От факта, че хората са много различни следва, че ако се отнасяме с тях еднакво, резултатът трябва да бъде неравенството в действителното им положение и че единственият начин да ги поставим в равно положение би било да се отнасяме към тях по различен начин

Фридрих фон Хайек (Конституция на свободата, 1960, с. 87)

Не е нарочно, но обсъждането на проекта за нова „Националната стратегия на Република България за приобщаване и участие на ромите 2021-2030 година“ приключи в навечерието на Циганската Нова година. Както е известно, тя се пада в деня на Нога година по стар стил и съответно в деня на св. Василий 14 януари. Общността смята този светец за свой покровител.

Новата стратегия не е подарък. Просто изтече срокът на старата в края на миналата година. Нейното съдържание, заедно с отчетите за изпълнението й, може да бъде намерено на страницата за обществено обсъждания на правителството.

Равенство и справедливост
От предишния преглед би следвало да е ясно, че неравенството между ромите и другите етноси в България не е резултат на еднакво третиране. Защото те често се оказват без гражданска регистрация и неуредени права на собственост. Оттук за тях, обществото и икономиката следва неблагоприятното обстоятелство, че неравенството не е естествено, а изкуствено. Проявление на това обстоятелство са разликите между различните хора и общности. В нашия случай – легитимното притежание на собственост и достъпът до възможности, които сиромахомилската политика има претенция да осигури на всички.

В този смисъл бедността и изпадането „извън заетост, обучение и образование (ИЗОО)“ само привидно може да е индивидуален избор. Всъщност онова, което се знае е, че този избор е с голяма вероятност следствие на неравенство пред закона.

Хайек продължава горната си мисъл по следния начин: „равенството пред закона и материалното равенство са не само различни, но са в конфликт помежду си; и можем да постигнем едното или другото, но не и двете едновременно“. Иначе казано: равенството пред закона ще запази естествените неравенства в действителното обществено и материално положение на хората и обществените групи.

Смисълът на стратегиите
По повод ромите и всички останали Директива 2000/43/ЕО, Директива 2000/78/ЕО и Хартата за основните права в ЕС изискват не материално равенство, а равенство пред закона.

Както стана дума в първата статия, целта на заявените инициативи по включването на хора и обществени групи в обществения и стопанския живот би следвало да бъде именно равенството пред закона. А след като то е постигнато, всеки би следвало да е свободен да избере дали да се „изключи“ или „включи“.

Националните стратегии за „ромски“ политики оставят този замисъл на последно място. Тази от 2012 година има за цел това да бъде постигнато, но към 2020 година няма признаци целта да е била изпълнена.

За удобство проблемът с равенството и „дискриминацията“ в проекта за нова стратегия е споменат 21 пъти. А проблемът с гражданската регистрация – един път. В никой един контекст на споменаване няма и сянка от опит за анализ. А решаването на проблемите с регистрацията и собствеността в новия проект изобщо не присъстват. (В предишната те бяха формулирани като цели.)

В повечето от контекстите става дума за това какви са международните ангажименти, принципи, комисии и абстрактни ценности, свързани с осигуряване на равенство пред закона (отсъствие на дискриминация). Няма факти или позования за състоянието на проблема в България. Изглежда авторите са предпочели да не споменат нито един от множеството анализи по темата, изготвени от български или международни организации. Проблемът със собствеността на ромите е разпознат от комисарката на Съвета на Европа по човешки права от ноември 2019 г. (публикуван е през март 2020 г.). В този доклад той е анализиран на три страници, посочени са обзори и източници на информация от 2015 до 2019 година. Посочени са и нарушени конвенции, дела срещу България и (неприемлива) местна съдебна практика.

По повод равенството пред закона проекто-стратегията споменава само фобии – страх от бедните, от другите, от чужденците. Не че няма такива, но никоя стратегия не е упражнение по социална психиатрия.

Всъщност, стратегията за ромите е пряко свързана с други стратегии – за преодоляване на бедността и неравенствата, увеличаване на заетостта и т.н. Това са основните. Изобщо стратегиите, казват колеги наблюдаващи финансирането им, били над 200. Не знам дали е вярно. Ромската и всички останали стратегии биват конкретизирани от поне няколко министерства. Например, Министерството на регионалното развитие и благоустройството има стратегия за ромските жилища. (Същото е с три други министерства, а това на вътрешните работи е обучавало полицаите.) Освен това всяка област има своя стратегия за ромите.

Но наличието на много стратегии означава, че няма стратегия. В повечето случаи стратегиите нямат друг смисъл освен някакво съобщение за чужбина и намиране на причини за кръстосано субсидиране да дейности по европейски и местни бюджетни програми.

В новия проект за ромска такава не е направен дори опит за отчет и връзката с изпълнението на стратегии по бедността, заетостта и образованието. Събрани на едно място, отчетите по всички ромски стратегии, както и споменаването на ромите в другите стратегии, доколкото мога да преценя, би съставило документ от около 2 500 страници.

В тях има много факти и подробности. Но едва ли някой може да разбере какво от стратегиите и изпълнено, защо не е изпълнено, ако не е изпълнено и защо е изпълнено (ако е изпълнено).

Разбира се, това е проблем за смисъла на стратегията.

Той е „решен“ по няколко начина: новата стратегия е наречена „рамкова“ (предполага се, че ще има много конкретизации и екшън планове), тя е по-кратка от предишната – 30 вместо 60 страници и на 20 от тях става дума за споменатите конвенции, комисии, принципи и ценности.

Десет други липси
По-конкретно става дума за следните очевидни особености на документа.

1. Изключително странно е, че в документа не се използват последни статистически данни (понякога препращането е към резултатите от Преброяването от 2011 година, макар да има актуална статистика от наблюденията на домакинствата, работната сила и т.н.) или данни от изследвания на български институти и анализатори, където проблемите са относително точно дефинирани, качествено и често количествено.
2. На практика липсва икономически и бюджетен анализ. В частност липсва дори опит за представяне на ползите и разходите от ромското включване. (Макар всички налични анализи да показват значително превишаване на първите над вторите и да се асоциират ясно с т.нар. в икономиката „положителни външни въздействия“.)
3. По странен начин пандемията от COVID-19 се споменава само абстрактно, като риск от влошаване на социално-икономическото положение на ромите, но няма опит за оценка на риска. Макар да е налице достатъчна статистика – от Агенцията по заетостта, НСИ, НАП и други източници. Дори според международни (например на Световната банка или ЕС) оценки на ефектите от външни отрицателни въздействия на пандемията върху малоимотни слоеве на населението е логично да бъде направен изводът, че
4. Крайно бедните (според класическия критерий от 1.9 щатски долара на ден) в България ще се увеличат два пъти – от около 1% от населението в началото 2020 г. до 2-2.5% през пролетта на тази година;
5. Това връща страната в положението от 2015 година;
6. „Новите крайно бедни“ (термин на Световната банка) ще са предимно роми и български турци, като ромите в тази група ще са два пъти повече от турците и 4-5 пъти повече от средния брой за страната.
7. В областта на заетостта не са отчетени известни факти от рода на това, че новите безработни в някои области до 80 или 90% са роми (при 35-40 заявен недостиг на работна сила средно за страната или за съответните области). Вероятно е този проблем да е тясно свързан с недостатъци на сътрудничеството на Агенцията по заетостта с деловите среди, с регулирането на минималната работна заплата и пр.
8. В областта на здравеопазването в извънредна епидемиологична обстановка не са използвани вероятно налични данни за заболеваемостта по етническа принадлежност или поне по общини; поради много причини този показател може да е по-малко рисков, коректното формулиране на проблемите на е онова, което трябва да търси тази стратегия.
9. Тук липсва каквато и да е идея за решаване на проблема със здравното осигуряване на ромите: неосигурените при тях са три пъти повече от средното за страната. Проблемът е свързан и с осигуряването за старини (въпреки че доживяването до пенсионна възраст е сравнително по-рядко), и с регулирането на пазара на работна сила, минималната работна заплата и трудовите договори.
10. В областта на образованието от края на октомври са налични конкретни данни и анализът им от Института за изследвания в образованието към МОН. Те дават ясна представа за дела на непокритите от мероприятията за дистанционно обучение ученици от малцинствата и за причините това да се случва.
11. Част от тези причини са в жилищните условия, друга – в образованието на родителите, трета – в техните доходи. Тук и по всички други конкретни области, не е напълно ясно по какъв начин ще се осигури системен подход, как решаването на предизвикателство в образование ще се свърже със състоянието на жилищните условия, макар статистиката на НСИ за домакинствата с „материални лишения“ да е доста надеждна.
12. При жилищните условия и дискриминацията няма анализ на данните за разрушаването на жилища, нито изобщо на правата на собственост на ромите. В последната област практиката е от 1991 г., със забележителни и общополезни успехи. Но придобиването на такива права замира след 2008 г. То е един от приоритетите на предишната стратегия. В този проект темата изобщо не е засегната.
13.  Същото се случва и с проблема за гражданската регистрация на ромите. Той е налице от 2011 г., споменат е в предишната стратегия, а в тази ясно е заложен отказ от неговото решаване. Става дума за 75-80 хиляди души (по-реалистично е да са 80), които поради тази проста причина не могат за бъдат част от никаква политика за интеграция или подпомагане.

И три недоразбирания „на Хайек“
В самото начало проекто-стратегията посочва, че тя се опира на определението „ром“, което е известно от статистиката като „онези граждани, които се самоопределят като роми“. Но това разбиране не отчита:

1. Че самоопределянето може да е следствие на неблагоприятен (или благоприятен) обществен и правораздавателен климат;
2. Че част от европейските документи (включително тези за човешки ресурси и социално включване), върху които проектът заявява, че се опира, оперират оценки на дела на ромите в населението на страната почти два пъти по-високи от броя на самоидентифициралите се роми пред НСИ и други държавни органи;
3. Самият проект посочва това като проблем – общ (на с. 2) и конкретен, във връзка с работата на бюрата по заетостта (на с. 13).

В този и други правителствени документи се борави доста свободно с термина „маргинализация“. Например на едно място се казва, че „изключените и маргинализирани ромски общности са изложени в опасно голяма степен на отрицателни социално-икономически въздействия и последици за здравето“. Подобни твърдения има на шест места в проекта.

Очевидно е, че самият термин може да има и отрицателни социални конотации. Но по-важното е, че при социалната изолация и маргинализация има три групи причини:

1. Те се случват при съзнателен и доброволен избор на отделния човек или семейство (като само-изолация или само-маргинализация);
2. Или са следствие на непредвидени и не зависещи от никого обстоятелства (пандемии, природни бедствия и пр.);
3. Или се получават в резултат от външна на отделния човек обществена принуда.

Следва продължение…

Материалът Икономическият живот и държавното мислене за циганите (второ новогодишно четиво) е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Poverta non e colpa – малко история
Бедността е толкова неприятна, че за хората е било винаги нормално и наложително да търсят начини да се измъкнат от нея.

Преди 200 години 90% от населението на Земята е живяло в абсолютна бедност, т.е. с доход по-нисък от 1.90 щатски долара на ден, какъвто е днешният критерий за такава бедност. За 1820 г. данни за бъдещата България няма. За Османската империя също. Но тези бедни в Италия тогава са почти 65%, а в САЩ – 43%.

Но има данни за България от март 1997 г., на Световната банка.

Тогава крайната бедност у нас е близка до тази на САЩ от 1820 г. – 36-37%. В селските райони положението е по-тежко – около 47% от хората са крайно бедни, а при пенсионерите – приблизително 60%. Но при циганите и турците в България – 83% и 45%, колкото съответно в света и САЩ през 1820 г.

През 1770 г. приблизително 90% жителите на Великобритания са живеели с доход под 3 щатски долара на ден. Днес такъв е прагът на бедността в Русия. В България той е почти два пъти по-висок – 5.50 щатски долара. (Под този праг тук и там живеят приблизително еднакъв процент от населението.)

За да помогнат на хората и нравите, класическите икономисти и социални философи пишат изследвания за „природата и причините на богатството на народите“ (Адам Смит, 1776). Сред петдесетте морални, политически и литературни есета на неговия приятел Дейвид Хюм няма нито едно, посветено на бедността. Бедността не е основен предмет на анализ и за първия автор на трактат по политическа икономия Жан Батист Сей. Впрочем неговият труд е с подзаглавие „за производството, разпределението и потреблението на богатството“.[i]

Тази липса на внимание не е от незнание или високомерие.

През 2016 г. Томас Соуел доказа, че случайността на всяко статукво при доходите зависи от безброй обстоятелства, които не подлежат на контрол. Затова задачата е да се обяснят „нещата, които са създали и поддържат по-високи стандарти на живот“ (именно защото човечеството е започнало своето развитие в състояние на бедност, продължило почти пет хилядолетия).

След преглед на съвременните теории за бедността, Соуел стига до извода, че „бедността днес в Америка е онова, което правителствените статистици във Вашингтон казват, че е; а те не биха я определили по начин, който застрашава социалната държава, от която те самите са част“.

Това не означава, че бедността не е предмет на политиката. Точно обратното – политиките за подпомагане на бедните са основен елемент на политическата конкуренция от Древна Атина, Рим и Византия, през „закона за помощ на бедните“ (в Англия и Уелс, в сила с многобройни промени от 1597 до 1967 година), до програмата на НСРПГ през 1920-те и след това.

Новото през ХХ век е, че „борбата с бедността“ и други политики („прехраната“, „границите на растежа“, „глобалното затопляне“ или „климатичните промени“ – те тук не ме интересуват) вече стават част от работата на международните организации. Процесът на това превръщане е много дълъг – от 1948 г. до средата на 1980-те.

В началото е чл. 25 от Всеобщата Декларация за правата човека (право на жизнен стандарт на живот, съответстващ на здравето и благосъстоянието на отделния човек и семейството му), а в края – критерият за крайна бедност, споменат по-горе. Европейските директива 2000/43/ЕО и 2000/78/ЕО са късен и всъщност разумен вариант на подобна политика. Разумен – защото всъщност казват нещо много приемливо: на хората не трябва да им се пречи да се оправят сами от етнически, верски, полови и професионални съображения. Директивите обобщават законодателната и съдебната практика на европейските страни, които след 1945 г. повсеместно премахват наложените или копираните от нацистка Германия закони.

За политиките (разпределянето на средства, събрани от данъкоплатците) са нужни определения на понятията и измерители на проблемите и разходите за тяхното решава. В ЕС критерият на Световната банка за крайна бедност е неприложим: хората с доход под 1.90 щатски долара на ден са прекалено малко.

Затова през 1990-те от ОИСР е разработена специална методология за измерване на бедността, която се опира на статистиката за броя на населението с по-малко от 60 на сто от медианния разполагаем доход. Тази методология започва да се прилага и в ЕС.

Получава се като в САЩ и цитираната по-горе дефиниция на Соуел от изключително полезния му труд „Богатство, бедност и политика“.

Growth is good for the poor
Тази очевидна закономерност се налага да бъде доказвана и онагледявана през последните двадесет години.

Когато през 1980-те се налага специалната международна политика за преодоляване на бедността, крайно бедните в света са над 40% от населението. През тази година те би трябвало да са пет пъти по-малко, около 8%. Стопанските ефекти от политиката по повод COVID-19 ще създадат нови бедни и ще върнат положението с бедните в 2015 г., когато те са 10% от населението на Земята.

Огромно количество книжнина и поне три нобелови награди (на Амартя Сен, Ангус Дейтън и Дуфло и Бенерджи) доказват, че намаляването на бедността е:

• а) следствие на общото стопанско развитие и икономическия растеж;
• б) че политиката по повод бедността не може да има успех общите основи на растежа – ясни права на собственост, стабилни цени, свободата на договарянето и достъпа до ресурси плюс върховенство на закона,
• в) и тя може има успех само, ако в нея участват самите отделни хора, които се смятат за бедни, според собствените им възгледи, убеждения и мотиви.

Както казва Адам Смит през 1755 г., според записките на негов студент в курса му по морална философия:

„Почти нищо друго не е необходимо, за да се осигури преминаване от най-низмено варварство до най-висока степен на изобилие и богатство, освен мир, лесни данъци и поносимо правораздаване. Всичко останало ще се роди от естествения ход на нещата. Всички правителства, които насилват нещата в друго направление, които принуждават нещата в друг канал или се опитват да контролират напредъка на обществото към определено конкретно състояние, са противоестествени и, за да осъществят намеренията си, неминуемо стават правителства на подтисничеството и тиранията“.

След 200 години, през 1957 г., обобщавайки опита си от работа в Малайзия и Западна Африка, Петер Тамаш Бауер, по-късно лорд Бауер, стига до извода, че разширяването на обхвата за избор на хората между осъществими алтернативи е и цел, и критерий за икономическо развитие. „Развитието като свобода“ ще озаглави през 2000 година една от книгите си Сен. (През 1998 г. той получава Нобелова награда тъкмо „за принос към икономика на благосъстоянието“.)

Бедността не е порок, но не и при циганите в България
Продължението на латинската пословица от един американски пастор е, че тя не е грях, но е „ужасно неудобство“.

Руското продължение, приписвано на Николай Гогол като коментар по повод салонното авторско четене на пиесата на Александър Островски „Бедността не е порок“ (1853 г.), е, че: да, не е, „но е голяма свинщина“.[ii]

Как това се отнася към циганите в България?

Отговорът на този въпрос би трябвало да е ясен от Коледното четиво. Но все пак са нужни известни икономически пояснения.

И в България, както е известно от икономиката, свободата е добра за бедните и е по-добра за тях, отколкото за богатите.

По начало свободата и в частност – стопанската свобода, би следвало да е лява идея. Защото когато освобождавате права на собственост, цени на стоки, капитали и труд, хората получават стимул да се образоват, да поумняват и да търсят начини за излаз от състоянието на бедност.

Конкуренцията намалява цените на стоките и услугите и повишава тяхното качество. И двете са по-голям проблем за по-бедните. За по-заможните те може изобщо да не са проблем. Същата е ролята и на „поносимото правосъдие“, ако използвам израза на Смит.

Нека повторя с повече подробности данните от времето преди повторното освобождване на цените през март 1997 г. и последвалите реформи в публичните финанси и раздържавяването. Положението тогава в България, според наблюдението на бедността от Световната банка, е следното.

• През 1995 г. делът на населението в крайна бедност (по критерия на ООН – 1.190 щатски долара) е 5,5%
• Към март 1997 г. той нараства до 36-37%
• В регионален аспект най-тежко са засегнати райони – около 47%, където селкото население са крайно бедни
• Много силно са засегнати възрастните граждани – приблизително 60%,
• А като етнически групи – ромите (83%) и етнически турци – 45%.

Иначе казано, състоянието на бедността в България през 1997 г. наподобява онова в САЩ през 1820 г. На това ниво са и българските турци. Пенсионерите са бедни колкото италианците преди 200 години. А при българските цигани бедните са приблизително толкова, колкото в Англия и Шотландия по времето на Адам Смит.

Само след четири години, към края на 2001 г., делът на населението в крайна бедност се е свил почти с 2/3, до 12.8%, според поредния доклад на Световната банка.

„Подобрението може да се отдаде на растежа и икономическото възстановяване, което вдигна нивата на потребление на много домакинства“, посочва докладът.

Но „въпреки намаляващите нива на бедност, много българи смятат, че техният жизнен стандарт не се е подобрил драстично…, качествените проучвания показват, че почти три четвърти от населението вярва, че живее в бедност„.

Независимо от самочувствието на мнозинството, статистически измереното благосъстояние на ромите у нас не се е променило съществено.

Крайната бедност средно за България непрекъснато намалява от споменатите 12.8% от населението през 2001 г. до приблизително 1% в началото на 2020 г. При нормална година тя би трябвало да намалее до 0.8% до края на 2020 г. Но вместо това, вследствие на многото неблагоприятни развития, тя най-малкото ще се удвои до 2 и над 2% от населението (това е нивото от 2015 г.). И отново ще засегне най-вече ромите, български турци и пенсионери.

След повече от двадесет години след 1997 г., предвид на променените критерии за бедност, сред етническите групи в България най-висок е относителният дял на бедните сред ромите – 64.8%. (Колкото в Италия преди 200 години.) Новите крайно бедни по критериите от 1997 г. през 2021 г. ще са предимно от тази етническа група. Вероятно около 100 хиляди души. И това е оптимистична прогноза.

Какви са причините, защо икономическият растеж след 1998 г. не дава същото положително въздействие от 2/3 намаляване на крайната бедност, както е средно за страната?

Ако се абстрахирам от политическите сантименти, разгледани в предишната статия, икономическите и културните причини са следните.

1. Липса на гражданска регистрация за много голяма група хора.

Това са около 80 000 роми. По оценка на експерти.
Проблемът е в една промяна в законодателството за гражданската регистрация от 2011 г. Последиците са разпознати още тогава от Българския Хелзинкски комитет и преминава от стратегия към мониторингов доклад и обратно.
В зависимост от оценката за броя на ромите в България става дума или за 20% от тях (според самоопределилите се като роми през НСИ), или за 10-12% от ромите, ако се вземе предвид оценката на дела им от населението на България от Съвета на Европа.
Изглежда очевидно, че без регистрация не може да има законово придобити права на собственост, формален трудов договор и (поне държавно) осигуряване за старини или здраве.

2. Объркани права на собственост

Вече цитираната Национална Стратегия за интеграция на ромите (НСИР) от 2012 г. предвижда като една от своите цели „подобряване на жилищните условия и на техническата инфраструктура“. Казва се още, че това ще стане по два начина:

• „Предоставяне на нови парцели за строителство на къщи, позволяващи деконцентрация на компактните ромски квартали“;
• „Актуализиране / създаване на подробни планове за териториално развитие на съществуващи и новоопределени парцели“.

Една от причините това да не може да стане, дори ако е налице политическа воля, е очевидно липсата на гражданска регистрация. За придобиването й впрочем не са предприети никакви действия. Документално няма 80 хиляди цигани, реално с тях няма никакъв проблем.

По-важна обаче е цялостната уредба на права на собственост.

Положителните развития започват през 1991 г. със закона за земята и с усилията на поредица правителства да предоставят ясни права на собственост на всички малоимотни граждани (не само роми или турци, макар 70-75 хиляди семейства от тези последните да са преотстъпили или продали на безценица голяма част от недвижимото си имущество). Процесът върви относително добре до 2002 г. Но след това обраства с такива бюрократични пречки, че почти не може да бъде осъществен.

Конкретното начало е дадено с постановление № 279/1992 (разработено от правителството на Филип Димитров).) То осигурява собственост върху земя на семейства с ниски доходи от държавни и общински поземлени фондове: до 10 000 м2 за неженени пълнолетни граждани, 20 000 м2 за омъжени граждани без деца или с едно дете и до 30 000 м2 за семейства с две и повече деца. Потенциалните бенефициенти следва да изпълнят някои прости и разумно разписани изисквания – доказателство за имуществено състояние, ангажимент да не прехвърлят правата си за период от 10 години и други подобни.

През 1993-1995 г. този регламент е приведен в съответствие с промените в закона за земята и продължава относително плавно въпреки (или може би заради) хиперинфлацията и изпаряването на спестяванията от 1996-1997 г. Процесът е усъвършенстван през 1998 г. заедно с практически завършената реституция на селскостопанските земи.

Благодарение на силното политическо представителство, общините с компактни жители на български турци са първите, които уреждат своите права на собственост. Това обяснява относително високия процент турци в селското население на България. Подобен е напредъкът в правата на собственост в някои общини със значително присъствие на роми, принадлежащи към католически и (понякога) протестантски християнски деноминации, благодарение на организационната култура и ангажираността към социалното сътрудничество.

Процесът спира поради бюрократизиране, особено след 2006 г.

Към годината на приемането на НСИР, според данните от предишното преброяване, около 45% от ромите са живели в селските райони. Това е значително по-малко от турското селско население – 63%.

Разликата между двете групи обаче е това, че турците имат права на собственост (реституирана или новопридобита).

Ромите имат права в най-добрия случай само върху парчето земя, върху което живеят. Така е при 40% от тях през 2019 г., 60% са без утвърдени права на собственост. Разлика между благосъстоянието на българските турци и ромите очевидно се дължи на разликите в правата на собственост.

Вместо да се изпълнява НСИР след 2017 г. се наблюдава ръст на разрушените къщи и постройки. Поне при постройките почти сигурно в преобладаващия брой случаи става дума за разрушаване на собственост на роми. По данни на НСИ през 2017 г. 567 случая, 2018 г. – 657 и през 2019 г. 671 случая.

3. Извън заетост, обучение и образование (ИЗОО).

За по лесно търсене в Интернет на английски на тези хора им викат NEETs (“not in employment, education and training”). Докладът е достъпен на страницата на Европейската комисия.

През 2017 г. те бяха изследвани от Института за пазарна икономика по данни на НСИ и наблюденията на работната сила от ЕВРОСТАТ. (Последните впрочем са по-точни, казват колегите от ИПИ. Защо това е така е отделна тема.)

Българите в ИЗОО са 166.1 хиляди, турците – 40 хиляди, циганите – 135.2. Корелациите между тези три фактора са много отчетливи.

Резултатът е, че около 60% от ромите не са осигурени за здраве или старост. За страната процентът е около 20%. Това се отразява и на жилищните условия, и на образованието, начините на препитание и поддържане на душата в тялото. При липса на възможност за нормални права на собственост и склеротична регулаторна рамка на пазара на труда, това положение на ромите има нетривиални макро и микроикономически последици.

Следва продължение…

[i] Биографията на Сей не издава идеологически надменно отношение към бедността, по-скоро е обратното: известно е, че работата му по теория на икономиката започва когато той е секретар на Етиен Клавиер – радикален политически реформатор и съосновател на Дружеството на приятелите на чернокожите (заедно с Мирабо, Кондорсе, Ларошфуко, Лафайет и много други известни и досега издавани и цитирани хуманисти), че сам обеднява поради хиперинфлацията по време на революцията и че отказва на Наполеон съществено възнаграждение в замяна на преработен вариант на трактата си в частта за държавните разходи (поради което е уволнен).

[ii] Темата се повтаря и в по-късна негова пиеса – „Луди пари“, но присъства при много руски писатели, включително Пушкин, Тургенев, Достоевски, Крилов, Чехов и Илф и Петров.

Материалът Икономическият живот без циганите (Новогодишно четиво) е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Но мнозина през октомври се възмутиха, че по време на обсъждането на върховенството на закона (а не на човека) в България депутатите от европейския парламент споменаха и положението и отношението към ромите.

Background

Уводът към НСИР посочва, че става дума за продължение на политическите замисли от Десетилетието на ромското включване (2005-2015 г.). Аз бях скептично настроен и публикувах трилогия, опитвайки се да внеса известен реализъм в политиките спрямо ромите и ролята им в съвременната история на България, анализирайки „Благодатната роля на „циганина“ във времето на късния социализъм“, приносът му за прехода към капитализъм и значението му като културтрегер и политически деятел.

Без никакъв успех.

Но НСИР имаше и има амбиции отвъд споменатото десетилетие. Например, да бъде част от националната програма за реформи (т.нар. „Европа 2020“), да „кореспондира с международни стандарти в областта на правата на човека и правата на лица, принадлежащи към малцинствата, към международни инструменти на ООН, отнасящи се до зачитане на правата на човека, към които Република България се е присъединила: Международен пакт за граждански и политически права, 1966 г. (в сила за Република България от 1970 г.); Международен пакт за икономически, социални и културни права, 1966 г. (в сила за Република България от 1970 г.); Международна конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация, 1966 г. (в сила за Република България от 1992 г.); Конвенция за премахване на всички форми на дискриминация срещу жените, 1979 г. (в сила за Република България от 1982 г.); Конвенция за правата на детето, 1989 г. (в сила за Република България от 1991 г.), и др.“

Този увод към стратегията всъщност заявява с известно преувеличение, че България от комунистическо време се е отнасяла добре с човешките права независимо от раса, етнос, вяра и занятие.

По-важното е, че НСИР претендира да приложи поне три части от правото на ЕС: Директива 2000/43/ЕО, Директива 2000/78/ЕО и Хартата за основните права в ЕС. Те са условие за членство в Съюза. Хартата до 2009 г. не носи обвързващ характер, но след това има такъв.

Иначе казано, „циганският въпрос“ не е измислен от ирландските или северните леви, европейските либерасти, джендъри, соросоиди или социалисти в Европейския парламент. Нито пък от Брюкселски еврократи и колонизатори.

Еврократите през 2014 г. казват, че за периода 2014-2020 г. България ще получи общо 7.2 милиарда евро (по текущи цени), от които 5.1 милиарда евро от Европейския социален фонд (ЕСФ) и Европейския фонд за регионално развитие (ЕФРР). Най-малко 28.7% от тази сума ще бъдат изразходвани за ЕСФ, като поне 20% от тях ще бъдат насочени към насърчаване на социалното приобщаване и борба с бедността. Последната сума също може да бъде оползотворяване от политики, свързани с ромите.

Иначе казано, става дума за 2.9 милиарда лева за периода или по 417 милиона на година за социалното приобщаване и борба с бедността. Не само на ромите.

НСИР предполага, че ще се актуализира редовно с планове за действие и годишни отчети. Последният е от 2017 г. и е 1 215 страници. На практика никой не ги е чел, но те са много подробни и крайно неинформативни.

НСИР оставя впечатлението, че основният й замисъл е да създаде впечатление, че нещо се прави.

В новия План за възстановяване и устойчивост има много пропуски, но ромите вероятно са най-важният в едно с върховенството на закона. Тук няма скоро да има подобрения. Но планът постепенно ще обрасне със стратегии за ромите.

Затова аз ще се върна към опита си от началото на десетилетието на ромското включване и ще се опитам за разкажа политическите пристрастия спрямо ромите, ролята и мястото им в настоящия стопански живот и общите икономически и бюджетни ползи, ако повечето роми все пак се окажат част него.

Underground: страстите спрямо ромите през 2020

Еврократите отчитат в горните сметки, че ромите са над 10% от населението. Такава е оценката на Съвета на Европа. Според НСИ те са под 5%. Защото НСИ може да брои само онези, които се самоопределят като роми. 10 процента обаче е по-близо до реалността. Но не малка част от циганите предпочитат да не казват или не смятат, че са такива.

Така част от обществените страсти се превръщат в статистика.

На втория ден след обявяване на извънредното положение заради Ковид-19 през март тази година ромски квартали в София и поне четири други града бяха подложени на апартейд и караулно наблюдение, без каквото и да било основание. А в Бургас една махала бе полята от въздуха с три тона дезинфектант сякаш там живеят бръмбари или скакалци.

Коментаторите на местния политически климат, с редки изключения, не обърнаха внимание на тези епизоди. Но ромите протестираха и международната преса оприличи техните възвания на тези от демонстрациите Black Lives Matter в САЩ.

За разлика от САЩ обаче тук антициганските настроения се подклаждат от политици и активисти, а тяхната реторика се корени и търси от доста широко обществено подсъзнание. В него циганите са точно толкова мразени, колкото македонците са смятани за българи.

През 2018 г. Европейското изследване на ценностите под ръководството на проф. Георги Фотев (EVS) показа, че 66.6% от анкетираните не биха приели ромите като съседи. Това негативно настроение е общо за всички възрасти, образователни слоеве, религия и професионални групи (само работещите в НПО сектора са на противоположното мнение).

По-интересното е негативното отношение към политическата (електоралната) принадлежност: негативизмът спрямо циганите (над 65%) е по-силен сред избирателите на управляващата коалиция на ГЕРБ и Обединени патриоти – съответно 70,2 и 66,2%. Симпатизантите на ДПС и либералните партии извън парламента също са крайно отрицателно настроени спрямо ромите (съответно с 63.4 и 61.3%)

За сравнение – ето как пак според това изследване изглежда неодобрението към други малцинствени групи.

Последният доклад на Агенцията на ЕС за основните права (FRA), публикуван в края на септември, обобщава информацията за подобни антицигански инциденти от целия Съюз: българският раздел е по-голям от разделите за други страни. Пред България е само Унгария.

България дежурно и без много разбиране на причини и факти е наричана от международните медии „най-бедната страна в Европа“. Но самочувствието на хората тук е различно. Както установи Изследователският център Pew през 2018 г., гражданите на България смятат, че (69% са на това мнение) са по-добри от повечето нации в Европа по отношение на културата, само гърците (89%), грузинците (84%) и арменците (83%) имат по-високо културно самочувствие от българите. Смята се, че всички останали са по-ниски от тези хора. Подобни на българите в това отношение са руснаците – 69%, босненците – 68%, румънците с 66% и сърбите – 65%.

С изключение на поляците (55%) и норвежците (58%), хората от всички останали европейски страни имат много по-скромна, безспорно реалистична и толерантна представа за това какво представлява съвременната им култура и за това какъв е техният собствен принос за нейното превъзходство: за всички тези страни илюзията за него е настроение на 40 или по-малко от 40% от населението.

През януари 2020 г. изследването на Алфа Рисърч и проф. Евгения Иванова потвърди установеното от EVS през 2018 г.:

• – 82.3% от населението на България не би приело циганин като съсед или партньор,
• – 97% не биха се съгласили да имат ром за „шеф“,
• – 90.6% биха предпочели да нямат приятел ром,
• – по-малко от 1% от българите биха се оженили за ром,
• – повече от 47% предпочитат да не живеят в една и съща държава с циганите (въпреки че 51.2% приемат този факт).

Политическият резултат

На този фон не е случайно, че изпълнението на НРИС не е отчитано от 2017 г. Причината е в „реалната политика“.

Управляващата коалицията през 2017 г. няма общ подход към ромските въпроси. След изборите от 2017 г. водачите на патриотите смекчиха антициганизма в публичните си изяви и само от време на време излъчваха своето неглижиране и мълчалива омраза към ромите. Преди общинските избори през 2019 г. той се появи отново за кратко в медиите. И сега през втората половина на ноември възкръсна в контекста на обществения дебат за майчинството и детските надбавки.

Във всичко останало без НСИР поведението на правителството наподобява това на властта от края на 1980-те, когато тя се преструваше, че роми в България не живеят.

Планът за възстановяване за 2021-2025 г. не споменава ромите. Но е много вероятно това положение да се промени. Отново под въздействието на реалната политика и по повод изборите, и по повод техниката за достъп до програми на ЕС.

***
Следва продължение…

Материалът Коледно четиво за цигани и техните врагове (част I) е публикуван за пръв път на Икономически живот.