„Продължаването“ на възходящия тренд от „златното десетилетие“ след 1912 г. е първият хипотетичен вариант. Но всичко показва, че и при него българската икономика би „поддала“ под натиска на собствената си инерция и логика от същото това десетилетие. Рано или късно щяха да се появят проблемите, които тлееха през годините на висока конюнктура. България нямаше да може да издържи още дълго предходния темп на външно задлъжняване. В средносрочна перспектива дълговото бреме щеше да стане непоносимо за икономиката. Свободата, която външните заеми даваха на бюджетните дефицити щеше да изчезне, а заедно с нея да се върнат дълбоките финансови кризи, сходни с тези от началото на века.

Никакви особени надежди за качествено развитие не даваха и институционалните промени в страната. Въпреки че през първото десетилетие започнаха промените във финансовата система, преобладаващият тренд беше към укрепване и разнообразяване на „обществено-държавните“ и кооперативните банки. В нормални условия този тренд не би бил пречупен, а само би се задълбочил. Що се отнася до присъствието на чуждия капитал, неговите последици в българския контекст бяха почувствани в края на 20-те години – краткосрочен интерес и ангажименти, бърза „обратна“ мобилност, неорганично вписване в българския стопански ландшафт.

Именно през първото десетилетие на века бяха заложени три от стълбовете на българския стопански манталитет, които неизбежно щяха да получат своето развитие – кооперативизъм, етатизъм корупция.

Войните на пръв поглед изглеждат изкуствена точка на пречупване в благотворната инерция от пъвото десетилетие на 20 век.

Всъщност те не се оказаха случаен кръстопът, а по-скоро катализатор на нещо наченато.

Какво се случва през военните години. Преди всичко държавният дълг нараства експоненциално, до степен да взриви паричната система и да унищожи – практически безвъзвратно – златния стандарт в България. За разлика от общоприетите клишета стопанската конюнктура е висока и проблемите не идват толкова от „реалния“ сектор, колкото от разстройството на финансовата система. Нещо повече, краят на войната е период на незапомнено учредителско грюндерство, което създава безчет пирамидални структури, под чийто покрив корупцията и източването на държавата процъфтява. Държавната намеса достига апогея си със създаването на ДСГОП (Дирекция за стопански грижи и обществена предвидливост) и с по-късното въвеждане на Централата на девизите. Кълновете на всички тези процеси бяха заложени още през „златното“ десетилетие.

През следващата повратна точка – 1944, разминаването между видимостта и вътрешната логика на събитията е още по-изразително, защото са налице насилие, външна принуда и нереална промяна в политическата система и във формата на стопанския живот. Но при по-внимателен прочит и при този момент се оказва, че надделява здраво заложената посока във философията на българската стопанска история.

В този, както и в други текстове съм се старал да докажа, че българската икономика и общество са комунални ex-ante, още преди комунизма. Те са захранени с тази нагласа от самото раждане на нова България, като „комуналната“ философия е инфектирала структури, институции, мислене и поведение. По този начин традицията е подготвяла страната за социализъм, дошъл до голяма степен на готова почва.

Социализмът хипертрофира държавното начало в макропроцесите, както и в дребното хитруване, („малката правда“) в битовите пластове на икономиката. Социализмът доведе до крайност системата на една затворена икономика. Социализмът разви докрай корпоративното начало, макар и под тоталитарна обвивка.

Но всичко това вече беше налице в конфигурацията на българската икономика преди 1944 година. Финансовата ситема беше поголовно одържавена след 1934 г. при залязващи позиции на частния сектор и крйно свито чуждо присъствие. Икономиката беше затворена за външния свят с въведения от 1931 година валутен режим и със системата на клиринга. Стопанският манталитет беше вече проникнат в духа на комуналност през мрежата на кооперативите, където „малката правда“ се беше превърнала в норма на поведение. Войната беше рационализирала икономиката до степен, близка до плановата, а самата „плановистка“ идеология вече беше полуофициализирана.

В известен смисъл социализмът нямаше нови идеи, които да предложи на българския стопански живот. Той можеше единствено да доведе до възможния предел вече набелязани и заварени идеи, като ги облече във формата, предоставена наготово и насилствено от чуждите господари на държавата. Социалистическият цикъл от 1944-89 година изчерпа до дъно потенциала на една от възможните линии на развитие на 20 век, като показа нейните вътрешни бариери, иманентна склероза и неспособност за самообновление. Същевременно с всяка година той ни отдалечаваше от световните стопански ценности и ни подготвяше за един по-драматичен сблъсък с реалностите от края на 20 век.

Стигаме до 1989 – третият привиден кръстопът на българското икономическо развитие. На повърхността изглеждаше, че за първи път от 1928 насам страната се е ориентирала към един ясно дефиниран консенсуален и отворен модел за икономическа модерност.

Седемте загубени години на прехода показаха (студията е създадена в средата на 90-те години на 20 век, б.р.), че нито общественото съзнание, нито обществената тъкан са готови да приемат този „идеал“ органично. Трябваше да се мине през няколко провалени опита за стабилизация и през хиперинфлация, за да започне мъчителното бавно и все още неорганично движение в посока на господстващия днес световен модел. Той беше поднасян на България така, както се поднасят знание на една незряла и прохождаща личност. Нужни бяха сухата схематичност на програмите на МВФ, дидактиката на матриците с наложените структурни реформи, суровата макроикономическа принуда, за да започне плахото приобщаване към базисните ценности на пазарната парадигма. Латентното саботиране и съпротивата на обществото отново показаха, доколко определящи за практическото развитие на икономическите процеси се оказват дълбоките води на идеологическите и поведенчески стереотипи, до каква степен става дума за сблъсък на два културни пласта и как възприемането на предлагания отвън модел остава повърхностно.

***

След като при нито един от крастопътищата на столетието не се е оказвал възможен истински избор, а стопанското ни развитие е вървяло в посока, предначертана от вътрешната логика на българското общество, остава да се търсят простите движещи сили, определяли българския стопански континиум. Те не са много и могат да се сведат до „малкостта“ на държавата и пазара, до геополитическото положение на страната и до корените на стопанския й манталитет и традиция.

Страна с историята, човешкия капитал, мащаба и разположението на България трудно може да си позволи замах на най-сложното социално творчество, каквото е икономическото. Всеизвестните примери за обратното – като се започне от Швейцария и се стигне до Сингапур и Хонконг, само потвърждават правилото. От една страна тези експерименти също са плод на геополитически процеси – те обслужват нуждите на глобалната икономика. От друга, почвата за експерименти в тези малки територии е била дълго подготвяна. Швейцария не би могла да стане световен банкер без калвинизма и реформаторствто. Азиатските територии не биха могли да изпълняват особените си функции без чисто азиатските качества на работната сила.

За останалите малки страни, разпръснати по света не остава нещо повече от „средно достижимото“ за техния регион. Освен това, определяща се оказва орбитата на влияние, в която те попадат.

През цялото столетие България се движи в орбитата на губещи метрополии. Франция е западаща велика сила, когато през 20-те години безуспешно се опитва да запазва икономическото си влияние в България, изградено в началото на века. Германия е губеща страна и в двете войни. А България трябваше да преживее целия цикъл на възход и загниване на социалистическия СССР, както и да сподели загубата на Студената война преди да излезе от неговия икономически резерват.

През цялото столетие единствената референтна зона за България остават Балканите с цялата им смислова и историческа натовареност. Страната в нито един момент не успя да надскочи това съдбовно разположение, нито присъщата му икономическа менталност. „Балканската икономика“ е нещо достатъчно добре очертано със своята корумпирано-одържавена среда, неспазване на контрактите, слабост на институции и повсеместни меки бюджетни ограничения.

Може би именно затова хипотетичният предел на българското развитие може да се долови в постигнатото от Гърция.

Тази страна в известен смисъл е еталон на модерност за Балканите още от началото на века. До късно това се дължи не толкова на впечатляващ икономически ръст и стандарт, колкото на безспорния космополитизъм на нацията и (вероятно свързания с него) успех при налагането на собствените им национални и и стратегически цели.

Но истинските възможности и граници на този референтен модел в нашия ареал се проявиха най-добре през втората половина на века, когато Гърция се превърна в единствената държава от региона, попаднала в „правилната“ Западна зона.

Резултатите на този експеримент за присаждане на „западност“ на балканска почва са нееднозначни. Гърция успя да постигне относително бързо развитие, особено през 60-те години и то не без усилията на военния режим. Благодарение на политическата конюнктура през 80-те години, тя дори намери място в ЕС, което икономическите дадености не й отреждаха по право. През последните две десетилетия това й позволи да привлече значителни ресурси и да осъществи напредък в модернизацията си, който при други условия би бил невъзможен.

Но въпреки всичко Гърция остава все още чуждо тяло в „Европа“, приело епидермично европейските стандарти и правила. Със своя стопански манталитет, политически клиентилизъм, остатъци от олигархичност и одържавена финансова структура, тя не е истински приобщена към Европа. Това се чувства в трудностите, с които страната покрива критериите за конвергенция европейския Паричен и икономически съюз и от силната съпротива, които срещат съпътстващите структурни реформи.

Вероятно Гърция дава общите контури на това, което би се случило и с България, ако бе попаднала в другата геополитическа зона, ако стопанското й развитие бе следвало относително по-„спонтанни“ линии на еволюция. Резултатът би бил една по-богата срана, но с все още полуархаична (за европейските критерии), стопанска менталност институции.

***

В началото на новия век стопанска България има да решава различни проблеми със самата себе си и същевременно да посрещне световните икономически предизвикателства.

Мир със себе си страната ще постигне едва, след като сътресенията на прехода улегнат и той роди „поносима“ икономическа и социална конфигурация. Това не е проблем от вчера, а възел на вековни проблеми. Изтичащият 20 век премного показа какви са клопките на едно невротично и стерилно развитие. Затова прекомерното фиксиране в него не е нито препоръчително, нито обещаващо. В крайна сметка стопанската му история разказва единствено как се ражда спонтанен социализъм, как той се институциализира с помощта на чужда сила и как при разпадането си тази система ражда нови и перверзни форми на квазисоциализъм, доколкото отстъства икономическата памет за нещо по-различно.

Този порочен кръг няма да бъде прекъснат, докато не се появят подобия на „истинска“ буржоазия и средна класа.

Неуспехите на българското развитие от 1944 и след 1989 г. се дължат до голяма степен на отсъствието на автентична буржоазна класа, която да поема присъщите й отговорности и рискове. Без съмнение това не е резултат на някакви метафизично присъщи й недостатъци. Нейният облик е изваян от исторически обстоятелства, но той е и отражение на изградената с години връзка между капитала и държавата. Това не е насилствена връзка. Държавата е изстисквала всичко, което може, но е и оставяла да бъде прелъстявана и използвана. Държавата е декапитализирала всичко по пътя си, но е оставяла и да бъде декапитализирана, превръщайки се в агент на всевъзможни обществени групи. Българската буржоазия е това, което е била през 20 век, благодарение на меката спойка на обществената тъкан, на особен обществен договор, скрепен от приспиващите облаги и за двете страни: частният капитал у нас никога не се е мислил като нещо напълно откъснато от държавата. Но от подобна социална среда трудно се ражда автентичен (рискуващ, предприемчив, динамичен) капитал.

През 20 век не можа да се появи и другият социален компонент на модерността. Средната класа не се роди нито през първия български капитализъм, нито през годините на прехода.

Оставям настрани всички други последици от това социално присъствие, за да отбележа само, че наличието на средна класа преформулира така злободневния у нас проблем с корупцията. В зрелите икономики тази класа е широка и изтласква корупцията към периферията на най-богатите или най-бедните. Средната класа няма нужда от корупция, за да живее. Тя е точно толкова заможна, колкото да може да си позволи морал, благопорядъчност и спазване на правилата. Средната класа на нашите преходни общества е тънка и това развива корупцията навсякъде, като не оставя поле за автентично пазарно поведение.

Разбира се, да се сложи социалната структура преди икономическия успех означава да се тръгне отзад напред. При тези процеси пожеланията са без никакво значение. Пътят към стопанския прогрес не може да избегне формите на мотивация и принуда, които да раздвижат социалното и икономическото блато и да предизвикат промяна в българското общество. Тук 20 век ще е от полза с основното си послание, че движещата сила на промяна у нас винаги идва отвън.

През следващия век не може да се очаква нищо принципно различно. Този път в България новото ще дойде от необратимата глобализация на световната икономика, която оставя все по-малък периметър за стопанския провинциализъм. Но глобализацията ще се почувства осезаемо, едва когато престане да е атрибут на абстрактни и далечни пазари, а се превърне в начин на живот, твърди принципи на икономическо поведение и постижима лична перспектива пред всеки.

България ще трябва да е готова да посрещне и двете лица на този процес – на „съзидателен рушител“ на традицията и на постоянен стресиращ фактор. Това което се залага днес в световната икономика, е крайно двусмислено и нееднозначно. Дългата икономическа експанзия от края на 20 век се развива на ръба на допустимото при изключително тъмен глобален финансов баланс. В този смисъл тя носи потенциала и на непознат по мащабите си икономически крах.

България, както и другите страни от европейския Изток, свързва бъдещето си с подредените и разчертани перспективи на Европейския паричен и икономически съюз. Но в бъдещето на тази общност също се борят както стабилизиращи процеси, така и страхът от раздялата с придобити права, който подтиква към съпротива и дестабилизация. А без съмнение самият дълъг път на разширението ще размива устойчиви принципи на днешна Европа, като променя облика й.

След няколко десетилетия Европа може да се превърне в едно наистина общо пространство, в което дори страни с наслоени комплекси като България ще намерят мястото си. Но няма да се е случило нещо съществено и 20 век ще е минал напразно, ако една разширена Европа само възпроизведе в 21 век икономическите разделения и духовните пропасти от края на отиващото си столетие.

***
Публикуваме и епилога на студията на Румен Аврамов „Стопанският 20. век на България“
сн. bunt.bg

Материалът Вероятността стопанският ни ХХ век да се повтори и в ХХI е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Комуналността резюмира изначалната склонност към инерция и съпротива срещу промяната, стремежът да се живее в общност и колективът да се налага над индивида…

Румен Аврамов в своя студия, създадена в края на 90-те години на 20 век

Изваждайки горната карикатура от контекста на статията, към която е приложена, виждаме, че в-к „Икономически живот“ през 1966 година илюстративно се приближава неочаквано близо до анализите на Аврамов.
Разбира се изданието няма никакво намерение да критикува комуналните услуги и кооперативизма, а единствено отделни персонажи.

Материалът Сблъсквайки се с комуналните услуги през 67-ма е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Днес в България формално съществува консенсус около ценностите на пазарната икономика. Но ако се декодират действителните представи за пазарна икономика, битуващи в националната традиция, веднага ще се проявят генетично привнесени ценности, които в повечето случаи я отричат.

През 1981 година съветският философ дисидент А. Зиновиев даде вероятно най-проникновеното обяснение на социалистическата реалност. Играейки блестящо с парадокса, той предложи поразително просто и непротиворечиво обяснение на комунизма. Това не е „противоестествен“ строй, смята Зиновиев, а напротив – такъв икономически и политически ред, който почива на „първичните“ и естествените нагони на човека.

Социализмът е не толкова антипод на демокрацията, колкото на цивилизацията, защото цивилизацията е съвкупност от ценности, която извежда обществото отвъд тези първични нагони, за да го накара да действа според условни правила, които са цената, заплатена за ефективността и богатството. Като „противоестествени“ те срещат постоянната съпротива на спонтанната нагласа у човека, обобщена със знаменития термин комуналност.

Комуналността резюмира изначалната склонност към инерция и съпротива срещу промяната, стремежът да се живее в общност и колективът да се налага над индивида…

Социализмът е адекватният строй на бедното, неиновативно и инерционно общество, докато капитализмът е болезнено и „противоестествено“ битие на цивилизацията, която носи със себе си прогрес и обществено богатство, но и несигурност, индивидуализъм и стрес. Самата цивилизация винаги е заплашена от дремещите сили на комуналността, които имат склонност да я разяждат и унищожават отвътре. В някои страни тези сили побеждават, а комунизмът е триумф на комуналността и съответно на примитивните нагони у човека и обществото. Този ред не е противоестествен и затова е стабилен. Той е по-прост от цивилизованите общества и затова е привлекателен.

Далечните корени на българската комуналност са в бедността и примитивността на обществото след освобождението. Въпреки относителния напредък на страната, те не са преодолени през цялото столетие.

В държава с ограничени капитали, с отсъстващи институции, с неструктурирана социална тъкан естественият рефлекс на самосъхранението е търсенето на опора в стабилни общности. Първичната форма на такива общности е семейството, споено от патриархалната традиция, което (заедно със занаятчийския цех) след първите следосвобожденски години продължава да е в основата на стопанския живот. Семейното (приятелското) начало винаги е играло роля на „обществено“. Икономическата социалност се структурира в много по-голяма степен около „родови“ (в най-широкия смисъл на думата) връзки, отколкото около капиталите. Затова и първите стопански форми носят белега на приятелски, семеен или политически кръг. Дори политическите партии са в известен смисъл образования за самозащита в една бедна и агресивна среда, даващи някакъв уют, сигурност и вътрешна стабилност на приближените.

Неслучайно класическите форми на безличните капиталови пазари като фондова борса се раждат трудно и мъчително в България. В същото време на обичайните търговски дружества от самото начало се гледа не толкова като на сдружения на капитали, колкото като на семейни политически образования. В доосвобожденското Акционерно дружество учредителите дори още не разбират, че акцията е нещо отделно от акционера, а редица фирми носят името „братско търговско дружество“. Всичко това деформира целите на тези архаични капиталови форми. Но то предопределя отношението на властта към тях, която (според обстоятелствата) винаги се е стремяла или да ги унищожи, или да ги превземе отвътре.

Силните нагласи към колективно (комунално) начало в българския стопански живот бързо намериха адекватните си форми. Безспорно най-подходяща се оказа кооперативната форма, която придоби хипертрофирани размери и се превърна като нещо марков знак в икономическата самобитност на страната преди и след 1944 година. Успехът на кооперациите в България може да се интерпретира по различен начин.

Първият е те да се възприемат като стопанска структура на бедните, като форма за преживяване и – евентуално – за осъществяване на инициативи с краткия и ограничен хоризонт, съответстващ на оскъдния капитал на учредителите. Идеологията на кооперативизма е по-скоро по дефиниция егалитарна, популистка, „взаимопомощна“, макар началото да се възприема като разновидност на частното начало. Това е тънко доловено от Андрей Ляпчев в края на миналия век:

„Народ беден, но при дисциплинирано домакинство българският народ не можеше да остане глух на кооперативния дух, който по онова време вееше по цялата европейска литература. Ако част от българската емиграция търсеше удовлетворение на своята крайна идеализация, шумните манифести на Бланки и Маркс, то не по-малка част от вътрешната интелигенция идеализираше магическата сила на кооперацията… Наскоро настъпилото освобождение обаче повика на много по-плодотворна деятелност пионерите на кооперативни сдружения, както и поклонниците на комуната. Едните и другите изведнъж бидоха така обременени с големите държавни длъжности, че наскоро изчезнаха всичките им мечти в силата на частната инициатива и в практичността на комунизма.“

Но с проникването и разпространението си кооперациите все повече започват да се развиват като институции. На тяхна основа бързо възниква мощна финансова инфраструктура, изградена около новосъздадените в началото на века банки: Българска земеделска банка и Българска централна кооперативна банка. Спонтанно възникват съюзи (разбира се съперничещи си), които започват продължила с десетилетия борба за разпределяне на икономическо влияние.

Цялата разклоняваща се система на кооперативни институции масово и повсеместно продава икономическата идеология на комуналността. Тя циментира догмата за евтиния и достъпен кредит, генерира блуждаещи финансови потоци и преразпределителни схеми, които приучват към меки бюджетни ограничения. С политическото си влияние лобито на кооперациите в България успява повсеместно да инфилтрира принципа за по-доброто третиране на колективистичните пред частните форми. През отделни периоди – особено при власта на земеделските партии – фаворизирането на кооперативните структури потискат всяко индивидуално стопанско начало и се превръщат в неотменен елемент в похода на частния капитал.

Кооперативизмът е издигнат до статута на официална държавна идеология. Тя се вменява на държавните служители, а „антикооперативните прояви“ получават негативна държавна санкция така, както години по-късно антисоциалистическите деяния. Кооперативната субкултура създава безбройни митове, поразително приличащи на тези от социалистическите години. Извайва се казионна романтика и патетика, кооператорите се георизират като „особено тесто“ хора, поощряват се всячески колективистичните и обществените ценности, пропагандират се личният пример и аскетизмът, изгражда се блудкавата легенда за разминаването между „чистата идея“ и „извращенията“ в реализацията й, тоест за разминаването между голямата и малката правда.

Кооперацията е и битова школа за комуналност. Коперативните структури са преди всичко готова мрежа, която ги прави политически и икономически силно привлекателни. Но за да се контролира и използва подобна мрежа, във всяка нейна клетки трябва да се развият онези нрави и механизми, които добре познаваме от времето на социализма. Кооперативната книжнина и архиви пренасят една действителност на масово следене, доноси, интриги, както и завършената схема „рапортуваща“ икономика, където стотици звена по един казионен, формален и стандартизиран начин се отчитат пред йерархичните си началници, като същевременно деформират информацията.

С всички тези черти кооперативизмът надраства чисто икономическите си функции и се превръща в начин на живот. Сигурно е, че хора, живели в подобна среда и градили стандартите си за икономическо мислене в нейните рамки, в общи линии са били подготвени за социализма. В стопанство, където кооперативизмът е държавна доктрина, трудно се ражда либерален икономически мироглед, периметърът на индивидуалистичното начало е изтласкан в периферията.

Дълбочината на проникване на кооперетивните идеологии в България е обобщена в блестяща формула на С. Бочев, че капитализмът е по-несимпатичен на българина и в другите страни на кооперациите се гледа като на коректив на капитализма, в България те се смятат за негова достъпна и желана алтернатива. Тази формула, струва ми, се отива твърде далеч и дава ключ за разбиране на разликата между зрелия западен и балканския вариант на капитализма. Същественото различие е в начина, по който се смилат „уродствата“ на тази икономическа система. Без съмнение, раждането на капитализма е нелицеприятен процес, но ако през 20 век развитите общества като правило са успявали да поемат и да „преработят“ легитимните вълни на протест, то бедните и примитивните общества са се мятали между крайности в търсене на решение. Проблемите на капитализма на запада са генерирали реформи, а у нас те ежечасно и ежеминутно са подхранвали левичарство, марксизъм и други екстремистки идеологии.

Вярно е, че в България не всичко е било кооперация, но също така е вярно, че комуналността е струяла от малките стопански форми: „тя е вграждана и в едрите структури на икономиката“.

Началото на века финансовата система на страната се опира на БНБ и на земеделските каси, преобразувани през 1904 година в Българска земеделска банка (БЗБ). Значението на останалите, включително възникналите през второто десетилетие, частни банки все още е било периферно. Тези две основни банки са институции от особен тип. Капиталът на БНБ идва пряко от държавата, а голяма част от присвоявания от бюджета неин доход е свързан със сеньоража, с банкнотната емисия. БНБ е основен източник на ресурси за бюджета, но тя същевременно е и банка за „развитие“, финансираща частния търговски оборот и инфраструктурните начинания на общини и правителство.

БЗБ от своя страна наследява „обществения“ капитал на земеделските каси. Образувана още през 60-те години на 19 век от вноските на общини и градове, този капитал формално остава тяхна собственост и след преобразуването на земеделските каси в държавната БЗБ. В самото създаване на БЗБ е заложено „обществено“ начало, което предопределя облика на големите български банки. В последствие то е възпроизведено в БЦКБ, (създадена през 1910 г.) като двете банки се превръщат в съперници и заложници на кооперативната клиентела и на лобито й.

„Обществено–държавното начало“ не е творение на комунистическия режим. Тази формула характеризира стожерите на българската финансова система още преди 1944 година – БНБ, БЗБ, БЦКБ, а след сливането им след 44-та – БЗКБ. Тук става дума за истински модел на банкиране, при който финансовите институции изпълняват поръчки в полза на „общественото“ благо (разбирано и облечено според вкусовете на поредния управляващ клан). Проявяват безкрайно въображение при раздаването на субсидиран кредит и опрощаване на вземания, където действителните господари на банката не са акционерите, а нейните клиенти и където основната цел на дейността им не е в развиване на институцията чрез печалба, а по скоро в консумирането на трансфера на тази печалба. Това са „не-банки“, наподобяващи повече самарянски учреждения в една бедна страна и ръководещи се от принципи, близки до основния закон на социализма за другарство и братска взаимопомощ – според Ст. Бочев.

Но това, което поразява е, че културата на този модел се пренася в частните банки. През периода на „първия“ български капитализъм тези институции са от няколко основни типа.

Повечето големи български частни банки са затворени фамилно политически образувания (редица от тях свързани с чужди капитали), които обслужват богатата клиентела, сегментирана според принадлежността си към родово-политически кръгове. Те в никой един момент не се отказват да протегнат ръка към държавата: за всеки едър частен капиталист правото на нейната „помощ“ е нещо разбиращо се от само себе си. Тя дори не се налага да бъде изтикана формално, поради редовното преминаване на повечето представители на финансовия елит през политическата власт.

Българските частни банки (от най-големите до най-малките) са създавани преди всичко за решаване на финансовите проблеми на собствените им клинети и акционери. На тези банки се е гледало единствено като на източник на средства за тесен кръг учредители и техни приближени. Тази особена „комуналност“ е правила частните банки силно уязвими. И ако по-големите от тях все пак са следвали относително по-консервативни принципи (и са имали подкрепата на чуждестранен капитал), множество дребни институции са били пометени от катаклизми като Голямата депресия. Кризата оставя след себе си опустошения сред малките акционерни банки, оказали се изведнъж с огромна рискова експозиции и вътрешни кредити. Разчистването на „развалините“ става със създаването на банка Български кредит през 1934 година, предназначена да поеме и консолидира отломките на фалиралите банки. Крайният резултат от тази акция практически е национализацията на голям сектор от кредита, като новата банка се превръща в поредния пряк финансов инструмент на държавата в предвоенните години.

Не е трудно да се покаже, че сходна схема се разиграва в началото на 90-те години. Разликата – по-скоро формална и техническа – бе, че след финансовия крах от 1996/97 година не последва пряка национализация на банки а бяха национализирани (поети от „населението“) акумулираните от тях, през първите безметежни години на прехода, загуби.

Материалът Българският 20 век в „менгемето“ на комуналността и кооперативизма е публикуван за пръв път на Икономически живот.