fbpx

Трябва ли да се фокусираме върху бързото завръщане на БВП до предкризисното равнище…

Това е истинска история, разказана от Едуард Хес – професор по бизнес администрация и водещ консултант в корпоративна Америка. В продължение на повече от половин век, веригата заведения за понички „Криспи Крем“ има стабилен бизнес, довел до успешно пускане на акциите й на борсата през 2000 г. Следва бърза експанзия – но през 2005 г. новото акционерно дружество вече има проблеми с противоречиви счетоводни практики.

Независими одитори намират вината за това в „…корпоративната култура, движена от тясно фокусирана цел всяко тримесечие да се надхвърлят прогнозите за печалбите“. Това, от своя страна, води до умишлено изкривяване на годишните финансови отчети. С други думи, вместо да правят понички, от което да печелят пари, новите мениджъри следват играта на Уолстрийт – търсят постоянен растеж на тримесечна и годишна база, за да може акциите им неспирно да поскъпват. През 2016 г. мениджмънтът признава, че стратегията за растеж е бил грешка и компанията е свалена от борсата.

Светът на бизнеса знае много примери за компании, които в амбициите си за растеж колят гъската, снасяща златни яйца. Tiffany, елитната верига бижутерийни магазини, от почти два века е еталон за качество – и през повечето време умишлено ограничава разкриването на нови магазини и дори ръста на годишните си печалби. Но след 2007 г. в нея влизат финансови инвеститори и започват да натискат за повече растеж. Резултатът е стотици уволнени служители и стотици милиони долари нов дълг. Tiffany дори продават земята под магазините си и преотстъпват прочутото си име на лизинг.

Въпреки всичко, светът на бизнеса продължава да скандира „Расти или умри!“ – макар че никакви емпирични данни не потвърждават валидността на този девиз. Същото важи за макроикономиката. „Расти, расти!“ – пее хорът на правоверните икономисти. Нека премахнем всичко, което пречи на растежа: вековни традиции, защитени територии, трудови права и социална защита и най-вече справедливата данъчна система.

За някои от най-влиятелните икономисти, демокрацията е по-маловажна от растежа. Робърт Баро, например, в студия от 1996 г. посочва, че „умерените диктатури“ са за предпочитане пред пълноценната демокрация, защото помагат на бизнеса да расте по-бързо. Алберто Алезина пък заключава, че там, където семейните връзки са по-слаби, БВП расте по-бързо. Изводът е оставен на читателя.

Растежът е постоянен и линеен само във формулите на икономистите и в прогнозите на министерствата на финансите. На практика, кризите, рецесиите и депресиите не спират да ни „изненадват“ – и политиците постоянно се стремят да правят нещо, за да помогнат на растежа. Много от мерките в помощ на растежа действително дават краткосрочни резултати, но в дългосрочен план те често отнемат от качеството на живота на хората.

„Обсебеност от растежа“ – така американският икономист Бари Айхенгрийн описва стремежа на страните в Западна Европа след Втората световна война да надминат равнището на производството от 1939 г. и да се доближат до БВП на САЩ. В името на растежа, в Стария континент са привлечени милиони гастарбайтери, Общият пазар се разраства във всички посоки, офшорните зони се толерират, а профсъюзите се кооптират.

Кризата от 2008–2009 г. наруши крехкия баланс, постигнат с тези спорни мерки. Дългова криза, скок на безработицата, разломи в обществото: всичко това е неизбежна последица от спирането на растежа в едно общество, изградено върху модела на непрестанния растеж. Но не това бе най-вредният ефект от Голямата рецесия. Засилващото се тогава внимание към епохални теми като климат, развитие за бедния юг, умиротворяване на планетата, биоразнообразие – беше отклонено към тримесечните „победи“ на БВП.

Тук ще се наложи да се самоцитирам. Тези и други въпроси, които днес се поставят от хиляди учени и активисти, числящи се към идейното течение на де-растежа (degrowth), в България бяха повдигнати още през 2009 г. в статия със странното за времето си заглавие „В капана на икономическия растеж“. Тя се появи на страниците на сп. Икономика и в окото на рецесията защитаваше тезата, че спадът на БВП не е бедствие за страна, която работи за доброто на населението си – както и ръстът на БВП сам по себе си не е благо.

„Икономическият растеж е партитурата на глобалните финанси“ – отбелязах тогава и оптимистично предположих, че „в бъдеще, икономическите постижения на едно правителство ще се определят не толкова с набъбването на икономическия продукт, колкото с намаляване на БВП при стабилни ценови равнища при запазване на жизненото качество“. И още: „Същите потребности, които хората задоволяват днес, може да се задоволят по-ефективно, т.е. с по-малък прираст на икономическия продукт„.

Тази концепция все по-често надига глас в обществената дискусия (последно – във Великденското обръщение на Римския папа до социалните активисти в света). Не знам дали още след тази, или след някоя от следващите големи кризи, но управленският успех скоро ще се изразява не в ръст на БВП, а в запазване на възприеманото качество на живота при намаляване на екологичния отпечатък, т.е. на материалното производство.

Подобно решение е в пълна степен икономическо: то се стреми към най-голям резултат, който може да се задържи в дългосрочен период, предвид наличните ресурси. Но тук икономическата логика се сблъсква с финансовия тип решения. Кредитът се нуждае от икономически растеж, за да съществува. Финансовият капитализъм търси растеж, тъй като обещава доходност на инвестираните финансови ресурси. За да има доходност, е нужна извънредна печалба, значително надминаваща наградата на предприемача.

За да стане уравнението още по-сложно, намесва се и социално-икономическото неравенство: без непрестанен растеж, класовата борба ще се изостри. В общество, което вече е било трансформирано за нуждите на растежа, преустановяването на растежа е пък към антиутопия. Единственият изход е дълбока институционална промяна.

Независимо че противоречията на икономическия растеж днес се виждат по-ясно, трябва да направим неприятно заключение. Политическите реакции спрямо преустановяването на растежа през първото полугодие на 2020 година са на същата точка, в която бяха през лятото на 2009 г. Те просто се изместиха една разгъвка напред по историческата спирала. За изминалото десетилетие не сме постигнали особен идеен и структурен напредък.

През 2009 г. икономистите в България оплакваха рецесията, но споменаваха само с половин уста, че предходният икономически бум беше захранен с горещи пари и имотни спекулации. После, в годините на „постната пица“, българското общество понесе тежко поражение в името на растежа. За изминалото десетилетие, БВП на страната скочи с 20 млрд. долара, но населението намаля с 477 хил. души.

Продължихме да „оптимизираме“ болници и училища. Финансите ни лъскави като бележник на амбициозна седмокласничка, но универсалният отговор на политиците спрямо народните искания беше „няма пари“. Задържахме цената на труда ниска в името на хипотетични чужди инвестиции и дори вече се оглеждахме за внос на работна ръка от Африка и Азия, защото благоприятстващата растежа финансово-икономическа политика обезкърви българския народ. (Освен кръв, от страната струеше и мозък).

Днес, през първото полугодие на 2020 г., отново сме изненадани, ужасени, фрапирани, стреснати, поразени – „икономиката“ може да падне със 7% на годишна база! Може и с повече!! Може би чак през 2022 г. ще се върнем на пред-коронното ниво!!! Реагирайки на тази спешност, правителството планира инфраструктурни инвестиции и подпомага отрасли, които допринасят за БВП – но в дългосрочен план от тях икономиката ще загуби.

Годините със спад на БВП не са време за стимулиране на растежа, а за пренастройване на националната икономическа структура. Независимо че имаме малко инструменти на разположение, моделиране на стопанската структура на страната е възможно. Такова е и нужно, за да може България при неизбежната следваща криза да бъде по-малко уязвима и с по-добър шанс да се възползва от откриващите се пукнатини на световните пазари.

Какво направихме след 2010 г.?Ръстът на БВП през периода се дължеше главно на отрасли тип „дойна крава“ с тенденции към „куче“ (според термините на БКГ): автомобилостроене, пластмаси, масов туризъм, въглеродни горива. Ако вместо да гоним растеж на БВП, тогава бяхме търсили подобряване на структурата на икономиката, кризата днес щеше да ни засегне по-слабо, а перспективите за възстановяване щяха да са по-добри. Да не говорим, че населението на България днес щеше да е по-голямо. 

Какво правим през 2020 г., когато икономиката в течение на едно тримесечие престоява в склада? Отново търсим начин да възстановим ръста на брутния икономически продукт. Не искаме ли да се стремим към друго: към устойчива структура на икономиката, която ще позволи на хората да живеят по-добре чрез своя труд? Всяка система расте до време и след един момент първосигналното натрупване на количество е време да отстъпи на политики за подобряване на структурата. Но колко от хората, управлявали страната през последните десетилетия, правеха разлика между количество и качество?




Имате възможност да подкрепите качествените анализи, коментари и новини в "Икономически живот"