В по-далечно бъдеще съжителството в рамките на един съюз не остава без следи за всеки участник. Влияния се упражняват във всички направления, има както взаимно проникване, така и затваряне в себе си. „Дългата“ стопанска памет, заедно със залаганото в настоящото икономическо време, пишат вероятни сценарии на обозримата перспектива. Както и в миналото – но с по-силния институционален тласък на ЕС – България (в по-широк смисъл – новоприсъединеният Изток) ще продължи да произвежда икономически хибриди и нюанси, които все повече ще се възприемат като регионални окраски. В крайна сметка продуктът ще си остане капитализъм със свои специфични примеси от комуналност.

При най-схематизиран вариант, автентично пазарните елементи могат да бъдат представени като анклави в среда, деформирана от регулации, корупция, трансфери, неравновесни цени и бариери пред свободното движение на ресурсите. В известен смисъл това е инерционният сценарий, продължаващ съществуващото положение. Виждаме го и живеем в него през непрекъснатия подем, започнал от много ниска точка с въвеждането на Паричния съвет през 1997 година. Очакванията от тези години бяха, че най-вече чуждите инвеститори ще образуват анклавните зони на по-високи доходи и ще впръснат различна култура на поведение и организация. Това се сбъдна отчасти. Привнесената корпоративна култура прихвана в определени области и сред част от младото поколение. Както някога, през късния социализъм, се появи илюзията, че биологичните закони ще свършат работата на социалните. Но анклавите са си изолирани, оставяйки незасегнати стереотипи и обширни групи, а конфликтите и търканията с местната общност са многобройни. Налице са съществени несъвършенства – слаба публичност на капитала и съответна анемия на капиталовия пазар; повсеместно влияние на локални (или общодържавни) феоди на власт, които решават ключови сделки; ниска степен на доверие и съответно високи транзакционни разходи; слаби институции… Погледнато ретроспективно, това са все условията, съпътствали българското икономическо развитие. Както видяхме, те генерират главно форма без достатъчно съдържание, разминаване между нормативно и фактическо…

Макар и адекватна в редица отношения, метафората с анклавността е прекалено опростена, като тя не изчерпва икономиката на прехода. В днешния отворен свят и при множащите се контакти по-близък до случващото се е моделът на взаимното влияние. Още повече че с фактическото ни влизане в монетарен съюз с Европа чрез въвеждането на Паричен съвет България е макроикономически засмукана от мощен гравитационен център и редица процеси на приобщаване стават необратими. Налага се конвергентен сценарий на двупосочно движение между Изтока и Запада, където конкретната точка на срещане зависи от гравитацията на „силната“ и на „слабата“ стопанска култура. В него няма успоредни светове, а е налице (нека се върна към това) единна скала, по която различните икономики се разполагат в зависимост от степента на тяхната комуналност, на пазарната си зрялост и на овладяването на рисковете: културата е в опитомяването на риска. Илюзия е обаче, че във взаимното проникване победата на правилата е гарантирана, че тя следва от някакви присъщи цели на развитието. Изкушението конвенциите да бъдат игнорирани, изкривени или заобиколени е винаги силно. В икономическата култура действа модифициран закон на Грешьм (Припомням, че формулираният от сър Томас Грешъм (1519-1579 г.) закон гласи, че „лошите (по-малоценните) пари изместват от обращение добрите (по-ценните)“: „слабата“ не елиминира „силната“, но със сигурност постоянно я корумпира, инфектира и подкопава. Това е моделът, по който исторически се е развивала българската икономика.

Днес ЕС е представян за неопетнен еталон, но съюзът е както постоянно заплашен от „слабата“ култура, така и сам изкушен да размива „добрата“.

Преди всичко Западът спонтанно и отвътре произвежда типично „източни“ черти. Корупцията и клиентелизмът са неизкореними, те градят репутацията на цели държави (Италия, Гърция…), политико-икономическите мрежи на много места са институционализирани, примерите на погрешно (криминално) корпоративно управление не са никаква рядкост (серията скандали от последните години са емблематични), прането на пари и офшорните зони са неотделима черта на съвременния глобален капитализъм, финансовите кризи (подобни на споменатата с Креди Лионе) съвсем не са рядкост… „Демистификацията“ на Запада обаче съвсем не „нормализира“ Изтока. Още повече че най-важно е в каква степен дадено общество е способно само да се демистифицира чрез Закона. Органичната немощ на българското в това отношение го поставя на дъното на всяка класация, далече от всякакви прилични стандарти. Онова, на което наблягам, е, че разширяването на ЕС примесва съществуващите и от двете страни прояви на „слаба“ икономическа култура, подсилена от потоците ъндърграунд, които по естествен път интегрират техните мафиотизирани среди.

Еднородност е налице и във вече коментирания етатизъм на Европа, така близък до съществена част от историческото наследство на новите членове, особено на България. Въпреки словесните опити за промяна, ЕС остава свръхрегулиран, с тежка държавна и бюрократична обремененост. Парадоксалното е, че в това отношение разширяването може да изиграе известна освежаваща роля. След краха на комунизма, преходът отприщи двусмислената енергия на хаотичния индивидуализъм, излял се, от една страна, в неформалната икономика, и от друга, в самобитни прояви на инициатива и иновативност, които лесно прекрачваха прага на криминалното. Специфичен пласт в стопанската памет на Изтока е и изострената предприемчивост, самовъзпитавана през годините на комунизма: личната стратегия на оцеляване и сивата икономика, просперираща под централизираната фасада, формираха черти, оказали се важни (поне) за първата кохорта капиталисти на прехода. Към тези черти следва да се добави обстоятелството, че новите икономики влизат в Европа със систематично налагания през време на прехода англосаксонски „Вашингтонски консенсус“: стопанска култура, разминаваща се с приеманото от широки кръгове на Континента за истински европейските традиция и манталитет. Както стана дума неведнъж, резултатът от индоктринирането често се свеждаха до съвсем епидермална мимикрия и до наизустяване на готови формули. Но те оставят и следа, като прокарваните под натиска на международните финансови институции промени неведнъж отиваха отвъд плахия либерализъм по европейски. Всичко това може да противоречи на афишираната антисептична добропорядъчност и подреденост на бюрократичните правила, но няма промяна, която да не нарушава някакво установено статукво и норми…

Икономическата сплав на разширяването (ще) се формира до голяма степен в непосредствения контакт. За много предприемачи от ЕС „новите земи“ изглеждат като последна обетована територия на икономическата свобода, която в техните очи е безвъзвратно изгубена в „стара Европа“. Когато не става дума за обикновени авантюристи, западните партньори в контактната зона (имам предвид най-вече индивидуалните и дребните инвеститори) са – меко казано – систематично по-ориентирани и по-толерантни към риска. Резултатът от тяхната дейност много често не са „добрите практики“, а обратното – подравняване с „по-лошата“ местна стопанска култура.

Бъдещата алхимия между стопанските култури е неясна. Европа няма да е синоним нито на изцяло конкурентен пазар, нито на безупречно върховенство на правилата. България ще продължи да битува сред не-идеални, в една или друга степен комунални, варианти. Светът не е съвършен.

***

Погледът назад, както и този встрани, не дават основание за особено въодушевление. Дали ще се стигне до социална парализа обаче зависи не толкова от сравненията във времето и пространството, колкото от оразмеряването на целите. Постоянната фрустрация и чувство на обреченост на нацията идва от недобре калибрирани общи амбиции и очаквания, които издават непознаване на достижимото, на нейния потенциал, мащаб и място в света. Разочарованието е програмирано в просмукалия общественото съзнание „догонващ модел“, където „висока“ оценка инцидентно дава само някоя и друга съпоставка със собствена изходна точка, а нормативното оглеждане в „нормалните“ образци предизвиква единствено гримаси.

България няма да се превърне в икономическо чудо, защото не съществуват нито историческите, нито природните, нито човешките дадености за това. Отсъстват далечният хоризонт, подходящата демография, предвидимостта и доверието, характерни за общества, където цената на високия стандарт е „скучна“ работа без задръжки. Няма да сме и пълноценни „европейци“ по простата причина, че пропуснато чуждо минало не може да се изживее. Доказват го многото (наши и чужди) неуспешни опити да се присаждат ценности. Не ще да сме „уникални“ нито в позитивното, нито в негативното – озъртайки се, ще се нареждаме сред „средняците“ и (без да го забелязваме и да го ценим достатъчно) значително над бита на няколко милиарда хора по света. България е нормална страна с „нормалността“ на много други второстепенни и третостепенни държави.

Нищо не пречи и така да живеем в мир със себе си, стига да намерим мярата на своите национални стремежи. Това означава да приемем, че повиците за промяна на „държавата“, „обществото“, „народа“ и каквато и да било друга голяма общност извън реален контрол са или безсмислени или користно манипулативни начинания. Да проумеем, че ще си останем различни жители на Европа, като в бъдещото ни съжителство с останалите ще се отъркваме един о друг при неизбежните взаимни влияния. Да се оглеждаме и сравняваме с тези, с които ни прилича. Да приемем, че почтен максимум е превръщането ни в регионално оцветена периферия на общото европейско пространство – един вид скромен и неагресивен икономически и социален будизъм, в който си щастлив с онова, което реално можеш да постигнеш.

Всичко това привидно навява вселенски песимизъм, където единственият изход – да се забрави историята – е неосъществим… Но ако в публичните амбиции е мъдро да сме премерени, то в личните цели не трябва да има автоцензура. Всеки следва да представлява само себе си, да носи собствена отговорност за действията и проектите си, да консумира успеха като свой, да се мери в смислени цели, да се стреми да сложи личностен отпечатък върху една или друга институция… За разлика от обществата, съществените различия между хората не са пространствени (да кажем Изток-Запад), а „вертикални“: красиво е подреждането по скалата на индивидуалната духовност, креативност или предприемчивост, за които географските граници са без значение. Разумна икономическа перспектива се появява едва тогава, когато престане да се мисли в общи и безлични категории („български“, „ние“…), за да се разсъждава в първо лице единствено число: най-силният лек срещу разяждащата комуналност и смазващата обремененост на нашето (стопанско) минало.

Материалът Времето напред: Европа (за максимума – превръщането ни в регионално оцветена периферия) е публикуван за пръв път на Икономически живот.