Спорът дали трябва да се разчита на силната държава или на силите на пазара, който се водеше понякога остро през второто десетилетие на XXI век, е сгрешен конфликт: сякаш пазарът и силната държава взаимно се изключват. На практика сме свидетели на обратното – в икономически най-успешните страни е налице проникване и припокриване между пазар и държава: сътрудничество, а не съперничество на двете стари институции.

За да се наложат интересите на хората и групите с икономическо превъзходство, които печелят от пазара, е необходимо да се поддържа силна държава. Либералният пазарен капитализъм, в своята глобална форма, налага строг ред и сигурност (без да броим колебливата защита на правата на собственост в антирасистките протести в САЩ и Европа през май и юни). Пазарът не е възможен без силна, включително във военно отношение, държава, защото при сегашната си организация пазарът създава потоци на богатство, насочващи се към вече богатите – на доходи и имущество (Milanovic 2019, Piketty 2014). За да ограничи изявите на недоволство на необлагодетелстваните от системата, либералната икономическа система разчита на строг обществен ред и на държава, която санкционира посегателството към богатството и богатите.

По същия начин, трудно е да си представим общество, още повече държава, в което пазарът е изкоренен. Дори в тези най-късни и изолирани феодални теократични структури, които Хайнрих Харер вижда в Тибет през 40-те години на XX век, производството и размяната за лична полза присъстват в икономическия живот на хората. Ако във философски смисъл наречем „пазар“ онзи човешки стремеж към подобряване на личното икономическо положение чрез специални усилия, или по-скоро резултатът от срещата на милиони такива стремежи, отсъствието му в обществото може да се разглежда дори като болестно.

Пазарът днес е много по-различен от идеала на либералната система – обществото на многобройните малки предприемачи, които несъзнателно координират действията си в обща изгода, като с невидима ръка. Още от времето на Маркс, „пазар“ се превръща в празен идеал: пазарът е превзет от капитала. Големите собственици на капитал – индустриалци, финансисти, наследници – упражняват несиметрични въздействия и извличат ползи, които подкопават демократичните основи на обществото. Структурата на пазара вече е монополна и олигархична, не конкурентна и демократична, и в нея държавата изпъква като още един, вероятно най-големият, монополист.

Управляваща партия, която се е поставила в услуга на интересите и изпълнението на целите на пазарните монополисти, има интерес да поддържа доходите на населението ниски, тоест да не насърчава покачване на цената на труда. Така тя затвърждава и подсилва неравенството в обществото – а го представя за благоразумна консервативност. В преизбирането ѝ са включени държавната администрация, националните радио и телевизия, персоналът от фирмите – получатели на обществени поръчки и други. При слаба и раздвоена опозиция, възпроизводството на управляващата партия не следва да е пречка, дори управлението ѝ да е бедствие за населението.

По отношение на България, за разлика от други страни в региона, тук засега липсва популярен фронт с нова лява или прогресивна насоченост. Заради корупционни скандали, възможна е подмяна на управляващата партия с друга партия от същия идеологически спектър, но от това съществуващата политическа картина няма да се промени – тоест, в държавната политика ще имат приоритет същите икономически интереси. Към момента няма индикации за нов политически модел, с нов заряд и нови принципи, противоречащи на автоматичното възпроизводство на интересите на богатите в управлението – а не просто на заместване на богати от една партия с богати от друга.

Същата тази държава, която чрез данъчната си политика ясно казва, че уважава приоритетно хората с високи доходи и бизнеса, напоследък се ангажира, разбира се в интерес на данъкоплатеца, с най-тънкия въпрос от архи-темата „държава – пазар“: държавно предприятие за доставка на петрол. Администрация, където редовно се коментира, че „държавата е лош стопанин“ – защото това е девизът на онези, чиито интереси тя налага – в момент на политическа атака и серия (само)компромати, бързо извади пред обществото няколко варианта на държавни предприятия.

Освен трудния за обосноваване план за Държавна петролна компания, правителството отново търси реализация на отколешни енергийни мега-проекти, тоест залага черни дупки в бюджета си. Все пак е успокоително, че засега това се случва само виртуално. В пост-изолационен режим, когато популярността на правителството е ниска, за да смекчат протестните настроения, управляващите прибягват до градски легенди: ще строим Белене, ще търсим възмездие за нерегулираната приватизация, държавата няма да абдикира, и т.н.

Защото, след десетилетия на принудителен „пазар“, доминиран от чуждестранни и монополни интереси, придвижвани от противоречивите административни практики, значителни части от населението на страната гледат с носталгия на „държавата“ и търсят по-висок стандарт в публичния сектор. С шум за „държавни предприятия“ и „възмездие за приватизацията“, недоволството на управляваните може да бъде смекчено – независимо че реалните политики на правителството ще продължат да доказват, че държавата е лош стопанин.

Легендите са затова легенди, защото нямат край. Тези държавни авантюри в рамките на управленска идеология, самоопределяща се за дясна и твърдяща, че в повечето случаи пазарът осигурява по-добри решения за задоволяване на потребностите на хората, са смешни и надали ще тръгнат – но ако тръгнат, ще струват на данъкоплатците маса пари. Какви доставки на петрол ще осигурява правителството (и дали ще го прави по-евтино от депутата с аптеки и бензиностанции Веселин Марешки), когато в провинциалните градове общественото здравеопазване прогресивно изчезва?

Още Адам Смит е описал пирамидата на богатството: пътят към богатството на народите минава през силно земеделие, производство, вътрешна търговия, външна търговия. За да бъде богата една страна, тя трябва да оползотвори своите природни предпоставки. Това оползотворяване става с държавна политика.

Още повече днес, когато екологичните последствия от икономическите дейности трябва внимателно да се следят и намаляват, на свободната активност на малките предприемачи – които, както видяхме, всъщност са едри монополни капиталисти – не може да се позволи да търси чрез проба и грешка пътя към богатството.

Държавната политика е толкова по-важна за оползотворяване на предпоставките на пазара, колкото по-назад по пистата на народите се намира държавата.

Както икономическата логика говори за пирамида на богатството, тоест за структурно забогатяване, така може да се мисли и пирамидата на държавните политики, отразяващи приоритетите на управляващите и обществения интерес. Фундаментът е, че държавата следва да осигури реда и своето институционално функциониране, както и да определи адекватна помощ за съвсем изпадналите (инвалиди, болни, стари хора). След това, държавата може да поддържа и развива националната инфраструктура, като в дългосрочен период следва да се оттегля от тази функция. Обществено образование и здравеопазване е третият системен елемент – аналог на вътрешната търговия по Смит. На четвъртия етаж е развитието, науката, културата: основанията за обособяването на държавата като такава.

С две думи, да се пристъпва чрез нови държавни компании към някакви извънредни икономически инициативи от държавата, при положение, че пирамидата на естествените държавни приоритети в България на толкова места остава куха, е най-малкото неудачно.  

В смисъла на всичко казано, не съм оптимист, че някакъв нов държавен ангажимент ще поправи икономическите отношения в България, а и в света след корона-кризата. Специално за България, държавата в сегашната си форма е лишена от разбирането, че системата в дългосрочен период трябва да създава положителен продукт – по-широко споделен и с по-голям интелектуален компонент.

Това, което може да направи ненужна държавата при възстановяването на усещането за нормалност и справедливост, е междинното ниво: сдружаване по интереси и региони с цел общо ползване на ресурси, производство, поддържане на инфраструктура, доставки, достъп до пазари и други. Кооперативното, тоест общностното ниво, в същността си не изключва пазара и внимателно се съобразява с него. Без да робува на егоистичните ценности, представяни за „пазар“, общностното равнище в социалната организация създава положителни икономически резултати. Но често тъкмо държавата, за да изрази своята лоялност към „пазара“, или за да запази интереса си на монополист на публичния фронт – пречи да се проявят тези вродени човешки институции на сътрудничество.

Материалът Завръща ли се държавната икономика е публикуван за пръв път на Икономически живот.