С подчертано образователен наратив, насочен към ръководството на КЗП, сдружението обяснява как да се четат данните на Евростат и защо „индекс 140“ не значи 140% надценка, нито 140% по-скъпо.

Най-честата грешка в публичното говорене, изтъква бизнесът, е бъркането на ценови индекси с търговски надценки или печалби. Евростат мери сравнителни ценови равнища, при които средното ниво за Европейския съюз е прието за база 100.

Когато индексът за дадена стока е 140, това означава, че цената у нас е с 40% над средноевропейската (140 минус 100), а не че магазинът си е сложил 140% надценка или че печели 140%. За сравнение: общото ценово равнище на стоките и услугите в България е едва 62.5% от средното за ЕС (най-ниското в съюза), а индексът за храните като е 92.6% – тоест храните у нас са под средноевропейското ниво.

Обръща се внимание за премълчаването на това, че в някои ключови категории цените в България са значително по-ниски от средните за ЕС. Например, хляб и зърнени продукти — 81.4% от средното за ЕС, т.е. с 18.6% по-евтини; месо — 71.5%, или с 28.5% по-евтино; риба — 87.1%, или с 12.9% по-евтина.

СМР обяснява и къде отива разликата при стоките с по-висок индекс (като кравето масло, където индексът е 142).

• ДДС върху храните: В България държавата налага 20% ДДС върху абсолютно всички храни. В Германия този данък е 7%, във Франция е 5.5%, а в Полша и Испания за базисни храни е между 0% и 5%. Високият ДДС у нас вдига крайната цена на рафта.
• Дефицит на суровини: България произвежда едва 10% от кравето масло, от което се нуждае. Останалите 90% са внос, купуван на международни борсови цени, към които се добавят транспорт и складиране.
• Чистата печалба: След плащане на ДДС към бюджета, хладилния транспорт, тока, заплатите и бракуваната стока, чистата нетна печалба за търговците е едва около 3%.

Позицията на сдружението завършва с пет въпроса към КЗП:

1. Колко продукта проверихте и при колко от тях открихте 150% надценка? Можете ли да споделите какви са най-ниските надценки при ключови стоки в търговските вериги? Защо се обявява само най-високата единична стойност, без да се казва каква е надценката при останалите проверени артикули?
2. Разяснявате ли на хората, че надценка НЕ Е печалба? Посочва ли се, че тази разлика покрива 20% ДДС, ток, транспорт, заплати и бракувана стока?
3. Защо при сравненията с Европа се премълчава ефектът от 20% ДДС у нас? Казва ли се ясно, че числата в Евростат са ценови индекси, а не проценти печалба?
4. Защо се проверява само последната отсечка от веригата – магазинът? Анализирани ли са скокът на заплатите (+88.5%) и производствените разходи (+68.3%) при преработвателите?
5. Ако има съгласие, че в българското производство има тежки структурни проблеми, оскъпяващи храните, това не означава ли, че малките магазини от традиционната търговия също са принудени да продават на по-високи цени? Защо тогава проблемът с цените се представя единствено като специфика или нарушение на големите вериги?

*По време на брифинга Манолова изнесе данни, че надценката при някои млечни продукти в големите вериги достига до над 140% през октомври спрямо август. При маслото надценката е 141 на сто, при сиренето – 133%, при доматите – 127 на сто, при кашкавала – 106%, при кромид лук – 106%, при киселото мляко – 99 на сто…

Материалът Бизнесът обясни на КЗП разликата между надценка и ценови индекс е публикуван за пръв път на Икономически живот.

По думите й, нвестиционният бум в областта на изкуствения интелект вече предизвиква „шок в търсенето, инвестиционен шок“, който може да повиши растежа в напредналите азиатски икономики с половин до един пълен процентен пункт и в нововъзникващите азиатски икономики с 0,2 до 0,8 процентни пункта, каза тя.

„Изкуственият интелект – обичан или мразен. Вече е тук„, заявява Георгиева. „Преминаването към по-висока предавка е това, което поддържа растежа на световната икономика с около 3%, въпреки факта, че сме повлечени надолу от шока в енергийните доставки“, коментира шефът на МВФ пред стотици участници в първия ден от седмичната серия от срещи на МВФ и Световната банка в тайландската столица.

Запитана за отрицателното въздействие на AI върху работните места, Георгиева цитира изследванията на МВФ, които показват, че засегнати ще бъдат около 40% от работните места – подпомогнати, намалени или премахнати от AI, и до 60% в напредналите икономики.

Това ще има дълбоки последици за работните места, растежа, образованието и дори как правителствата генерират приходи чрез данъчно облагане, предвид очакваното преминаване от труд към капитал. Първоначално проучване показа, че 10% от работните места в САЩ вече изискват умения за AI. Докато рутинните, повтарящи се работни места се свиват, нископлатените работни места се увеличават в два по-ниско платени сектора – строителството и центровете за данни.

„Това е трансформираща технология и напълно променя начина, по който работим и живеем“, посочва Георгиева, отбелязвайки, че асистент с изкуствен интелект вече й дава 30-секундно съобщение за графика й всяка сутрин.

Материалът „Изкуственият интелект – обичан или мразен. Вече е тук“ е публикуван за пръв път на Икономически живот.

По думите на Ефремова демографията променя не само бъдещето, но и настоящето. „В края на 2025 г. хората на възраст над 65 години в България са над 1.5 млн. В същото време имаме много силно намаляващо население в трудоспособна възраст. Това е причината да обръщаме изключително много внимание на въпроса как да привлечем и да задържим всички хора на пазара на труда“, изтъква министърът.

Хората над 50 години могат тепърва да започнат съвсем нова дейност или да надградят вече придобити знания и умения. „Независимо какъв опит имаме като професионалисти, изкуственият интелект и новите технологии на пазара на труда изискват от нас постоянно да надграждаме уменията си, да не спираме да ги развиваме“, подчертава Ефремова.

Основен ангажимент на институциите за задържане на хората на пазара на труда е именно създаването на възможности за учене през целия живот, подкрепа за активните предприемачи и надграждане на уменията, убеден е социалният министър. Тя даде пример с различни професии, в които въпреки опита е необходимо специалистите в тях да придобият нови умения, най-често дигитални: „Един електротехник с 30-годишен опит, който може да си върши много добре работата, за да остане активен на пазара на труда, ще трябва да надгради уменията си за работа с новите технологии. Един продавач-консултант ще трябва да се справя с онлайн продажбите“.

„Факт е, че това поколение носи своята енергия, новото, различния начин, по който върши работата си в различните професии. Но нищо не може да замени опита, който хората над 50 години са натрупали във времето“, заключава Ефремова, призовавайки работодателите да се възползват от този важен опит, заради който по-възрастните работници могат да бъдат най-добрите ментори на младите.

Материалът Възрастта 50+ е новият двигател на пазара на труда е публикуван за пръв път на Икономически живот.

„Работата на лауреатите ни предостави стабилна теоретична основа за моделите, които днес се използват от централните банки и правителствата по целия свят“, изтъква Джон Хаслер, председател на Комитета за наградата по икономически науки.

Двамата икономисти полагат десетилетия труд по разработването на модели, изградени „от основата нагоре“ (микроикономически обосновани), които днес се използват по целия свят за стабилизиране на икономиките.

„Благодарение на тях сме по-добре подготвени да се справяме с икономически сътресения, като например енергийни кризи или внезапни промени в потреблението на домакинствата“, добавя Хаслер.

Ройтерс посочва, че едно от ключовите прозрения на лауреатите е, че икономиките могат да бъдат поддържани в стабилно състояние само ако се отчитат милионите решения, вземани на микрониво от домакинствата и бизнеса, а не чрез прилагане на теории от типа „отгоре надолу“ за това как функционират икономиките.

„…Властите не бива да разглеждат стабилизирането на икономиката като процес, при който просто се дърпат лостове за управление на икономиката, независимо от това какво разбират за това хората в самата икономика“, посочва на пресконференция 70-годишният Уудфорд от Колумбийския университет.

За разлика от петролните шокове през 70-те години на миналия век, когато централните банки изпитваха трудности в борбата с главоломната инфлация, Уудфорд отбелязва, че новата рамка е била полезна по време на световната финансова криза в края на първото десетилетие на новия век, като е подсилила традиционните инструменти на паричната политика.

„Даването на по-ясни изявления относно вероятната бъдеща траектория на лихвената политика – вместо разчитането единствено на възможността за незабавно допълнително понижаване на лихвените проценти – беше важна част от реакцията на властите в периода след 2009 г.“, отбелязва още той.

Освен т.нар. „насоки за бъдещата политика“ (forward guidance) относно бъдещия курс на паричната политика, работата на Уудфорд и 83-годишния Хол от Станфордския университет популяризира и други концепции, използвани днес, като например идеята за „лепкава“ (инертна) инфлация, при която промените в цените изостават от промените в търсенето. Друг показател е „разликата в обема на производство“ (output gap) – мярка за напрежението в търсенето, натрупващо се в икономиката, и за ефективността на използване на ресурсите, като целта на стабилизационната политика е да насочи тази разлика към нулата.

Материалът Теорията за микроикономиката донесе Нобел на двамата си автори е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В местата за настаняване с 4 и 5 звезди са реализирани 78.7% от общия брой нощувки на чужди и 43.2% – на български граждани. В 3-звездните са осъществени 15.5% от нощувките на чужди и 22.7% – на български граждани, докато в тези с 1 и 2 звезди те са съответно 5.8 и 34.1%.

Броят на пренощувалите лица също намалява на годишна база с 0.8% в и достига 1 640.2 хил., като е отчетено намаление при чуждите граждани – с 2.2%, докато българските граждани се увеличават с 1.0%.
Нощувалите български граждани са 742.0 хил. и са реализирали средно по 3.1 нощувки. Чуждите граждани са 898.2 хил. със средно 4.5 нощувки, като 77.0% от тях са пребивавали в местата за настаняване с 4 и 5 звезди.

Намаление има и при общата заетост на леглата (-1.3%), която е 56.5%. Най-висока е заетостта на леглата в местата за настаняване с 4 и 5 звезди – 72.0%, следват тези с 3 звезди – 48.6%, и с 1 и 2 звезди – 33.1%

Единственият ръст се отчита при приходите от нощувки, които се увеличават с 13.3% спрямо същия месец на предходната година и достигат 384.5 млн. евро, като 270.5 млн. евро са от чужди граждани, а 114.0 млн. евро – от български граждани.

Материалът Макар и намаляващи, чужденците „спасяват“ хотелите ни през август е публикуван за пръв път на Икономически живот.

През периода януари – август общо в страната са внесени стоки на стойност 39 250.5 млн. евро, или с 14.5% повече спрямо същия период на 2025 година. През август общият внос на стоки нараства с 21.3% спрямо същия месец на предходната година и възлиза на 4 710.9 млн. евро.

Общото външнотърговско салдо е отрицателно за осемте месеца и е на стойност 8 073.7 млн. евро.

През периода януари – юли 2026 г. износът на стоки от България само за ЕС също има ръст, увеличава се с 11.6% в сравнение със същия период на 2025 г. и е на стойност 17 694.6 млн. евро. Основни търговски партньори на България са Германия, Румъния, Италия, Гърция и Франция, които формират 68.0% от износа за държавите – членки на ЕС.

При износа най-голям ръст е отбелязан в сектор „Артикули, класифицирани главно според вида на материала“ (46.1%). Най-голям спад се наблюдава в сектор „Разнообразни готови продукти, н.д.“ (20.5%).

Вносът на стоки в България от ЕС през периода януари – юли 2026 г. се увеличава с 6.1% в сравнение със същия период на 2025 г. и е на стойност 18 678.2 млн. евро. Най-голям е стойностният обем на стоките, внесени от Германия, Румъния, Гърция, Италия и Нидерландия.

Материалът Износът ни със стабилен ръст е публикуван за пръв път на Икономически живот.

На този фон България е сред най-бързо растящите пазари за финтех компанията myPOS, която обслужва над 350 000 бизнеса на повече от 30 европейски пазара. През първото тримесечие на 2026 г. обемът на плащанията през платформата в България нараства с 41,70%, а броят на трансакциите с 42,95% спрямо първото тримесечие на 2025 г. През второто тримесечие ръстът достига съответно 41,42% при обема на плащанията и 39,39% при броя на трансакциите спрямо второто тримесечие на 2025 г. Ръстът се наблюдава и при броя на търгуващите клиенти. През първото тримесечие на 2026 г. те са с 20,10% повече спрямо първото тримесечие на 2025 г., а през второто тримесечие увеличението достига 18,18% спрямо същия период на предходната година.

Онлайн плащанията също продължават да растат. През първото тримесечие на 2026 г. обемът на онлайн плащанията през myPOS в България се увеличава с 18,11%, броят на онлайн трансакциите с 33,68%, а броят на клиентите, приемащи онлайн плащания, с 27,49% спрямо първото тримесечие на 2025 г. През второто тримесечие ръстът достига съответно 18,61% при обема на онлайн плащанията, 25,57% при броя на онлайн трансакциите и 19,31% при броя на клиентите, приемащи онлайн плащания, спрямо второто тримесечие на 2025 г.

Онлайн плащанията представляват 6,08% от общия обем на плащанията през myPOS в България през първото тримесечие на 2026 г. и 6,02% през второто тримесечие. Средната стойност на онлайн трансакцията намалява съответно с 11,65% и 5,55% спрямо

От онлайн checkout до финансиране за бизнеса

Развитието на онлайн плащанията поставя все по-голям фокус върху самия checkout, тоест момента, в който клиентът завършва покупката. Според данните на БНБ дистанционно инициираните плащания вече представляват значителна част от картовите трансакции, а ръстът им продължава. В този контекст myPOS въвежда Click to Pay за своите търговци. Решението е базирано на стандарта EMV Secure Remote Commerce и позволява на клиентите да плащат, без  ръчно да въвеждат данните си при всяка покупка. Click to Pay работи с Mastercard, Visa, American Express и Diners, използва токенизация и поддържа съвременни механизми за удостоверяване и защита на плащанията.

За онлайн търговците Click to Pay има за цел да намали излишните стъпки при завършване на покупката и да улесни процеса за клиентите. Решението се активира директно за търговците, без необходимост от отделна конфигурация от тяхна страна. Промяната в начина на продажба не се ограничава до онлайн средата. Все повече малки бизнеси работят едновременно от физически обект и извън него, при събития, доставки, услуги на място или в движение. Това увеличава нуждата от POS устройства, които могат да се използват на различни места.

Материалът Картовите плащания в България с двуцифрен ръст е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Към момента централните банки не изглеждат склонни да увеличават отново портфейлите си от държавен дълг, въпреки че именно тези активи изиграха съществена роля за нарастването на държавните заеми през последното десетилетие. Това означава, че занапред или ще трябва да се прибегне към малко вероятни фискални ограничения, или политическото напрежение ще ескалира значително.

Предвид предстоящите избори в САЩ, Франция, Италия и Испания през следващата година, е малко вероятно в дневния ред да попаднат сериозни съкращения на разходите. Ако напрежението на пазарите на облигации продължи да расте – както наблюдаваме през последните седмици – политическият натиск върху централните банки да стабилизират ситуацията ще се засили още повече.

Осъзнавайки, че се задава проблем, наподобяващ автомобилна катастрофа на забавен каданс, централните банки се опитват да заемат по-нюансирана позиция.

От една страна, след пандемията се оформи консенсус относно необходимостта от по-нататъшно „нормализиране“ на балансите им, натежали от натрупаните облигации. Това включва и критичен поглед назад към практиката за използване на натрупването на облигации като инструмент на паричната политика. От друга страна, отговорните за вземането на решения искат да си оставят отворени всички възможности за временни мерки в случай на пазарни сътресения или неочакван шок.

Преди седмица ръководителят на Банката за международни разплащания (BIS) Пабло Ернандес де Кос очерта някои принципи за използване на инструменти за спешна намеса при влошаване на условията, като даде за пример ограничената и краткотрайна подкрепа, оказана от Английската централна банка (BoE) на изпитващия затруднения пазар на британски държавни облигации по време на бюджетната криза през 2022 г.

„Ключово предизвикателство е да се укрепи пазарното доверие, без същевременно да се стимулира прекомерно икономиката в дългосрочен план“, отбеляза той по повод тези инструменти за спешна намеса. „Централните банки трябва да се стремят да разграничават по-ясно програмите, целящи нормалното функциониране на пазара, от тези, предназначени за парични стимули.“

Проблемът с подхода, заемащ „златната среда“ и предвиждащ намеса само при извънредни ситуации, е, че понякога пазарите на дълг могат да изпитат сериозен натиск дори и без наличието на остра криза.

Достатъчно е да погледнем към настоящата глобална разпродажба на облигации. Пазарите не функционират непременно неправилно и въпреки явния удар върху енергийния сектор вследствие на конфликта с Иран, липсва глобален шок от мащаба на пандемията от COVID-19 или банковия срив от 2008 г., който да оправдае обявяването на „червена тревога“. Въпреки това пазарите продължават да нанасят максимални щети върху разходите за обслужване на държавния дълг.

Ако тази тенденция се запази на фона на сравнително „гореща“ икономика, стимулирана от развитието на изкуствения интелект, и нива на инфлация над целевите стойности, отговорните за паричната политика могат да се окажат в изключително трудна ситуация. Ако централните банки все пак се намесят, границите между механизмите за подкрепа от последна инстанция („backstops“), паричната политика и пряката държавна помощ биха могли да се размият, а самите централни банкери – отново да станат обект на критики, че улесняват натрупването на все по-големи държавни дългове.

И все пак, правителствата в развитите страни може да очакват точно това от тях, ако доходността по държавните облигации продължи да расте. Нарастващите разходи за обслужване на дълга идват в момент, когато застаряването на населението в повечето икономики от Г-7 вече оказва сериозен натиск върху пенсионните системи и здравеопазването, а разходите за отбрана се очаква да нараснат рязко на фона на все по-напрегнатата геополитическа обстановка.

Позовавайки се на прогнози, според които до 2030 г. глобалният държавен дълг ще надхвърли годишния световен БВП, ръководителят на Международния валутен фонд Кристалина Георгиева предупреди наскоро правителствата на богатите държави спешно да представят надеждни планове за фискална консолидация и да не разчитат на централните банки да ги спасяват. „Бих могла да ги нарека „парични каубои“, втурващи се на помощ на фискалните органи, и посланието ми е: моля, не го правете“, изтъкна Георгиева.

Как стигнахме дотук?

За да разберем контекста, трябва да се върнем малко назад във времето.

Сред многобройните причини, посочвани за масираната разпродажба на пазара на държавни облигации през последните месеци, ключов въпрос е огромната празнина, оставена на пазарите на дълг от постепенното оттегляне на централните банки от Г-7 от натрупаните огромни дългови обеми, които те самите подпомогнаха след 2008 г. Тази разпродажба повиши разходите за дългосрочно държавно финансиране на САЩ до най-високите им нива от почти четвърт век насам. Може би най-добрият начин да се разбере как изкуствено евтиното кредитиране е изкривило картината, е да се проследи колко бързо правителствата са трупали дългове, докато централните им банки са изкупували облигации и на практика са гарантирали значителна част от тях.

Базираният във Вашингтон Институт за международни финанси наскоро изчисли, че макар средните разходи за държавно финансиране в страните от Г-7 да са се върнали на нивата от средата на 2008 г., годишните разходи за лихви са с 85% по-високи, тъй като през този период държавните дългове на Г-7 са нараснали почти трикратно, надхвърляйки 60 трилиона долара. Развитите икономики вече плащат общо над 3,3 трилиона долара само за обслужване на облигации – сума, надвишаваща прогнозните им разходи за изкуствен интелект, отбрана или чиста енергия.

Същевременно, фактор, който съвпада с неотдавнашния скок на разходите за обслужване на държавния дълг и го задълбочава, е постепенното свиване на балансите на централните банки през последните четири години. Общият обем на облигациите в балансите на централните банки от Г-7 достигна пик от над 30 трилиона долара в началото на 2022 г., след което бе намален с около една трета. Наред с рязкото повишаване на основните лихвени проценти с цел овладяване на инфлацията, това свиване с една трета съвпадна със спад от 40% в индексите на дългосрочните държавни облигации на страните от Г-7 и скок с четири процентни пункта на имплицитния лихвен процент по заемите.

Дали централните банки не са се оттеглили твърде много или твърде бързо и не трябва ли да спрат този процес, докато преосмислят подхода си?

Философия на баланса

Мненията относно целесъобразността на т.нар. количествени улеснения (QE) – мащабните програми на централните банки за изкупуване на облигации – претърпяха обрат на почти 180 градуса след скока на инфлацията и рязкото нарастване на дълга по време на пандемията и в периода след нея.

За мнозина банковата криза от 2008 г. и локдауните заради COVID-19 през 2020 г. оправдаваха извънредните, еднократни мерки за разширяване на балансите, предприети от Федералния резерв и други институции. Същевременно обаче мнозина критикуват продължителното използване на изкупуването на облигации като постоянен инструмент на паричната политика, като твърдят, че то е подпомогнало огромното натрупване на държавен дълг през последните 20 години.

В средите на централните банки вече преобладава мнението, че този експеримент може би е бил погрешен – както поради навлизането в сферата на квазифискалната политика, така и заради редица пазарни изкривявания и въпроси относно неравенството, възникнали в резултат на една мярка, която по същество представляваше пряка подкрепа за по-заможните собственици на активи.

Кевин Уорш – новият председател на Федералния резерв и дългогодишен скептик по отношение на разширяването на балансите – твърди, че целият 18-годишен период на количествени улеснения „граничи с фискална политика“. Той вече е сформирал работна група за реформи във Федералния резерв, която да проучи начини за допълнително намаляване на активите в баланса.

От другата страна на океана Английската централна банка (BoE) продължава активно да продава държавни облигации, макар и с наскоро обявени планове да съсредоточи продажбите върху книжа с кратък матуритет. Същевременно Европейската централна банка (ЕЦБ) продължава активно да свива баланса си – възлизащ на над 40% от БВП на еврозоната – дори докато регионът се сблъсква с прояви, напомнящи за дълговата криза в еврозоната от 2011–2012 г., на френския пазар на облигации. На хоризонта се задава и смяна на ръководството на ЕЦБ, като водещите кандидати не изглеждат склонни за връщане към практиките от 2010-те години и активните мерки за „гасене на пожари“, прилагани от бившия председател Марио Драги.

По-нестабилни пазари на държавни ценни книжа

Възниква и въпросът кой притежава държавния дълг.

Намаляването на портфейлите от облигации на централните банки от Г-7 съвпадна със спад в търсенето на дългосрочни държавни ценни книжа от страна на пенсионните фондове, тъй като схемите с гарантиран размер на пенсията (defined-benefit schemes) намаляват, а осигурените лица се пенсионират.

Празнотите, оставени от дългосрочните инвеститори, търсещи сигурност и стабилни лихвени плащания (купони), все по-често се запълват от по-спекулативни участници с краткосрочен хоризонт, като например хедж фондовете. Те са много по-чувствителни към резки ценови колебания, уязвими към промени в краткосрочните лихвени проценти и склонни към стадно поведение в условия на волатилност.

Активността на хедж фондовете на пазарите на държавни облигации от години е обект на внимание от страна на регулаторите. Макар търсенето и ликвидността, които те осигуряват, да се приемат положително, нараства загрижеността относно обратната страна на този процес, в случай че този капитал, търсещ бърза възвръщаемост („бързи пари“), стане нервен и нестабилен.

Предприети са известни усилия за ограничаване на прекомерния ливъридж (използването на заемни средства) на пазарите на държавни облигации, но независимо от крайния резултат, мащабът на дейността на хедж фондовете – и съответно експозицията на банките и търговските къщи, предоставящи им финансиране – създава по-нестабилна пазарна среда.

„Тези купувачи са по-склонни да продават облигации в отговор на повишаването на краткосрочните лихвени проценти – поради чувствителността към разходите за финансиране – и да изискват по-висока цена за риска от по-нататъшно покачване на лихвите“, отбелязва Джейсън Томас, стратег в Carlyle. „В съчетание с нарастването на непогасения обем на дълга, този нов клас инвеститори направи пазарите на облигации по-крехки и чувствителни към предварителна промяна в цените.“

Тази чувствителност помага да се обясни неотдавнашното смущение на пазарите на държавни ценни книжа, което изглежда е предизвикано до голяма степен от промяната на курса на Федералния резерв по отношение на краткосрочните лихвени проценти.

Джоузеф Абейт, стратег по лихвените проценти в SMBC Nikko, цитира проучвания на Федералния резерв, които се опитват да определят количествено тази чувствителност. Икономистът на Федералния резерв Филип Монин изчислява, че търсенето на хедж фондове за арбитражни сделки с парични фючърси се е увеличило четири пъти от 2020 г. насам и сега е 3,5% от непогасеното предлагане на държавни ценни книжа.

Друго проучване на Федералния резерв, проведено миналия месец от Даниел Белтран и Канлин Ли, установи, че чувствителността на пазара към ново предлагане се е удвоила през последното десетилетие, като всяко 1% увеличение на новия дълг, около 300 милиарда долара или повече, увеличава доходността по 5-годишните държавни ценни книжа с 8 базисни пункта.

Регулаторните органи, правителствата и централните банки следят ситуацията отблизо. Всяко планирано затягане на правилата обаче би могло да доведе до неблагоприятни последици в момент, свързан с политически рискове. Макар на теория решението да се крие в намаляването на предлагането на държавен дълг, на практика е твърде малко вероятно това да се случи.

Така алтернативното решение отново се озовава в ръцете на централните банки – които сега проявяват повече колебание и може би дори силно се съпротивляват на подобен развой.

Материалът Централните банки изправени пред изпитание – дали да са „добрите полицаи“, или злодеите? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Днешният свят е свят на либералната модерност – резултат от преобразяващ процес, чието начало датира от края на XVII век. Този процес е донесъл огромни ползи на всички, които живеят днес, както и на мнозина от хората, живели през последните три столетия. Най-очевидната полза е драматичното нарастване на средните доходи през този период, особено в световен мащаб. Това увеличение на реалните доходи (а следователно и на жизнения стандарт и материалните условия на живот) няма аналог в човешката история. То започва бавно и в ограничена част от света, но впоследствие се ускорява и обхваща почти всички негови краища – не равномерно, но въпреки това с ясно изразена тенденция към напредък.

Макар либералната модерност да е подобрила човешкия живот, повишаването на жизнения стандарт, колкото и фундаментално да е то, не е най-важното ѝ постижение. Още по-значими са вторичните последици от икономическия растеж и повишаването на жизнения стандарт – два свързани, но различни процеса. Тези вторични ефекти включват драматично разширяване на възможностите за житейски избор и на начините на живот, достъпни за обикновените хора; намаляване на престъпността и насилието; коренна промяна в положението на жените и в техния житейски опит; както и подобряване на здравословното състояние на хората от всички обществени слоеве.

Сред самостоятелните, но свързани с този процес, ползи са огромното разширяване на познанията ни за природния свят и разбирането ни за него, както и засилването на социалните контакти в резултат на прехода от селско общество, в което повечето хора живеят в малки общности, към преобладаващо градско общество, в което все по-голям дял от световното население обитава големи и малки градове.

Всичко това представлява преобразяване на мащаба и разнообразието на възможностите за човешко благоденствие и пълноценен живот. Според множество етични критерии това е най-голямото подобрение на човешкия живот в писаната история.

Въпреки това съвременният свят има толкова критици, колкото и защитници – всъщност дори повече. На всеки автор или творец, който приветства факта, че повечето хора живеят по-добре от когато и да било, се падат по няколко други, които се оплакват и рисуват съвременния свят или отделни негови аспекти в мрачни краски. На пръв поглед този хор от критични гласове може да изглежда единен, но по-внимателният поглед разкрива нещо по-интересно.

При по-задълбочен анализ критиките към съвременния свят могат да бъдат разделени на две големи категории.

Първата включва онези, които бихме могли да наречем „Да, но…“. При този тип аргументация критиците приемат, че съвременният свят е добър или поне по-добър от предишния. Те обаче твърдят, че въпреки това той има дълбоки недостатъци: характеризира се със сериозно неравенство или несправедливост, вреди на околната среда или продължава да страда от широко разпространена бедност например.

Положителната програма, произтичаща от подобни аргументи, е, че съвременният свят трябва да се усъвършенства или да бъде радикално реформиран по определен начин, за да осъществи обещанията, които носи. Той е по-добър от предмодерния свят, но има фундаментален недостатък, който трябва да бъде отстранен. Най-често посочваните примери са частната собственост и капитализмът, но критиците споменават също продължаващото съществуване на държавата и системните предимства и неравнопоставености. Тези критики на модерността могат да бъдат определени като радикални или, в по-умерените им варианти, като реформистки.

Очевидният пример е марксизмът. За германския философ Карл Маркс капиталистическата модерност несъмнено е прогресивна в началото си и представлява очевидно подобрение спрямо феодализма, да не говорим за робството. Той разглежда съвременния за неговото време свят като преходен етап по пътя към едно действително освободено бъдеще, в което целият човешки потенциал ще може да се реализира. Същността на критиките му към буржоазното общество и модерността е, че те съдържат вътрешно присъщи противоречия и несправедливости, които ще бъдат преодолени чрез диалектически процес на историческо развитие. Това прави съвременния свят несправедлив и несъвършен, но същевременно необходим и в много отношения прогресивен.

Именно контрастът между действителното състояние на съвременния свят и потенциала, който Маркс вижда в него, предизвиква неговото възмущение. Той винаги изпитва най-дълбоко презрение, което изразява с особена острота, към апологетите на предмодерния свят, както и към онези, чиито възражения срещу модерността се основават на етични съображения, а не на „научен“ подход като неговия собствен.

Още с първите признаци за появата на съвременния свят през 90-те години на XVII век и началото на XVIII век обаче възниква и втора категория критики, от съвсем различен характер.

Тези анализи и полемики твърдят, че в модерността има нещо, което най-малкото буди дълбоко съжаление, а по-често е изначално зло. Според тях ключови аспекти на модерността, включително изброените по-горе, заслужават морално осъждане заради вредните им последици за хората и природния свят.

Същественото е, че тези аргументи не твърдят, че съвременният свят е добър, но несъвършен, или че би могъл да бъде добър, но не успява да реализира потенциала си. Вместо това те отхвърлят съвременния свят изцяло и разглеждат процеса на модернизация като трагично отклонение от правилния път за цялото човечество. Това е много по-фундаментална критика от първия тип.

Тази втора категория е и по-широко разпространена, макар човек да не би предположил това, тъй като подобни критики и вдъхновените от тях движения или привличат слабо вниманието на изследователите, или погрешно се причисляват към първата категория.

В действителност критики, движения и анализи от този тип се появяват във всяко общество, което започва да се модернизира, и изглежда представляват една от най-универсалните реакции на този процес. Поразителното е как едни и същи конкретни теми и аргументи се повтарят в общества и обстоятелства, които иначе се различават коренно.

Иън Бурума и Авишай Маргалит улавят този феномен в забележителната си малка книга Occidentalism („Оксидентализъм“), публикувана през 2004 г. Те представят труда си като отговор на Orientalism („Ориентализъм“) на Едуард Саид и разглеждат анализираните от тях идеи и движения като породени от негативен стереотип за „Запада“.

В действителност това, което установяват, е повтарянето на едни и същи мотиви и аргументи, насочени срещу модерността. Тяхната интерпретация произтича от схващането, че модернизацията е тъждествена на озападняването – разбираемо, но погрешно схващане. Бурума и Маргалит показват как движения като антиимпериализма, японския национализъм, романтизма от XIX век и фашизма, както и най-различни отделни интелектуалци, формулират сходни аргументи срещу света, създаден от процеса на модернизация, и дори използват подобна реторика.

Това подсказва, че сътресението, предизвикано от модерността, поражда сходни реакции и анализи в традиционните или предмодерните общества, независимо колко различни са те помежду си. Тези реакции и аргументи не се ограничават до политическите спорове и полемики. Всъщност те са още по-широко разпространени в литературата, историографията и изкуствата. Много от най-значимите културни фигури през последните два века са свързани с тях. Като примери могат да бъдат посочени Вагнер, Достоевски, Ръскин и Т. С. Елиът. В по-популярната култура бихме могли да споменем автори като Лъвкрафт, К. С. Луис, Толкин или множество други писатели в жанровете фентъзи и приключенска литература.

Същественото е, че тази втора категория критики на модерността атакува самата идея за модерното и неговите основополагащи характеристики. Онова, което повечето хора, включително критиците от първия тип, биха приветствали, тук се разглежда като нещо, за което трябва да съжаляваме или което трябва да осъждаме.

Често срещана тема е твърдението, че съвременният свят или негови основни и съществени аспекти са несъвместими с човешката природа, със самата същност на това да бъдеш човек и да водиш истински човешки живот.

Ако по-познатите видове критика могат да бъдат определени като „радикални“, то тези могат да бъдат наречени „консервативни“ или „реакционни“.

Трябва обаче да бъдем предпазливи с подобни определения. Макар много от представителите на тези възгледи действително да се възприемат като консерватори или реакционери, мнозина други не се определят по този начин. Те често не се разглеждат като радикални противници на съществуващия ред, макар че с течение на времето все повече се превръщат именно в такива.

Мнозина също така съжаляват за появата на модерността, но я смятат за необратима и затова защитават идеята за „реакционен модернизъм“, при който високите технологии и науката се съчетават с дълбоко антимодерни или предмодерни убеждения и обществени структури. Подобни възгледи могат да бъдат открити сред толкова различни групи като фашистите и нацистите, крайните защитници на робството в Съединените щати преди Гражданската война, както и в множество националистически движения.

Какви са конкретните примери за тази група аргументи, за която говорим? Ето някои от тях:

• че съвременният свят е безбожен и отрича трансцендентното;
• че той обезценява същността и смисъла на личните взаимоотношения, превръщайки ги в мимолетни и незначителни;
• че унищожава понятието за чест и цял набор от добродетели, заменяйки ги с примитивен материализъм;
• че подкопава истинските връзки между хората и автентичната общност, заменяйки ги с индивидуализъм, откъснат от всякакви корени;
• че унищожава стремежа към съвършенство в името на безличното равенство и еднообразието;
• че отделя хората от природния свят;
• че разрушава истинската мъжественост и женственост, както и правилните отношения между мъжете и жените;
• че прекъсва връзката между хората и местата, към които принадлежат, превръщайки всички ни в хора без корени.

В следващите четиринадесет есета ще разгледаме този втори тип критика на прогреса, както и други свързани аргументи. Ще изследваме какво стои зад тях, какви форми приемат и защо понякога са фактически неверни, а обикновено се основават на погрешни морални принципи. Добре познаваме първия тип критика, но все по-наложително става да се противопоставим и на тези по-дълбоки и фундаментални възражения срещу модерността.

*Стив Дейвис е старши експерт по въпросите на образованието в Института за икономически въпроси (Institute of Economic Affairs) и член на Консултативния съвет на Human Progress

Материалът Критики на прогреса: Бунтът срещу модерността е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Дестинацията на 8% от пътуванията е била извън ЕС, като по-малко от половината от тях са били извън Европа.

Сред държавите от ЕС най-висок дял на вътрешните пътувания спрямо общия брой пътувания е отчетен в Румъния (89%), Испания (87%) и Гърция, Франция и Португалия (по 85% във всяка от тях). Най-нисък е делът в Люксембург – едва 5%, следван от Белгия (29%) и Малта (32%).

С малко над 70% дял на вътрешните пътувания България е около средните нива за ЕС.

Въпреки че вътрешните пътувания са превишавали по брой пътуванията в чужбина, общите разходи са били по-високи за пътуванията в чужбина. През 2025 г. жителите на ЕС са похарчили 266,2 милиарда евро за вътрешни пътувания и 379,4 милиарда евро за пътувания в чужбина.

При вътрешните пътувания разходите за настаняване и транспорт са съставлявали повече от половината от общите разходи – съответно 34% (90,3 милиарда евро) и 21% (56,0 милиарда евро). По време на пътуванията в чужбина жителите на ЕС са похарчили повече за настаняване (35%; 131,3 милиарда евро) и транспорт (32%; 121,5 милиарда евро), отколкото при вътрешните пътувания.

Материалът Жителите на ЕС пътуват предимно в собствеите си държави е публикуван за пръв път на Икономически живот.