fbpx

Съвсем ниски, по възможност нулеви данъци – и високи държавни разходи, които да осигурят приемливо равнище на публичните услуги. Не е ли точно това, което иска българското общество? Че го иска – иска го, но едва ли е възможно да го получи. Да се стремим към уредена държава по европейски образец при ниско равнище на данъци е все едно да настояваме за ускорена консумация на алкохол без последващ махмурлук.

Но ако слушаме лидерите на общественото мнение в България, следва да заемем точно такава позиция. Във Фейсбук бичуваме „държавата“: тя се проваля в здравеопазването, затваря училища, не опазва горите и водите, не осигурява демографски политики за обезлюдените региони, пътищата са с дупки, полицаите са затлъстели, няма стимули за бизнеса, не се финансира научна и развойна дейност и т.н. И сме абсолютно в правото си да размахваме камшика, защото нещата действително стоят така.

Само че откъде правителството да вземе пари, за да извърши тези безспорно належащи неща? Тук лицата на икономическите коментатори изведнъж стават строги и те заговарят за тежестта на корупцията. Нямало пари, защото злонамерени политици на държавни постове източвали правителствените каси. Ако се отрежел коренът на корупцията, и в обществото изведнъж щяло да има пари за всичко. „Само недейте да вдигате данъците, че и тях ще откраднат!“ – размахват пръст икономическите мъдреци.

Корупцията в никакъв случай не е грешно, но е само частично обяснение за недостига на публични средства. Дори изцяло да се преборим с корупцията – което не е направила нито една страна по света – при сегашното равнище на данъчна тежест в България, пак няма да разполагаме със средства да изградим страна от европейски тип. Същото касае приватизацията на публичните услуги: ако изцяло се откажем от държавно здравеопазване и всеки плаща лекарствата и операциите от джоба си, на теория може да си позволим данъци, дори малко по-ниски от сегашните.

Който е изследвал икономиката на здравеопазването знае добре, че без наличието на универсална здравноосигурителна система, пациентите са принудени да плащат много по-високи цени за здравни услуги и лекарства. В САЩ, например, се е наложил моделът на частното здравно осигуряване – и разходите за здравеопазване са близо два пъти по-високи, отколкото в останалите страни от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). В същото време, онези сектори от здравеопазването в САЩ, които се покриват от държавата (около 1/5 от общите разходи), плащат двойно по-ниски цени от останалите.

Така че пътят към изграждането на проспериращо общество едва ли минава през „закриване на държавата“, за което с младенчески ентусиазъм ратуват толкова много български икономисти. По-големият мащаб дава сила при преговори, и е бариера – сякаш единствената останала в обществото – пред мощта на големия капитал. Разбира се, в наши дни все по-често ставаме свидетели на припокриване между интересите на големия капитал и на голямата държава, поради която причина левият анархизъм е във възход.

Но думата ми беше за данъците и за доктрината, че тези данъци следва да са ниски, за да може в обществото да останат повече пари и то да расте – което, също така, се тълкува в смисъл, че ефективността при харченето на парите е по-висока там, където решенията взима не централен орган, а частният интерес. Тази логическа верига има най-малко три сериозни дефекта, за които ентусиастите на ниските данъци предпочитат да мълчат.

Първо, данъците служат не само за набиране на средства (особено в света на фиатните пари), а вменяват и ангажимент към обществото. Ако си дал значителна сума от джоба си за общи цели, не ти е все едно какво се случва в страната. В българската регресивна данъчна система, в която от богатите се удържат социални осигуровки само до прага 3,000 лв., а собствениците на фирми с лекота заобикалят извънредно ниския корпоративен данък от 10%, успелият човек „дава едни пари“ на държавата и не иска да го занимават с повече глупости.

Но ако от доходите му се удържаха по-значителни социални и здравни осигуровки и подоходни данъци, нещата щяха да са съвсем различни. Ох, как щеше тогава този успял човек да протестира срещу ниското качество на храната в ученическите столове. Срещу нулевите мерки за защита на качеството на въздуха в градовете. Срещу корупцията в съдебната система и прокуратурата. Срещу нефункционалността на държавните железници. Той щеше да протестира заради себе си, а не за някакви имагинерни идеали. В страни с по-високи данъци, политическите своеволия са много по-голяма рядкост.

Второ, когато данъците са много ниски, богатите хора и собствениците на бизнес нямат стимул да ги „похарчат по-ефективно от държавата“ – а да ги спестят, т.е. да ги обърнат в капитал, най-често непроизводителен. Така икономиката от предприемаческа се превръща в рентиерска, нивото на иновациите спада и развитието се преустановява. Най-голям подем икономиката на САЩ изживява между 1950 и 1979 г., когато пределните данъчни ставки върху доходите са средно 75%. С такова облагане на високите доходи и печалбите, има огромен стимул парите да се ре-инвестират в бизнеса.

Трето, данъците са най-ефективният инструмент за намаляване на неравенството в обществото. Ниски данъци – високо неравенство, и обратно. А когато неравенството е високо и социалната мобилност е ниска, множат се анти-обществените прояви: престъпност, вандализъм, сива икономика, социално изключване. Което, от своя страна, е чудесна тор за мръсното семе на фашизма.

Да допълним с това, че ниските данъци в една страна отблъскват чуждестранните инвестиции. Точно така, тази зависимост наскоро беше емпирично доказана: ниски данъци означават по-малък обхват и качество на публичните услуги, включително на образованието, тоест на уменията на работната ръка – нещо, което инвеститорите ценят далеч повече, отколкото 2 или 5 процентни пункта „отстъпка“ в корпоративния данък.

Петият аргумент срещу ниските данъци е нещо като мое научно откритие: в света съществува силна корелационна връзка (r > 0.6) между равнището на субективната удовлетвореност на жителите на една страна, или т.нар. „щастие“, и равнището на данъчна тежест. С други думи, около 40% от обяснението защо хората в една страна живеят по-щастлив живот от жителите на останалите страни, са техните по-високи данъци.

Разбира се, хората най-вероятно обясняват щастието си с доброто образование и здравеопазване, поддържаните пътища, отговорните публични институции, активното гражданско общество, което не допуска некомпетентни и нечестни политици до властта – с подобни неща, а не с данъците. Но всички тези хубави неща, които ни карат да казваме „ей, щастливо си живеят хората в онази Европа“, биха били невъзможни без адекватни – тоест не-ниски, данъци.




Имате възможност да подкрепите качествените анализи, коментари и новини в "Икономически живот"