Може би ще се запитате, как така медиа с ясен икономически профил се занимава с история, култура, етнография. Уставът на Овчарското дружество вероятно отговаря на въпроса:

„… да подпомага направата на чешмите, пътищата, мостовете и ежегодно учебните заведения в общината.“ Без коментар.

Отново отваряме скоби – в стопанството и икономиката на предосвобожденска България огромен акцент и значение има животновъдството. Многохилядни са стадата, гледани из добруджанските полета, част от собствениците им са именно Жеравненските просветени, мъдри и много имотни чорбаджии. И, уви, не трябва да търсим общ контекст и сравнения с днешните „оператори на биологична единица“ от дебелашката „оферта“ на премиера Борисов към българските студенти.

Но думата не е за това.

Естествено, когато става въпрос за икономика, стопанство и финанси на преден план винаги са проблемите, свързани с доходи, заетост, БВП, инвестиционна среда, законодателство, приходи, разходи и пр.

От няколко години обаче редица видни представители на световния бизнес елит устойчиво наложиха още един акцент, който се превърна в задължителен и естествен елемент от всяка една стратегическа корпоративна идеология – дългът към обществото. Милиарди се насочват към средата, дала възможност на бизнеса да стартира, просъществува и просперира. Ресурсите се използват за социални политики, научни изследвания, образование, подкрепа на редица обществени каузи.

У нас възприелите тази философия по-скоро са изключения, но фактът, че има корпоративни дарители, е почти оптимистичен. Реалността в световен план обаче вече е променена и тук ще се наложи да следваме тенденциите – бизнес плановете и корпоративната обществена отговорност вече са едно цяло. Това е гаранция както за повече морал и съпричастност, така и за възможността всяка фирма да съществува в нормална среда с добър избор на качествени сътрудници и персонал.

Връщаме се към устава на Жеравненското овчарско дружество – несъмнено част от стопанския елит в региона. Целите му, звучащи днес актуално и съвременно, са формулирани още в неговия член 1. Пропити с възрожденски дух и стремеж за подпомагане развитието и добруването на общността, те вероятно са несъвместими със съвременното значение на понятия като имидж, ПР, реклама и т.н.

И най-вълнуващото е, че подобни дружества и устави са били не едно или две по нашите земи в онези години. Което увеличава шанса за всеки един от нас да попадне на някои от пожълтелите им страници.

А това е добър повод за внушителен „team building“ – без ролеви игри и тренинги, но с малко четене.

Материалът Жеравненското овчарско дружество и корпоративната отговорност е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Едно малко лирично отклонение – възклицанието на култовия Стивън Кинг: „Преди 40 години предупредих за „Заразата“, защо светът не е готов?“

Та в така създалата се обстановка, в която се оказа, че светът глобално не е подготвен за подобна „вирусна атака“, на Ананиев му се налага да издава заповеди, които само в рамките на 24 часа да отменя, да пише наредби, които в последствие претърпяват N-брой редакции, че дори и най-окончателната се счита за „предпоследна“.

Последният и съвършено пресен пример е свързан с маските. За по-малко от 24 часа народонаселението стана свидетел, първо – на наредба, която ги направи задължителни за носене, второ – на уточнение от Щаба, че има гратисен период до събота, трето – на уверение на шефа на охранителна полиция, че проверките и санкциите започват на мига и четвърто – на пресконференция, на която министър Ананиев обяви, че премахва точката от заповедта си, която задължава носенето на маски.

Постановка в четири действия, за чиято фабула би мечтал всеки амбициозен драматург и режисьор.

Мотивът за отмяната на иначе така необходимата мярка за маските (по думите на властта) било отсъствието на консенсус в обществото. Имаме новина за министър Ананиев – никой, по какъвто и да е повод или тема не може да осигури консенсус сред българите. Всеки един от нас е или потомък на Левски, или на Ботев (а често на двамата заедно), или дори някои – на Крали Марко, без разбира се да имат представа за реалната същност на Марко Мърнявчевич. Но това е отклонение от въпроса…

Винаги ще има неколцина на друго мнение, с други твърди убеждения за лична неприкосновеност и прочие, с категорични усещания, че биват манипулирани, ощетявани, лъгани и т.н. Не че донякъде нямат основание, но за това друг път.

Според мен причината за поредния кратък 12-часов живот на една наредба е съвсем друга. И тя се съдържа в едно уточнение от адвокат Николай Хаджигенов, цитиран от сайта Lex.bg.

Че според чл. 63 ал.4 от Закона за здравето „държавните и общинските органи създават необходимите условия за изпълнение на мерките по ал. 1, а средствата за осъществяването им се осигуряват от държавния бюджет, съответно от общинските бюджети.“

Май е това. Държавата не е в състояние – и никой не може да я вини в тeзи времена на подобни дефицити – да осигури безвъзмездно маска за всеки свой гражданин и след това спокойно да го задължи да я носи. Но въпросната ситуация е била ясна и в момента на подписване на заповедта…

Кому е нужно това безсмислено „едно напред – едно назад“. Положението е сериозно, хората са и объркани, и уплашени, поставени в изключително нехарактерна ситуация, пълна с неизвестности, за която няма необходимия житейски опит в обществото. В този контекст всеки иска да се информира – чете, гледа, слуша, за да си изгради някаква лична стратегия за справяне и за изпълнение на ограниченията, налагани от държавата. И когато този човек, затворен в стаята си, го замерваш с противоречиви и винаги предпоследни наредби и указания, стресът се утроява.

Или тропаш по масата и обявяваш – маските са задължителни, готов съм да променя всеки закон с тази цел, или не го правиш.

Това не е критика. Моментът не е за критикуване – би било груба грешка. Но много по-лесно е преодоляването на подобна безпрецедентна криза, когато обществото е сравнително спокойно, колкото се може по-информирано, когато му е спестено лашкането от една наредба в друга.

В мирно време това върви, общо взето практиката „проба-грешка“ я живеем и приемаме от доста години. По време на война – както всички определят тези седмици и месеци – този лукс не съществува.

Материалът За „консенсуса в обществото“, маските и предпоследната наредба е публикуван за пръв път на Икономически живот.