Какви ли не слухове бродят из народа за икономическото положение на България преди ноември 1989 г. Някои твърдят, че сме били сред водещите 20 световни икономики, други – че сме били гробище за ръждясали заводи. Затова малко обективна статистика няма да навреди. По-долу са обобщени данни за брутния вътрешен продукт на човек от населението на отделни страни, извлечени от най-новото издание на проекта Медисън, върху който работи екип от Университета в Грьонинген. Числата са в долари от 2011 г.

През 1988 г. БВП на човек от населението в България е 10 098 долара. За Унгария този показател тогава бе с 11% по-висок от стойността за България, за Чехия с 36% по-висок, за Словакия – с 25%. Полша всъщност имаше по-нисък от българския БВП на човек от населението: само 91% от нашето ниво. Жителите на Румъния имаха под 2/3 от нашия БВП на човек. От друга страна, Сърбия беше малко пред България по този показател, а Руската федерация ни изпреварваше с цели 26%.

Да обобщим: спрямо другите социалистически страни, преди падането на режима, България се намираше в средния ешелон. Не може да става дума за „икономика в челните места“: Прибалтийските съветски републики например имаха с 50 до 75% по-висок БВП на човек от населението спрямо България, какво да говорим за страните в Западна Европа. По разглеждания показател, през 1988 г. България беше на нивото, където днес са Албания или Еквадор (което за времето си всъщност не беше никак малко).

Какво се случи после? През 90-те години българската икономика премина през своето чистилище и след това отбеляза значителен напредък, като за 30 години е постигнат 83% ръст на БВП на човек от населението. Почти сме удвоили размера на икономиката след падането на комунистическия режим.

Или поне това е официалната версия – но тя лесно може да се оспори.

Защото през 1988 г. населението на България беше близо 9 милиона души, а през 2018 г. е 7.15 милиона. Със спад на населението от точно 20% за периода, данните за добрия ръст на БВП на човек от населението изглеждат напудрени. Трябва ли да се радваме, че икономиката „расте“, щом този ръст е заплатен с човешки живот? Освен това, превърнахме се в едноличен европейски шампион по икономическо неравенство: милиони българи не са спечелили нищичко от средноаритметичния ръст на БВП.

Повдигнатият въпрос е голям и многопластов и традиционната парадигма не само че няма отговор на него, но се страхува дори от формулирането му.

Но тук искам да обърна внимание на нещо друго. С изключение на някои бивши републики на СССР (и на Югославия, разкъсана от граждански войни и дезинтеграция на националното стопанство), останалите страни от бившия соцлагер се развиха по-добре, или значително по-добре от България.  

Става дума за целия социалистически „пояс“ от Балтийско до Черно море: ако до падането на режима Унгария беше с 11% по-висок от българския БВП на човек от населението, през 2018 г. разликата е 40%, в тяхна полза. Полша, едно време зад нас, сега има с 50% по-висок от България БВП на глава. Чехия увеличи разликата до 67%, Словакия до 47%.

При това, страните с по-висок БВП обикновено имат по-нисък темп на икономически растеж, тоест сравнителното изоставане на България е още по-изразено.

Румъния, преди разполагаща с едва 63% от българския БВП на човек, през 2018 г. вече ни изпреварва по този показател с 9%. Междувременно Албания скъси с близо 1/3 икономическата дистанция с България, а икономиката на Русия ни задмина с още 7 процентни пункта. Хърватия е с 20% пред нас, Словения с 60%, дори Черна гора през 2018 г. е с по-висок БВП на човек от населението спрямо България.

Данни много, но картината е ясна: с изключение на (някои от) страните, поразени от граждански войни или дезинтеграция на федерални държави, останалите страни в Европа, управлявани до 1989 г. от социалистически режими, са се справили по-добре от България. Независимо дали в географско отношение те са на запад, север, юг или изток от нас.

Как да си обясним това? Един от най-важните фактори за сравнителното обедняване на България е отлагането на реформите в началото на 90-те години. Бавенето, прекарано в пазене на статуквото, доведе до двете големи кризи в средата на 90-те: масовият фалит в банковата система и провалът на националната парична единица, наложил деинсталиране на институцията на централната банка.

Трети провал бе мигновената – по сравнение с предишното протакане – приватизация, заради която трупани с десетилетия активи отидоха при лоши стопани. Прекомерното бавене наложи после да се бърза, което от своя страна ни донесе много мъки.

Бавенето се е превърнало в българска национална черта. Докато Полша, Чехия и Унгария в началото на 90-те бързо премахваха „компартийния“ елемент от икономиката и предоставяха средствата за производство в ръцете на предприемачи, България работеше в режим „реформи по телевизията.“ Политик казал, че някой някога нещо ще направи. То не бяха кръгли маси, ликвидационни съвети, масови и касови приватизации, РМД…

Естествено, цялото това забавяне на демонтирането на стария икономически ред беше нужно, за да може хората на Българската комунистическа партия да натрупат нужните ресурси и да развият нужните структури, за да поемат контрола в новите условия.

Но това забавяне, освен че свърши своята тъмна работа, ни остави ужасно наследство като национална политическа и културна нагласа. Стигнахме до жан-виденова зима, защото в течение на седем години в България не се правеше нищо целенасочено: нито запазване на добрите неща от старото, нито предпазване от вредните неща на новото.

След въвеждането на валутния борд през 1997 г. – който беше радикална, но наложена отвън реформа, българската икономика леко се закрепи, и започна едно „пазене на борда“ а-ла кучето на Павлов: бранене на статуквото на инстинктивно ниво. Пропилян бе тесният стратегически прозорец около 2008 г., когато бордът можеше да бъде демонтиран. Поради това – и в съзвучие с историческите примери от 30-те години на XX век – „златният стандарт“ в България превърна рецесията на 2009 г. в депресия.

Сега, по същия стар тоталитарен почин, отдавна назрели и презрели неща се бавят на системно ниво. Тогава, иде ли нова „жан-виденова“ зима?

България бави националната си програма за изход от въглеродната икономика и с това излага на риск сигурността на националната енергийна система и поминъка на поне 10 000 семейства. Бави реформата на висшите училища и Българската академия на науките и така разпилява последните златни прашинки от националния интелект.

Бави научната стратегия за селското стопанство в ерата на климатичните промени. Бави строителството на автомагистрала „Хемус“, на фона на драстично обезлюдяване на Северна България и дезинтеграция на регионалната инфраструктура. Бави мерките за опазване на горските ресурси. Бави реформата на съдебната система. Бави инвестициите във възобновяеми енергийни източници. Бави се да стабилизира пенсионната система.

Бави се разкриването на детски градини в големите градове – и сигурно има защо: ако се забавим още малко, всъщност вече няма да има нужда от нови детски градини. Бави борбата с иманярите и защитата на културното наследство. Бави осъвременяването на учебните програми. Бави електронното правителство. Бави мерките за опазване на биоразнообразието.

Бави националната икономическа политика, базирана на малко по-научен подход от средновековното „оставете ги да работят“. България бави данъчната реформа, кичейки се с черната кокарда на най-ниските данъци на континента – което, разбира се, означава най-некачествени публични услуги и, логично, минимални чуждестранни инвестиции, насочени към производителни цели.

И всяка една от тези и многобройните други теми, на които не се дава път в българското стопанство и общество, се е запътила към състояние, за което в народната памет е останало определението „жан-виденова зима.“

Новото винаги си пробива път. От нас зависи дали то ще настъпи в контролиран режим, или ще нахлуе чрез страховито сътресение. Болезненото българско умуване, вечното „искам да стане нещо, ама се страхувам да не би нещо да се случи“, отбраната на статуквото на всяка цена: тези „бавни навици“ може и да помогнат за преизбирането на партия Х или политик Y, но цената, която народът трябва да плати, е неговото бъдеще.

PS: Макар че светът от една година е в режим на пандемия и правителството „Борисов 3“ пръска обществените пари наоколо за всевъзможни неща, беше забавена също и подготовката на болничните заведения да приемат повече КОВИД пациенти. Но, разбира се, кой би могъл да очаква, че в условия на пандемия броят на хората, нуждаещи се от болнично лечение, ще се увеличи?

Материалът Цената на отлагането е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Поводът е, че нагласите на инвеститори и анализатори относно бъдещото икономическо развитие в еврозоната са се подобрили рязко през декември, достигайки най-високо ниво от началото на коронавирусната пандемия с оглед на очакванията за подем на икономиката благодарение на достъпните в скоро време ваксини срещу Covid-19.

Индексът на инвеститорските нагласи на компанията Sentix, определен от проучване сред 1112 инвеститори (260 от които са институционални), проведено между 3 и 5 декември, силно се повишава до минус 2,7 пункта от минус 10,0 през ноември.

Това представлява най-високо ниво на инвеститорските нагласи от февруари (месец преди първата вълна на коронавирусната пандемия да удари Европа, която причини срив на Sentix индекса през април до историческо дъно от минус 42,9 пункта), докато очакванията на финансовите пазари бяха за по-слабо подобрение до около 08 пункта

По думите на Хъси проучването отчита рекордни върхове в икономическите очаквания в пет различни региона по света. Азия, изключвайки Япония, САЩ, Източна Европа и Германия бележат ръст с около 10 пункта на икономическите очаквания в бъдеще, като индексът на текущата ситуация също се подобрява, но с по-бавно темпо.

За силните резултати от проучването допринася както надеждите за скорошна възможност за ваксиниране срещу Covid-19, така и изходът от президентските избори в САЩ.

Общият Sentix индекс на Германия нараства през декември до 6,9 пункта от 1,3 пункта през ноември, достигайки най-високо ниво от май 2019 г. въпреки въведения през ноември частичен локдаун в страната заради втората вълна на Covid-19.

Sentix проучването за страните от Източна Европа също отчита рязко подобрение на инвеститорските нагласи, като общият индекс нарасна от  минус 11,9 пункта през ноември до минус 6,3 пункта през декември, достигайки най-високо ниво от февруари 2020 г. Индексът на текущата икономическа ситуация се повишава по-слабо – от  минус 31,8 до минус 30,0 пункта (най-високо ниво от март 2020 г.), но подобно на еврозоната индексът на бъдещите икономически нагласи скача силно от 10,3 пункта месец по-рано до 20,8 пункта, което също представлява рекорден връх.

Материалът Рязък скок на позитивните инвеститорски очаквания за икономиката е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Резултатите от последното проучване на Центъра за европейски икономически изследвания ZEW сочат, че индикаторът за икономическо развитие на Еврозоната се покачва с 4,4 пункта  в сравнение с предходния месец до сегашното си ниво от 64,0 пункта, пише „Инвестор“.

В същото време индикаторът за текущата икономическа ситуация в Еврозоната спада с 1,1 пункта до ниво от минус 89,8 пункта.

Настроенията в Германия също се увеличават значително на месечна база. Икономическите очаквания се намират на ниво от 71,5 пункта, което е с 12,2 пункта по-високо в сравнение с предходния месец. Оценката на икономическата ситуация в Германия обаче слабо се влошава, като съответният показател се понижава с 0,4 пункта до минус 81,3 пункта в текущото проучване, сочат още данните на ZEW, цитирани от „Инвестор“.

В същото време, припомняме, икономиката на Великобритания се срути през второто тримесечие, отбелязвайки свиване с над 20 процента.

Материалът Оптимизъм за икономиките на Еврозоната и Германия е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Ако в моята страна един хамбургер струва един лев и аз печеля 1000 лв. на месец, заплатата ми е точно толкова висока, както 2000 лв. в страна, в която хамбургерът струва 2 лева. Това, най-просто, е идеята, която стои зад паритета на покупателната сила – методика, която отчита различното равнище на цените в различни части на света, за да осигури съпоставка на реалната покупателна способност на населението.

На пръв поглед в този подход няма нещо проблемно, но при прилагането му възникват изкривявания. Как да сравним покупателната сила на страни, в които се яде ориз и такива, които предпочитат хляб? По същия начин, разходите за отопление на северните страни липсват в тропиците. Дори да успеем да сравним покупателната сила на доходите за две държави, балансът се променя, когато се намеси трета или пета.

Отдавна се води дискусия относно статистическата приложимост на методиката „ППС“ (паритет на покупателната сила, purchasing power parity). Тук ще се спрем върху някои от спорните й моменти с фокус върху България. В края ще обсъдим кой е по-добрият метод за сравнение на икономическото развитие на страните.

Светът е село
Древен китайски мъдрец препоръчва хората да не пътуват в чужбина, защото когато започнат да сравняват „там“ с „тук“, ще изгубят душевния си покой. Този съвет е в сила и за нашата страна. При използване на ППС, българските доходи са 50% от средните за Европейския съюз. Но когато се озоват в един типичен европейски град, българите бързо разбират, че реалната разлика е по-скоро 1:5.

Какъв е смисълът от използването на ППС за общ пазар, в който стоките, капиталите и хората се движат свободно? Тази методика е разработена през 1970-те, когато светът все още се състои от национални държави. Различно стоят нещата през 2019 г., когато разстоянието между Брюксел и София е 4 часа с летищния контрол.

През 2018 г. по данни на НСИ са реализирани 6.7 млн. пътувания на българи в чужбина, 4 млн. от които са към страни от ЕС. В случая няма значение дали целта им е работа или екскурзия: българите пътуват все повече зад граница и съответно харчат доходите си при „западни“ цени. А има далеч по-пътуващи народи от българския. Нарастващата глобална динамика на населението обезсмисля модела на ППС.

Същото важи с обратен знак за хората от страни с високи доходи, които идват да живеят по-продължително в България. Според паритета на покупателната сила тук им е два пъти по-евтино, а като се добави разликата в номиналния размер на доходите, животът в България излиза съвсем без пари. По тази причина чужденците у нас купуват „на едро“ и движат нагоре общото равнище на цените в ущърб на местните хора. ППС служи като параван за тези негативни процеси.

В името на успеха
Въпреки тези, а и ред други приложни проблеми, политиците се придържат към данните за паритета на покупателната сила: родните, за да отчитат успехи и „икономически растеж“, а западноевропейските – за да маскират въпроса за фрапиращите неравенства между страните.

Според използваната от Евростат методика на ППС, брутният вътрешен продукт на човек от населението в България през 2018 г. възлиза на 51.2% от средния за ЕС. Повечето хора най-вероятно са запознати именно с този процент и го приемат като мерило за разликата между българския и европейския „стандарт на живот“.

На практика, номиналният БВП на човек в България възлиза на едва 25.9% от средното за ЕС равнище. Ето как с умело използване на статистиката се заличава почти половината от пропастта, зееща между българската и европейската икономики. Най-близко до нас на дъното е Румъния, която има 33.7% от средния за ЕС брутен вътрешен продукт.

Друго подвеждащо политическо послание е, че откакто членуваме в ЕС, „стандартът на живот“ в България се е повишил от 39.9% до въпросните 51.2% от средното за съюза. Дори да оставим настрана спорния характер на ППС в едно общо икономическо пространство, показателят „БВП на човек от населението“ има малко общо със стандарта на живот.

Достатъчно говори това, че за времето, откакто България е членка на ЕС, населението на страната е намаляло с 630 хил. души. Почти 1 пункт от ежегодния ръст на БВП на човек от населението идва оттам, че населението на България се топи.

По този въпрос може да се кажат много неща, но да се ограничим с един пример: ползвайки методиката ППС, Световната банка успя да причисли Намибия – пустинна страна с фрапиращо неравенство и средна продължителност на живота едва 65 г., в групата на държавите със „средни към високи доходи“, където е и България. На своите заседания институциите, които отговарят за световното развитие, отчитат успехи, но какво в действителност стои зад класациите и рейтингите, които изготвят?

Градове и паланки
Друга линия на критика касае не само паритета на покупателната способност, а изобщо социално-икономическите данни, обобщавани на национално равнище. Знаете ли, че дори при използване на методиката ППС, в България има региони, които изостават от средното за ЕС равнище по-силно, отколкото преди встъпването ни в съюза?

Най-новите регионални данни на Евростат, които са от 2017 г., показват, че на човек от населението в област Перник се падат 27% от средния за съюза БВП. През 2008 г. този процент е бил 35%. В Силистра, Варна и Пазарджик между 2008 г. и 2017 г. няма разлика в брутния продукт на човек като дял от средното за ЕС равнище. В областите Видин, Ловеч, Благоевград, Хасково, Смолян, Кърджали, „догонването“ за целия период се ограничава до 1 процентен пункт.

Методиката ППС и агрегирането на данните на национално равнище прикриват, че поне в половин България равнището на БВП на човек от населението е под 17% от средното за ЕС. Да, на един жител на София се пада БВП, малко по-висок от средния за ЕС. Но това не означава, че и доходите там са по-високи от европейските.

Спасението е в журналистите
Въпросът за измерването на икономическия резултат и в частност благосъстоянието е централен, тъй като това, което се измерва и публикува като мерило за успех, предопределя насоката на националните политики.

Независимо от полаганите усилия, засега този въпрос е нерешен. Дори претеглен през кантара на покупателната способност, БВП дава изкривена картина на реалността. Още през 1970 г. френският философ Жан Бодрияр критикува системата на националните сметки, като я нарича „колективен блъф“. Според него БВП трупа отвратителните и положителните елементи от икономиката в една „тотална нелогичност“.

През изминалите десетилетия се появиха редица алтернативи на БВП. Най-известен е Индексът на човешкото развитие на ООН, който отчита фактори като продължителност на живота, образователна система, бедност и др. Според този индекс, България се нарежда на 50-то място в света, докато по доходи, измерени според ППС, страната ни е след 60-та позиция в глобалната класация. Съществуват и други показатели, които опитват да заместят БВП: Индекс „щастлива планета“, Глобален индекс на щастието, Индекс на действителния прогрес и т.н.

Днес много авторитети, включително Световният икономически форум в Давос, препоръчват да се отиде „отвъд БВП“. Но ключът за това е в ръцете на редовите икономически журналисти и анализатори. Те са тези, които трябва да престанат да коментират текущите изменения на БВП като събития от вселенско значение. Звучи иронично, но единствено експертите, заети с ежедневното разпространение на икономическа информация, са в състояние да върнат на хората прастарата истина, че качеството на живота се определя от много повече неща от покупателната сила.

Материалът Покупателната сила като колективен блъф е публикуван за пръв път на Икономически живот.