Възможностите за сближаване със Запада бяха сериозно подкопани след президентските избори през 2020 г., когато обявената победа на Александър Лукашенко предизвика масови протести и обвинения в изборни манипулации. Последвалите репресии, както и подкрепата на Беларус за руската агресия срещу Украйна, доведоха до санкции от страна на ЕС, САЩ и други западни държави. Допълнително напрежение създадоха действията на Минск, свързани с улесняване на миграционния натиск към Европа, както и системните нарушения на човешките права и ограничаването на политическата опозиция. В резултат икономиката на Беларус се ориентира още по-силно към Русия и Китай, а вътрешният контрол на режима се засили.

Историческият опит показва, че подобни ситуации трудно се променят отвън. Аналогията с периода на Студената война и ограничения успех на западните политики спрямо Източна Европа подчертава структурните ограничения пред всякакви опити за влияние върху авторитарни режими, намиращи се в орбитата на големи сили. И днес Западът не е склонен нито да инвестира ресурси за смяна на режима в Беларус, нито да прави значими отстъпки, което води до продължителен застой в отношенията.

На този фон администрацията на Доналд Тръмп се опитва да въведе по-прагматичен и гъвкав подход. Вместо конфронтация или пълна изолация, Вашингтон предприема ограничени и поетапни стъпки за ангажиране с Минск. Те включват дипломатически контакти, частично облекчаване на санкции и насърчаване на освобождаването на политически затворници. Тези действия са предимно символични и лесно обратими, което позволява на САЩ да поддържат натиск, без да поемат значителен риск.

Този подход отразява по-широка външнополитическа стратегия, ориентирана към постепенни и устойчиви резултати, а не към мащабни трансформации. Подобна логика се наблюдава и в други региони, където САЩ комбинират ограничено ангажиране с едни държави и стратегическо задълбочаване на отношенията с други. В случая с Беларус целта може да бъде както подобряване на конкретни аспекти от поведението на режима, така и изпращане на сигнал към Русия, че влиянието ѝ не е напълно гарантирано.

Въпреки това ефектът от американската политика остава ограничен. От една страна, тя предизвиква безпокойство сред източноевропейските съюзници, особено балтийските държави и Полша, които възприемат Беларус като потенциална заплаха за сигурността си. От друга страна, няма убедителни доказателства, че ангажиментът на САЩ подкопава доверието им в НАТО или в американските гаранции за сигурност. Американската военна мощ продължава да бъде ключов фактор в техните отбранителни стратегии.

Критики идват и от страна на защитници на човешките права, които поставят под въпрос съвместимостта между ангажимента с режима в Минск и заявените от САЩ приоритети, включително защитата на религиозните свободи. Репресиите срещу религиозни общности в Беларус поставят Вашингтон в потенциално противоречие със собствената му външнополитическа реторика, макар че засега този въпрос не е централна тема в американската политика.

Европейските държави като цяло не разполагат със собствена активна стратегия спрямо Беларус и често ограничават реакциите си до критика на американския подход. Според тях диалогът с Лукашенко рискува да легитимира режима и да засили позициите на Русия. В същото време третирането на Беларус единствено като инструмент на Москва ограничава възможностите на ЕС за влияние и допълнително засилва зависимостта на страната от Русия и Китай.

Поради липсата на ефективни дипломатически решения, някои държави в Източна Европа се концентрират върху укрепване на собствената си сигурност чрез засилване на граничния контрол, отбранителните способности и подготовката за хибридни заплахи. В същото време в части от Централна и Южна Европа се наблюдава по-голяма подкрепа за американския подход, макар и често базирана на оптимистични очаквания за възможно сближаване между Русия и Запада.

В крайна сметка политиката на САЩ спрямо Беларус може да се разглежда като част от по-широка стратегия за управление на риска и поддържане на стратегическа гъвкавост. Тя не цели бързи и радикални промени, а постепенно създаване на условия за дългосрочна стабилност. Успехът ѝ обаче остава несигурен, предвид дълбоките структурни зависимости на Беларус и ограниченията на външното влияние върху вътрешнополитическите процеси в страната.

Авторът формулира няколко вероятни сценария:

Докато президентът Путин е на власт — независимо от конкретното правителство — Беларус ще остане проблемен фланг по отношение на конвенционални и хибридни заплахи, както и на стратегически атаки срещу Европа.

Най-вероятно: Умерен ангажимент на САЩ към Беларус

Най-вероятният сценарий е САЩ да продължат с умерени стъпки към Беларус — конкретни, предимно символични, постепенни, взаимни и обратими. В същото време Вашингтон ще подкрепя НАТО и укрепването на северния фланг. Малко вероятно е в близко бъдеще Европа да изработи собствена стратегия за ангажиране с Минск, както и САЩ и Европа да хармонизират подходите си.

Несигурно: Край на войната позволява преоценка на Беларус

Ако се стигне до край на войната на Русия срещу Украйна при условия, които изглеждат стабилни, е възможно да има по-голяма координация и съгласувани политики между САЩ и Европа относно следващите стъпки спрямо Беларус.

В дългосрочен план САЩ биха могли да се стремят да създадат условия за проверими ограничения върху руското военно присъствие и инфраструктура в Беларус, евентуално чрез договорености с Москва в други области, като например икономиката. Всяка мярка, която би засилила конвенционалното възпиране на Европа и би намалила необходимостта от американски сили, би била привлекателна за тази администрация.

По-малко вероятно: Прекратяване на ангажимента на САЩ с Беларус

САЩ могат изцяло да се откажат от ангажимента, ако той се окаже безрезултатен. В момента Вашингтон разглежда диалога като усилие с нисък риск. Само ако Беларус предприеме сериозни враждебни действия, е вероятно САЩ да прекратят контактите с Минск.

В малко вероятния случай на срив на режима без последваща руска намеса, не е вероятно САЩ да вложат значителни усилия в подготовка на преход на властта, например чрез подкрепа на правителството в изгнание, базирано между Варшава и Вилнюс. По-вероятно е Вашингтон да се стреми към по-добра осведоменост за ситуацията в Беларус, за да идентифицира основата за бъдещо преходно управление.

В малко вероятния сценарий на срив на руското правителство, САЩ биха могли да се опитат бързо да разширят ангажимента си с Беларус.

*Д-р Джеймс Карафано е водещ експерт по предизвикателствата пред националната сигурност и външната политика на Америка, бивш вицепрезидент на базираната във Вашингтон фондация „Херитидж“ по въпросите на външната и отбранителната политика и директор на Института за международни изследвания „Катрин и Шелби Кълъм Дейвис“. Преди да поеме отговорност за екипа по отбрана и външна политика на „Херитидж“ през декември 2012 г., д-р Карафано е заместник-директор на Института „Дейвис“, както и директор на Центъра за изследвания на външната политика „Дъглас и Сара Алисън“ от 2009 г. насам. Джеймс Карафано е армейски ветеран с 25-годишен стаж, издигнал се до ранг на подполковник и служил в Европа, Корея и САЩ.

Материалът Беларус и ограничеността на западните влияния е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Данните от ЦИК показват, че единствено ПП-ДБ добавят към резултата от преди две години и то скромните 60 хиляди гласа.

Най-големи губещи са ГЕРБ – минус над 200 хиляди гласа, АПС (Доган) – три пъти по-нисък резултат, Възраждане с близо 200 хиляди гласа по-малко, БСП двойно по-малко гласове и ИТН е с най-драстична загуба.

Интересна подробност е, че заради осезаемо по-високата изборна активност сега МЕЧ и Величие не влизат в парламента с резултат, който при предишните избори им даваше пленарно представителство. С настоящите получени гласове БСП също би влязла в НС при активността от предишните избори.

Материалът Големите губещи от парламентарния вот е публикуван за пръв път на Икономически живот.

1. Преминаванена границата от 75% от средното ниво за ЕС по показателя БВП на човек от населението в стандарти на покупателна способност

В дългосрочен план голямата цел пред страната трябва да е забогатяването и сближаването с големите икономики в Европа. България измина пътя от под 30% от средното ниво за ЕС в началото на новото хилядолетие до 68% през 2025 г. Това са повече от две десетилетия на изпреварващ икономически растеж. Въпреки това, почти всички останали страни в региона на Централна и Източна Европа са достигнали нива в рамките на 75-90% от средното ниво за ЕС. Българската икономика може да достигне нива от 75-80% в сравнително кратки срокове, като това изисква активна политика в подкрепа на конкурентоспособността и възползване от пълния потенциал (физически и човешки) на страната. Сближаването с успешните страни в региона означава и чувствително покачване на възнагражденията в икономиката и въобще на разполагаемият доход на домакинствата.

2. Устойчиво повишаване на инвестициите в икономиката до нива от 25% от БВП

Брутото образуване на основен капитал (инвестициите) в България в последните години е устойчиво под 20% от БВП, като това е показателят, по който изоставаме чувствително от другите страни в Централна и Източна Европа. Всички успешни примери в региона постигат изпреварващ растеж с инвестиции от порядъка на 25% от БВП. Повишаването на инвестиционната активност е възможно с подобрение в бизнес средата, данъчни мерки в подкрепа на инвестициите в капитал и иновациите, както и изчистен модел за развитие на индустриалните терени в страната. Прилагане на програмно бюджетиране и изпълнението на капиталовата програма на правителството със средносрочен хоризонт също подкрепя капиталонатрупването в икономиката.

3. Достигане и поддържане на коефициент на заетост от поне 80% за населението на възраст 20-64 г.

В периода 2023-2025 г. България отчита коефициент на заетост на населението на възраст 20-64 г. от 76-77%, като това е историческият максимум на страната. Мерките в подкрепа на човешкия капитал, трансформацията на икономиката и стимулиране на инвестициите могат да активират хората извън пазара на труда и за пръв път да бъде достигната границата от 80% заетост. Подобни нива на заетост се наблюдават след пандемията в добрите примери в региона на Централна и Източна Европа. Тази цел може да бъде постигната чрез фокус върху фундаменталните умения на неактивните и трайно безработните, повишаване на гъвкавостта на работните места и привличане на частни инвестиции в слаборазвитите региони, в които днес се концентрират безработните.

4. Свиване на неравенствата и връщане на коефициента на Джини в рамките на 30-35 в средносрочен план

Свиването на неравенствата в последните години показва, че икономическият растеж в България може да носи ползи за всички групи в обществото, без да се налагат свръх разходи в бюджета и разглобяване на данъчната система. Коефициентът на Джини се сви от над 40 в годините преди пандемията до 37-38 през 2023/2024 г. Поддържане на ниска безработица и активиране на хората извън заетост и образование, ръст на производителността на труда и на възнагражденията, както и насочена социална политика към най-уязвимите групи от обществото може да доведе до устойчиво свиване на неравенствата и влизане в рамки на обичайните нива за региона на Централна и Източна Европа.

5. Повишаване на средния резултат на учениците в PISA с 25-50 точки и намаляване на дела на слабите ученици

В последното издание на PISA резултатите на българските ученици са със 78 точки по-ниски от средните за ОИСР по четене, със 63 точки по-ниски по математика и със 70 точки по-ниски по природни науки. Делът на функционално неграмотните е около 50% в различните дисциплини. Изследванията и опита на други страни в Централна и Източна Европа показват, че повишаването на средното ниво и намаляването на дела на слабите ученици са двата фактора, които дават най-голям ефект по отношение на икономическия растеж. В средносрочен план е напълно постижимо изравняването на постиженията на някои от страните в региона, които са изправени пред сходни предизвикателства, но отчитат по-добро представяне на PISA. Това изисква преформатиране на политиката и финансирането в посока качество на училищното образование, както и структурирани усилия и специална програма за подкрепа на слабите училища.

6. Устойчиво повишаване на средната очаквана продължителност на живота в България до 78 г.

Продължителността на живота в България (75,9 г.) остава най-ниската в ЕС (средно 81,7 г.). Основен движещ фактор зад това изоставане е чувствително по-високата смъртност и особено предотвратимата смъртност, която е 2,3 пъти над средната за ЕС. Овладяването на високата смъртност и повишаването на продължителността на живота изисква дълбоки промени в българското здравеопазване, в т.ч. насочване на по-голям ресурс към профилактика и превенция за сметка на болнично лечение, промяна на стимулите във финансовия модел на болниците и монополната позиция на НЗОК, повишаване на възнагражденията на медицинските сестри и мерки за привличане и задържане на кадри в професията, както и подобрен достъп до лекарства. Преформатиране на модела на социалните услуги спрямо потребностите и ефективен модел за грижа за възрастните хора също подкрепят целите за продължителността и качеството на живота.

7. Устойчиво обръщане на миграционните процеси и достигане до механичен прираст от над 50 хил. души на година

След пандемията се наблюдава обръщане на миграционните процеси в България. През 2023 и 2024 г. механичният прираст на населението е от порядъка на 40 хиляди души или 6,0-6,5‰ от цялото население. Повишаването на доходите и възможностите за реализация, както и подобряването на здравето и качеството на живот по места, са ключови за устойчивото обръщане на миграционните процеси. Постигане на устойчив механичен прираст от 50 хил. души на година означава овладяване на спада на населението в страната.

8. Повишаване на финансовата автономия на общините, като собствените приходи на местно ниво надхвърлят границата от 40% от общите разходи

През последните над десет години се наблюдава сериозен спад във финансовата автономия на общини в България и хронична зависимост от държавните трансфери. Делът на собствените местни приходи в бюджетите на общините се е свил от над 40% през 2015-2017 г. до под 25% през 2024-2025 г. Мерки за фискална децентрализация, в т.ч. преотстъпване на част от приходите от подоходното облагане, могат да повишат финансовата автономия на общините и да дадат стимули на местната власт да провежда активна политика за привличане на инвеститори и развитие на икономиката.

9. Балансирано териториално развитие и по-силна роля на икономическите центрове отвъд столицата

Развитието на големите икономически центрове отвъд столицата е ключово за балансираното териториално развитие на страната. То е в пряка зависимост от финансовия ресурс и възможностите на местните власти на провеждат собствени политики. Отключването на потенциала на големите регионални центрове в страната изисква стъпки към административно-териториална реформа, съвместно предоставяне на публични услуги и възможности за сътрудничество между местните власти, повече правомощия на местно ниво и финансова автономия, активна политика за привличане на инвестиции, както и повече ресурс за местни инвестиции в по-добра среда за живот.

10. Ефективна борба с корупцията и отлепване от дъното по върховенство на правото в Европейския съюз

Изоставането по отношение на върховенството на правото продължава да отличава България от успешните европейски икономики и да ограничава потенциала за дългосрочен растеж. За да отключи своя потенциал и да преследва целите за сближаване, ръст на доходите и намаляване на неравенствата, както и въобще подобрението на качеството на живот, България трябва да постигне отчетлив напредък в правосъдието. Ключово е да се премахне политическото и икономическото влияние над съда и прокуратурата, за да се спрат корупционните канали за източване на публичния ресурс. Липсата на осъдителни присъди срещу лица от висшите етажи на властта е единият от критериите, показващ отсъствието на реално сработване на институциите от съдебната власт. Липсата на разкрити обвързаности между съдебната власт и политическите лица благоприятства престъпността, покровителствана от политиката. Стъпка в правилната посока може да се потърси чрез дисциплинарно наказани и освободени магистрати. Време е независимостта на съдебната власт да върви ръка за ръка с ефективност на правосъдието на поносима за българските граждани цена.

Материалът 10 фундаментални цели за отключване растежа на България е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В по-ранни есета твърдях, че търговията ни прави по-богати, по-доверчиви, по-честни и по-справедливи. Въпреки това през последното десетилетие наблюдаваме нарастваща популистка реакция срещу глобализацията и международната търговия. Много критици представят международната търговия като пример за „чужди намеси в националния суверенитет“. На пръв поглед тази реакция може да изглежда като доказателство, че търговията с външни партньори поражда недоволство, културно напрежение и в крайна сметка предразсъдъци. В това есе обаче твърдя, че търговията смекчава дискриминацията и предразсъдъците, проправяйки пътя към по-голяма толерантност.

В „Капитализъм и свобода“ покойният носител на Нобелова награда по икономика Милтън Фридман посвещава една глава на връзката между пазара и дискриминацията. Опирайки се на новаторската работа на носителя на Нобелова награда Гари Бекер, Фридман пише: „Сферите на дискриминация във всяко общество са тези, които са най-монополистични по характер, докато дискриминацията срещу групи с определен цвят на кожата или религия е най-слаба там, където съществува най-голяма свобода на конкуренцията.“ Той продължава:

Човекът, който отказва да купува от или да работи редом с чернокож, например, по този начин ограничава собствения си избор. Обикновено той ще трябва да плаща по-висока цена за това, което купува, или да получава по-ниска възвръщаемост за труда си. Или, казано по друг начин, тези от нас, които считат цвета на кожата или религията за незначителни, могат да купуват някои неща по-евтино именно поради това.

Данните от анкети могат да хвърлят светлина върху връзката между търговията и нагласите към другите. Изследване на международни анкетни данни, публикувано от Института „Брукингс“, установява, че чувствата за национално превъзходство и шовинизъм са положително свързани със съпротивата срещу глобалната търговия в множество държави. От друга страна, подкрепата за търговията и по-голямата експозиция към глобалните пазари са отрицателно свързани с национализма, етноцентризма и предразсъдъците.

Например, негативните нагласи сред американците към аутсорсинга изглежда са свързани с манталитет „ние срещу тях“. Според изследване на политолозите Едуард Мансфийлд и Диана Мътц, преминаването от най-изолационистки към най-малко изолационистки възгледи предсказва петкратно увеличение в подкрепата за аутсорсинг. Преминаването от най-слаби към най-силни етноцентрични нагласи предсказва 50-процентно намаление в подкрепата за аутсорсинг. А промяната от най-слаби към най-силни националистически възгледи предсказва 25-процентно намаление в подкрепата за аутсорсинг.

Доказателствата се натрупват. Използвайки данни от изследванията General Social Survey, проведени в периода 1977–2010 г., Джеймс Линдгрен от Северозападния университет установява, че расизмът, нетолерантността към външни групи (например хомосексуални, атеисти и други), антикапитализмът и подкрепата за преразпределение вървят ръка за ръка. Дори след като отчита фактори като пол, логаритмичен доход, образование, възраст и година на провеждане на анкетата, Линдгрен показва, че расизмът и нетолерантността остават силни предиктори за подкрепа на социалистическо преразпределение и антикапиталистически нагласи. Анализът му го води до извода: „Тези, които подкрепят капитализма и по-свободните пазари и се противопоставят на по-голямо преразпределение на доходите, обикновено са… по-малко традиционно расистки настроени“ и „по-толерантни към непопулярни групи“.

Това съвпада с изследванията на Върджил Хенри Стор и Джини Чой от центъра Mercatus, които сравняват респонденти от пазарни и непазарни общества, използвайки World Values Survey. На въпроса с кого не биха искали да живеят като съседи, хората в пазарните общества показват по-малко предразсъдъци към хора от различна раса, език или религия, както и към чуждестранни работници, хомосексуални и двойки, живеещи без брак. Изглежда, че търговията върви ръка за ръка с добросъседството.

Няколко изследвания на икономистите Никлас Берггрен и Терезе Нилсон разглеждат връзката между толерантността, икономическата свобода и глобализацията. Събраните от тях доказателства сочат към причинно-следствена връзка между нивото на икономическа глобализация и готовността на родителите да възпитават у децата си толерантност. Друг анализ установява, че икономическата свобода играе привидно причинна роля в това родителите да учат децата си на толерантност и да насърчават приемането на хомосексуални и хора от различни раси (виж Фигура 1, позицията на България не е особено радваща, б.р.). Фокусирайки се единствено върху Съединените щати, Берггрен и Нилсон откриват сходна причинност: икономическата свобода увеличава толерантността към хомосексуални, атеисти и комунисти. Друго изследване показва, че икономическата свобода увеличава толерантността към хомосексуални, особено в общества с високо ниво на доверие.

И не става дума само за родители, които възпитават толерантност у децата си. Медиите също играят роля във формирането на нашите възгледи. Интересно изследване на учени от колежа „Сейнт Олаф“, Станфордския университет и университета „Джордж Мейсън“ анализира корпус от статии на New York Times, публикувани в рамките на 20 години, в търсене на моралния език, който американците използват, когато говорят за други държави. След това те измерват степента на пазарно взаимодействие на САЩ с тези държави чрез двустранните търговски потоци и статистиките за имиграция. Резултатите показват, че колкото по-голямо е пазарното взаимодействие на Съединените щати с дадена страна чрез търговия и имиграция, толкова повече новинарските статии съдържат „очовечаващ“ език по отношение на тази страна. Склонни сме да бъдем по-учтиви към онези, с които правим бизнес.

Разбира се, лесно е да заявиш, че си толерантен в анкета или да напишеш хубави неща в публицистична статия. Това дори може да е социално желателно — всички искаме да изглеждаме добре. Но превръща ли се това в реални действия? Няколко изследвания показват, че да.

Една хитро замислена серия от експерименти, публикувана в European Economic Review, показва, че както местните (монопсонични), така и търговците на едро (конкурентни) на пазара на ориз в Бангладеш имат предразсъдъци към етническите малцинства. Предразсъдъчните нагласи са еднакви навсякъде. Въпреки това търговците на едро предлагат една и съща цена както на фермери от етническото мнозинство, така и на малцинствата, докато местните купувачи не го правят. Защо? Авторите заключават: „Това подсказва, че дискриминацията, основана на предпочитания, която тези купувачи имат спрямо етническото малцинство… може да бъде премахната, ако конкуренцията е достатъчно силна.“

Тези резултати се подкрепят от други експерименти, които показват, че пазарният обмен намалява дискриминацията, като увеличава фокуса на участниците върху личната им изгода и намалява идентификацията им със собствената социална група. Дерегулацията в банковия сектор води до сходни резултати: с намаляването на регулациите конкуренцията се засилва, което води до намаляване на дискриминацията срещу жени и малцинства.

Протекционистките ограничения могат да засилят предразсъдъците. Както обяснява покойният икономист Уолтър Уилямс, антиконкурентната регулация „намалява частната цена на дискриминацията срещу расово по-малко предпочитания човек“. Но когато има печалба за реализиране, търгуването само с хора, които приличат на теб или мислят като теб, вече не изглежда толкова важно. А колкото повече търгуваш с различни групи, толкова повече осъзнаваш, че може би — само може би — те не са толкова лоши, колкото си мислил.

Но нека отидем още по-далеч. Изследователи от Университета на Британска Колумбия и колежа „Бейтс“ също показват как търговията може да разрушава предразсъдъците на практика. Те изследват райони по Пътя на коприната — мрежа от търговски маршрути в Евразия, използвана повече от хилядолетие. Оказва се, че днес районите в рамките на 50 километра от тези маршрути имат по-висока икономическа активност в сравнение с тези, които са на разстояние 50–100 километра. Това не е изненада. Но по-важното за нас е, че първите райони имат и по-високи нива на междугрупови бракове. Трудно е да се намери по-добър пример за толерантност от това да поканиш човек от друга етническа група да стане част от семейството ти и да прекара живота си с теб.

Подобна тенденция се наблюдава и в Америка през XIX век. Интеграцията на пазарите, задвижвана от железниците между 1850 и 1920 г., променя социалните хоризонти на американците. Ново изследване установява, че с подобряването на достъпа на окръзите до вътрешнодържавната търговия нараства вероятността хората да се женят за партньор извън местната общност — т.нар. извънобщностни бракове. Появяват се и други признаци на толерантност и доверие: вестниците започват да използват език, отразяващ по-общо доверие; родителите започват да дават на децата си популярни в национален мащаб имена, вместо локално характерни, което подсказва разширяване на социалния кръг извън местната общност. Един от най-силните резултати обаче е увеличаването на религиозното разнообразие: увеличение от 1% в достъпа до пазара води до ръст на религиозното разнообразие с 0.27 стандартни отклонения, което показва по-голяма толерантност към различни религиозни идентичности и практики. Особено показателно е, че семействата, които се преместват в такива по-интегрирани пазарни райони, бързо се адаптират — особено тези, заети в отрасли с интензивна търговия като земеделие, производство, търговия на едро и дребно и транспорт.

Наличните доказателства показват, че повтарящият се обмен смекчава подозрителността към външните хора. Продължителният търговски контакт прави непознатите да изглеждат по-малко далечни и съответно по-малко заплашителни. Търговията предоставя механизъм, чрез който толерантността се научава и затвърждава. Както отбелязва английският теолог и учен от XVIII век Джоузеф Пристли преди повече от 200 години:

Чрез търговията ние разширяваме познанията си за земното кълбо и неговите обитатели, което значително разширява ума и ни освобождава от много вредни предразсъдъци… Никой не може да вкуси благата на търговията, която изцяло зависи от свободното и безпрепятствено общуване между различни и отдалечени народи, без да заобича мира — единственото състояние, в което тези предимства могат да съществуват.

Материалът Как отворените икономики водят до отворени умове е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Енергийната зависимост на Европа се превърна в една от критичните уязвимости на нашата икономика. Последните ценови шокове при енергията прехвърлиха огромни ресурси извън Европа, наложиха извънредни интервенции и натовариха публичните финанси. Тези разходи са реални, повтарящи се и до голяма степен пропилени.

Енергийната политика е отговорност на избраните правителства — и това е правилно. Но енергийната зависимост на Европа има и дълбоки последици за Европейската централна банка (ЕЦБ). Нашият основен мандат е ценовата стабилност. Въпреки това, повтарящите се шокове в цените на енергията правят постигането на тази цел все по-трудно.

Защо централните банки се интересуват?

Европа остава сред развитите икономики, които са най-зависими от внос на изкопаеми горива. Тази уязвимост беше ясно разкрита след неоправданото нахлуване на Русия в Украйна, когато цените на енергията скочиха, изтласквайки инфлацията в еврозоната до 10.6% през октомври 2022 г. и пораждайки явление, което някои точно нарекоха „фосилна инфлация“ („fossilflation“).

Последните геополитически напрежения показаха колко малко се е променила тази зависимост. Конфликтът в Близкия изток предизвика нов скок на енергийните разходи в Европа. Макроикономическите прогнози на експертите на ЕЦБ от март 2026 г. показват как този външен шок може да увеличи инфлацията и да намали икономическия растеж.

За нас това е сложна ситуация за управление. Затягането на паричната политика, за да се ограничи инфлацията, може да задълбочи икономическото забавяне, докато разхлабването на политиката, за да се подкрепи растежът, може да закрепи инфлацията на по-високи нива.

На теория централните банки могат да „пренебрегнат“ временни шокове от страна на предлагането, стига те да не се прелеят в по-широк и устойчив натиск върху цените, инфлационните очаквания да останат стабилни и да не възникне спирала между заплати и цени. Но повтарящите се и продължителни енергийни шокове поставят на изпитание всички тези условия, както подчерта президентът на ЕЦБ Кристин Лагард в своята неотдавнашна реч.

Преход сега – или по-висока цена по-късно

Европа не може да елиминира геополитическия риск, но може значително да намали своята уязвимост към него. Най-ефективният начин е да се намали зависимостта от вносни изкопаеми горива и да се ускори организираният преход към местно произведена чиста енергия. Ако Европа изпълни целите си за устойчива енергия, връзката между вътрешните енергийни цени и нестабилните глобални енергийни пазари ще отслабне значително.

Преходът на Испания към възобновяема енергия показва ползите от инвестициите в чиста енергия: оценки на Банката на Испания показват, че цените на електроенергията на едро в началото на 2024 г. са били приблизително с 40% по-ниски, отколкото биха били, ако производството от вятърни и слънчеви източници беше останало на нивата от 2019 г.

По-широкото прилагане на подобни стратегии би означавало по-малко шокове за домакинствата, бизнеса, публичните финанси и финансовите пазари — и в крайна сметка по-голяма макроикономическа и ценова стабилност.

Някои твърдят, че такъв преход е прекалено скъп. Вярно е, че според Европейската комисия инвестициите ще трябва да достигнат около 660 милиарда евро годишно между 2026 и 2030 г. Но фокусирането единствено върху тези разходи е дълбоко подвеждащо.

Инвестициите в чиста и устойчива енергия заместват значителни разходи за изкопаеми горива. Днес Европа харчи почти 400 милиарда евро годишно за внос на изкопаеми горива. За разлика от това, пределната цена за производство на местна възобновяема енергия е структурно по-ниска. След като инфраструктурата бъде изградена, самата енергия на практика е почти безплатна.

Затова използването на местно произведена чиста и устойчива енергия носи много повече от ползи за климата. То укрепва макроикономическата стабилност, намалява дългосрочните разходи, подкрепя икономическия растеж, носи здравни ползи и увеличава стратегическата автономия на Европа — както беше подчертано и в неотдавнашна реч на президента Лагард.

Нов анализ на Комитета на Обединеното кралство по климатичните промени показва, че за всеки инвестиран паунд в устойчива енергия ползите надвишават разходите между 2.2 и 4.1 пъти. Затова не е изненадващо, че последните доклади, включително докладът на Марио Драги „Бъдещето на европейската конкурентоспособност“, определят декарбонизацията като основен стълб на дългосрочната икономическа стратегия на Европа.

Изборът е ясен, макар и труден

За щастие инструментите, необходими за този преход, вече са налични. Необходими са големи първоначални инвестиции, дълбоки и добре функциониращи капиталови пазари и предвидима политическа среда. Напредъкът към съюз на спестяванията и инвестициите ще бъде от съществено значение за мобилизирането на капитал в необходимия мащаб.

Политическата предвидимост, съчетана с правилните стимули, е ключова, за да се гарантира, че дългосрочните перспективи ще имат приоритет пред краткосрочните печалби, а публичните и частните цели ще се подкрепят взаимно, вместо да си противодействат. Това започва с изпълнение на съществуващите цели за декарбонизация и запазване на Схемата за търговия с емисии като надежден пазарен инструмент за ценообразуване на въглерода.

Нищо от това не е лесно. Но истинският въпрос вече не е дали Европа може да си позволи енергийния преход. Въпросът е дали може да си позволи да не го направи. От гледна точка на централното банкиране отговорът е ясен.

Материалът Европа между енергийната зависимост и „фосилната инфлация“ е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Това ново разширяване възобнови въпросите за това кои политически инструменти могат реално да повлияят върху външните позиции на страните. По-специално, неотдавнашното разширяване на индустриалните политики и разпространението на търговски ограничения имат различни икономически и неикономически мотиви, но често се оправдават с целта да се намалят дисбалансите по текущата сметка. Въпреки това съществува ограничена аналитична и емпирична яснота относно това как тези политики влияят върху външните баланси.

Аналитичният доклад на МВФ има за цел да запълни тази празнина, като свърже вътрешните фактори с външните икономически резултати. Заключението ни е, че традиционните макроикономически политики остават основният двигател на външните баланси и представляват най-ефективния инструмент за справяне с дисбалансите по текущата сметка. Анализ показва, че митата подобряват текущата сметка само при ограничен набор от обстоятелства и като цяло имат умерен и несигурен ефект. Индустриалните политики, когато се прилагат чрез инструменти, обхващащи цялата икономика, могат да окажат по-голямо влияние, като повишават националните спестявания и ограничават вътрешното търсене.

Спестявания и инвестиции

За всяка икономика текущата сметка отразява разликата между спестяванията и инвестициите на домакинствата, бизнеса и правителството. Тази концепция е в основата на дългогодишната аналитична рамка на МВФ за оценка на външния сектор.

Политиките влияят върху текущата сметка дотолкова, доколкото променят нивото на спестяванията или инвестициите. Това зависи не само от това как политиките влияят върху икономическата активност днес, но и как променят очакванията за бъдещето. Личните спестявания нарастват, когато хората очакват спад на доходите, и намаляват, когато очакват увеличение на доходите. Компаниите инвестират въз основа на очакваната възвръщаемост, а не само на текущата печалба. Това разбиране е ключово, за да се обясни защо много търговски и индустриални политики често имат ограничено или дори парадоксално въздействие върху текущата сметка.

Можем да видим как стандартните макроикономически политики са допринесли за скорошното увеличение на глобалните дисбаланси: по-големите бюджетни дефицити и силното потребителско търсене са намалили спестяванията в Съединените щати, докато по-слабото търсене и по-високите спестявания в Китай са последица от забавянето на пазара на недвижими имоти.

Разбира се, положителните или отрицателните салда по текущата сметка не са по своята същност нежелани, тъй като могат да отразяват структурни фактори – например по-високи спестявания в страни със застаряващо население. Важно е също да се има предвид, че релевантният показател за оценка на дисбалансите е общата позиция по текущата сметка на дадена страна спрямо останалия свят, а не двустранните или секторните баланси. Дисбалансите не се обясняват само с неправилно оценени валутни курсове или ценова конкурентоспособност. Смислената диагноза изисква цялостна макроикономическа оценка на факторите, влияещи върху спестяванията и инвестициите, включително политически и структурни фактори.

Значението на конкретните политики

Митата често се оправдават като средство за намаляване на търговските дефицити. Нашият анализ обаче показва, че те имат малък и непостоянен ефект върху текущата сметка, тъй като често се възприемат като постоянни или водят до ответни мерки от други страни. В такива случаи хората не променят спестяванията си в очакване на бъдещи ценови промени, което води до почти непроменена текуща сметка.

Има едно важно изключение: временните мита могат да увеличат спестяванията, като насърчават домакинствата да отложат потреблението. На теория това може да подобри салдото по текущата сметка, но подобни случаи са редки, а емпиричните доказателства показват, че ефектите са ограничени и краткотрайни.

Индустриалните политики са по-разнообразни – и съответно техните ефекти също. Разграничаваме два вида индустриални политики:

• микро политики, насочени към конкретни компании или отрасли;
• макро политики, които обхващат цялата икономика и често се комбинират с финансови ограничения или ограничения върху капиталовите потоци.

Микроиндустриалните политики – като субсидии за определена индустрия или целеви данъчни стимули – обикновено имат неясни и ограничени ефекти върху текущата сметка. Когато успеят да повишат общата производителност, те обикновено увеличават инвестициите и потреблението, което често намалява салдото по текущата сметка. Когато се провалят – например чрез неправилно разпределение на ресурси и понижаване на производителността – те могат да увеличат текущата сметка, но за сметка на загуба на икономическа продукция. Във всеки случай значими и системни ефекти върху външните баланси са редки.

За разлика от тях макроиндустриалните политики могат да имат по-значителни ефекти. Тези стратегии, често свързвани с модели на растеж, ориентирани към износ, съчетават натрупване на външни активи, ограничения върху капиталовите потоци, финансова репресия или други механизми, които повишават националните спестявания. Те действат не чрез повишаване на ефективността, а чрез принудително увеличаване на спестяванията, често за сметка на икономическото благосъстояние. Салдото по текущата сметка се увеличава основно защото вътрешното търсене се потиска, а ресурсите се насочват към външни излишъци.

Изводът е ясен: индустриалните политики и митата не са бърз път към външно ребалансиране. Когато влияят върху текущата сметка, те често го правят чрез ограничаване на потреблението или инвестициите – което трудно може да се счита за рецепта за устойчив растеж. Трайното ребалансиране все още зависи от стабилни вътрешни политики, а не от търговски бариери.

Бъдещи дисбаланси и икономическа продукция

Прилагането на тези изводи към настоящата икономическа ситуация показва, че глобалните дисбаланси могат да се задълбочат, ако текущите тенденции се запазят. Това би отразявало продължаващите големи фискални дефицити и силното вътрешно търсене в САЩ, допълнителната държавна подкрепа за износителите в Китай в комбинация със слаба социална защита и потребление, както и слабите инвестиции и ниския растеж на производителността в Европа. В такава среда ескалацията на митата почти не променя позициите по текущата сметка – главно защото тези мерки са реципрочни или се възприемат като постоянни – но намалява икономическата продукция във всички региони.

За разлика от това алтернативен сценарий, основан на вътрешно икономическо ребалансиране – фискална консолидация в страните с дефицит, по-силно потребителско ориентиран растеж в икономиките с излишък и инвестиции, повишаващи производителността в други региони – би намалил глобалните дисбаланси и увеличил световната икономическа продукция.

Такова синхронизирано приспособяване би довело до най-добрия резултат за световната икономика. Икономическото забавяне от фискалното затягане в САЩ би било компенсирано от по-силно търсене от Китай и Европа. Но дори и подобна координация да е трудна, най-добрият подход за всяка страна е ясен: да започне да адресира собствените си вътрешни дисбаланси още сега, независимо от действията на другите. Отлагането на корекциите представлява риск за вътрешната и глобалната икономическа стабилност.

Едностранните корекции също могат да окажат натиск върху други икономики да се приспособят. По-силното вътрешно търсене в Китай, чрез увеличаване на глобалното търсене, би повишило световните лихвени проценти и би направило фискалната консолидация по-вероятна в други региони, като САЩ. От своя страна фискалната консолидация в САЩ може допълнително да засили дефлационния натиск в Китай и да стимулира усилията за увеличаване на потреблението.

Ясно е, че глобалните дисбаланси ще бъдат определяни главно от вътрешните макроикономически политики и икономически тенденции, а не от мита или тясно насочени индустриални политики. Също толкова очевидно е, че намаляването на глобалните дисбаланси е най-ефективно, когато страните действат съвместно. Международният валутен фонд, чрез своя анализ, политически препоръки и способността си да събира страните около общи решения, може да помогне на своите членове да се придвижат към този по-добър резултат.

Материалът Глобалните дисбаланси: стари въпроси, нови отговори? е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Температура и енергиен дисбаланс

Глобалната температура през 2025 г. достига приблизително 1.43°C над прединдустриалните нива, а последното десетилетие се утвърждава като най-топлото в историята на наблюденията. Това не е изолиран показател, а резултат от натрупване на топлина в климатичната система.

Количеството задържана енергия в системата достига рекордни стойности. Този дисбаланс стои в основата на останалите процеси – от затоплянето на океана до топенето на ледовете и промените в атмосферните модели.

Океан и морско равнище

Около 90% от тази допълнителна топлина се акумулира в океана, който продължава да се затопля с рекордни темпове. Това води до разширяване на водните маси и е ключов фактор за покачването на морското равнище.

Темпът на това покачване се ускорява – от около 2.65 мм годишно в периода 1993–2011 г. до близо 4.75 мм годишно през последните години. Дори тези на пръв поглед малки стойности имат значителни последствия за крайбрежните територии, инфраструктурата и населението.

Ледници и морски лед

Промените в глобалната температура се отразяват директно върху ледените маси на планетата. През 2025 г. арктическият морски лед достига най-ниската си максимална площ в историята на наблюденията, което е ясен индикатор за ускоряващото се затопляне в полярните региони.

В Антарктика морският лед също остава на изключително ниски нива – регистрирано е едно от най-ниските минимални разширения, а последните години се нареждат сред най-слабите в цялата сателитна история.

Паралелно с това, ледниците по света продължават да губят маса с ускорени темпове, като предварителните данни показват още една година със силно отрицателен баланс. Това има пряко отражение върху водните ресурси, екосистемите и поминъка на милиони хора.

Продоволствена сигурност

Едно от най-преките отражения на климатичните промени е върху производството и достъпа до храна. Засушавания, екстремни валежи и температурни аномалии водят до нестабилни добиви и увеличават натиска върху земеделските системи.

По оценки на международни организации, 2,33 милиарда души вече са засегнати от умерена или тежка хранителна несигурност. Това не е локален проблем, а глобална тенденция, която влияе върху икономиката, цените и устойчивостта на хранителните вериги.

Отражения върху здравето

Климатът оказва все по-силно влияние и върху човешкото здраве. Повишаващите се температури и промените във валежите създават условия за разпространение на заболявания като денга.

Днес около половината от световното население е в риск, като инфекцията вече се среща и извън традиционните си тропични региони. В Европа се регистрират локални случаи на предаване, а разпространението на преносители като азиатския тигров комар достига нови територии, включително части от Югоизточна Европа.

*Интерактивният сторимап е създаден с технологията на Esri и обединява всички тези процеси в единна среда за анализ. Чрез карти, графики и пространствени слоеве той позволява да се проследят както отделните индикатори, така и тяхната взаимовръзка. Този подход дава възможност данните да бъдат разглеждани в реален географски контекст – да се анализират тенденции, да се сравняват региони и да се разбира как глобалните процеси се проявяват на местно ниво.

Материалът Стряскащи климатични процеси през 2025-та показва интерактивно изследване е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В него се изтъква, че приходите като дял от БВП са достигнали плато поради ограничените възможности за разширяване на данъчната основа. Същевременно разходите за пенсии и заплати в обществения сектор нарастват устойчиво. Тази тенденция не е временна, а е резултат от дългосрочни фактори като застаряването на населението, както и конвергенцията на доходите към средните за ЕС нива, която увеличава разходите за труд при предоставянето на публични услуги като образование и здравеопазване.

Относно разходите, авторът откроява плавното, но стабилно увеличение в два основни компонента – социални плащания (основно пенсии) и компенсация на наетите в обществения сектор. Тези тенденции всъщност се дължат на същите фактори, както и натискът върху приходите – застаряването на населението и конвергенцията на икономиката на страната. Защо застаряването на населението увеличава държавните разходи, не се нуждае от особено обяснение.

Ненов се спира по-обстойна на причината, поради която конвергенцията на доходите и поизводителността на икономиката увеличава разходите за труд и напряга държавните разходи като дял от БВП. Когато една икономика увеличава своята производителност, това увеличава благосъстоянието на домакинствата, което естествено увеличава търсенето на услуги от тях, включително публични услуги като образование, здравеопазване, обществен ред и безопастност и др. Тъй като производителността в сектора на услугите винаги расте с по-ниски темпове, увеличеното търсене на услуги води до увеличаване на разходите за труд в тези сектори, посочва авторът.

Коригирането на този структурен дисбаланс е необходимо, за да се предотвратят бъдещи неблагоприятни процеси на неконтролируема фискална консолидация, които биха могли да нанесат трайни вреди както на икономическото развитие на страната, така и на най-уязвимите групи в обществото. Характерът на факторите, пораждащи структурния дисбаланс, предполага използването на комбинация от 4 основни инструмента за адресирането му:

1. Реформа на данъчно-осигурителната система, включително промени в данъчни ставки и хармонизация с други страни от ЕС, допълнени от засилени мерки за спазване на данъчното законодателство.
2. Реформи в размера на социалните трансфери, включително промени в нивото на заместване на дохода от публичните пенсии и пенсионната възраст.
3. Реформа в обхвата на предоставяните публични услуги, като образование, здравеопазване и обществен ред.
4. Контролирано използване на допълнителен държавен дълг, насочено към смекчаване на ефектите от икономически сътресения, както и към финансиране на публични инвестиции.

Според автора крайната цел на тези реформи ще бъде решаването на дългосрочния проблем откъде да се осигурят приходи за трансферите, услугите и инвестициите, които обществото иска държавата да извършва. Анализът подчертава необходимостта от открит обществен дебат, който да осигури устойчиво и политически легитимно решение на тези дългосрочни фискални предизвикателства.

Материалът Икономисти предупреждават: България е в траен фискален дисбаланс е публикуван за пръв път на Икономически живот.

В световната практика са известни и приети периодичните оценки на специализираната международна организация Transperancy International за равнището на корупция в отделни страни по целия свят. Оценката е означавана като Corrution Perceptions Index (CPI, наричана по-долу „Корупционен индекс“) и е в границите 0 ÷ 100. Долната граница (0) съответства на изцяло корумпирано управление, а горната граница (100)  – на напълно некорумпирано управление.

Transperancy International публикува своите оценки за равнището на корупция, възприемано от населението, за 2025 г. Формира се възможност за попълване на времевия ред и извличане на осъвременени динамични оценки.

Вече почти традиционно проследявам оценки за страните, с които България би трябвало да бъде сравнима и съпоставима (например тук и тук). Това са тези страни от Централна и Източна Европа, които преди 90-те години на миналия век бяха членове на СИВ, а по-късно се присъединиха към ЕС. Те са 9 на брой: България, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия, Унгария и Чехия.

Използваната по-долу информация е от Transperancy International и от Eurostat.

2. Корупционна динамика

На Фигура 1 е представено изменението на корупционния индекс за оценяваните 9 страни за последните 14 години. Периодът изключва 2007-2008 г. на разтърстваща световна финансова криза, както и следващите няколко години на възстановяване и нормализиране.

През разглеждания период се отчита колеблива динамика на корупционния показател за деветте страни, макар че цялостната вариация през разглежданите години не е особено значима. Влошаване на ситуацията се наблюдава в три страни – в България, в Полша и най-вече (особено чувствително) в Унгария. Видимо управлението на Виктор Орбан през целия период допринася съществено за влошаването на корупционната среда в Унгария. При останалите шест страни се фиксира подобрение, което е най-чувствително за страните, които са се включили междувременно в еврозоната. Не е редно да се мисли, че посоченото подобрение за тези страни е постигнато автоматично.

България продължава вече едва ли не традиционно да заема твърдо опашкарската позиция в корупционната наредба за целия ЕС. Отчита се дори влошаване на корупционната среда у нас през 2025 г. спрямо началната 2012 г. Видимо спецификата на макроикономическото управление през всичките тези години у нас не съдейства за свиване и ограничаване на корупционните практики.

Корупцията има многостранни нежелани ефекти върху социално-икономическия живот. Това, което се откроява най-ярко, е корелацията със степента на икономически просперитет. На Фигура 2 е представена съотносителна картина на усреднената корупционна оценка за периода 2020-2025 г., от една страна, и на усреднената оценка на БВП на човек от населението за същия период, от друга. Въз основа на нея може да се оцени, че ако корупционната среда у нас се подобри с десетина процентни пункта, то може да се очаква, че БВП на човек от населението ще нарастне паралелно с близо една четвърт.

3. Теоретични обобщения

В икономическата теория има специално обособен клон, наречен „Институционална икономика“. Тя анализира въздействието на формалните правила (закони, конституции) и неформалните норми (обичаи, традиции) върху формирането на икономическото поведение, резултатите и вземането на решения. Институционалната икономика излиза отвъд традиционните, саморегулиращи се пазарни модели, набляга на транзакционните разходи, правата на собственост и институционалните промени и твърди, че икономическата дейност е вградена в социалните договорености.

Съществен елемент при оценката на въздействието на институционалните фактори е концепцията за транзакционните разходи. Това са разходи, които се правят при покупка или продажба на активи, участие на пазар, включително заплащане на брокерски комисионни, спредове между покупка и продажба и данъци. Те могат да бъдат също нерегламентирани такси при създавани формални ограничения, намаляват нетната възвръщаемост на инвестициите и общия капитал, както и подтискат икономическата ефективност.

Икономическите агенти се стремят да контролират институциите, тъй като извличат специфични ползи от тях. Безогледното преследване на лични интереси води до създаването на институции, които затрудняват ефективното функциониране на икономическите субекти и населението и обслужват интересите на определени групи.

Институционалното въздействие е детайлно изучено и изучавано, а тяхната важност се потвърждава от присъдени целеви Нобелови награди по икономика. Наличието и величината на транзакционните разходи изкривява оптималното разпределение на изходните налични ресурси.

Съществуването на корупцията е следствие от неефективното функциониращи институции. Те възбуждат транзакциони разходи, които органичават и спъват социално-икономическия просперитет.

4. Заключение

Показателно е, че в рамките на последните десетина и повече години равнището на корупция у нас остава достатъчно устойчиво, макар и с леки вариации. Независимо от лансираните официални позиции на различните политически сили, достигането и завладяването на властови позиции променя намеренията, макар и при съхранена риторика.

Ситуацията следва да е ясна за населението на страната, доколкото то овластява едни или други политически сили. Именно населението в своята цялост следва да изисква, да следи и да настоява за приемливо намаляване на широко разпространените корупционни практики. Редно е управляващите партии или коалиции да се ангажират с конкретно подобрение на корупционния индекс в конкретен времеви период, който да се съпровожда с отчет и обяснение на постигнатите реалности. Подобряването на ситуацията няма и не може да стане автоматично, следва да е налице неотменим императив и твърди механизми на обществен контрол.

Материалът Корупция несъкрушима е публикуван за пръв път на Икономически живот.

1. Администрацията води неопределена война без ясен изход

Преди да започнат война, политиците трябва да определят крайните цели. Администрацията на Тръмп не успява да определи тези крайни цели и изглежда е склонна да ги променя ден след ден.

Първоначално администрацията на Тръмп подкрепи свалянето на правителството на Техеран и пълното унищожаване на неговите ядрени материали и балистични ракетни възможности. Съвсем наскоро президентът Тръмп посочи, че войната може да приключи „скоро“, тъй като „на практика не е останало нищо“, въпреки че Техеран остава способен да възстанови силите си и сега е по-склонен да изгради ядрено оръжие.

Без ясно определени военни цели е невъзможно да се знае как изглежда победата или колко ще струва постигането ѝ. Конгресът трябва да избягва да разрешава 50 милиарда долара за конфликт с неясно определени цели.

2. „Косенето на тревата“ не е стратегия

Освен приемането на ясни военни цели, администрацията изглежда се е спряла на подход на „косене на тревата“ – стратегия, която включва периодично нанасяне на удари по военните способности на Иран, без да се търси решителен резултат.

Това е рецепта за безкрайни бомбардировки – или безкрайна война – за САЩ. Предишни авантюризми, оправдани с подобни условия, би трябвало да послужат като сурово предупреждение за безсмислието на подобен подход. Според Нета Крофорд, общата фискална тежест от глобалната война срещу тероризма надхвърля 8 трилиона долара. Допълнителна военна помощ срещу Иран на стойност 50 милиарда долара днес може твърде лесно да се превърне в неопределен, голям фискален ангажимент.

3. Разходите вече са високи и запасите са трудни за възстановяване

Към днешна дата САЩ вече са похарчили приблизително 19 милиарда долара само за две седмици бойни действия. Голяма част от това, което би финансирала допълнителна военна помощ, предимно боеприпаси за противоракетна отбрана, е скъпо и трудно за възстановяване.

Помислете за прехващачите THAAD. Всеки ракетен прехващач струва приблизително 12,7 милиона долара. Съединените щати произвеждат приблизително 22 от тези ракети-прехващачи THAAD всяка година и поддържат запас от приблизително 646. В последния си конфликт с Иран по време на Дванадесетдневната война Съединените щати използваха от 100 до 150 ракети-прехващачи THAAD, което е приблизително 15 до 20 процента от целия запас на Америка.

При сегашните темпове на производство, възстановяването на ракетния инвентар THAAD ще отнеме години. Финансирането на по-нататъшен конфликт в Иран ще ускори изчерпването на тези труднозаменяеми и скъпи активи.

4. Допълнителни средства за спешна война са безотговорна фискална политика

Разходите за спешни случаи би трябвало да са за въпроси, които са жизненоважни, внезапни, спешни, непредвидени и временни. Война, която администрацията е инициирала, активно планира и може да се проточи далеч в бъдещето, не отговаря на повечето от тези критерии от самото начало.

Помислете, че между финансовата 2001 и финансовата 2023 година Конгресът е използвал допълнителни средства за спешни случаи и специално определени бюджетни категории, които не са на базата на бюджета, за да финансира близо една пета от всички разходи за отбрана, възлизащи на 2 трилиона долара в номинално изражение. Разглеждано самостоятелно, отделното допълнително финансиране може да изглежда като капка в морето. Но разглеждано заедно, прекомерното разчитане на допълнителни средства за война може да има голямо дългосрочно фискално въздействие.

Тъй като разходите за спешни случаи са освободени от много конвенционални бюджетни контроли, като например ограниченията на разходите, те също така са изправени пред по-малко надзор от други категории дискреционни разходи. През 2017 г. Службата за отчетност на правителството съобщи, че погрешните критерии, на които се основават миналите скокове в разходите за отбрана при извънредни ситуации, „са възпрепятствали [вземащите решения] в способността им да определят приоритети и да правят финансови компромиси“. С други думи, разчитането на допълнителни средства за разходи при извънредни ситуации за финансиране на конфликти води до по-лоша стратегия и по-големи преразходи.

Допълнителна помощ за Иран в размер на 50 милиарда долара вероятно ще повтори този модел.

5. Икономическата мощ гарантира военната мощ

В историята страните, чиито държавни разходи изпреварват икономическите им възможности, са изправени пред деградация и евентуално колапс. Този факт е неизбежен за Съединените щати. И все пак фискалната среда за САЩ рядко е била по-лоша.

Дефицитите са 2 трилиона долара и нарастват. Федералният публичен дълг тази година е на път да надхвърли размера на американската икономика. Лихвените разходи по дълга на Америка надвишават федералните разходи за национална отбрана. Тази влошаваща се фискална перспектива, обусловена главно от помощите за старост, става още по-лоша, ако вземем предвид още един продължителен епизод на военен авантюризъм. Накратко, ограничаването на разходите сега е необходимо повече от всякога.

Въпреки това, наскоро приетият Закон – за един голям красив закон (OBBBA) включваше над 175 милиарда долара разходи за отбрана в допълнение към дискреционния бюджет за отбрана от 839 милиарда долара. На фона на тези рутинни федерални дефицити от 2 трилиона долара, харченето на още 50 милиарда долара за този допълнителен бюджет и 1,5 трилиона долара за предложения от Тръмп бюджет за отбрана за фискалната 2027 година е неразумно.

По-големите разходи за отбрана сега водят до по-високи разходи за отбрана в бъдеще, увеличавайки дефицитите, повишавайки разходите по заеми и водейки до по-лоши дългосрочни икономически резултати. Една държава не може да има военна мощ без икономическа мощ. Ако законодателите се интересуват от националната сигурност, те трябва да направят националния дълг по-приоритетен въпрос. Те могат да започнат, като отхвърлят неоправданите разходи за отбрана.

Старите навици умират трудно

Войната в Иран не си струва да се води. Ако Конгресът иска да финансира дефицитно поредния конфликт в Близкия изток, той поне трябва да бъде честен за това, което прави: прехвърля богатство от настоящите и бъдещите поколения, за да финансира конфликт, характеризиращ се с променящи се цели, липса на план за излизане и постоянно нарастваща цена. Допълнителни помощи за спешни случаи, без компенсации и без определена стратегия за излизане, са точно начинът, по който САЩ похарчиха трилиони долари за военни авантюри след 11 септември. Конгресът не бива да повтаря тази грешка.

Материалът 5 причини САЩ да не харчат нито стотинка повече за войната с Иран е публикуван за пръв път на Икономически живот.