През юли предложенията намаляват на годишна база с 10,6%, което означава 4 164 обяви по-малко. Спрямо предходния юни също има значителен спад – 2 697 по-малко (35 204 обяви), или спад от 7,1%.

Общият брой на активните обяви намалява от 37 855 в началото на юли до 35 204 в края на месеца. Това показва, че спадът не е резултат от еднократно изчистване на обяви, а се натрупва в рамките на целия период, коментират от JobTiger.

Спрямо юли 2025 г. всички наблюдавани сектори отчитат по-малък брой обяви.

Най-голямо процентно понижение има при „Изкуство“ – 40,2%, „Логистика и транспорт“ – 38,2%, и „Строителство“ – 27,3%.

Като абсолютен брой най-много за година намаляват обявите в логистиката и транспорта – с 1 743, и в търговията и продажбите – с 1 423. Това разграничение е важно, защото големият процентен спад при по-малък сектор невинаги има най-силно влияние върху общия пазар.

В IT сектора годишните данни показват спад от 25,4%, или 697 обяви по-малко спрямо юли 2025 г.

Най-голяма част от предложенията продължават да бъдат в „Търговия и продажби“ – около 25%. Следват производството с 18,5%, хотелиерството и ресторантьорството с 12,4%, административните и обслужващите дейности с 11,5%, логистиката и транспортът с 8% и IT с 5,8%.

Спрямо предходния месец юни най-силно е понижението в „Хотелиерство и ресторантьорство“ – с 958 обяви, или 18% спрямо юни. Възможно обяснение е, че значителна част от сезонните назначения вече са приключили през пролетта и началото на лятото.

В производството предложенията са с 654 по-малко, или спад от 9,1%. Възможен сезонен фактор е наближаването на августовските колективни отпуски и планови ремонти в част от предприятията, които могат временно да отложат новите назначения. Данните обаче не позволяват понижението да бъде обяснено само с този фактор.

Съществено намаление има и в „Търговия и продажби“ – с 604 обяви, или 6,5%. Тъй като производството и търговията са сред секторите с най-много предложения, движението при тях оказва силно влияние върху общия резултат.

Само две направления се движат срещу общата тенденция. При „Счетоводство, одит и финанси“ обявите се увеличават с 9,1%, а при „Маркетинг и реклама“ – с 3,5%.

През юли са отчетени 2 389 обяви за работа от вкъщи и дистанционна работа в платформите, за които този показател е наличен. Спрямо юни броят им намалява само с 1,3%, докато общият пазар се свива значително по-бързо. Така делът на дистанционните позиции в наблюдаваната база нараства от 6,9% на 7,4%. Това не означава, че дистанционната работа отново расте. По-високият им дял през юли се дължи основно на това, че абсолютният им брой се запазва по-стабилно от общия брой предложения.

Според анализа на JobTiger данните за юли показват охлаждане на пазара, но спадът не е равномерен. Най-силен е спадът на обявите в част от сезонните и големите масови сектори, докато дистанционната работа се запазва относително по-устойчива в рамките на месеца. На годишна база обаче спад се наблюдава във всички разглеждани направления, включително в IT сектора.

През август активността вероятно ще остане по-слаба заради отпуските, намаления капацитет в част от предприятията и приключването на много сезонни назначения.

По-важният тест ще бъде септември, когато обичайно се възобновяват отложени процеси по подбор. Ако есенното възстановяване е по-слабо от типичното, това би било допълнителен сигнал, че работодателите продължават да подхождат предпазливо към новите назначения.

Материалът Пазарът на обявите за работа буди притеснения, тестът ще е септември е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В една икономическа ситуация, белязана от скок на цените на енергията и увеличаване на разходите за живот, национализацията на ядрената енергетика би позволила осигуряването на евтина и надеждна електроенергия за потребителите. Национализирането на ядрената енергетика би било изгодно и от финансова гледна точка, тъй като, веднъж изградени и въведени в експлоатация, ядрените централи са твърде печеливши. Седемте реактора осигуряват на ENGIE стабилна годишна печалба в рамките на 1,5-2 милиарда евро. Това обяснява защо едно дясно правителство, обявяващо се твърдо в подкрепа на свободния пазар, като това на Барт Де Вевер, което освен това е критично настроено срещу високите социални разходи във Валония и предлага отменянето на санкциите срещу Русия, би предприело толкова силно интервенционистка мярка в белгийската икономика.

Това, което предприема Белгия, не е нищо ново: тя е последната западна демокрация, която поема по пътя на национализацията. При правителството на Киър Стармър Великобритания започна повторната национализация на железниците си през 2024 г., а през 2025 г. пое фактическия контрол върху последния действащ стоманодобивен завод в страната – в Скънторп. В момента се подготвя принудителното му придобиване от китайския му собственик – групата Jingye. Очаква се новият министър-председател Анди Бърнам да поеме контрола върху изпитващото финансови трудности дружество Thames Water и да разпростре тази кампания на национализация и върху други водоснабдителни дружества, както и върху дружества от жизненоважнисфери на  обществените услуги като електроснабдяването и газоснабдяването.

Във Франция Националното събрание гласува през ноември 2025 г. и през юни 2026 г.за национализацията на активите на групата ArcelorMittal. Това решение следва поредица от стратегически придобивания, осъществени от френската държава, сред които са корабостроителниците Chantiers de l’Atlantique през 2017 г. и изкупуването на частните дялове в енергийния гигант EDF през 2022 г. По същия начин нидерландските власти предвиждат държавно участие в най-големия корабостроител в страната – Damen, и от години провеждат програма за изкупуване на говедовъдните стопанства, които имат голям дял в прекомерните емисии на азот.

Извън Европа национализацията също намира подкрепа сред различни политически партии от целия политически спектър. В САЩ второто правителство на Доналд Тръмп се стреми да утвърди господството на държавата не само в сектора на редкоземните елементи, но и спрямо големите технологични компании, специализирани в социалните мрежи, производителите на полупроводници, стоманодобивните предприятия и компаниите за изкуствен интелект. През 2025 г. то придоби мажоритарен дял в MP Materials – единственият рудник за добив на редкоземни елементи в Съединените щати; наложи продажбата на цена по-ниска от пазарната на американските активи на TikTok на консорциум от американски инвеститори в рамките на една от най-мащабните технологични експроприации през този век; запази т.нар. „златна акция“ в US Steel, за да се наложи над японските ѝ собственици; и придоби 10% дял в производителя на електронни чипове Intel. Наскоро Тръмп също така загатна за възможността държавното участие да бъде разширено и към компаниите, развиващи изкуствен интелект.

В началото на лятото на 2026 г. в Съединените щати се разгоря истински национален дебат относно публичната собственост върху компаниите за изкуствен интелект. OpenAI вече предложи на Белия дом да придобие 5% дял от капитала на компанията.

Най-амбициозното предложение обаче дойде от преподавателите по право Джереми Беърър-Френд и Сара Полц, публикувано в Columbia Journal of Tax Law: да бъде наложен еднократен данък в размер на 50% върху капитала на компаниите за изкуствен интелект със системно значение, като той обаче бъде платен в акции. Тази политическа идея, която се състои в прехвърлянето на 50% от капитала на големите компании за изкуствен интелект в публичния сектор, наскоро получи подкрепата на сенатора Бърни Сандърс и други представители на лявото крило на Демократическата партия. Днес тя се разглежда като авангардно направление в прогресивната политика по отношение на изкуствения интелект.

Извън западния свят също се наблюдават множество процеси на национализация на всички континенти. Така например Мексико и Чили започнаха съответно през 2018 г. и 2023 г. действия за поемане на контрола от страна на държавата, съответно върху своите вериги за доставки на литий. Златните мини и находищата за производство на уран бяха национализирани в Мали, Буркина Фасо и Нигер, след като военни хунти завзеха властта в тези страни в началото на 20-те години. В Индонезия правителството на Прабово Субианто започна мащабна програма за конфискация на активи на чуждестранни компании в секторите на палмовото масло и никела. Приходите от тези операции бяха използвани за засилване на обществените услуги и за финансиране на новия държавен инвестиционен фонд на Джакарта – Danantara.

Засилващото се неравенство, дължащо се частично на непрекъснато увеличаващите се разходи за живот, предизвиква социално напрежение, представляващо важен фактор, който не може да бъде пренебрегнат, за обяснението на тази засилваща се вълна от национализации и нарастващ държавен контрол върху частната собственост. В Берлин на общ референдум, проведен през 2021 г., беше одобрена експроприацията на Deutsche Wohnen & Co., най-голямата частна компания собственик на недвижими имоти в града. Тази мярка е допустима съгласно член 14 от германския Основен закон (Grundgesetz) – конституцията на страната, който позволява на държавните органи да отчуждават недвижима собственост с цел подобряване на благосъстоянието на населението. Част от това е и гарантирането на достъп до жилища на достъпни цени. Призивите за национализация на железниците, водоснабдяването и обществените услуги във Великобритания произтичат от същия стремеж за защита на общественото благосъстояние.

На общинско равнище Париж и Барселона през последните години провеждат политики, насочени към придобиване на частни терени с цел увеличаване на дела на обществените пространства и инфраструктура. В Ню Йорк новият кмет Зохран Мамдани представи стратегия, която той нарече „Block by Block“ („Квартал по квартал“), която позволява на града да отчуждава рушащи се жилищни сгради, или такива, в които са наети само няколко апартамента. В много случаи смисълът на тези политики на отчуждаване не се състои толкова в реалното им прилагане, колкото в тяхното стимулиращо въздействие. Заплахата от одържавяване насърчава частните собственици да влагат повече средства в инвестиции и модернизация на инфраструктурата, за да избегнат загубата на собствеността си.

Нова световна вълна на национализации

Това, на което сме свидетели с всички тези инициативи за засилване на публичния контрол и държавната собственост в индустрията на първо място – явление, което на пръв поглед изглежда разнородно, но в цялост разкрива забележителна последователност – е появата на нова световна вълна на национализации. Това явление не е нещо ново и ние вече сме го наблюдавали в миналото. Историята показва, че национализациите обикновено се случват на последователни вълни. Те често са служили като политически сигнал при различни исторически състояния – от войни и ясно изразени идеологически промени до икономически депресии и резки ценови сътресения.

Ето защо национализациите често се концентрират в кратки, но интензивни периоди. Но съществува също и ефектът на имитация и демонстрация на сила: от момента, от който големите държави започнат да национализират активи, това насърчава и други страни да предприемат подобни действия.

От 2016 г. насам се наблюдава разпадане на представата за неприкосновеността на частната собственост, както и на консенсуса около свободната търговия и икономическия принцип на laissez-faire (ненамеса на държавата в икономиката). От 2021 г. насам използването на индустриалната политика, митата и санкциите като средства за политически и икономически натиск се превърна в широко разпространена практика по света. Военните конфликти с висока интензивност в Източна Европа и Близкия изток породиха нови интервенционистки тенденции както в международната, така и във вътрешната икономическа политика. Целта е да се стабилизират пазарите, да се предотврати изнасянето на производства, да се гарантира снабдяването на страната с жизненоважни стоки, както и да се налагат санкции на противниците и да се конфискуват ресурсите на съперниците.

В този смисъл настоящата вълна от национализации е свръхдетерминирана от множество причинни фактори. Но всяка свръхдетерминация се съпътства от противоречия и може да бъде характеризирана като специфична комбинация от доминиращи и подчинени тенденции. Сред различните движещи сили на настоящата вълна от национализации (геополитиката, екологично-инфраструктурната криза и социалния конфликт) доминиращият фактор е първият: радикализирането на геоикономическите политики, водени от Съединените щати и все повече следвани от държави като Китай, Иран, Русия, Индонезия и страните членки на Европейския съюз.

Този процес може да бъде характеризиран по различни начини: според Адам Туз може да се каже, че наблюдаваме настъпването на една американска „хиперагенция“ в постхегемоничната епоха; Ерик Хелайнер, от своя страна, говори за „неомеркантилистки свят“; а Арно Орен описва това като завръщане към нова фаза на „капитализма на ограничеността“.

Независимо от използваните определения, тази промяна се утвърждава като структурна и идеологически разнородна: социалисти демократи, привърженици на „Make America Great Again“, партийни функционери на Лейбъристката партия, фламандски националисти, чилийски и мексикански популисти, военни хунти в държавите от Сехел и бивши индонезийски генерали – всички те осъществяват програми, които допринасят за тази световна тенденция: да прибягват към национализацията.

След като това е установено, как да оценим тази вълна от национализации от историческа гледна точка? В статия, наскоро публикувана в списание Finance and Development на Международния валутен фонд, имах възможност да се върна към три вълни на национализация, които белязаха XX век. Първата беше възходът на национализацията като част от политика за борба с кризата. Тя беше от етатистки тип и започна по време на Голямата депресия, когато световната икономика се срина, а водещите национални индустриални предприятия започнаха да бъдат повторно национализирани след повече от половин век на нарастваща глобализация.

В тази вълна участваха множество действащи лица с много различни политически убеждения – от прогресивни демократи като Франклин Рузвелт, Народния фронт на Леон Блум във Франция и популистите в Мексико, до фашистките режими на Хитлер и Мусолини, като се мине през генералите в Латинска Америка и сталинската държава-партия в Съветския съюз.

Втора вълна се състоя в края на 40-те години, когато европейските държави национализират голяма част от обществената си инфраструктура, жилищния фонд, енергийните си системи и значителна част от индустриалните предприятия. Тези реформи се вписват в по-ясно оформеното общо идеологическо разбиране, основано на следвоенното възстановяване и на нов обществен договор, който отстоява принципите на социалната справедливост и по-активната роля на държавата.

Това разбиране надхвърли простото разделение между леви и десни партии и засегна както християндемократите, социалдемократите, консерваторите, така и либералите.Всичко това с ясната цел да се преодолеят  последиците от фашизма и да се демократизира икономиката. Студената война и неравенствата, наследени от империалистическото господство обаче наложиха сериозни ограничения върху способността на т.нар. държави от „Третия свят“ да провеждат подобен тип политика. Затрудненията, свързани с платежния баланс, както и насилствената намеса и подривните действия водени от западните държави, възпрепятстваха национализациите, въпреки че редица страни в Латинска Америка, Африка и Азия многократно се опитваха да сложат ръка върху чуждестранни активи. Такъв беше случаят с Иран (1951–1953 г.), Гватемала (1954 г.) и Египет (1956 г.).

Този неравнопоставен режим на отчуждаване, който улесняваше национализациите в страните от Севера, но практически ги правеше невъзможни в страните от Юга, започна да се променя през 70-те години, когато хаосът в международната парична система след разпадането на системата от Бретън Уудс предостави по-голяма гъвкавост в осъществяването на експроприациите. Съединението прави силата: държавите от ОПЕК използваха приходите си от петрол, за да поемат контрола върху своите въглеводородни ресурси, докато страните от Г-77 поведоха кампания в Организацията на обединените нации за увеличаване на дела им в световния доход.

През 1975 г. развиващите се държави национализираха по едно чуждестранно предприятие (главно с американски, британски, германски и френски капитали) на всеки четири дни. „Шокът на Волкър“ (1979–1981 г.) и последвалата световна дългова криза сложиха рязко край на този процес. Въпреки това този период остава най-продължителната вълна на национализации, наблюдавана досега.

Представената по-долу класификация на трите вълни на национализация през XX век не е изчерпателна. Ако се върнем към периода преди 20-те години на XX век, могат да бъдат откроени и други подобни периоди: продължителният процес на секуларизация на църковните имоти и премахване на църковните привилегии (1760–1870 г.); национализацията на железопътните компании (1860–1900 г.), през който повече от една четвърт от световната железопътна мрежа е национализирана; огромната вълна от конфискации на вражеско имущество станало по време на Първата световна война, когато воюващите страни конфискуваха значителни активи на своите противници, проправяйки по този начин пътя към Октомврийската революция от 1917 г. Това гигантско по своето значение събитие доведе до едни от най-мащабните експроприации, познати в световната история.

Независимо дали разглеждаме настоящата вълна на национализации като четвъртата за сто години или като седмата за последните два века, остава фактът, че тя е благоприятствана от определен брой фактори, които лесно могат да бъдат идентифицирани. Това е широко разпространено политико-икономическо явление, което обхваща както различни региони на света, така и различни категории активи.

След като вече успяхме добре да я идентифицираме, сега трябва да я анализираме. Сравняването ѝ с предишните вълни на национализация ни позволява да откроим както нейните най-нови аспекти, така и онези, които я доближават до предходните.

Национализиране в епохата на глобализирания капитал: безпрецедентната конюнктура на 20-те години на XXI век

Вълната на национализации през 20-те години на XXI век напомня тази от 30-те години на XX век, тъй като съвпада с разпадането на един предишен международен икономически ред: от една страна либералната световна икономика, основана на златния стандарт, изградена през 70-те години на XIX век, а от друга – съвременният неолиберален свят на свободната търговия и господството на глобалните капиталови потоци, който се оформя от 70-те години на XX век. Днешната тенденция напомня също така периода между двете световни войни, доколкото национализацията се използва като инструмент от много широк кръг държави, заемащи както господстващи, така и подчинени позиции в световната икономика.

През 30-те години на XX век национализации се извършват в Съединените щати, Боливия, Франция, Съветския съюз, Великобритания и Румъния. Днес отново сме изправени пред широко разпространена вълна от национализации, която обхваща както най-богатата държава в света – Съединените щати, така и някои от най-бедните, като Нигер. Това ясно отличава настоящата вълна от двете вълни в средата на XX век, при които те се извършваха или в най-силните икономики (през 40-те години), или в най-слабите (през 70-те години).

В настоящия момент всички едновременно се борят за привилегировано място в световната икономика, използвайки всички налични средства. Макар че дългогодишните механизми за дисциплиниране, упражнявани от глобалния Север, и властта на кредиторите остават силни, интересът и вниманието към контрола върху международните икономически норми са значително по-слаби, отколкото преди. Поради това една сравнително благоприятна нормативна среда, в която много развиващи се държави могат да извършват национализации, вероятно ще се запази, докато неомеркантилизмът продължава да доминира.

Въпреки това, както откриха страните от Г-77 през 70-те години, това не означава, че развиващите се икономики разполагат с пълна свобода на действие. Продължават да съществуват тежки икономически средства за принуда. Остават сериозни икономически ограничения: може ли чуждестранната собственост да бъде изкупена? Може ли държавата да устои на неизбежната ответна реакция от страна на инвеститорите и правителствата, които се противопоставят на национализацията? Възможно ли е да се постигне нов modus vivendi между държавите, извършващи национализации, и мултинационалните корпорации? Перифразирайки Маркс: държавите могат да национализират както пожелаят, но не могат да извършват експроприации при каквито условия пожелаят.

Една последна важна прилика между 20-те години на XXI век и 30-те години на XX век е политико-идеологическото многообразие сред привържениците на национализацията. И в двата случая усещането за неотложност е толкова силно, а социалният и икономическият натиск в нейна полза е толкова мощен, че политическите табута и традиционните идеологически разделения в крайна сметка отстъпват пред натиска на обстоятелствата. Доналд Тръмп и Бърни Сандърс имат много малко общо помежду си в идеологически план, освен убеждението, че американският либерализъм от края на XX век се е провалил в очите на американското общество. Тръмп е привърженик на регресивното преразпределение с авторитарни тенденции, докато Сандърс подкрепя прогресивното преразпределение и е привързан към демократичните ценности.

Политиката, насочена към разширяване на публичната собственост върху предприятията в областта на изкуствения интелект, ще има много различни последици в зависимост от това кой я осъществява. Ентусиазмът на Тръмп в това отношение е ясно отражение на неговата обсебеност от борсовите курсове, на силния му интерес към личното обогатяване и на склонността му да третира държавата като частна фирма.

За сметка на това при Сандърс има друг дълбок философски аргумент, с който се обявява в защита на публичната собственост. Като се има предвид, че компаниите в областта на изкуствения интелект вече присвоиха голяма част от нашия живот, от нашите данни и от нашата култура, без да изплатят каквото и да било възнаграждение на собствениците и творците, чиито труд позволи създаването на големите езикови модели (LLM), според него е справедливо хората, които са били ограбени по този начин, да получат обратно част от средствата, генерирани благодарение на техните способности.

За да разберем тази нова епоха на национализации, е важно да обърнем внимание на структурните различия в мотивацията за провеждането им. Зад политики, които на пръв поглед изглеждат сходни, се крият съвсем различни политически програми, икономически интереси и обществени визии. Структурните аналогии на равнището на политиките не могат и не трябва да ни отклонят от необходимостта да ги тълкуваме и да предприемаме политически действия, за да се изправим срещу тях, да ги оспорваме, да ги подкрепяме или да ги адаптираме.

Това, с което настоящата вълна ни сблъсква, е неизбежният характер на тази политика в една епоха, белязана от структурни промени в световния икономически ред, геополитически съперничества и климатични и енергийни кризи. Необходимо е отново да се обърнем към историята на принудителните промени в собствеността, да приспособим нейните поуки и уроци към съвременните условия и да си изясним добре какво те могат и не могат да изпълнят. Тя може да постигне повече, отколкото твърдят най-яростните ѝ противници, но не толкова, колкото очакват най-ентусиазираните ѝ привърженици.

Поставянето на настоящето в историческа перспектива помага преди всичко да се разбере какво е новото и безпрецедентното в това, което преживяваме днес. Ако има нещо наистина ново, то е специфичното съчетание между широко разпространената национализация в различни държави, при различни идеологии и в различни икономически сектори, и същевременното запазване на исторически високи равнища на трансграничната мобилност на капитала. На хоризонта не се очертава нито нова Голяма депресия, нито друга криза на деглобализацията.

Никога досега не сме живели в свят, в който държавата разширява контрола си върху собствеността, докато едновременно с това глобализацията на капитала и финансите остава толкова силна, колкото е днес.

Именно в тази поразителна действителност се крие новостта на настоящата историческа ситуация.

Материалът Задаващата се национализация. (Не става дума нито за Маркс, нито за Тръмп) е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Почти всички продажби са на дизелови модели (2714), като този сегмент отчита ръст от 6.3% спрямо същия период на 2025 година.
Със 111 продажби през първото полугодие при електрическите микробуси се отчита ръст от 98%.
За 6 месеца у нас е продаден само един ван с бензинов двигател, което води и до -75% годишен спад.

За сравнение данните общо за ЕС в сегмента на микробусите сочат, че дизелът остава предпочитаният избор за купувачите на нови ванове, въпреки че регистрациите намаляват с 1,8% до 587 272 бройки, като пазарният му дял пада от 82% през първата половина на 2025 г. до 79,1%.
Електрически зареждащите се ванове нараствант с 41,6%, заемайки 13,2% пазарен дял, което е увеличение от 9,5% през първата половина на 2025 г.
Бензиновите модели намаляват с 21,2%, ограничавайки пазарния си дял до 3,8% (от 4,9%).
Регистрациите на хибридни ванове отбелязват силен ръст (+31,7%), въпреки че представляват само 3,3% от пазара на ЕС.

При камионите у нас продажбите отчитат спад от -3.9% (1727 броя), докато продажбите на нови автобуси се увеличават с 4% (153 броя). Тук обаче има силен спад при електрическите автобуси (-73%, 14 броя).

Като цяло АСЕА обобщава, че европейският пазар на търговски превозни средства отбеляза положителна първа половина на 2026 г., въпреки геополитическите трудности – ванове +1,9%, камиони +9,8%, автобуси +22,7%

Ръстът в сегментите на вановете и камионите отразява възстановяване от ниска база, докато сегментът на автобусите показа силен растеж. Електрически зареждащите се превозни средства продължават да печелят пазарен дял, но навлизането им остава под необходимия темп, ограничено от недостатъчни благоприятстващи условия, особено в сегментите на по-тежките превозни средства.

Материалът Пълна доминация на дизела при продажбите на нови микробуси у нас е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Икономиите са нещо необходимо в държавното управление, но само ако са добре обмислени. В противен случай ползите от спестените средства може да се окажат по-малки от причинените щети. Подобен е казусът с окрупняването на общините в България.

В страната има 265 общини, някои от които са действително малолюдни. От години се коментира, че поддържане на общинска администрация в общини с 2-3 хиляди жители (а има и по-малки) е нецелесъобразно. Както заявява Фискалният съвет, „намаляващото население прави административната тежест за малките общини непосилна“.

Действително – колкото и малка да е общината, тя се нуждае от: кмет, заместник-кмет, председател на общинския съвет, секретар, счетоводител, деловодител, юрисконсулт, няколко експерти и персонал за поддръжка на общинските сгради и автомобили. Публичните средства за всички тези заплати и осигуровки на много места не съответстват на реалната услуга, която хората получават.

По тази и други причини Институтът за пазарна икономика се обявява за „териториално-административна реформа, която да окрупни част от фрагментираните днес общини“. Много българи виждат логика в това предложение, но монетата има и обратна страна.

Не най-маловажно възражение срещу окрупняването на общините засяга събирането и поддържането на статистическа информация. Днес изследовател може да проследи динамиката на населението в различните части на България още от края на XIX век, защото общините като цяло са запазили границите си. Вече се събира и по-подробна информация на общинско ниво, която позволява задълбочени стопански анализи.

Така например, ползвайки секторни данни за икономиката на планинските общини в България за 20-годишен период, през 2024 г. приложих многофакторен модел и успях да докажа, че регионалната демография не се влияе от размера, а от производителността на промишлените предприятия. Един съвременен завод може да забави и дори да спре обезлюдяването – но не и добивът на подземни изкопаеми.

Посоченият извод е статистически гарантиран и говори за нуждата от сериозни промени в регионалната икономическа политика. Ето такива изследвания и изводи ще станат много по-трудни, ако малките общини бъдат слети с големите.

Има и по-сериозни аргументи „против“. Много от малолюдните общини в България са разположени по границите, включително външни за ЕС. Трекляно и Бойница – и двете общини с население под 1000 души, граничат със Сърбия. Малко Търново и Болярово – с под 3000 души – са на границата с Турция.

Каналджиите на мигранти и контрабандни стоки, включително наркотици, ще се зарадват, ако общинската власт в граничните райони бъде допълнително отслабена. Нещо повече, в тези периферни територии самото поддържане на общинска власт – независимо какви публични услуги доставя – е заявка за национален суверенитет. Така че стриктното придържане към демографски или финансово-икономически показатели относно това дали една община има право на самостоятелно съществуване е късогледо.

Без да влизам в подробности, също и религиозният и етническият фактори не са без значение в административното делене на страната. Интересуващите се от регионално развитие имат пред себе си достатъчно примери, насочващи размислите към хипотетични ситуации, в които похарчването на няколко милиона повече за заплати на общински служители може да се окаже най-малкият проблем за държавата.

В наративите на Фискалния съвет и на ИПИ се изтъква, че в някои общини 50% и повече от заетите са в публичния сектор. Това наистина е така и е неблагоприятно – но да се реагира на този факт, като се „режат“ работни места в общините, не би било разумно.

Ситуацията е дори по-тревожна, защото обхваща не просто общини, а цели области. От 16 250 наети лица в област Видин през 2024 г., наетите в държавното управление, администрацията, образованието и здравеопазването общо са близо 7 000. В областта безработицата е двуцифрена, независимо че на национално равнище отчитаме рекордно ниски стойности – а в някои общини варира в границите 25-50%. В области Монтана и Враца положението не е много по-добро.

Общинската заетост е палиативен начин държавата някак да помогне на обширни райони от страната, където възможностите за предприемачество са крайно оскъдни, а частният сектор не предлага адекватни работни места. Палиативната грижа е все пак грижа.

Безпристрастен анализатор би видял във всичко това знак за провала на възприетия през последните десетилетия държавен подход към регионалното развитие. Всичко, което бе оставено на „свободния пазар“ – преработваща промишленост, енергетика, туризъм, селско стопанство – обилно кръвопуска работни места, а някаква стабилност има само в публичния сектор. Регионалната икономика от години е на командно дишане, а сега се предлага да й бъдат отнети и животоподдържащите системи.

Ако общинската заетост бъде свита, както предлагат Фискалният съвет и ИПИ, нивото на заплатите в малките общини ще спадне рязко – каквато сякаш е целта на тези предложения. Но ще бъде ли това от полза за регионалната икономика? Съмнявам се.

Сдружението на общините (НСОРБ), което също е против окрупняване, издига на преден план и аргумента за осигуряване на достъп до административни и социални услуги. Сливането на общини може да доведе до ситуация, в която възрастен човек ще трябва да пропътува 50-60 км (по лоши пътища и със собствен транспорт), само за да подаде документи или да се срещне с представител на властта или социалните служби.

Ако престанат да бъдат общински центрове, няколко десетки селища ще изпаднат в още по-голяма социална и демографска депресия и ще се изпразнят от население. Да се позволи нещо подобно определено не е държавнически подход.

Разбира се, изредените аргументи „против“ не означават, че нещата трябва да продължат постарому. Но вместо „сливане и закриване“, може да се заложи на по-гъвкавата практика за междуобщинско сътрудничество. Един юрисконсулт може да покрие нуждите на примерно пет малки общини. Между 3-4 съседни общини може да се създаде общо звено „Териториално и селищно устройство“: главният архитект ще приема граждани по един ден от седмицата във всяка община.

Перспективно е и създаването на общи центрове за европейски проекти: малки общини със слаб административен капацитет изпускат милиони, защото нямат експерти, които да пишат европроекти. Подобни центрове ще донесат значителна добавена стойност, защото проектите ще предвиждат интеграция на регионалните ресурси: общ туристически маршрут, ремонт на свързващ път, общи системи за управление на отпадъците и т.н.

Междуобщински предприятия за комунални услуги са друг инструмент, който може да направи ненужно механичното „сливане на общини“. Още по-голяма е перспективата за общ ИТ отдел и споделен сървърен център, който да покрие примерно 10 общини.

За да станат възможни тези неща, които ще подобрят публичните услуги и ще засилят регионалната динамика, без да е нужно „рязане“, са нужни промени в Закона за местното самоуправление, регламентиращи правата и отговорностите на „Асоциации от общини“. Тоест, моделът е известен, но остава да се появи и политическа воля.

Впрочем в теренни изследвания съм намирал подобни неформални асоциации от общини в Източна Стара планина и в Югозападна България. Изправени пред липса на подходяща законова рамка, а още повече пред липса на достатъчно ресурси за развитие, българските общини се самоорганизират и съюзяват на съседски или друг принцип.

Може би най-убедителният аргумент „против“ механичното сливане на малки общини дава историята. През 1978 г. е направен подобен опит, като Златица и Пирдоп са слети в град Средногорие, а към тяхната община са добавени Челопеч, Чавдар, Мирково и Антон. Това търсещо „ефективност“ обединение се разпада скоро след падането на комунистическия режим и съдбата му е поучителна.

От самото начало има яростни спорове коя да е „столицата“ на Средногорие. Когато София решава това да е Пирдоп, Златица е дълбоко засегната, защото губи и името, и статута си на градски център. Освен това се чувства финансово ощетена: средствата, постъпващи в общинския бюджет от МДК (днешния металургичен гигант на „Аурубис“) се разпределят от Пирдоп. Хората са убедени, че Пирдоп си прави паркове и си асфалтира улиците и не оставя нищо за останалите в общината.

Веднага след Десети ноември в Златица се организират комитети за отделяне от Пирдоп и за връщане на старото име. Правят се протести с масови подписки. Предстоят местни избори, но става ясно, че нормална кампания за кмет не може да се проведе. За да се предотвратят пътни блокади и може би сблъсъци, държавата е принудена да се намеси бързо и така с Указ 255 на Президента от 22 август 1991 г. изкуственият град Средногорие престава да съществува. На мястото на старата община възникват шест нови.

Подобни конфликти са неизбежни, ако пак тръгнем да сливаме общини от съображения за „чиста ефективност“. Впрочем отделената от Средногорие община Чавдар с население 1130 души показва, че и съвсем малките административни единици може да се развиват успешно. Да вземем и Маджарово: само преди 15 години пример за регионален провал, днес благодарение на екотуризъм и животновъдство общината се стабилизира демографски и се прочува с дивата си природа.

Една от записаните от Петко Славейков български народни пословици гласи „Зарад бълхата изгаря юрганя“. Тоест, в опит за преодоляване на досадни, но сравнително малки дефекти някой може да унищожи много по-големи и ценни неща. Реформа на националната регионална политика е категорично необходима. Но тя не трябва да се извършва механично, и със сигурност трябва да отчете много по-широк кръг аргументи от „чистата икономическа целесъобразност“.

Материалът Да се закрият ли малките общини? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Състоянието на пътната мрежа остава в центъра на обществения дебат, най-вече в контекста на тежките катастрофи и търсенето на мерки за повече безопасност. Често във фокуса са поведението на шофьорите, контролът по спазване на правилата и санкциите, докато качеството на самата инфраструктура често остава на заден план. Макар да не изчерпват цялостната картина на пътната безопасност, общинските данни на Агенция „Пътна инфраструктура“ ясно показват къде са концентрирани проблемите и кои общини изостават най-много в поддръжката на пътищата.

Данните, които разглеждаме, са предоставени по Закона за достъп до обществена информация от АПИ и представят състоянието на пътната настилка към края на 2025 година. От значение за актуалния дебат е, че данните описват единствено самата настилка, но не и съпътстващата я физическа инфраструктура – мантинели, знаци, осветление и подобни. Става дума за състоянието на републиканската мрежа; общинските пътища попадат извън този преглед, тъй като не са отговорност на Агенцията.

При пътищата с настилка АПИ разграничава три типа:

• Пътища в добро състояние, с повреди по настилката под 10%;
• Пътища в средно състояние, с повреди по настилката от 10% до 30%;
• Пътища в лошо състояние, с повреди по настилката над 30%.

По-общите изводи за различните класове пътища и областните различия разгледахме в предишна статия; днес се спираме по-подробно на данните за общините.

Пътищата в отделните категории според състоянието са почти равномерно разпределени — около 37% от отчетената дължина е в добро състояние, 36% е в средно, а 27% е в лошо. В 53 общини повече от половината настилка е в лошо състояние, а в 100 общини лошите пътища са поне една трета от отчетената обща дължина. Обратно, в 86 общини добрата настилка е над половината от пътната мрежа, което показва, че влошаването не е равномерно разпределено, а силно концентрирано. Показателно е и че в 31 общини няма нито един километър републикански път в добро състояние – цялата мрежа е в различен етап на разпад.

Мрачната картина може да се допълни  – има общини, в които лошото състояние доминира почти изцяло. В Мизия, Цар Калоян, Медковец, Якимово и Якоруда цялата отчетена дължина на настилката попада в категория „лошо“, а в Приморско, Борован, Дългопол, Георги Дамяново, Несебър и Царево делът ѝ също е много висок. При част от тези общини става дума за сравнително малки по дължина участъци, но има и случаи, в които лошото състояние обхваща значителна мрежа от по над 50 км път — например във Враца, Монтана, Средец, Разград, Видин, Несебър, Сунгурларе, Ихтиман и Самоков.

В другия край на разпределението има общини, при които почти цялата или цялата настилка е в добро състояние — например Струмяни, Суворово, Банско, Минерални бани, Чупрене, Опака, Неделино и Сопот. По-големи общини като Велинград, Благоевград, Аксаково, Омуртаг, Асеновград, Димитровград и Свиленград също се отличават с висок дял на пътищата в добро състояние.

Има отчетлива разлика в състоянието на пътищата между Северна и Южна България. Общините с много висок дял на пътищата с настилка в добро състояние са съсредоточени в Югозападна България, и обратно – в Северозапада са концентрирани тези с висок дял на лоши пътища. Въпреки че част от тези вариации се обясняват с различните темпове на изграждане на нови магистрали и първокласни пътища, неизбежно роля играе и приоритизирането на ремонтите в определени региони на страната.

Дебатът около катастрофите и смъртността в никакъв случай не се изчерпва с качеството на настилките и останалата физическа инфраструктура. Тя обаче е не заобиколим фактор – и най-добрите шофьори и безопасни автомобили не могат да преодолеят лошото състояние на пътищата. По тази причина мерки, които целят спад на инцидентите по необходимост трябва да адресират качеството, както при изграждането, но особено при поддръжката на пътната мрежа.

Материалът 31 общини нямат път в добро състояние, в 100 доминират лошите е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Докато подновената конфронтация между Вашингтон и Техеран повиши цените на петрола и съживи опасенията относно сигурността на корабоплаването през Ормузкия проток, друга заплаха тихо се появява много по-близо до дома. Ключови вътрешни корабни габарити, включително Кьолн и Кауб на Рейн и Будапеща на Дунав, са паднали до нива, рядко срещани извън годините на голяма суша, принуждавайки баржите да намалят товарите си и увеличавайки транспортните разходи. Сами по себе си ниските нива на реките са неудобство. В комбинация с нарастващото геополитическо напрежение в Близкия изток, те се превръщат в нещо по-опасно: мултипликатор на енергийната несигурност.

Ключови търговски маршрути

Европейските реки са скритите артерии на нейната енергийна система. Горивото, внесено през Ротердам, Антверпен и Амстердам, все още трябва да се придвижва във вътрешността на страната до рафинерии, електроцентрали, химически заводи и промишлени потребители. Когато сушата намалява капацитета на баржите, всеки тон въглища, дизел, бензин, химикали или биогориво изисква повече плавателни съдове, по-високи товари и по-дълги срокове за доставка.

Тъй като подновените военни действия между САЩ и Иран отново заплашват петролните потоци през Ормузкия регион и тласкат цените на енергията нагоре, свиващите се водни пътища на Европа рискуват да превърнат външния шок от доставките в много по-широка вътрешна логистична криза.

И моментът едва ли би могъл да бъде по-лош.

Рейн е най-важният вътрешен търговски воден път в Европа. Само германската индустрия разчита на него, за да транспортира приблизително 200 милиона тона стоки годишно, включително горива и промишлени суровини. В Кауб, най-критичното стеснение на реката, водата е спаднала до изключително ниски нива за юли, което принуждава корабите да плават само частично натоварени. Някои оператори съобщават за намаление на товарите с 80% в зависимост от вида на кораба и маршрута.

Дунав разказва подобна история.

В Будапеща нивата на водата са ниски, често свързвано със засушаванията едва в края на лятото. Корабоплавателните компании вече съобщиха, че корабите работят само с част от нормалния си капацитет, докато допълнителните такси за превоз на товари са се увеличили рязко, тъй като операторите се опитват да компенсират намалените обеми на товарите.

Стрес тест

Това е важно, защото енергийната система на Европа става все по-зависима от логистичната гъвкавост. След загубата на голяма част от руския тръбопроводен газ, Европа възстанови енергийната си сигурност около морския внос на втечнен природен газ, петролни продукти и алтернативни горива. Предположението беше, че докато товарите могат да достигат до европейските пристанища, пазарите ще останат адекватно снабдени.

Но пристанищата са само началото на пътуването.

Рейн свързва терминалите за внос в Северно море с индустриалния център на Германия. Въглищата за електроцентралите, суровините за химическите производители и петролните продукти за потребителите във вътрешността на страната зависят силно от речния транспорт.

Когато нивата на реките се сринат, товарите трябва да бъдат пренасочени към железопътните и автомобилните мрежи, които често вече са претоварени и по-скъпи. Последицата не е непременно пълен недостиг. По-често това е рязко покачване на разходите за доставка, което се отразява директно на цените на енергията и промишлеността.

Нарастващи разходи

Икономическите щети далеч не са теоретични.

По време на предишни суши в Рейн, особено през 2018 г., Германия преживя осезаеми индустриални смущения и загуби на производство.

Поуката от този епизод беше, че нивата на реките могат да се превърнат в макроикономически променливи. Когато баржите спрат да се движат ефективно, фабричното производство, разпределението на горивата и рентабилността на промишлеността страдат.

Сега добавете Близкия изток.

Подновеният военен обмен между Съединените щати и Иран отново насочи вниманието към Ормузкия проток, най-важната точка за транзит на петрол в света.

Атаките срещу корабоплаването, военните удари и ескалиращите заплахи вече повишиха цените на петрола и отново разпалиха опасенията относно прекъсванията на движението на танкерите. Дори без пълно затваряне, повишеният риск повишава разходите за застраховки, превози и стоки.

За Европа опасността се крие във взаимодействието между тези два риска.

По-високите цени на петрола обикновено могат да бъдат поети. Временните прекъсвания на корабоплаването обикновено могат да бъдат управлявани. Ниските нива на реките обикновено могат да бъдат заобиколени. Но когато и трите се появят едновременно, системата става значително по-малко устойчива.

Европейските рафинерии може да се сблъскат с по-високи разходи за суров петрол поради напрежението в Персийския залив, докато дистрибуторите едновременно се затрудняват да транспортират горива във вътрешността на страната поради ограничения трафик на баржи.

Производителите на химикали биха могли да се сблъскат с повишени цени на суровините в същия момент, в който логистичните разходи скочат.

Комуналните услуги може да открият, че алтернативни горивни запаси са налични в пристанищата, но е по-трудно и по-скъпо да се транспортират до мястото, където са необходими. Всеки проблем подсилва останалите.

Всъщност, веригата за доставки на енергия в Европа започва да прилича на стесняваща се фуния.

Преплетени рискове

Иронията е, че политиците все по-често разглеждат изменението на климата и геополитиката като отделни предизвикателства, изискващи отделни решения. Последните събития показват, че те стават дълбоко преплетени.

Същите горещи вълни и условия на суша, които понижават нивото на европейските реки, също така повишават търсенето на електроенергия и увеличават натиска върху енергийната инфраструктура.

Междувременно геополитическият конфликт намалява маржа за грешки на световните пазари на горива. Това, което изглежда като метеорологичен проблем в Германия, може бързо да се превърне в проблем за енергийната сигурност в цяла Европа.

Ето защо търговците трябва да обръщат внимание не само на изстрелванията на ракети в Персийския залив, но и на речните измервателни уреди в Кауб и Будапеща. Единият измерва геополитическия риск. Другият измерва дали Европа може физически да премести енергията, която вече има.

В продължение на десетилетия енергийната сигурност на Европа се оформяше от тръбопроводи, танкери и дипломация. Все по-често тя може да бъде зависима от валежите.

И с намаляването на реките и множествените конфликти, континентът научава неудобна истина: понякога най-опасната енергийна точка не е по средата на света, а минава през собствения ви заден двор.

Материалът Следващият енергиен шок за Европа може да дебне в задния ни двор е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Анализът изтъква, че това не е сигнал за край на бума около изкуствения интелект. По-скоро пазарът навлиза в нов етап от инвестиционния цикъл, в който инвеститорите започват да оценяват потенциалните победители по различен начин. Вместо да възнаграждават компаниите единствено за мащаба на инвестициите им в AI, те все по-често търсят доказателства, че тези разходи могат да се превърнат в по-високи печалби, по-силен паричен поток и устойчива възвръщаемост за акционерите.

Следващият етап от AI бума поставя нови изисквания към компаниите

Днес основният въпрос вече не е колко са готови да инвестират компаниите в изкуствен интелект, а кога тези инвестиции ще започнат да носят измерими финансови резултати. Настоящата промяна на пазара се илюстрира и обобщава по следния начин:

Защо инвеститорите търсят нови източници на растеж отвъд технологичните гиганти

Друг фактор зад настоящата ротация е високата концентрация на американския пазар през последните години. Представянето на основните индекси беше доминирано от ограничен брой технологични компании, а Великолепната седморка достигна безпрецедентен дял от пазарната капитализация и доходността на индексите.

Исторически подобни периоди на концентрация рядко продължават дълго. С покачването на оценките на технологичните лидери институционалните инвеститори започнаха постепенно да търсят нови възможности за доходност и диверсификация. В резултат част от капитала се насочва към сектори, които останаха в периферията на първата фаза на AI бума – индустрията, финансовите услуги, здравеопазването, защитните сектори и компаниите с малка капитализация.

Сред основните бенефициенти на тази тенденция е Russell 2000. Редица пазарни анализи отчитат силно представяне на индекса през 2026 г., като той значително изпреварва Nasdaq 100 и записва един от най-добрите си периоди на относително превъзходство от години.

Допълнителен аргумент в полза на компаниите с малка капитализация е по-силната им ориентация към вътрешния американски пазар. За разлика от глобалните технологични корпорации, голяма част от дружествата в Russell 2000 са по-слабо зависими от международните вериги за доставки, валутните колебания и външнотърговските рискове. На фона на продължаващата геополитическа несигурност този модел все по-често се възприема като предимство.

AI остава водещата инвестиционна тема, но печелившите може да изглеждат различно

Едно от най-разпространените погрешни схващания е, че инвеститорите започват да се отдръпват от изкуствения интелект. По-скоро се случва обратното. Капиталът не напуска AI екосистемата, а започва да се преразпределя вътре в нея. Докато в началото на цикъла основните печеливши бяха компаниите, които финансираха изграждането на AI инфраструктура, днес инвеститорите все по-често насочват вниманието си към бизнесите, които вече реализират ползи от тези инвестиции или доставят необходимите технологии и оборудване.

Сред тях са производители на полупроводници, доставчици на мрежова инфраструктура, компании за енергийни решения, системи за охлаждане, индустриална автоматизация и оборудване за центрове за бази данни. На Уолстрийт тези компании често се разглеждат като инфраструктурната в основата AI бума – бизнеси, които могат да печелят независимо коя конкретна технология, платформа или модел ще се наложи като лидер. Това показва, че настоящата ротация не е отхвърляне на изкуствения интелект, а по-скоро разширяване на кръга от потенциални победители.

Следващата фаза на AI бума вероятно ще бъде по-широка

Най-важният извод за инвеститорите е, че историята на изкуствения интелект става значително по-мащабна от една група компании. Първите години на AI бума бяха доминирани от сравнително малък брой технологични лидери. Днес обаче кръгът от потенциални печеливши се разширява. Инфраструктурни компании, индустриални предприятия, финансови институции, здравни компании и дружества с малка капитализация все по-често се разглеждат като потенциални бенефициенти на инвестициите и повишената производителност, свързани с изкуствения интелект. Историята показва, че големите технологични трансформации рядко създават само един кръг победители. Компаниите, които разработват новите технологии, често са сред първите бенефициенти, но не и единствените. Значителна стойност създават и бизнесите, които изграждат инфраструктурата, внедряват решенията или намират нови начини да ги използват в своята дейност.

Именно затова следващата фаза на бума около изкуствения интелект вероятно ще бъде по-широка и по-диверсифицирана от първата. За инвеститорите това означава, че възможностите вече не се ограничават до Великолепната седморка. Все по-голяма част от пазара търси компании, които могат да превърнат изкуствения интелект в устойчив източник на приходи, печалби и дългосрочна стойност. Това не означава край на историята на Великолепната седморка. По-скоро означава, че следващата глава от развитието на AI пазара може да има значително повече участници.

Материалът Промяна на пазара: вече се търси възвръщаемост от AI, а не големи разходи е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В романа си от 1942 г. „Отвъд този хоризонт“ (Beyond This Horizon) класическият автор на научна фантастика Робърт А. Хайнлайн разглежда проблема за нихилизма и загубата на цел, които могат да сполетят едно проспериращо общество. На корицата на първото издание пише:

Завладяващ роман за бъдещата Земя, където науката и технологиите са решили всички проблеми – освен въпроса „защо“ съществува животът.“

Тази дилема – материално благополучие, съчетано с морална безпътица – е поне толкова актуална днес, колкото е била и когато Хайнлайн пише през средата на XX век. Това, което някои изследователи наричат „криза на смисъла“, както и личните ми наблюдения върху много мои връстници, подсказва, че мнозина в развитите общества трудно намират здрава основа за своите морални убеждения. Някои не могат да приемат религиозните догми, но се надяват на религиозно възраждане, което да спаси цивилизацията от настъпващия нихилизъм. Други смятат, че хората трябва да се обединят около широк набор от хуманистични ценности, макар да признават, че не могат да предложат стабилна философска основа за тях. Трети пък призовават за пълно премахване на моралните норми и стандарти и дори приветстват подобно развитие.

Хайнлайн си представя различен път напред.

Когато Хамилтън Феликс – един от главните герои в „Отвъд този хоризонт“ – получава възможност да допринесе за дългосрочния просперитет на човешкия род, той се пита защо изобщо трябва да го прави. Един служител на име Мордан му обяснява, че чрез почти безплатна за него програма може да помогне за оцеляването на човечеството в далечното бъдеще. Феликс обаче отговаря:

„И въпреки това не виждам причина човешкият род да оцелява… Няма никакъв смисъл изобщо да си жив. Няма да допринасям за продължаването на тази комедия.“

След като Мордан продължава да го убеждава, Феликс възразява:

„Оцеляване! За какво? Докато не ми дадете убедително обяснение защо човечеството изобщо трябва да продължи да съществува, моят отговор ще бъде „не“.“

По-късно в романа Феликс отново се среща с Мордан. Този път Мордан е подготвил отговор на въпроса за голямото „защо“.

„Не възнамерявам да ти дам отговор тук и сега“ – признава той. – „Но би ли бил готов да съдействаш, ако знаеше, че се прави сериозен опит да се намери отговор на твоя въпрос?“

Мордан продължава:

„Такова изследване може да не приключи нито след години, нито през нашия живот. Но ако ти заявя, че подобно изследване ще бъде предприето сериозно, трезво, с пълна отдаденост и без да се жалят усилия – би ли се съгласил тогава да сътрудничиш?“

Няма да развалям излишно развръзката, освен да кажа, че това „Велико изследване“ действително започва. Героите осъзнават, че неговият мащаб трябва да бъде изключително голям, за да съответства на грандиозната задача да се търси моралната истина във Вселената.

Този измислен проект за „Велико изследване“, характерен за една епистемично зряла и недогматична цивилизация, поразително напомня реално предложение, направено от водещи морални философи през XXI век. Философите от Оксфорд Уилям Макаскил и Тоби Орд, основатели на силно влиятелното движение „ефективен алтруизъм“, защитават идеята, известна като „Дългото размишление“ (Long Reflection) – термин, въведен от Макаскил.

Тези философи признават, че спрямо огромния мащаб на човешката история вероятно все още сме постигнали малък напредък в изграждането на надеждни морални теории. Но вместо да се предадем на нихилизма, те отбелязват, че моралните въпроси може да не са принципно неразрешими – просто да са толкова трудни, че досега почти да не сме напреднали. Моралната философия може все още да се намира в своето детство, както физиката преди Нютон или биологията преди Дарвин.

През 1790 г. Имануел Кант прочуто заявява, че „никога няма да се появи Нютон на стръкчето трева“, неспособен да си представи, че нещо толкова сложно и хаотично като биологичния живот би могло да бъде обяснено чрез строга научна теория. По-малко от век по-късно Дарвин до голяма степен опровергава това убеждение. По същия начин бъдещи морални мислители може един ден да опровергаят както нихилистите, така и догматиците по начини, които днес все още не можем да си представим.

Затова оксфордските философи предлагат концепцията за „Дългото размишление“ – хипотетичен период от векове, хилядолетия или дори повече, през който човечеството да изследва моралните въпроси, вместо да се отказва от търсенето на моралната истина.

Както обяснява Тоби Орд в книгата си „Пропастта: екзистенциалният риск и бъдещето на човечеството“ (The Precipice, 2020):

По време на Дългото размишление ще трябва да развием зрели теории, които да ни позволят да сравняваме великите постижения, които нашите потомци биха могли да осъществят през еони и в мащаба на цели галактики.

Ние, хората от настоящето, включително и аз, сме слабо подготвени да предвидим резултатите от това размишление. Но сме в уникалната позиция да направим възможно неговото осъществяване.

Макар моралната философия да играе централна роля, Дългото размишление ще изисква прозрения от множество дисциплини. Защото въпросът не е само кои бъдещи състояния са най-добри, а и кои са изобщо възможни и какви стратегии най-вероятно ще доведат до тях. Това изисква анализи от науката, инженерството, икономиката, политическата теория и много други области.

В бестселъра си от 2022 г. „Какво дължим на бъдещето“ (What We Owe the Future) Макаскил допълва:

Смятам, че трябва да приемем, че не знаем как изглежда идеалното общество. По-важният въпрос е как можем да изградим такова общество, в което с течение на времето моралните ни възгледи да се усъвършенстват… Това, което трябва да създадем, е свят на морално изследване – свят, устроен така, че с течение на времето по-добрите морални норми и институции да имат по-голям шанс да надделеят и постепенно да ни приближат до възможно най-доброто общество.

Както Хайнлайн описва в романа си, а днес философите от Оксфорд Тоби Орд, Уилям Макаскил и Ник Бостром също подчертават, научно развитият свят след Просвещението вече не може да разчита нито на религиозни догми, нито на наивно възприети морални философии, за да направлява цивилизацията. Макар множество радикални групи все още да защитават своите догми и да се борят за каузите си, общата културна нагласа към скептицизъм и фрагментация на убежденията е станала толкова силна, че е трудно да си представим каквато и да е морална доктрина да обедини отново големи части от обществото, без да разполага с по-солидна философска основа от всички съществуващи досега идеологии.

В подобно общество се приема, че най-важните истини за света вероятно все още не са открити. Следователно нихилизмът, както и всяка друга разработена досега морална теория, трябва да се счита за преждевременен извод. Една епистемично зряла цивилизация не бива да се предава на моралната безцелност. Напротив – тя трябва да бъде посветена на моралния стремеж към разширяване на просвещението и непрекъснато увеличаване на обхвата и мащаба на човешкото познание.

Материалът Залогът на Хайнлайн: Срещу нихилизма, към морално откритие е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Замразените активи на Иран се състоят до голяма степен от приходи от петрол и резерви на централните банки, блокирани в чужбина, натрупани през годините на санкции, които се намират в юрисдикции, включително Китай, Ирак, Южна Корея и държави от Персийския залив. Макар че меморандумът за разбирателство между САЩ и Техеран, договорен в понеделник, все още не е публикуван, предишни ирански искания включват прехвърляне на първоначални 12 милиарда долара в сметките му. Вицепрезидентът Джей Ди Ванс, от своя страна, отрече, че меморандумът за разбирателство съдържа конкретна цифра за замразените активи.

Непосредственият въпрос е как да се съчетае подходът на Тръмп „без прах, без долари“ за ограничаване на ядрените оръжия с изискването на Иран за авансови плащания: Техеран иска доказателство преди спазване на условията, докато САЩ искат спазване на условията преди плащане. Включването на държавите от Персийския залив като посредници може да осигури заобиколно решение при всяко споразумение относно иранските средства, според Алън Еър от Института за Близкия изток. Вашингтон би могъл да насочва средствата чрез доверителни сметки в Катар, например, което би позволило парите да се използват за одобрени цели, без да се прехвърлят директно на Техеран. Като алтернатива, Тръмп би могъл да позволи на Иран да взема заеми срещу активите, които биха останали замразени, но биха служили като обезпечение за заеми.

По-голямо главоболие е как Иран би могъл на практика да получи достъп до незамразени средства. Той е изправен пред същите скептични международни банки, както когато Съвместният всеобхватен план за действие (СВПД ) беше подписан от предшественика на Тръмп Барак Обама преди десетилетие. Въпреки отмяната на санкциите след СВПД, големите западни банки стояха настрана от Иран – по разбираемата причина, поради която се страхуваха да не бъдат ударени от тежки санкции от САЩ и риска от нарушаване на оставащите ограничения. Същата „иранофобия“ може да се запази: бъдеща администрация може да има различно мнение за Иран, или самият Тръмп, може би.

Подобен облак обгръща фонда за възстановяване на стойност 300 милиарда долара. Според Ванс САЩ са отворени за инвестиции от страните от брега на Персийския залив във възстановяването на Иран. Въпреки това, Financial Times изтъква, позовавайки се на човек, запознат с разговорите, че фондът може да бъде и начин европейските и азиатските компании да инвестират в Ислямската република.

Въпреки че страните от Персийския залив наскоро бяха ударени от ирански дронове и ракети, участието им във фонда или в замразените активи не е невъзможно. Ройтерс съобщи, че ОАЕ вече са отпуснали 3 милиарда долара на Иран, въпреки че държавата отрече и остана неясно дали това са нейни собствени средства или замразени ирански активи. ОАЕ също отказаха да коментират каквото и да е участие във фонд за възстановяване. Това далеч не е единственият аспект от по-широката сделка между Тръмп и Иран, който в момента е неопределен.

Материалът Финансовите подсладители на сделката с Иран се нуждаят от щипка сол е публикуван за пръв път на Икономически живот.

През 2025 г. 63,57% от предприятията в ЕС са използвали някакъв вид социални медии, което е увеличение с 21,08 процентни пункта (п.п.) в сравнение с 2016 г. Процентите варират значително в различните страни – от 85% и повече в Малта (88,2%), Финландия (87,59%) и Дания (86,05%) до по-малко от 45% в България (41,51%).

В сравнение с 2016 г., използването на социални медии се е увеличило най-много във Франция (+33,39 процентни пункта) и Латвия (+31,11 процентни пункта), докато Ирландия (+6,08 процентни пункта) и Хърватия (+4,45 процентни пункта) са регистрирали най-малко увеличение. България също отбелязва ръст, но по-умерен (+10%).

От изнесените данни (виж графиката) прави впечатление, че страни извън ЕС, като Албания, Турция, Черна Гора, Сърбия, Босна и Херцеговина имат доста по-добри резултати както от Българпия, така и от много други страни от съюза.

Почти 9 от 10 големи предприятия (89,09%) са съобщили за използване на социални медии, което е значително по-висок дял от регистрирания за малките предприятия (60,59%). Сред средните предприятия, 3 от 4 са съобщили за използване на социални медии през 2025 г. В сравнение с 2016 г., използването на социални медии се е увеличило в подобна степен във всички размерни класове на предприятията.

В кратът анализ Евростат изтъква, че социалните медии са част от цифровите технологии, които предприятията използват, за да увеличат присъствието си в интернет, да подобрят маркетинговите възможности, да комуникират и взаимодействат с партньори, клиенти и други организации, както и да улеснят сътрудничеството и споделянето на знания в рамките на предприятието. Социалните медии се отнасят до интернет-базирани приложения като социални мрежи, блогове, сайтове за споделяне на мултимедийно съдържание и уикита. По принцип предприятията използват социалните медии за изграждане на имидж или за маркетингови цели, за получаване на информация от клиенти или за комуникация в рамките на или извън предприятието, или за набиране на персонал.

Социалните медии, промяна в бизнес парадигмата

Повече от десетилетие се наблюдава преход от статичните уеб страници на по-ранните уебсайтове към уеб приложения, които използват потребителски данни и подходящи приложения, съхранявани в облака. През това време се появиха множество интернет-базирани услуги, съвместни уеб приложения и интерактивни уебсайтове. Потребителите са насърчавани да се абонират за тези услуги, да създават, публикуват и споделят генерирано от потребителите съдържание и да добавят връзки към други уебсайтове. Освен това, физически лица и предприятия са могли да обменят информация, опит и мнения под формата на „диалози от типа „много към много“ чрез интернет комуникационни платформи. Тези виртуални платформи за взаимодействие всъщност са част от промяна на парадигмата в начина, по който предприятията комуникират със своите клиенти.

Предприятията не само постепенно възприеха това ново поколение високодинамични уеб приложения, но и възприеха нови модели на поведение. Те интегрираха социалните медии в начина, по който управляват бизнеса си, организираха форми на вътрешна комуникация отделно от управленската верига и, най-важното, комуникираха и взаимодействаха с клиентите, използвайки новите приложения. От тази гледна точка клиентите са могли да влияят върху бизнес решенията и да помагат на компаниите при проектирането и маркетинга на техните продукти.

Материалът Българският бизнес използва социалните медии най-слабо в ЕС е публикуван за пръв път на Икономически живот.