Пореден откъс от мащабната студия на Румен Аврамов за стопанска България през 20 век.
Днес в България формално съществува консенсус около ценностите на пазарната икономика. Но ако се декодират действителните представи за пазарна икономика, битуващи в националната традиция, веднага ще се проявят генетично привнесени ценности, които в повечето случаи я отричат.
През 1981 година съветският философ дисидент А. Зиновиев даде вероятно най-проникновеното обяснение на социалистическата реалност. Играейки блестящо с парадокса, той предложи поразително просто и непротиворечиво обяснение на комунизма. Това не е „противоестествен“ строй, смята Зиновиев, а напротив – такъв икономически и политически ред, който почива на „първичните“ и естествените нагони на човека.
Социализмът е не толкова антипод на демокрацията, колкото на цивилизацията, защото цивилизацията е съвкупност от ценности, която извежда обществото отвъд тези първични нагони, за да го накара да действа според условни правила, които са цената, заплатена за ефективността и богатството. Като „противоестествени“ те срещат постоянната съпротива на спонтанната нагласа у човека, обобщена със знаменития термин комуналност.
Комуналността резюмира изначалната склонност към инерция и съпротива срещу промяната, стремежът да се живее в общност и колективът да се налага над индивида…
Социализмът е адекватният строй на бедното, неиновативно и инерционно общество, докато капитализмът е болезнено и „противоестествено“ битие на цивилизацията, която носи със себе си прогрес и обществено богатство, но и несигурност, индивидуализъм и стрес. Самата цивилизация винаги е заплашена от дремещите сили на комуналността, които имат склонност да я разяждат и унищожават отвътре. В някои страни тези сили побеждават, а комунизмът е триумф на комуналността и съответно на примитивните нагони у човека и обществото. Този ред не е противоестествен и затова е стабилен. Той е по-прост от цивилизованите общества и затова е привлекателен.
Далечните корени на българската комуналност са в бедността и примитивността на обществото след освобождението. Въпреки относителния напредък на страната, те не са преодолени през цялото столетие.
В държава с ограничени капитали, с отсъстващи институции, с неструктурирана социална тъкан естественият рефлекс на самосъхранението е търсенето на опора в стабилни общности. Първичната форма на такива общности е семейството, споено от патриархалната традиция, което (заедно със занаятчийския цех) след първите следосвобожденски години продължава да е в основата на стопанския живот. Семейното (приятелското) начало винаги е играло роля на „обществено“. Икономическата социалност се структурира в много по-голяма степен около „родови“ (в най-широкия смисъл на думата) връзки, отколкото около капиталите. Затова и първите стопански форми носят белега на приятелски, семеен или политически кръг. Дори политическите партии са в известен смисъл образования за самозащита в една бедна и агресивна среда, даващи някакъв уют, сигурност и вътрешна стабилност на приближените.
Неслучайно класическите форми на безличните капиталови пазари като фондова борса се раждат трудно и мъчително в България. В същото време на обичайните търговски дружества от самото начало се гледа не толкова като на сдружения на капитали, колкото като на семейни политически образования. В доосвобожденското Акционерно дружество учредителите дори още не разбират, че акцията е нещо отделно от акционера, а редица фирми носят името „братско търговско дружество“. Всичко това деформира целите на тези архаични капиталови форми. Но то предопределя отношението на властта към тях, която (според обстоятелствата) винаги се е стремяла или да ги унищожи, или да ги превземе отвътре.
Силните нагласи към колективно (комунално) начало в българския стопански живот бързо намериха адекватните си форми. Безспорно най-подходяща се оказа кооперативната форма, която придоби хипертрофирани размери и се превърна като нещо марков знак в икономическата самобитност на страната преди и след 1944 година. Успехът на кооперациите в България може да се интерпретира по различен начин.
Първият е те да се възприемат като стопанска структура на бедните, като форма за преживяване и – евентуално – за осъществяване на инициативи с краткия и ограничен хоризонт, съответстващ на оскъдния капитал на учредителите. Идеологията на кооперативизма е по-скоро по дефиниция егалитарна, популистка, „взаимопомощна“, макар началото да се възприема като разновидност на частното начало. Това е тънко доловено от Андрей Ляпчев в края на миналия век:
„Народ беден, но при дисциплинирано домакинство българският народ не можеше да остане глух на кооперативния дух, който по онова време вееше по цялата европейска литература. Ако част от българската емиграция търсеше удовлетворение на своята крайна идеализация, шумните манифести на Бланки и Маркс, то не по-малка част от вътрешната интелигенция идеализираше магическата сила на кооперацията… Наскоро настъпилото освобождение обаче повика на много по-плодотворна деятелност пионерите на кооперативни сдружения, както и поклонниците на комуната. Едните и другите изведнъж бидоха така обременени с големите държавни длъжности, че наскоро изчезнаха всичките им мечти в силата на частната инициатива и в практичността на комунизма.“
Но с проникването и разпространението си кооперациите все повече започват да се развиват като институции. На тяхна основа бързо възниква мощна финансова инфраструктура, изградена около новосъздадените в началото на века банки: Българска земеделска банка и Българска централна кооперативна банка. Спонтанно възникват съюзи (разбира се съперничещи си), които започват продължила с десетилетия борба за разпределяне на икономическо влияние.
Цялата разклоняваща се система на кооперативни институции масово и повсеместно продава икономическата идеология на комуналността. Тя циментира догмата за евтиния и достъпен кредит, генерира блуждаещи финансови потоци и преразпределителни схеми, които приучват към меки бюджетни ограничения. С политическото си влияние лобито на кооперациите в България успява повсеместно да инфилтрира принципа за по-доброто третиране на колективистичните пред частните форми. През отделни периоди – особено при власта на земеделските партии – фаворизирането на кооперативните структури потискат всяко индивидуално стопанско начало и се превръщат в неотменен елемент в похода на частния капитал.
Кооперативизмът е издигнат до статута на официална държавна идеология. Тя се вменява на държавните служители, а „антикооперативните прояви“ получават негативна държавна санкция така, както години по-късно антисоциалистическите деяния. Кооперативната субкултура създава безбройни митове, поразително приличащи на тези от социалистическите години. Извайва се казионна романтика и патетика, кооператорите се георизират като „особено тесто“ хора, поощряват се всячески колективистичните и обществените ценности, пропагандират се личният пример и аскетизмът, изгражда се блудкавата легенда за разминаването между „чистата идея“ и „извращенията“ в реализацията й, тоест за разминаването между голямата и малката правда.
Кооперацията е и битова школа за комуналност. Коперативните структури са преди всичко готова мрежа, която ги прави политически и икономически силно привлекателни. Но за да се контролира и използва подобна мрежа, във всяка нейна клетки трябва да се развият онези нрави и механизми, които добре познаваме от времето на социализма. Кооперативната книжнина и архиви пренасят една действителност на масово следене, доноси, интриги, както и завършената схема „рапортуваща“ икономика, където стотици звена по един казионен, формален и стандартизиран начин се отчитат пред йерархичните си началници, като същевременно деформират информацията.
С всички тези черти кооперативизмът надраства чисто икономическите си функции и се превръща в начин на живот. Сигурно е, че хора, живели в подобна среда и градили стандартите си за икономическо мислене в нейните рамки, в общи линии са били подготвени за социализма. В стопанство, където кооперативизмът е държавна доктрина, трудно се ражда либерален икономически мироглед, периметърът на индивидуалистичното начало е изтласкан в периферията.
Дълбочината на проникване на кооперетивните идеологии в България е обобщена в блестяща формула на С. Бочев, че капитализмът е по-несимпатичен на българина и в другите страни на кооперациите се гледа като на коректив на капитализма, в България те се смятат за негова достъпна и желана алтернатива. Тази формула, струва ми, се отива твърде далеч и дава ключ за разбиране на разликата между зрелия западен и балканския вариант на капитализма. Същественото различие е в начина, по който се смилат „уродствата“ на тази икономическа система. Без съмнение, раждането на капитализма е нелицеприятен процес, но ако през 20 век развитите общества като правило са успявали да поемат и да „преработят“ легитимните вълни на протест, то бедните и примитивните общества са се мятали между крайности в търсене на решение. Проблемите на капитализма на запада са генерирали реформи, а у нас те ежечасно и ежеминутно са подхранвали левичарство, марксизъм и други екстремистки идеологии.
Вярно е, че в България не всичко е било кооперация, но също така е вярно, че комуналността е струяла от малките стопански форми: „тя е вграждана и в едрите структури на икономиката“.
Началото на века финансовата система на страната се опира на БНБ и на земеделските каси, преобразувани през 1904 година в Българска земеделска банка (БЗБ). Значението на останалите, включително възникналите през второто десетилетие, частни банки все още е било периферно. Тези две основни банки са институции от особен тип. Капиталът на БНБ идва пряко от държавата, а голяма част от присвоявания от бюджета неин доход е свързан със сеньоража, с банкнотната емисия. БНБ е основен източник на ресурси за бюджета, но тя същевременно е и банка за „развитие“, финансираща частния търговски оборот и инфраструктурните начинания на общини и правителство.
БЗБ от своя страна наследява „обществения“ капитал на земеделските каси. Образувана още през 60-те години на 19 век от вноските на общини и градове, този капитал формално остава тяхна собственост и след преобразуването на земеделските каси в държавната БЗБ. В самото създаване на БЗБ е заложено „обществено“ начало, което предопределя облика на големите български банки. В последствие то е възпроизведено в БЦКБ, (създадена през 1910 г.) като двете банки се превръщат в съперници и заложници на кооперативната клиентела и на лобито й.
„Обществено–държавното начало“ не е творение на комунистическия режим. Тази формула характеризира стожерите на българската финансова система още преди 1944 година – БНБ, БЗБ, БЦКБ, а след сливането им след 44-та – БЗКБ. Тук става дума за истински модел на банкиране, при който финансовите институции изпълняват поръчки в полза на „общественото“ благо (разбирано и облечено според вкусовете на поредния управляващ клан). Проявяват безкрайно въображение при раздаването на субсидиран кредит и опрощаване на вземания, където действителните господари на банката не са акционерите, а нейните клиенти и където основната цел на дейността им не е в развиване на институцията чрез печалба, а по скоро в консумирането на трансфера на тази печалба. Това са „не-банки“, наподобяващи повече самарянски учреждения в една бедна страна и ръководещи се от принципи, близки до основния закон на социализма за другарство и братска взаимопомощ – според Ст. Бочев.
Но това, което поразява е, че културата на този модел се пренася в частните банки. През периода на „първия“ български капитализъм тези институции са от няколко основни типа.
Повечето големи български частни банки са затворени фамилно политически образувания (редица от тях свързани с чужди капитали), които обслужват богатата клиентела, сегментирана според принадлежността си към родово-политически кръгове. Те в никой един момент не се отказват да протегнат ръка към държавата: за всеки едър частен капиталист правото на нейната „помощ“ е нещо разбиращо се от само себе си. Тя дори не се налага да бъде изтикана формално, поради редовното преминаване на повечето представители на финансовия елит през политическата власт.
Българските частни банки (от най-големите до най-малките) са създавани преди всичко за решаване на финансовите проблеми на собствените им клинети и акционери. На тези банки се е гледало единствено като на източник на средства за тесен кръг учредители и техни приближени. Тази особена „комуналност“ е правила частните банки силно уязвими. И ако по-големите от тях все пак са следвали относително по-консервативни принципи (и са имали подкрепата на чуждестранен капитал), множество дребни институции са били пометени от катаклизми като Голямата депресия. Кризата оставя след себе си опустошения сред малките акционерни банки, оказали се изведнъж с огромна рискова експозиции и вътрешни кредити. Разчистването на „развалините“ става със създаването на банка Български кредит през 1934 година, предназначена да поеме и консолидира отломките на фалиралите банки. Крайният резултат от тази акция практически е национализацията на голям сектор от кредита, като новата банка се превръща в поредния пряк финансов инструмент на държавата в предвоенните години.
Не е трудно да се покаже, че сходна схема се разиграва в началото на 90-те години. Разликата – по-скоро формална и техническа – бе, че след финансовия крах от 1996/97 година не последва пряка национализация на банки а бяха национализирани (поети от „населението“) акумулираните от тях, през първите безметежни години на прехода, загуби.
