„Не знам“ е може би фразата, която най-рядко излиза от устата на икономистите. С настъпването на новата слънчева година и новото десетилетие, предлагането на глобални икономически прогнози е изобилно. Някои предричат поевтиняване на долара, други – групов опит на централните банки за вдигане на лихвите. Митническите войни вълнуват всички, но малцина се осмеляват да предвидят изхода им. Тук-там се надигат гласове, че измененията на климата ще ни изправят пред неизвестни изпитания, други пророкуват нов глобален сблъсък между десни и леви стопански идеологии.

Непопулярна остава най-очевидната прогноза: че глобалната икономика достигна ниво на сложност, на което прогнозите са вече невъзможни. С термин от математиката, икономиката се превръща в Марков процес – бъдещето й не може да се предскаже по това, което се е случвало в миналото. В същото време, в бурното световно минало са посети семена, които търпеливо изчакват подходящите условия, за да дадат своя горчив плод.

Едновременно логична и непредвидима, световната икономическа политика разкрива тайните си първо на тези, които имат усет към историята. Някои се вживяват в ролята на Нострадамус, когато тълкуват движенията на пазарите с 4-годишните изборни цикли в САЩ или ЕС. Но има и умове, търсещи по-дълбоки обяснения, които виждат в калейдоскопа на новините приливи и отливи на цивилизации или постоянно възобновяващи се сблъсъци на фундаментални идеи за човека и обществото.

Това е моята прогноза за 2020 г. и за новото десетилетие: все повече необясними изненади за онези, които са се втренчили в краткосрочните чупки на пазара – и все повече храна за размисъл за онези, които се стремят да вникнат в невидимите сили, движещи света. За да не звучи това съвсем отвлечено, нека използваме конкретен пример и да потърсим обяснение на факта, че днес протестните движения в света вече нямат изявени водачи.

През 2019 г. в света избухна епидемия от недоволство. Хората протестираха – с различни средства и по различни поводи – в над 15 държави, сред тях Франция, Италия, Чили, Колумбия, Венецуела, Боливия, Еквадор, Хонконг, Индия, Ирак, Иран, Ливан, Алжир, Русия… Работниците в богатите страни се бореха за привилегиите си, в южните страни на прицел беше корупцията и неравенствата, на север и изток проблемът беше в човешките свободи. Общото между тези протестни прояви бе, че от тях не се пръкнаха нови Ленин и Троцки: масите се надигнаха, анонимни и мрачни като в поема на Гео Милев.

„Краткосрочните“ ще обяснят липсата на нови протестни лидери с намесата на чужди правителства или със спецификите на социалните мрежи като средство за организиране на митинги. Но за „дълбоките“ ще светне червена лампа: а възможно ли е лидерството такова, каквото го познаваме от историята, вече да е отживелица? Днес развлекателната индустрия може да направи звезди от посредствени певци, актьори и писатели, а от сувенири с лика на Че се печелят милиони. Няма ли Духът на протеста в своята защитна реакция да се отрече изцяло от идеята за Вожд?

Властта е произвеждала идоли за масите хилядолетия преди обожествяването на Октавиан Август. Подчинените са отвръщали, героизирайки водачите на своя бунт. Световната история е сблъсък на върховни лидери, подкрепени от войска, платена с държавни пари, и лидери, подкрепени от народно недоволство. Лидери, защитаващи Старото са се вкопчили за гушата с лидери, прогласяващи Новото.

Масите никога не са спирали да недоволстват, но изведнъж, през 2010-те, протестите им спряха да излъчват водачи. Някои коментатори виждат в това белег на стихийност и политическа незрялост. А дали всъщност не сме достигнали до края на вождизма, до самоизчерпване на архетипния модел „Вожд – Племе“? Ако помислим в тази насока се открояват няколко възможни следствия:

1) Липсата на лидери на протеста ще доведе до огледално избледняване на лидерите на официалната власт: крещящите образи ще отстъпят място на сиви технократи;

2) Все по-голяма поляризация между персонифицирана власт и анонимни маси, с тенденция към „наследствена демокрация“ – каквато в САЩ вече олицетворяват семейства като Кенеди, Буш, Клинтън и Тръмп;

3) Възход на „синтетични лидери“, подбирани от технократите в сянка, с точно онези характеристики, които ще се ползват с обществено одобрение в конкретния момент. Тоест, лидерът ще служи като маска на действителната – скришна – власт.

Това са процеси, за които няма да прочетем в тримесечните финансови отчетина компаниите или в комюникетата на централните банки. Но изследователят на историята не е неподготвен за тях. „Свръх-производството на елити“ е логично обяснение за провалите на държави и цивилизации, предлагано от новата демографско-структурна теория за развитието на обществата. Най-просто казано, ако общественият ред предполага големи привилегии за елита („лидерите“) и този елит се размножи прекомерно, то претенциите му към общите ресурси дестабилизират обществото и настъпва криза и крах.

Това се е случвало многократно в човешката история: от хипертрофията на аристокрацията в Древен Рим през свръх-производството на благородници в Средните векове до самозабравата на монарсите във Франция и Русия: като върховен хищник в покорена екосистема, елитите отхапват все повече ресурси от средата, докато не се задавят от своя безкраен апетит. По същия начин, лидерите стават толкова велики, че накрая смазват структурата, която ги поддържа.

Днес, когато 500-те най-богати хора на планетата са добавили за година 25% към богатството си и то достига 5.9 трилиона долара, сравнението е неизбежно. Свръх-производството на елити в общество, изповядващо егоистични ценности, ще ни върне в позицията на красивата кралица, препоръчваща на народа си да яде пасти.

От тази гледна точка може да се окаже, че липсата на лидери на протестната вълна се дължи на нещо много по-сериозно от алгоритмите на Туитър и Фейсбук. Финансовите и военни елити по света станаха твърде тежки и не остана място за контра-елити.

Добрата новина е, че самоорганизацията и саморъководенето е свойство не само на протеста, а и на общностите и икономиката. Дори ултра-консервативната комисия, връчваща Нобеловата награда по икономика, трябваше да признае това през 2009 г.

Ще изчезнат ли световните икономически и политически лидери, погълнати от масата на технократите? Отговорът на този въпрос ще търсим не само в следващата година, а десетилетия. Междувременно нека си отбележим, че ако в днешния свръх-сложен свят искаме да разберем икономиката, следва да се интересуваме повече от биология и история.

Материалът Годината на падналите лидери е публикуван за пръв път на Икономически живот.