Секторът е сред най-засегнатите от пандемията, но е време да се погрижим и за хроничните му болести…
„Нямаме места!“ беше най-честият отговор, който през лятото на 2020 г. получаваха българските туристи, опитващи се да направят резервация в някой морски или планински хотел в страната. Във Велинград хотелиер сподели, че това е най-силният сезон, който някога е имал, със 100% заетост на легловата база – и дори като е увеличил леко цените, посещаемостта не е намаляла.
Същото се случваше и в Синеморец, където в някои ресторанти трябваше да запазиш маса два дни предварително: например, за да вечеряш някъде в четвъртък, трябваше да резервираш място във вторник през деня. Примерите за това, че летният туристически сезон беше безпрецедентно силен, са многобройни. Дори и в по-отдалечени селища, хотели и ресторанти връщаха туристи, защото нямаха капацитет да ги обслужат.
Разбира се, както е прозрял още Омир, човек не може един ден да преяде и след това да не огладнява с години. Втората вълна на коронавируса и съответните антиепидемични мерки отново удариха местата за настаняване и обществено хранене. Новите ограничения за струпването на хора се очаква да лишат зимните курорти от 1 млрд. лева приходи.
Моментът е такъв, че държавата безспорно трябва да помогне на туризма. Но какво е туризъм? Въпросът звучи банално, но докато не получи убедителен отговор, браншът периодично ще надава викове, че държавата му дължи някаква помощ: по-ниски данъци, внос на чуждестранни работници, а най-добре – директни банкови преводи.
Какво е туризъм зависи от това в какъв тип страна живеете и правите бизнес. Най-общо, моделите са два. Единият ще наречем „египетски“, макар че се прилага и в много други южни страни. Там акцентът е върху големи затворени комплекси, където гостът – почти винаги от чужбина, получава пълно обслужване.
Да, той отива да види местните туристически забележителности – да речем, пазарът на подправките, но повечето време си остава в курорта. Храни се в ресторантите му, почива край басейните, записва се на екскурзиите, рекламирани на рецепцията. Свободното движение на туриста не се насърчава – а то може и да е рисковано. Логично, този бизнес модел предполага индустриален мащаб.
Другият модел в туризма ще наречем „гръцки“, макар че той е свойствен за цяла Европа. Състои се от множество по-малки, често семейни предприятия, съответно печалбите и рискът са широко разпръснати в икономиката. Най-важно в туристическото предлагане е не конкретният обект, а самото място. Когато си в Барселона, не е толкова важно дали си отседнал в квартира Х или хостел Y: ти си там.
В този модел с многобройни по-малки предприемачи, туризмът се превръща в култура: местните хора знаят, че трябва да са дружелюбни към чужденците и да поддържат чисто наоколо, за да имат приходи и работни места.
Кой от двата типа туризъм преобладава в България? Стените от бетонни резиденции и затворените зад високи стени „грандхотели“ не навяват нищо гръцко. Икономиката е инерционна система и в България година след година се възпроизвежда старият модел на „Балкантурист“: туризмът свършва там, където свършва оградата на курорта. Оттам нататък започва животът без маска и без грим: груби обноски, разбити пътища, занемарени забележителности, в заведенията дъни чалга и се пуши – знаем си дереджето.
Очевидно е, че туризмът е привилегирован сектор в България. Той създава по-малък дял от БВП в сравнение с промишлеността, но има собствено министерство, а Министерство на промишлеността нямаме. Дълги години едрият туризъм единствен ползваше понижена ДДС ставка. Има обяснение за специалното отношение към сектора: много „бивши“ политици се превърнаха в хотелиери. Така или иначе, следваме „египетския модел“.
Никой не отрича, че България има поразително природно и културно наследство, което заслужава вниманието на родни и чужди туристи. Но то е разпиляно като бисери и човек трябва да го потърси, за да го намери. Нямаме атракции като Пирамидите в Гиза – при нас забележителността е сумата от безброй ярки части. Затова и естественото предимство на българския туризъм е в „гръцкия“ модел: многобройни малки семейни бизнеси и дружелюбен туристически климат.
Само че, по неприятно наследство от соца, в България се развива „египетският“ модел. Но избрали този път, всъщност не можем да предложим кой знае какво на туристите – нямаме естествени предимства за този тип бизнес. Националният туристически модел днес се гради на посредствено обслужване с посредствени храни и напитки в посредствени хотели в посредствени курорти: в една посредствена страна.
В същото време, нарастващият брой предприемачи, които възприемат туризма като нещо по-стойностно, са принудени да се борят не само с трудната световна конюнктура, а и с ефектите от грешно насочени правителствени политики. Това включително означава, че независимият предприемач не може да се конкурира успешно с оня с политическите протекции, черпещ с пълни шепи от правителствените или европейските фондове.
Нали кризата била нова възможност? Сега, когато туристическите компании очакват да получат публични средства като компенсация за щетите, претърпени от корона-кризата, е дошло времето да се отговори на въпроса, който от десетилетия кънти в публичното пространство. В каква посока ще се развива българският туризъм? „Пирамиди, фараони“, както се пее в прочутата чалга – или мрежа от независими предприемачи, грижещи се за поддържането на националната и локалната туристическа култура?
В тази ужасно закъсняла дискусия правителството следва да постави четири много сериозни въпроса, преди да се отпускат каквито и да е публични средства за туризма:
- Данъчна отчетност. В момент на интензивни държавни разходи, за да не попадне страната ни в „гръцки сценарий“, трябва да вземем бързи мерки против укриването на данъци в туризма. Хотелите масово обявяват счетоводни загуби, за да не плащат корпоративни данъци. Търговският регистър е пълен с отчети на фирми, които стопанисват преуспяващи туристически обекти, но твърдят, че приходите им са под 100 000 лв. Данъчните служби не падат от небето. Такъв данъчен произвол е възможен само при политически чадър, опънат над големите в бранша.
- Условия на труд и заплащане на персонала. Върховна форма на национална безотговорност е с ниски заплати да се прогонват родните работници в чужбина – и да се наемат чужденци, които са по-закъсали и от нас, за да работят като лица на българския туризъм. И това, докато шефовете се глезят с яхти и домашни зоопаркове. В туристическия сектор следва да се въведат нови стандарти за персонала: от утвърдени мерки като справедливо заплащане на извънредния труд, до нововъведения като надбавки при ползване на чужди езици.
- Съвместно поддържане на т.нар. „туристически забележителности“. Туризмът не свършва там, където свършва оградата на курорта. Нещо повече: хората идват, а с тях и печалбите, заради туристически ресурси – чието поддържане бизнесът често не чувства като свой ангажимент. Регионални браншови организации следва да обединят усилията на туристическите предприемачи по места за поддържане в отлично състояние на обектите от културното и природното наследство.
- Минимизиране на вредното въздействие върху околната среда. Четвъртата належаща реформа в българския туризъм през годините е породила не един многохиляден уличен протест. Нека вникнем в същността ѝ с един пример от същия този Синеморец, който през лятото на 2020 г. се радваше на небивал туристически интерес.
На най-първа линия – там, където стръмният бряг се спуска към морето, никне скелет на масивна бетонна постройка. Строежът, който впрочем се осъществява в Природен парк „Странджа“, загрозява пейзажа и спира панорамната гледка. Ако бъде завършен, пътеката, минаваща покрай прочутите скали на Синеморец ще бъде препречена. По-лошо е, че мястото се урбанизира, а крайбрежната екосистема деградира. В Синеморец отдавна се строи повече от разумното, но този строеж изглежда точка, от която няма връщане назад.
Да говорим като икономисти: този обект, независимо кой стои зад него, вероятно е инвестиция от два или три милиона лева. Осъществяването ѝ неизбежно ще доведе до отлив на туристи от селото-курорт, което ще загуби култовия си статус в замяна на щампата „презастроено“. Ако приемем, че 7% от гостите се откажат от Синеморец заради загрозения му пейзаж и отново предпочетат Гърция, при 30 000 гости на година, оставящи по 500 лв. в курорта, загубените пари ще са 1 млн. лв. – и така всяка година.
Естеството на туризма е такова, че при него „частните пороци“ не водят до обществени ползи. Точно обратното, в туризма са необходими решения, които ограничават индивидуалната алчност в името на общия интерес. Криза като настоящата дава рядка възможност българският туризъм да бъде поставен върху по-стойностни фундаменти.
