Въпреки притесненията, че повишението на минималната заплата в хода на криза може да се отрази негативно на пазара на труда и исканията на работодателските организации то да бъде отложено с поне година, в началото на 2021 г. МРЗ беше увеличена до 650 лева. В близко бъдеще обаче има всички изгледи да очакваме, че определянето на минималното заплащане в България ще бъде обект не само на местния социален диалог, но и на допълнителни изисквания и регулации от страна на Европейския съюз.

Публикуван наскоро анализ на Литовския институт за свободен пазар (LFMI) анализира основните елементи на предложената от Европейската комисия директива, както и потенциалното им влияние върху условията на пазара на труда в отделните страни членки. Отправната точка на всяко едно обсъждане на темата е минимизирането на  отрицателните ефекти и неизбежните изкривявания на пазара на труда и достъпа до него, до които води съществуването и повишаването на МРЗ; това важи с двойна сила в хода на икономическа криза. С оглед на това, анализът на литовския институт на основните предложения на ЕК препоръчва следното:

• Фокус върху покупателната способност на минималните заплати, вместо върху номиналната им стойност.  Доколкото понятието за „адекватност“ на минималните заплати в ЕС предполага изравняване на жизнения минимум на работниците, които ги получават (без да се спираме в подробности дали и доколко тази цел е постижима или дори желана), то фокусът върху покупателната им способност изглежда логичен. Между страните членки има значително по-големи разлики в номиналните заплати, отколкото в покупателната им способност, заради чувствителните разлики в ценовите развнища.
• Обвързване на промените в минималните заплати с динамиката на брутното заплащане. Тъй като страните от ЕС имат много различни данъчни режими, а уеднаквяването им далеч не изглежда постижимо в обозримо бъдеще, според LFMI обвързването на минималните заплати с изменението на нетните, а не на брутните изглежда по-логично. Същият аргумент се прилага и към темпа на нарастване на МРЗ – той не бива да надхвърля ръста на средните нетни заплати, за да се предотврати рязкото вдигане на летвата пред входа на пазара на труда.
• Въвеждане на формално отношение между средната (или медианната) и минималната заплата. Най-често цитираните дялове са 60% от медианната или 50% от средната заплата, но според LFMI такова отношение би било прекалено високо. Длъжни сме да отбележим, че сценарий в който бива наложен такъв общи критерий за целия ЕС изглежда малко вероятен, най-малкото заради големите разлики в неравенствата и структурата на доходите в тях, а и заради липсата на национална МРЗ в някои европейски страни. Въпреки това, наличието на формални критерии за повишаването на минималното заплащане е за предпочитане пред вземането на ад хок решения от страна на администрацията или „социален диалог“.
• Продуктивност и заплати. LFMI напомнят, че освен с изменението на средна заплата, за да се избегнат изкривявания на пазара на труда измененията в минималните заплати трябва да отчитат динамиката на продуктивността на труда. Този аргумент е до голяма степен логичен, тъй като ръстът на производителността на труда е (почти) единственият фактор, който може да доведе до устойчив ръст на заплатите в дългосрочен план без загуба на конкурентоспособност на икономиката.

Аргументите на LFMI до голяма степен се отнасят до всички страни, които ще попаднат в обхвата на регулацията на „адекватна“ минимална заплата от страна на ЕС. Българският контекст обаче има някои особености, които този подход не може да обхване (ако, разбира се, допуснем че изобщо има нужда от такава регулация). Директивата на ЕС слага силен фокус върху ролята на социалния диалог върху определянето на минималните заплати; това е добър подход в ситуации, където той постига продуктивни резултати. Опитът на България обаче сочи, че той често се разпада и не води до консенсус; по тази причина по-подходящото за страната решение е създаването на формализиран макроикономически механизъм, който да обвърже динамиката на МРЗ с изменението на ключови обективни показатели на макро средата.

Интерактивна карта – Минимална работна заплата като дял от средната брутна заплата, 2018 г.

В местния контекст е редно да се мисли и в посока диверсифициране на минималното заплащане, заради големите регионални различия. Докато МРЗ към момента не представлява особена пречка пред достъпа на пазара на труда в икономически развитите области, то при тези на опашката по инвестиции, бизнес активност и заетост тя покрива повече от половината от средната заплата и ограничава достъпа на младите и по-слабо образовани работници. В някои общини тя достига 80% от средната, което създава очевидни проблеми предвид разликата в продуктивността на различните работници.

Дори и само тези две особености демонстрират риска от създаване на обща регулация на минималното заплащане в рамките на целия ЕС; подход, който върши работа в Дания вероятно не е много подходящ за Хърватия, заради особеностите на местните икономики и политическа система. Следва да зададем и по-общия въпрос – необходимо ли е изобщо този аспект от трудовото законодателство да се отнася до наднационално тяло, което се е нагърбило да кове общи регулации за (вече) почти 450 милиона души? На този етап отговорът изглежда отрицателен.

Материалът Европейска минимална заплата: общ поглед е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Според данните на Националния статистически институт, към края на септември 2019 година средната работна заплата в обществения сектор е 1267 лв., което формира основно месечно възнаграждение (ОМВ) на стойност 3801 лв. Защо стойността е три средномесечни заплати в обществения сектор, а не 1.5, 2, 4 или 5 едва ли някой може да се обоснове. Наблюдавайки времето на работата на народните представители, надали някой е убеден, че работят три пъти повече от работещите в обществения сектор. Още повече, че в болшинството от дните продължителността на пленарните заседания в парламента трае не повече от 3-4 часа. И то те са плътни само в моментите на гласуване, когато председателят на Народното събрание с мъка успява да ги събере по предварително определения начин в пленарната зала. Не са изключение и дните, в които работата им в зала да приключи за по-малко от два часа. Всичко това се определя от плана за провеждане на пленарните заседания. Но както се казва, държавният чиновник не бърза за никъде. Работа ще има и утре.

Измамна е логиката в оправданието, че депутатите са заети с участие в комисии, подкомисии, заседания на парламентарни групи, събития, обикаляне на избирателни райони и т.н. И то се включва в рамките на работния ден. Най-важното е, че всичко това им се заплаща допълнително.

А какви са благините?

Всеки депутат получава към месечното си възнаграждение допълнително 66.67% от ОМВ. Тези пари са безотчетни, като официално са предвидени за консултанти, помощници, справки, експертизи и за каквото още се сетите. Ето ти едни 2 534 лева отгоре. Дали са харчени всеки месец по предназначение – можем само да предполагаме.

За участие в парламентарна комисия, съответният народен представител получава допълнително 15% от основното месечно възнаграждение. Ако е зам.-председател на комисията – 25%, а ако е председател – цели 30%. Всеки депутат може да участва в повече от една комисия, като от „кумова срама“ може да вземе само едно максимално допълнително възнаграждение от вид по тази линия. В момента в 44-тото Народно събрание има 23 комисии с общо 439 членове в тях. Това означава, че всеки народен представител участва средно в две от тях. Допълнително има три постоянно действащи подкомисии с общо 15 членове и 9 временни комисии с общо 128 членове. Така общата бройка на членство по тази линия на заетост е 35 комисии с общо 582-ма члена. Това определя съпринадлежност на всеки депутат в 2.43 комисии. Това означава, че болшинството от депутатите получават допълнително още 30% от ОМВ за участие в комисии, или 1140 лв.

На следващо място – народните избраници получават допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, в размер на 1% от ОМВ за всяка прослужена година. Според данните от Парламента, над 110 депутати имат по 2 мандата само в Народното събрание. Със сигурност почти всички имат трудов стаж над 20 години. Джевдет Чакъров, Рамадан Аталай и Хасан Адемов са участвали в последните шест мандата на Народното събрание. С по пет мандата сред „ветераните“ са Десислав Чуколов, Йордан Цонев, Лъчезар Иванов и професор Станислав Станилов. Тридесет и един депутати са с по четири мандата, също толкова са и депутатите с по три мандата, а 41 са с по два. Останалите са дебютанти в сградата на „Съединението прави силата“. Ако приемем, че трудовият стаж на депутатите е поне 20 години, то към заплатата си в края на месеца те прибавят още минимум 20% или 706 лева.

За научна степен „Доктор“, имащите я получават допълнително 10% от основното месечно възнаграждение за народен представител, а ако тя е „Доктор на науките“ – 15%.

От заложените текстове в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание става ясно, че парите на депутатите не стигат за дрехи. По тази причина в бюджета на Парламента са включени две средномесечни заплати на заетите в бюджетната сфера, или 2 534 лева годишно на човек. Това прави по 211 лева допълнително към месечната им заплата.

Като допълнителни екстри, народните избраници получават:

• Безплатен апартамент (за нежители на София). То включва и типово обзавеждане, както и плащане на месните данъци и такси, охрана.
• Безплатен транспорт (градски, железопътен, морски – първа класа и спални вагони)
• Работно помещение в София, или иначе казано – ОФИС (с необходимите технически и комуникационни средства, както и на служебна уебстраница).
• До общо 40 самолетни билета годишно – еднопосочни или двупосочни, за дестинации над 250 км. от София, а на останалите – до общо 12 самолетни билета годишно – еднопосочни или двупосочни, във връзка с дейността им като народни представители.
• Народните представители имат право на квартирни и дневни за сметка на Народното събрание при посещение в изборните райони. Размерът на квартирните и лимитът на пътните, когато се пътува със собствен автомобил, се определят от председателя на Народното събрание.
• Ако пък случайно се пенсионираш, или те изгонят от парламента по някакъв начин /и имаш 10 години в парламентарния стол/ – получаваш на изпроводяк едни 10 „основни заплати“, или едни 38 000 лева /поне към момента/. И по живо по здраво. За същите дами и господа се предполага, че пенсията ще си е направо максималната възможна. За всичкото добро, или не чак толкова, което са направили. Зависи от гледната точка, разбира се…

Ако трябва да направим равносметка, то депутат, участващ в две комисии /без да се отчита дали е председател или зам.-председател/, с 20-годишен трудов стаж и неотчитайки научните звания, получава около 8 600 – 8 700 лв. месечно възнаграждение. Това е 6.79 пъти по-високо от средната заплата на работещите в Обществения сектор. Естествено плюс всички гореспоменати допълнителни екстри. Но както е казал Мечо Пух, който винаги е прав – „Колкото повече, толкова повече!“

Бюджетът на Народното събрание включва и средства за представителни разходи на председателя и заместник-председателите на Народното събрание, на председателите на парламентарните групи, на председателите на постоянните комисии, както и средства за посрещане на гости, поканени от Народното събрание.

И всичко това от бюджета. От данъците ни. В исторически план средната работна заплата в обществения сектор е отбелязвала ръст всяка година. Неслучайно заплатите на депутатите са заложени като процент. За всички е ясно, че едно е 10% на 500 лв., а съвсем друго е на 1000 лв. Нетната стойност е много по-висока.

За финал оставяме риторичния въпрос – „За какво ли им плащаме тези високи заплати?“ И въобще няма да се заяждаме да търсим актуалния рейтинг на парламента.

Материалът Нейно Величество – депутатската заплата е публикуван за пръв път на Икономически живот.