „Стопанският 20. век на България“, Румен Аврамов, 1999 г.

Материалът Стопанският 20 век на България – между „ура-патриотарското“ и комплекса за малоценност е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В края на века България е чужда на Европа не толкова с патриархална архаичност, колкото с отсъствието на базисните рефлекси, стандарти и институции на една пазарна икономика в стопанската й традиция.

Но има ли нещо „особено“ в българския казус през изтичащия 20 век? (Студията на Румен Аврамов е създадена в края на 90-те години на 20 век, б.р.) По какво се различава България? С какво е интересна? Кое учудва в нея при поглед отвън?

В стопанския мир една страна може да остави забележими следи с периоди на забележителен растеж. История на века помни не едно „чудо“, проблеснало в различни части на света. В тази позитивна хроника името на България би могло да се спомене само два пъти – със златното десетилетие от началото на столетието и с годините на ускорен растеж през апогея на социализма. Двата примера са нееднозначни, с дълбоко разминаване между приличните количествени параметри на растежа и повърхностните (дори негативни) промени в манталитета и институционалните устои на икономическия живот. Отделен въпрос е, че има редица съмнение доколко дори и официално регистрираните темпове са забележителни в сравнение с темповете на съседни или съпоставими държави. Нищо не дава основание тези две български чудеса да останат в световните стопански анали.

Има държави, които свързват името си с дълбочината на стопански катастрофи и страдания, но България няма да се нареди и между тях. Въпреки кратките интензивни инфлационии епизоди през 1919-1922 или през 1996-97, големите хиперинфлации на столетието, които ще се запомнят, имат друг адрес: това са германската и австрийската 1923-24, унгарската 1946, израелската 1982, боливийската 1985, югославската през 1993 година. България е от силно засегнатите страни през годините на голямата депресия, но и тук мащабът на бедствието едва ли надхвърля съществено неговите прояви в страни със сходна икономическа структура и ситуация.

В обществената памет често като връх на несправедливо страдание се посочва договорът от Ньой. Оставям в страни неуловимото и спорно понятие за справедливост в подобни конфликти. Но не мога да не напомня, че между емблематичната „назидателна“ сума, която фигурира в договора (2,5 млрд. златни франка) и фактически платеното от България е налице огромна пропаст. Зад безкрайно усложнените перипетии около преговорите по външния дълг и репарациите винаги прозира невидимата ръка на стопанските реалности и на дисконтирания пазар, която нагажда прекомерните претенции на кредитори и длъжници към обективно възможното. Но то не се дава на готово – „възможното“ може да бъде постигнато единствено, ако има кой да се бори интелигентно и с въображение за него.

Една страна би могла да стане по-забележима, ако се превърне в поле на интересен социален или икономически експеримент. В известен смисъл за България, както и за повечето малки периферни страни, нишата на оригиналност не е в генерирането на модели, а в тяхното изпробване и в играта на прецедентите.

Първоначалното изграждане на българските икономически институции след Освобождение е ставало на празно място и – както често в такива случаи – чрез копиране на готови образци. България „се сродява“ по много линии с Белгия, а първите търсения (почти на всички равнища) са вървели чрез пряко и хаотично напипване на опита в една или друга западна страна. Механичното копиране е типично за маргинални общества, които се конструират и правят опит да влязат в модерността.

Но в редица моменти от изтичащото столетие, България е била избирана за експериментални цели.

Стабилизационните планове на ОН от 20-те години са важен пример в това отношение. Преди да се превърнат в макроикономически стандарт те са прилагани в сравнително тесен кръг държави. България е сред тези страни, наред с Австрия, Естония, Гърция и Данциг… Тогава тестовата група е била много по-ограничена, отколкото днес и в този смисъл – по-елитна. От онези години е останало интересно лично свидетелство на Жак Рюеф, описал собствения си опит на международен експерт, който последователно в Гърция, България и Унгария уточнява детайлите на цялостна мащабна икономическа идеология. Идеология, която този знаменит френски икономист прилага десетилетие по-късно при стабилизацията на френския франк през 50-те години. В мемоарите му България изплува като полигон за амбициозен млад технократ, който „кове“ житейски опит и нова доктрина върху сблъсъка си с реалността на една малка държава.

България е вплитана неведнъж и в двойствени игри с прецедентите. Така през 20-те години българският репарационен казус се превръща в неотделим от този на останалите победени държави. Нямало е и не е могло да има цялостно „българско“ преди и встрани от „германското“ решение – основните принципи за изход от репарационния проблем е трябвало да бъдат апробирани първо за големите победени страни. Но това е правилото, което не изключва възможността по отделни въпроси да се експериментира върху малки държави. Споразумението с България от 1923 година съдържа именно такива. Все още неприлагани принципи, които впоследствие биват използвани и за други страни.

България бе въвлечена в доминото на прецедентите и във верижните мораториуми по външния дълг от началото на 30-те години. В световните дългови вериги всеки казус е важен сам по себе си именно като възможен прецедент. Битката на кредиторите се води страна по страна, защото става дума за принципа, че „когато се пристъпва легалността, от значение е само първата крачка“. А ако такава крачка все пак е направена, тя не трябва да бъде последвана от други. В тези отношения е изключено да се изгражда позитивен образ на неизправен длъжник. За кредитора всеки бой е решаващ, дори и да е останал един редовен длъжник. Срещу възможността той да обяви мораториум се води борба с такава настървеност, с каквато кредиторите са се борили с първия длъжник, изпаднал в неплатежноспособност.

Всичко това се потвърждава от българския случай. Серията мораториуми започва от Южна Америка и продължи през други европейски страни (Унгария) преди да достигне България на 15 март 1932 година. Но въпреки че е от последните държави, обявили неплатежноспособност – и борбата около България всъщност беше ариегардна, защото фронтът вече беше пробит – предисторията на българския мораториум бе епична битка с кредиторите. Настървеността им бе такава, като че ли България бе първата страна, която обявява мораториум по външния си дълг.

По време на дълговата криза през 30-те години България се опитва по собствена инициатива да стане прецедент, като плахо артикулира решение, което по редица точки се доближава до съвременния план „Брейди“. Но на конференцията в Стреза през септември 1932 година нашият проект потъва, без да бъде сериозно обсъден, за да докаже още веднъж, че една малка страна не е в състояние да играе ролята на лидер в решаването на глобалните икономически проблеми.

Излъчването като България като „модел“ нарасна, колкото и парадоксално да е това, в малкия затворен свят на социалистическия лагер. В тази изкуствена сива общност известни национални особености все пак се запазваха, като в ограденото пространство те придобиваха блясъка на оригиналността. В известен смисъл всяка страна беше отделен казус и в един или друг период върху нея се фокусираха напрежения и надежди, свързани с промяна в цялата система. „Българският“ модел в тези условия представляваше хибрид на безапелационно подчинение и дребнаво хитруване, което оставяше определен периметър за социални иновации в рамките на системата. Ако те придобиваха познатите ни уродливи форми, проблемът бе по-скоро в идеологическото заслепение, в липсата на замах и въображение, в истинското скудоумие на националните „иноватори“ през всичките тези 45 години.

Днес международните финансови институции са по-трудноподвижни и доктринално по-консервативни, отколкото през 20-те години. Периметърът на експериментите е много широк, а осмислянето на грешките и съответно идеологическите промени стават по-бавно. Въпреки това последното десетилетие на 20 век отново постави България в относително малобройната група на наблюдавани страни.

Преходът в Източна Европа се превърна в едно от големите начинания на социалното инженерство през 20 век. Разслоението между привидно хомогенната начална група постсоциалистически икономики настъпни бързо. България веднага зае добре дефинираната вторешалонна ниша и нищо не предвещаваше превръщането й в особен казус. Само крайно неудачният ход на промените очерта определена (негативна) специфика на българския случай. Преживяната в една или друга форма финансова криза у нас бе почувствана драматично остро. Характерните навсякъде трудности с инфлацията в България дегенерираха в хиперинфлация. Социалната незрялост доведе до срив в основните икономически институции. Всичко това роди едно наистина екзотично решение, каквото се оказа Паричният съвет.

В самия край на столетието България се превърна в действително интересен експериментален казус, следен под лупа от икономическата теория и международните финансови институции. Вероятно друг път страната не е била толкова подробно икономически описвана отвън, както през последните години.

Върху българския прецедент в момента се апробират нови пътища за стабилизация. Това се почувства отчетливо при кризата в Югоизточна Азия и в Русия от 1997-98. Сред техните причини ще се намерят всички „микроикономически“ фактори на финансовата криза в България, свързани с кредитна инфлация, слаби надзорни регулации, вътрешни кредити, корупция, симбиоза между бизнеса и държавата. Неслучайно изходът за редица от засегнатите страни бе потърсен в посока на българското решение, като международните финансови институции насочиха вниманието си върху приложимостта и устойчивостта на принципите на паричен съвет.

След като България не успя да свърже името си със забележителни събития и факти в стопанския 20 век особеното остава да се търси в културата и манталитета на стопанското поведение. Спецификата на нацията в това отношение най-добре се долавя в погледа отвън и в стопанската самоидентификация на българина.

Подминавам образа на България през социалистическите години, който е плътно покрит от идеологическа конфронтация и зад който се размива представата за специфично националните черти. Истинското отношение към стопанска България е това опреди 1944 и след 1989 година. През всичките тези години погледът на Запада е отправен от висотата на огромна културна пропаст, макар той да не се покрива напълно с отношение на митрополия към колония.

България (вероятно като всяка страна) има своя „добър“ и „лош“ образ навън.

Следва продължение…

***
Текстът е част от студията на Румен Аврамов „Стопанският 20. век на България“. Заглавието е на редакцията. Снимка – Bulgarianhistory.org

Материалът България като икономическо „опитно поле“ през 20 век е публикуван за пръв път на Икономически живот.