Намаление на общите разходи за труд е регистрирано в „Култура, спорт и развлечения“ – с 2.4%, и „Хотелиерство и ресторантьорство“ – с 0.9%, сочат данните на НСИ.

През въпросния период на годишна база разходите за възнаграждение за един отработен час се увеличават с 10.0%, а другите разходи (извън тези за възнаграждения) – с 10.1%. По икономически сектори изменението на разходите за възнаграждения спрямо същия период на предходната година варира от 24.8% за „Образование“ до (-3.1%) за „Култура, спорт и развлечения“.

Увеличението в индустрията е с 4.6%, в услугите – с 8.2%, и в строителството – с 6.0%.

Материалът Над 25% ръст на разходите за труд в образованието е публикуван за пръв път на Икономически живот.

По думите му България трябва да се пребори с бюрокрацията и по-голямата регулация, а по отношение на прилагането на законите ще бъдат отправени препоръки през следващите месеци. „Корупцията влияе на всички нива и реформите в тази посока трябва да продължат. През следващите няколко години ще следим за това“, заяви Перейра.

Според маркетингова група IHS обаче значителен напредък в борбата с корупцията през 2021 г. не се очаква, защото следващото правителство ще даде приоритет на икономическото възстановяване. Ако обаче продължат усилията за влизане в ОИСР, те може да имат ефекта на преговорите за членство в ЕС и да подобрят процедурите за обществени поръчки в страната.

По темата за другия основен приоритет на страната ни – Еврозоната, от „Икономист интелиджънс юнит“ прогнозират, че инфлацията – ключово изискване за допускане в еврозоната – ще бъде средно на ниво от 2.4% в следващите две години и 2.6% в периода 2023-2025 г. Причината според тях ще е възстановяването на икономиката и очакваният ръст на глобалните цени на петрола през 2021-2023 г

Ако прогнозата на EIU се сбъдне обаче, това означава също, че до средата на десетилетието България няма да постигне целевото равнище на Европейската централна банка от „инфлация под, но близо до, 2%“, пише още „Дневник“.

Отново се цитира Алваро Перейра от ОИСР, който изтъква предизвикателства в образованието и здравеопазването заради застаряващо и емигриращо население, нужда от независимост на институциите за борба с корупцията и организираната престъпност, увеличаване на производителността.

Материалът Коментари и прогнози ни оставят далеч от ОИСР и Еврозоната е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Данните показват, че процентът на свръхквалификация в ЕС през 2019 г. е поделеk, както следва – 44% са граждани извън ЕС, 33% за граждани на други държави-членки на съюза и 21% за граждани на конкретната държава.

Най-висок дял на свръхквалифицираните работници от държави извън ЕС е регистриран в Гърция (78%), следвана от Италия (68%) и Испания (62%).

За гражданите на други държави-членки на ЕС най-висок е делът на свръхквалифицираните работници

В Италия, Испания и Кипър (по 50%) пък работят най-много високо квалифицирани кадри, които са граждани на други страни от съюза. В държавите-членки на ЕС делът на свръхквалифицираните заети, които работят в страните си е най-висок през в Испания (35%), следван от Гърция (32%) и Кипър (31%).

Люксембург отчита най-ниските нива на свръхквалификация като цяло през 2019 г., независимо от гражданството на работниците; с 4% за свои граждани, 5% за граждани на други държави-членки на ЕС и 8% за граждани извън ЕС.

За пет страни – България, Румъния, Унгария, Словакия и Хърватия Евростат няма данни нито за работещи от ЕС, нито за наети от трети страни.

Най-големите разлики между нивата на свръхквалификация за наети от държави извън ЕС и местни граждани са регистрирани в Италия (49,6 процентни пункта) и Гърция (45,3 процентни пункта). Литва пък е единствената държава-членка, където процентът на свръхквалификация за граждани извън ЕС е по-нисък от този за литовските граждани.

Жените са по-склонни да бъдат свръхквалифицирани от мъжете

Що се отнася до сравнението по възрастови групи, нивата на свръхквалификация за местни наети или от други държави от ЕС обикновено са по-високи сред по-младите (на възраст 20-34 години), отколкото по-възрастните (на възраст 35-64 години) ) хората, докато ситуацията за гражданите извън ЕС е обърната.

*
Визират се тези с висше образование (с ниво 5-8 по международната стандартна класификация на образованието (ISCED)), както и професии, за които не се изисква висше образование (групи 4-9 по международната стандартна класификация на професиите (ISCO)

Материалът Гърция с най-много високо квалифицирани работещи от трети страни, за България данни няма е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Документът предлага цялостна визия за развитието и използването на изкуствения интелект в България. Основава се върху стратегическите и програмни документи на Европейската комисия, които разглеждат изкуствения интелект като един от основните двигатели на цифровата трансформация в Европа.

„Изкуственият интелект отдавна не е абстрактно понятие. Става повсеместен, много бизнеси са фокусирани в създаването на иновации, базирани на него. Някои от секторите в резултат на  развитието на изкуствения интелект ще бъдат обект на пълна трансформация, някои ще бъдат променени завинаги“, е заявил на днешното правителствено заседания министърът на транспорта, информационните технологии и съобщенията Росен Желязков.

От съобщението на правителствената пресслужба става ясно, че основната цел на концепцията е да обедини усилията по разработка и внедряване на системи с изкуствен интелект чрез създаване на научен, експертен, бизнес и управленски капацитет.

Предвижда се осигуряване на модерна комуникационна и научна инфраструктура за развитие на цифрови технологии от ново поколение. Ще бъде усъвършенствана системата за образование и учене през целия живот. Ще бъде подкрепено развитието на научните изследвания и внедряването на иновации в ключови сектори, както и ще се работи за въвеждане на етична правна и регулаторна рамка, която се ползва с обществено доверие.

Материалът Имаме концепция за развитие на изкуствения интелект до 2030 година е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Очакваме безработицата да се увеличи, но, благодарение на сериозната подкрепа с мерки, не много рязко, се подчертава още в доклад на МВФ за състоянието на икономиката ни след поредната мисия у нас, проведена в периода 26 октомври – 9 ноември

Фондът очаква фискалният дефицит да бъде по-нисък от планирания, отчасти в резултат на стабилното изпълнение на приходната част, а салдото по текущата сметка би следвало да остане на излишък.

Изрично се подчертава на няколко места в изявлението, че политиките трябва да бъдат гъвкави и умело да се адаптират към променящите се обстоятелства, поради високата несигурност за бъдещето.

Ако втората вълна в България и Европа доведе до мащабно пълно затваряне и по-строги изисквания за социално дистанциране, България трябва бързо да увеличи разходите за здравеопазване и подкрепата за физическите лица и фирми, за предпочитане като използва временни и добре насочени мерки, препоръчва МВФ. Отбелязва се обаче, че когато пандемията отшуми и възстановяването настъпи, фокусът на мерките трябва постепенно да се измести от запазване на икономически дейности и работни места към постигането на висок, приобщаващ и екологичен растеж.

Конкретно се посочва, че с отслабването на пандемията и настъпването на фазата на възстановяване, схемата за субсидиране на заплатите „60/40“ може постепенно да стане по-фокусирана към поддържане на жизнеспособни (а не на всички допустими) работни места. По-голяма подкрепа за намаляване на неефективните фалити може да бъде осигурена чрез по-добро покриване на евентуалния недостиг на ликвидност и собствен капитал на жизнеспособни фирми.

МВФ препоръчва въвеждането на силни стимули, за да се насърчат фирмите със солидни, устойчиви на пандемия бизнес планове, да се възползват от подкрепа, като същевременно се възпре използването на средства от фирми, които са на път към фалит по структурни причини или такива, които могат да се справят сами.

Мисията на МВФ акцентира върху преодоляването на неравенството в доходите и бедността в България, което е било голямо и преди кризата. Въпреки че по-високите социални разходи, планирани за 2021 г., биха могли да осигурят известно облекчение, необходим е преглед на системата за социална защита. Има възможност за разширяване на обхванатите от системата социални рискове, прилагане на по-добре насочени социални помощи и подобряване на преразпределителната роля на държавата. Реформирането на системата за социална защита би укрепило устойчивостта на икономиката и обществото, заявяват от фонда.

Изрично се отбелязва, че засилването на активните политики на пазара на труда и достъпа до качествено образование ще насърчи по-бързото и приобщаващо сближаване на доходите в България с по-богатите страни в ЕС. За тази цел, съветват от фонда, разходите за активни политики на пазара на труда могат да бъдат увеличени и насочени в по-голяма степен към програми за обучение, които да адресират някои дългогодишни предизвикателства, като несъответствие между търсените и предлагани умения, недостатъчни дигитални умения и дългосрочна безработица. Според МВФ има възможност за увеличаване на публичните разходи за образование, които остават ниски в сравнение с останалите страните от ЕС.

Макар фондът да гледа положително на приложената в проекта за Бюджет 2021 стабилната фискална подкрепа и значителното увеличение на някои социални разходи (пенсии и обезщетения за безработица), той препоръчва, след като възстановяването настъпи , фискалната рамка да бъде насочена към постигане на средносрочната цел, за предпочитане чрез прилагане на мерки за допълнително повишение на събираемостта на данъците.

МВФ също са забелязали, че проектът за бюджет за 2021 г. и средносрочната бюджетна рамка (ССБР) съдържат няколко разходни инициативи с постоянен характер, които ще изискват съответстващи мерки в приходната част (например пенсиите) или преглед на разходите (например увеличаването на заплатите в публичния сектор).

Публичните разходи за насърчаване на приобщаващ и трансформиращ растеж трябва да се запазят на нивата си или да се увеличават. В тази връзка големите очаквани трансфери от ЕС, по-специално чрез фонда„Следващото поколение ЕС“ (СПЕС ), предоставят уникална възможност за финансиране на възстановяването и трансформацията към по-зелена и дигитализирана икономика в продължение на няколко години, започващи през 2021 г., подчертават от МВФ.

От фонда са убедени, че от решаващо значение в случая е да се разработи своевременно инвестиционен план, който след това да бъде добре изпълнен, като отново се изтъква, че политиките трябва да са гъвкави.

В доклада се отбелязва, че прилагането на политиките за подкрепа може да бъде подобрено. Констатира се, че вече са положени усилия за премахване на административните затруднения и облекчаване на критериите за допустимост, които са ограничавали достъпа на някои фирми или служители. Изпълнението им обаче, смятат от МВФ, може д а бъде подобрено чрез допълнително облекчаване на някои критерии за допустимост или опростяването им, за да се улесни кандидатстването, да се оптимизира административната оценка и да се подобри достъпът на малките фирми и лицата без трудов договор на пълен работен ден.

Фондът препоръчва банковият надзор да продължи да изисква от банките да задържат печалбите си и да поддържа гъвкав подход, включително като дава възможност на банките да управляват евентуалното влошаване на качеството на кредитите, без това да води до неоправдано ограничаване на кредитните потоци. Надзорните органи трябва да гарантират, че банките са подготвени за справяне с очакваното влошаване на качеството на активите, особено след пандемията, изтъква още докладът

Предупреждава се, че необслужваните заеми, които бяха на равнища, по-високи от средното за ЕС още преди кризата, се очаква да нараснат още, когато мораториумът върху заемите започне да изтича, а икономическият спад се задълбочи.

Затова от МВФ препоръчват надзорните органи да гарантират своевременното разпознаване от банките на проблемните активи и, на по-късен етап, да подновят усилията си за справяне с необслужваните кредити.

Материалът МВФ ни препоръчва по-гъвкави политики и повече пари за пазара на труда и образование е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Много студенти бяха лишени от програмата тази година, заради пандемията от коронавирус, но във Великобритания броят на чуждестранните студенти намаля и по-рано – поради Brexit през 2019 г.

Отдавна считан за „мястото, на което трябва да бъдете“, особено сред младите френски, немски и испански студенти, съседът отвъд Ламанша загуби своята привлекателност. В резултат на което, Испания поведе като ключова дестинация за студентите през 2019 г.

Учениците предпочетоха други дестинации, предлагащи курсове на английски език. Въпреки удара, който си нанесе Островът, обменът по Еразъм всъщност се е увеличил през последните години, особено в държави като Италия.

„С увеличаването на европейското финансиране за трета поредна година – 247 милиона евро, което представлява 22% увеличение – [ние] успяхме да надхвърлим 100 000 марки за мобилност, финансирани по проекти през 2019 г.“, съобщават от „Еразъм +“ Франция.

„Това е проблем за нас от самото начало и ние работим, за да накараме институциите да диверсифицират своите предложения за студенти и да се насочат към други дестинации, като Северна или Източна Европа“, казва Лоре Кудре-Ло, директор на „Еразъм +“ Франция, обръщайки внимание към зависимостта на европейските студенти към острова.

Въпреки намаляването на притока на хора поради Брекзит, британските университети все още желаят да запазят участието си в европейската програма.

„Те продължиха да кандидатстват и да получават финансиране, за да изпращат студенти на борсите на Еразъм + да учат и работят“, заявява говорител на Британския съвет.

През 2019 г. британските организации получиха почти 200 милиона евро финансиране от „Еразъм +“ от Европейския съюз. „Проектите, които са успели да кандидатстват за финансиране по текущите програми, ще продължат да получават финансиране от ЕС през цялото времетраене, включително тези, чието финансиране се простира след 2020 г. и края на преходния период“, добавя говорителят.

По този начин студентите от Обединеното кралство успяха да участват пълноценно в програмата. Испания, Франция и Германия са предпочитаните дестинации за британски студенти. Те дори представляват един от най-големите контингенти чуждестранни студенти във Франция, където един от седем ученици е британец.

„Като британска национална агенция за Еразъм +, можем да кажем, че търсенето на финансиране от програмата за обмен с Европа остава силно и след референдума (за излизане от ЕС, б.р.) увеличаваме всяка година размера на финансирането, предоставено на европейската мобилност“, изтъкват още от Британския съвет.

Следователно привлекателността на страните от ЕС към младите британци изглежда непокътната въпреки Брекзит. В този период на преход обаче все още е твърде рано да се оценят последиците от оттеглянето на Обединеното кралство от програмата „Еразъм +“.

Материалът Brexit обърна посоката на потока студенти по „Еразъм +“ е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В скорошно изследване на ИПИ (виж ТУК) основните фактори за попадане в риск от бедност са образованието, икономическата активност и населеното място.

Нещо повече, данните показват, че дълбоката бедност е концентрирана в работоспособно население (а не при пенсионерите, децата или хората с увреждания), което отново препраща към проблемите на образованието и пазара на труда.

Фокусът на публичните политики неизбежно следва да попадне върху факторите за бедност, а не върху фискалните мерки за покриване на „липсващия“ доход. Данните категорично показват, че обсъждането на темата за бедността не може да се изчерпва с дискусия за административното повишаване на доходите, обезщетенията и помощите. По-важният разговор би следвало да бъде за образованието и новите работни места. Водеща цел на политиките трябва да е пресичането на пътеката от ниско образование към безработица и в крайна сметка бедност. Фискалната тежест на бедността, базирана на оценката на самите хора за недостигащия доход в домакинството, за да „вържат двата края“, показва, че разходните политики не могат да решат проблемите на бедността. Реформите в областта на образованието и пазара на труда, както и адекватната регионална политика са без алтернатива за повишаването на доходите.

Какво прави администрацията?
Тази седмица Сметната палата публикува одитен доклад на изпълнението „Ефективност на мерките за борба с бедността“ за периода 2015-2018 г. и изводите са, меко казано, притеснителни. Докладът е съсредоточен върху националната цел за намаляване на бедността, определена в Стратегия „Европа 2020“ и заложена в Националната програма за реформи и Националната програма за развитие, и изследва действията на МТСП и МОН, които са с по четирима министри за периода.

Периодът на изпълнение е към края си и очакванията са, че ще има значителен напредък по постигането на националната цел и подцелите ѝ. Оказва се обаче, че това съвсем не е така.

Цел
Заложената цел предвижда намаляване на броя на хората, живеещи в риск от бедност или социално изключване с 260 хиляди души (до 1 372,1 хиляди души) през 2020 г. спрямо базовата 2008 година. Акцентът е върху намаляването на бедността в четири уязвими групи – деца до 17 г. (със 78 хиляди), възрастни над 65 г. (с 52 хиляди), безработни лица (със 78 хиляди) и работещи бедни (с 52 хиляди), а мерките са в редица различни сектори – заетост, образование, здравеопазване, социални плащания, политики за децата и семействата, транспорт, жилищни условия и др.

Изпълнение
Както обикновено наблюдаваме, силата на администрацията е в количественото писане на планове и стратегии, но не и в качеството и изпълнението им. Трудно е да се изброят всички пропуски и критики, посочени в одитния доклад за изпълнението на мерките за борба с бедността, но ето основните от тях:

• Няма система от индикатори за проследяване на напредъка по изпълнението. При част от мерките няма и целеви стойности, нито какъв ресурс е необходим за изпълнението им;
• Липсва ясен фокус върху целевите групи, няма анализ на резултатите в регионален аспект, нито на влиянието на демографските и миграционни процеси;
•  Няма ясни функции на отговорните министри и организация за наблюдение, управление, контрол и отчитане, което не позволява адекватното проследяване на напредъка по мерките;
• Огромни закъснения и незаинтересованост – първоначалните планове за изпълнение са приети с 8 месеца закъснение и то със сериозни слабости по процеса на организация на планирането, ограничени насоки за работа, липса на анализ на дейностите. Последващите планове за изпълнение и отчитане на предходни периоди също са приети със закъснения и при много ниска посещаемост на заседанията на работната група (средно 31% от членовете). Липсват част от документите за работата на работната група;
• Няма анализ и оценка на степента на постигане на индикаторите за изпълнение, както и анализ на въздействието на изпълнените мерки в приетите отчети. Не са правени прогнози за изпълнение на целите.

Куриозен е случаят с проведената анкета* сред членовете на работната група, създадена за разработване на плана за действие за периода 2019-2020 г. и отчета за изпълнение на плана за предходния период. Като основни слабости в работата на групата са отличени: липса на целенасочени мерки към бедността, като вместо това се разчита на общи мерки; липса на аналитична дейност и търсене на влиянието на конкретните мерки за намаляване на бедността; забавяния; изпращане на заместници на заседанията, които не са наясно с тематиката. Един от анкетираните споделя, че „Всички дейности се взимат от други стратегии и планове за развитие, за които има осигурено финансиране. Няма нито една програма, за която да се проследи какво е конкретното влияние за намаляване на бедността.“

Резултат
Данните за 2018 г. показват, че целта е изпълнена на 31% и то след десет години работа и само две оставащи. Въпреки че забавянето е известно на администрацията и от данните, и от междинните отчети** през годините, Националната стратегия за намаляване на бедността не е актуализирана за целия си 7-годишен период на изпълнение.

Докладът на Сметната палата показва, че ако тенденциите се запазят, целта за намаляване на броя на живеещите в бедност няма да бъде постигната дори наполовина до 2020 г., въпреки че населението чисто механично също допринася за доближаването ѝ. Към края на 2018 г. бедните са 1 550,8 хиляди души и при този темп на намаление ще стигнат 1 526,4 хиляди (при цел от 1 372,1 хиляди). Това означава, че намалението спрямо 2008 г. ще е със 105,7 хиляди души, което е около 40% от заложената цел.

Изпълнението на специфичните подцели също е плачевно. Към края на 2018 г., , плануваното намаление на бедността при децата е изпълнено 4%, при възрастните – 29%, при безработните –78%, а при броя на работещите бедни дори има нарастване и поставената цел не само че няма да бъде изпълнена, но и ще се отдалечи двойно от целта.

Заключение
Вместо заключение, цитираме дословно един от изводите на доклада: „Изпълнението на такъв дългосрочен стратегически документ без извършването на преглед на изпълнението на предвидените в него мерки за намаляване на бедността и насърчаване на социалното включване и на адекватността им от гледна точка на социално-икономическите промени и без оценка на ефективността на изпълняваните мерки, не гарантира, че усилията и ресурсите, които се влагат в изпълнението им ще доведат до очакваните резултати. Степента на постигане на националната и специфичните подцели за намаляване на бедността към края на 2018 г. показва сериозно изоставане“.

*Трябва да се спомене, че на анкетата са отговорили под половината от членовете, което също е сигнал за известна незаинтересованост на членовете на работната група.
**Междинният отчет през 2016 г. показва, че ако темпът към постигане на националната цел се запази, през 2020 г. ще бъде постигната 31% от набелязаната цел. Въпреки това основният извод е, че стратегическият документ не се нуждае от актуализация.

Материалът Как българската администрация бори бедността: поредният провал е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Настоящата година минава в условията на някои знакови събития, които доминират икономическия и обществен дневен ред у нас – приемането в ERM II, пандемията и икономическата криза, протестите и исканията за оставка на правителството и главния прокурор. Покрай тези теми обаче вървят и други процеси, които също са от огромно значение за развитието на страната. Точно такъв е случаят с регионалното планиране за следващите 7 години (за периода 2021-2027 г.), което ще предопредели траекторията на развитие на общините и регионите у нас.

Всички общини в България в момента са в процес на изготвяне на своите Планове за интегрирано развитие за периода 2021-2027 г., на база на които ще се случат всички значими публични инвестиции на местно ниво през следващите седем години. Тези планове се базират на Интегрираните териториални стратегии за развитие на шестте региона за планиране, които вече са в почти завършен вариант и всеки гражданин може да се запознае с тях (виж докладите на НЦТР тук).

Именно на базата на въпросните териториални стратегии можем сравнително бързо да се ориентираме за посоката на развитие на шестте района в страната. За целта ще разгледаме приоритетите, които са заложени в стратегията за всеки регион, както и ключовите показатели, спрямо които ще се оценя дали се постигат желаните резултати. Всеки регион има три основни приоритета, които макар и да имат някои различия, могат да бъдат представени обобщено.

Икономически подем

И шестте региона за планиране в страната извеждат като основен приоритет икономическото развитие и трансформация на икономиката. Всеки регион го разписва по различен начин – икономически подем, ускоряване на растежа, трансформация и повишаване на динамичността, устойчива и интелигентна икономика и т.н. Посоката обаче е ясна и в нея е не просто икономическият растеж, но и процесите на промяна в родната икономика, която се ориентира към влагането на повече знание и по-високата добавена стойност.

Основните индикатори в приоритета с фокус върху икономически подем, за които са зададени и цели, са: 1) БВП на човек, 2) инвестиции, като тук се включват и двата основни индикатора – разходи за дълготрайни материални активи и чуждестранни преки инвестиции и 3) зает персонал в научна и развойна дейност. Последното очевидно отразява желанието за трансформация на икономиката. Тези индикатори се срещат в почти всички документи, но при някои региони има и различия.

Южен централен регион и Югоизточен регион например залагат като индикатор индекс на навлизане на цифровите технологии в икономиката и обществото. В Югоизточен има и други по-специфични индикатори – например иновативни предприятия от общия брой в индустрията, както и развитие на крайбрежния туризъм, което е обяснимо с присъствието и ролята на Бургас в региона. Югозападен регион, който е доминиран от столицата, също има индикатор за иновативните предприятия, но също и такъв за брой на индустриалните и бизнес зони. Това е единственият регион, който е извел индустриалните зони в отделен индикатор, макар и номинален брой на зоните да не дава достатъчен ориентир за размер и влияние на самите зони.

Общото впечатление обаче е, че фокусът наистина е върху трансформацията на икономиката, като развитието на индустриалните зони, привличането на инвестиции, навлизането на цифровите технологии и повече наети в научна и развойна дейност ще са определящи в следващите седем години. В този приоритет е и най-голяма ролята на частния сектор, който е водещ в трансформацията на икономиката.

Човешки капитал

Вторият приоритет във всеки регион е насочен към човешкия капитал. Терминологията отново е различна – някои с фокус върху образование, здравеопазване и социални услуги, други по-скоро социална и екологична среда, но в общия случай терминът човешки капитал излиза на преден план в почти всички региони.   

Прегледът на индикаторите в сферата на човешкия капитал показва много повече различия по региони, спрямо тези в сферата на икономиката. На няколко места се появява индикатор за население, облагодетелствано от подобрена социална, образователна и здравна инфраструктура или от подобрени публични услуги, което е по-скоро административен показател, свързан директно с усвояването на европейски средства и изпълнението на проекти. Подобна е и посоката на индикатори от сорта на брой изпълнени проекти в една или друга социална сфера.

По-интересни са индикаторите, които имат директно отношение към развитието на даден регион. Подобен пример са индикаторите за човешки капитал в Северен централен регион, които отчитат: 1) състояние на пазара на труда – коефициент на заетост и коефициент на безработица, 2) механичен прираст на населението и 3) дял на населението с висше образование. Това са показатели, който са тясно обвързани с предизвикателствата в Северен централен регион, който се отличава с висок дял на висшистите (в Русе, Велико Търново и Габрово), но и с отлив на млади хора, което е характерно за целия регион.

Териториално развитие и свързаност

Третият приоритет във всеки регион е насочен към териториалното развитие/сближаване и свързаността. Намаляването на неравенствата в рамките на регионите присъстват изрично в някои от стратегиите, но общото при всички е думата свързаност и териториално развитие. Тук очевидно влизат и големите публични инвестиции в инфраструктурата, която е от регионално и местно значение, в т.ч. ключови проекти от пътната инфраструктура. 

В този приоритет индикаторите са в една посока – най-често това е подобрен транспортен достъп и рехабилитирана пътна мрежа. На повечето места се появява и брой реализирани трансгранични проекти, а в някои има и население, живеещо в територия с реализирани планове за градско възстановяване и развитие. Последните отново са по-скоро административни индикатори, които са обвързани с усвояването на европейски средства и реализирането на проекти, а не толкова с реални измерители на териториалното развитие и свързаност.

Финансова тежест на приоритетите

В регионалните стратегии е дадено и евентуално разделение на средствата по отделните приоритети. Евентуално, тъй като това не е съвсем краен вариант на документите, а и защото не е ясно по какъв механизъм точно са се появили тези суми – по всичко личи, че не е отдолу-нагоре, тоест общините не са подавали разчети по проекти, които да се агрегират в регионалната стратегия по приоритети.

Почти всички региони залагат най-много средства в третия приоритет, които е в посока териториални развитие и свързаност, тоест тук са големите инфраструктурни проекти. В Северозападен регион например огромна част от средствата са в териториалната свързаност – 660 млн. лв. от общо 1,1 млрд. лв., което е логично на фона на заявките за публични инвестиции в пътната инфраструктура. Подобна е картината и в Североизточен регион – 585 млн. лв. за териториално развитие и свързаност от общо 945 млн. лв. по приоритетите.

В Южен централен регион и Югоизточен регион картината е по-различна – съответно 386 млн. лв. от общо 1 млрд. лв. и 360 млн. лв. от общо 927 млн. лв. за териториално развитие и свързаност. В тези два района са заложени повече средства в инвестициите в човешкия капитал, тоест ще преобладават социалните проекти. Най-малко средства очаквано се залагат в икономическия приоритет, като варират от 100 до 300 млн. лв. на регион.

Защо всичко това е важно?

Общият преглед на стратегиите показва, че посоката на приоритетите е ясна и в някаква степен консенсусна – икономически подем, човешки капитал и свързаност. Сложното обаче е в детайлите на тези приоритети и в процеса на формиране на проектите. Добрият вариант би бил да се върви отдолу-нагоре и общините да преследват промяна в качествените показатели – например повече инвестиции, повече работещи, повече висшисти, спиране на отлива на млади хора и т.н. Лошият е да се подходи повече административно – с идея да се усвоят максимално средства на всяка цена, както и да се заложат общите рамки отгоре – на база изцяло на макро поглед, а местните власти да се бият помежду си да избутат своите проекти напред.

Материалът Накъде тръгват регионите в следващите седем години? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Стабилността е знаме на управлението на ГЕРБ и от населението се очаква в нейно име да се примири с ширещата се бедност и корупция. Но от икономическа гледна точка подобна теза е грешна: в този динамичен свят стабилност е възможна само за кратък период. А ако говорим за сигурност, единствено непрестанното развитие и промяна може да я осигурят. В България днес вместо „стабилност“ цари застой и равновесие на много ниско ниво.

Съществуват различни видове стабилност. Нали е лято, да вземем за пример един хипотетичен морски плаж. Първоначално на него не се осъществява туризъм, само няколко рибари са поставили бараките си: цари очевидна „стабилност“, макар и близка до нулата (в икономически план). После предприятие си прави там почивна база: път, сграда, бунгала, заведение и т.н. Биоразнообразието веднага намалява, но икономическите и социалните ползи се покачват. Установява се второ стабилно състояние.

В третата фаза, плажът и околните терени са продадени на дребно и върху тях изникват многоетажни хотели. В процеса на хаотично строителство се губи качеството на пейзажа, характерната растителност е изсечена, водата в залива е замърсена. Семейните туристи странят от подобни места, заместват ги друг тип клиенти – търсещи ниски цени, пиянство и разврат. И така десетилетия наред. Стига се до нови „равновесие и стабилност“: с голям икономически резултат, главно когато се лее бетонът, но с ниско качество.

Историческото развитие на този хипотетичен плаж може да тръгне и в друга посока: туристическите обекти да се интегрират в ландшафта и да се прави екотуризъм. Тогава пак ще има работни места и печалби за предприемачите, но мястото ще остане сравнително запазено. Описаните четири равновесни състояния – възможни са много повече – онагледяват, че в някои случаи „стабилността“ за едни е проклятие за други.

Нека читателят сам определи кой от четирите сценария е най-близо до българската реалност. Така или иначе, стабилността, с която се гордее управлението на ГЕРБ, се осъществява на фона на много висока бедност и неравенство. Не говорим за клишето, че българите са най-бедни в ЕС – трудно ще се надпреварваме със старите колониални сили. Но единствено на нас самите се дължи това, че и неравенството ни е най-високото в ЕС: през 2019 г. коефициентът Джини достигна безпрецедентните за Европа 40.8 пункта.

Също и делът на застрашените от бедност хора в България е най-високият в ЕС (32.5%). С други думи, една трета от българите броят стотинките си, а за около една пета те не достигат и за най-базови неща. В същото време, Единият процент най-богати българи е по-богат от Единия процент в страни като Полша, Унгария, Хърватия, Словакия.

Равновесно икономическо състояние, което възпроизвежда високо ниво на бедност през годините без съмнение е стабилно (до определен момент). Но дали е желано? Силно нежелано е, от гледна точка на народа, независимо че съществено малцинство – примерно 5-7% от хората в страната, са напълно доволни. Тънкият момент е, че „елитните“ проценти са непропорционално силно представени в медиите и политиката.

Когато се обсъждат важни за населението икономически политики, касаещи данъци, външен дълг, енергетика, държавни предприятия и т.н., трибуната се дава на финансисти, банкери, мастити професори и анализатори: хора, които най-често спадат към горните проценти. Те имат запазен интерес да бранят изгодното за своята класа статукво. Същите позиции дори по-ревностно защитават младите експерти, които още не са попаднали в елита, но много искат да са там.

Само че стабилността на една отворена система е относително понятие. Както пресметнах, в годините, когато ГЕРБ бяха на власт, номиналният размер на БВП се увеличи с 20 млрд. долара, но населението намаля с половин милион души. С хора, човешки капитал – с това се заплаща „стабилността“, градяща се върху ниски цени на труда, рестриктивна парична политика (валутен борд), малък държавен дълг и регресивна данъчна система.

За да не стават обърквания, като говорим за „ГЕРБ“, нека разбираме също и удобната опозиция в лицето на БСП и партньорските структури на ДПС. Защото именно Българската социалистическа партия посредничи на въвеждането на регресивна данъчна и осигурителна система (богатите плащат по-малък процент от дохода си като данъци в сравнение с останалите). Конкретните партии са подробности – въпросът е в сгрешеното разбиране за стабилност в икономическата и политическата дискусия в България.

Заключването заради коронавируса през 2020 г. е най-яркото доказателство, че в днешния сложен и свързан свят, някаква стабилност е възможна единствено под формата на капацитет за отговор при извънредни ситуации. В нашата страна такъв капацитет очевидно липсва както в сферата на здравеопазването, така и във финансите.

Стабилността, която ни залъгват, че притежаваме, е отроче на Вашингтонския консенсус: тя се гради на формулата $малко правителство, малък държавен финансов ангажимент,  ниска степен на колективизъм (по Хофстеде), незначителна роля на националния капитал – и то оставен основно в ръцете на тъмни креатури$. Елементите от „стабилността“ ни съответстват на условията от края на XX век – или дори от първата фаза на глобализацията от XIX век, както ще потвърдят читателите, изкушени от стопанска история (виж напр. Голямата трансформация на Карл Полани).

През XIX век се живееше сносно, но по стечение на обстоятелствата вече сме в XXI век. Индиферентната държава без план и посока, свободният пазар без компенсиращи институции, специалният над-законов статус на монополните капиталисти: всичко онова, което характеризира българската „стабилност“, ни вреди в условията на днешния свят.

България се нуждае от повече инвестиции в наука – а не от официализирана религия. Трябват ни политики за развитие на човешкия потенциал, а не механизми, държащи цената на труда стабилно ниска. Нуждаем се от перспективна национална икономическа политика, а не от държавни служители, пеещи мантрата, че „държавата е лош стопанин“. Много неща са объркани в България и фетишизирането на „стабилността“ – която, както видяхме, е невъзможна – е сред най-вредните заблуди.

Всъщност, в светлината на идеята на Йозеф Шумпетер за творческото разрушение, фалшивата стабилност може да е сред най-вредните черти на българската икономика. Прехласваме се пред прословутата „германска стабилност“, но знаем ли какво представлява тя? Германия отделя за наука и иновации – тоест за промяна, над 3% от БВП, докато България само 0.77% (колкото Мароко, Йордания или Египет). Да си спомним и за германския културен авангард: за тази страна, стабилността не означава неподвижност, а непрекъснато търсене на нови решения на старите проблеми.

В тази наложителна за страната дискусия може да се добавят много неща, но тук за финал да повдигнем само още един въпрос. Съществува гледна точка, че всичко в икономическата система следва да е динамично, само парите трябва да са стабилни, т.е. да запазват стойността си. Това гледище, оправдаващо българския валутен борд, е популярно, но в системен план последиците му са спорни. Да опитаме да вникнем в разсъжденията на Силвио Гезел, важен икономист от началото на XX в.:

„Само парите, които остаряват като вестник, гният като картофи, ръждясват като желязо, изпаряват се като етер, могат да служат като инструмент за размяна на картофи, вестници, желязо и етер.“ Гезел счита, че парите се радват на незаслужена привилегия: те запазват стойността си и дори трупат лихва, докато средствата на труда и стоките се амортизират и остаряват. По тази причина „парите отблъскват благата, вместо да ги привличат“ – тоест, прекалено стабилните пари пречат на бизнеса.

Материалът Фалшива стабилност е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Това показват предварителните даннии на НСИ.  Увеличението в индустрията е с 9%, в услугите – с 9.2%, и в строителството – с 8.1%.

Най-висок ръст на общите разходи за труд е регистриран в икономическите сектори „Образование“ – с 25.9%, „Операции с недвижими имоти“ – с 23.2%, и „Хотелиерство и ресторантьорство“ – с 13.5%. 

Разходите за възнаграждение за един отработен час се увеличават с 10.2%, а другите разходи (извън тези за възнаграждения) – с 10.3%.

Изменението на разходите за възнаграждения варира от 25.6% за „Образование“ до 3.4% за „Добивна промишленост“.

Фиг. 1. Индекс на общите разходи на работодателите за труд (Календарно изгладени, 2016 = 100)

Материалът Общите разходи за труд са нараснали с 10.2%, най-голям е ръстът в образованието е публикуван за пръв път на Икономически живот.