„Нямаме места!“ беше най-честият отговор, който през лятото на 2020 г. получаваха българските туристи, опитващи се да направят резервация в някой морски или планински хотел в страната. Във Велинград хотелиер сподели, че това е най-силният сезон, който някога е имал, със 100% заетост на легловата база – и дори като е увеличил леко цените, посещаемостта не е намаляла.

Същото се случваше и в Синеморец, където в някои ресторанти трябваше да запазиш маса два дни предварително: например, за да вечеряш някъде в четвъртък, трябваше да резервираш място във вторник през деня. Примерите за това, че летният туристически сезон беше безпрецедентно силен, са многобройни. Дори и в по-отдалечени селища, хотели и ресторанти връщаха туристи, защото нямаха капацитет да ги обслужат.

Разбира се, както е прозрял още Омир, човек не може един ден да преяде и след това да не огладнява с години. Втората вълна на коронавируса и съответните антиепидемични мерки отново удариха местата за настаняване и обществено хранене. Новите ограничения за струпването на хора се очаква да лишат зимните курорти от 1 млрд. лева приходи.

Моментът е такъв, че държавата безспорно трябва да помогне на туризма. Но какво е туризъм? Въпросът звучи банално, но докато не получи убедителен отговор, браншът периодично ще надава викове, че държавата му дължи някаква помощ: по-ниски данъци, внос на чуждестранни работници, а най-добре – директни банкови преводи.

Какво е туризъм зависи от това в какъв тип страна живеете и правите бизнес. Най-общо, моделите са два. Единият ще наречем „египетски“, макар че се прилага и в много други южни страни. Там акцентът е върху големи затворени комплекси, където гостът – почти винаги от чужбина, получава пълно обслужване.

Да, той отива да види местните туристически забележителности – да речем, пазарът на подправките, но повечето време си остава в курорта. Храни се в ресторантите му, почива край басейните, записва се на екскурзиите, рекламирани на рецепцията. Свободното движение на туриста не се насърчава – а то може и да е рисковано. Логично, този бизнес модел предполага индустриален мащаб.

Другият модел в туризма ще наречем „гръцки“, макар че той е свойствен за цяла Европа. Състои се от множество по-малки, често семейни предприятия, съответно печалбите и рискът са широко разпръснати в икономиката. Най-важно в туристическото предлагане е не конкретният обект, а самото място. Когато си в Барселона, не е толкова важно дали си отседнал в квартира Х или хостел Y: ти си там.

В този модел с многобройни по-малки предприемачи, туризмът се превръща в култура: местните хора знаят, че трябва да са дружелюбни към чужденците и да поддържат чисто наоколо, за да имат приходи и работни места.

Кой от двата типа туризъм преобладава в България? Стените от бетонни резиденции и затворените зад високи стени „грандхотели“ не навяват нищо гръцко. Икономиката е инерционна система и в България година след година се възпроизвежда старият модел на „Балкантурист“: туризмът свършва там, където свършва оградата на курорта. Оттам нататък започва животът без маска и без грим: груби обноски, разбити пътища, занемарени забележителности, в заведенията дъни чалга и се пуши – знаем си дереджето.

Очевидно е, че туризмът е привилегирован сектор в България. Той създава по-малък дял от БВП в сравнение с промишлеността, но има собствено министерство, а Министерство на промишлеността нямаме. Дълги години едрият туризъм единствен ползваше понижена ДДС ставка. Има обяснение за специалното отношение към сектора: много „бивши“ политици се превърнаха в хотелиери. Така или иначе, следваме „египетския модел“.

Никой не отрича, че България има поразително природно и културно наследство, което заслужава вниманието на родни и чужди туристи. Но то е разпиляно като бисери и човек трябва да го потърси, за да го намери. Нямаме атракции като Пирамидите в Гиза – при нас забележителността е сумата от безброй ярки части. Затова и естественото предимство на българския туризъм е в „гръцкия“ модел: многобройни малки семейни бизнеси и дружелюбен туристически климат.

Само че, по неприятно наследство от соца, в България се развива „египетският“ модел. Но избрали този път, всъщност не можем да предложим кой знае какво на туристите – нямаме естествени предимства за този тип бизнес. Националният туристически модел днес се гради на посредствено обслужване с посредствени храни и напитки в посредствени хотели в посредствени курорти: в една посредствена страна.

В същото време, нарастващият брой предприемачи, които възприемат туризма като нещо по-стойностно, са принудени да се борят не само с трудната световна конюнктура, а и с ефектите от грешно насочени правителствени политики. Това включително означава, че независимият предприемач не може да се конкурира успешно с оня с политическите протекции, черпещ с пълни шепи от правителствените или европейските фондове.

Нали кризата била нова възможност? Сега, когато туристическите компании очакват да получат публични средства като компенсация за щетите, претърпени от корона-кризата, е дошло времето да се отговори на въпроса, който от десетилетия кънти в публичното пространство. В каква посока ще се развива българският туризъм? „Пирамиди, фараони“, както се пее в прочутата чалга – или мрежа от независими предприемачи, грижещи се за поддържането на националната и локалната туристическа култура?

В тази ужасно закъсняла дискусия правителството следва да постави четири много сериозни въпроса, преди да се отпускат каквито и да е публични средства за туризма:

1. Данъчна отчетност. В момент на интензивни държавни разходи, за да не попадне страната ни в „гръцки сценарий“, трябва да вземем бързи мерки против укриването на данъци в туризма. Хотелите масово обявяват счетоводни загуби, за да не плащат корпоративни данъци. Търговският регистър е пълен с отчети на фирми, които стопанисват преуспяващи туристически обекти, но твърдят, че приходите им са под 100 000 лв. Данъчните служби не падат от небето. Такъв данъчен произвол е възможен само при политически чадър, опънат над големите в бранша.
2. Условия на труд и заплащане на персонала. Върховна форма на национална безотговорност е с ниски заплати да се прогонват родните работници в чужбина – и да се наемат чужденци, които са по-закъсали и от нас, за да работят като лица на българския туризъм. И това, докато шефовете се глезят с яхти и домашни зоопаркове. В туристическия сектор следва да се въведат нови стандарти за персонала: от утвърдени мерки като справедливо заплащане на извънредния труд, до нововъведения като надбавки при ползване на чужди езици.  
3. Съвместно поддържане на т.нар. „туристически забележителности“. Туризмът не свършва там, където свършва оградата на курорта. Нещо повече: хората идват, а с тях и печалбите, заради туристически ресурси – чието поддържане бизнесът често не чувства като свой ангажимент. Регионални браншови организации следва да обединят усилията на туристическите предприемачи по места за поддържане в отлично състояние на обектите от културното и природното наследство.   
4. Минимизиране на вредното въздействие върху околната среда. Четвъртата належаща реформа в българския туризъм през годините е породила не един многохиляден уличен протест. Нека вникнем в същността ѝ с един пример от същия този Синеморец, който през лятото на 2020 г. се радваше на небивал туристически интерес.

На най-първа линия – там, където стръмният бряг се спуска към морето, никне скелет на масивна бетонна постройка. Строежът, който впрочем се осъществява в Природен парк „Странджа“, загрозява пейзажа и спира панорамната гледка. Ако бъде завършен, пътеката, минаваща покрай прочутите скали на Синеморец ще бъде препречена. По-лошо е, че мястото се урбанизира, а крайбрежната екосистема деградира. В Синеморец отдавна се строи повече от разумното, но този строеж изглежда точка, от която няма връщане назад.

Да говорим като икономисти: този обект, независимо кой стои зад него, вероятно е инвестиция от два или три милиона лева. Осъществяването ѝ неизбежно ще доведе до отлив на туристи от селото-курорт, което ще загуби култовия си статус в замяна на щампата „презастроено“. Ако приемем, че 7% от гостите се откажат от Синеморец заради загрозения му пейзаж и отново предпочетат Гърция, при 30 000 гости на година, оставящи по 500 лв. в курорта, загубените пари ще са 1 млн. лв. – и така всяка година.

Естеството на туризма е такова, че при него „частните пороци“ не водят до обществени ползи. Точно обратното, в туризма са необходими решения, които ограничават индивидуалната алчност в името на общия интерес. Криза като настоящата дава рядка възможност българският туризъм да бъде поставен върху по-стойностни фундаменти.

Материалът Пари срещу реформи – задължително и в туризма е публикуван за пръв път на Икономически живот.