Уточнява се, че това са сделки, които се отнасят до приватизираните дружества с най-големи активи:

• „Арсенал“ ЕАД;
• „Асарел – Медет“ ЕАД;
• „Химко“ АД;
• „Кремиковци“ АД;
• „Нефтохим“ АД;
• „Промет“ ЕООД;
• „Соди“ ЕАД;
• „Сомат“ ЕАД;
• „ТЕЦ Бобов дол“ ЕАД;
• „Елаците – Мед“ ЕАД;
• „Параходство Български морски флот” ЕАД;
• „Плама“ АД;
• „БТК“ ЕАД;
• „Ремонт верижни машини“ ЕООД.

На база на предоставената информация прокурори от ВКП и Върховна административна прокуратура извършват анализ в три аспекта: наказателно-правен с оглед данни за извършени престъпления и възможностите за наказателно преследване, гражданско-правен с оглед основания за атакуване на сделките поради пороци при сключването им и административно-правен с оглед основания и възможности за оспорване на управленските актове в хода на приватизационния процес.

Изтъква се също така, че след приключване на работата на прокурорите обществеността ще бъде информирана за установеното и възможното предприемане на последващи действия.

От съобщението на прокуратурата става ясно, че във Върховна касационна прокуратура (ВКП) са постъпили материалите по още 14 приватизационни сделки, данните за които са проверени от Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС). Така общият брой на проверените приватизационни сделки вече достигна 28.

Материалът Ясни са първите 14 приватизационни сделки, проверени от прокуратурата е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Това каза пред БНР проф. Димитър Луджев, един от основателите на СДС, бивш депутат, вицепремиер, военен министър.

Според него сега се извършва поредната саморазправа между вътрешните властови и богати групировки.

„Основното съдържание на нашия преход към пазарна икономика е непознато по мащаби и разнообразие на формите преразпределение на националния капитал. Сърцевината на този процес беше декапитализацията на държавата“, каза още Луджев.

Той коментира, че всички по-големи банки, бизнеси и силови групировки са възникнали върху руините на държавната собственост.

Първата фаза беше в началото на прехода като стихиен процес, а втората – голямата приватизация, извършена от правителството на Виденов и преди всичко на Костов.

По думите на Димитър Луджев, в годините на прехода се е наблюдавало присвояване или подаряване на държавна собственост на бизнесмени, на принципа „Сделка – власт – пари“.

Проф Димитър Луджев заяви, че „ГЕРБ създаде цяла мафиотска схема. Тя контролира всички видове бизнеси и не можеш да участваш в държавния бизнес, да получиш по-голяма държавна поръчка или да получиш някакви облекчения, както Божков, ако не си платиш комисиони, които варират от 20 до 40%“.

„Прокуратурата винаги е била основен чадър на експанзията на новия български бизнес“, каза още Луджев и изказа предположение, че няма да се задейства по сигналите на Божков.

Материалът Извършва се саморазправа между вътрешните властови и богати групировки, смята Луджев е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Продължение от първата част…

В последната, перестроечна фаза на комунизма езиците започнаха да се развързват, критиката стана словесно по-остра и дръзка. Поради интелектуалната и образователна основа обаче, тя продължаваше да стъпва върху слабо познаване на световния контекст и неразбиране развитието на икономическата теория. За нашата малка група „метежът“ бе до голяма степен личен поколенчески реванш. Кръгът ни беше достатъчно наясно за мисловната стерилност на своите учители (критичност към тях бе развил още от студентските години), но не притежаваше дълбоки „пазарни“ опори. Ето защо критичният перестроечен патос раждаше понякога словесно красиви и изискани, но практически и теоретично неиздържани анализи и визии за бъдещето.

Костов беше част от този „додемократичен“ научен ландшафт и един от неговите забележими представители в средата на икономистите. В същото време, за да се разбере личността, трябва да се прибавят допълнителни щрихи. Преди всичко, по силата на характерологични особености, по-яркото му присъствие се дължеше не толкова на теоретична и ерудиционна дълбочина, колкото на припламващите ефектни и емоционално защитени твърдения. Като всяка искра, те не бяха дълговечни: в интелектуалната му биография могат да се проследят твърде много прескачания от теза на теза, от авторитет на авторитет, от метод на метод. Изграждането на „кумири“ беше типично за него, като то приемаше най-различни форми – моментно „преклонение“ пред човек, увлечение по метод, съзерцание на текст, бил той от Маркс, от художествената литература или експертно-икономически… Това, донякъде обичайно за възрастта, отношение беше съпроводено от остра нужда за самовнушение и за демонстрация (пред себе си и пред околните) на искреност в увлечението. То водеше до изграждане на мисловни конструкции, които за момента го обсебваха напълно. А емоционалната наситеност, раждаща неведнъж действително оригинално разбиране, беше едновременно ограничена и ограничаваща. Ограничена, защото се развиваше в саможивата интелектуална среда на „българо-съветската“ (по сполучливия израз на Боян Славенков) икономическа теория. „Отвъдният“, западният свят, където икономическата наука се движеше безпрепятствено и по собствената си логика, му беше недостъпен. Ограничаваща, защото предполагаше – и същевременно стимулираше – повърхностно познание. Кумирите бързо се сриваха, методите се сменяха, тезите по-скоро се променяха и погребваха, отколкото развиваха, афектираните пристрастия гаснеха, за да отстъпят на нови, идейните конструкции често се подменяха с нови и също толкова обсебващи. Въпреки формалното математическо образование, например той не интериоризира съответния начин на мислене, с неговата скрупульозност и вътрешна логика. Математиката беше орнамент, тя не се превърна във философия и език на икономическия анализ. Повърхностност прозираше още в пренебрежението към детайла (или неща, които му изглеждат детайли) и към строгостта/доказуемостта на отделни твърдения или на цели схеми, в несъобразяване (от непознаване или от небрежност) със съществуващо научно знание по въпроса. За същото говореше склонността, скрито или явно, да се „политикономизират“ (т.е. „хегелианизират“) проблеми, които необременената икономическа теория традиционно разглежда в позитивистки дух (Този порок за кратко, за по-дълго или завинаги съпътстваше всички нас, образованите в калъпа на каноничната политическа икономия).

В социален план Костов бе от напористите и амбициозни личности, които с воля и стръв търсят вертикална мобилност. Добре известно е, че именно този типаж задвижва видимите пластове на обществото, привнасяйки виталност с всички нейни съпътстващи положителни и отрицателни заряди. Стартовата позиция – при интелектуалните и личностните му заложби – предопределяше социално „изкачване“. А в някогашната задушлива идейна и институционална обстановка, предлаганата перспектива се свеждаше до етапите на разчертаното академично поприще, до партийните структури или до комбинация от двете. Доколкото трябваше да преодолява истинска и сериозна изходна неравнопоставеност, Костов имаше мотивацията да преследва тези цели, заплащайки разнообразна цена. Кандидатстването му в партията е незаслужено надценяван момент в това отношение – стъпката, при определена благосклонност, може да се впише в обичайната битова реалност на времето. По-важни са други, не толкова известни крачки, лишени от ритуалната (и затова до голяма степен безсъдържателна) символика на „кандидатстването“, но очертаващи по-съществени черти на характера. Така например, той приемаше по един или друг повод да чиракува около псевдоинтелектуални „авторитети“, които имаха солидна позиция в официалната „научна“ йерархия или в локален (служебен) план. Доколкото тези фигури бяха откровено натоварени с най-одиозното, на което публичният образ на Костов като нестандартен икономист противостоеше, той трябваше да намира (само)оправдания. Това правеше, впрягайки споменатото силно самовнушение, с което изграждаше приемлив за себе си морален комфорт. Друг път провеждаше „оправдателна кампания“ към най-близката идейна среда. Тези защитни реакции бяха възможни поради посочената безболезнена (но винаги демонстративно убедена) смяна на кумири, тези и идеи.

Кръгът, който споменавам (ядрото му е още от студентските години), беше формираща сила за всеки от нас и инстанция, която поставяше летвата. Той поддържаше съревнователност, подгряваше критичния плам, произвеждаше (понякога блестящи) фойерверки в анализа на отделни текстове, на цели теории, или – през годините на перестройката – на статистически видимата икономическа действителност и на стопанската политика. С него са свързани хубавите и значими за нас интелектуални спомени от онези години, оцветени в общата тоналност на епохата. Неформалните „членове“ на кръга бяха различни по характер, нагласи, чувствителност, идейна ориентация, социално минало. До 1989 г. помежду ни дори не се налагаше да говорим за (научен) морал в прав текст, тъй като той се изграждаше на живо, в хода на общуването. Висшият императив беше ясен, прост и силно обединяващ – максимална критичност и различимост от предходните поколения. Моралният проблем възникна, когато – след промяната – от общността вече се очакваха не само научни упражнения, а публични позиции и действие. Новата ситуация отприщи различаващите се по-дълбоки мотиви и цели, като разпадането дойде „закономерно“: разлоът протече с известни изблици на драматизъм, но в крайна сметка (и от разстоянието на времето) беше напълно логичен.

Това въведение тук е нужно, за да се разбере по-добре последващата траектория на Костов. Нека повторя, че през 1989 г. въпросният кръг нямаше готова, цялостна и непротиворечива пазарна програма. Представите бяха, в една или друга степен, книжни като единствено В. Антонов беше оразмерил впечатляващо точно бъдещия макроикономически шок, предвидил и нахвърлил важни предстоящи стабилизационни стъпки, разкритикувал безкомпромисно стопанското мислене на панически мимикриращата върхушка. Тази ярко открояваща се и самотна позиция не беше плод на моментно откровение, а синтез на целенасочено теоретично усилие от предходните години.

Поради собствената си затвореност към Запада, Костов беше слабо убеден (теоретично и познавателно) „пазарник“. Неговите нагласи излизаха наяве многократно, особено през първите години на прехода, в рецидиви, лапсуси и съзнателни решения. През периода на управлението му въпросните черти бяха донякъде приглушени и подчинени на принудата от общуването с външния свят. Но „неорганичният му либерализъм“ остана да прозира, като се започне от лични изяви (на които придаваше изразителни нюанси и колорит) и се стигне до икономическата политика, където отколешната му представа за „силна държава“ се проявяваше в общата нагласа и в детайлите на предприеманото от изпълнителната власт. По най- обобщени измерители, като фискалното бреме или преразпределителната тежест на бюджета в брутния вътрешен продукт, неговото правителство не придаде на икономиката „либерален“ вид, а напротив, остави я сред по-регулираните икономики в преход. А преобладаващото излъчване на посланията му се родееше – за да използвам отново най-честата референция в тази книга – с френския етатистки модел и с риториката на стандартния френски политик.

И така, общественото мнение свързва Костов с промени, към които няма вътрешно разбиране и убеденост. Той сложи например начало на присъединяването към Европейския съюз (ЕС), въпреки че Европа (и изобщо общуването със света) не са му пристрастие или приоритет. Започнал от (и запазил) латентно недоверие и неразбиране към „външното“, той се превърна в апологет на „европейския проект“, провъзгласявайки всеки акт на своето правителство за „европейски“. Метаморфозата обаче беше повърхностна и настъпи (в началото на 90-те години), едва когато стана очевидно, че външният фактор е първостепенен инструмент на власт. По същия начин Костов „обърна“ собствеността в България въпреки дълбоките си подозрения към пазара и етатистките си нагласи. Промяната настъпи (освен поради натиск от чужбина), защото си даде сметка, че прелом в приватизацията може да бъде осъществен като стегнато партийно-държавно начинание, като публичен израз на концентрирана държавно-партийна власт. Приватизира след цялостно апаратно-административно кадруване (неминуемо умножаващо потенциала за корупция), масовизирайки процеса чрез наследената от едно социалистическо правителство формула на РМД. Не е случайно, че в крайна сметка много от плодовете на този процес бяха събрани отново от някогашната – обиграна в апаратни ходове и разполагаща с ресурс – късно-комунистическа върхушка. Възможно е у нас това да е бил единствено възможният начин, но за Костов по-важен беше не резултатът, а поводът една промяна да се проведе „ръчно“, по план, със система, под контрол. С умисъл (и със знание за обратното) той подхранваше някогашния мит, че държавата може да бъде неутрална и да се постави над всички, за да внася ред. По този начин – след безвремието от първите седем изгубени години на прехода – се прокарваше удобното за всеки управник виждане, че напредъкът към „модерен“ либерален капитализъм минава през засилване на държавата. От подобно послание публиката и управляващите са готови да чуят само края. То се възприема лесно в общество, където мярата между либерализъм и крайна слободия, между благоразумно затягане и краен деспотизъм винаги е била трудно различима. Възприема се без съпротива и от „елита“, когато реформи се правят отгоре, с „просветителски“ напън на властта.

Именно прагматизмът и опортюнизмът на Костов го направиха особено адекватна фигура за прехода. В него той проявяваше качествата си отпреди 1989 г. – отново градеше кумири, (само)внушаваше си идейни схеми и без особена скрупульозност съобщаваше своето послание на обществото. Още при първи прочит много от икономическите му изказвания и аргументи не издържаха критика. Пазарната риторика съвсем не му пречеше да дава обещания от името на държавата, за които – при 70% частна икономика – тя не би следвало и да помисля. Или да застава зад волунтаристични политически документи (в стил „тезиси“), където се „гарантират“ темпове на растеж, заетост, работни заплати. Това далече не е негов монопол, но припомням, че тъкмо такъв вид политически трикове бяха на острието на критическия му (ни) хъс преди 1989 година. При това всички негови изказвания и аргументи (особено от по-ранните години на прехода) продължаваха да се поднасят с ореола на научно експертно знание, с театралната емоционална привързаност към тях като към нещо самоделно и самобитно. Тази поза работи, тя излъчва сила, воля и оригиналност, които внушават респект. В политиката повече не е и нужно.

Тук се проявява основополагаща личностна черта – вкусът към манипулация (друг израз на вкус към властта), към придаване съдбовен характер на собствените послания. Влияние и въздействие (съответно власт) се постигат особено успешно именно през месианство. Доколкото в случая ме интересува контрапунктът „наука – политика“, няма как да не подчертая, че стремежът към манипулиране определено не е в ценностната система на науката, за която са важни строгостта на метода и убедителността на доказателствата. Ако този стремеж се намеси прекалено силно в изследователското дирене, нещо не е наред с мотивацията: то се е оказало прикритие, а истинските мотиви бързо излизат наяве.

След началото на прехода, силната манипулативна жилка у Костов – прибавена към интелектуална артикулираност, която безспорно надвишава тази на голяма част от политическата класа – го превърна в ефективен и разпознаваем политик. До промяната тази черта не можеше да намери простор и да се развие отвъд относително тесен кръг или извън средата на студентите му, докато новите условия разкриха напълно свободен и широк периметър. Управлението му няма да се запомни с либерален оттенък. Той просто свърши онова, което на негово място, след финансовата криза и под натиска отвън, би направил всеки разумен политик, тъй като то представляваше необратимия тренд в нашата част от света. Осъществи го с летящ старт, яхвайки появилата се в точния момент и гарантираща успех идея за Паричен съвет. Дори това решение обаче взе след колебания, като пред действително трудните въпроси на пазарните реформи позицията му често беше двусмислена, компромисна или отстъпчива. Личната обагреност на мандата му идваше от „месианския“ стил, от вниманието най-вече към „едрото“: за Костов детайлът беше безинтересен, даже там да се криеше логиката на цялото начинание. Истински се пристрастяваше към „каузи“, които в представата му имат шанс да оставят „следа в историята“. Такива със сигурност не бяха „опазаряването“ и дерегулирането на икономиката, които са по-дълбоки, но прекалено делнични, „технически“ и отнемащи власт. Любими сюжети за персонална и за публична употреба, гарнирани при нужда с доза национализъм, бяха „европейската идея“, „Македония“, позиционирането на България в Балканския конфликт, „освобождението от МВФ“ (който го беше уязвявал и травмирал през цялата му предишна политическа кариера), „инфраструктурните“ (т.е. материално осезаемите, но социалистически мащабни) проекти, „епичната“ битка с неизтребимите призраци на историята… За нито една от тези каузи Костов не беше предварително подготвен, нито една от тях няма родословие в научното му минало. Подготовка не му бе и нужна, доколкото от значение за политици с неговия характер е да уловят, за да капитализират, „народната любов“. Нелогичните и противоречиви обяснения, неточните твърдения или недодялани действия губят значение, те остават подробности от пейзажа и „пяна на историята“. Много от това вече се беше случвало някога в по-тесен кръг…

Така опираме до общия знаменател между поне трима от четиримата български „професори – премиери“. Той е в месианското (нека бъде мегаломанско или грандоманско) фиксиране в „идеята“, т.е. в някакъв конструкт, който да изглежда достатъчно мащабен за тяхната амбиция, да е ефективен лост на манипулация и да дава достатъчно плътно усещане за власт. Поне отчасти тази обща черта се корени в „научния период“ от биографията им, който съвсем не е подготовка за по-експертно и просветено управление: както неведнъж става дума, личната идейна предистория е от минимално значение за разбиране на действията им. Макар много неща да разделят науката от политиката, между тях има и дълбинни допирни точки. Заниманието с наука таи изкушенията на егоцентризма, суетата, себичността, позата, мнителността… Все качества общи с развиваните от политиката и/или изпълнителските изкуства. И когато изследователското поприще се окаже тясно за тези черти, те лесно избуяват в политическото. „Професорите“, отдали се на политика са латентни политикани от първото си битие. При тях науката е била поле, в което съзнателно или подсъзнателно са търсели сродното „политическото“ начало, а не върховната самостойна ценност на обяснението. Останалото идва със силата на държавата. Веднъж оседлана, гледната й точка се налага от само себе си, обезличавайки идейното минало на този, който я ръководи. Държавата генерира своя визия. Дори дошлите на власт с най-„научни“ пазарни програми бързо се оказват в плен на нейната инерция и притегателна сила, като започват да произвеждат – понякога мимо волята си – държавно оцветена икономическа политика. Независимо от „входа“, по силата на мощна вътрешна гравитация, продуктът „на изхода“ обраства с антилиберални напластявания.

За Ал. Цанков „мисията“ е в изкореняването на земеделския режим и на комунистическата опасност. Б. Филов е мрачно обсебен от вяра в германската мощ и от очакваните й грандиозни проекции на Балканите и в България. Той е пропит и от типичната за съсловието на историците мания за национално величие. Изредените сюжети на Костов изглеждат по-разнообразни, но те са от същата материя и естество.

Сред „професорите на власт“ остава изключението, което потвърждава правилото. Клишето за Любен Беров в българската политика е за едно меко и безлично присъствие, използвано от икономическите акули за собствени цели. Но сходен е и образът му в науката. Той е типичният тих „събирател“ с необикновена продуктивност, позволяваща му да влезе във всяка проблематика. Цената за това равномерно и неуморимо трудолюбие е липсата на яркост, отсъствието на изненади и на по-запомнящи се тези сред иначе впечатляващо богатата фактология. Чисто биографично, траекторията на Беров също предразполага към отстъпки и към липса на ясно изразена волева линия: при социализма той (както мнозина) бе заложник на „вражеското“ си, „капиталистическо“ потекло, принуждавало го да изкупува разрешеното му положение в номенклатурата на официалната наука. Същевременно, през дългата си кариера професорът бе трупал (освен публикации) наблюдения, превръщащи го в житейски мъдър, отстранен свидетел на научния и обществения бит. Цялата тази предистория създава типичната компромисна фигура, която веднъж попаднала във властта не я използва, а съзнателно или несъзнателно я предоставя, за да бъде използвана от други.

Материалът Професорите на власт (Иван Костов, метаморфози) е публикуван за пръв път на Икономически живот.

По време на поредната полицейско-прокурорска акция в Благоевград Гешев потвърди, че ще бъде проверен целият приватизационен процес и всички сделки.

Проверката, която е възложена, ще започне с най-големите приватизирани активи. „Ще вървим от най-големите сделки към следващите, ще се върви на етапи, по десет, по двадесет. След като се подават и са проверени от съответните структури на ДАНС и е събрана информация от Сметната палата, от Министерството на икономиката, Министерство на финансите, ще обобщават тази информация и ще я подават към прокуратурата, а отделно прокуратурата след това по всяка сделка ще направи анализ има ли основание за реализиране на наказателна отговорност“, посочи Иван Гешев, цитиран от БТА.

По думите му, в началото пърпво ще се изясни каква е сметката на приватизационния процес – колко активи са продадени и срещу това колко пари са влезли, а после ще се започне сделка по сделка.

Стана ясно още, че всеки един случай ще бъде проверен дали е имало предишни проверки по него, как са приключили, имало ли е съдебни производства, както и как се е произнесъл съдът там, където е имало производства, допълни Гешев.

Макар изтъкнати юристи и политици да обясняват, как давността не може да бъде коригирана, главният прокурор отново призова политиците да си свършат работата, като направят промени, дори и в Конституцията, ако се налага.

Принуден от журналистически въпроси Гешев потвърди, че и сделката за Булгартабак е в списъка за бъдеща проверка.

Материалът Главният прокурор обясни как ще протече проверката на приватизацията е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Това заяви пред Нова ТВ главният прокурор Иван Гешев. Днес той е в Чирпан, където се провежда акция срещу битовата престъпност.

„Гледам, че всички дават акъл – президентът Радев дава акъл накъде да гледаме, премиерът Борисов нарежда кой да размаже прокуратурата и кой да не размаже, разни бизнесменчета като Домусчиев и Ковачки също дават акъл на прокуратурата, политици – като Нинова и Каракачанов и др.“, допълни главният прокурор.  

Гешев заяви още, че прокуратурата няма да участва в дребни политически и бизнес игрички, ще гони до дупка бандитите.

 „Те вместо да си правят вятър на устата, да вземат да свършат това, за което са ги избрали българските граждани“, каза още той. 

 Главният прокурор призова политиците да променят Конституцията, за да отпадне давността, която в момента пречи да бъдат разследвани сделките по приватизацията.

„Тези крадци да бъдат изправени пред съда и да ходят в затвора“, заяви той като имаше предвид интервюто на проф. на Стив Ханке, което той даде вчера пред бТВ.

Материалът Срещу прокуратурата са бизнесмени, политици и обикновени крадци, твърди Гешев е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Вчера главният прокурор Иван Гешев възложи на ДАНС да направи цялостна ревизия на приватизационните договори по времето на Прехода – как са изпълнявани, плащани ли са неустойки и т.н.

Според банкера Левон Хамапрцумян, който беше изпълнителен директор на Агенцията по приватизация в периода 2000-2001 г., в историята на приватизацията има успешни и неуспешни примери.

Резултатите от проверката ще имат по-скоро исторически, информационен и репутационен смисъл, отколкото правно наказателен, защото са изтекли давности или собствеността се е сменила.

В случая с приватизацията има две страни – държавата и приватизаторите. Може да има обвинения за съответните държавни служители, защото винаги може да се претендира за безстопанственост. Това пък коментира финансовият експерт Емил Хърсев пред Нова ТВ.

Според Емил Хърсев, обаче не може да бъдат върнати пари. Един от възможните резултати от акцията ще е разкриването на обективната истина.
Обвинителни актове ще има, но какъв ще е резултатът от съда – не може да се каже, допълни финансистът.

Приватизацията в България беше неизбежна. През 1989 година заварихме рухнала икономика с 10 млрд. долара външен дълг и много вътрешни дългове на предприятия, каза пред БНР Валентин Василев. Той е бивш министър на околната среда в правителството на Филип Димитров и на търговията и туризма в кабинета на Иван Костов.

Според Василев не е лошо да се проверят как се изпълняват приватизационните договори. В тях има строги клаузи – за инвестиции, работни места и т.н.

Въпреки грешките обаче приватизацията не бива да се тълкува като мръсен процес, смятат бившият министър.

Материалът Финансисти скептични за проверката на приватизацията е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В него се казва, че главният прокурор Иван Гешев е възложил на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) извършването на пълна проверка на целия приватизационен процес и на последващия контрол от отговарящите за това министерства, агенции и други държавни ведомства.

Проверката трябва да обхване всички приватизационни сделки, извършването на плащания по тях, независимо от вида на платежните средства, както и всички предприети действия по осъществяването на следприватизационния надзор.

От ДАНС се иска да установи събрани ли са предвидените в приватизационните договори неустойки, лихви, обезщетения и банкови гаранции, в случай на тяхното частично или цялостно неизпълнение. В тази връзка следва да се установи извършени ли са действия по разваляне на приватизационните договори, в случай на тяхното неизпълнение.

Проверяващите трябва да установят как е била водена цялата документация по текущия следприватизационен контрол, извършвани ли са проверки по изпълнение на приватизационните договори и била ли е актуализирана своевременно информацията в публичните регистри.

В обхвата на проверката трябва да бъде извършен анализ на одитните доклади на Сметната палата и какви действия са били предприети по изпълнението на дадените указания.

Материалът ДАНС започва пълна проверка на приватизацията в България е публикуван за пръв път на Икономически живот.