Какви ли не слухове бродят из народа за икономическото положение на България преди ноември 1989 г. Някои твърдят, че сме били сред водещите 20 световни икономики, други – че сме били гробище за ръждясали заводи. Затова малко обективна статистика няма да навреди. По-долу са обобщени данни за брутния вътрешен продукт на човек от населението на отделни страни, извлечени от най-новото издание на проекта Медисън, върху който работи екип от Университета в Грьонинген. Числата са в долари от 2011 г.

През 1988 г. БВП на човек от населението в България е 10 098 долара. За Унгария този показател тогава бе с 11% по-висок от стойността за България, за Чехия с 36% по-висок, за Словакия – с 25%. Полша всъщност имаше по-нисък от българския БВП на човек от населението: само 91% от нашето ниво. Жителите на Румъния имаха под 2/3 от нашия БВП на човек. От друга страна, Сърбия беше малко пред България по този показател, а Руската федерация ни изпреварваше с цели 26%.

Да обобщим: спрямо другите социалистически страни, преди падането на режима, България се намираше в средния ешелон. Не може да става дума за „икономика в челните места“: Прибалтийските съветски републики например имаха с 50 до 75% по-висок БВП на човек от населението спрямо България, какво да говорим за страните в Западна Европа. По разглеждания показател, през 1988 г. България беше на нивото, където днес са Албания или Еквадор (което за времето си всъщност не беше никак малко).

Какво се случи после? През 90-те години българската икономика премина през своето чистилище и след това отбеляза значителен напредък, като за 30 години е постигнат 83% ръст на БВП на човек от населението. Почти сме удвоили размера на икономиката след падането на комунистическия режим.

Или поне това е официалната версия – но тя лесно може да се оспори.

Защото през 1988 г. населението на България беше близо 9 милиона души, а през 2018 г. е 7.15 милиона. Със спад на населението от точно 20% за периода, данните за добрия ръст на БВП на човек от населението изглеждат напудрени. Трябва ли да се радваме, че икономиката „расте“, щом този ръст е заплатен с човешки живот? Освен това, превърнахме се в едноличен европейски шампион по икономическо неравенство: милиони българи не са спечелили нищичко от средноаритметичния ръст на БВП.

Повдигнатият въпрос е голям и многопластов и традиционната парадигма не само че няма отговор на него, но се страхува дори от формулирането му.

Но тук искам да обърна внимание на нещо друго. С изключение на някои бивши републики на СССР (и на Югославия, разкъсана от граждански войни и дезинтеграция на националното стопанство), останалите страни от бившия соцлагер се развиха по-добре, или значително по-добре от България.  

Става дума за целия социалистически „пояс“ от Балтийско до Черно море: ако до падането на режима Унгария беше с 11% по-висок от българския БВП на човек от населението, през 2018 г. разликата е 40%, в тяхна полза. Полша, едно време зад нас, сега има с 50% по-висок от България БВП на глава. Чехия увеличи разликата до 67%, Словакия до 47%.

При това, страните с по-висок БВП обикновено имат по-нисък темп на икономически растеж, тоест сравнителното изоставане на България е още по-изразено.

Румъния, преди разполагаща с едва 63% от българския БВП на човек, през 2018 г. вече ни изпреварва по този показател с 9%. Междувременно Албания скъси с близо 1/3 икономическата дистанция с България, а икономиката на Русия ни задмина с още 7 процентни пункта. Хърватия е с 20% пред нас, Словения с 60%, дори Черна гора през 2018 г. е с по-висок БВП на човек от населението спрямо България.

Данни много, но картината е ясна: с изключение на (някои от) страните, поразени от граждански войни или дезинтеграция на федерални държави, останалите страни в Европа, управлявани до 1989 г. от социалистически режими, са се справили по-добре от България. Независимо дали в географско отношение те са на запад, север, юг или изток от нас.

Как да си обясним това? Един от най-важните фактори за сравнителното обедняване на България е отлагането на реформите в началото на 90-те години. Бавенето, прекарано в пазене на статуквото, доведе до двете големи кризи в средата на 90-те: масовият фалит в банковата система и провалът на националната парична единица, наложил деинсталиране на институцията на централната банка.

Трети провал бе мигновената – по сравнение с предишното протакане – приватизация, заради която трупани с десетилетия активи отидоха при лоши стопани. Прекомерното бавене наложи после да се бърза, което от своя страна ни донесе много мъки.

Бавенето се е превърнало в българска национална черта. Докато Полша, Чехия и Унгария в началото на 90-те бързо премахваха „компартийния“ елемент от икономиката и предоставяха средствата за производство в ръцете на предприемачи, България работеше в режим „реформи по телевизията.“ Политик казал, че някой някога нещо ще направи. То не бяха кръгли маси, ликвидационни съвети, масови и касови приватизации, РМД…

Естествено, цялото това забавяне на демонтирането на стария икономически ред беше нужно, за да може хората на Българската комунистическа партия да натрупат нужните ресурси и да развият нужните структури, за да поемат контрола в новите условия.

Но това забавяне, освен че свърши своята тъмна работа, ни остави ужасно наследство като национална политическа и културна нагласа. Стигнахме до жан-виденова зима, защото в течение на седем години в България не се правеше нищо целенасочено: нито запазване на добрите неща от старото, нито предпазване от вредните неща на новото.

След въвеждането на валутния борд през 1997 г. – който беше радикална, но наложена отвън реформа, българската икономика леко се закрепи, и започна едно „пазене на борда“ а-ла кучето на Павлов: бранене на статуквото на инстинктивно ниво. Пропилян бе тесният стратегически прозорец около 2008 г., когато бордът можеше да бъде демонтиран. Поради това – и в съзвучие с историческите примери от 30-те години на XX век – „златният стандарт“ в България превърна рецесията на 2009 г. в депресия.

Сега, по същия стар тоталитарен почин, отдавна назрели и презрели неща се бавят на системно ниво. Тогава, иде ли нова „жан-виденова“ зима?

България бави националната си програма за изход от въглеродната икономика и с това излага на риск сигурността на националната енергийна система и поминъка на поне 10 000 семейства. Бави реформата на висшите училища и Българската академия на науките и така разпилява последните златни прашинки от националния интелект.

Бави научната стратегия за селското стопанство в ерата на климатичните промени. Бави строителството на автомагистрала „Хемус“, на фона на драстично обезлюдяване на Северна България и дезинтеграция на регионалната инфраструктура. Бави мерките за опазване на горските ресурси. Бави реформата на съдебната система. Бави инвестициите във възобновяеми енергийни източници. Бави се да стабилизира пенсионната система.

Бави се разкриването на детски градини в големите градове – и сигурно има защо: ако се забавим още малко, всъщност вече няма да има нужда от нови детски градини. Бави борбата с иманярите и защитата на културното наследство. Бави осъвременяването на учебните програми. Бави електронното правителство. Бави мерките за опазване на биоразнообразието.

Бави националната икономическа политика, базирана на малко по-научен подход от средновековното „оставете ги да работят“. България бави данъчната реформа, кичейки се с черната кокарда на най-ниските данъци на континента – което, разбира се, означава най-некачествени публични услуги и, логично, минимални чуждестранни инвестиции, насочени към производителни цели.

И всяка една от тези и многобройните други теми, на които не се дава път в българското стопанство и общество, се е запътила към състояние, за което в народната памет е останало определението „жан-виденова зима.“

Новото винаги си пробива път. От нас зависи дали то ще настъпи в контролиран режим, или ще нахлуе чрез страховито сътресение. Болезненото българско умуване, вечното „искам да стане нещо, ама се страхувам да не би нещо да се случи“, отбраната на статуквото на всяка цена: тези „бавни навици“ може и да помогнат за преизбирането на партия Х или политик Y, но цената, която народът трябва да плати, е неговото бъдеще.

PS: Макар че светът от една година е в режим на пандемия и правителството „Борисов 3“ пръска обществените пари наоколо за всевъзможни неща, беше забавена също и подготовката на болничните заведения да приемат повече КОВИД пациенти. Но, разбира се, кой би могъл да очаква, че в условия на пандемия броят на хората, нуждаещи се от болнично лечение, ще се увеличи?

Материалът Цената на отлагането е публикуван за пръв път на Икономически живот.

„Нямаме места!“ беше най-честият отговор, който през лятото на 2020 г. получаваха българските туристи, опитващи се да направят резервация в някой морски или планински хотел в страната. Във Велинград хотелиер сподели, че това е най-силният сезон, който някога е имал, със 100% заетост на легловата база – и дори като е увеличил леко цените, посещаемостта не е намаляла.

Същото се случваше и в Синеморец, където в някои ресторанти трябваше да запазиш маса два дни предварително: например, за да вечеряш някъде в четвъртък, трябваше да резервираш място във вторник през деня. Примерите за това, че летният туристически сезон беше безпрецедентно силен, са многобройни. Дори и в по-отдалечени селища, хотели и ресторанти връщаха туристи, защото нямаха капацитет да ги обслужат.

Разбира се, както е прозрял още Омир, човек не може един ден да преяде и след това да не огладнява с години. Втората вълна на коронавируса и съответните антиепидемични мерки отново удариха местата за настаняване и обществено хранене. Новите ограничения за струпването на хора се очаква да лишат зимните курорти от 1 млрд. лева приходи.

Моментът е такъв, че държавата безспорно трябва да помогне на туризма. Но какво е туризъм? Въпросът звучи банално, но докато не получи убедителен отговор, браншът периодично ще надава викове, че държавата му дължи някаква помощ: по-ниски данъци, внос на чуждестранни работници, а най-добре – директни банкови преводи.

Какво е туризъм зависи от това в какъв тип страна живеете и правите бизнес. Най-общо, моделите са два. Единият ще наречем „египетски“, макар че се прилага и в много други южни страни. Там акцентът е върху големи затворени комплекси, където гостът – почти винаги от чужбина, получава пълно обслужване.

Да, той отива да види местните туристически забележителности – да речем, пазарът на подправките, но повечето време си остава в курорта. Храни се в ресторантите му, почива край басейните, записва се на екскурзиите, рекламирани на рецепцията. Свободното движение на туриста не се насърчава – а то може и да е рисковано. Логично, този бизнес модел предполага индустриален мащаб.

Другият модел в туризма ще наречем „гръцки“, макар че той е свойствен за цяла Европа. Състои се от множество по-малки, често семейни предприятия, съответно печалбите и рискът са широко разпръснати в икономиката. Най-важно в туристическото предлагане е не конкретният обект, а самото място. Когато си в Барселона, не е толкова важно дали си отседнал в квартира Х или хостел Y: ти си там.

В този модел с многобройни по-малки предприемачи, туризмът се превръща в култура: местните хора знаят, че трябва да са дружелюбни към чужденците и да поддържат чисто наоколо, за да имат приходи и работни места.

Кой от двата типа туризъм преобладава в България? Стените от бетонни резиденции и затворените зад високи стени „грандхотели“ не навяват нищо гръцко. Икономиката е инерционна система и в България година след година се възпроизвежда старият модел на „Балкантурист“: туризмът свършва там, където свършва оградата на курорта. Оттам нататък започва животът без маска и без грим: груби обноски, разбити пътища, занемарени забележителности, в заведенията дъни чалга и се пуши – знаем си дереджето.

Очевидно е, че туризмът е привилегирован сектор в България. Той създава по-малък дял от БВП в сравнение с промишлеността, но има собствено министерство, а Министерство на промишлеността нямаме. Дълги години едрият туризъм единствен ползваше понижена ДДС ставка. Има обяснение за специалното отношение към сектора: много „бивши“ политици се превърнаха в хотелиери. Така или иначе, следваме „египетския модел“.

Никой не отрича, че България има поразително природно и културно наследство, което заслужава вниманието на родни и чужди туристи. Но то е разпиляно като бисери и човек трябва да го потърси, за да го намери. Нямаме атракции като Пирамидите в Гиза – при нас забележителността е сумата от безброй ярки части. Затова и естественото предимство на българския туризъм е в „гръцкия“ модел: многобройни малки семейни бизнеси и дружелюбен туристически климат.

Само че, по неприятно наследство от соца, в България се развива „египетският“ модел. Но избрали този път, всъщност не можем да предложим кой знае какво на туристите – нямаме естествени предимства за този тип бизнес. Националният туристически модел днес се гради на посредствено обслужване с посредствени храни и напитки в посредствени хотели в посредствени курорти: в една посредствена страна.

В същото време, нарастващият брой предприемачи, които възприемат туризма като нещо по-стойностно, са принудени да се борят не само с трудната световна конюнктура, а и с ефектите от грешно насочени правителствени политики. Това включително означава, че независимият предприемач не може да се конкурира успешно с оня с политическите протекции, черпещ с пълни шепи от правителствените или европейските фондове.

Нали кризата била нова възможност? Сега, когато туристическите компании очакват да получат публични средства като компенсация за щетите, претърпени от корона-кризата, е дошло времето да се отговори на въпроса, който от десетилетия кънти в публичното пространство. В каква посока ще се развива българският туризъм? „Пирамиди, фараони“, както се пее в прочутата чалга – или мрежа от независими предприемачи, грижещи се за поддържането на националната и локалната туристическа култура?

В тази ужасно закъсняла дискусия правителството следва да постави четири много сериозни въпроса, преди да се отпускат каквито и да е публични средства за туризма:

1. Данъчна отчетност. В момент на интензивни държавни разходи, за да не попадне страната ни в „гръцки сценарий“, трябва да вземем бързи мерки против укриването на данъци в туризма. Хотелите масово обявяват счетоводни загуби, за да не плащат корпоративни данъци. Търговският регистър е пълен с отчети на фирми, които стопанисват преуспяващи туристически обекти, но твърдят, че приходите им са под 100 000 лв. Данъчните служби не падат от небето. Такъв данъчен произвол е възможен само при политически чадър, опънат над големите в бранша.
2. Условия на труд и заплащане на персонала. Върховна форма на национална безотговорност е с ниски заплати да се прогонват родните работници в чужбина – и да се наемат чужденци, които са по-закъсали и от нас, за да работят като лица на българския туризъм. И това, докато шефовете се глезят с яхти и домашни зоопаркове. В туристическия сектор следва да се въведат нови стандарти за персонала: от утвърдени мерки като справедливо заплащане на извънредния труд, до нововъведения като надбавки при ползване на чужди езици.  
3. Съвместно поддържане на т.нар. „туристически забележителности“. Туризмът не свършва там, където свършва оградата на курорта. Нещо повече: хората идват, а с тях и печалбите, заради туристически ресурси – чието поддържане бизнесът често не чувства като свой ангажимент. Регионални браншови организации следва да обединят усилията на туристическите предприемачи по места за поддържане в отлично състояние на обектите от културното и природното наследство.   
4. Минимизиране на вредното въздействие върху околната среда. Четвъртата належаща реформа в българския туризъм през годините е породила не един многохиляден уличен протест. Нека вникнем в същността ѝ с един пример от същия този Синеморец, който през лятото на 2020 г. се радваше на небивал туристически интерес.

На най-първа линия – там, където стръмният бряг се спуска към морето, никне скелет на масивна бетонна постройка. Строежът, който впрочем се осъществява в Природен парк „Странджа“, загрозява пейзажа и спира панорамната гледка. Ако бъде завършен, пътеката, минаваща покрай прочутите скали на Синеморец ще бъде препречена. По-лошо е, че мястото се урбанизира, а крайбрежната екосистема деградира. В Синеморец отдавна се строи повече от разумното, но този строеж изглежда точка, от която няма връщане назад.

Да говорим като икономисти: този обект, независимо кой стои зад него, вероятно е инвестиция от два или три милиона лева. Осъществяването ѝ неизбежно ще доведе до отлив на туристи от селото-курорт, което ще загуби култовия си статус в замяна на щампата „презастроено“. Ако приемем, че 7% от гостите се откажат от Синеморец заради загрозения му пейзаж и отново предпочетат Гърция, при 30 000 гости на година, оставящи по 500 лв. в курорта, загубените пари ще са 1 млн. лв. – и така всяка година.

Естеството на туризма е такова, че при него „частните пороци“ не водят до обществени ползи. Точно обратното, в туризма са необходими решения, които ограничават индивидуалната алчност в името на общия интерес. Криза като настоящата дава рядка възможност българският туризъм да бъде поставен върху по-стойностни фундаменти.

Материалът Пари срещу реформи – задължително и в туризма е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Те настояват решенията да бъдат включени в изготвянето на Българския план за възстановяване и устойчивост, който да надгради и допълни целите на Европейския зелен пакт у нас.

MOVE.BG, WWF, “Грийнпийс” и “Институт Кръгова Икономика” създадоха коалицията “За зелен рестарт”, която миналата седмица събра над 50 учени, представители на неправителствения сектор и бизнеса от сферите на зелените иновации, дигиталния бизнес, кръговата икономика, климата и енергията. Те настояват изработените от тях предложения да са отговорът на България към европейската Зелена сделка.

“Нужни са драстични системни реформи, слагащи в центъра иновативния капитал на страната ни, мащабна инвестиция в образование и знание, структурни промени и нови цели и норми за намаляване на въглеродния отпечатък. Необходимо е мобилизиране на целия експертен капацитет за дефинирането им и широка публична подкрепа за реализацията им, за да сменим тренда и портрета на държавата ни в Европа,” сподели Саша Безуханова, основател на MOVE.BG.

“Коалицията “За зелен рестарт”, която създадохме и дефинираните начални мерки по темата, са заявка за разговор и готовност за включване в процеса за изготвяне на Националния план за възстановяване, който ние приемаме като програма за реален зелен преход на икономиката на България“, допълни Безуханова.

От коалицията “За зелен рестрат” настояват за пълна прозрачност и публичност при изготвяне на българския план за възстановяване по икономическия пакет “Следващо поколение ЕС”. Искат и техни представители да са включени в Консултативния съвет за Зелената сделка, оглавяван от Томислав Дончев

От коалицията припомнят, че държавите членки ще разполагат с почти двойно по-голям бюджет заради новия инструмент за възстановяване “Следващо поколение ЕС” (Next Generation EU)

На тази база, страните ще трябва до октомври т.г. да подготвят Националните си планове за възстановяване и устойчивост. Към момента българският план се изготвя без прозрачност и консултации с експерти, като се очаква по него да работи сформирания през пролетта Съвет във връзка с Европейската зелена сделка. Начело на съвета е заместник министър-председателят Томислав Дончев, който единствено разкрива, че прогнозният период за неговото окончателно одобрение от европейските институции е април догодина.

“Макар и да чухме от министър-председателя, че парите за България са повече като обща сума от текущата многогодишна финансова рамка (2014-2020 г.), според неговите изявления, ако обърнем внимание на детайлите ще разберем, че всъщност България ще получи по-малко средства от фонда “Следващо поколение ЕС” спрямо първоначално предложените от ЕК. Например, средствата за земеделие са двойно по-малко, а по фонда за справедлив преход четири пъти по-малко. Това като цяло не е проблем, стига страната ни да състави ясна програма за трансформация на всички сектори на икономиката ни, защото обемът на средствата остава огромен за капацитета на държавата и финансов ресурс има достатъчно, разяснява Георги Стефанов, ръководител практика „Климат и Енергия“ към WWF България.

Материалът Експерти предлагат решения за зелен рестарт на българската икономика е публикуван за пръв път на Икономически живот.