Рентите, които големите арендатори плащат на дребните собственици на обработваемата земя бяха сериозно намалени на много места в страната през 2020 г. Обяснения за това не липсват: ниски добиви, слабо търсене и ниски цени на продукцията, по-високи цени на семената и торовете, некоректни прекупвачи и т.н. Едно нещо арендаторите не счетоха за нужно да коментират: факта, че субсидиите, които Общата селскостопанска политика на ЕС разпределя в България, са почти двойно повече по сравнение с рентите.

За аренда на земя през 2019 г. са изплатени 1.166 милиарда лева, сочат икономическите сметки в селското стопанство, изготвяни от НСИ. През същата година постъпилите от ЕС субсидии в аграрния сектор възлизат на 1.012 милиарда – но този път евро.  

Това е само един от редицата нелицеприятни факти за българското селско стопанство, представени в доклада „Къде отиват парите на ЕС?“ Този аналитичен документ разглежда прилагането на Общата селскостопанска политика в пет нови страни членки – България, Чехия, Унгария, Словакия и Румъния и е изготвен по инициатива на групата на Зелените и Европейския свободен алианс в Европейския парламент. Аз съм автор на главата за България.

Темата за нечестното разпределение на селскостопанските субсидии далеч не е нова за България – даже напротив, има множество сензационни публикации за изобретателността на големите арендатори при източването на европейските фондове. Но дори ако се придържаме единствено към сухата статистика, картината не изглежда розова. България е свикнала да гледа на себе си като на страна с традиции в земеделието. Само че към 2016 г., откогато са последните данни на Евростат, 72% от земята ни се обработва от наематели. Средният за ЕС дял е под 45%.

Всъщност България не е единствена в това отношение – и тъкмо това демонстрира новият доклад. Също както и в България, в страни като Унгария и Чехия общата селскостопанска политика води до окрупняване на собствеността върху земята, изблъскване на дребните фермери от техните стопанства – и до образуване на поземлена олигархия, която използва евросубсидиите, за да бетонира своите политически и икономически позиции.

Според официалната статистика за 2018 г., 2.4% от регистрираните получатели на директни плащания в България са обрали 45% от всички субсидии. Известният принцип на неравенството 80/20 в български условия става дори още по-суров: по-малко от 18% от селскостопанските производители получават над 82% от субсидиите. Това говори, че Общата селскостопанска политика в новите страни-членки не работи в интерес на малките и средни ферми, съответно не допринася за развитието на „зелена селска Европа“.

Към долната половина от бенефициентите в България се насочват едва 3.4% от общата сума на директните плащания. Ситуацията е дори още по-неблагоприятна, тъй като много дребни фермери изобщо се отказват да кандидатстват за евросубсидии, защото се плашат от бюрокрацията и недобронамерени проверки.

За това положение на нещата не може да се вини „Брюксел“, нито пък Общата селскостопанска политика. Да, субсидиите, разпределяни на единица площ водят до множество изкривявания, особено в неукрепналата институционална структура на новите членки. Но тази предразположеност към свръх-окрупняване се е превърнала в истинско чудовище единствено заради национални политики, въведени в интерес на „големите“.

Наистина ли е несъществен фактът, че сегашният Министър на земеделието, г-жа Десислава Танева, в предишни години е оглавявала един от най-големите получатели на селскостопански субсидии в България, Мел Инвест Холдинг? Настина ли е без значение това, че свекърът и зълвата на министър Танева са получили милион лева аграрни субсидии за две години – както „Бивол“ разкриха през лятото на 2020 г.?

И това при положение, че у нас от години е в сила „таван“ върху земеделските субсидии.

Разбира се, подобни „персонални“ факти може да са без връзка с доброто управление в селскостопанския сектор. Нека читателите в Европа преценят дали това е наистина така.  

Да продължим с изненадващите статистики: една средна земеделска компания, която отглежда полеви култури, средно за ЕС ще получи 15 695 евро субсидии. В България, средният производител на полеви култури ще „гушне“ 31 000 евро. Това говори както за свръх-окрупняване при ползването на земите, съответно за изчезване на породата „среден по размер земеделски производител“ – така и за несъстоятелността на раздухваното подозрение, че България е ощетена от размера на ставките в ОСП.

Защо субсидиите на единица площ в селското стопанство са вредни за неукрепнал сектор като българският? Икономическата теория дава ясен отговор. Развитието на селското стопанство може да бъде интензивно или екстензивно. У нас се осъществява екстензивно развитие, т.е. чрез натрупване на възможно най-голямо количество земя в ръцете на един стопански субект. В екстензивното развитие, водещ принцип при избора на земеделски култури са най-ниските средни разходи за обработване на единица площ.

Такива най-ниски разходи осигуряват на първо място зърнените култури. Наричат ги още монокултури, както и cash crops – “парични култури”, тъй като се отглеждат единствено с цел да се спечелят бързи пари. С другите култури добавената стойност е по-висока, но е нужна и по-сериозна организация.   

Така стигаме до един важен момент, който ще учуди западноевропейския читател: благодеянието, което той смята, че оказва на новата страна членка, всъщност убива нейния производствен капацитет. Следната графика сякаш казва всичко: след 2007 г., откакто у нас действа ОСП, България печели нетно над 1.5 млрд. долара от износ на зърно, но се превръща в нетен вносител на плодове, зеленчуци, млечни продукти, месо.

През 1976 г. в България са били произведени 754 хил. тона домати, а през 2019 г. едва 148 хил. тона. Недостигът на националното производство – изтласкано към зърнените монокултури заради страничните ефекти на ОСП – се запълва с нискокачествен внос.

Да обобщя, в селското стопанство на България се е възцарило равновесие, далеч по-ниско от оптималното. Вследствие на това страната губи потенциален доход („БВП“) и това е основна причина за националната бедност – но единиците, които се облагодетелстват от сегашния аграрен модел, печелят наистина много. Сегашният модел например спестява на арендаторите страшно много разходи за труд: близо двоен е спадът на вложения труд в селското стопанство на България между 2009 и 2018 г. (измерен в човекочасове).

Стойността на общата икономическа продукция е нараснала? Може би да, но цената, на която се е случило това, е неприемлива: обезлюдяване на регионите, дезинтеграция на селищната мрежа, в добавка към многобройни екологични щети – и поява на поземлена олигархия, която разполага с директни лостове за въздействие върху властта и националната политика.  

Още един статистически факт, включен в доклада: нашата България притежава 2.6% от земеделската земя в ЕС и от нея успява да произведе 3.4% от зърното на съюза – но едва 0.9% от пресните зеленчуци.

И все пак виновникът за сегашната ситуация не е „Брюксел“: ОСП е просто една рамка, върху която може да се надгражда с национални политики. Когато българската национална политика в селското стопанство се свежда до пълнене на джобовете на отзивчивите към властта арендатори – съчетано със запушване на устите на несъгласни анализатори и журналисти – най-удобно е да се търси враг отвън.

„Китайците (арабите, евреите…) ни изкупуват земята!“ „Брюксел ни принуждава да купуваме само германско месо!“ „Агресивни журналисти само търсят сензации и ни пречат да работим!“ И тъй нататък. А фактът е, че по върховете на Министерството на земеделието и в ДФ „Земеделие“ се е настанила клика, която прокарва политики, облагодетелстващи горните 2-3% от земеделските производители – и няма никакво отношение към въпросите на националната хранителна сигурност и увеличаването на националния доход чрез оползотворяване на възможностите в селското стопанство.

Главата за България във въпросния доклад, публикуван от групата на Зелените в Европейския парламент, е кръстена „В царството на големите арендатори“. Текстът е написан на английски език и за съжаление не мога да споделя българска версия с читателя – но родният читател всъщност няма да открие в него нищо кой знае колко ново:

Програмираният провал на „таваните“ при европейските директни плащания; парите, пръснати за „къщи за гости“ с подписи на кадри на ДПС; мрежата „Октопод“ и регистрационните похвати на фирмите от кръга „Агроком“ (невидими единствено за българската прокуратура); планомерното ощетяване на дребните фермери и липсата на финансиране за малки проекти, и т.н.

Това са теми, които присъстват от години в обществения дискурс – и в голямата си част са подкрепени с неопровержими данни. И какво от това? Какво се случи с нас? Защо спряхме да обръщаме внимание на безобразния начин, по който се стопанисва българската земя?

***
Текстът е публикуван в Bodil.bg

Материалът Субсидии за милионери е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Добруджа се е ширнала, златна – големите полета са засети със слънчоглед, жълто и зелено се редят докъдето стигат очите, само полезащитните пояси нарушават усещането за безкрай. Край пътя се мяркат и стройно наредените редове на лилавата лавандула, тук-там изникват внимателно оградени парцели с плодни дървета… Тази аграрна поезия крие зад гърба си редица прозаични природни, икономически и социални процеси, които често са тревожни.

Заради поредната тежка суша в Добруджа, есенните култури трябваше да се пресяват – оттам и масовият интерес към слънчогледа. Там, където пшеницата беше оставена да изкласи, жътвата беше бедствена: зърнопроизводителите декларираха добиви под 100 кг на декар. Но по-лошото е, че това действително е поредната суша в Добруджа. Климатът в Добруджа осезателно се променя: показателно е, че упорити стопани като добруджанците в много села изкорениха старите сортове лози.

Не говори добре за нас, ако всяка селскостопанска година се изненадваме от ефектите на промяната на климата, а продължаваме да следваме стария, уязвим и всъщност вреден екстензивен модел. Тоест, отново да сеем пшеница, царевица и слънчоглед. Днес голямата част от българското земеделие се осъществява като механизирано отглеждане на монокултури, с много нисък дял на ръчния труд. Земята се ползва предимно под формата на краткосрочна аренда, а крайният продукт е унифициран, за да може да се търгува на световните стокови борси.

Смущенията в режима на валежите са рисков фактор за монокултурите. Така стигаме до „двойното проклятие“ на българското земеделие: начинът на организацията му, освен че крие екологичен риск, представлява нетна загуба на национален доход. От единица площ, със сега действащия модел на ползване на земята, земеделието печели в пъти по-малко от възможното. Това води до по-ниски от възможните доходи на работниците, по-ниски ренти на собствениците на земя, по-ниски печалби и данъци.

Въпросната загуба на богатство за системата се дължи на рационално икономическо решение: производителите масово избират да произвеждат с най-ниски разходи на единица продукция. Европейските и националните субсидии покриват грубо 30% от стойността на обработката на един декар монокултури, при отглеждането на зеленчуци този дял спада до 5%. На повечето места е постигнато значително окрупняване на земята и големите парични потоци напълно задоволяват арендаторите, независимо че отглежданите култури не са най-производителните.

Арендаторите наемат земята, която обработват, на годишна база, затова нямат интерес да правят подобрения и да следват щадящи практики. По тази причина, а и заради съотношението „субсидии / разходи за производство“, те отглеждат едногодишни култури, подлежащи на механизирана обработка, с възможно най-малко участие на ръчен труд. На практика, проклятието върху българското земеделие е дори тройно:

Механизираният начин на аграрно производство не оставя работа за селските жители. Арендаторът залага на капитала, тоест на трактора и комбайна, вместо на труда. Правят се значителни инвестиции, за да се избегне зависимостта от работната ръка в селското стопанство: вносът на селскостопански машини и трактори за 2018 г. е за 600 млн. долара. Процесът на избягване на ръчния труд в селото, траещ четвърт век, остави цяло поколение в селата без поминък и отприщи миграция в града и чужбина.

Стигна се до парадокс – днес работната ръка е най-ценният ресурс в селата и надниците понякога са значителни. Но това не е резултат от висока добавена стойност, а от демографски вакуум. Преди да започне да се цени, в течение на десетилетия ръчният труд е бил изместван в процеса на капитализиране на българското село. Днес трябва да си заможен, за да си позволиш да живееш на село.

С този начин на организиране, българското земеделие предполага равновесие на много ниска база – възможно най-ниската за страна извън LDC, списъка на най-неразвитите страни в света. Големите наематели на земя – съсловието на арендаторите – разполагат със значителен паричен ресурс и разпределят малка част от него сред населението под формата на ренти. Общият резултат би могъл да е далеч по-голям – но при друг тип организация на производството, с нови култури, работа с хора и динамични пазари, тоест, с повече страничен контрол и грижи.

Разбира се, има примери за фермери, включително арендатори, които се стараят да отпъдят тройното проклятие на българското земеделие, като осигуряват работни места и въвеждат по-производителни и устойчиви култури. Но масовият случай остава арендаторът-зърнар: в преследване на максимална печалба от единица площ, злоупотребите с торове, хербициди и пестициди, както и агресивната оран, са повсеместни. Почвите в България деградират, масово измират пчели и птици.

Ръка за ръка с арендаторите вървят изтощаване на почвите, демографска ерозия и суб-оптимално равновесие, тоест загуба на национален доход. И никой не засяга интересите им: действително ли арендаторите са толкова важни? Според базата данни за световната търговия на ООН, през 2018 г. от България е изнесена пшеница за 850 млн. долара и маслодайни семена (слънчоглед) за 607 млн. долара. Ако добавим износа на царевица, фуражи, зърнени заготовки и другите по-маловажни зърнени култури, износът, който зависи от арендаторите, възлиза на 2.5 млрд. долара.

Тази сума е сходна с другите две колони на българския износ: петролните горива и медта. След като видяхме колко струват арендаторите – без да коментираме политическия лобизъм, имотните им изцепки и това, че са груби шофьори, да приемем ли, че държавата трябва да се намеси?

При сегашното ниво на административна компетентност, заместване на арендаторите с „държава“ едва ли е възможно, а и нужно. Но „държавата“ може и трябва да се намеси, като насърчи нов модел, алтернативен на краткосрочната аренда на земя за монокултурно земеделие. Този нов модел, който не разчита нито на регионалния капиталист (арендатора), нито на държавната пирамида, може да се определи като общностен.

Общностният модел за стопанисване на земята е основан изцяло на частната инициатива, но в него участват не дялове и проценти, а хора: индивиди, семейства, събрания, комитети. Тази общностна – нито държавна, нито едро-капиталистическа рамка, е начинът да се повиши паричния доход и да се подобри екологичния и социалния резултат в българските региони. Най-близката до ума дума за този модел на организация на земеделието е кооперативен, въпреки вредните й наслоявания.

Кооперативите, или Общностните предприятия, имат решение за споменатите проклятия на българското земеделие: 1) те могат да осигурят не само заетост, но и подкрепа, базова социална мрежа; 2) със смаляването на мащаба, те увеличават добавената стойност и дохода – от единица площ и на един зает; 3) те предполагат диверсификация, като едновременно са по-внимателни към своя екологичен отпечатък и са по-адаптивни и гъвкави спрямо екологичните изменения.   

Колко огромна пропаст зее между едногодишната аренда за монокултури и общностното земеделие показва кооперативът в гръцкото планинско село Загора. Географията на мястото предполага разпокъсаност на земята, транспортна изолираност и бедност. С една разлика: селото е чудесно място за отглеждане на ябълки. Кооператив, осъществяващ маркетинг на продукцията, събирана от градините на няколкостотин фермера, осигурява приход за общността от около 7 млн. евро. Кооперативът, на възраст над сто години, изнася ябълките в чужбина, грижи се за технологичното развитие и изпълнява важни социални и общностни роли.

Кооператив, също от маркетингов тип, обединява производителите на бадеми в Калифорния, чиято продукция достига милиард долара. С оглед на селското стопанство, като мисловен експеримент може да сравним природните дадености на Южна България с тези на Калифорния. Звучи комично, нали? Но не винаги земеделието в Калифорния е било на сегашното си равнище: решаващата промяна настъпва с изграждането на напоителните канали.

Напояването дава тласък на железния икономически закон, че там, където съществува подходящ организационен модел, от единица площ ще се търси все по-голяма добавена стойност, съответно ще се подбират по-производителни култури. В Калифорния първо се е отглеждало зърно, после ягоди и зеленчуци, после трайни култури, накрая ядки – култури като бадемите, осигуряващи най-висока добавена стойност от единица площ.

Възможно ли е нуждата от напояване да стане факторът, който ще промени курса в българското земеделие? Арендаторите вече усещат промяната на климата по джобовете си. Първата реакция при намаляващите парични постъпления е да окажат натиск върху размера на рентите, които плащат на домакинствата. По-предприемчивите поглеждат към културите на новия климат: сухолюбивата лавандула в Добруджа, която може да увеличи дохода от декар в пъти, е пример за това. Други фермери, съвсем по Калифорнийски, пробват с плодове, грозде, подправки и ядки.

Но общият изглед, в лицето на настъпващата нова екологична фаза, е като политическата карта на Балканите в навечерието на османското нашествие. В някакъв смисъл може да се каже, че липсата на напоителни съоръжения, при наличието на толкова подземни и повърхностни води, е проява на национална безстопанственост. И още дълго ще коментираме липсата на напоителни съоръжения, ако за изграждането им продължим да разчитаме на „държавата“, още повече на арендаторите. 

В Калифорния – също както в Испания през Средните векове, напоителната система е изградена с усилията, съответно е управлявана от много на брой, независими и разнородни, широки местни коалиции от индивиди, сдружения и институции. Изследванията на Елинор Острьом показват, че общностите управляват много добре споделените ресурси (земи, води, гори), с помощта на изработени на място споразумения и регламенти, вменяващи задължения и права на местните актьори. Има алтернатива на държавните декрети и на егоистичните мотиви на предприемачите.

Българската история в изграждането на напоителни съоръжения е далеч по-безславна, като се започне от първите, саботирани от чорбаджиите опити за мелиорация в подножието на Рила през XIX век и се стигне до разрушаването на хиляди километри напоителни съоръжения от времето на държавния социализъм в наши дни. Можем да кажем, че общностните начинания в голяма степен остават неизследвана територия за модерната българска стопанска практика.

За да възникнат и останат, тези общностни стопански начинания се нуждаят от: а) подходяща законова уредба; б) стимули – данъчни, маркетингови, достъп до финансиране, административни улеснения и т.н.; в) специални държавни агенции, които изследват и насърчаватобщностния модел на стопанисване на земите. 

Тоест, държавата трябва да осигури условия за появата на модел на организация на българското земеделие, който не е държавен. Ще го направи ли? Ако „държавата“ не е в състояние да осигури стимули, след което да се оттегли от сцената, внимателно наблюдавайки ефектите, тогава сегашното ниско равновесие е заслужено и търсенето на по-добри организационни решения е безпредметно.

Но наистина ли не е в състояние, или запазени интереси пречат? Така или иначе, днес държавата не прилага аграрна стратегия, съобразяваща се с настъпилите изменения на климата и с негативните социални и демографски ефекти, провокирани от действащия модел.

Материалът Бележки по аграрната стратегия (за проклятията на българското земеделие) е публикуван за пръв път на Икономически живот.