На 19 март 2021 г., мениджърите на TAP AG съобщиха, че от започването на доставките по Транс Адриатическия газопровод (TAP) на 31 декември 2020 г. от Азербайджан в Европа вече са били транспортирани един милиард кубически метра природен газ. Природният газ влиза на територията на Европейския съюз през гръцката съединителна точка в Кипои, където TAP се свързва с Транс Анадолския газопровод (TANAP).

„Нашата инфраструктура продължава да осигурява диверсификацията на няколко газови пазара. Обемите газ, доставяни по TAP, играят ключова роля в осигуряването на Европейския съюз на нов източник на сигурна, надеждна и достъпна енергия”, заявява управляващият директор на TAP Лука Шиппати.

За първи път в историята, Азербайджан изнася свой природен газ на европейския пазар по тръбопроводи. След успешното свързване на TAP с италианската газоразпределителна мрежа на 15 ноември миналата година, търговските доставки на природен газ в Италия се осъществяват през Мелендудно чрез компанията SNAM Rete Gas (SRG) и през Неа Месимврия в Гърция и България чрез компанията DESFA.

След като придоби пряк достъп до европейския газов пазар, Азербайджан, който е един от най-големите износители на природен газ в света, диверсифицира успешно експортните си възможности. Това от своя страна създава цяла поредица от нови възможности за алтернативни доставки на енергоносители в страните от Югоизточна и Централна Европа.

На дневен ред вече e изграждането на Йонийско Адриатическия газопровод (Ionian Adriatic Pipeline – IAP), с който Южният газов коридор ще бъде разширен в посока към Черна гора, Босна и Херцеговина и Хърватия. Загреб дори оповести количествата природен газ, които очаква да получи чрез Йонийско Адриатическия газопровод – 2,5 милиарда кубически метра годишно, а Албания смята да реши въпроса с газификацията си за сметка на количествата газ, постъпващи по TAP и по IAP.

Европейската комисия признава важността на Йонийско Адриатическия тръбопровод (Ionian-Adratic Pipeline – IAP) за регионалния газов пазар, по-специално за Хърватия, Албания, Черна гора и Босна и Херцеговина.

„Като сигнал за значимостта на IAP за региона, Комисията му даде статут на Проект от взаимен интерес (Project of Mutual Interest – PMI), категория инфраструктурни проекти, която включва тези, от които имат полза една или повече от договарящите се страни от Енергийната общност (страните от Западните Балкани, Украйна, Молдова, Грузия) и една или повече страни от ЕС, но нямат статут на Проект от общ интерес (Project of Common Interest – PCI) в рамките на Европейския съюз в съответствие с Регулация 347/2013“ е заявил източник от ЕК пред азербайджански журналисти.

Още преди година, от Европейската комисия дадоха сигнали, че с получаването на статута на Проект от взаимен интерес (PMI), вече може да се разисква, доколко изграждането на IAP в страните от Западните Балкани може да се подкрепи в рамките на определени програми, като Инструмента за пред-присъединителна помощ (Instrument for Pre-accession Assistance – IPA).

Несъмнено, от технологична, а и от политическа гледна точка би било напълно естествено, Йонийско Адриатическият тръбопровод (IAP) да бъде свързан с Транс Адриатическия газопровод (TAP), за да доставя природен газ в повече страни от Югоизточна Европа.

Газопроводът с обща дължина от 516 километра ще се простира от Албания, през Черна гора и през Босна и Херцеговина до Хърватия. Капацитетът на газопровода ще бъде от порядъка на пет милиарда кубически метра природен газ годишно.

TAP вече са подписали меморандуми за разбирателство и сътрудничество с разработчиците на проекта на IAP – по-специално с компаниите Plinacro (Хърватия), BH-Gas (Босна и Херцеговина), Geoplin Plinovodi (Словения), както и с правителствата на Черна гора и Албания.

Създадена е съвместна работна група между TAP и IAP, която редовно се събира, за да синхронизира времевите графици на двата тръбопровода и координира техническите въпроси на свързването им. По-специално, Хърватия очаква да получава приблизително 2,5 милиарда кубически метра газ годишно по Йонийско Адриатическия газопровод (IAP).

Вероятното време на осъществяване на проекта, все още не е оповестено.

Румъния, Северна Македония, Унгария и Украйна също проявяват официален интерес към продължаването на Южния газов коридор и свързването му с техните газопреносни мрежи.

На 15 януари 2021 година, комисарят по международната енергетика в Министерството на външните работи и търговията на Унгария – Дора Зомбори, е заявила, че Унгария е заинтересувана да включи в своя бъдещ енергиен баланс доставки на азербайджански газ.

На 16 март 2021 година, унгарският министър на външните работи и търговията Петер Сийярто потвърждава позицията на Унгария, като заявява, че „Южният газов коридор създава нова реалност”.

„За нас, Кавказкият регион играе жизнено важна роля, заради енергоносителите и по транспортни причини. Вие знаете, снабдяването на Унгария с енергоносители е критичен въпрос, както и за цяла Средна Европа, поради еднопосочната зависимост, в която сме, разбира се. И сега Южният газов коридор създава нова реалност. Сега Южният газов коридор преминава през Грузия и това ни дава шанса да диверсифицираме своите източници и маршрути на доставки, когато става дума за снабдяването на страната с природен газ“, заявява унгарският министър пред „Business Media Georgia“.

На 2 февруари 2021 година, Министерството на външните работи на Австрия също заяви интереса на страната си към възможностите за сътрудничество с Азербайджан, като доставчик на природен газ.

Според информация от Министерството на икономиката и устойчивото развитие на Хърватия от 19 февруари 2021, разговорите по проекта на Йонийско Адриатическия газопровод (IAP) продължават.

„IAP е важен проект за Хърватия, а също така и за ЕС и за региона като цяло. Хърватската компания “Plinacro”, която е операторът на газопреносната система в страната, взима активно участие в подготовката за осъществяване на IAP и поддържа контакти с колегите от Албания, Черна гора и Босна и Херцеговина”, са заявили от министерството.

По всичко личи, че към компанията на страните от Западните Балкани, Румъния, Унгария и Австрия, които искат да се възползват от продължаването на Южния газов коридор с така наречения „Вертикален коридор”, ще се присъединят и Словакия и Чешката република.

На 17 март 2021 година, Президентът на Азербайджан – Илхам Алиев прие делегация, водена от министъра на външните работи и европейските въпроси на Словакия – Иван Корчок. По време на разговора са били обсъдени въпроси, свързани с политическите връзки, икономическото взаимодействие, разширението и развитието на търговските връзки, сътрудничеството в областта на разминирането. Било е отбелязано върховенството на принципите на териториалната цялост и суверенитета и неприкосновеността на границите на държавите в междудържавните отношения.

Словакия е готова да подкрепя Азербайджан в периода след военния конфликт с Армения. Според Иван Корчок, Словакия подкрепя тристранното споразумение, подписано между Азербайджан, Русия и Армения. Министърът е отбелязал, че страната му възнамерява да продължи развитието на двустранните отношения с Азербайджан в различни области.

Междувременно, по данни на Министерството на промишлеността и търговията на Чешката Република от средата на март 2021 година, в момента се водят преговори за подписване на ново споразумение между Чехия и Азербайджан за сътрудничество в областта на енергетиката. Тук вече не става дума само за природен газ, а и за голямото значение на доставките на нефт от Азербайджан за чешката икономика.

„Ние възнамеряваме да подпишем този документ колкото може по-скоро, доколкото винаги сме подчертавали важността на сътрудничеството с Азербайджан в областта на енергоносителите, в това число и на доставките на азербайджански суров нефт за чешките нефтопреработвателни компании, особено за завода в Кралупи на Вълтава. Азербайджан е вторият по значение доставчик на нефт в Чешката република и затова оказва съществено и позитивно влияние на енергийната сигурност на нашата държава. Така например, през 2020 година по тръбопровода IKL  в Чехия са доставени 1,426 милиона тона азербайджански нефт“, се казва в изявление на Министерството на промишлеността и търговията на Чехия.

От изложеното до тук се вижда изключителната динамика на събитията и бързината, с която нараства интересът към възможностите за удължаване на Южния газов коридор – този път на север. Несъмнено главният въпрос в такава ситуация е дали доставчикът, на първо място Азербайджан, разполага с такива количества природен газ, че да отговори на търсенето на европейския газов пазар?

Разбира се, вече започва да става актуален въпросът и за капацитета на съоръжението, но първоначално той може да се повишава с палиативни мерки като допълнителни компресорни станции, а впоследствие и с евентуалното изграждане на втори, паралелен тръбопровод. По-трудният въпрос си остава, дали в „началото на тръбата” на Южния газов коридор може да се подаде достатъчно природен газ?

Отговорът е, че изграждайки подобно огромно съоръжение, хората създали неговата концепция, далече не са имали намерение да се ограничат само с ресурсите от азербайджанския шелф на Каспийско море. Най-силният коз на алтернативните доставчици на природен газ по Южния газов коридор е възможността за използването на ресурсите на Туркменистан, който разполага с четвъртите по големина в света запаси от природен газ и може да бъде реалното решение на сложната система от уравнения, свързана със задоволяването на търсенето на алтернативни газови доставки по Южния газов коридор.

Възможността да се удължи Южният газов коридор на изток е напълно реална. Напълно технически осъществимо е изграждането на газопровод по дъното на Каспийско море, така нареченият Транс-Каспийски газопровод, който да свърже газовите полета в Туркменистан с Южно Кавказкия газопровод – първия от трите изградени до сега газопроводи на Южния газов коридор.

Затова, че изграждането на Транс-Каспийския газопровод изобщо не е проект с непреодолима сложност свидетелства фактът, че вече има напълно официални кандидати, които да изпълнят строително-монтажните работи. По време на сесията „Енергийният потенциал на Каспийско море”, състояла се на 11 – 12 август 2019 година, консорциум от първокласни европейски компании като “Edison Technologies GmbH”, “MMEC Mannesmann GmbH”, “Air Liquide Global E&C Solutions”, съюзили се с китайската държавна компания “SINOPEC Engineering Group”, афишира своето желание да изпълни Транс-Каспийския газопровод.

На 16 август 2019 година, представителите на консорциума се срещат със заместник председателя на Министерския съвет на Туркменистан – Миратгелди Мередов и със съветника на Президента на Тукменистан по нефтените и газовите въпроси – Ягшигелди Илясович Какаев. На тази среща става ясно, че консорциумът предлага да изгради 300 километровия газопровод „до ключ”. На срещата е направено и алтернативно предложение – ако стане така, че геополитическите опоненти на газопровода надделеят, да бъде изграден завод за метанол.

Ако за техническите аспекти на Транс-Каспийския газопровод предлага услугите си такова първокласно сдружение, то за финансирането на проекта е готов да се погрижи направо Европейският съюз. На 6 юли 2019 година е създадена Делегация на ЕС за страните от Средна Азия, като седалището й многозначително е разположено столицата на Туркменистан – Ашхабад.

Само след шест дни, на 12 август 2019 година, Брюксел съобщава на всеослушание, че разговорите с Туркменистан за участието на ЕС във финансирането на изграждането на Транс-Каспийския газопровод до Азербайджан са подновени. По време на Каспийския икономически форум, организиран под патронажа на президента на Туркменистан, току що пристигналият специален представител на ЕС в Средна Азия – Петер Буриан заявява:

„През 2019 година, ЕС възобнови и се старае да интензифицира преговорите за възможното си участие във финансирането на строителството на газопровода през Каспийско море“. Според него „Европейският съюз и Туркменистан обсъждат как да доставят туркменския газ в Европа“.

Тук, „меката сила” на Европейския съюз се изправя срещу „твърдата сила” на Русия, както и срещу тактическия съюз между Руската федерация и Иран, който се противопоставя срещу изграждането на Транс-Каспийския газопровод. Завързалият се „Каспийски газов гордиев възел”, противопоставянето на оста „запад-изток” (Азербайджан-Туркменистан) срещу оста „север-юг” (Русия-Иран) е подробно анализиран в предишни трудове на авторите. Противопоставянето е достойно за сюжет от времето на „Голямата игра” между Руската империя и Британската корона в Средна Азия, но ограниченията в обема на този труд не позволяват да се направи подробен анализ.

Важното в случая е, че за втори път след началото на изграждането на газопровода TAPI (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия), изграждането на подобен линеен обект сякаш има миротворческо влияние. Перспективата за изграждането на Транс-Каспийския газопровод и за извеждането на Туркменистан на европейските газови пазари, редом с Азербайджан, спомага да бъдат разрешени много спорове, останали от времето на предишното държавно ръководство в Ашхабад.

Засега венецът на усилията за сближаване между Туркменистан и Азербайджан е постигането на споразумение за съвместно използуване на нефтеното находище „Достлуг” в Каспийско море[1].

Едновременно с развитието на описаните по-горе събития тече постоянен процес на отваряне на икономиките на Средна Азия към света и в частност към Европа. Това се вижда особено отчетливо при Туркменистан и Узбекистан, чиито икономики в началото на съществуването им като независими държави бяха твърде затворени. Днес вече сме свидетели на съвсем практически действия на правителствата на двете държави за получаване на членство в Световната търговска организация и за по-добро вписване в световното разделение на труда.

На 15 април 2020 година в Министерството на външните работи на Туркменистан се е състояло поредното заседание на Правителствената комисия по изучаване на въпросите, свързани с влизането на Туркменистан в Световната търговска организация (WTO)[2]. В хода на срещата, участниците са разгледали редица приоритетни въпроси около продължаването на работата по активизирането на сътрудничеството между Туркменистан и Световната търговска организация (WTO) и по-нататъшното усилване на двустранното сътрудничество с тази глобална организация. Пак в рамките на тази среща, участниците са се запознали с Обзора на търговско-икономическата политика на Туркменистан, подготвен в съответствие с процедурите на Световната търговска организация (WTO).

На основа на проведеното обсъждане, след като е бил изслушан отчетът на Комисията за извършеното през 2019 година, е бил обсъден и въпросът за ускоряването на процеса на предоставяне на Туркменистан на статут на наблюдател в Световната търговска организация (WTO).

За амбициите на Узбекистан да стане член на Световната търговска организация (WTO) научаваме от информацията за проведената във формата на видеоконференция среща на най-високо равнище между Президента на Узбекистан – Шавкат Мирзийоев и Федералния канцлер на Германия – Ангела Меркел. В официалното съобщение на Министерството на външните работи на Туркменистан, се казва изрично:

„Договорено е продължаването на взаимодействието по въпросите на влизането на Узбекистан в Световната търговска организация, а също така и възможно най-бързото завършване на подготовката на Споразумение за разширено партньорство и сътрудничество в рамките на конструктивния диалог с Европейския съюз. Подчертана е важността на задълбочаването на сътрудничеството по такива приоритетни направления, като осигуряването на правата и свободите на човека, борбата с корупцията и равенството между половете“[3].

Също така, от информацията на МВнР на Узбекистан разбираме, че по време на срещата на най-високо равнище онлайн, особено внимание е било отделено на въпросите на икономическото взаимодействие. В съобщението се казва:

„Германия традиционно е ключов технологически и инвестиционен партньор на Узбекистан. През последните години, стокооборотът нарасна един път и половина, създадени са около 50 нови съвместни предприятия. В Узбекистан активно работят такива известни немски компании като „MAN”, „Claas”, „Knauf”, „Papenburg”.

За първи път на пазара дойдоха „Volkswagen” и „Viessmann”, след дълго прекъсване се върнаха „Siemens” и „Bosch”. През миналата година обемът на инвестициите на германските компании в икономиката на нашата страна [на Узбекистан, бел. ред.] е надхвърлил 700 милиона долара.

На срещата е постигната договореност за подкрепа на съвместни проекти, делови контакти и инициативи, а също така за разширяването на дейността на водещи немски компании и банкови институции в Узбекистан.

През месец май тази година е планирано провеждане на поредната среща на Узбекско–Германския Делови съвет, за да бъдат обсъдени новите направления в сътрудничеството и кооперирането, преди всичко в сферата на развитието на индустриалните клъстери, цифровизацията и „зелената икономика”, прокарването на проекти в областта на възобновяемата енергетика“.

Дипломатическата активност на Узбекистан спрямо страните от Европейския съюз постоянно нараства, като спектърът на страните, с които се водят разговори се разширява.

На 16 март 2021 година, във Варшава, министърът на външните работи на Полша – Збигнев Рау приема заместник министъра на външните работи на Узбекистан – Шерзод Асадов. Срещата е знакова, защото рангът на двамата преговарящи е различен, но полските домакини изобщо не се притесняват от това. Поводът за разговорите е състоялият се Осми кръг на политическите консултации между министерствата на външните работи на двете страни.

Сериозната ориентация на Узбекистан към работа със световни брандове и позициониране на страната в международното разделение на труда се илюстрира много добре от случая със започването на производство на спортни “Nike” и “Adidas” в страната. Това е една съвършено частна инициатива, като се очаква масовото производство на спортни обувки “Nike” и “Adidas” ще започне в Узбекистан през четвъртото тримесечие на 2021 година. Тази информация е била потвърдена от Центъра за икономически изследвания и реформи при Асоциацията „Узчармсаноат” – браншова организация на узбекската лека промишленост.

За строителството на завода за производство на изделията на тези марки е бил отделен един хектар земя в Асакинския район на Андижанска област. Предприятието ще започне да работи с пълен капаците през третото тримесечие на 2022 година. Очаква се, заводът да произвежда по 3 милиона чифта спортни обувки за година.

Чуждестранният инвеститор Фат Ронг Сюан е вложил в проекта 12 милиона американски долара преки инвестиции. До този момент половината от сумата вече е използвана за строителните работи.

Очаква се, че 50 процента от готовата продукция ще се изнася в страните от Централна Азия, а 30 на сто – в други страни за сметка на участие в международни панаири. Двадесет процента от продукцията ще се предлагат на вътрешния пазар в Узбекистан.

По данни на Асоциацията „Узчармсаноат”, при производствените изпитания на завода е организирано производството на местен бранд детски и юношески маратонки в обем от 40000 чифта за месец. На работа са привлечени безработни мъже и жени от региона[4].

Експанзията на Азербайджан на европейските газови пазари от една страна диверсифицира доставките на природен газ в страните от ЕС, а от друга страна поставя въпроса за осигуряването на значителни допълнителни количества природен газ. Тази необходимост дава мощен тласък на стремежа на Туркменистан да излезе на европейския газов пазар – най-големият вносител на природен газ в света в момента.

Съществува синергия между експанзията на Азербайджан на пазара на енергоносители в Европа и отварянето на икономиките на държавите от Средна Азия, особено на Туркменистан и Узбекистан, към света и към европейските пазари в частност.

За това допълнително спомага ролята на Казахстан, Туркменистан и Азербайджан, като оператори на фериботните връзки през Каспийско море. С пускането в експлоатация на железопътната линия, Баку-Тбилиси-Карс, която е свързана с турската железопътна мрежа и от там – с европейската железопътна мрежа, Транс – Каспийският маршрут на новия Велик копринен път вече е напълно оформен и функциониращ. Каспийските пристанища Актау (в Казахстан), Туркменбаши (бивше Красноводск в Туркменистан) и Баку (в Азербайджан) изиграха ключова роля по време на все още неприключилата пандемия COVID-19 за запазване на движението на търговските потоци от товари в световен мащаб.

В заключение се налага още един път да се подчертае съществуването на синергия между експанзията на Азербайджан на европейските газови и нефтени пазари, отварянето на икономиките на държавите от Средна Азия към Европа и света (както в областта на въглеводородите, така и в областта на не-нефтената икономика) и продължаващото развитие на транспортната инфраструктура в региона, която се утвърди като един от работещите маршрути на новия Велик копринен път.

Отношението на България към тези процеси би могло и би трябвало да бъде обект на отделен анализ. Като цяло, българското поведение е пасивно и изчаквателно. Българската роля в такива мега-проекти като Южния газов коридор се засилва от намесата на Брюксел, а не заради осъзнато разбиране за мястото на такива начинания в нашата скала на национални интереси.

[1] Подробности за постигнатото споразумение между Азербайджан и Туркменистан относно съвместната експлоатация на нефтеното находище „Достлуг”, могат да се видят в (Detchev, 2021).
[2] Съставът на Правителствената комисия за изучаване на въпросите, свързани с влизането на Туркменистан в Световната търговска организация (WTO), беше утвърден с постановление на Президента на Туркменистан от 15 юли 2019 година. (blacksea-caspia, 2020)
[3] В същото съобщение се казва още: „Нашият държавен глава [Президентът на Узбекистан, бел. авт.] изрази признателност към Правителството на Федерална Република Германия за оказваната неизменна подкрепа на новия курс на демократични преобразования, а също така за разширяването на програмата за финансово – техническо съдействие на социално и икономическите реформи в републиката“. (MFA of Uzbekistan, 2021) Очевидно е, че в днешно време, управниците в страните от Средна Азия, в частност в Узбекистан са готови на драго сърце да се откажат от някои свои авторитарни прерогативи, в името на международното сътрудничество, което облагодетелства икономическия растеж на страните им.
[4] Припомняме, че за плановете за производство на спортните обувки на “Nike” и “Adidas” стана известно още в началото на месец септември 2020 година. Тогава председателят на асоциацията „Узчармсаноат” – Фахриддин Бобоев съобщи, че производството ще бъде на принципа на аутсорсинга. (CESR-Uzcharmsanoat, 2021)

Материалът Как газовата експанзия на Азербайджан активизира и икономиките от Средна Азия е публикуван за пръв път на Икономически живот.

„През първите единадесет месеца на 2020 година търговията нарастна приблизително до 440 милиона евро. Това в по-голяма част се дължи на вноса на нефт от Азербайджан, но износът на информационни технологии за Азербайджан от страна на хърватските компании също расте“, съобщават от посолството.

За допълнително активизиране на търговските отношения са създадени комисии, които да прилагат и насърчават икономическото сътрудничество между двете държави.

Материалът Отношенията Хърватия – Азербайджан: петрол срещу технологии е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Доставките за Европа започнаха през декември 2020 година, като природният газ влиза в Европа през гръцката съединителна точка в Кипои, където TAP се свързва с Транс Анадолския газопровод (TANAP).

„Нашата инфраструктура продължава да осигурява диверсификацията на няколко газови пазара. Обемите газ, доставяни по TAP, играят ключова роля в осигуряването на Европейския съюз на нов източник на сигурна, надеждна и достъпна енергия”, е заявил управляващият директор на TAP Лука Шиппати, цитиран от Blacksea-caspia.

Търговският директор на TAP – Мария Савова, отбелязва, че доставката на първия милиард кубически метра природен газ засилва пазарната конкуренция и укрепва ролята на TAP в качеството му на сигурен оператор.

На 31 декември 2020 година за първи път в историята Азербайджан изнесе свой природен газ на европейския пазар по тръбопроводи. След успешното свързване на TAP с италианската газоразпределителна мрежа на 15 ноември миналата година, търговските доставки на природен газ в Италия се осъществяват през Мелендудно чрез компанията SNAM Rete Gas (SRG) и през Неа Месимврия в Гърция и България чрез компанията DESFA.

С придобиването на пряк достъп до европейския газов пазар, Азербайджан, който е един от най-големите износители на природен газ в света, диверсифицира успешно експортните си възможности.

Материалът Първият 1 милиард куб/м азерски газ е доставен в Европа е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В тази монография е разгледан процесът на динамични геополитически и геоикономически промени в Закавказието и в Средна Азия в контекста на диверсификацията на експортните пазари на енергоносители на Азербайджан и Туркменистан. Разгледана е ролята на завършването на газопроводите TANAP и TAP, с което Южният газов коридор стига от находището „Шах Дениз ІІ” до италианското пристанище Бриндизи. Разгледано е финансирането на изграждането на TANAP, както и политическата и икономическата помощ от страна на ЕС и на САЩ за него.

Идентифицирани са интересите на участниците на „газовата шахматна дъска” в контекста на изграждането на Южния газов коридор и на перспективата да се изгради ТрансКаспийски газопровод, който да го свърже с находищата на Туркменистан. Анализиран е провалът на търговската политика на Руската Федерация в търговията с природен газ с Туркменистан в периода 2009 – 2019 година и новата роля на Китай като потребител на въглеводороди от находищата в страните от Средна Азия.

Посочен е миротворческият ефект от построяването на газопровода Тукменистан – Узбекистан – Казахстан – Китай и от строежа на газопровода TAPI (Туркменистан – Афганистан – Пакистан – Индия). Подробно е разгледан въпросът за съществуващите рискове и възможните заплахи по цялото трасе на Южния газов коридор (от Азербайджан до Италия) в контекста на възможността да бъде свързан с находищата на природен газ в Туркменистан.

Този анализ е тясно свързан с историята на „Туркменския гамбит” – противопоставянето на Русия срещу преките доставки на туркменски газ в Европа, както и на борбата на Русия и Иран срещу построяването на ТрансКаспийския газопровод. Откроена е ролята на ЕС в насърчаването на строежа на ТрансКаспийския газопровод и новата му политика в страните от Средна Азия. Анализирана е синергията между стратегическия интерес на ЕС от строителството на ТрансКаспийския газопровод и търговския интерес на Китай от участие в строителството му.

Специално място е отделено на рисковете и заплахите, произтичащи от неприключилия конфликт между Армения и Азербайджан. Анализирани са и превантивните мерки, взети от азербайджанското правителство за смекчаване на евентуалната свръхреакция на Русия от загубата на монопола на газовите доставки в Югоизточна Европа. Очертани са дипломатическите и икономически маневри на Азербайджан, като специално внимание е отделено на сътрудничеството между азербайджанската държавна нефтена компания SOCAR и държавната руска компания ОАО „НК Роснефт”.

Продължение на „Реални и по-малко реални рискове от „саботаж“ на Южния газов коридор„

Вече на два пъти стана дума за огромния дипломатически успех на Азербайджан – неутрализирането на опасността, Русия и / или ОДКБ да се притече на помощ на Армения по време на 44 дневната Втора Карабахска война. Обективно погледнато, в крайна сметка Русия помогна на Армения, но това беше в самия край на военните действия, когато авангардът на азербайджанските войски се озова на крачка от столицата на бившата НКАО – Степанакерт (Ханкенди).

Но руската помощ беше точно дозирана. Намесата на президента Путин спаси от разгром полуобкръжените арменски войски в Нагорни Карабах, но даде пълно удовлетворение на Азербайджан по отношение на седемте окупирани от Армения района на Азербайджан, както и по отношение на историческата столица на Карабахското ханство – Шуша.

Едва ли има някой, който да се съмнява, че с тези си действия, Владимир Путин наказа, неприятния му министър-председател на Армения – Никол Пашинян. Досегашният анализ обаче показва, че Путин би могъл да има сериозни претенции и към Азербайджан, ако внимателно се претегли политиката на Баку по въпроса за доставките на природен газ в Югоизточна и Южна Европа.

Тук е мястото да се кажат няколко думи, без претенции за изчерпателност, за действията на азербайджанската дипломация, в това число и на държавното ръководство на страната на най-високо равнище, за превенция на евентуална колизия с Русия.

Тезата на автора е, че азербайджанците предприеха комплекс от мерки, насочени в три посоки.

За първата вече стана дума – Азербайджан се възползва максимално от действията в Армения по реабилитацията на някои исторически личности, които силно са се конфронтирали с болшевиките, с СССР и са сътрудничили в една или  в друга форма с нацистка Германия. Сред тези исторически личности особено раздразнение в Москва предизвикваше реабилитацията и възвеличаването на Гарегин Нжде.

Като човек вещ в психиката на руския политически елит, възпитаник на елитния московски университет МГИМО (Московский государственный институт международных отношений), а и като човек който е научил много от баща си, президентът на Азербайджан Илхам Алиев усети подходящия момент да се възползва максимално от тактическата грешка на Никол Пашинян и успя.

Вече стана дума, че в Москва всеки намек за реабилитация на хора сътрудничили с нацистка Германия или за обсъждане на противоречиви епизоди от участието на СССР във Втората световна война се приемат като оспорване на мястото на Русия в сега съществуващия световен ред и едва ли не – на мястото й като постоянен член в Съвета за сигурност на ООН. Точно в този контекст, Илхам Алиев проведе цяла операция по публично противопоставяне на реабилитацията на Гарегин Нжде. Неговата риторика по нищо не отстъпваше на тази на Москва, а на моменти я надминаваше. Пашинян така и не разбра в какъв капан е влязъл сам, докато Москва съвсем сериозно прие посланието от Баку.

Втората посока беше изключително балансираното партниране по посока и на двата геополитически вектора – със Запада и с Русия, без да пренебрегваме и засилващите се връзки с Китай. През последните години, особено през 2018 – 2019 година, контактите между Азербайджан с НАТО във военната сфера и с ЕС в икономическата сфера бяха особено интензивни. Баку непрекъснато беше посещаван от делегации на ниво ЕС, НАТО, както и от голям брой отделни национални делегации на държавите – членки на двата съюза. От друга страна, в столицата на Азербайджан вървеше нещо като парад на руски официални лица.

По много фин начин, азербайджанската дипломация и държавното ръководство осъществяваха балансираното сътрудничество в двете посоки. Това те осъществиха не чрез осмиваната от Алеко Константинов политика „хем – хем” („и да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците”), а като търсеха преди всичко позитивния потенциал от контактите в двете направления. Стана така, че в Баку сякаш успяха да накарат двата геополитически полюса буквално да наддават за приятелството на Азербайджан.

Между другото, тук е мястото да се отбележи, че от своя страна Туркменистан е обявил постоянен неутралитет и играе важна роля в движението за неутралитет. Трябва  обаче да признаем, че много динамичната и елегантна игра на Азербайджан носи на страната си повече дивиденти. Действително, политиката на Азербайджан е по-трудна за осъществяване, тя  изисква огромни усилия от страна на главните й действащи лица и изпълнители, но има по-голямо положително салдо от значително по-статичния подход на Туркменистан.

Един пример в това отношение е позицията на Азербайджан по отношение на ЕС. Азербайджан в лицето на президента Алиев неколкократно е заявявал, че не се стреми към членство в ЕС. Последното се мотивира с факта, че макар и изключително светска държава, Азербайджан е ислямска страна. Едновременно с това, сътрудничеството на Азербайджан с ЕС е изключително динамично, постоянно интензифициращо се и в крайна сметка виждаме, че заради неговите енергийни измерения, Баку поема и сериозни геополитически рискове.

Третата изключително важна посока, която се намира в синергична връзка с втората посока на превантивна работа на азербайджанското ръководство, беше сътрудничеството на Азербайджан с Русия в областта на нефтения бизнес. Ако с годините азербайджанската политика в областта на добива и търговията с природен газ ставаше все по-открито конкурентна на руските интереси, до положение при което да размишляваме дали са възможни силови решения от страна на Москва по така възникналия проблем, в областта на нефтения бизнес Баку партнираше отлично с Русия. Нещо повече – партнираше изключително добре с възможно най-предпочитаната от президента Путин държавна компания – ОАО „НК Роснефт“.

Тук ще отделим малко повече място, за да откроим някои възлови моменти, които дават общата картина на това сътрудничество.

На 13 август 2013 година, „Роснефт“ и Държавната нефтена компания на Азербайджанската Република (SOCAR) подписват Споразумение за сътрудничество. Документът е подписан от тогавашния главен изпълнителен директор и председател на Съвета на директорите на „Роснефт“ – Игор Сечин и от президента на SOCAR – Ровнаг Абдуллаев, в присъствието на президентите на двете държави – Илхам Алиев и Владимир Путин. [68]

„Роснефт“ и SOCAR се договарят да създадат съвместно предприятие (joint venture), в което на паритетна основа да си сътрудничат в различни нефтени и газови проекти в различни държави, в това число и в Русия, и в Азербайджан. Двете компании също така се споразумяват да си сътрудничат в областта на маркетинга и на търговските операции за въглеводородите и за нефтените продукти, както и съвместно да оперират на определени инфраструктурни обекти, като тръбопроводи и терминали. [68]

Ръководителите на „Роснефт“ и на SOCAR, оценяват подписания документ като нова съществена крачка към разширяването на широко мащабното енергийно сътрудничество между Русия и Азербайджан. Очаква се Споразумението да даде възможност на двете компании да разширят географския обхват на дейността си, да получат достъп до нови пазари и ресурси и да оптимизират доставките на суров петрол и на петролни продукти с помощта на съществуващата инфраструктура. [68]

Един от ключовите моменти в сътрудничеството между SOCAR и „Роснефт“ (пълното име на компанията на руски е ОАО „НК Роснефть“) са договореностите, подписани по време на ХVІІІ Петербургски международен икономически форум. На този форум „Роснефт“ подписва над 50 споразумения с международни партньори, но очите на руското държавно ръководство по това време са вперени в компанията, защото от деловата й активност по време на форума се вадят заключения за степента на международна изолация на Русия – след анексията на Крим и започналата агресия в Източна Украйна.

По това време Азербайджан открито взима страната на Украйна срещу сепаратистите от двете самообявили се „народни републики“ в Донбас – луганската НР и Донецката НР, тъй като тяхната поява в огромна степен копира модела на създаването на самообявилата се „Нагорно Карабахска Република“. В този смисъл, в Москва с голямо внимание следят как ще се развият отношенията на „Роснефт“ със SOCAR, защото те са индикатор и за нивото на междудържавните отношения. Азербайджан не променя принципната си позиция срещу сепаратистите в Донбас (тази позиция страната поддържа и до днес), но не прекъсва партньорството с „Роснефт“. Последното се оказва, че не е моментно решение, а много внимателно премислена дългосрочна стратегия, която ще се отплати през 44-те дни на Втората Карабахска война.

Всъщност, на ХVІІІ петербургски международен икономически форум, „Роснефт“ подписва рекорден брой споразумения, които са посветени и на разширяване на стари партньорства, и на започване на нови. Най-важното за ръководителя на компанията – главният изпълнителен директор Игор Сечин, е фактът, че според него нито един от партньорите на „Роснефт“ не е взел решение за излизане от съвместните начинания с руснаците. Сечин заявява:

„Пристигнаха всички, които бяха дали първоначална заявка, с които ние работим, с които осъществяваме текущо сътрудничество“. [66]

Днес не можем да знаем до каква степен Сечин е бил искрен, но със сигурност може да се каже, че SOCAR продължава да партнира пълноценно на „Роснефт“ и след анексията на Крим и началото на войната в Южна Украйна.

След приключването на ХVІІІ-ия Петербургски международен икономически форум главният изпълнителен директор на „Роснефт“, изтъква като „ключови“ няколко споразумения. Първото е за сътрудничество и инвестиции с водещата световна компания по обслужване на нефтодобивни обекти и по сондиране в шелфа – норвежката компания “Seadrill”. Според Сечин обединените усилия на дъщерната компания на „Роснефт“ – „РН – Бурение“ и на “Seadrill” ще дадат на „Роснефт“ много по-голяма стабилност при експлоатацията на нефтените находища в шелфа. Така „Роснефт“ нямало да зависи от дефицит на мощности и от пазарната конюнктура. [66]

Освен това, ОАО „НК Роснефть“, и North Atlantic Drilling Ltd. и Seadrill Limite, подписват Споразумение за инвестиции и сътрудничество за създаване на дългосрочно партньорство с цел осъществяване на възможностите за развитието на морските и наземните проекти на „Роснефт“ за минимум осемгодишен период, тоест до 2020 година.

Веднага след тези наистина стратегически споразумения, Сечин поставя споразуменията за сътрудничество с “Mubadala Petroleum” (нефтена компания от Абу Даби, създадена през 2012 година) и с Държавната нефтена компания на Азербайджан – SOCAR. [66]

Чак след това идват споразуменията с венецуелската компания PDSVA; с компанията ONGC (Oil and Natural Gas Limited – смятаната за най-голяма компания в областта на енергоносителите в Индия), за сътрудничеството при разработването на находища в шелфа; споразумението за влизане на „Роснефт“ в капитала на “Pirelli” и споразуменията с региони на Руската Федерация и водещи руски образователни центрове. [66]

Договореността със SOCAR е поставена по значение дори пред сделката с BP (“British Petroleum”) за сътрудничество в областта на трудно извличания нефт. ОАО „НК Роснефть“ и “BP Exploration Operating Company Limited” подписват документ за основните условия на споразумение, отнасящо се до добива на нефт от така наречените „доманикови пластове“.

Доманиковите пластове представляват тъмни битуминозни шисти, редуващи се с тъмни битуминозни варовикови слоеве. Доманиковите находища са наречени на името на река Доманик на Тиман (възвишения в североизточния край на Източноевропейската ранина). Доманиковите утаечни пластове във Волго-Уралската нефтогазоносна провинция (НГП) съдържат лек шистов нефт, подобен на така наречения “tight oil” в САЩ.

Документът, подписан от ОАО „НК Роснефть“ и “BP Exploration Operating Company Limited”, предвижда съвместно осъществяване на програми за експериментална работа и в случай на успех – добив на трудно извличан нефт от доманиковите седименти във Волго–Уралския регион. Договорено е съвместното предприятие да бъде учредено с руска юрисдикция, като дяловете да бъдат разпределени така: 51 процента за „Роснефт“ и 49 процента за BP. [66]

Специално със SOCAR тогава е подписано споразумение, отнасящо се до проектите за търсене и добив на нефт и газ в различни юрисдикции, в това число и на територията на Азербайджан и на Русия. Двете страни се договарят да създадат съвместно предприятие на паритетна основа и да внесат в неговия уставен капитал акции и дялове в активите на добивни предприятия на територията на Русия, Азербайджан и трети страни. Съобщено е, че списъкът на активите, които ще бъдат включени в капитала на съвместното предприятие, ще бъде съгласуван допълнително. [66]

Интересно е, че и сделката на „Роснефт“ и “ExxonMobil” е класирана по важност, след тази със SOCAR. „Роснефт“ и “ExxonMobil” продължават срока на действие ва тяхното Стратегическо споразумение по осъществяването на проекта „Дальневосточный СПГ“ (СПГ – сжиженный природный газ[1]). За летния сезон на 2014 година, тогава са планирани работи по изпълняването на инженерни търсения на суша и в морето. В съответствие с разработените концептуални проекти, завършването на строителството и пускане н експлоатация на завода за втечнен природен газ (СПГ), на тръбопровода за доставка и на морските обекти са набелязани за 2018 – 2019 година.

Също така, Игор Сечин и президентът на “ExxonMobil Russia” – Глен Уолър, подписват споразумение за оказване на комплексни услуги по сондирането, добива, подготовката, транспортирането, съхраняването и товаренето на въглеводороди, добити на северния край на находището „Чайво“ от страна на консорциума „Сахалин – 1“. Предвижда се да бъдат използвани инфраструктурата на консорциума „Сахалин – 1“ в съответствие с лицензионните обстоятелства и съвместната „Техническа схема на разработката“. [66]

Отделяме толкова голямо внимание на начина, по който е анонсирано споразумението със SOCAR от страна на „Роснефт“, защото в Русия, много често ритуалните моменти са от голямо значение. Всички си спомнят, че от реда на подреждане на висшите партийни и държавни ръководители на СССР на мавзолея на Ленин по време на различните манифестации се правеха изводи за старшинството в йерархията на комунистическата власт и номенклатура. Аналогично, от начина на оповестяване на сключените споразумения и сделки се вижда значението, което ОАО „НК Роснефть“, а и руското държавно ръководство отдават на отделните подписани документи и съдържащите се в тях договорености.

От изключително подробното и йерархически подредено изложение в институционалния сайт на „Роснефт“ бихме могли да видим още много съществени сделки, които са класирани след споразумението със SOCAR. От изнесеното дотук се вижда, че през 2014 година руската страна отдава много голямо значение на сътрудничеството с Азербайджан в нефтената област. Очевидно, тогава азербайджанската страна си е изиграла картите правилно и шест години по-късно си взима дивидентите по време на 44 дневната Втора Карабахска война.

В началото на октомври 2016  година, „Роснефт” и турската „дъщеря” на Държавната нефтена компания на Азербайджан (SOCAR) – “SOCAR Turkey Enerji” AS, сключват споразумение за базовите условия за доставката на нефт и нефтопродукти. Според прес-службата на руската нефтена компания, договорът е подписан по време на Всемирния енергиен конгрес в Истанбул. [61]

Става дума за бъдещо сътрудничество в рамките на доставките на суровини за нефтопреработвателния завод “STAR” (SOCAR Turkey Aegean Refinery), който “SOCAR Turkey Enerji” строи по това време в Турция. (В момента заводът вече е завършен и функционира успешно). Плановата му мощност по това време се планира да е 10 милиона тона нефт в годината. Руската и азербайджанската страна преговарят за възможността, „Роснефт” да организира доставки на нефт и на други суровини за нуждите на новото нефтопреработвателно предприятие. [61]

Тогава, от „Роснефт” са доста пестеливи на информация. Обявява се, че обемите и сроковете на доставките тепърва предстои да бъдат определени, а правно обвързващият договор между „Роснефт” и “SOCAR Turkey Enerji” се очакваше да бъде подписан в „средносрочна перспектива”. [61]

По това време, сделката със SOCAR е от особено значение за „Роснефт”. През 2016 година, Турция е много голям вносител на нефт. През 2015 година, страната е закупила 25,1 милиона тона нефт, като е осъществила ръст по този показател от 43 на сто. Това става за сметка на развитието на преработващите мощности в Турция. [62]

Строителството на нефтената рафинерия “Star” от “SOCAR Turkey Enerji” вещае още по-голям ръст на капацитета на преработващите мощности в Турция. Естествено, „Роснефт” е силно заинтересуван да стъпи, колкото е възможно по-здраво в Турция, която е определена публично като стратегическо направление за руската държавна компания и възможността за партньорство със SOCAR е изключително добра перспектива. [62]

По принцип „Роснефт” осъществява стратегия, която е насочена към укрепване на позициите на компанията в енергийния сектор в региона, чрез придобиване на активи и създаване на съвместни предприятия, но и възможността да има големи гарантирани доставки в новия нефтопреработвателен завод на SOCAR в Турция е изключително обещаваща. [62]

Междувременно, още през 2013 година SOCAR е обявила изключително амбициозните си планове да стане чуждестранен инвеститор номер едно в Турция. На 22 март 2013 година, ръководителят на SOCAR – Ровнаг Абдуллаев, заявява пред агенция „Нефть России”, че ръководената от него компания смята да стане най-гоемия чуждестранен инвеститор в Турция през 2018 година. Според него обемът на инвестициите на SOCAR в Турция ще достигне 17 милиарда американски долара. [63]

Азербайджанската страна е много доволна и от обстоятелството, че инвестициите на Баку в Турция укрепват и стратегическото партньорство между двете страни. Според Ровнаг Абдуллаев „осъществяването на такива проекти като нефтопровода Баку – Тбилиси – Джейхан”, на газопровода „Баку – Тбилиси – Ерзурум” (всъщност това е Южнокавказкият газопровод – началният участък на Южния газов коридор) и на железопътната линия „Баку – Тбилиси – Карс”, разви отношенията между двете страни до нивото на стратегическо партньорство”. [63]

Пак по мнение на ръководителя на SOCAR, изказано още през 2013 година, двустранните отношения между Баку и Анкара още повече ще се засилят с осъществяването на проекта за Транс-анадолския газопровод (TANAP), както и действително стана впоследствие. [63]

В плановете на SOCAR по това време влиза и разширяването на пристанището на нефтохимическия комплекс “Petkim” – най-голямата нефтохимическа копания в Турция, което ще й позволи значително да увеличи износа на нефтохимическа продукция в Европа. В края на 2012 година “Petkim” сключва споразумение със “SOCAR Gas Trading” за доставката на 455 милиона кубически метра природен газ през 2013 година, като доставките трябва да започнат още от 1-ви януари 2013 година. [63]

Всъщност, SOCAR е собственикът на контролния пакет акции на “Petkim” – 51 процента, смятана за най-голямата турска нефтохимическа компания. “Petkim” произвежда полимери – полиетилен, поливинилхлорид, полиамид, миещи средства, опаковки и други. В групата на SOCAR влиза и азербайджанското предприятие за производство на полиетилен под високо налягане – „Етилен-Полиетилен”. Търговията си с нефт по света, SOCAR осъществява чрез предприятието си “SOCAR Trading”. [63]

Такъв е контекстът на партньорството на SOCAR и на „Роснефт” в Турция. „Роснефт” се домогва до сътрудничество не с кого да е, а с компанията която възнамерява по това време да стане най-големия чуждестранен инвеститор в една от най-бързо растящите икономики в света.

От своя страна, след като закупува ТНК-ВР, „Роснефт” става най-голямата през 2016 година публична нефтена компания. На нея се падат около 5 процента от световния добив на нефт, а доказаните й запаси по международна категория надхвърлят 5 милиарда тона нефтен еквивалент. По това време, в структурата на „Роснефт” влизат и Лисичанският нефтопреработвателен завод, и Ангарският завод за производство на полимери. [62]

През месец август 2018 година, „Роснефт” става и най-голямата руска компания по размер на пазарната й капитализация, като успява да изпревари дотогавашния лидер „Сбербанк”.

На 4 септември 2018 година става факт споразумението между „Роснефт” и SOCAR за доставка на нефт за рафинерията “STAR” (SOCAR Turkey Aegean Refinery) в Измир, построена в района Али ага (Aliağa district). В споразумението се предвижда доставката на един милион тона нефт за рафинерията “STAR” годишно. На практика, това са 10 процента от годишната производителност на завода. Самото споразумение е подписано на възможно най-високо равнище, по време на среща в Сочи между президентите на Азербайджан и Русия – Илхам Алиев и Владимир Путин, като от страна на Азербайджан подписва президентът на SOCAR – Ровнаг Абдулаев, а от руска страна – главният изпълнителен директор на „Роснефт” – Игор Сечин. [64]

Тук е мястото да се обърне внимание на личността на Игор Сечин. В периода 2004 – 2011 година Сечин е председател на Съвета на директорите на „Роснефт”. В периода 1999 – 2008 година, той е заместник ръководител на администрацията на Президента на Руската Федерация. В периода 2004 – 2008 година е помощник на Президента. В периода 2008 – 2012 година е заместник председател на правителството на Руската Федерация. В момента е председател на Съвета на директорите на компанията „Роснефтегаз”, която държи контролния пакет акции на „Роснефт”. [65]

През 2018 година, стойността на пакета акции на „Роснефт”, притежаван от Игор Сечин, който възлиза на 0,1273 % струва 95,4 милиона американски долара. Така той заема седмо място в рейтинга на мениджърите – капиталисти, публикуван от списанието “Forbes” през ноември 2018 година. [65]

Игор Сечин е смятан за изключително близък до Президента Владимир Путин, което несъмнено се потвърждава от неговата биография. Той е обвиняван, че е инициатор на преследването на собствениците на нефтената компания „ЮКОС”, в това число на Ходорковски. Доколко това е вярно е трудно да се каже, но е несъмнен факт, че активите на „ЮКОС” впоследствие минават във владение на „Роснефт”.

По това време, започването на редовна производствена дейност в завода “STAR” вече е въпрос на няколко месеца и в споразумението вече няма никакви рамкови и пожелателни клаузи. Според него, доставките на нефт от страна на „Роснефт” трябва да започнат три месеца по-късно – през декември 2018 година. [64]

По време на подписването на споразумението, през месец август 2018 година вече е започнала работата на първата инсталация в рафинерията “STAR”. Първият танкер на име „Абшерон”, доставящ 80 000  тона суровина от Азербайджан, вече е пристигнал на полуостров Али ага в Измир. Заур Гахраманов – CEO на SOCAR за Турция, потвърждава пристигането на първата доставка на нефт и заявява, че редовното производство ще започне в края на месец октомври 2018 година. Гахраманов оповестява и знаковата новина, че откриването на рафинерията ще стане в присъствието на Президента на Турция – Реджеп Тайип Ердоган и на Президента на Азербайджан – Илхам Алиев [64]

Рафинерията “STAR” е изградена чрез влагането на 6,3 милиарда американски долара. По този начин, до момента тя е най-голямата еднократна инвестиция в реалния сектор в историята на Турция и заявява претенции да бъде един от най-големите петролни и газови оператори в Европа, Близкия Изток и Африка. Заводът е построен от SOCAR, която започва инвестициите си в Турция след като придобива през 2008 година водещата турска нефтохимическа компания “Petkim” за два милиарда долара. Строежът на “STAR” започна през 2011 година. [64]

По време на строежа на рафинерията, очакванията са тя да се отрази на макроикономическата рамка на турската икономика, като намали дефицита на страната по текущата сметка с 1,5 милиарда американски долара. Също така се предполагаше, че с пускането н експлоатация на “STAR” ще се прекрати изцяло вносът на авиационно гориво. Турските власти очакват и да намалят вноса на пропан-бутан (LPG) от 79% на 70 на сто от потреблението му в страната. [64]

С производствен капацитет да преработва годишно 10 милиона тона суров нефт, рафинерията “STAR” е планирана да произвежда също така 1,6 милиона тона нафта, 1,6 милиона тона авиационно гориво и 4,5 милиона тона дизелово гориво с ниско съдържание на сяра за нуждите на “Petkim”. [64]

В края на месец септември 2018 година, по време на пленарната сесия на Деветия Азербайджанско-Руски междурегионален форум, президентите на Русия и Азербайджан Владимир Путин и Илхам Алиев подчертават значението на работата на азербайджанската държавна компания SOCAR.

Илхам Алиев поставя ударение на факта, че между Баку и Москва са се създали здрави връзки в енергийната и в нефтогазовата област. Целият досегашен анализ показва, че сътрудничеството между Русия и Азербайджан в газовата сфера по това време вече е прераснало в конкуренция. Но очевидно държавното ръководство на Азербайджан е намерило работещ механизъм за компенсиране на Русия в нефтената област.

„В рамките на моето официално посещение в Руската федерация ние подписахме важен документ – договорът между компаниите „Роснефт“ и SOCAR за сътрудничеството в нефтената сфера. Така също, в Азербайджан повече от 20 години успешно работи и е важен инвеститор за нас компанията „Лукойл“ е посочил Илхам Алиев. [59]

Владимир Путин потвърждава важността на връзките между SOCAR и „Роснефт“:

„Така компанията „Роснефт“, съвместно с Държавната нефтена компания на Азербайджанската република (SOCAR) скоро ще пристъпи към разработването и експлоатацията на нефтогазовото находище Гошадаш. Около 4 милиарда американски долара е инвестирал в енергийни проекти в Азербайджан „Лукойл“. [59]

Бизнесът на „Роснефт“ и на SOCAR върви отлично, защото през месец март “Reuters” вече съобщава за рязко нарастване на производството в рафинерията “STAR”. Според съобщението, заводът активно закупува суров нефт от Русия тип (сорт) „Урал“ (“Urals”). Според “Reuters”, които се позовават на три меродавни източника, към месец март 2019 година, рафинерията вече е достигнала 50 на сто от планирания си производствен капацитет. [67]

Източник, който има пряка информация за плановете на рафинерията е заявил пред “Reuters”, че “STAR” ще достигне пълната си производствена мощност през месец април 2019 година. Той е казал:

„Изпитателните периоди винаги са трудни, но последните изпитания показват добри резултати“. [67]

Говорител на SOCAR е коментирал пред “Reuters”, че компанията планира да достигне скоро пълния капацитет на рафинерията в Измир. Той обяснява, че не може да се ангажира с точни числа за достигнатия дял от пълния капацитет към момента на изявлението му, защото отделни инсталации на “STAR” се изпитват поотделно.

Докато е в изпитателен период, SOCAR може да снабдява “STAR” само с два типа (сорта) суров нефт – „Урал“ (“Urals”) и доставяния от Иракски Кюрдистан “KBT Blend”, съобщават източниците на “Reuters”. Общите доставки на суров нефт „Урал“ през първото тримесечие на 2019 година са достигнали 500000 тона, в сравнение с 270000 тона за цялата 2018, съобщава информационния поток от “Refinitiv Eikon”.

SOCAR купува суров нефт тип (сорт) „Урал“, на първо място от „Роснефт“, следвайки дългосрочния си договор. Купува и на спот пазара. През месец февруари 2019 година, „Роснефт“ е доставила на азербайджанците 140000 тона нефт „Урал“, следвайки дългосрочния договор, като се очаква доставките да продължат. Според търговците договорът на „Роснефт“ е за един милион тона суров нефт „Урал“ годишно. [67]

SOCAR са закупили и един товар от 100000 тона суров нефт „Урал“ от балтийското пристанище Уст-Луга на спотов търг на „Сургутнефтегаз“, но това е първият такъв прецедент за доста дълъг период от време. Според информирани търговци, са закупени и няколко товара със суров нефт „Урал“ и от Новоросийск и от балтийски пристанища, в края на януари и февруари 2019 година на вторичния пазар от “Litasco” и от “Trafigura”.

Търговец от средиземноморския нефтен пазар, заявява пред “Reuters”:

„SOCAR става активен играч на пазара на нефт тип „Урал“, промяната е видима. През миналата (2018) година те купиха само няколко товара, но тази година те активно следят пазара и купуват, което определено подкрепя цената на „Урал“.

През първото тримесечие на 2019 година наблюдателите смятат, че когато “STAR” достигне пълния си капацитет, тя ще може да рафинира значително многообразие от разновидност на суровия петрол, но основното му захранване е планирано да става за сметка на тежък нефт и нефт с висока киселинност. Последното облагодетелства в много голяма степен „Роснефт“. [67]

Трябва да се отбележи, че държавното ръководство на Азербайджан следва постоянната си стратегия – да задълбочава сътрудничеството си в областта на нефтения бизнес с близката до Владимир Путин, „правилна“ държавна руска компания ОАО „НК Роснефть“, а междувременно да развива собствения си газов бизнес, да създава огромна собствена инфраструктура и да излиза на европейските пазари като конкурент на руската компания „Газпром“. Тук азербайджанците демонстрират едновременно забележителна последователност, резултат на която е днешният Южен газов коридор, но проявяват и гъвкавост, когато се наложи.

Много интересен пример на такава гъвкавост е съобщението от 2017 година за паралелни разговори по едно и също време между ръководството на SOCAR с ръководствата на „Газпром“ и на ОАО „НК Роснефть“.

От съобщения на „Газпром“ и на SOCAR се разбира, че шефът на „Газпром“ Алексей Миллер е обсъдил проблеми, свързани с доставки на природен газ ЗА (!) Азербайджан с Ровнаг Абдуллаев, президентът на SOCAR.

Разговорите са довели до постигане на споразумение между „Газпром Експорт“ и Азербайджанската метанолова компания (Azerbaijan Methanol Company – AzMeCo) за доставка на два милиарда кубически метра природен газ годишно в Азербайджан. [69]

По същото време,Абдуллаев се среща и с главния изпълнителен директор на ОАО „НК Роснефть“ – Игор Сечин. Според съобщение на SOCAR са били обсъдени по-нататъшните въпроси на сътрудничеството на SOCAR с двете руски компании – „Роснефт“ и „Газпром“. [69]

Вижда се, че когато е необходимо, азербайджанците проявяват максимална гъвкавост. Преследвайки голямата си цел, по пътя те са готови да правят всякакви отстъпки, ако обстоятелствата ги налагат. В дадения случай, най-вероятно става дума за временно възникнал дефицит от природен газ за нуждите на “AzMeCo”, но е изключително интересно да се види, че договаряйки едно относително умерено количество природен газ за внос от Русия в Азербайджан чрез „Газпром“, държавната азербайджанска нефтена компания се консултира незабавно и с ОАО „НК Роснефть“.

Това е важен акцент, който не бива да бъде изпускан. Азербайджанците не се колебаят да провеждат собствена политика по газовите въпроси. Не се притесняват и да конкурират руската компания „Газпром“, при това по доста безкомпромисен начин, но винаги запазват лоялност към партньора си – руската държавна компания ОАО „НК Роснефть“. Те се консултират с нея, точно когато правят бизнес с друга руска компания.

Впрочем, след около година, в публичното пространство по същия пестелив начин ще бъде пусната още една информация. На 1 ноември 2018 година, вицепрезидентът на SOCAR Елшад Насиров заявява пред репортери в Минск, че азербайджанската държавна нефтена компания води разговори с „Роснефт“, „Газпром“ и „Новатек“ за разработването на нефтено находище в Русия. [70]

Естествено, амбицията на SOCAR да разработва и експлоатира руско нефтено находище трябва да се заплати с нещо и Насиров е предложил удължаване на срока на действие на газовия договор с „Газпром“ – същият, за който става дума по-горе. Срокът на този договор, подписан през 2017 година, изтича в края на 2018 година.

Предложението на SOCAR е договорът с „Газпром“ да се удължи до 2020 година. Отбелязано е обаче, че количествата на доставките на руски природен газ за Азербайджан ще се определят на база на възникващите търговски интереси и няма да надвишат един милион кубически метра годишно. [70]

През месец ноември 2019 година става ясно, че SOCAR е станал миноритарен акционер в дружеството с ограничена отговорност ООО „Сокар энергоресурс“, притежаващо 80 процента от акциите на Антипинския нефтопреработвателен завод. За това съобщават от самата нефтопреработвателна компания. Размерът на дела на SOCAR не е огласен в съобщението. [60]

Основната роля, която се смята, че SOCAR ще играе в това начинание е осигуряването на мениджърска експертиза за Антипинския НПЗ. По това време заводът има сериозни финансови проблеми, но съдържанието и структурата на договора със SOCAR според експертите на Антипинския НПЗ не създава за азербайджанската държавна компания рискове, които да са свързани с предишната задлъжнялост на предприятието. [60]

Антипинският нефтопреработвателен завод беше основният актив на групировката „Нов поток“, основател и председател на съвета на директорите на която беше Дмитрий Мазуров – бизнесмен, който през месец юли 2019 година беше задържан от руските разследващи органи по наказателно дело за мошеничество. Причина за започване на разследването са събития от края на месец май 2019 година, когато руската „Сбербанк“ изисква като залог по кредит всички акции на Антипинския НПЗ, с които структурите на Мазуров държаха 80 процента от акциите на предприятието. [60]

Към момента на сделката Антипинският нефтопреработвателен завод и намиращите се в неговия баланс Могутовско нефтено находище, както и части от Гремячевското и Воронцовското находище, принадлежат на компанията „Сокар энергоресурс“, която представлява съвместно предприятие на „Сбербанк“ и неназовани към този момент инвеститори. [60]

На 23 април 2020 година стана ясно и че азербайджанската компания за търговия с нефт – дъщерна компания на SOCAR – “SOCAR Trading” е влязла в списъка на двадесетте най-големи купувачи на руски нефт, съставен от руското издание на “Forbes”. “SOCAR Trading” първоначално е регистрирана в Швейцария, за да търгува с азербайджански нефт. Но компанията бързо се превръща в глобален „трейдър“, като продава нефт и от други държави. [71]

Приходите на компанията през 2018 година възлизат на 53,5 милиарда долара. “Forbes.ru” не разполага с по-актуални данни, но се вижда, че “SOCAR Trading” набира скорост. В списъка на „Топ 20 купувачи“ на руски нефт, “SOCAR Trading” е на 18-то място, като общата сума на договорите е 1 милиард американски долара, обемът на покупките е 2,2 милиона тона нефт, а стойността на един барел възлиза на 63,4 американски долара. [71]

В Русия,компанията работи с „Роснефт“ и със „Сургутнефтегаз“, като доставя руски нефт в Турция, Хърватско, България, и САЩ. Наблюдателите напомнят и влизането на компанията майка SOCAR в капитала на банкрутиралия Антипински нефтопреработвателен завод.

Релациите „Азербайджан – Русия” – рекапитулация

Можем да направим следната рекапитулация на „нефто-газовите“ взаимоотношения между Азербайджан и Русия. Азербайджан прояви огромна смелост и предприемчивост, изграждайки огромна инфраструктура за доставка на енергоносители. В по-голямата си част тази инфраструктура е предназначена за доставка на природен газ в Турция, в Югоизточна Европа и в Южна Европа – най-вече в Италия. В определена степен тази инфраструктура доставя нефт в Турция. Създадена е и транспортна инфраструктура – железопътна линия, която е част от новия „велик копринен път“.

В тази си дейност азербайджанското държавно ръководство се възползва максимално от желанието на ЕС и на САЩ Европа да диверсифицира доставките си на енергоносители, най-вече на природен газ и успя да получи много сериозна политическа и финансова подкрепа. Несъмнено, тук азербайджанците създадоха големи притеснения за руските газови компании и за руското държавно ръководство.

С последното, азербайджанците поеха голям риск, но той се оказа пресметнат риск, защото в Баку явно са имали идея как да смекчат конфронтацията с Русия. Това стана по един изключително изобретателен и интелигентен начин. Развивайки нефтопреработвателния бизнес на собствената си държавна нефтена компания – SOCAR, Азербайджан успя да завърже мащабна търговия с възможно най-подходящата руска държавна нефтена компания – ОАО „НК Роснефть“. „Роснефт“ е не просто държавна, а на жаргона на руските журналисти е „правилна“ компания.

От една страна, тя е напълно надежден партньор, с чието сътрудничество азербайджанците решават много от деловите и техническите проблеми, пред които са се изправили, изграждайки огромната си нефтена рафинерия в турския град Измир.

От друга страна – тя е ръководена от възможно най-близък на президента Путин човек. На руската страна е дадено както удовлетворение за загубения монопол в газовите доставки, така е облагодетелствана и компания, която е „на сърце“ на ръководството. Трудно може да се намери по-добър вариант.

Едновременно с това, Азербайджан съвсем не губи от това партньорство. Азербайджанците са в положението на преработватели, а руснаците – на доставчици на суровини. Със строежа на рафинерията “STAR”, Азербайджан става най-големия еднократен инвеститор в историята на Турция. С изграждането на газовата и нефтената инфраструктура, Баку бетонира стратегическото си партньорство с Турция. Като връх на всичко това, азербайджанска държавна нефтена компания стана собственик на най-голямото химическо предприятие в Турция.

Трудно е да се прецени, дали нефтеният бизнес по оста SOCAR – ОАО „НК Роснефть“ компенсира загубите на Русия от конкуренцията на газовия пазар, но тук по-важно е друго. В случай на конфронтация с Азербайджан руснаците имат какво да загубят, при това много. Отделен въпрос е, че губещи в личен план ще са хора, които са много близки на президента Путин.

Всичко това, поне на този етап, се оказа достатъчно, за да изиграе ролята на превенция на евентуално взимане от Русия на страната на Армения в зреещото 26 години повторение на въоръжения конфликт в Нагорни Карабах.

Азербайджан се справи с този проблем. Не трябва обаче да се забравя, че въпреки постигнатия безспорен и много голям икономически, политически и военен успех, съществува „тънка червена линия“ в отношенията с Руската Федерация, която не бива да се прекрачва. Голям проблем е, че понякога тази линия е много трудно забележима.

Най-голямата трудност си остава това, че победата на Азербайджан в 44-дневната война от 2020 година все още не е довела до подписване на мирен договор. Съдейки по досегашното развитие на събитията и по настроенията в Армения, вероятността да се стигне до подписване на мирен договор е много малка, въпреки че точно Армения и по-специално арменското общество биха спечелили изключително много от приключване на военната конфронтация, намаляване на безумните военни разходи, вдигане на икономическата и транспортната блокада и прочее.

Това обаче изглежда в момента не вълнува арменското общество и както неколкократно беше подчертано – на арменската политическа сцена не се явява „Партията на мира“. Наблюдава се само блъсканица между желаещите да играят ролята на най-правоверна „Партия на войната“.

В тази обстановка мирът в региона не е гарантиран. Вече бяха подчертани много контрастните успоредици между положението в Нагорни Карабах днес и в Южна Осетия през август 2008 година. Това не е нито някакъв остроумен каламбур, нито прекалено черногледство. Примирието в Закавказието е крехко, а реваншистките настроения в Армения са изключително силни. На държавите от Закавказието им предстоят още много „интересни времена”, според крилатата фраза на Конфуций.

[1] На български език – втечнен природен газ.

Използвани източници

[59] Путин и Алиев отметили значимость проектов SOCAR, 27 сентября 2018, 17:30, NEWS.ru, https://news.ru/economics/putin-aliev-socar-proekty/
[60] SOCAR стала миноритарием владельца 80 % акций Антипинского НПЗ, 01.11.2019, rcc новости и обзоры нефтегазохимической отрасли, http://rcc.ru/article/socar-stala-minoritariem-vladelca-80-akciy-antipinskogo-npz-71226
[61] „Роснефть” хочет поставлять нефть на НПЗ турецкой „дочки” SOCAR, 11 октября 2016, 10:30, „Нефтерынок”, http://www.nefterynok.info/novosti/rosneft-hochet-postavlyat-neft-na-npz-tureckoy-dochki-socar
[62] “Роснефть” и “SOCAR Turkey Enerji” подписали соглашение на поставки нефтепродуктов в Турцию, Октябрь 11, 2016, „Маркет репорт”, http://www.mrcplast.ru/news-news_open-322003.html
[63] Волкова, Маргарита, SOCAR станет крупнейшим иностранным инвесторов в Турции, Мат 22, 2013, „Маркет репорт”, http://www.mrcplast.ru/news-news_open-239541.html
[64] Rosneft to supply oil to SOCAR’s refinery in Izmir, September 04, 2018, 12:00 AM GMT+3, Daily Sabah, https://www.dailysabah.com/energy/2018/09/04/rosneft-to-supply-oil-to-socars-refinery-in-izmir
[65] Березанская, Елена, Анастасия Ляликова, Анастасия Карпова, У кого пакет больше: рейтинг директоров – капиталистов, 22.11.2018, 07:00, Forbes.ru, Миллиардеры, https://www.forbes.ru/milliardery-photogallery/369383-u-kogo-paket-bolshe-reyting-direktorov-kapitalistov
[66] „Роснефть“ подписала более 50 соглашений на Петербургском международном экономическом форуме, Риоснефть на благо России (институциональный сайт компании), 24 май 2014, https://www.rosneft.ru/press/today/item/153047/
[67] Yagova, Olga, Gleb Gorodyankin, Julia Payne, Nailia Bagirova, David Evans, Rising output at SOCAR’s STAR oil refinery adds to sour shortage in Med, March 5, 2019, 3:45 PM, Reuters, Commodities News, https://www.reuters.com/article/us-turkey-refinery-socar-idUSKCN1QM1MC
[68] Rosneft and SOCAR Sign Cooperation Agreement, 13 August, 2013, Rosneft, Press Releases, https://www.rosneft.com/press/releases/item/114339/
[69] SOCAR, Gazprom, Rosneft hold gas talks, August 22, 2017, https://www.offshore-energy.biz/socar-gazprom-rosneft-hold-gas-talks/
[70] Azerbaijan’s SOCAR in Talks to Develop Oil Field in Russia, November 2, 2018, ROGTEC – Russian Oil and Gas Technologies, https://rogtecmagazine.com/azerbaijans-socar-in-talks-to-develop-oil-field-in-russia/
[71] Forbes назвал крупнейших покупателей российской нефти, 23.04.2020, 08:19, Forbes.ru, https://www.forbes.ru/newsroom/biznes/398881-forbes-nazval-krupneyshih-pokupateley-rossiyskoy-nefti

Материалът Азерският „нефтен мехлем” върху „газовата рана” на Русия е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В тази монография е разгледан процесът на динамични геополитически и геоикономически промени в Закавказието и в Средна Азия в контекста на диверсификацията на експортните пазари на енергоносители на Азербайджан и Туркменистан. Разгледана е ролята на завършването на газопроводите TANAP и TAP, с което Южният газов коридор стига от находището „Шах Дениз ІІ” до италианското пристанище Бриндизи. Разгледано е финансирането на изграждането на TANAP, както и политическата и икономическата помощ от страна на ЕС и на САЩ за него.

Идентифицирани са интересите на участниците на „газовата шахматна дъска” в контекста на изграждането на Южния газов коридор и на перспективата да се изгради ТрансКаспийски газопровод, който да го свърже с находищата на Туркменистан. Анализиран е провалът на търговската политика на Руската Федерация в търговията с природен газ с Туркменистан в периода 2009 – 2019 година и новата роля на Китай като потребител на въглеводороди от находищата в страните от Средна Азия.

Посочен е миротворческият ефект от построяването на газопровода Тукменистан – Узбекистан – Казахстан – Китай и от строежа на газопровода TAPI (Туркменистан – Афганистан – Пакистан – Индия). Подробно е разгледан въпросът за съществуващите рискове и възможните заплахи по цялото трасе на Южния газов коридор (от Азербайджан до Италия) в контекста на възможността да бъде свързан с находищата на природен газ в Туркменистан.

Този анализ е тясно свързан с историята на „Туркменския гамбит” – противопоставянето на Русия срещу преките доставки на туркменски газ в Европа, както и на борбата на Русия и Иран срещу построяването на ТрансКаспийския газопровод. Откроена е ролята на ЕС в насърчаването на строежа на ТрансКаспийския газопровод и новата му политика в страните от Средна Азия. Анализирана е синергията между стратегическия интерес на ЕС от строителството на ТрансКаспийския газопровод и търговския интерес на Китай от участие в строителството му.

Специално място е отделено на рисковете и заплахите, произтичащи от неприключилия конфликт между Армения и Азербайджан. Анализирани са и превантивните мерки, взети от азербайджанското правителство за смекчаване на евентуалната свръхреакция на Русия от загубата на монопола на газовите доставки в Югоизточна Европа. Очертани са дипломатическите и икономически маневри на Азербайджан, като специално внимание е отделено на сътрудничеството между азербайджанската държавна нефтена компания SOCAR и държавната руска компания ОАО „НК Роснефт”.

Продължение на Южният газов коридор и Лев Толстой

В много отношения Транскаспийският газопровод е „Гордиевият възел“ на взаимоотношенията в региона, които могат да имат отражение дори и върху глобалното противопоставяне между великите сили. Противниците на газопровода са известни – Иран и Русия. Но строежът му има и могъщи поддръжници – „меката“, но огромна икономическа сила на Европейския съюз и „твърдата“ сила на САЩ, които безкомпромисно настояват за диверсификация на доставките на енергоносители в Европа.

От друга страна, регионалните сили също са свършили доста работа. Възлово значение има срещата между двамата президенти – Гурбангулъ Бердимухамедов и Илхам Алиев на 22 ноември 2018 година в Ашхабад.

Посещението на президента на Азербайджан в Туркменистан е подготвяно дълго и внимателно. На заседание на правителството на Туркменистан, президентът Гурбангулъ Бердимухамедов дава специални указания срещата да бъде проведена на най-високо равнище.

На два пъти туркменистански делегации посещават Азербайджан. Президентът на Азербайджан приема последователно на 18 октомври 2018 година делегация, начело с министъра на външните работи Рашид Мередов, а на 30 октомври 2018 – делегация водена от вицепремиера на Туркменистан, отговарящ за въпросите на транспорта – Мамметхан Чакъев (Мамметхан Чакыев).

Разговорите между Баку и Ашхабад са много интензивни, защото се обсъждат твърде много теми. Двете страни преговарят за рамките на сътрудничеството си по транспортния коридор „Лазуритов път“, който минава през територията на Афганистан, Туркменистан, Азербайджан, Грузия и Турция.

Освен това, на тези срещи Азербайджан отива с много сериозно портфолио от нови изградени транспортни и инфраструктурни проекти: ново търговско пристанище на Каспийско море, стратегическата нова паромна връзка през Каспийско море и железопътната магистрала Баку – Тбилиси – Карс.

Двете паромни връзки през Каспийско море, които Азербайджан предлага са Баку-Алят (Азербайджан) – Актау (Казахстан) и Баку-Алят (Азербайджан) – Туркменбаши (Туркменистан). Транскаспийската паромна връзка Баку-Алят (Азербайджан) – Туркменбаши (Туркменистан) работи още от 1963 година, но през 2014 година е пусната в експлоатация нова, много по-модерна, паромна връзка. (На 6 октомври 2014 година, Азербайджанските железопътни линии в лицето на акционерното дружество ЗАО „АЖД“ обявяват откриването на новата паромна връзка от станция Алят). В миналото град Туркменбаши е известен със старото си име Красноводск. В днешно време правителствата на Азербайджан и Туркменистан работят усилено над разширяването на възможностите на тази паромна връзка в рамките на известната програма TRACECA. Крайната цел е превръщането й от железопътна в многоцелева, за да могат да се превозват и автомобили, товари, които не са качени на железопътни вагони и пътници.

През месец май 1996 година, президентите на Грузия, Азербайджан, Туркмения и Узбекистан подписват четиристранно споразумение, което да урежда функционирането на коридора, който свързва четирите държави и дава на страните от Средна Азия възможно най-кратък път към Черно море. Подписаното споразумение предвижда не само възстановяване на транзитното превозване на товари, но и създаване по режим на повсеместно благоприятстване на товаропотоците, въвеждане на изгодни тарифи, създаване на координация в системата на охрана на товарите по пътя на придвижването им.

Днес, при наличие на товари, в морето излизат, за да обслужват паромната връзка до осем кораба от типа „Дагестан“. Шест от тях са по-стари – „Академик Топчубашов“, „Дагестан“, „Азербайджан“, „Академик Гейдар Алиев“, „Профессор Гюль“ и „Нахичевань“. По-новите: „Меркурий – 1“ и „Меркурий – 2“, са построени в корабостроителницата „Уляник“ в бивша Югославия. Всички плават под азербайджански флаг.

Всеки от корабите може да вземе на борда си до 28 железопътни вагона и до 200 пътника. Пристанищата Баку и Туркменбаши разполагат с необходимото оборудване за безпроблемното слизане на вагоните от корабите на железопътните линии в пристанищата.

Пристанищата Баку и Туркменбаши се намират на практика на един и същ паралел, като разстоянието между тях е 306 километра. Обикновено, паромите преодоляват това разстояние за 12 часа. В случай, че трябва да се стигне от Баку до Ашхабад по суша, преминавайки по руските, казахските и узбекските железопътни линии, необходимото време е една седмица. Това обяснява много важното значение на въпросната паромна връзка[1].

Азербайджанците с основание имат самочувствието, че тези осъществени проекти ги правят не „прозорец към Европа“, а „европейска врата“ за страните от Средна Азия. Естествено, туркмените са силно заинтересувани да използват новите транспортни и логистични възможности, които Азербайджан може да им предостави, още повече, че имат примера на Казахстан, който вече широко използва тези опции.

По този начин, срещата между двамата президенти – Бердимухамедов и Алиев, на 22 ноември 2018 година в Ашхабад е подготвена наистина много добре. На пресконференцията след срещата, Илхам Алиев заявява:

„Подписани са повече от 20 документа и всеки от тях има конкретен характер. Това е показател за нивото на нашите отношения, показател за обема на сътрудничеството и показател за братското отношение един към друг. Само с близка страна може да се работи по такива различни направления“.

Според Алиев споразумението за увеличаване на обема на прехвърляните товари между международните морски пристанища на Туркменбаши и Баку, създава възможност за нарастване на стокооборота и на транзитните превози.

„Съвременната инфраструктура и големите инвестиции в транспортния сектор създават прекрасни условия за работа. Ние безусловно ще видим нарастване на транзита между нашите две страни по маршрутите Изток – Запад и Запад – Изток“, отбелязва президентът на Азербайджан.

Разбира се, по всеобщо мнение, най-интересният въпрос, свързан със срещата Алиев – Бердимухамедов е бил възможността да се построи транскаспийски газопровод, което би позволило на Туркменистан да се възползва от транзитния потенциал на Южния газов коридор, създаден от Азербайджан и да изкара на европейския пазар своите запаси от природен газ.

През август 2018 година, президентът на Азербайджан – Илхам Алиев, отбелязва, че решението за Транскаспийския газопровод трябва да се вземе от Туркменистан. На срещата Алиев – Бердимухамедов, президентът на Туркменистан прави доста силно заявление:

„Туркменистан и Азербайджан, бидейки едни от най-големите световни производители на въглеводороди, се застъпват за принципа на диверсификацията на доставките на енергоносителите, като едно от решаващите условия за осигуряване на глобалната енергийна сигурност“.

По думите на Гурбангулъ Бердимухамедов, в областта на енергийното сътрудничество двете страни са се договорили да увеличават усилията си „по създаване на многовариантна система за доставки на енергоносители на международните пазари, в това число и в европейско направление“. Президентът на Туркменистан не просто намеква, а подчертава, че работата в тази посока ще продължи не само в двустранен формат, но и с международни партньори. След което отбелязва, че на срещата е била подчертана ефективността на разговорите във формат „Туркменистан – Азербайджан – Турция“.

Впрочем, Туркменистан е недвусмислено предупреждаван от политическите анализатори, не само от Европа и САЩ, но и от съседните държави, да бъде внимателен в отношенията си с Русия и в частност с „Газпром“. Във връзка със срещата между Илхам Алиев и Гурбангулъ Бердимухамедов, азербайджанската политическа наблюдателка Нурани коментира, че „Азербайджан е хвърлил на Туркменистан спасителен пояс“. Тя пише:

„Много експерти още в средата на „нулевите години“ (2004 – 2006) заговориха за това, че експортните планове на „Газпром“ надхвърлят наличните обеми газ, с които разполага компанията и напълно е възможно Русия да разчита на препродажбата на „синьото гориво“ на други страни. Да напомним, че проектът „Турски поток“ дойде на мястото на газопровода „Южен поток“, при който се предполагаше изграждане на четири ръкава. И най-важното, този беше замислен не на последно място във връзка с азербайджанския газ от „Шах Дениз ІІ“, който Руската федерация мислеше да купува също направо при сондажите. И когато в Баку направиха избор в полза на собствения си независим износ, европейските експерти констатираха: „Южен поток“ загуби смисъл.

Вместо него, Русия пусна „Турски поток“, но вече само два ръкава, вместо четири. Не е решен въпросът за износа на газ в Европа (заради което се строи и втория ръкав). Има съмнения в рентабилността на проекта. И накрая, трудно е да се смята за случайно съвпадение, че точно на фона на тържествените церемонии в Турция (по завършването на морския участък на „Турски поток“, бел. авт.), Москва отново предлага на Туркменистан да й продава газ направо от находището.

Предположението, че „Турски поток“ е замислен да препродава туркменски газ има най-малкото право на съществуване. Другият въпрос е, ще направи ли Туркменистан крачка в посока на същия този „руски тръбопроводен капан“, от който вече няколко години се опитва да се измъкне“ [44].

През 2018 година, когато се провежда въпросната среща, темата за Транскаспийския газопровод съвсем не е някаква новост. За първи път идеята е формулирана може би през 1996 година. През 1999 година, правителството на Туркменистан, Дженерал Електрик и Бехтел Груп започват предварителни проучвания, като са подписани няколко предварителни споразумения, свързани с Транскаспийския газопровод [51].

Пред проекта обаче изникват тежки проблеми, като главната пречка за разрешаването му винаги изникващият въпрос за правният вакуум около статута на Каспийско море. Морските граници между крайбрежните държави (Русия, Иран, Казахстан, Азербайджан и Туркменистан) по онова време не са прокарани [51].

На проекта се противопоставят общо взето неприкрито и Русия, и Иран, в качеството им на два от основните производители на природен газ в света. Те не желаят проектът да напредва и се противопоставят на строителството на газопровод в спорните води на Каспийско море [51].

По ирония на съдбата, откриването на газовото находище „Шах Дениз“ на брега на Азербайджан през 1999 година първоначално се отразява негативно на перспективите на Транскаспийския газопровод. Става така, защото откриването на „Шах Дениз“ позволява да се черпи природен газ, който може да се транспортира, като се използва трасето на Южния газов коридор (Азербайджан – Грузия – Турция), вместо някой да се занимава с Каспийските международно правни спорове [51].

Въпреки това, идеята за Транскаспийския газопровод не е напълно изоставена, защото първоначално добивът на природен газ в Азербайджан е относително по-малък. През 2013 година, по газопровода Баку – Тбилиси – Ерзерум се доставят годишно по 4,7 милиарда кубически метра. Още тогава се знае, че включването на находището „Шах Дениз ІІ“ ще осигури още 10 милиарда кубически метра природен газ за износ в Европа, но и това не е достатъчно. На всички е ясно, че включването на ресурсите на Туркменистан в доставките по Южния газов коридор, ще го направи много по-сериозна алтернатива на руските газови доставки. Проектът на Транскаспийския газопровод възкръсва. [51]

През пролетта на 2014 година започва нова трескава дейност по Транскаспийския газопровод. Начинанието е силно катализирано от руската интервенция в Крим и неговата анексия. Преносът на руски газ през Украйна става под въпрос и включването на Туркменистан към Южния газов коридор става особено привлекателно.

Външният министър на Туркмения – Рашид Мередов, пристига на непланирано посещение в Баку на 2 април 2014 година. Това е първата среща между високопоставени лица от Туркменистан и Азербайджан след 2009 година.

На 11 април 2014 година, президентът на Туркменистан – Бердимухамедов поставя ударение на Транскаспийския газопровод, като приоритетен проект за страната му. На 18 април 2014 година, президентът на азербайджанската държавна нефтена компания SOCAR пристига на спешно посещение в Туркменистан и се водят разисквания по възможностите за осъществяване на проекта.

Когато се анализират тези събития, винаги трябва да се има предвид, че преговорите се водят на фона на едно не особено добро наследство от близкото минало – държавният глава на Туркменистан, управлявал преди Бердимухамедов – президентът Ниязов, известен като Туркменбаши, е изказвал доста непремерени претенции спрямо азербайджанските нефтени полета в каспийския шелф и едва не докарва двете страни до открит конфликт.

За съжаление и на туркмените, и на азербайджанците, Транскаспийският газопровод не може да бъде обект само на двустранните отношения между двете им държави. Той зависи в огромна степен от подкрепата на Запада (от Европа като потенциален потребител на туркменския газ, а от САЩ като политическа подкрепа за диверсификацията на доставките) и от това, доколко Русия ще саботира проекта.

Както може да се очаква, Русия и Иран не отслабват опозицията си срещу Транскаспийския газопровод. Това вероятно става причина Конвенцията за използването на водната повърхност на Каспийско море и за разграничаването на контрола върху морското дъно да се забави чак до месец август на 2018 година, като неяснотите около Транскаспийския газопровод остават и след нейното подписване.

Тогава, през 2014 година, напрежението е голямо, защото всички са убедени, че Русия е готова да използва всякакви средства, за да пресече опитите да бъде конкурирана на европейските газови пазари. Срещата на каспийските държави, проведена на 22 април 2014 година, не донася никакъв напредък по въпроса. Тогава анализаторите не изключват както икономически мерки, така и използване на военни средства от страна на Русия, за да защити своите ключови интереси.

През юни 2014 година, председателят на Европейската комисия Мануел Барозу посещава Азербайджан и Туркменистан с явното намерение да насърчи работата по Транскаспийския газопровод. Но Русия продължава да оказва ефективна съпротива. Докато страните с излаз на Каспийско море продължават да спорят за морските си граници и разграничението на континенталния шелф, всякакви енергийни проекти там автоматически стават обект на обструкция. [49]

От своя страна, Русия оспорва конкретно Транскаспийския газопровод, използвайки различни правни аргументи, но на всички е ясно, че съображенията й не са от абстрактно естество, а изключително стратегически. Русия не иска да допуска, под каквато и да е форма, конкуренти на европейските газови пазари. [49]

Руските страхове са напълно основателни, защото от първоначално лансирания през 1996 година 300-километров Транскаспийски подводен газопровод, който трябва да свърже Тукменбаши с Баку, се очаква да подава годишно по 30 милиарда кубически метра туркменски газ по Южния газов коридор за Европа. [48]

Голямото безпокойство на руснаците идва от това, че с една относително малка инвестиция от около 5 милиарда американски долара доставката на природен газ от Туркмения в Турция и в Европа може да стане реалност. Застрашен е монополът на руските газови доставки за балканските страни и за Централна Европа.

Първоначално руското безпокойство не е чак толкова силно, защото след аварията на газопровода, свързващ Туркменистан и Русия през 2009 година, предизвикана преднамерено от руската страна, Ашхабад се насочва към износ за Китай, където потребностите са неограничени и руските интереси не са заплашени. Междувременно, използвайки тактиката на протакане на преговорите за определяне на морските граници в Каспийско море, Русия и Иран блокират напредъка на Транскаспийския газопровод.

Руснаците разчитат и на влиянието си върху Туркменистан чрез доставките на оръжие и военното сътрудничество, както и на откровения страх на Ашхабад, че Москва може да се намеси със сила във вътрешните му работи [48]. Примерът на анексията на Крим и на войната в Донбас е пред очите на туркменското ръководство.

Но въпреки тези страхове, проектът на Транскаспийския газопровод продължава да се обсъжда напълно сериозно.

На 7 ноември 2014 година президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган пристига в Ашхабад. Това е първото му посещение в Туркменистан като президент на Турция. Посещението е ознаменувано с цяла серия от споразумения между турски и туркменски енергийни компании за доставка на туркменски природен газ в Турция. Знаейки колко ревнив е руският съсед, лидерите на Турция и Туркмения не начертават ясно пътя, по който туркменският газ ще стигне Анадола, но на всички е ясно, че се визира Транскаспийският газопровод. [48]

На следващата седмица азербайджанският президент Илхам Алиев заявява публично, че страната му проучва маршрутите, по които азербайджанският природен газ би могъл да стигне Централна Европа. Така се стига до 19 ноември 2014 година, когато ръководителят на азербайджанската държавна нефтена компания Ровнаг Абдуллаев пристига на посещение в Туркменистан и заявява открито, че Азербайджан е готов да достави цялата инфраструктура, необходима за изграждането на Транскаспийския газопровод. За да бъде ужасът в Москва пълен, Абдуллаев хвърля във въздуха репликата, че доставките на природен газ от каспийския регион ще дадат сигурност на клиентите на компанията [SOCAR], както и на производителите на енергия. [48]

Работата е там, че новите геополитически обстоятелства „наливат вода във воденицата“ на Транскаспийския газопровод. Европа и Турция имат сериозни съмнения, доколко Русия е надежден доставчик на енергоносители. Причината естествено е кризата в Украйна. По парадоксален начин Русия сама допринася допълнително за тези съмнения, чрез анонсите си за диверсифициране на нейната експортна стратегия. Руснаците протръбяват, че вече няма да разчитат само на западните пазари и ще пренасочат усилия към Източна Азия. Западните пазари съответно реагират адекватно на тези заявления.

Наблюдатели и анализатори междувременно обръщат внимание на факта, че руското влияние в бившите страни от СССР спада, отново поради събитията в Украйна – в Крим и в Донбас. Дори Беларус, да не говорим за Казахстан, имат своите безпокойства, че „Руската пролет“ може да разцъфти и на тяхна територия. Всяка от страните от бившия СССР подлага на преоценка степента, до която се съобразява с желанията на руснаците. И колкото и предпазливи да са всички, тази промяна все повече тласка страни като Туркменистан и Азербайджан да залагат на проекти, които влизат в колизия с интересите на Русия.

Това състояние на нещата в края на 2014 година става причина руската външна политика да си изпусне нервите за пореден път, в лицето на външния министър Лавров, който заявява, че от страната му трябва да се иска мнение, ако не и съгласие по всеки един проект, свързан с Каспийско море.

На 19 ноември 2014 година Сергей Лавров публично заявява неодобрението си за Транскаспийския газопровод. Говорейки пред Руската Дума, външният министър на Русия заявява, че всяка страна има правото да си подбира икономическите партньори, стига това да не нарушава интересите на нейните съседи. След което пояснява, че проектът за доставяне на туркменски природен газ в Европа накърнява руските интереси. [48]

По това време Русия все още може свободно да се възползва от правния вакуум около Каспийско море. Отделен въпрос е, че както отбелязват политическите наблюдатели „тя има и необходимата военна сила, за да предотврати Транскаспийския проект“. [48]

Светът напрегнато следи, каква политика ще възприеме Москва – да пресече агресивно транскаспийския проект или да се интегрира в него. Руските управници имат подобна практика. Както беше отбелязано преди, когато Туркменистан и Китай построяват свързващия ги газопровод в Средна Азия, големи руски фирми построяват по-голямата част от съоръжението. [53]

Освен това, Русия успява в някаква степен, ако не друго, то поне „да държи ръка на пулса на газовата търговия в Средна Азия“, дотолкова по това време отрасловата организация на енергийния сектор в Казахстан се ръководи от член на борда на „Газпром“. Тимур Аскарович Кулибаев е „независим директор“ и член на борда на „Газпром“ от 2011 година. Едновременно с това, той е председател на Казахстанската асоциация на юридическите лица от нефтения, газовия и енергийния сектор (KAZENERGY) от 2005 година и председател на президиума на Националната камара на предприемачите в Република Казахстан (Atameken)[2].

Междувременно обаче, временният тактически съюзник на Русия – Иран, е дал своята заявка, да замести поне частично руснаците на европейските пазари на енергоносители.

***
Следва продължение…

[1] Виж: Каспийские паромы, ООО „Интер Рейл Сервис“, http://www.interrail.ru/services/paroms/kaspiyskiy_parom.php
[2] Gazprom, About Gazprom, Governing Bodies, Board of Directors, Timur Kulibaev, http://www.gazprom.com/about/management/directors/kulibaev/

Използвани източници

[44] Нурани, Баку бросает спасательный круг Ашхабаду. Чем ответит Москва?, Minval.az, Раздел: Важно, Мнения, Наши авторы, 22.11.2018, 22:12, https://minval.az/news/123842016
[48] Russia Keeps a Wary Eye on the Trans-Caspian Pipeline, Stratfor, Reflections, November 19, 2014, 23:44 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/russia-keeps-wary-eye-trans-caspian-pipeline
[49] Russia: Obstructing the Trans-Caspian Pipeline, Stratfor, Situation Report, June 12, 2014, 15:23 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-obstructing-trans-caspian-pipeline
[51] A Proposed Pipeline Lends Turkmenistan Greater Importance, Stratfor, Assessments, April 25, 2014, 09:47 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/proposed-pipeline-lends-turkmenistan-greater-importance
[53] Gurt, Marat, Russian company wins Turkmen China pipeline tender, Reuters, Oil Report, February 19, 2008, 6:35 AM, https://uk.reuters.com/article/turkmenistan-china/russian-company-wins-turkmen-china-pipeline-tender-idUKL194546920080219

Материалът За газовата тръба – „гордиев възел“ в Каспийския регион е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В тази монография е разгледан процесът на динамични геополитически и геоикономически промени в Закавказието и в Средна Азия в контекста на диверсификацията на експортните пазари на енергоносители на Азербайджан и Туркменистан. Разгледана е ролята на завършването на газопроводите TANAP и TAP, с което Южният газов коридор стига от находището „Шах Дениз ІІ” до италианското пристанище Бриндизи. Разгледано е финансирането на изграждането на TANAP, както и политическата и икономическата помощ от страна на ЕС и на САЩ за него.

Идентифицирани са интересите на участниците на „газовата шахматна дъска” в контекста на изграждането на Южния газов коридор и на перспективата да се изгради ТрансКаспийски газопровод, който да го свърже с находищата на Туркменистан. Анализиран е провалът на търговската политика на Руската Федерация в търговията с природен газ с Туркменистан в периода 2009 – 2019 година и новата роля на Китай като потребител на въглеводороди от находищата в страните от Средна Азия.

Посочен е миротворческият ефект от построяването на газопровода Тукменистан – Узбекистан – Казахстан – Китай и от строежа на газопровода TAPI (Туркменистан – Афганистан – Пакистан – Индия). Подробно е разгледан въпросът за съществуващите рискове и възможните заплахи по цялото трасе на Южния газов коридор (от Азербайджан до Италия) в контекста на възможността да бъде свързан с находищата на природен газ в Туркменистан.

Този анализ е тясно свързан с историята на „Туркменския гамбит” – противопоставянето на Русия срещу преките доставки на туркменски газ в Европа, както и на борбата на Русия и Иран срещу построяването на ТрансКаспийския газопровод. Откроена е ролята на ЕС в насърчаването на строежа на ТрансКаспийския газопровод и новата му политика в страните от Средна Азия. Анализирана е синергията между стратегическия интерес на ЕС от строителството на ТрансКаспийския газопровод и търговския интерес на Китай от участие в строителството му.

Специално място е отделено на рисковете и заплахите, произтичащи от неприключилия конфликт между Армения и Азербайджан. Анализирани са и превантивните мерки, взети от азербайджанското правителство за смекчаване на евентуалната свръхреакция на Русия от загубата на монопола на газовите доставки в Югоизточна Европа. Очертани са дипломатическите и икономически маневри на Азербайджан, като специално внимание е отделено на сътрудничеството между азербайджанската държавна нефтена компания SOCAR и държавната руска компания ОАО „НК Роснефт”.

Продължение на Южният газов коридор – „шах на руския цар върху газовата шахматна дъска и „Туркменският урок за руската газова дипломация„…

Излишно е да се обяснява, защо включването на Южния газов коридор в конкурентната борба на европейските газови пазари е в буквалния смисъл на думата „даване на шах” на руската търговска политика и на руската геополитическа стратегия като цяло. До този момент, Русия беше абсолютен монополист на доставките на природен газ за Югоизточна Европа. Днес това вече е история.

Затова, въпросът за реакцията на руската страна е от първостепенно значение. Ако перифразираме заглавието на епохалното произведение на Лев Николаевич Толстой, руската реакция ще предопредели отговора на въпроса „Война или мир”?

Когато анализираме възможните модели на поведение, респективно различните сценарии на руската реакция, би трябвало да се разграничат два въпроса:

• Първият е за поведението спрямо вече съществуващото гигантско съоръжение, простиращо се от Шах Дениз ІІ до Бриндизи – Южният газов коридор.
• Вторият въпрос е за руската реакция срещу напълно реалната заплаха количеството природен газ, доставян за Европа да се учетвори.

Към есента на 2019 година по Южния газов коридор се доставят 6 милиарда кубически метра природен газ годишно за Турция и е съвършено предстоящо доставянето на 10 милиарда кубически метра природен газ годишно за Европа. Ако към тях се прибавят 30 милиарда туркменски природен газ за доставката, на който се говори още преди 2014 година, обемът на доставките става 40 милиарда кубически метра годишно.

Тази възможност, която все повече става реалност, е съвършено актуална след началото на 2014 година. Тя твърдо се вписа в глобалния енергиен дневен ред след анексията на Крим, войната в Донбас и възникването на огромна несигурност и неяснота около транзита на руски газ през Украйна.

Така Русия има срещу себе си един реален факт – завършеният Южен газов коридор от Азербайджан до Гърция, Албания и пристанището Бриндизи в Южна Италия и една реална заплаха – възможността туркменският газ да тръгне по Южния газов коридор към Европа. Двата въпроса са в синергична връзка. Южният газов коридор осигурява влизането на алтернативни газови доставки в Югоизточна и Южна Европа, които разбиват руския монопол. Възможността за доставка на газ от Туркменистан показва как алтернативните доставки могат рязко да нараснат в количествен план. Синергията е на лице и в Москва разбират това отлично.

При тази логика на нещата, Русия е изправена пред необходимостта, първо да направи всичко възможно, за да блокира евентуални големи доставки на туркменски природен газ за Европа. След това идва ред на действията срещу конкуренцията на Южния газов коридор.

„Туркменският гамбит” или борбата на Русия срещу преките доставки на туркменски газ в Европа
Блокирането на евентуалните туркменски газови доставки за Европа може да се извършва (и се прави години наред) основно по два пътя. Първият е изкупуването на максимално възможно големи количества туркменски газ, дори изкупуване на практически целия добив още при сондажите. Тази политика е следвана успешно до 2009 година, когато руснаците се провалят с гръм и трясък.

Вече беше описан подробно „Туркменският урок” за руската газова политика. Заявките за природен газ от Европа през 2009 година рязко намаляват. Това е резултат най-вече на глобалната финансово-икономическа криза, както и в известна степен и на ехото от войната с Грузия от 2008 година. Руснаците са притеснени, че веднъж заявили огромни обеми природен газ от Туркменистан (40 милиарда кубически метра до 2009 година), при рязкото намаляване на европейското потребление, ще им се наложи да плащат неустойки на Ашхабад за незакупените количества.

Така се стига до на пръв поглед технически неадекватните действия на операторите на руския участък от газопровода, свързващ Русия и Туркменистан през 2009 година, довели до голямата авария, предизвикала рязкото намаляване на доставките на природен газ по това съоръжение.

Оказва се, че поне на пръв поглед, неадекватните технически действия са изгодни икономически. Русия обявява, че става дума за форсмажорна ситуация и отказва да плаща неустойки за заявените но незакупени количества природен газ.

Тази „хитрост” обаче се оказва изключително губеща, защото действията на Москва предизвикват нетипично за Средна Азия светкавично ускоряване на действията за диверсификация на газовия експорт на Туркменистан. Само за година е завършен газопроводът през Узбекистан и Казахстан за Китай. По него започват да се изнасят не по-малко от 10 милиарда кубически метра природен газ годишно. Бързо се изгражда и нов газопровод за Иран. Започва работа по рисковия, но много примамлив газопровод за Индия през Афганистан и Пакистан (TAPI), на който ще бъде отделено специално внимание по-нататък.

Сметките на руснаците се оказаха погрешни, защото те бяха свикнали на управленският стил на предишния лидер на Туркменистан – Сапармурат Атаевич Ниязов, известен като Туркменбаши. Най-вероятно, руският подход би бил печеливш, ако през 2009 година все още беше в сила изключително изолационистката политика на Ниязов. Да, но Ниязов е починал още през 2006 година и на власт е друг човек – Гурбангулъ Бердимухамедов.

Новият лидер се отказва в значителна степен от изолационизма на предшественика си и това обърква плановете на Москва. Защото, след като осигурява износ на газ за Китай и Иран, Бердимухамедов хвърля на масата най-силния си коз – той обявява, че ще търси възможност за износ на туркменския газ на европейските газови пазари.

Първоначално руснаците смятат, че могат лесно да дисциплинират властта в Ашхабад, стига се дори до пълно спиране на доставките на природен газ от Туркменистан за Русия през 2016 година. Наказателният характер на тази политика е ясен, но изграждането на Южния газов коридор поставя „Газпром” в шах – вече има техническо решение за износа на туркменски газ за Европа. Евентуалният Транскаспийски газопровод (от бившия Красноводск, днес Туркменбаши, до Баку) би бил дълъг около 300 километра и би струвал не повече от 5 милиарда американски долара. Направо скромна сума за съоръжение, което решава такъв фундаментален икономически и геостратегически въпрос.

При това положение от „Газпром“ побързаха да се върнат на изходна позиция. На 10 октомври 2018 година, руската страна в лицето на Алексей Борисович Миллер, (точната титла на Миллер в йерархията на ПАО „Газпром“ по това време е „Председател на Управителния съвет и заместник председател на Съвета на директорите“), анонсира намерението си да възстанови газовите доставки от Туркменистан още в началото на 2019 година [45].

Намерението на „Газпром“ е осъществено, макар и с малко закъснение. Преговорите за възобновяването на доставките на газ от Туркменистан завършват сравнително успешно през юли 2019 година, като се започва с един обем от 5,5 милиарда кубически метра годишно [41]. Междувременно обаче Туркменистан изнася вече самостоятелно и без руско посредничество между 30 и 40 милиарда кубически метра природен газ за Китай. Загубата на пазарни позиции е очевидна.

От „Газпром“ обявяват, че се връщат към купуване на туркменски газ, поради нарастването на търсенето на руския вътрешен пазар, както и на международния пазар. Това търсене съвпада със спиране нарастването на добива на газ в Русия от страна на независимите производители. Едновременно с това, „Газпром“ заявява, че възнамерява да достигне рекордния износ за „далечната чужбина“ в размер на 200 милиарда кубически метра природен газ годишно. Така на руснаците им се налага да сменят политиката спрямо Туркменистан. Наказанията не са дали плод, трябва да се действа с по-меки пазарни средства.

Важна подробност е, че договорът е петгодишен. В него е заложена отново скрита заплаха. До края на 2023 година няма предвидено въвеждане на нови добивни мощности при „Газпром“. Очаква се въвеждането в експлоатация на Харасавейското находище на полуостров Ямал, от което се очаква през 2027 година да се добиват 32 милиарда кубически метра природен газ. По един знаменателен начин изтичането на новия договор с Туркменистан, съвпада с годината, заложена за въвеждане в експлоатация на Харасавейското находище [42].

Всъщност, тук става дума за не особено прикрит блъф. За Туркменистан е много удобно да има максимална диверсификация на износа си – да изнася и за Китай, и за Русия, а ако може и за Индия и Пакистан. За Ашхабад договорът с „Газпром“ от юли 2019 година е един сладък реванш за всичко изтърпяно от 2009 година насам.

За Русия обаче туркменският газ не е просто заместител на все още нефункциониращото находище на полуостров Ямал. За Русия е важно да не допуска самостоятелния износ от Туркмения за Европа. За голямо съжаление на руската страна обаче цените не са каквито са били до 2009 година, когато по думите на някои наблюдатели на газовия пазар, Русия е печелела от реекспорта на туркменския газ повече, отколкото е печелел Ашхабад от продажбата му на Русия.

Въпреки това, борбата за транзита на туркменския газ ще бъде безкомпромисна, като наддаването за обеми, образно казано, е „светлата страна“ на тази конкурентна битка. Има обаче и тъмна, даже много тъмна страна и това е борбата на Русия (в тактически съюз с Иран) срещу изграждането на Транскаспийския газопровод. И наистина – всякакво наддаване за туркменския газ ще стане невъзможно (или поне ценовите нива ще „отскочат“ още нагоре) ако Туркменистан успее да се свърже с азербайджанската експортна газова инфраструктура – с Южния газов коридор.

Борбата на Русия (и Иран) срещу Транскаспийския газопровод. Хронология и перспективи
Русия може да се похвали, че вече близо 23 години успешно се противопоставя на изграждането на Транскаспийския газопровод. Едновременно с това, в Москва със сигурност имат много сериозни основания да се безпокоят, че събитията не се развиват добре за тях. Партия на газовата шахматна дъска става неочаквано остра, с бърза размяна на удари. По всичко личи, че борбите около Транскаспийския газопровод са загубили позиционния си характер. Само за два месеца през 2019 година се случват куп неща.

На 1 юли 2019 година заработи TANAP – клонът на Южния газов коридор, който преминава през цялото Анадолско плато и през Източна Тракия в европейската част на Турция, стига до Беломорието в Гърция. Транс адриатическият газопровод за Албания и Италия се строи усилено. Изгражда се, макар и с престъпно закъснение и интерконекторната връзка между газопреносните мрежи на България и Гърция.

На 4 юли 2019 година е сключен коментираният по-горе договор между „Туркменгаз“ и руския „Газпром“, който възобновява напълно прекъснатата през 2016 година газова търговия между Туркменистан и Русия.

Пак на 4 юли 2019 година, посланикът на Руската федерация в Баку – Михаил Бочарников, дава обстойно интервю за електронното издание „Caspian Energy Newspaper“, в което заявява, че що се отнася до евентуалното прокарване на Транскаспийския тръбопровод, позицията на Русия си остава неизменна:

„Позицията на Русия по този въпрос си остава неизменна. Преди всичко, ние сме длъжни да се ръководим от изискванията на ангажиментите, които сме поели по международните споразумения в областта на защитата и опазването на околната среда, а също така от разбирането, че хипотетичните и далече не очевидни изгоди за отделните „икономически оператори” не трябва да надделяват над дългосрочните интереси на населението на прикаспийските държави и над перспективите за опазване на екосистемата на водоема” [40].

Бочарников настоява, че подписаните юридически документи в дадената област свидетелстват, че става дума за общото мнение на прикаспийските страни [38]. Тук вече се вижда сериозното разминаване в тълкуването на подписаната през 2018 година Каспийска конвенция, която по принцип дава сериозен тласък на правното уреждане на използването на водите на Каспийско море и разграничаването на шелфа между държавите с излаз на него. Позицията на Азербайджан и Туркмения, естествено е противоположна на руската (и иранска) гледна точка. Противоположна е и американската позиция.

Помощник държавният секретар по енергетиката Сандра Оудкърк заявява през месец май, че във Вашингтон оценяват положително подписването на Конвенцията за статута на Каспийско море през 2018 година и призовават Туркменистан да се възползва от постигнатите договорености между каспийските държави, за да се включи в „Южния газов коридор”, което ще даде на страната допълнителни приходи.

„Ние смятаме, че споразумението за статуса на Каспийско море е положителна крачка напред. Смятаме, че експортният коридор с Туркменистан има смисъл [да се построи]. Те [Туркменистан] сега изнасят газ в Китай, те имат потенциал и ще бъде прекрасно, ако те се свържат с Европа чрез Азербайджан или през други страни” – заявява Оудкърк.

По нейно мнение, това ще внесе допълнителна конкуренция на пазара:

„Ние бихме искали, Туркменистан да може да осъществи всички възможни опции. Това решение трябва да си го вземе Туркменистан. Както съм отбелязвала преди, Туркменистан зависи от един потребител, но неговата икономика може да получи по-активна поддръжка”, изтъква още Оудкърк. [38]

На 5 юли 2019 година, посланикът на САЩ в Азербайджан – Ърл Литценбергер, прави изявление „в подкрепа на приноса на Азербайджан за осигуряването на енергийната безопасност на Европа и света“. Литценбергер заявява:

„Ние изразяваме своята подкрепа за приноса на Азербайджан в осигуряването на енергийната безопасност на Европа и света. От тази гледна точка, Азербайджан е единствения доставчик, алтернатива на руския газ за Европа по направлението „Изток – Запад“. В частност, Съединените американски щати поддържат проекта на „Южния газов коридор“ и всички ангажирани в него компании“, подчертава посланикът [37].

Американският дипломат заявява още, че САЩ винаги са поддържали независимостта и просперитета на страната още от деня на обявяване на независимостта на Азербайджан и сътрудничат във всички сфери на икономиката и политиката.

„Важен фактор в осигуряването на енергийната безопасност на Азербайджан и Европа е борбата с кибернетичните заплахи. Ние препоръчваме на Азербайджан да направи този въпрос приоритетен. Южният газов коридор ще помогне на Азербайджан да укрепи двустранните си отношения с много страни в Европа“, заявява Литценбергер [37].

На следващия ден знамето на ЕС е развято официално в Ашхабад – създадена е Делегация на ЕС в Туркменистан.

На 6 юли 2019 година в Ашхабад се провежда среща между Върховния Представител на Европейския съюз по външните работи и политиката по сигурността и Вицепрезидент на Европейската комисия – Федерика Могерини и Министъра на външните работи на Туркменистан – Рашид Мередов.

Двете страни обсъждат ключовите направления в новата Стратегия на Европейския съюз за Средна Азия, в която е отбелязана важната роля на регионалното сътрудничество, социално икономическото развитие, енергийната безопасност, създаването на благоприятен инвестиционен климат и съвместното разрешаване на екологични проблеми.

Също така, двете страни обсъждат важни проекти в областта на развитието на транспортните системи и на регионалната енергийна инфраструктура, включително строителството на газопровода Туркменистан – Афганистан – Пакистан – Индия (TAPI) и отбелязват привързаността си към осъществяването на съвместните стратегически цели.

В рамките на преговорите, страните подписват „Споразумение между Правителството на Туркменистан и Европейския Съюз, Европейската общност по атомна енергия за създаването и привилегиите и имунитета на Делегацията на Европейския съюз в Туркменистан“. Това е ключов момент в развитието на отношенията между Туркменистан и ЕС [39].

На 12 август 2019 година, шест дни след създаването на Делегацията си в Ашхабад, Европейският съюз (ЕС) оповестява, че е възобновил преговорите с Туркменистан за своето участие във финансирането на строителството на Транскаспийския газопровод до Азербайджан. За това съобщава специалният представител на ЕС в Средна Азия Петер Буриан по време на Каспийския икономически форум:

„През 2019 година, ЕС възобнови и се старае да интензифицира преговорите за възможното си участие във финансирането на строителството на газопровода през Каспийско море“. Според него „Европейският съюз и Туркменистан обсъждат как да доставят туркменския газ в Европа“ [33].

Същият ден, прес-секретарят на президента Владимир Путин съобщава, че срещата между президентите на Русия, Азербайджан и Иран се отлага за по-късна дата:

„Срещата на президентите на Русия, Азербайджан и Иран, която се планираше да бъде проведена тази седмица, се прехвърля за по-нататъшна дата по технически причини“, оповестява Песков [34]. Той обаче отказва да коментира естеството на „техническите причини“.

Една възможна причина за отлагането на срещата е иранското изявление от същия ден, насочено срещу изграждането на Транскаспийския газопровод.

Отново на 12 август 2019 година, представителят на иранската “National Gaz Company” – Бехруз Намдари, оповестява на всеослушание, че позицията на Иран е против строителството на газопровод в Каспийско море, защото той може да нанесе сериозни щети на екологията на региона. Оповестеното е в пълен синхрон с многократните руски изявления в този дух, включително и с казаното от руския посланик в Баку в интервюто пред „Caspian Energy Newspaper“ от 4 юли 2019 година:

„Строителството на газопровода от изток на запад през Каспийско море може да нанесе сериозни щети на екологията на региона … Иран се обявява против неговото строителство“ [32], заявява Бехруз Намдари по време на Каспийския икономически форум, цитиран от РИА Новости. В неговото изказване от изключително значение е следващата реплика, с която той напомня, че Иран предлага на съседите си да се възползват от неговата налична инфраструктура – газопроводи и терминали, за доставката на газ на световните пазари.

Следва събитие, на което също трябва да се отдаде подобаващо внимание. На 13 август 2019 година, президентът на Ислямска република Иран Хасан Роухани се обажда по телефона на президента на Азербайджан Илхам Алиев, за да го увери в най-добрите си чувства [31]. Официално, поводътк за това е настъпването на Ейд ал-Адха (у нас празникът е известен като Курбан Байрам), но е повече от ясно, че президентът на Ислямската република е положил усилия да балансира негативните настроения от предишния ден:

„Иран придава голямо значение на усилията за разширяване на отношенията и на сътрудничеството с Азербайджан“, завява Роухани, цитиран от официалния му сайт. „За щастие, ние наблюдаваме положителен ръст на сътрудничеството ни“, добавя той [30]. Президентът на Иран дава висока оценка на текущите контакти между двете страни и поставя ударение върху това, че: „Република Азербайджан винаги е била приятелска и братска страна за Иран и това приятелство между двете нации ще се задълбочи и в бъдеще“.

От своя страна, президентът на Азербайджан също поднася поздравленията си по повод Ейд ал-Адха (в Азербайджан – Гурбан Байрам). Според него „близките иранско–азербайджански взаимоотношения са резултат на усилията и на двете страни“. Според Илхам Алиев „няма съмнение, че връзките между двете страни и нации ще стават по-добри от преди и ще се развиват“ [31].

Тази размяна на официалности не бива да бъде подценявана. И двете страни вървят по много тънък лед, опитвайки се да прокарват интересите си и да не пропаднат във водовъртежа на събитията.

Всъщност, Азербайджан има основание да е много критичен към Иран, защото от началото на Нагорно-Карабахския конфликт Иран систематично подкрепя Армения. (В Армения официалната формула в медиите е „Нашият съюзник Русия и приятелски Иран“). Без иранския внос, пазарът на потребителски стоки в Армения би колабирал за двадесет и четири часа. Отделен въпрос е, че Армения се отблагодарява с доставки на оръжие за Иран, които стават повод за конфронтацията на президента Саргсян с американската администрация в края на 2008 – началото на 2009 година [35].

Но очевидно президентът Роухани разглежда Азербайджан не само като заплаха заради живеещото в Северозападен Иран многолюдно и компактно азербайджанско население, но и като потенциален партньор в много по-дълбока геополитическа игра.

Изявлението на иранския представител по време на Каспийския икономически форум е направено на фона на съобщението, че на 12 август 2019 година са възобновени преговорите между Брюксел и Ашхабад за участие във финансирането на строителството на Транскаспийския газопровод от Туркменбаши (Красноводск) в Тукменистан до Баку в Азербайджан. Този факт е подчертан по време на същия Кавказки икономически форум и от страна на специалния представител на ЕС в Средна Азия Петер Буриан. Положителната позиция на Азербайджан е артикулирана неколкократно от президента на страната Илхам Алиев. Всичко това създава впечатление за доста конфронтационен контекст на протичащите събития.

Трябва обаче да се има пред вид и една особеност. Руската страна просто не иска да има трансфер на природен газ от Туркменистан за Европа. В нейните представи това може да става само с руско посредничество, през руската газопреносна мрежа и разбира се – в изгода на Русия. За да придаде лицеприятен вид на позицията си, руската дипломация се облича в дрехите на защитник на околната среда, както се вижда и от интервюто на руския посланик в Баку.

„По-големият брат” се сърди. (Азербайджанците наричат Русия, къде иронично, къде демонстрирайки основателното си безпокойство от опитите за руска доминация в региона, „старший брат“ – „по-големият брат“). Когато Русия се позовава на съображения, свързани с опазването на околната среда, страничните наблюдатели са най-малкото скептични, като се има пред вид факта, че в руската външна и вътрешна политика екологията е една от последните грижи. Очевидно е, че в случая това е максимумът на учтивост, която руската страна е способна да изрази, без да прозвучи съвсем агресивно.

Позицията на Иран не е „по-нюансирана“. Тя е РАЗЛИЧНА. За разлика от Русия, Иран няма нищо против трансфера на туркменски или дори на казахски газ към Европа. Иран просто иска това да става през неговата газопреносна мрежа и през неговите пристанищни газови терминали. Сметката на иранците е колкото икономическа (защо да не съберат едни транзитни такси за преноса на туркменския газ рез тяхната инфраструктура?), толкова и геополитическа.

Ако огромните обеми природен газ, стигащи до 30 милиарда кубически метра годишно, се пренасят през иранската инфраструктура, сближаването между Иран и Европа ще се засили. В Иран тежко преживяват офанзивата на Тръмп срещу „ядрената сделка“. Очакването на Техеран беше, че сключването на „ядрената сделка“ ще позволи на страната да излезе свободно на световните пазари на енергоносители и най-после страната да се върне към някогашния си просперитет и стандарт на живот. Офанзивата на Тръмп буквално посече тези очаквания.

Фактът, че ЕС изобщо не е във възторг от поведението на Тръмп спрямо Иран, дава на Техеран надеждата, че ако партнира по-сериозно с европейците, може да се получи сериозен разнобой в позицията на Запада по въпроса за „газовата сделка“. Затова в Иран са готови да осъществяват транзит на туркменски природен газ за европейските страни, през своята газопреносна мрежа и газови терминали.

Можем да си представим каква свада между САЩ и ЕС би предизвикало осъществяването на този вариант. Затова и от Вашингтон, и от Брюксел се стремят да тласнат напред строителството на Транскаспийския газопровод. В опозицията си на това съоръжение, Русия и Иран са само тактически съюзници. Русия иска просто да няма самостоятелен износ на газ от Туркмения за Европа. Иран няма нищо против износа, но иска това да става през негова територия.

На всичкото отгоре, досегашната политика на Тръмп за ерозиране на „ядрената сделка“ и аз връщане на Иран под похлупака на санкциите е крайно изгодна на Русия. Колкото по-дълго остане Иран изолиран и без възможност да изнася свободно и без ограничения собствените си въглеводороди, особено своя нефт, толкова по-дълго Русия може да се надява на задържане на цените на по-високи нива. А руският държавен бюджет е функция на световните цени на нефта и газа – ни повече, ни по-малко.

Паднат ли цените на нефта и / или на газа, светкавично се нанася удар по руския бюджет, в това число и по бюджета на отбраната, която в момента е ангажирана с демонстриране на руското могъщество по света. Да, но Иран разполага със значителни по запасите си „плитки“ находища на нефт, себестойността на добива, на който по чисто технологични причини би била много по-ниска, примерно от добива на нефт зад полярния кръг, накъдето е тръгнала Русия.

По този парадоксален начин, интересите на уж добрите съюзници Русия и Иран се разминават. По въпроса за санкциите над Иран, Тръмп и Путин фактически бяха близки съюзници през целия мандат на американския президент.

Всичко това е една сбита картина на изключително сложната ситуация в Каспийския регион, както и около алтернативните доставки на природен газ за Европа от Азербайджан и Туркменистан.
Следва продължение…

***
Използвани източници

[30] Роухани: Азербайджан – братская страна для Ирана, Minval.az, Раздел: Важно, 14.08.2019, https://minval.az/news/123912598
[31] President in a phone call with his Azerbaijani counterpart: Tehran – Baku ties friendky, brotherly, developing/ The two presidents stress acceleration of agreements, Официален сайт на Президента на Ислямска република Иран, news id: 110807, 13 август, вторник, 13:42,  http://www.president.ir/en/110807
[32] Иран поддержал Россию и выступил против выхода Туркменистана через Азербайджан на газовый рынок ЕС, Minval.az, Раздел: Азербайджан, Важно, 12.08.2019, https://minval.az/news/123912296
[33] Евросоюз возобновил переговоры с Туркменистаном о строительстве гаовода в Азербайджан, Minval.az, Раздел: Важно, 12.08.2019, 12:20:42, https://minval.az/news/123912299
[34] В Кремле сообщили о переносе саммита Азербайджа- Россия – Иран, Minval.az, Раздел: Важно, 12.08.2019, 16:46, https://minval.az/news/123912249
[35] (S) Писмо от Заместник [държавния] секретар Негропонте относно закупуване на арменско оръжие от Иран през 2003 година, Свободен народ онлайн, Четиво, 12 август 2019 година, 17:31, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6128-secret-pismo-ot-zamestnik-darzhavniya-sekretar-negroponte-otnosns-zakupuvane-na-armensko-orazhie-ot-iran-prez-2003.html
[38] Россия выступает против выхода Туркменистана через Азербайджан на газовый рынок ЕС, Minval.az, Раздел: Странности, 04.07.2019, 13:58, https://minval.az/news/123901588
[39] В Ашхабаде создана делегация Европейского Союза в Туркменистане, Caspian Energy Newspaper, 06 Июль 2019, 14:10, http://caspianenergy.net/ru/neft-i-qaz/46378-deloitte-tap
[40] Товарооборот Азербайджана и России строится на ненефтяном сектори, Caspian Energy Newspaper, 04 Июль, 2019, 11:51, http://caspianenergy.net/ru/ambassador/46396-2019-07-04-08-00-44
[41] Gazprom reaches Purchasing Agreement for Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, July 5, 2019, 14:25 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-turkmenistan-gazprom-reaches-purchasing-agreement-natural-gas-imports
[42] „Газпром“ заключил с Туркменистаном новый пятилетный контракт, Caspian Energy Newspaper, 04 Июль 2019, 11:44, http://caspianenergy.net/ru/neft-i-qaz/46400-2019-07-04-10-45-44
[45] Turkmenistan: Russia to Resume Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, October 10, 2018, 14:56 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/turkmenistan-russia-resume-natural-gas-imports

Материалът Южният газов коридор и Лев Толстой е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В тази монография е разгледан процесът на динамични геополитически и геоикономически промени в Закавказието и в Средна Азия в контекста на диверсификацията на експортните пазари на енергоносители на Азербайджан и Туркменистан. Разгледана е ролята на завършването на газопроводите TANAP и TAP, с което Южният газов коридор стига от находището „Шах Дениз ІІ” до италианското пристанище Бриндизи. Разгледано е финансирането на изграждането на TANAP, както и политическата и икономическата помощ от страна на ЕС и на САЩ за него.

Идентифицирани са интересите на участниците на „газовата шахматна дъска” в контекста на изграждането на Южния газов коридор и на перспективата да се изгради ТрансКаспийски газопровод, който да го свърже с находищата на Туркменистан. Анализиран е провалът на търговската политика на Руската Федерация в търговията с природен газ с Туркменистан в периода 2009 – 2019 година и новата роля на Китай като потребител на въглеводороди от находищата в страните от Средна Азия.

Посочен е миротворческият ефект от построяването на газопровода Тукменистан – Узбекистан – Казахстан – Китай и от строежа на газопровода TAPI (Туркменистан – Афганистан – Пакистан – Индия). Подробно е разгледан въпросът за съществуващите рискове и възможните заплахи по цялото трасе на Южния газов коридор (от Азербайджан до Италия) в контекста на възможността да бъде свързан с находищата на природен газ в Туркменистан.

Този анализ е тясно свързан с историята на „Туркменския гамбит” – противопоставянето на Русия срещу преките доставки на туркменски газ в Европа, както и на борбата на Русия и Иран срещу построяването на ТрансКаспийския газопровод. Откроена е ролята на ЕС в насърчаването на строежа на ТрансКаспийския газопровод и новата му политика в страните от Средна Азия. Анализирана е синергията между стратегическия интерес на ЕС от строителството на ТрансКаспийския газопровод и търговския интерес на Китай от участие в строителството му.

Специално място е отделено на рисковете и заплахите, произтичащи от неприключилия конфликт между Армения и Азербайджан. Анализирани са и превантивните мерки, взети от азербайджанското правителство за смекчаване на евентуалната свръхреакция на Русия от загубата на монопола на газовите доставки в Югоизточна Европа. Очертани са дипломатическите и икономически маневри на Азербайджан, като специално внимание е отделено на сътрудничеството между азербайджанската държавна нефтена компания SOCAR и държавната руска компания ОАО „НК Роснефт”.

На 1 юли 2019 година, азербайджанската информационна агенция „Азернюз” обявява, че изграждането на последния участък от Южния газов коридор – Транс-анадолския тръбопровод за природен газ (Trans-Anatolian natural gas pipeline – TANAP) е завършено и доставките на природен газ от Азербайджан за Европа могат да започнат. [24]

Днес газопроводът TANAP вече е свързан с Транс-адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline – TAP), който на практика заработи през 2020 година, въпреки проблемите с пандемията от COVID-19. Това означава, че през Гърция и Албания започват доставки на природен газ от Азербайджан за Италия, което вече представлява реално диверсифициране на снабдяването на Европа с природен газ, като се извършват газови доставки от държави, които са различни от Русия. [24]

Изграждането на газопровода TANAP започна през 2015 година, като 1800-километровият тръбопровод има капацитет от 16 милиарда кубически метра. От тях 6 милиарда ще се доставят за икономиката на Турция, а останалите 10 милиарда ще са предназначени за Европа, в това число и за България. [15]

Намерението за осъществяване на проекта беше оповестено на 17 ноември 2011 година на Третия черноморски енергиен и икономически форум в Истанбул. През декември 2011 година, Турция и Азербайджан подписаха меморандум за разбирателство, като създадоха консорциум, който да построи и да управлява газопровода. [15]

През пролетта на 2012 година, приключва процесът на осъществяване на технико-икономическите проучвания. През 2012 година, Илхан Алиев и Реджеп Тайип Ердоган, който по онова време все още е министър-председател на Турция, подписват обвързващо междуправителствено споразумение относно газопровода.

През месец ноември 2014 година, Туркменистан подписва договореност с Турция за доставката на газ. Обещаните количества могат да помогнат на Европа сериозно да ограничи своята зависимост от вноса на газ от Русия. Анкара и Баку също сключват рамково споразумение за доставките на природен газ от Туркменистан. От своя страна, в Туркменистан са изключително заинтересовани да диверсифицират износа си към нови пазари по света. (Дълго време, Русия изкупува целия добив на природен газ от Туркменистан. По-късно започва износ на природен газ за Китай. Пак в рамките на усилията на Туркменистан за диверсификация на експорта си се стига до проекта TAPI – проект за газопровод от Туркменистан до Индия, през Афганистан и Пакистан).

Стартовата церемония, даваща формално ход на проекта, е проведена на 17 март 2015 година с участието на президента на Азербайджан – Илхам Алиев, президента на Грузия – Георгий Маргвелашвили и президента на Турция – Реджеп Тайип Ердоган на територията на източната турска провинция Карс. [15]

В крайна сметка, през юни 2018 година в компресорно–измервателната станция в Ескишехир, е проведена официална церемония, на която пред очите на президентите на Турция и Азербайджан е прикачено последното звено към газопровода TANAP. Изграденият участък е излязъл на инвеститорите 8,5 милиарда американски долара или 7,2 милиарда евро. Транс-анадолската част от Южния газов коридор е завършена. [18]

Президентът на Турция Ердоган заявява в град Ескишехир по повод проекта „Коприненият път на енергията”:

„Нашата страна сега е на една крачка по-близо до своята визия да стане регионален енергиен хъб, благодарение на TANAP”. [18]

Не по-малко красноречив е представителят за Германия на Турската индустриална и бизнес асоциация – Alper Üçok, който заявява, че TANAP показва, че Турция е ключов партньор в осигуряването на енергийната сигурност на Европейския съюз.

Многозначителен факт е, че на церемонията присъстват освен президента на Азербайджан – Илхан Алиев, също така и тогавашният президент на Украйна – Петро Порошенко и президентът на Сърбия – Александър Вучич. Последното е факт, независимо, че с този проект се заобикаля съюзницата на Сърбия – Русия, а проектът се радва на политическа подкрепа от страна на ЕС и на САЩ.

Присъствието на Петро Порошенко е напълно разбираемо. Тогавашният президент на Украйна (за сегашния не знаем) заявява, че се надява Украйна да получава природен газ чрез TANAP в бъдеще:

„Украйна напълно подкрепя този проект … Днес ние се съгласихме, че ще бъдем щастливи да диверсифицираме своите енергийни източници и да получаваме газ по TANAP през териториите на България и Румъния”, заявява Порошенко на официалната церемония. Той отбелязва, че Украйна винаги подкрепя европейските инициативи за диверсификация на енергийните доставки. [19]

Вицепрезидентът на Европейската комисия – Марош Шефкович (Maros Sefcovic), който отговаря за проблемите на Енергийния Съюз, оценява пускането в експлоатация на TANAP, като ключов момент и „километричен камък” в подобряването на европейската енергийна сигурност:

„Като помага да диверсифицираме нашите енергийни доставчици, Южният газов коридор е стратегически важен за енергийната сигурност на ЕС, включително и за най-уязвимите му части, като Югоизточна Европа и южна Италия”, заявява той. [18]

За Транс-Анадолския тръбопровод за природен газ (TANAP) към 2017 година са привлечени като външно финансиране около 2,15 милиарда американски долара, при обща оценка на необходимите инвестиции за него, направена по същото време, в размер на 8,5 милиарда американски долара. Допълнително финансиране от приблизително 1,5 милиарда американски долара е осигурено от Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD) и от Европейската инвестиционна банка (EIB). [16]

Според информация на Анадолската агенция (АА) през 2017 година, когато около 65 на сто от TANAP са били вече изпълнени, международните финансови институции са одобрили три отделни финансови проекта за него.

Общо 800 милиона американски долара са осигурени за изграждането на TANAP чрез финансови споразумения, подписани с Международната банка за възстановяване и развитие, член на групата на Световната банка. Докато 400 милиона долара от споменатото финансиране са предоставени на Турската тръбопроводна и петролна транспортна компания (BOTAŞ), която е един от партньорите по проекта, другите 400 милиона са насочени към South Gas Corridor Inc. (SGC), която е най-големият акционер в проекта.

Допълнително, финансиране от 600 милиона американски долара е било одобрено за нуждите на SGC от Азиатската инфраструктурна инвестиционна банка (Asian Infrastructure Investment Bank – AIIB), основен акционер в която е Китай (седалището на банката е в Пекин) и в която Турция също има забележимо дялово участие.

Агенцията за инвестиционни гаранции MIGA (Multilateral Investment Guarantee Agency), която също е член на групата на Световната банка, осигурява гаранция в размер от 750 милиона американски долара за кредитите, които SGC получава от другите финансови институции. По този начин, общият обем чуждестранно финансиране, който е бил осигурен за TANAP, през 2017 година е достигнал 2,15 милиарда американски долара. Около 1 милиард евро са били предоставени от Европейската инвестиционна банка (EIB) на компанията BOTAŞ срещу гаранции, дадени от така наречения “Undersecretariat of the Treasury” на турското Министерство на държавната съкровищница и финансите. [16]

През 2017 година, от когато са цитираните по-горе данни, са били завършени около 65 процента от работите по изграждането на TANAP с неговите 1850 километра дължина. Може да се предполага, че някъде към средата на 2018 година по газопровода е започнала доставката на първите количества природен газ за Турция.

По това време все още не е бил напълно изяснен размерът на финансирането, което Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD) възнамерява да вложи в проекта SGC, но заем от 500 милиона американски долара е бил пред окончателно одобряване. Предполага се, че след окончателното одобряване на заемите от Европейската инвестиционна банка (EIB) и Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD), общият обем на допълнителното външно финансиране за газопровода TANAP, като част от проекта SGC, осигурено по тези канали достига 1,5 милиарда американски долара. По този начин, за TANAP са осигурени заеми с размер от 3,7 милиарда американски долара, при очаквана цена на газопровода по това време от 8,5 милиарда американски долара. [16]

Първоначално за Турция се доставят по 2 милиарда кубически метра природен газ годишно, като доставките нарастват с по 2 милиарда кубически метра всяка година, за да достигнат проектния обем от 6 милиарда кубически метра природен газ годишно.

По принцип, първите доставки на природен газ за Европа по TANAP започнаха през средата на 2020 година. Важната подробност е, че капацитетът на газопровода, който в момента е 16 милиарда кубически метра годишно, може да бъде увеличен на 31 милиарда кубически метра годишно в съответствие с разработването на газовите находища на Азербайджан и евентуалното включване на други доставчици, примерно на Туркменистан.

Компанията SGC притежава 58 процентов дял в TANAP, докато турската компания BOTAŞ и „Бритиш Петролеум“ (BP) държат съответно по 30 и 12 на сто от капитала. 51 процента от капитала на компанията SGC e под контрола на азербайджанското Министерство на икономиката, а останалите 49 процента от SGC се контролират от Азербайджанската национална петролна компания SOCAR.

Участниците на газовата шахматна дъска – едни много щастливи, други крайно недоволни
Несъмнено, завършването и пускането в експлоатация на втория, най-дълъг и естествено – най-скъп участък от Южния газов коридор (SGC), е огромен успех за Азербайджан. Баку успява да извади на световните пазари ресурсите на своето газово находище „Шах Дениз ІІ“, като газопроводът TANAP го свързва с една от най-динамично развиващите се икономики на света, каквато е турската. Азербайджан на практика вече е прекрачил вратите на Европа – Транс-адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline – TAP) се строи и скоро азербайджанският газ ще бъде на разположение на една от „най-жадните“ за природен газ европейски икономики – италианската.

В Анкара би трябвало също да са изключително щастливи. В рамките на постоянните руски амбиции да прокарат, колкото се може повече газопроводи до Югоизточна Европа и вследствие на усилията на Европейския съюз да диверсифицира доставките за този регион, както и за останалите страни от ЕС, Турция се превърна в кръстопът на газопроводи и в истински газов „хъб“. Доставките на газ за Турция са абсолютно диверсифицирани и гарантирани. Ако към сметката се прибавят и газовите находища в Източното Средиземноморие (които са в шелфа под контрола на Израел, Турция, Кипър и Египет), може да се смята, че по отношение на този енергоносител, турската икономика е една от най-обезпечените в света.

Може да звучи невероятно, но повод за празнуване има и Албания. По чисто географски причини, тя се превръща в газов „хъб“ за района на Адриатика – за Италия и за страните от западните Балкани.

Южният газов коридор прави щастливи много страни и разваля настроението на Русия и на „Газпром“. Това е сериозна причина да се замислим, какъв би бил отговорът на Москва на очевидния удар, който й се нанася с изграждането и пускането в експлоатация на два от трите участъка на Южния газов коридор (SGC) – Южно кавказкият тръбопровод (South Caucasus Pipeline – SCP) и Транс-анадолският тръбопровод за природен газ (Trans-Anatolian natural gas pipeline – TANAP). Фактът, че Транс-адриатическият тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline – TAP) също се изгражда с високи темпове, може само допълнително да мотивира руснаците да мислят, какво да предприемат при новите условия.

Всъщност, ситуацията е ясна. Русия е заобиколена и „байпасирана“ от инженерно съоръжение, което има огромен капацитет. В най-близко време към страните от ЕС ще потекат 10 милиарда кубически метра природен газ (отделно 6 милиарда отиват за Турция). От тук нататък, участниците в упражнението – Азербайджан, Турция и ЕС и … Албания, трябва да са наясно, че имат да решават ежедневно два проблема – единият е осигуряването на необходимите количества природен газ, а другият – осигуряването на физическата сигурност на съоръжението.

Естествено, от критично значение e, какво поведение ще вземе руската страна. В такива случаи Русия обикновена става хиперактивна и на практика агресивна. Но за това ще стане дума малко по-надолу. Тук ще започнем с това, че все пак, офертите на „Газпром“ и на дъщерните и на сродните му предприятия (руски или с голямо руско участие) ще трябва да придобият някакъв по-лицеприятен вид. Времето на газовия монопол изглежда е минало и руснаците не може да не са наясно с този факт. Особено на фона на урока от газовия конфликт с Туркменистан, който със сигурност ще влезе и в учебниците по геополитика, геоикономика и стопанска история.
Следва продължение…

***
Използвани източници

[24] Azerbaijan, Turkey: Trans-Anatolian Pipeline Ready to Begin Operations, Stratfor, Situation Report, July 2, 2019, 20:29 GMT, https://www.stratfor.com/situation-report/azerbaijan-turkey-trans-anatolian-pipeline-ready-begin-operations
[15] Foundation laid for pipe to carry Azeri gas to EU, Hürriyet Daily News, March 17, 2015, 14:12:00, http://www.hurriyetdailynews.com/foundation-laid-for-pipe-to-carry-azeri-gas-to-eu–79790
[18] Turkey opens TANAP pipeline that will bring Azeri gas to Europe, DW, 12. 06. 2018, https://www.dw.com/en/turkey-opens-tanap-pipeline-that-will-bring-azeri-gas-to-europe/a-44192422
[19] Ukraine hopes to receive gas via TANAP in future – Poroshenko, 12.06.2018, 19:20, https://en.interfax.com.ua/news/economic/511588.html
[16] $ 2.15 billion in external finance secured for TANAP, Daily Sabah, Anadolu Agency, Ankara, 14.02.2017, 21:03, https://www.dailysabah.com/energy/2017/02/15/215-billion-in-external-finance-secured-for-tanap

Материалът Южният газов коридор – „шах на руския цар върху газовата шахматна дъска” е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Сръбският президент Вучич даде тази сутрин начало на функционирането на газопровода „Балкански поток“ (продължение на „Турски поток“) на територията на Сърбия и по този начин западната ни съседка започна да получава природен газ от Русия през България. Това стана възможно след усилената работа по строежа на газопровода на българска територия.

В същото време премиерът Борисов, придружен от азерския посланик у нас Наргиз Гурбанова, от министър Теменужка Петкова и от газови шефове, бе в Петрич, където през компресорната станция „Петрич“ минаха първите доставки на газ от Азербайджан за България.

До 1 октомври 2021 г., по уверение на правителство, доставките ще се реализират по настоящия временен маршрут до входен пункт Кулата – Сидирокастро на българската газопреносна мрежа, след което с изграждането на интерконектора Гърция-България доставките ще продължат по точката на свързване между TAP и IGB – Комотини, Гърция. Затова и в момента няма да можем да получаваме пълния обем от договорените 1 млрд. куб. метра газ.

Сериозното забавяне строежа на интерконектора е обяснявано с пречки, породени от пандемията, което се приема резервирано от енергийни експерти. Задават се въпроси защо „Балкански поток“ изпревари връзката с Гърция. „Сега“ припомня, че за частта, която минава през България, правителството на Борисов е платило над 3 милиарда лева. Газ от този газопровод на наша територия не остава, „Булгартрансгаз“ ще печели само транзитни такси.

На събитието в Петрич премиерът се е въздържал от коментари за стартираните доставки на газ за Сърбия. Припомняме, Държавният департамент на САЩнеколкократно обяви, че възприема „Балкански поток“ като „Турски поток“ и заплаши със санкции участвалите в строежа му.

„Имаме ново ниво на сигурност на доставките на природен газ. Правим огромни инвестиции в енергийната сфера, за да бъдем геостратегическа държава, да можем да транзитираме всякакъв газ през 100% българска инфраструктура и да има пълна диверсификация за поколения напред„, е изтъкнал Борисов пред посланик Гурбанова и останалите официални лица.

Материалът Пуснахме руския газ за Сърбия и приехме първите доставки на азерски е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Тъй като още не е изградена Междусистемната газова връзка Гърция – България, докато тя стане готова, азерският газ ще минава през временна възможна точка на доставка – „Кулата“, която свързва газопровода TAП с гръцката газопреносна система. Това би трябвало да продължи до октомври следващата година.

По време на днешното правителствено заседание премиерът Борисов гарантира, че „на 1 януари следващата година имаме вече не само диверсификация, а и доставки на азерски газ, който влиза на територията на България през Гърция“. „На 1.01 2021 г. ще посрещнем азерския газ, за който толкова поколения политици говориха с Азербайджан“, изтъкна Борисов.

Материалът Азерският газ „потича“ на 31-ви е публикуван за пръв път на Икономически живот.

По думите на Янаускас, значителна част от споразумението вече е предварително съгласувана.

„Някои части от споразумението, най-вече свързани с въпросите на търговията, изискват допълнителна работа. В края на 2019 година възникнаха нови реалности във връзка със създаването на нов екип в Министерския съвет на Азербайджан и на новата Европейска комисия в Брюксел. На 19 – 20 декември 2019 година, делегация на високо равнище от Брюксел посети Баку и проведе доста продуктивни консултации по останалите отворени глави на проекта за споразумение с представителите на редица ключови държавни учреждения на Азербайджан. И двете страни потвърдиха своята твърда политическа воля да продължат работа по възможно най-скорошното приключване на преговорите“, изтъква Кестутис Янаускас.

Ръководителят на представителството на ЕС смята, че 2019 година е била благоприятна за двустранното сътрудничество.

„Бяха направени много посещения на най-високо равнище. Достигнахме значителен прогрес в строителството на „Южния газов коридор“, в преговорите по новото двустранно споразумение и по авиационното споразумение. Проведохме много успешен бизнес форум ЕС – Азербайджан, инициирахме транспортен диалог и активизирахме диалога си по сигурността“, е заявил Янаускас.

През ноември 2016 година, Съветът на Европейския съюз даде мандат на Европейската комисия и на Върховния представител по външните работи и политиката по сигурността, да водят преговори от името на ЕС и на неговите държави – членки по въпроса за всеобхватно споразумение с Азербайджан.

Новото споразумение трябва да замени споразумението за партньорство и сътрудничество от 1996 година.

До момента, двустранните отношения между ЕС и Азербайджан се регулират от споразумението за партньорство и сътрудничество, което беше подписано през 1996 година и влезе в сила през 1999 година.

Материалът ЕС и Азербайджан пред сключване на ново споразумение е публикуван за пръв път на Икономически живот.