В средата на 19 век френският икономист Фредерик Бастиа дава може би най-блестящото определение на това що е държава. Тя „е фикцията, чрез която всеки иска да живее за сметка на всички останали“ (Бастиа, 2008, с. 11[Bastia, 2008, s. 11]). По същото време друг икономист франкофон, Густав де Молинари, пише статия, в която подлага на съмнение държавния монопол в производството на сигурност. Той поставя въпроса: ако приемаме, че конкуренцията е най-доброто познато средство за доставка на стоки и услуги, защо се прибягва към държавния монопол в доставката на сигурност? През 20 и в началото на 21 век провокативните мисли на Молинари и Бастиа са доразвити от анархо-капиталистите. Те отричат необходимостта от държава, без да отхвърлят частната собственост.

Сред аргументите срещу анархо-капиталистите е твърдението, че трудно може да се открият успешни общности без държавна организация. Аргументът е неубедителен. Примерите за наличието на ред без държава не са малко. Сред тях са богомилските общини през средновековието, пиратите, т. нар. див Запад в Америка и т.н. Тук ще представим кратко някои, повече или по-малко успешни, бездържавни структури. Тяхната история ще помогне да отговорим на въпросите: възможен ли е ред без държава и луди ли са анархо-капиталистите?

Далече, далече

Класически пример за функционираща бездържавна общност представлява средновековна Исландия за периода приблизително от 930 г. до 1262 г. Тя е заселена предимно от норвежки викинги и от жители на днешна Ирландия и Шотландия, а през 1262 г. е завладяна от Норвегия. След заселването местните първенци осъзнават нуждата от ред. Те създават парламент, който разполага със съдебна власт (Хяулмарсон, 2007, с. 24-35[Hyaulmarson, 2007, s. 24-35]). Изпълнението на присъдите е поставено в частни ръце, местата в парламента могат да се купуват. Няма сведения за това нивото на насилие при условията на частно изпълнение на присъдите да е по-високо в сравнение със средновековните европейски държави. Престъпления, като изнасилвания, убийства на жени и деца и други са по-рядко срещани (Friedman, 1979, pp. 399-415). Свободолюбивите викинги не желаят да търпят крал или някакъв главатар над себе си, затова не създават монархия. Изпълнителната власт и държавна армия липсва.

Няколко елемента от живота на Исландия в бездържавния период показват, че там има достатъчно добър за времето си ред. На първо място броят на населението нараства. Предполага се, че към 930 г. то е между 55 000 и 60 000 души, а към 1262 г. е приблизително 80 000. От съвременна гледна точка увеличението не е впечатляващо, но е типично за средновековието. Друг важен детайл – норвежкият крал облага с данък поданиците си, които емигрират към Исландия (Хяулмарсон, 2007, с. 17-67[Hyaulmarson, 2007, s. 17-67]). Това показва, че бездържавната територия привлича заселници. Изводът от тези факти е, че населението на Исландия живее не по-зле в сравнение с това, което е включено в държавни структури. Вероятно дори по-добре.

Съвременните изследователи полагат усилия да сравнят качеството на живота на исландците с този на норвежци, ирландци, англичани, шведи и шотландци. Един от показателите за сравнение е средният ръст. Знае се, че хората, които се хранят по-добре, особено в ранното си детство, са по-високи от недохранените. Въз основа на археологически данни се установява, че исландците, за периода от 10 до 13век, вероятно са по-високи от тогавашните жители на Норвегия и на днешните Шотландия, Ирландия и Дания. Единствено жителите на днешна Швеция са по-високи от исландците. Изглежда жизненият стандарт в Исландия е по-добър в сравнение с повечето от държавите със сходни природно-климатични условия. Други изчисления сочат, че реалните доходи на исландците са приблизително равни на тези на англичаните (GelosoandLeeson, 2020).

Забележителен е фактът, че християнизирането на Исландия през 1000 г. протича като мирен и безконфликтен процес. То е резултат от взаимно съгласие и компромис от страна на всички жители. С приемането на християнството се отменя робството, но се запазват някои езически остатъци във всекидневната култура (Хяулмарсон, 2007, с.35-39[Hyaulmarson, 2007, s. 35-39]). За сравнение ще напомним, че покръстването на България става по еднолично решение на нейния владетел и предизвиква антихристиянски бунт, с който княз Борис се разправя жестоко.

Хайдути и харамии разбойници

Общата представа за Османската империя, особено след превземането на Константинопол през 1453 г., е за силно централизирана държава. В нея султанът е върховен собственик на цялата обработваема земя. Той е върховен главнокомандващ, практически неограничаван от нищо абсолютен монарх. В неговата държава липсва типичната за средновековна Европа наследствена аристокрация. Тази характеристика е най-малко непълна. Административният капацитет на империята не позволява налагането на тотален контрол над всички поданици от централната власт. През вековната история на империята самите й поданици далеч невинаги са лоялни и склонни да се подчиняват на заповеди от властта.

Практически през целия период от 15 до 19 век на Балканския полуостров, включително и по българските земи, съществуват хайдутство, харамийство и разбойничество. Термините на практика са идентични, с тях се означават по-големи или по-малки групи въоръжени мъже, а понякога и жени, които не се подчиняват на централната власт. Според документи произхождащи от органи на държавата те извършват грабежи и убийства, от които най-често страдат представители на мирната рая, търговци и пътници. При стабилна централна власт броят на хайдутите намалява, докато при вътрешно и външнополитическа нестабилност те се увеличават.

Внимателният прочит на официалните документи за хайдутството показва, че в определени исторически моменти и в конкретни региони те си създават практически независими от държавата общности. Така в средата на 17 век много селата около град Битоля (днес Северна Македония) се определят от централната власт като хайдушки. Те не се подчиняват на централната власт и на нейните местни представители. Някои от хайдутите се занимават с този занаят повече от десетилетия, извършват грабежи на чиновници и когато са призовавани на съд прогонват хората на султана. Забележителното е, че според властта това води до обедняване на раята. Когато през втората половина на 17 век известният пътешественик Евлия Челеби посещава района, той отбелязва наличието на „цветущи села с кули“ с железни врати, като пише, че дори някои от местните власти сътрудничат с хайдутите (Цветкова, 1971[Tsvetkova, 1971]). Явно населението не живее толкова зле, колкото смятат представителите на властта. Държавата всъщност полага системни усилия за унищожаването на хайдутите, защото губи приходи от местното население.

Как на Балканите може (временно) да се промъкнеш между шамарите

През юли 1878 г. е подписан известният Берлински договор. Той урежда промените в положението на Османската империя след приключването на Руско-турската война от 1877-1878 г. Голяма част от договора се отнася до съдбата на българите, но в него има редица постановки, които касаят целия Балкански полуостров. Според договора границата между Австро-Унгария и Румъния от една страна и Сърбия и България от друга минава по талвега, т.е. най-дълбоката част на р. Дунав.

Оказва се, че има една териториална единица, която сякаш е оставена в нищото. На река Дунав, след т. нар. Железни врата, на границата между Сърбия, Румъния и Австро-Унгария, е разположен големият остров Ада-Кале населен с турци, между 3500 и 4000 души. Преди Берлинския договор там е имало турско военно поделение. След подписването на договора тази войскова част е изтеглена в пределите на Османската империя, а султанът губи властта си там. Друга особеност на острова е, че двата ръкава на р. Дунав, които го заобикалят са приблизително еднакви и не може да се определи лесно къде е талвегът и съответно в коя държава трябва да попадне Ада-Кале. В продължение на 20 години, след подписването на Берлинския договор, островът остава забравен и бездържавен.

През този двадесетгодишен период жителите на острова уреждат живота си така, както те намират за удачно. Поминъкът им е отчасти в земеделието, отчасти в търговията, някои са заети като лодкари, кафеджии, прислужници по дунавските параходи и всички до един са контрабандисти. На острова няма кмет, управител, чиновници, войска, полиция, митничари, затвор и дори съдилище. Не се плащат и никакви данъци. Доколкото възникват някакви съдебни спорове, те се решават въз основа на традиционното право от местния ходжа. Общо събрание на жителите наема учители и ходжата. Чрез самооблагане местните жители изплащат възнагражденията им. Прави впечатление, че животът в градчето протича мирно. Само след оттеглянето на турските власти са отбелязани някакви грабежи, но грабителите са заловени и принудени да върнат заграбеното. По спомени на съвременници дюкяните в градчето са добре заредени, стоката евтина, самото градче е доста чисто и спретнато, жителите са услужливи и гостоприемни, а частната собственост е добре защитена (Манджуков, 1993, с. 77-81[Mandzhukov, 1993, s. 77-81]).

През юли 1898 г. на острова слиза австро-унгарска войска и Ада-Кале е присъединен към Хабсбургската империя.

Подобно на остров Ада-Кале е положението на село Каменица, което след подписването на Берлинския договор е на границата между Княжество България и Източна Румелия. За това как функционира местната общност има съвсем малко конкретни сведения. Историкът на Пирдоп М. Стоянов отбелязва лаконично: „Каменица останала ни тук, ни там и до съединението е била самостоятелна държава.“ (Стоянов, 1941, с. 14[Stoyanov, 1941, s. 14]).

Страната „Свобода или смърт“

Така френският журналист Албер Лондр нарича Пиринска Македония в началото на 30-те години на 20 век (Лондр, 2013, с. 105[Londr, 2013, s. 105]). Той не е особено благосклонен към видяното в района, но наименованието е точно. Пиринска Македония е присъединена към България след войните от второто десетилетие на 20 век. Българското население в Македония, водено от класическия либерален принцип за самоопределение, води въоръжена борба срещу Османската империя от края на 19 век. Нейната цел е автономия на Македония с национални права за всичките й жители.

След края на Първата световна война Македония е разделена между Сърбия, Гърция и България. Вътрешната Македонска революционна организация (ВМРО), водена отТодор Александров и след него от Иван Михайлов, продължава борбата за автономия. По думите на Иван Михайлов идеята е Македония да се превърне в Швейцария на Балканите, без денационализаторски спрямо местните българи режими (Михайлов, 1998, с. 69-107[Mihaylov, 1998, s. 69-107]). Осъществяването на плановете означава откъсване на Пиринска Македония от България и вливането й в бъдещата Македонска федерация. Както съвременните изследователи на въпрос уточняват, тази борба до голяма степен е обречена на неуспех.

За един период от приблизително 12 години в Пиринска Македония ВМРО изгражда на практика независима от централната власт в България област. В нея ВМРО раздава правосъдие, събира данъци, отбранява местното население, ограничава корупцията и административни произволи, разбойничеството и партийните дрязги. Строят се хижи, осъществяват се и някои инфраструктурни проекти. Местното население е въоръжено и съставлява своеобразна милиция, която има основна заслуга за отблъскване на гръцкото въоръжено нападение срещу България през 1925 г. Дейността на ВМРО не е без недостатъци (Тюлеков, 2001, с. 90-217[Tyulekov, 2001, s. 90-217]). Тя със сигурност не се харесва на централистично и авторитарно настроените български държавни патриоти.

След военния преврат на 19 май1934 г., заедно с всички политически партии и ВМРО е поставена извън закона, а държавната власт възстановява контрола си над областта.

Изводите

От посочените случаи е очевидно, че отделни неголеми общности са в състояние да се самоорганизират, да поддържат приемлив ред и жизнен стандарт. Държавата е агресивната страна, защото тя унищожава независимите от нея структури. На базата на поднесените факти може да се направи и по-общ извод. В определени условия и за постигането на свои цели малките децентрализирани общности могат да вземат адекватни решения. С тях се преодоляват недостатъците на централната административна власт, която дори да е добронамерена, не разполага с цялата необходима информация, за да управлява със заповеди. Разработката на подобни концепции носи през 2009 г. на Елинор Остром първата Нобелова награда на жена за икономика. Тя не е анархо-капиталист, но в крайна сметка излиза, че анархо-капиталистите не са луди или утописти, а на идеите им трябва да се гледа сериозно.

*Пенчо Д. Пенчев е професор, доктор на науките, ръководител на катедра „Политическа икономия“, Общоикономически факултет на УНСС, преподавател по Стопанска история и История на икономическите; автор е на три книги (Казанлъшкият край през Възраждането – 2005 г., Дунав мост. Сто години дипломация и политика. –2006 г., в съавторство с Д. Саздов и Електрификацията в стопанската политика на българската държава 1879-1944 –2009 г.

БИБЛИОГРАФИЯ

Бастиа, Фр. (2008) Държавата и други есета по политическа икономия. София: Издателска къща „Мак“, Издателство „Изток-Запад“.[Bastia, Fr. (2008)
Лондр, А. (2013) Комитаджии или тероризмът на Балканите. София: издателство „Факел Експрес“
Манджуков, П. (1993) Предвестници на бурята. София: издателство „Прозорец“
Михайлов, Ив. (1998) По трънливия път на македонското освободително дело. Съставители: Цочо Билярски и Кръстю Георгиев. София: издателство „Знание“
Тюлеков, Д. (2001) Обречено родолюбие. ВМРО в Пиринско 1919-1934. Благоевград: Университетско издателство „Неофит Рилски“
Стоянов, М. (1941) Град Пирдоп в миналото и сега. София: печатарска кооперация „Едисон“
Хяулмарсон, Й. (2007) История на Исландия от заселването до наши дни. София: Издателство „Рива“
Цветкова, Б. съставител (1971), Хайдутството в българските земи през15/18 век. Том 1. София: издателство „Наука и изкуство“
Friedman, D. (1979) Private Creation and Enforcement of Law: A Historical Case. The Journal of Legal Studies, v. 8, Number 2, March 1979, pp. 399-415.
Geloso, V. and Peter Leeson, Are Anarcho-Capitalists Insane? Living Standards under Medieval Icelandic Conflict Institutions. In: https://vincentgeloso.com/2020/04/06/are-anarcho-capitalists-insane-medieval-icelandic-living-standards-in-comparative-perspective/

Материалът Ред без държава е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Спорът дали трябва да се разчита на силната държава или на силите на пазара, който се водеше понякога остро през второто десетилетие на XXI век, е сгрешен конфликт: сякаш пазарът и силната държава взаимно се изключват. На практика сме свидетели на обратното – в икономически най-успешните страни е налице проникване и припокриване между пазар и държава: сътрудничество, а не съперничество на двете стари институции.

За да се наложат интересите на хората и групите с икономическо превъзходство, които печелят от пазара, е необходимо да се поддържа силна държава. Либералният пазарен капитализъм, в своята глобална форма, налага строг ред и сигурност (без да броим колебливата защита на правата на собственост в антирасистките протести в САЩ и Европа през май и юни). Пазарът не е възможен без силна, включително във военно отношение, държава, защото при сегашната си организация пазарът създава потоци на богатство, насочващи се към вече богатите – на доходи и имущество (Milanovic 2019, Piketty 2014). За да ограничи изявите на недоволство на необлагодетелстваните от системата, либералната икономическа система разчита на строг обществен ред и на държава, която санкционира посегателството към богатството и богатите.

По същия начин, трудно е да си представим общество, още повече държава, в което пазарът е изкоренен. Дори в тези най-късни и изолирани феодални теократични структури, които Хайнрих Харер вижда в Тибет през 40-те години на XX век, производството и размяната за лична полза присъстват в икономическия живот на хората. Ако във философски смисъл наречем „пазар“ онзи човешки стремеж към подобряване на личното икономическо положение чрез специални усилия, или по-скоро резултатът от срещата на милиони такива стремежи, отсъствието му в обществото може да се разглежда дори като болестно.

Пазарът днес е много по-различен от идеала на либералната система – обществото на многобройните малки предприемачи, които несъзнателно координират действията си в обща изгода, като с невидима ръка. Още от времето на Маркс, „пазар“ се превръща в празен идеал: пазарът е превзет от капитала. Големите собственици на капитал – индустриалци, финансисти, наследници – упражняват несиметрични въздействия и извличат ползи, които подкопават демократичните основи на обществото. Структурата на пазара вече е монополна и олигархична, не конкурентна и демократична, и в нея държавата изпъква като още един, вероятно най-големият, монополист.

Управляваща партия, която се е поставила в услуга на интересите и изпълнението на целите на пазарните монополисти, има интерес да поддържа доходите на населението ниски, тоест да не насърчава покачване на цената на труда. Така тя затвърждава и подсилва неравенството в обществото – а го представя за благоразумна консервативност. В преизбирането ѝ са включени държавната администрация, националните радио и телевизия, персоналът от фирмите – получатели на обществени поръчки и други. При слаба и раздвоена опозиция, възпроизводството на управляващата партия не следва да е пречка, дори управлението ѝ да е бедствие за населението.

По отношение на България, за разлика от други страни в региона, тук засега липсва популярен фронт с нова лява или прогресивна насоченост. Заради корупционни скандали, възможна е подмяна на управляващата партия с друга партия от същия идеологически спектър, но от това съществуващата политическа картина няма да се промени – тоест, в държавната политика ще имат приоритет същите икономически интереси. Към момента няма индикации за нов политически модел, с нов заряд и нови принципи, противоречащи на автоматичното възпроизводство на интересите на богатите в управлението – а не просто на заместване на богати от една партия с богати от друга.

Същата тази държава, която чрез данъчната си политика ясно казва, че уважава приоритетно хората с високи доходи и бизнеса, напоследък се ангажира, разбира се в интерес на данъкоплатеца, с най-тънкия въпрос от архи-темата „държава – пазар“: държавно предприятие за доставка на петрол. Администрация, където редовно се коментира, че „държавата е лош стопанин“ – защото това е девизът на онези, чиито интереси тя налага – в момент на политическа атака и серия (само)компромати, бързо извади пред обществото няколко варианта на държавни предприятия.

Освен трудния за обосноваване план за Държавна петролна компания, правителството отново търси реализация на отколешни енергийни мега-проекти, тоест залага черни дупки в бюджета си. Все пак е успокоително, че засега това се случва само виртуално. В пост-изолационен режим, когато популярността на правителството е ниска, за да смекчат протестните настроения, управляващите прибягват до градски легенди: ще строим Белене, ще търсим възмездие за нерегулираната приватизация, държавата няма да абдикира, и т.н.

Защото, след десетилетия на принудителен „пазар“, доминиран от чуждестранни и монополни интереси, придвижвани от противоречивите административни практики, значителни части от населението на страната гледат с носталгия на „държавата“ и търсят по-висок стандарт в публичния сектор. С шум за „държавни предприятия“ и „възмездие за приватизацията“, недоволството на управляваните може да бъде смекчено – независимо че реалните политики на правителството ще продължат да доказват, че държавата е лош стопанин.

Легендите са затова легенди, защото нямат край. Тези държавни авантюри в рамките на управленска идеология, самоопределяща се за дясна и твърдяща, че в повечето случаи пазарът осигурява по-добри решения за задоволяване на потребностите на хората, са смешни и надали ще тръгнат – но ако тръгнат, ще струват на данъкоплатците маса пари. Какви доставки на петрол ще осигурява правителството (и дали ще го прави по-евтино от депутата с аптеки и бензиностанции Веселин Марешки), когато в провинциалните градове общественото здравеопазване прогресивно изчезва?

Още Адам Смит е описал пирамидата на богатството: пътят към богатството на народите минава през силно земеделие, производство, вътрешна търговия, външна търговия. За да бъде богата една страна, тя трябва да оползотвори своите природни предпоставки. Това оползотворяване става с държавна политика.

Още повече днес, когато екологичните последствия от икономическите дейности трябва внимателно да се следят и намаляват, на свободната активност на малките предприемачи – които, както видяхме, всъщност са едри монополни капиталисти – не може да се позволи да търси чрез проба и грешка пътя към богатството.

Държавната политика е толкова по-важна за оползотворяване на предпоставките на пазара, колкото по-назад по пистата на народите се намира държавата.

Както икономическата логика говори за пирамида на богатството, тоест за структурно забогатяване, така може да се мисли и пирамидата на държавните политики, отразяващи приоритетите на управляващите и обществения интерес. Фундаментът е, че държавата следва да осигури реда и своето институционално функциониране, както и да определи адекватна помощ за съвсем изпадналите (инвалиди, болни, стари хора). След това, държавата може да поддържа и развива националната инфраструктура, като в дългосрочен период следва да се оттегля от тази функция. Обществено образование и здравеопазване е третият системен елемент – аналог на вътрешната търговия по Смит. На четвъртия етаж е развитието, науката, културата: основанията за обособяването на държавата като такава.

С две думи, да се пристъпва чрез нови държавни компании към някакви извънредни икономически инициативи от държавата, при положение, че пирамидата на естествените държавни приоритети в България на толкова места остава куха, е най-малкото неудачно.  

В смисъла на всичко казано, не съм оптимист, че някакъв нов държавен ангажимент ще поправи икономическите отношения в България, а и в света след корона-кризата. Специално за България, държавата в сегашната си форма е лишена от разбирането, че системата в дългосрочен период трябва да създава положителен продукт – по-широко споделен и с по-голям интелектуален компонент.

Това, което може да направи ненужна държавата при възстановяването на усещането за нормалност и справедливост, е междинното ниво: сдружаване по интереси и региони с цел общо ползване на ресурси, производство, поддържане на инфраструктура, доставки, достъп до пазари и други. Кооперативното, тоест общностното ниво, в същността си не изключва пазара и внимателно се съобразява с него. Без да робува на егоистичните ценности, представяни за „пазар“, общностното равнище в социалната организация създава положителни икономически резултати. Но често тъкмо държавата, за да изрази своята лоялност към „пазара“, или за да запази интереса си на монополист на публичния фронт – пречи да се проявят тези вродени човешки институции на сътрудничество.

Материалът Завръща ли се държавната икономика е публикуван за пръв път на Икономически живот.