Задължението за заплащане на пълния размер на трудовото възнаграждение на работниците и служителите без положен труд, не намира опора нито в правната, нито в икономическата доктрина, мотивират искането си работодателите.

Според тях, това е задължение за работодателите да плащат еднакво както на работник, който е отработил пълно работно време, така и на такъв, който за същия период не е работил изобщо. С такова задължение не се компенсира липсващ доход от неположен труд, а се заплаща пълно възнаграждение срещу никакъв труд.

Изтъква се, че компенсацията, позната от практиките в Германия, Австрия и други европейски държави е винаги в по-малък размер от това, което е следвало да бъде получено, когато се полага труд.

С оглед на това бизнесът е на мнение, че задължението, въведено във въпросния член § 6, ал. 3 не е „компенсация“, а пълно и неоснователно възнаграждение за липсващ труд, в хипотезата на принудително прекратяване на полагането на труд от страна на работника, поради спиране на работа на предприятие или на част от него или преминаване на непълно работно време.

Работодателите са убедени, че отпадането на § 6, ал. 3 от ПЗР ще даде гъвкавост на работодателите да добавят към тази помощ от държавата средства, с които пропорционално да допълнят при необходимост подкрепената от държавата част от възнаграждението – например при полагане на труд на непълно работно време, или на основа на други съображения, свързани с естеството на полагания труд.

Материалът Бизнесът оспорва 40-те % от схемата „60:40“ е публикуван за пръв път на Икономически живот.