Иначе се оказва, че таксата не е много рентабилна, защото за нейното събиране финансовите органи в местните народни съвети отделят доста време и труд. Трудно било и пълното обхващане на лицата, подлежащи на облагане. А и не могло да се установи своевременно продажбата на велосипеди от едно лице на друго.

Става ясно и как контролните органи действат – на ключови места по уличната мрежа на града или селото финансовите органи спират гражданите, които ползват велосипеди и проверяват заплатена ли е таксата. Велосипедите, за които не е платено се задържат, ако собственикът им не си плати на момента.

Основен мотив обаче е това, че велосипедите не са лукс или прищявка, пише авторът, който е научен сътрудник към МФ. Те са станали жизнена необходимост на работниците и служителите, чието бързо придвижване от домовете до предприятията, учрежденията и кооперативните стопанства е важна предпоставка за по-добра работа, по-висока трудова дисциплина, за по висока производителност на труда.

Естествено, предлага се компенсиране на премахнатата такса, като тя се включи в цените на самите велосипеди или в цените на резервните части за тях, но при едно условие – „ако не се наруши съотношението между търсенето и предлагането им“.

Материалът Когато в България се е плащала „такса велосипед“ е публикуван за пръв път на Икономически живот.