fbpx

В разгара на водната криза в България все по-ярко започнаха да се открояват проблемите, трупани с години. Лошо управление, престъпна безстопанственост, нарязани тръби, огромни загуби заради стара инфраструктура. Засега те се решават „на парче“, а общественото недоволство се потушава със смяната на министри и отговорни ръководители по места. Все по-натрапчиво в общественото пространство се натрупват факти, довеждащи до един и същи извод. Че за разрешаването на проблемите са необходими пари. Много пари.

Въпросът – откъде да се вземе финансовият ресурс, дълги години бе просто риторичен.
Напоследък, управляващите и техните сателити се разтичаха по телевизионните студия за да обявят, че няма от къде другаде освен от обикновения потребител. Явно подготвят стратегията за новия инвестиционен период. Защото и до момента цената на водата си расте на базата на исканията на водоснабдителните дружества. Расте неконтролируемо, без да иска мнението на потребителите на това основно човешко благо. Само привидно цената на водата се контролира от КЕВР, но фактите показват растеж на цената по-висок от първоначално заложените в инвестиционния план. На всички ни е ясно, че проблемите във водния сектор са следствие на управленски грешки. Независимо на кое правителство. За пореден път се оказва, че за тях отново ще плаща обикновеният потребител през увеличението на цената на водата. А то никак не е малко.

Колко инвестиции са нужни за подмяна на цялата водоснабдителна инфраструктура?
Допреди 3-4 години се лансираше цифрата 11 млрд. лева. От година насам искащите този огромен финансов ресурс спряха да уточняват думата „лева“. Сумата нарасна на 13-15 млрд., като дори се намери смелчага, който обяви в обществената телевизия, че това не са левове, а евро. Кой и как определя стойността на искания от сектора финансов ресурс, засега тъне в мъгла, като се подмята че са изчисления на Европейската инвестиционна банка. Откъде и как са взели те изходните данни, на които да се позоват също е мистерия. За обществото остават двата фундаментални факта. Първият е, че трябват много и непрекъснато увеличаващи се пари и вторият – че именно те (ние) трябва да ги платят.

Официалните институции пускат съвсем откъслечна и оскъдна информация за това, колко европейски средства, такива от бюджета и най-вече онези, които са събрани в следствие увеличението на цената на водата, са вложени за подмяната на водната инфраструктура. В публичното пространство се изваждат на парче стойности между 3 и 4 млрд. лв. за последните 5 години. И то общо. Засега остава неясен дори резултатът на този налят в сектора огромен финансов ресурс. Едва ли някой би се задоволил с 50-ната пречиствателни станции в по-малките градове и позакърпените тук-там язовирни стени. Основният проблем си остава самата градска инфраструктура, която трябва да се подмени, за да се намалят загубите на вода.

Въпреки огромния досега събран финансов ресурс, загубите на вода остават над 50% в повечето случаи. Дори данните за дружествата, отчитащи намаление ни изглеждат малко имагинерни. Конкретен пример за това е Софийска вода. Според кмета на София за обслужване на месечното потребление на столичани са необходими 400 хил. куб. м. дневно, или около 12 млн. куб. м. месечно. Данните от отчета на дружеството за 2018 г. показват, че средно на столичани са фактурирани около 6.67 млн. куб. м., което си е отново над 55% загуби и не кореспондира с твърдението на дружеството за загуби под 50%.

Според данните от доклад, изнесени в парламента става ясно, че в България водопроводната мрежа е с дължина 90 000 км. В същото време от тях са подменени едва 2500 км. За последните пет години. Не трябва да имаш кой знае какви математически познания, за да ти е ясно, че с тези темпове за подмяната на цялата мрежа ще са ни необходими над 100 години. При остаряваща водна мрежа за около 70 години, то мисията си изглежда направо невъзможна.

Освен увеличението на цената на водата, българският потребител го грозят и други нови финансови тежести. От изпуснати реплики на министъра на МОСВ става ясно, че съвсем скоро в парламента ще се обсъжда въвеждането на „такса вода“, която ще бъде постоянна съставка от фактурите ни, независимо от това дали даден потребител използва вода или не. Тази такса ще се плаща заради възможността потребителят да има достъп до наличието на вода в имота си.

Доколко могат да издържат потребителите на увеличението на цената?
Прагът на поносимост на цената е с формула, показваща стойност 2-3 пъти по-висока от текущите цени. Едва ли някой би я издържал, но пък си е едно основание за спокойното вдигане на цената на водата. Тъй като цената и така вече е непоносима, следващото увеличение ще е много рисково и ще постави на сериозно изпитание търпението на потребителите. Засега правителството обмисля вариант да въведе така наречените „водни помощи“ за социално слабите групи, с което да потуши народното недоволство. Този метод в момента е успешен при плащане на сметките за парно. Дали обаче, ако се приложи и за водата, ще е достатъчен?




Имате възможност да подкрепите качествените анализи, коментари и новини в "Икономически живот"