Ако си на мястото на „стражарите“ в обществото, кой е най-добрият начин да не хванеш престъпника, когото не искаш (не трябва) да хванеш? Ще разгласиш по площадите, че си тръгнал по петите му. Така апашът ще знае, че не трябва да подава нос навън, а народът евентуално ще остане с убеждението, че се „вземат мерки“.

Сходна тактика приложи българското правителство, когато в самото начало на заключването заради коронавируса – шоков и безпрецедентен момент в новата история – огласи, че ще задължи чуждестранните търговски вериги да продават повече български храни. Веригите, то се знае, незабавно лобираха в Брюксел, където има специални симпатии към германските и австрийските икономически интереси.

И какво от това, че Еврокомисията поряза заявката на правителството повече родни храни да достигнат до българския потребител? Нали електоратът остана с убеждението, че властта се бори за националния интерес? Резултатът далеч не е толкова важен, колкото впечатлението, което оставяш. Дори може да се каже, че за една безскрупулна власт за предпочитане е националният производител да е затруднен, защото така ще е послушен и лоялен: без „наша помощ“, той няма да може да оцелее.

Ако българското правителство – което и да е то – действително желае да доведе повече храни на български производители до българския потребител, то следва да подходи по съвсем друг начин: на първо място, тихомълком. Например, то съвсем невинно би могло да приеме наредба с нови екологични изисквания за картофите и доматите: ако са произведени на повече от 150 км от мястото на продажба – плащай екотакси. А ако търговецът продава стоки, идващи от по-малко от 150 км, ще взима екосубсидии.

Възможно е да се разработи програма – все тъй невинна, за защита на националната култура в областта на кулинарията и продоволствието. Българските сортове – биха могли да кажат управляващите, са национално наследство и търговците, които ги предлагат, ще получат данъчна субсидия. Тази мярка вероятно ще бъде оспорена, но докато падне, родното производство 2-3 години ще получава фокусирана помощ.

Методите да се накарат чуждестранните търговци да продават повече национални храни са многобройни: от привикване на изпълнителния директор за поверителен разговор в Министерски съвет, през умна данъчна и митническа политика – която, разбира се, важи за всички еднакво, но дизайнът ѝ е изпипан така, че да отговаря на националните цели, до по-решителни стъпки, например изграждане на държавни структури за изкупуване на земеделска продукция, субсидиране чрез ББР на вериги фермерски магазини, държавен маркетинг на национални храни и напитки и т.н.

Общите неща при тези мерки – които са само илюстрация и вероятно може да се намерят по-умни решения, е, че те 1) работят и 2) се извършват тихомълком. Диаметрално противоположен е подходът на българските управляващи: техните мерки 1) се прогласяват гръмко и 2) накрая нищо не излиза. Да припомняме ли за големите „шлемове“ в енергетиката, за държавната петролна компания, за Националния циклотронен център, за преразглеждането на резултатите от приватизацията, за детските ясли и градини в София, за програмата за възраждане на Северозапада…

Но този байганьовски тарикатлък не би заслужавал чак толкова внимание, ако по съвсем изкривен начин той не напомняше за един ръководен принцип в националните икономически политики на развитите страни: няма нужда от съвпадение между това, което проповядваш и това, което правиш. Норвежкият икономист Ерик Райнерт може би най-добре от всички описва генезиса на този подход. В книгата си от 2007 г. Как богатите страни станаха богати и защо бедните страни си остават бедни, той обяснява:

„От самото си основаване, САЩ винаги са се разкъсвали между две традиции: активистките политики на Александър Хамилтън (1755–1804) и максимата на Томас Джеферсън (1743–1826), че ‚правителството, което управлява най-малко, управлява най-добре‘. С времето и с обичайния американски прагматизъм, това противопоставяне е разрешено, като привържениците на Джеферсън са сложени да отговарят за риториката, а последователите на Хамилтън – за политиката.“

Да, Великобритания, САЩ, Германия, Франция или Япония не станаха богати по начина, по който МВФ и СТО днес изискват от страните да водят икономическата си политика. В днес богатите страни са се изпълнявали мащабни национални програми за индустриално развитие, имало е негласно споразумение с банковия сектор за подкрепа на местното производство, имало е и протекционистична митническа политика, международен индустриален шпионаж, търговски неоколониализъм, национални инвестиции за развитие на иновации и много други политики, надсмиващи се над идеята за „свободния от държавна намеса пазар“.

Да се върнем на тъжния български пример, у нас става точно обратното на САЩ: симпатизантите на Хамилтън са поели риториката, а Джеферсонианците – политиката. Както наскоро напомни проф. Дуранкев, България е страната на стратегиите: имаме стотици национални планове за развитие, които гръмко се цитират пред населението и Брюксел, но ако запитаме какво е направено на практика, няма да получим отговор.

Мариана Мазукато, един от най-влиятелните днешни икономисти, също обръща внимание на разминаването между риторика и практика, тъй свойствено за икономическите политики на развитите страни. Тя цитира изследване, според което между 1971 и 2006 г., от направените 88 големи иновации в САЩ, 77 (т.е. 88%) са зависели директно от федералното финансиране, особено – но не само – в ранните им фази. Тази статистика изключва сектора на информационните технологии, където подкрепата от страна на държавния отбранителен сектор е дори по-важна.

Същото е в сила за мастодонта фармацевтична индустрия: 75% от всички нови молекулярни единици на пазара са плод от изследвания, финансирани от Националните здравни институти, а не от частния сектор. На този фон, директорите на корпорациите си позволяват следните изказвания: „Ако правителството подкрепяше, вместо да задушава иновациите, индустрията щеше да осигури революционни лекарства от следващата ера“. (Mazzucato 2015, 72)

Но правителствата в развитите страни не реагират на многобройните нападки от бизнеса, че „държавно“ било равно на бюрокрация и неефективност. Какво от това, че Илън Мъск, получил правителствени субсидии за близо 5 милиарда долара, публично се подиграва на администрацията? Това са негласни споразумения, които работят: националната индустрия и най-вече иновативните производства се подпомагат и границата на производствените възможности се измества нагоре с държавна помощ. Всеки, който замита следите за тези непазарни мерки, е добре дошъл.

Започнахме с анекдот, така и да завършим: според корейско-американския икономист Хаджун Джанг, за да се качиш горе на дървото, трябва да ползваш стълба: за да стане една страна богата, тя трябва да има собствено производство, а жизнена производствена структура не може да се изгради без национална политика. Но ако на дървото се качат твърде много момчета, клонът може да се счупи. Затова тези, които са вече горе, ритат назад стълбата, за да не могат и другите да ги последват.

Именно затова толкова влиятелни институции, в т.ч. Европейската комисия, следят никой да не прилага същите политики, които направиха Франция, САЩ, Германия, Япония богати. Работата е там, че ако си достатъчно хитър, ръководиш се от националния си интерес и не вдигаш много шум, все пак можеш да се покатериш на дървото. Страни като Южна Корея и Полша успяха, а Китай е на път – значи все пак е възможно.

Разбира се, повече са примерите за правителства, вярно следващи правилата на Бретън-уудските институции – и затова хвалени от тях – но гледащи плодовете на дървото само отдолу. Сякаш най-рядък е българският случай: държавното управление крещи с пълно гърло, че ей-сега ще грабне стълбата – само и само да привлече вниманието на батковците, които да му се скарат. След което, с чувство на изпълнен дълг, то се заема да прибира в своята кошница за избрани това, което е паднало от пира на богатите горе.

Материалът Кажи им, че ти пука е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Веднага след одобряването на избора на новите министри коалиционният съвет се събра и в понеделник представи договорен пакет от социално-икономически мерки. Създадените – до голяма степен от самото правителство – очаквания за нови, амбициозни и мащабни харчове или инструменти за преодоляване на кризата бяха набързо приземени. Много от идеите нито са нови, нито са насочени към подкрепа за възстановяване и растеж в период на безпрецедентен спад в стопанската активност в Европа и голяма част от света. Ясно е, че сега е политически удобно всяко действие, промяна в закон или допълнителен разход да се представя за антикризисно. Очевиден е също така и стимулът да се етикетират всички инициативи с бюджетен ефект като непосредствено насочени към решаване на социални, здравни или икономически проблеми, свързани с пандемията – най-малкото това позволява да се финансират с пренасочени средства от европейските фондове.

Част от вече одобрените мерки всъщност са отговор на дългогодишни проблеми най-вече в системата за социално подпомагане и социални услуги (виж повече тук). Те включват например повишаване на изключително ниските възнаграждения на социалните работници, допълнителен ресурс за социални услуги, подпомагащи специфични нужди за закрила и социално включване, финансиране на личните асистенти за хора с увреждания. Малка част от недостига е резултат от кризата, причинена от пандемията, например работата на социалния патронаж, но той пък вече получи допълнително финансиране. По-скоро става въпрос за политически отговор на дълго отлагани решения в социалната сфера поради липса на консенсус в управляващото мнозинство или изблици на популизъм около законодателни дебати в последните години именно около рамката за закрила на децата, подкрепа за децата с увреждания, личната помощ, достъпът, организацията и финансирането на социалните услуги и т.н. В този смисъл, може да се очаква мерките да дадат ефект през по-ефективни и по-добре насочени социални разходи, достигащи до хора в нужда, но няма как да наричаме това борба с кризата, нито пък да търсим въздействие върху скоростта на икономическото възстановяване.

Увеличаването на размера на минималното обезщетение за безработица и удължаването на срока за получаването му е, в общия случай, мярка за намаляване на бедността, макар и не чрез директни социални помощи, а през осигурителната система. Търси се бързо решение за вероятно увеличаваща се група лица, които не могат да намерят работа и без осигурителен принос, но това по-скоро разкрива слабостите в уредбата на системата за социално подпомагане. Добавките към всички пенсии в следващите три месеца отново са някаква форма на политика по доходите за намаляване на бедността, заобикаляща формалните правила за солидарния стълб, базиран на осигуряване за пенсия. По-важни са други два аспекта: много трудно ще бъде тези добавки да бъдат спрени, което предполага, че ще се търси вариант за трайно увеличаване на пенсиите за втори път тази година или най-късно в началото на следващата, още повече, че това изглежда е цената за подкрепата на правителството от малкия коалиционен партньор. Дали ще се стигне само до увеличение на минималната пенсия – според обещанията, до 300 лева – или индексация за всички, както и как ще бъде финансирано това значително увеличение на разходите от следващата година, можем само да гадаем засега.

В мерките, условно наричани „икономически“, правителството включва дейности, които така или иначе се извършват. Няма никакъв спор, че подкрепата за нови инвеститори чрез предвидените в законодателството стимули и облекчения на административната тежест и ускоряване на инвестиционния процес е важна, дори още повече в период на криза. Точно сега политиките трябва да позволяват и насърчават икономическата трансформация и преструктурирането, които по своята същност означават нови бизнеси, с нови технологии, идеи, пазари, машини и т.н. да започнат да създават стойност и да наемат работна ръка. Тук всъщност няма нови мерки, а просто правителството заяви, че ще си върши работата. Финансирането за инфраструктура пък на практика измества по-рано – вероятно с няколко месеца – плащания по вече стартирани големи проекти. С други думи, нямаме нови обекти за строителство, увеличаващи общите публични инвестиции, което бихме могли да разглеждаме като фискален стимул, а просто допълнителна гаранция, че на изпълнителите ще бъде платено още тази година. Така че няма да има нови дейности и нови работни места, но пък поне има обещания, че за тези, които вече се осъществяват, ще има плащания.

Заедно с всичко това, за пореден път правителството реагира спонтанно и необмислено на натиск от най-гласовитите бизнес организации в момента – тези в туризма и на питейните заведения. Намалена ставка ще има и за предлаганите вино и бира в ресторанти и барове, а също и за посещенията на спортни съоръжения. За пореден път нямаше оценка на бюджетния ефект, на рисковете от данъчни измами, както и на очакваната полза за икономическите оператори и потребителите. Свиването на търсенето на тези услуги в огромна степен е следствие от спада в посещенията на чуждестранните туристи. За барове и ресторанти, особено в морските курорти, които разчитат основно на тези туристи, никакви данъчни мерки не могат да компенсират 4-5 пъти свиване на оборотите. По-важен е обаче политическият проблем с подобна данъчна привилегия в динамика – може да се очаква натиск за нови и нови преференции в облагането с ДДС с посочване, че няма как дадена стока или услуга да е по-малко обществено значима от алкохола в дискотеките.

И в това е вредата на данъчния популизъм, защото точно след такъв огромен макроикономически шок имаме нужда от данъчна система, която едновременно събира приходи за балансиран бюджет, или приемливо нисък дефицит, и насърчава стопанската активност и създаването на работни места. Първото се постига, когато системата от данъци позволява ефективно администриране и предотвратяване на измами, залага на максимално широка основа за облагане, но поддържа ниси ставки за данъкоплатците „на светло“. Второто изисква, при възможност, да се намалява данъчната тежест, която най-силно пречи на предприемаческата иновация, на новите инвестиции и създаването на работни места, с други думи – облагането на печалбите за тези, които инвестират и облагането на труда. Преференцията чрез намален размер на ДДС за бирата и виното е далеч от тези принципи и далеч не постига какъвто и да е ефект на устойчив растеж на добавената стойност.

Накрая, но в подобен контекст, трябва да разглеждаме и субсидията за чартърите за организираните чуждестранни туристи. По принцип, такива държавни помощи се прилагат в някои страни, но те са адаптирани към относително „нормална“ ситуация, в която се преследва ценово предимство пред преки конкурентни дестинации. Граничи с абсурда да си мислим, че граждани от държави, които са въвели карантина за завръщащите се от България, както и, в по-общ контекст, наплашени от вируса и от риска да останат блокирани в далечна държава, ще променят решението си и ще дойдат в морските ни курорти заради 35 евро по-ниска цена. Така че тази мярка няма да доведе до повече туристи, с други думи – няма да стимулира повече дейност и създаване на стойност в бранша. Разбира се, тя ще даде „подарък“ на фирмите, които са успели да привлекат някакви организирани групи, но това далеч не е инструмент за възстановяване на българската икономика след кризата. Остава обаче усещането, че този пробив всъщност цели подобна пряка държавна помощ да бъде запазена и за следващи години – в отчаян опит да се спести усилие на целия бранш да се адаптира както към страховете и трансформациите в международните пътувания след пандемията, така и към дългосрочно променящите се вкусове на средната класа европейци.

Материалът Антикризисните мерки не засягат последствията от пандемията е публикуван за пръв път на Икономически живот.