• а) хората са неизбежно несъвършени и невежи;
• б) само много образованите понякога знаят какво не знаят;
• в) мнозинството несъвършени и невежествени хора избира и подкрепя несвършени и невежествени хора да ги управляват;
• г) тези избраници задълбочават своите несъвършенства и невежество заедно с придобиването на власт;
• д) колкото по-абсолютна е властта, толокова по-всеобхватни са несъвършенствата и невежеството на управляващите;
• е) тези им свойства са по-вредни от съвкупните подобни характеристики на онези, които са им повярвали и подкрепили;
• ж) обществените поразии на несъвършените и невежествени хора на власт са право пропорционални на вярата и очакването, че властта ще се “грижи” за обикновените люде;
• з) затова е добре властта винаги да бъде ограничавана.

Материалът Защо е добре властта винаги да бъде ограничавана е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Тези контексти често се разглеждат изолирано един от друг, без анализ на обстоятелства и с предразсъдъчни допускания за достойнства и предполагаеми последици на предпочитаните от авторите уредби на преките данъци. Този подход не отчита факта, че двата вида данъчно облагане на дохода от гледна точка на данъкоплатеца произтичат от един и същ източник – резултатите на предприемаческия сектор, производителността на труда и други производствени демографски и житейски фактори, които определят динамиката на доходите. От друга страна, определението за „доход“ често е твърде тясно, което води до изключване на осигурителните вноски (или данъци върху труда, или данъчни тежести върху недвижимите доходи) от анализа на данъчните системи и загуба на връзките между преки и косвени данъци, независимо от богатата статистика за всички видове данъци.

Необходимите грешки на международните институции

Всъщност реформите на плоския данък са представени само частично и акцентът е поставен върху неефективността на съответните системи при справяне с неравенствата в доходите и осигуряване на „приобщаващ растеж“, по жаргона на МВФ и Световната банка. Както предполагам ще стане ясно, прочитът на собствените анализи на тези институции от техните предлагащи фискални „решения“ и екипи, включително управителите на фонда и банката, също са плод на предвзети допускания и нагласи.

Липсва и по-дългата историческа и фискално теоретическа призма на въвеждането на данъците върху доходите и особено на прогресивните данъци. В крайна сметка, конвенционалният анализ на юрисдикциите с плосък данък изглежда късоглед и фиксиран върху държави, които под една или друга форма са се върнали към прогресивно данъчно облагане, докато на възможните поуки за „традиционните“ юрисдикции с прогресивно данъчно облагане на ОИСР е обърнато малко или никакво внимание.

Всъщност дебатът и предпочитанията към пропорционални данъци са стари, колкото самата икономика. В мой[1] текст (2026) може да се види реконструкцията на класическия възглед (на Адам Смит и Джон Стюард Мил) за здравето на публичните финанси и справедливостта на данъчното облагане. Тук ще се съсредоточа на по-близката история и обсъждания на предпочитаните данъчни уредби.

Като лечение на късогледството на конвенционалното обсъждане на реформите на равен (плосък) подоходен данък следва да се изучат аналитичните основания на предпочитанията за по-високо и по-прогресивно данъчно облагане на доходите, особено аргументът за приобщаващ и справедлив икономически растеж. Изследванията на МВФ по въпроса са за предимно с преразпределителни данъчни политики; други двигатели на просперитета, като технологичните промени, бизнес циклите, регулациите на пазара на труда, финансовата глобализация и образованието, се обсъждат като фактори на сложност и различия. Приложимостта на показателите за бедност, която също се използва като аргумент за данъчни реформи към по-високи и прогресивни данъци, е подобна. Това е един от аргументите зад предложението на Г-7 за глобален минимален корпоративен данък за относително големи компании.

До голяма степен предвзетостта на международните финансови институции, особено тази на МВФ, се обяснява със стремежа и уставната им роля на гарант на преструктурирането на правителствени дългове, когато поелите заеми юрисдикции са изпаднали в несъстоятелност. Тогава освен изискванията за намаляване на разходи, твърди бюджетни и парични ограничения (т.е. ограничаване на предлагането, печатането на валута), гарантът е длъжен да представи на кредиторите (публични или частни) кройка на спасителната „риза“ бюджетни приходи, които подкрепят обещанието за изплащате на главници и лихви по вече преструктурираните, т.е. намалени и „опростени“ задължения на задлъжнелите правителства. Валутен фонд с такъв мандат след осъзнаването на проблемите с де факто фалита на правителството на Гърция пред частни банки-кредитори от (най-вече) Германия и Франция е учреден и от ЕС. И това е Европейският механизъм за финансово стабилизиране, въведен с Регламент 407 от 2010 г.

Ако все пак е ясно защо повечето международни организации с мисия да поддържат стопанска и фискална стабилност са един вид длъжни почти винаги да препоръчват по-високи данъци, не съвсем очевидно е защо страните от Г-7 подкрепиха въвеждането на т.нар. „глобален корпоративен данък“ от 15% през 2021 г.

Икономическата и фискална несъстоятелност е, предполагам, очевидна от статистическите данни, цитирани в Станчев (2021, 100-105). Тук за краткост само ще добавя, правителствата на Г-7 предприемат тази „реформа“, знаейки, че решават несъществуващ проблем – именно защото той се решава от само себе си, а не могат да отчетат на избирателите си и глобалната аудитория, че „предприемат мерки“. Съчетанието на тези три обстоятелства винаги и навсякъде е естествения корен на популизма и създаваните от него илюзии за работата на правителствата.

Особеното обаче в „глобалния“ данък е и това, че вместо да поддържа конкурентна среда на функционирането на „големите компании“, този данък увеличи (например поне с 50% за България) фискалните разходи за навлизане в съответните пазари. Поради това очевидно предимство собствениците на тези компании подкрепиха предложението на МВФ и Г-7. И вдигнаха цените на своите стоки и услуги още преди формалното въвеждане на данъка. Техните публични изяви убедиха 130 от 139 страни-участнички във въодушевената  от ОИСР инициатива „Против ерозирането на данъчната основа и прехвърлянето на печалби“.

Сред подкрепилите данъка са и ЕС, и България, но не и Естония – от страните с равен данък тя е единствената, която ще изпълни съответната препоръка на Комисия едва в навечерието на крайния срок за съобразяване през 2030 г. В България разходите за придобиване на стоките и услугите на „големите компании“ са платени от потребителите на умни телефони, компютри, софтуер и интернет базирани комуникации; включително от индивидуалните потребители, но най-голям е разходът на търговските банки и т.нар. „търговски вериги“.

Но да се върна към МВФ.

Един от първите призиви на новоизбраната председателка на МВФ за увеличаване на подоходните данъци се съдържа в първата публична изява Кристалина Георгиева от 7-ми януари 2020 г. (Georgieva, 2020). „Намалете неравенството, за да създадете възможности“. Именно то събуди глобално задрямалите популистки настроения за повишаване на данъците. Понеже популистките политически нагласи са като описаните по-горе, те не видяха или предпочетоха да не видят всички препоръки на г-жа Георгиева. И се въоръжиха само с една от „констатациите“, между другото напълно не съответстваща на действителността, че за последните десет години „неравенството в света се е увеличило“. Но тази „констатация“ е само едно от „основанията“ на стопанско-фискално-политическите напътствия на МВФ. Другите, освен вдигането на данъците и прогресия при облагането на доходите, два съвета са: преформулиране на социалната политика, която трябва да „стане по-активна“ и реформи в структурата на икономиката (активна политика по заетостта, повече мобилност на пазара на труда и подходяща жилищна, кредитна и инфраструктурна политики, с географска насоченост). В подкрепа на тези политики са споменати и изравняването на заплащанията на мъже и жени, борбата с корупцията и електронното управление и използването съвременни технологии за наблюдение на данъкоплатците.

Няколко позовавания за несъстоятелността на твърдението за нарастването на неравенствата като основание за вдигане на данъците.

В последния анализ на неравенствата и данъчната политика на самия МВФ (Dabla-Norris et. al., 2015) се посочва, че неравенството в доходите (измерено чрез коефициента GINI), за последните 20 години e различно в различните световни региони, нараства най-значително (от 5 до 26%) в бившите комунистически страни (включително Китай, Индrя, Балтийските страни, Румъния, България, Словакия, Хърватска, Словения и Русия). Но и че това са страните с най-висок ръст на БВП в Европа и/или света за последните години двадесет години.

В останалите най-големи икономики ръстът на неравенството в доходите е под 5%. Според Бранко Миланович, който ръководи екипа на Световната банка по изследване на проблема, за периода след 1952 г. в глобален мащаб неравенството намалява около една трета, ако се вземе предвид засегнатото население, както показва следната графика (Milanovic, 2015, 166).

Отделно историческата статистика на „борбата с бедността“ показва, че към времето на формулирането на тази цел на глобалното устойчиво развитие крайната бедност (измерена по критерия 1.9 щатски долара на човек на ден) намалява от около 50% от населението на планетата първоначално до 20%, а към края на 2020 г. (годината на препоръките на г-жа Георгиева) става 8-9%. При това най-значително е подобряването на този показател в Китай и Индия, като в Китай той е под 1% през 2019 г. (което е по-ниска стойност на показателя от тази на САЩ или България, съответно 1.6 и 1.25%).

Общи ефекти на равния данък

Общата динамика на данъчните реформи по посока оплоскостяване и улесняване на плащанията през последните 30 години е история на въвеждане и по-сетнешен отказ от равно третиране на всички данъкоплатци.

До края на 2021 г. 30 страни и 31 поднационални юрисдикции спадат към групата на равно третиращите всички данъкоплатци. Сред тях 23 са бивши страни членки на СИВ и републики на СССР, включително повечето от балканските страни и България, и още три страни членки на ЕС – Естония, Унгария и Румъния. Групата от поднационални юрисдикции включва Уелс, седем американски щата (където в пет други щата няма корпоративни подоходни данъци или данъци върху личните доходи), два кантона в Швейцария и отделни общини с местно определени данъци.

Общият изследователски и политически интерес към реформите на плоския данък е много популярен до 2006-2008 г. Последният дискусионен доклад на МВФ по този повод е публикуван през 2006 г. и е обективен, умерено положителен, но все пак с извод, че доказателствата за ефективността (и оптималността по Парето) на системите от този вид не са достатъчни. За 2005-2006 г. този извод е напълно в реда нещата. За повечето от страните няма достатъчно натрупан опит и данни, процесите в съответните бюджети и икономики, вътрешните проблеми на домакинствата в отношенията към фиска винаги са много особени. Следващите изследвания на фонда се позовават на този извод и не ми е известно да са предприети и публикувани нови обстойни анализи.

Пак по това време министерството на финансите на Австралия публикува анализ на свои експерти на опита от въвеждане на плосък данък (най-вече върху личните доходи) в Източна Европа  към 2005 г.[2] Въпреки недостатъчно дългите периоди класификацията на системите с такъв данък и изводите са все още валидни. Юрисдикции с равен данък биват три типа:

1) прост или „чист“ равен данък: всички доходи се облагат с една фиксирана ставка; какъвто е и възгледът на Адам Смит, според мен;

2) данък с фиксирана ставка, но прилаган само за доходи над необлагаем праг (или основна квота, или минимална работна заплата): основната квота или прагът добавят прогресивност и следователно хората и/или филмите с ниски доходи плащат малко или никакъв данък, като прогресивността идва от естественото покачване на данъка с нарастването на дохода, подлежащ на облагане; т.е. по-високите доходи плащат по-висок данък;

3) данък върху доход с фиксиран праг, при който данъкоплатците получават право на възстановимо данъчно облекчение (след плащане на дължимите данъци), което служи като отрицателен данък върху дохода за тези с по-ниски нива на доходи, практика, която също е далеч от чисто плоския данък, но с облекчение по-голямо от данъчното задължение при брутни нива на доходи под определена сума (която подлежи на регулиране), практика прилагана от данъчните власти на Австралия..

Към 2005 г. опитът на тези страни позволява да се стигне до следните изводи, които тук са формулирани в известна разбивка, която осветлява различни характеристики на техните и други подобни данъчни уредби:

А) При оценките на ефективността на системите с плосък данък трябва да се внимава, защото различните страни налагат върху доходите на физическите лица и корпоративните печалби допълнителни данъци (например осигурителни вноски върху доходите от труд, покриване на тези данъци от работодателите, данъчни облекчения или тежести на фирмите според екологично-политически и или индустриално-политически съображения);

Б) Следва да се наблюдава и анализира цялата данъчна система, а не само фиксирана ставка на данъка върху доходите на физическите лица, „тъй като осигурителните вноски могат да бъдат основният елемент от данъчната тежест върху труда“;

В) Правителствата на тези страни обикновено въвеждат равен данък като част от пакет фискални реформи, с цел да се намери решение на предизвикателства като спазване на данъчното законодателство

Г) Равният данък върху доходите на физическите лица като цяло не е най-значимата форма на данъчно облагане в много от тези страни и допринася сравнително малко за общите данъчни приходи на правителствата;

Д) системите с равен данък върху доходите на физическите лица в тези седем страни не са „чисти“ системи с фиксиран данък, предвид използването на необлагаеми прагове и данъчни облекчения, които добавят елемент на прогресивност, особено при по-ниски нива на доходи;

Е) Тези страни често относително имат високи нива на осигурителни вноски и непряко данъчно облагане.

През 2008 г. Националното бюро за икономически изследвания (NBER) на САЩ публикува изследване, в което се посочва, че „големите и значителни промени в намаляването на укриването на данъци след реформа с плосък данък, свързани с положителни промени в доброволното спазване на данъчното законодателство не могат да бъдат обяснени с промени в политиките за прилагане на данъчното законодателство“.[3]

Повтаряйки се, но и изпреварвайки донякъде следващото изложение, трябва да кажа че дори международните финансови институции не навлизат в подробно описание на тези шест особености и аналитични подходи при изследване на икономиките на тези и други страни с равен данък.

За България впечатлението ми е, че нито една от тези особености на „старите“ уредби с равен данък или не се разбира, или нарочно се избягва от несъгласните с установената приз 2007-2008 г. система на облагане на корпоративните и личните доходи.

Други обективни изследвания на данъците не липсват, но анализът им е отделна тема, която е достойно занимание за екип академични изследователи. Преди пет години Boar and Midrigan (2021) изследват National Bureau of Economic Research (NBER) на САЩ натрупания опит от ефективно данъчно преразпределение и стигат до извода, че „плоският унифициран данък върху доходите е почти оптимален, тъй като допълнителните ползи за благосъстоянието от нелинейното данъчно облагане на доходите и богатството са малки“.[4]

В такива изследвания е много важно да се обхващат продължителни периоди от време, защото икономическото и данъчното състояние на различните обществени групи са едновременно инерционен и емергентен (променящ се и спонтанно възникващ) феномен. Например двама румънски колеги (Volnea and Mihaelesku, 2009) изследват промяна в подоходните неравенствата от годината преди към година след въвеждането на плоския данък в тяхната страна, използвайки най-комплексните и напредничави методики за анализ на феномена. Изводът им е, че от 2004 към 2005 г. неравенствата се увеличават. Подобни ефекти се наблюдават и са очаквани навсякъде. Авторите се позовават и на подобно изследване за Словакия. Естествеността на разликите произтича от състоянието на доходите на отделния данъкоплатец или семейство преди реформите, които опростяват и намаляват данъците. Очевидно след реформата реалното намаляване на данъците на нисък доход (т.е. увеличението на разполагаемия доход), примерно МРЗ, ще е два пъти по-ниско от това на доход, който е два пъти по-висок от тази заплата, ако всички доходи се облагат с една фиксирана ставка. Какъвто е случаят с България и относително „чистите“ системи на равен данък според цитираната им класификация от австралийските експерти.

Отличителната характеристика на тези чисти системи на равно облагане на доходите е, че те създават и поддържат стимули за излизане, изкачване на хората от ниско-доходните статистически групи към страни с по-висок доход. Причинно-следствената връзка обаче е комплексна и включва фактори от общо начално състояние, през демографски процеси и състояние на пазар труда, до инвестиции в човешки капитал, чак до бюджетни привилегии за различни сектори и работодатели, включително привилегии.

Преди 18 години NBER публикува интересен дискусионен материал (Gorodnichenko et.al., 2008), основан на данни за ефектите от въвеждането на плосък данък от 13% в Русия. Тамошният опит показва, че е сложно да се прави връзка, особено каузална, между данъчна система и ръст на БВП. Според мен много неща зависят от контекста. И мисля, че по-нататък ще успея да обясня особеностите на данъчната система на РФ, където през 2021 г. плоският данък върху доходите бе отменен. Но изводът на авторите е, че „големите и значителни промени в укриването на данъци след реформата на плоския данък са свързани с подобряване на доброволното спазване на данъчните задължения и не могат да бъдат обяснени с промени в политиките за прилагане на данъците“.

България в сравнение с други равно-данъчни юрисдикции от ЕС

Ако сега се върна към опита България, трябва първо да отбележа, че един от показателните резултати от опростяването и намаляването на данъците е именно увеличението на реалните разполагаеми доходи.

Сравнителните данни на ЕВРОСТАТ за България са налични за периода 2008-2022 г. За тези четиринадесет години увеличението им е 155.28%. Само Унгария, в която имаше допълнително намаляване на данъка върху доходите и увеличаване на социалните помощи и Румъния, където през 1916 г. бе драстично намален ДДС върху храните тогава изглеждат по-добре от България, със стойности на показателя съответно 156.08 и 158.65%.

През следващите две години, за които по неизвестни причини няма данни за България, тези две страни и Полша са първенци в ЕС по ръст на реалните разполагаеми доходи. Полша формално не е юрисдикция с плосък данък, но там (виж: Stanchev, 2023, 20-21) данъкът върху доходите е намаляван няколко пъти, като от началото на 1990-те корпоративният данък има характеристиките на пропорционален данък. В Унгария и Румъния споменатите данъчни и социални политики създадоха проблеми, които все още търсят своето решение. Но това не е моята тема тук и сега.

Заедно с увеличаването на разполагаемия доход в България намалява делът на хората в „риск от бедност“, колкото и да е условен този показател. За дълги исторически периоди аз бих предпочел статистиката на „крайна бедност“. Тя дава възможност днешното положение на хората в страната да се сравни с периодите преди преговорите за и членството на България в ЕС. (В началото 1997 г. политиките на правителството правят България „шампион“ по крайна бедност в Европа и бившия комунистически лагер.)

На графиката на ЕВРОСТАТ по-долу се вижда, че, първо, България заедно с Румъния е първенец по скорост на намаляване на дела на хората в риск от обедняване и, второ, че другите две плоско-данъчни юрисдикции в ЕС, Унгария и Естония, се представят в пъти по-зле от България. Бившите страни с такива системи – Чехия и Словакия, особено Словакия, за която ще стане дума по-нататък и която първа се върна към прогресивно, макар и не толкова „стръмно“ и само двустепенно данъчно облагане, изглежда доста по-проблемно от Румъния и България.

Хората, когато не биват заблуждавани от политиците, управляващите и повтарящите техните послания медии, измерват донякъде инстинктивно своето благосъстояние и разполагаемия си доход по това колко успяват да използват.

Тази графика от статистически портал на колеги от Оксфордския университет Our World in Data показва динамиката на средно-централния доход за потребление на човек на ден след въвеждането на равен данък у нас, сравнен с този показател на страни, които сегашните и бивши управляващи обичат или мразят.

През последните години България се представя малко по-добре от Гърция. Увеличението на дохода за потребление на ден след 2006 г. е трикратно. А Русия, дори преди войната си срещу Украйна и все още с плосък данък върху доходите, се представя почти два пъти по-зле за своите граждани от България. Македония, която през 2011-2012 проучи и приложи българския опит с равните данъци също напредва.

Противоположно на опита на Македония, след 2011 г. шестнадесет правителства се отказват от равните данъци върху доходите и отново въвеждат някаква форма на прогресивно данъчно облагане, обикновено върху „много“ високи доходи по някакъв национален критерий. След тях са Албания, Латвия, Литва, Русия, Словакия, Сърбия, Черна гора и Чехия.

Сравнението на България с реверсивните данъчни реформи на РФ и Словакия, както и предисторията на българската реформа, сравнена с опита на сравнително по-богатите страни от Западна Европа са тема на следващата статия.

[1] Авторът преподава макроикономически анализ и теория на обществения избор в Софийския университет. Той е ръководил и кампанията за реформа на плоския данък в България през 1997-2007 г. като директор на Института за пазарна икономика в София; преди това е бил депутат и председател на комисия в Учредителното събрание на страната си през 1990-1991 г.

[2] Към 2005 г. по години на въвеждане това са това са Грузия (2005 г.), Естония (1994 г.), Румъния (2005 г.), Руската федерация (РФ – 2001 г.), Словакия (2004 г.), Сърбия (2003 г.) и Украйна (2004 г.). Почти едновременно с Естония, Латвия (1994 г.) и Литва (1995 г.) също въвеждат подобни системи на данъчно облагане. Спестявайки подробности, тук е мястото да кажа, че избора на такова данъчно облагане в Балтийските страни е следствие на най-подходящия и разумен политически избор. След на преучредяването на суверенитета им с решения на техните още съветски законодателни органи през февруари-май 1990 г. Балтийските страни са подложени да търговска и военна блокада от СССР. През януари 1991 г. Съюзът (под ръководството на Михаил Горбачов) опитва и военна интервенция в Литва, обграждайки с редовни армейски подразделения парламента, защитаван от невъоръжени граждани, защитаващи страната си. Епизодът остава в историята като „Вилнюското клане“. Контекстът е описан на друго място (Станчев, 2025). В блокадата се включва Белоруската СССР. В крайна сметка през август 1991 г. Европейската Икономическа общност признава независимостта на Естония, Латвия и Литва. През септември същата година това прави и Съветският съюз. По донякъде разбираеми причини (виж: Станчев, 2022) политическото и стопанско положение в Балтийските страни остава встрани общественото мнение в бившите комунистически страни на днешния Европейски съюз. (За общественото мнение и политическите водачи и партии – с някои важни изключение – в България светогледният изолационизъм е традиция: те не забелязват или не се от войната в бивша Югославия, не се интересуват от репресиите на Милошевича Сърбия в Косово и политическите партии, независимо от честите избирателни кампании, почти три години избягват за споменават войната на РФ срещу Украйна.)

Той или инак, в началото на 1990-те Балтийските страни нямат самостоятелни бюджети, централни банки и банкови системи, и са 100 процента енергийно зависими от СССР и след това РФ. В тази ситуация действително най-разумната политика е либерализация на икономиките и търговията, сътрудничеството между трите страни и техните западни и северни съседи, и равното (и относително ниско-разходно) третиране на всички местни и чуждестранни данъкоплатци и инвеститори от данъчното и икономическото законодателство.

[3] Тези изводи са потвърдени от анализ на ЕЦБ през 2007 г., който включва споменатите и новопоявилите се същата година юрисдикции с плосък данък в Европа – Албания, Македония и Черна гора. Оттогава досега има само едно изследване на данъчните системи в Европа (от май 2026 г.), което разглежда влиянието на данъците върху спестяванията и инвестициите на домакинствата и специално отбелязва ползата на относително „чистите“ плоско-данъчни и ниско-дивидентни юрисдикции и в двата сегмента на икономиката на Еврозоната.

[4] Същите продължава изследванията си на бюджетното преразпределение и през 2022 г. формулират т.нар. „парадоксът на преразпределението“: „допълнителните ползи за благосъстоянието от по-богата и по-стръмна данъчна система са дори по-малки, когато правителствената грижа за преразпределение е силна“.

Материалът Равните (плоски) данъци: история, съвременни развития и последици за България и другите страни с такова данъчно устройство е публикуван за пръв път на Икономически живот.

(Наблюдения и размисли по повод наскоро издадената книга на Димитър Вацов „Българският Чернобил“)

Българска историография на близкото минало, поне онази, която се отличава с внимание към детайла, контекста, документите и обективен просветен анализ на закономерностите и случайностите, не е популярна.

Събития и процеси с трайни последици не са известни, не присъстват в образователните програми на училищата и университетите, а мнозинството от разбиращите тези процеси и последици преподавателите, не използват свободата си да ги представят на своите ученици и студенти. Забележителни книги и анализи остават затворени в кръга на техните автори и съмишленици, и – с малки изключения – не са в режим на общ достъп години след издаването им.

Единствената промишлена авария, чиято дата е обявена за световен ден за възпоминание

Примерите са много. Но може би най-необяснимо за мен е незнанието за поведението на властта в Народна република България (НРБ) по време на радиационните замърсявания след катастрофата в Чорнобилската[i] АЕЦ от 26 април 1986 г. и последвалото античовешко управление на последиците от тази радиация.

Тази празнота е на път да бъде запълнена от книгата на колегата от НБУ Димитър Вацов.[ii] Ако и доколкото читателите са готови да вникнат в съдържанието й. Интелектуалният и политически климат в България дава признаци за такава готовност. От многото годишнини на Чорнобилската трагедия, които следя, за първи път през последните пет-шест месеца общуванията по неин повод в Интернет, медиите и професионалните комуникации показват жив и задълбочен интерес към последиците от случилия се не съвсем случайно взрив на реактор в Чорнобилската АЕЦ (ЧАЕЦ).

Възбудител на този интерес на първо място е колегата Димитър Вацов.[iii]

Засега обаче осъзнаването на трагедията минава предимно през личния спомен при по-възрастните и емоционално осъждане на властта в НРБ от 1980-те.

През тази и следващата година има два повода за задълбочен интерес към Чорнобилските събития: светът току отбеляза 40 години, а за България ще има втори повод – 40 години от вкарването на радиация в диетата на гражданите на НРБ през 1987 г. Втората годишнина вероятно е изключително „достояние“ само на България и донякъде на бившите републики на Съветския съюз. Както доказва Димитър Вацов, втората катастрофа за нашата страна е причинена изцяло от управлявалите тогава около 250 души и техните сикофанти.

За разбирането на изградената от колегата картина на нарочно вкараното в монументално нещастие население на съвременна България, е необходимо да опиша глобалния контекст на тази годишнина.

Световен контекст

26 април е единственият международен ден на възпоминание за промишлена катастрофа, обявен с решение на Общото събрание на ООН преди десет години. Официалната Интернет-страница на този ден не споменава България. Обръща внимание на факта, че 8.4 милиона жители на СССР (в Беларус, Украйна и Русия) за изложени на радиация, не са информирани или са били нарочно заблудени за действителните размери на бедствието, и отбелязва, че СССР е потърсил международна помощ за справяне с последиците от аварията едва четири години след нещастието. Същият подход –  дезинформация, съзнателно лицемерие и заблуда – се прилага през 1986 г. и след това от комунистическите власти в Германската демократична република (ГДР) и НРБ.

В речника на ООН за катастрофа от преди 40 години се говори като за „бедствие“ („disaster“). Така то бива определяно и от общественото мнение – писатели, кинодокументалисти, историци, политолози и социолози. По този начин се подчертава съдбовността на събитието. По произход от древногръцки „dis-aster“ означава „лоша звезда“ и би трябвало да се преде като „лошо предзнаменование“. Лошите предзнаменования често се превръщат в трагедия.

Именно в трагедия по Шопенхауер, сиреч триумф на злото и безнадеждна съдба за праведните и невинните.

По този начин Чорнобилската трагедия е пресъздадена от Светлана Алексиевич в преведените и на български от издателство „Парадокс“ документални романи „Чернобилска молитва“ (2017 г.) и „Цинкови момчета“ (2018 г.). В Украйна от около 30 години събитието се характеризира най-често именно като „трагедия“. Книжнината за нея е необятна и от 1986 г., когато започнах да я изучавам, досега напълно обективна.

Както е видно от прегледа „Чорнобил и Германия: шок, който продължава да резонира“ публикуван от Detschland.de (Интернет-портал на министерството на външните работи), за общественото мнение и правителствата предзнаменованието (“das Desaster”) от катастрофата определя политиката в областта на ядрената енергетика вече 40 години. Едно от последиците на Чорнобил е спирането на производството на атомна електроенергия преди три години. Сянката на случилото се на през 1986 г., и споменът от реакцията на правителствата на Федерална Германия и ГДР, колкото и да са различни преди 40 години и колкото действията на източната комунистическа върхушка да приличат на действията на властите в София, през 2026 г. в съществена степен определят започналото неотдавна обществено обсаждане на възможностите за възстановяване на атомната енергетика.

В Източна Германия, въпреки правилните действия за предпазване на населението от въздействията на радиацията, властите, страхувайки се обществото да не се разбунтува, омаловажават значението на катастрофата. [iv] „Именно това несъответствие между официалното умиротворяване [на недоволството] и действителното разкриване на фактите подкопава доверието на населението и насърчава екологичните групи и опозиционните кръгове да засилят дейността си“, обобщава днес Detschland.de. Това настроение е главен мотиватор както на бягството на източните германци на запад в началото на май 1989 г. през Унгарската народна република (отворило първо Желязната завеса след консултации с Москва), така и на понеделнишките протести в Лайпциг, започнали през септември същата година и разпространили се из цялата страна до отварянето през ноември.

Във Франция le désastre в Чорнобилската АЕЦ също има своя специфика. Делът АЕЦ в енергетиката на страната (над 50% от инсталираните мощности за производство на електроенергия) първоначално сякаш повлиява на властите (съответно метеорологичната служба) да заблуждават хората и да отхвърлят (въпреки тревожната и общо взето реална картина, разкрита от новинарските емисии) вероятността от радиационни замърсявания. В опита участва и пресата, в частност Le Monde. Но след няколко дена картината на замърсяванията е публикувана от други вестници в подробности, а на гражданите са дадени указания какво да правят в създалата се обстановка. Медицинските служби, университети и специализираните правителствени звена като Commission de Recherche et d’Information Indépendantes sur la RADioactivité се впускат в задълбочени изследвания на последиците за здравето на хората.

Поради времевия лаг на въздействията на радионуклидите върху здравето, двадесет години след катастрофата в Чорнобил е установено, че Франция е претърпяла значително радиоактивно замърсяване, особено в източните провинции и Алпите, причинено от Цезий-137 и Йод-131, което е довело до дългосрочно замърсяване на почви и хранителни продукти. Макар първоначално официалните съобщения да омаловажават рисковете, проучванията показват, например, осем-кратно допълнително увеличаване на заболяванията от рак на щитовидната жлеза за периода от 1991 до 2015 г. Във Франция това увеличение е констатирано при малък брой случаи.

Най-значимото въздействие, с регистрирани над 6 000 случая до 2005 г. на този вид рак е установен при деца и юноши в Беларус, Украйна и Русия, много от които са били изложени на замърсяванията с радиоактивен йод-131. Нарастват, макар и не толкова драстично, регистрираните случаи на всички ракови заболявания. Други видове рак, включително левкемия, лимфомия и рак на гърдата, показват повишени нива при ликвидаторите и жителите на силно замърсените райони.

Международни организации като например Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) и ОИСР предпочитат да определят катастрофата като „инцидент“ или авария. Думата обозначава нещо случайно възникнало, поради нечие невнимание или непредвидено и непредсказуемо стечение на обстоятелствата. Този подход не е отношение, а методология: той позволява на тези организации да намерят общ знаменател на взрива в Чорнобилската централа като го сравняват с подобни инциденти преди и след 1986 г., за да могат от анализа им да се извлекат поуки и да се направят препоръки. По повод 30-тата годишнината Европейският парламент издава кратък доклад за последиците от „аварията“ за здравето на хората и околната среда от засегнатите страни. Неговото съдържание и цитираните източници разкриват необхватните мащаби на трагедията.

Същата речева традиция – „авария“ вместо „бедствие“ по повод Чорнобил – обаче е възприета в Русия и в България.

Това не означава, че в СССР и Русия липсват обективни анализи. Такива се появяват още края на 1986 и през 1987 г. в няколко издания на Украинската академия на науките и в популярни издания.[v] В статията в руското издание на Wikipedia за катастрофата има само дребни пропуски. Подробни, макар и не безпристрастни, анализи са направени за това как събитието се превръща в един от основните фактори за провала на управлението на КПСС и Горбачов. С течение на времето са реконструирани почти напълно предисторията от атомни аварии в СССР и са описани конструктивните и производствените дефекти на инсталираните реактори. Преди Чорнобил подобни катастрофални събития са избегнати по щастлива случайност в Литовската АЕЦ „Игналина“, която след 1986 г. работи с намалена мощност, а след 1989 г. постепенно е изведена от експлоатация, частично финансирано от бюджета на ЕС.[vi] Архивите, даващи относително пълна представа за реакциите на Политбюро на КПСС и държавните служби на Съветския съюз през 2020 г. са преведени на английски и са достояние на световната публика, в два тома документи и коментари, безплатно достъпни на страницата на Университета Джордж Вашингтон. Откъси от спомени, дневници и подробни анализи на нарочното прикриване на информация за трагедията от КПСС са резюмирани, анализирани и достъпни от интернет -страницата същия университет.

ООН провежда три глобални изследвания на последиците от катастрофата върху здравето на планетата, през 1998, 2000 и 2008 г. В тях са оценени широк спектър отрицателни здравни въздействия – от рак на щитовидната жлеза до психически разстройства. Темата не е „затворена“: в края на април тази година тя отново е основно възпоминание за много неправителствени и правителствени организации. Включително за министерството на здравеопазването на такава далечна от случилото се страна като Канада.

Един от най-подробните прегледи на последиците от катастрофата в Чернобил е направен от Володимир Берковский и Михаил Балонов, учени от институтите по радиология в Киев и Санкт Петербург, и е представен на семинар на Агенцията по атомна енергетика на ОИСР през 2013 г., посветен на методологията за оценка на разходите, предизвикани от аварии в атомни централи.

Техният анализ е съсредоточен върху последиците в Беларус, Русия и Украйна. В обобщените от тях данни за замърсяванията в други страни картината за България е непълна. Например, представената от тях и други доклади карта на замърсяванията с цезий 137 за нашата страна е празна, макар към това време данните да са публикувани (и на английски) от български специалисти, Българското дружество по ендокринология и Националния център по радиобиология и радиационна защита.[vii]

Цената на катастрофата е оценена от Берковски и Балонов без пълно отчитане на последиците на здравеопазването. Проблемът с каузалността при подобни събития – независимо дали са атомни или просто промишлени аварии и замърсявания – не е тривиален.[viii]

Графиката тук показва годишната смъртност на 1 000 души население на най-засегнатите от Чорнобилската катастрофа страни от 1980 до 2023 г.

Без да е доказателство за причина и следствие, от нея се вижда значително (40-50%) увеличаване на смъртността след средата на 1980-те. За България показателят е по-висок от другите страни, 15 години след събитието е близък като стойности и динамика на най-засегнатите страни (Беларус, Русия и Украйна).

Пълна оценка на стопанската вреда?

Ако се остойностяват всички последици, икономическите щети от катастрофата са огромни. През 2016 г. Институтът за изследване на неравенствата в здравеопазването на планетата към Университета на Южна Калифорния публикува вероятно най-подробният преглед на тези последици, както са описани в наличните тогава изследвания.

30 години след аварията всички отчетени загуби и разходи за справяне със заболяванията възлизат на 700 млрд. щатски долара. Сумата е равна на 1% от глобалния БВП за 2014 г. (за когато са последните отчети). През същата година глобалните разходи за отбрана са 2.4% от БВП.[ix] Сметката обаче е непълна, понеже за много страни, включително България, липсват отчети, които да свързват разходите за здравеопазване с аварията. Сигурно е, че тези разходи са значително над разходите по извеждане от експлоатация и обезопасяване на ЧАЕЦ, включително защитата на взривения и другите реактори по време на войната на Русия срещу Украйна.[x]

Българският контекст: безопасност за 0.01 процента от населението

Направих опит да се запозная с колкото е възможно повече споделени в Интернет мнения и спомени по повод 40-та годишнината. Впечатлението ми е, че огромното мнозинство от тях са за лично преживяното и засегнати от радиацията роднини, приятели, съученици и колеги, и че те са повече от предишни годишнини от събитието.

Не мога да твърдя със сигурност, но ми се струва, че Интернет споделянията бяха в съществена степен предизвикани от многобройните разяснения на констатациите от археологията на моралната нищета на българските партийни и държавни „ръководители“ по време и след катастрофата от самия Димитър Вацов.

Неговата книга доказва, че бедствието Чернобил в България е от политическо и аморално естество. Тя предоставя на читателите най-пълния възможен в момента набор документални доказателства, записани спомени и тълкувания на случилото се от самия автор.

В нея те ще намерят 462 позовавания на документи. Не малка част от тях са изключително професионално добре подбран доказателствен материал по т.нар. „Чернобилско дело“ (Следствено дело №15/29-1-1990), завършило в средата на 1994 г. с окончателна присъда на господата Стоичков и Шиндеров.

Освен тях към основния текст са дадени над 400 обяснения на контексти, източници за международни сравнения и позовавания на широк кръг автори.

Цитирането на тези документи може да изгледа прекалено подробно. Но замисълът на автора очевидно е да предостави на своите читатели и вероятни бъдещи изследователи, независимо от предварителните им нагласи за властта и историята на НРБ, възможността сами да се ориентират и видят поразителните размери на бедствието. Включително като прочетат свидетелствата и оправданията на неговите причинители.

Изпълнението на този замисъл отнема на Димитър Вацов пет години.

Без да преразказвам съдържанието на „Българския Чернобил“ и без намеса в предполагаемите мисловни и емоционални сблъсъци на читателите, ще си позволя, както и дотук, да споделя някои собствени наблюдения и размисли, предизвикани от тази книга.

Аварийно всекидневие: „времето беше такова“

Определението „авария“ спрямо Чорнобилското бедствие тривиализира случилото се, а не го поставя в рамките на анализа на подобни събития с цел извличане на поуки, какъвто е случаят с посочените по-горе международни организации.

В комунистическа България авариите са всекидневие и заедно с катастрофите, те са „хроника на социалистическата индустриализация“, според сполучливото определение на Даниел Вачков (на когото Вацов няколкократно се позовава в „Българския Чернобил“). Нещастията или се премълчават и потулват, такава е практиката дори при смъртоносни катастрофи, каквото е опустошителното наводнение на Згориград поради скъсване на стената на хвостохранилището на мина Плакалница на 1 май 1966 г. По официални данни загиват 118 души, днес обаче се смята, че около 500 намират смъртта си на този ден и че ранените са приблизително 2 000. Четирима души са обвинени и през 1967 г. осъдени като виновни за катастрофата. Но след две години са помилвани от Политбюро на БКП по случай 25-годишния юбилей на 9.IХ.

Според изучените и анализирани в „Стопанските абсурди на българския комунизъм“ на Вили Лилков архиви, за периода  1970-1973 г. в НРБ са регистрирани 253 941 трудови злополуки, от които 2 133 са с летален изход. Според архивните материали, реконструирани от Вачков само през 1959 г. от трудови злополуки са загубени почти 12.5 милиона работни дни. Тези загуби са повод не за рационализиране на производството и управлението, а за преследване на „врагове“ и „саботьори“ и пропагандно обругаване на „запада“.

През май 1959 г. в Държавния металургичен завод „Ленин“ в Перник рухва покривът на прокатния цех в момента, в който издигат знамето в чест на предсрочно свършената работа. Загиват седем, а 121 души остават инвалиди до края на живота си. Младият Георги Марков, командирован от Съюза на писателите, е свидетел на нещастието, описва го в роман и с Вили Цанков подготвят филмов сценарий. Романът е отхвърлен от издателство „Народна младеж“ през 1964 г. Издаден е 29 години след убийството на писателя. През 1990 г. Блага Димитрова ще сподели, че инженерът и писател Марков е разкрил „грешка не в конструкцията, а в системата“.

НРБ не е изключение. Литературата за подобни събития е необятна и изследванията по темата далеч не са завършени. Вероятно е все пак по-насилствената и сравнително късна (спрямо Централна Европа) индустриализация на България да е взела повече жертви и да е имала по-висока обществена цена.

Поставен в такъв контекст, взривът в ЧАЕЦ и управлението на последиците от него в България могат да изглеждат обикновени, типични и част от „такова беше времето“.

Времето наистина е „такова“ и управлението на обществения живот в НРБ е само частен случай на общ начин на устройство на властта и контрол върху икономиката и гражданството в целия лагер от полуостров Камчатка до провинция Ерфурт в Източна Германия. Местните политически пейзажи са различни, но подробностите се проявяват в културата на отделните страни и комунистите на власт в тях, при налагането на съветския модел,[xi] опитите за промяна на режима[xii] и при екстремни ситуации.

Катастрофата в Чорнобил е една от тези ситуации. Причините за нея са подобни на тези в останалите аварии. На тях ще се спра накратко по-долу.

Навсякъде в Източна Европа и СССР реакцията и последвалите действия на комунистическите власти са закъснели и половинчати. Но само в България през от април до края на лятото на 1986 г. и след това, тези действия са осъзната и нарочна заблуда на гражданството.

Демоцид и odium erga populum

Демоцид е убийството на човек или хора от правителство, включително геноцид, политически и масови убийства.[xiii]

Книгата на Димитър Вацов e документално и знаниево разкриване („археология“, реконструкция и обяснение) на доказателствата за демоцидийството – последователни, но разтеглени във времето действия на българските власти по време и след катастрофата в ЧАЕЦ.

Първата поредица такива действия е непосредствено по време и след събитието. И тяхната същност е последователно и повтарящо се укриване на информация.

Предполага се, че след по-малко от 48 часа след взрива, се е състояла среднощна среща на посланика на СССР в София с Тодор Живков. За нея има само едно свидетелство, което не е потвърдено от други източници.[xiv] Както може да се установи и от скорошни резюмета на съветското информационното покритие и сравнение на „новините“ за катастрофата, през първите месеци българските медии стриктно следват шаблоните и речника на съветските държавни средства да масова информация или – по-скоро – дезинформация. По случай 37-мата годишнина от аварията в ЧАЕЦ БТА публикува подробен материал, който показва какво и как е било съобщено на гражданите на НРБ.

Първата информация и по-нататъшните (на съвременен жаргон) „мероприятия“ на властта са подробно описани, документално представени и анализирани от Вацов за цялата 1986 г. Без да възпроизвеждам тук изключително интересните подробности, тези „мероприятия“ са следните:

• Отричане на каквито и да е замърсявания в България от катастрофата в продължение на десет дена;
• Неизпълнение на задълженията на Комитета за използване на атомната енергия за мирни цели (КИАМЦ) да информира населението и да предприема мерки за неговата защита в случай на атомни аварии и радиоактивни замърсявания и други рискове, каквито задължения са вменени по закона за това използване, приет шест месеца преди събитието; на 1 май 1986 г. обратното на онова, което е установил, КИАЕМЦ оповестява, че „радиационната обстановка в страната е спокойна“ и че „не са регистрирани изменения от средните стойности на естествения радиационен фон“;[xv]
• Организация на манифестации из цялата страна по случай Деня на труда (в изключително неподходящи атмосферни условия, сега почти без изключение споменати във всички споделени в Интернет спомени с валидни морални упреци);
• На четвъртия ден обаче са взети мерки за осигуряване на незаразени с радиация храни, вода и напитки на всички семейства от Политбюро, ЦК на БКП и Министерски съвет, предмет на специална грижа от Управлението за безопасност и охрана (УБО);
• Частично признаване на „проблеми“ пред широката публика, за да бъде разпространена информация (противоречаща на всички доклади на наблюденията на замърсяванията и препоръки за предпазване на населението, изпратени от властите до онези, за които се грижи УБО), че след десетина дена проблемите, по някакъв чудесен начин, са се изпарили;
• Провеждане на следващите майски манифестации на ученици, младежи и преподаватели по случай 24-ти май;
• Без много шум същата „оценка“ на радиационната обстановка е използвана и за други публични изяви и манифестации през цялата година;
• Поддържане на същата дезинформация през цялото лято и есента на 1986 г. и организация на селскостопански бригади на студенти и ученици, пионерски и детски лагери плюс „военно обучение“ на учениците от Х клас;
• Запазване на привилегирования статут на обгрижваните от УБО през целия период;
• Приписване на отговорността за дезинформацията и манипулирането на общественото мнение на онези служители в държавни комитети, министерства и за наблюдение на екологичната и радиационната обстановка, които де факто (а в абстрактно-конституционен смисъл и де юре) не участват във вземането на решения;
• Поддържане канали за съобщение на решенията и свеждане на решенията отгоре надолу по начини, които не оставят документални среди.

Колко са децата и младежите на манифестации, бригади и лагери, колко са вероятно другите граждани, изложени на същите радиационни рискове – отговори на тези и други въпроси може да намерите в книгата.

Грижа да себе си

От икономика на политиката, от теорията на обществените избори е известно, че политиците на изборна длъжност или управляващите по някаква династична схема са хора като всички останали. Т.е. те се грижат първо за собствените си, а не за обществените интереси.

Онова, което е ясно за описания период, е, че през 1986 г. управляващите НРБ се грижат за себе си. Т.нар. „номенклатура“ обаче съзнателно принуждава, включително с дезинформация и пропаганда, всички останали да водят един вид нормален начин на живот по време на извънредна и непозната напълно като вредни здравни въздействия радиация. В същото време на номенклатурата й е безусловно ясно, че радиационната обстановка е безпрецедентно опасна за здравето на населението.

Това неглижиращо отношение спрямо опасностите за здравето на хората продължава и през 1987 г., когато заразената през пролетта и лятото след катастрофата реколта е пусната в хранителните вериги – от млякото за кърмачета, през кухнята на детските градини и училищата, до заводските и учрежденски столови до магазинната мрежа.

Това е Вторият Чорнобил, произведен в България с ключовото участие на обслужваната от УБО ръководна клика. Ако представителите на тази клика са имали някакъв човешки мотив, той може да е само анти-хуманен: недоверие и омраза към хората и народа (odium erga populum).

Според колегата Вацов става дума за 250 номенклатурни семейства, които той правилно характеризира като лишени от морал и хуманитарни инстинкти етически дебили.[xvi]

Йерархия на привилегиите и на защитата от радиация

Иначе казано, с отчитане на средния брой граждани в едно домакинство, установен от преброяването на населението от 1985 г., целенасочено (политически) защитени от вредните въздействия на радиацията са не повече от 0.01 жителите на НРБ. Това са хора от негражданското общество или представителите на нецивилизованото общество („uncivil society“), според точното, съвсем не метафорично определение на управляващата върхушка в комунистическите страни на Стивън Коткин и Ян Томаш Грос.[xvii]

Липсата на цивилизованост се доказва от широкия набор привилегии на това „висше“ общество на НРБ. Не докрай завършените мои опити за парична оценка на техните привилегии (от непосредствено високите възнаграждения до специалния достъп на стоки и услуги, затворени за населението здравни и почивни заведения и резиденции) винаги са показвали в парично изражение повече от 100 пъти по-високи доходи на нецивилизованата комунистическа върхушка спрямо средните доходи на населението. Тази сметка не е пълна: в нея не са включени средства на населението за издръжка и устойчивост на привилегиите, нито пък по-добрите възможности за личностно развитие, също финансирани от гражданското общество.

Връщайки се към археологията на моралната нищета, описана от Димитър Вацов, изглежда важно да бъде описана йерархията на радиационната защита.

Вероятно е, че УБО-прислугата на номенклатурата, знаейки поради изпълнение на служебен дълг какви са мероприятията по защита, също е взела възможните предпазни мерки за защита на себе си, членовете на собствените си семействата и тези на приятели и по-далечни роднини. Това те са могли да правят и като крадат от безвредната продукция на стопанствата за изхранване на номенклатурната „каста“, и като съветват непосредственото си обкръжение какви мерки може да предприема дори при липса на достъп до продукция от обезопасени стопанства. Делът на тези неявно облагодетелствани от политиката на НРБ по повод Чорнобил през 1986 и 1987 г. в населението на страната е 0.04-0.06%.

Най-подробното изследване на ролята на Комитета за държавна сигурност (КДС) е дело на Момчил Методиев. Неговата книга „Машина за легитимност: ролата на Държавна сигурност в комунистическата държава“ (София, ИИБМ и Сиела, 2008) е достъпна в Интернет-страницата на Института. Димитър Вацов няколкократно се позовава на тази книга, както и на съдействието, оказано му от членовете на Експертния съвет на Института.[xviii] На страница 213 са приведени документални свидетелства за броя служители на КДС (част от който е и УБО).

Отчитането на тази категория в йерархията на защита се налага включително защото част от сътрудниците на ДС имат задължението да събират информация за случващото се в света, Западна Европа и Северна Америка. През 1950-те обикновените граждани са били изпращани в лагера „Белене“, защото са слушали или за които има донос, че са слушали западни радиостанции.[xix] КДС сътрудниците обаче легитимно са разполагали с информация за развитията след катастрофата в ЧАЕЦ и начините за възможно предпазване вредните въздействия на радиацията. Включвайки установените от Методиев 6 200 – 6 300 сътрудници в сметката, някаква информация какво могат сами да сторят, за да се предпазят себе си и свои близки са разполагали 0.28-0.35% от населението.

Ако към предпазените от УБО 200-250 семейства, добавим семействата на всички членовете и кандидат-членове на ЦК на БКП, чийто конгрес работи три седмици преди катастрофата, положението не се променя съществено. Тези хора, част от тях задължително обгрижени от УБО, са 330-340 – незначителен процент от населението. Ако са били в приятелски отношения с други семейства, може да се предположи, че приблизително 3 000 души (0.03% от населението) са имали някаква информация за опасностите и са могли да вземат мерки.

Сумирайки, се получава, че не повече от 0.5 на сто от жителите на страната са били по някакъв начин предупредени полуофициално и са могли в някаква степен да се предпазят.

Както ще забележат читателите на „Българския Чернобил“ тази равносметка за получилите информация за евентуална самозащита от последиците от радиоактивните замърсявания през 1986-1987 г. не е съвсем пълна.

Димитър Вацов отделя специално внимание на обстоятелството, че ръководството на армията, включително министърът и член на Политбюро на ЦК на БКП, разпореждат наблюдение на радиационните замърсявания, поръчват и прилагат мерки за защита на личния състав.

Хората, които изпълняват тази задача са известни, някои от тях познавам лично от 1988 година и са сред основните експерти на комисията, която имах честта да ръководя във ВНС. Един от тях завършва кариерата си като министър на околната среда и по-късно е управител на Фонда за опазване околната среда, финансиран със сделки от типа „дълг срещу опазване на околната среда“.[xx] През 1990 г. те са част от групата експерти, които разкриват цялата налична информация за Чорнобилската трагедия и стореното от управляващата каста през 1986-1987 т., и са свидетели по делото срещу господата Шиндеров и Стоичков.

Димитър Вацов специално отбелязва заслугата на ръководството на министъра и неговите подчинени, че не засекретяват данните от наблюденията и списъка предложени мерки, както това правят „висшите държавни и партийни ръководители“, началниците на споменатите държавни органи, включително КИАЕМЦ, УБО и други.

През 1986 г. личният състав на армията е приблизително 150 хиляди души под пагон. Това прави 1.7% от населението. Не е възможно днес да знаем дали и колко военнослужещи са предприели всички възможни предпазни мерки. Но е ясно, че началниците са направили опит да ги предпазят.

Последиците за гражданите на нова България

Двоумях се дали да използвам термините „демоцид“ и „омраза към народа“ в този преразказ на „Българския Чернобил“. Но събитията, документите и данните, представени и коментирани от автора на книгата, не оставят място за политически коректни оценки.

Ако 0.01% от гражданите са запазени от въздействия на радиацията най-пълно и последователно, а още 0.5-1.7% имат шанс да се възползвали от онова, което се е знаело и предприемало по този повод, за останалите единственият източник на информация са достъпните, но заглушавани, чуждестранни радиостанции.

Според една оценка на броя на тези хора, направена от рано напусналата този свят колега от СУ, Мария Дееничина, в края на 1970-те – началото на 1980-те години около или малко над един милион граждани на НРБ следят предаванията на такива радиостанции. И се интересуват предимно от новини. Вероятно защото по-дългите предавания се заглушават.

Ако предположим, че тази 1/9 от населението се е самоинформирала през първите месеци след катастрофата за радиационната обстановка в страната и за възможните мерки за самозащита, не е ясно следното.

• Колко от тези хора са си позволили да не изпратят своите деца и студенти на лагери и бригади или сами са взели такива решение. Броят на децата на лагери и бригади, участници в манифестации и Софийския маратон при силно радиоактивно замърсяване е по-голям от максимално възможния брой на гражданите на НРБ, които са били информирани за рисковете.
• Дори и да са били наясно с обстановката през пролетта-лятото на 1986 г., не е имало никакви източници, които да информират хората за катастрофата със заразените храни вкарани почти 100% в диета на животните и хората в България. Материалите, публикувани в книгата, доказват, че замърсяванията са в пъти над нормите
• Ако случайно някой е имал представа за подробно разгледаните от Вацов решения[xxi] на властите за използване на заразените с цезий 134 и 137 храни – от билки и фуражи до мляко и млечни продукти, месо и месни продукти, плодове, зеленчуци, брашно и детски храни – какви са били възможностите за алтернативни доставки на незаразени или по-малко заразени храни: очевидно почти никакви.

В резултат на омразата към народа, гражданите с увреждания на щитовидната жлеза са от два до шест и над шест пъти по-често от войниците. НРБ е на осмо място в света по заразена от катастрофата площ. Но на първо място в света по съдържание на цезий 137 в човешкото тяло.[xxii] Измереното съдържание в Южна България е по-високо отколкото в съседната на катастрофата Брянска област на Съветския съюз. Не подлежи на съмнение, че тези количества са проникнали в тялото на гражданите на България с храните. И останали там до края на живота им. Една от статистическите екстраполации през 2016 г. показва, че, според замервания от 1998 г., е вероятно 10-кратно увеличение на карцином на щитовидната жлеза при деца. Тези и други данни са представени и анализирани в глава 11 от книгата. Там Димитър Вацов формулира и въпросите за здравните последици от Чорнобил, на които засега няма отговор.

В тази обстановка тези, които изпращат децата на манифестации, лагери и бригади са онези, за които УБО се грижи да пият само незаразени вода и мляко и през цялата следваща година се радват на доставката на чисти храни.

Проблемът с обясненията на Българския Чорнобил

Отвъд анализа на всички известни факти и документи за политиката на властите в НРБ по време и след Чорнобилското бедствие, основна тема на книгата на колегата Вацов е обяснението и моралната оценка на тази политика.

От 1920-те години е известно, че обещанието за равенство на октомврийската революция в Русия и всички подобни на съветския режими, наложени в Европа и света първоначално от СССР, а след това до голяма степен и от коалицията страни от СИВ и Варшавския договор, винаги резултират в диктатури на малка клика приближени на водачите на тези обществени промени.

Историята на НРБ, под общата редакция на Ивайло Знеполски (София, ИИБ и Сиела, 2008), доказва, заедно с много други исторически изследвания, на малка част от които се позовавам в тази рецензия, реконструиращи процеса на подобен „преход“ в България. Добре е известна и проследена вертикалната организация на диктатурата на една партия.

Йерархизацията на защитата по време и след катастрофата в ЧАЕЦ, бегло описана по-горе, е само на пръв поглед моментен феномен. Под нея, под вожда, кликата, обслужващия персонал (УБО и пр.) се спускат „Властовите структури на БКП 1944 – 1989 г.“. Разгръща се уредба на привилегиите, може би най-известна с уредбата на привилегиите, включително пенсиите, на т.нар. активни борци като бенефициенти на обещаното равенство, „борците“, които са може би най-известната компактна и разширяваща се подгрупа на нецивилизованото общество.

Йерахия на сикофанти. На двулични ласкатели в очакване на привилегии и подаяния. Една от последните глави от „Дългата нощ на комунизма в България“ на Георги Фотев (София, Изток-запад, 2008) описва нелогичните антиципации на много обществени слоеве от властта на БКП, като основа на продължителното присъствие в съвременната ни история.

Страхът от бунт на сикофантите у обитаващите върха на тази пирамида изглежда типичен, ако си спомним действията на властите в ГДР и първоначално СССР. Онези на върха знаят, че тя вече толкова и не само на сила, но и на организирана донякъде стихийно корупция и организирана престъпност отгоре надолу.

Страхът в България сигурно се подсилва и от настроенията, породени от привидно успешно приключилото насилствено преименуване на българските турци през 1984-1985 г. За да е гарантиран този „успех“, властите отварят повторно лагера на остров Персин. Не ми е известно да има друг възстановен концлагер в цяла Източна (без СССР) след 1968 г. И там са въдворени водачите на турската общност. Икономическите последици от този „успех“ са стопанска трагедия, реконструирана в подробности от Румен Аврамов в „Икономика на възродителния процес“ (София, ИИБМ и Рива, 2005).

Икономическите причини на катастрофата също са добре описани. Тя е бедствие предизвикано от централното планиране, не от човешки грешки. Освен примитивното изпълнение на реактори от този тип в СССР, особено съществени са следните фундаментални фактори: липса на нормални цени, задлъжнялост и изолираност на икономиката и същата йерархична антиципация на награди и стимули в условията на икономика на дефицитите. И това е съпроводено от промишлени аварии, смърт на работното място и упадък на жизнената и околната среда. Икономиката на дефицитите на НРБ е една от причините за второто бедствие от 1987 г. Към това време фалитът по външни дългове вече е напълно сигурен, а самите дългове са взети за изпълнение на непазарна индустриална политика и за финансиране на текущо потребление, чиято функция е подкупи на общественото мнение и гарантира спокойствието на управляващите. По този повод също има изчерпателни изследвания. Но същата „логика“ на държавните дългове се пропагандира и през 2026 г.

За информираността на населението ХIII конгрес на БСП взима важно решение именно през април 1986 г., когато е постановено, че съветските „преустройство“ и „гласност“ не са актуални за НРБ. По същото време почти всички днес бивши комунистически страни членки на ЕС, вече са престанали да заглушават предаванията на западни радиостанции; от средата на 1986 г. това не прави и Кремъл, в България тази практика е прекратена през март 1989 г. На това отгоре същият конгрес вдъхновява правителството през октомври същата година да приеме известното и иронично тълкувано Постановление за самозадоволяването. Всяка информация за радиационната обстановка и радиоактивните замърсявания би изисквала отпадане на тази „алтернативна“ на упадъка на селското стопанство политика. А, както се казва в чл. 2 на постановлението „задоволяването на потребностите на населението с всички видове зеленчуци и плодове, с месо, мляко, яйца и други селскостопански продукти е първостепенно задължение на народните съвети, на бригадите в селското стопанство, на аграрно-промишлените комплекси, другите селскостопански и кооперативни организации и на другите организации, които извършват селскостопанска дейност.“ На това отгоре най-съществената работна сила в селското стопанство на НРБ са турците…

От гледище на всичко, което тук се опитвам да си спомня и възпроизведа като контекст, триумфът на злото и безнадеждната съдба за праведните и невинните вследствие на политиката на БКП след катастрофата в ЧАЕЦ е почти закономерен и напълно тривиален.

Но това твърдение само по себе си препраща към обяснения от типа „такова беше времето“.

Може би най-фундаменталният принос на реконструкцията на трагедията от Димитър Вацов е анатомията на злонамереността на нецивилизованото общество на НРБ. Някои елементи в тази реконструкция препращат към командните практики на Хитлер при „решаването“ на еврейския въпрос: устни заповеди и по възможност никакви документални следи. Покъртително е проследяването в книгата на начина, по който това се случва в наглед цивилизована България. В това си усилие Вацов привлича на помощ Хана Аренд, Мишел Фуко, Вацлав Хавел, Желю Желев и Ивайло Знеполски. Но това изброяване не е пълно.

Наистина ми се струва, че точни определения на мотивите са омразата към народа и демоцидийство по Румел за резултата.

Особеното обаче на българският сценарий на Чорнобилската трагедия е, че, от една страна, има поредица лични аморални решения на облагодетелстваните от пирамидата на властта при практически напълно постижим, макар и с известни усилия, достъп до информация от страна на праведните и невинните, а от друга, фаталните последици от тези решения не са моментно лишаване от живот, а разтеглено във времето здравно страдание на потърпевшите.

Има и трети елемент на трагедията: борбата на доброто със злото, опитите на хора от БАН, СУ и армейските служби да се противопоставят на лишаването на потенциално потърпевшите от информация за замърсяванията и достъпните начини обикновените граждани сами да се предпазят от рисковете. Следвайки примера на Александър Дюма – баща, Димитър Вацов нарича тези поборници на доброто „мускетари“.

Присъствието на такива хора е основанието на автора да реконструира историята на последиците от катастрофата без криворазбрана политическа и академична коректност. Подходът му е съзнателно ad hominem, назовава виновниците за демоцида поименно и проследява ролите в зависимост от мястото им йерархията на държавата НРБ.

В рецензиите на книги е прието да се сочи в какво се състои тяхната актуалност.

„Българският Чернобил“ показва как не трябва да се управлява България и какви са опасностите от липса на доверие на управляващите към техните избиратели.

[i] На украински наименованието на града е „Чорнобил“.

[ii] Димитър Вацов. Българският Чернобил. Археология на моралната нищета. София, Институт за изследване на близкото минало, НБУ и СИЕЛА, 2026, 544 страници. Авторът разказва съдържанието на книгата и споделя личните си причини да изследва, опише, разтълкува и публикува всичко известно за „българския Чернобил“ в предаването на Генка Шекерова и Миролюба Бенатова „Дневен ред“ на 9-ти април т.г. Към часа на публикацията на тази рецензия епизодът е видят от 120 хиляди души. Изданието става повод за голяма и добре посетена международна конференция, проведена в университета на 17 и 18 април т.г.

[iii] Благодарение на неговите усилия и чуждестранните медии научават за Българския Чернобил онова, което дори у нас знаеха малцина, а мнозинството дълго време не се интересуваше или бе забравило.

[iv] Подобно на властите в България, правителството на ГДР в продължение на 10-11 дена не информира официално населението. Хората обаче научават за бедствието от новинарските емисия на Западна Германия и следи развитието на замърсяванията от съобщенията на тамошните радио и телевизии. Изток официалните медии критикуват „паническата реакция на събитията“ във ФРГ. През април 2006 г. Spiegel описва като цензура следните действия на правителството в Източен Берлин: то е едно от първите в Европа, което публикува таблици с нивата на радиоактивност на въздуха; но ги тълкува като „стабилизирали сена ниско равнище“ и не дава информация какви са били нивата преди аварията; освен това на хората не е съобщено, че валежите в източната провинция Саксония-Анхалт са замърсили земята до степен, че някои проби от мляко за бебета показват нива на радиация до 700% над нормата; политици от източните провинции на обединена Германия определят това поведение на властите като „целенасочено отравяне на населението с радиация“.

[v] По лични стечения на обстоятелствата следях развитието на ситуацията след 28-ми април 1986 г., през 1987 г. публикувах – в неизбежен езопов, но вре пак разбираем стил – сравнение на правителствените реакции в различни политически системи, като взех за пример аварията в Three Mile Island Nuclear Generation Station в Пенсилвания и АЕЦ Чорнобил, при разработването на становища (по законодателството у нас и проекта „АЕЦ Белене“, включително като член на експертната група БАН за оценка на проекта) и материали за движение „Екогласност“ през 1988-1989 г. продължих да събирам информация за България, а като председател на комисията по опазване на околната среда във ВНС бях информиран за хода на делото срещу господата Шиндеров и Стоичков и се срещах с някои от положителните герои в книгата на колегата Вацов, използвах техните знания в работата си като народен представител и запазих приятелски отношения с тях след като напуснах активната политика. (За това какво е значението на 26 април 1986 г. за моето интелектуално развитие и политически пристрастия съм писал в една кратка своя автобиография в края на 2023 г.)

[vi] През 2012 г. референдум спира изграждането на втора атомна централа (по проект на Hitachi) в Литва. В момента „Игналина“ е популярна туристическа дестинация, там, поради абсолютната идентичност на съоръжения, е филмът „Чернобил“ на НВО.

[vii] Публикациите на Нина Чобанова и нейните съавтори дават подробна информация за заболяванията след катастрофата.

[viii] В късната пролет на 1991 г. бяха готови анализите на здравните последици от замърсяванията от КЦМ „Димитър Благоев“ (сега КЦМ Груп), поръчани от комисията по опазване на околната среда VII Велико народно събрание. В обсъждането на докладите на експертите (около 20 най-авторитетни учени) участваха 30 народни представители и приблизително толкова деятели на екологични организации. Архивът на комисията е загубен. Въпреки въпросите и настояванията на неправителствените организации и народните представители, експертите не можеха да намерят пряка връзка между замърсявания на подпочвените води и въздуха в Пловдивска област, родопски общини в близост до КЦМ и Горнотракийската долина и заболяванията в региона. През април същата година с вече бившите народни представители от Пловдив Иван Костов и Александър Томов посетих комбината и получихме ясна представа за неговите финансови отчети за предишните десет години. Сравнявайки ги докладите на здравните и екологични експерти се оказа възможно да се проследи причинно-следствената връзка между „индустриалната политика“ на БСП и замърсяванията. Картината се оказа тривиална: през 1980-те години от КЦМ (и всички предприятия на цветната металургия) се изземва финансов ресурс в размер, който не позволява поддържането и изграждането на извикваните по закон пречиствателни съоръжения, докато същият ресурс се пренасочва за развитие други отрасли, считани тогава от БКП за приоритетни. Решението на проблема със замърсявания от КЦМ се оказа просто и бе приложено от правителството на Димитър Попов (министрите Иван Пушкаров и Димитър Воденичаров): три постановления на Министерски съвет (за либерализация на цените, автономност на предприятията намаляване бюджетните разходи) позволиха на предприятията, в зависимост от пазарните условия и реализацията на своята продукция, да посрещат разходите за опазване на околната среда. През 1995 г. КЦМ вече е даден за пример от Световната банка като предприятие с драстично намаляване на замърсяванията и през следващите години получава кредити и субсидии от от най-екологично строгите организации и банки в света и България.

[ix] През 2014 г. тези разходи нарастват с 0.4% поради завземането на Крим от Русия.

[x] Аргументът на авторите е че тези разходи „обхващат цял живот и евентуално достигат дори до следващото поколение“, като в същото време „невропсихологичните ефекти, като депресията, са сред най-разпространените и скъпи дългосрочни последици.“

[xi] Във всички страни от Източна Европа (без ГДР) е налице силна политическа опозиция срещу този модел през 1944-1948 г. Известни са поне петнадесет стихийно възникнали движения на въоръжена съпротива срещу него, подобни на българските Горяни.

[xii] Някои от тези движения могат да се тълкуват днес като националистически, но най-общо те са израз на дълбоко обществено недоволство. То е видно от работническия и гражданския бунт в Източна Германия през юни 1953 г. Копнежът за демокрация и реформи е в основата на въоръженото въстание в Унгария (октомври 1956 г.), студентските протести срещу режим на тока в Прага от края на 1967 г., прераснали в плахи стъпки към промяна на комунистическата уредба в Чехословакия (през пролетта на 1968 г.), задушени от Варшавския договор през лятото на същата година и повтарящите се вълнения в Полша (1956, 1970, 1976, 1980 г.). В другите страни и в СССР недоволството и копнежите са подобни

[xiii] Терминът е въведен от Рудолф Румел през 1994 г. в глава II на неговата книга „Смърт чрез правителство“. За Румел необходимото и достатъчно свидетелство на „демоцид“ е това да е акт или поредица действия за „умишленото убийство от страна на правителството на невъоръжен човек или хора.“ След като посочва разграничаването на това понятие от „геноцид“, Румел продължава: „демоцидът не се ограничава до компонента на убийството на геноцида, нито до политицид, масово убийство или клане, или терор“, а „включва всички тях, както и това, което те изключват, стига такова убийство да е целенасочен акт, политика, процес или институция на управление“. На друго място давам възможните обяснения на увяхваща памет за демоцидийството през ХХ век.

[xiv] На „начало“ от действията на властта в НРБ бе посветена част от доклада на Момчил Методиев на международната конференция “The Radioactive Decay of the Iron Curtain: Re-Examination of the Chernobyl Catastrophe in Comparative Perspective” (17-18 април т.г., НБУ).

[xv] Ден преди това БТА е изпратила на около триста адресата информация за това каква е радиационната обстановка и предприетите мерки за защита на населението в страните от Европа, включително Балканите. Димитър Вацов привежда откъси от тези поверителни съобщения.

[xvi] По-долу описвам теоретическата призма, която Вацов използва за охарактеризирането на бенефициентите на УБО. Тук следва да спомена само, че техният брой може да е по-малък. Един от добрите биографи на Тодор Живков и създател на Интернет портала „ДЕСЕБГ“, Христо Христов и началникът на УБО от онзи период говорят за около 200 бенефициенти на УБО.

[xvii] Виж: Stephen Kotkin, The Uncivil Society: 1989 and the Implosion of the Communist Establishment, New York, Modern Library Chronicles, 2009. Колкото и точно да е определението, основната теза на книгата, популярна и в други тълкувания на събитията от 1989 г., че не гражданското общество, а нецивилизованата върхушка в страните от Варшавския договор се е саморазрушила, не е издържа на критиката.

От една страна, в икономика на политиката отдавна е установено (най-подробно от Гордън Тълок в Автокрацията, 1987), че социалната промяна в условията на авторитарни и деспотични устройства на държавата, независимо дали са абсолютни монархии или просто републикански диктатури, почти винаги се осъществяват от най-близкото обкръжение на диктатора. Причините са очевидни: а) изкривяване на представата за света, която се гради върху „изгодна“ информация, предоставена от бенефициентите на режима и б) усилията за превенция на бунт от страна на диктатора са насочени и често ефективни спрямо опонентите и очакваните врагове на режима, но не могат да са ефективни спрямо собственото обкръжение. Както показва Пиер Лемю за читателите на ИЖ, същите закономерности важат и за диктатурата и войната на Путин.

От друга страна, съпротивата срещу комунистическите диктатури започва със самото им въвеждане и унищожаването и подтисничеството поколения несъгласни не могат да се справят с изначалната и стопанска неефективност тези диктатури и разрастващата се културна опозиция на несъгласните с тях. Някои свидетелства за тези процеси са събрани от мен в анализа на ролята на „поколението 1968 година“ за присъединяването на европейските бивши комунистически страни към НАТО и ЕС.

[xviii] Момчил Методиев представи на споменатата по-горе конференция ролята на КДС след Чорнобил, чиято публикация предстои. Членове на този съвет са Галина Гончарова, Георги Господинов, Даниел Вачков, Даниела Колева, Иван Еленков, Лилия Топузова, самият Методиев, Мартин Иванов, Михаил Груев и Райна Гаврилова.

[xix] Изследвайки архивите за лагера „Белене“, миналата седмица сътрудници на Софийска платформа откриха казус с човек въдворен там, защото „слушал“ радио Ню Йорк (което очевидно е технически невъзможно).

[xx] Първоначалните средства идват от опрощаване на дълг към Япония, като изискването е средствата да бъдат инвестирани в консервация на мината за добив на уран в село Бухово.

[xxi] Един от най-разпространените правителствени подходи за „справяне“ със замърсяванията на храни е чувствително намаляване на нормите за замърсяване.

[xxii] В следствие на неразумни политики през 2021 г. България се класира на едно първите места в света по извънредна смъртност.

Материалът Банално античовешко: управлението на България по време и след бедствието в Чернобилската АЕЦ е публикуван за пръв път на Икономически живот.

1. Опозицията срещу Фидес там бе анти-путин и „за“ защита на Унгария (Украйна и Европа, не само ЕС) от Русия. Тук темата за кремълската война не присъства в предизборната кампания, с изключение на глупави аморални послания, разчитащи на невежеството на избирателите.
2. В Унгария анти-кремълските и анти-авторитарните партии и кандидати успяха (след поредица неуспехи) да се обединят. Тук те са разединени. А про-руските партии са поне шест.
3. След 2005 г. (частично по маниера на Дюрчани) управлението на Фидес и Орбан еволюира, доста бързо, към автокрация – вертикално организирана, съсредоточена в ръцете на премиера и поддържана от държавната администрация.
4. Тук управлението на държавата не е авторитарно, а клептократично, с конкуриращи се клептократи, коалиращи се, по различен начин помежду си, с Кремъл и други автокрации „според случая“ (ad hoc), но винаги в съревнование и след 2012 г. в една постоянна коалиция, с главния прокурор и подкупване на ВСС, независимо от смяната на водачеството в коалицията.
5. В Унгария вертикалната (автократичната) клептокрация се разви бавно чрез завземане позиции в икономиката, банките, държавните дружества и централната банка. Населението бе подкупвано със субсидии, данъчни преференции и сплашвания като закон за чуждестранните агенти (отменен поради заплаха със санкции от ЕС) и други подобни Но икономиката и благосъстоянието преминаха през свиване на доходите, бюджетните приходи и стопанската свобода.
6. В България централната банка бе спасена от валутния съвет, „връзването“ на лева към германската марка и еврото, и накрая от формалната смяна на лева с евро. В ръцете на конкуриращите се клептократи останаха само административните назначения (изпълнени поголовно във всички държавни органи без ВСС, но при запазена независимост на БНБ), бюджетните възнаграждения, държавните предприятия и поръчки. Но икономиката и благосъстоянието до средата – края на 2025 г., не пострадаха.
7. През 2025 г. се промени перспективата, избирателите предусетиха заплахи за своето благосъстояние и се разбунтуваха. Но данъчният бунт срещу крептократите не стигна до разкриване на тяхната връзка с Кремъл.
8. Кампанията за 19-ти този месец, в икономическата й част, прилича на многогодишните икономическите послания на Орбан и Путин. Това води до допълнителна заблуда на избирателите и прикриване същинските въжделение на кандидатите за изборна длъжност.
9. В Унгария прокуратурата бе само подкупена. В България тя, главният прокурор и създадените около него уж-правораздавателни структурки, защитават крептократите и главният участва в изборите тази година лично с обвинителни и доноснически действия. И така е пак от 2012 г. насам.

Междувременно, в навечерието на вота в Унгария, Financial Times анализира подробно икономическия популизъм на Орбан. Статията изобилства от сравнения с Полша. Графиката (сравняваща хода на реалните заплати) показва последствията от 12-те години клептокрация, оказали се лоши за унгарците.

*Текстът е от фейсбук профила на доц. Станчев

Материалът Унгария и българските отлики: клептокрация, „кремълски дискурс“, завладяване на държавата е публикуван за пръв път на Икономически живот.

За тях има предостатъчно улики, че са такива, включително едно убийство, едно предполагаемо укриване на свидетел и загуба на вече засечени следи от престъпления.

Тези наблюдения на МВР бяха надлежно разпространени от всекидневните новинарски медии, предадени са на министъра на правосъдието, а Висшият съдебен съвет (ВСС), неговата комисия по етика на прокурорите се самосезира, поради невъзможност да не обърне внимание на вълната от медийни коментари и публикуваните данни за пътуванията.

Възможно е не всички напълно да разбират фундаменталните измерения на проблемите с върховенството на правото, които надничат иззад този на вид незначителен казус с пътуванията на прокурорка на отговорна длъжност.

Почти е сигурно, че комисията по етика на прокурорите няма да задълбае в тези измерения и най-вероятно ще се позове на това, че няма свидетели и доказан престъпен замисъл, или достатъчно безспорни улики за него, че прокурорката е гражданка като всички останали, има свобода на движение и личен живот. Може дори да й бъде направена забележка за конфликт на интереси, когато по друг повод е разследвала сама себе си и вероятно е поприкрила информация, вместо да предизвика следствени действия.

Изглежда наложително да опиша набързо предисторията и микроикономическата и организационна логика на липсващото върховенство на правото и свръзката им с тези сведения от МВР.

Организирана престъпност, „произведена в България“: от нормална мафия към клептокрация

През 1996 г. проведох с колеги изследване на „разходите за водене на бизнес у нас“. Оказа се, че повече от 1/3 от фирмите плащат „допълнителни разходи за защита“, а почти 11% използват странични услуги за събиране на вземания по вече сключени договори. Споменатите разходи за 34.9% тогава не са вложения в средства за защита като решетки, бронирани врати, алармени системи и охрана. В 83% от случаите става дума за „неофициални разходи“, т.е. рекет. При повече от 1/10 от фирмите се налага използване на хора-притеснители, предполага се – млади мъже с подходящ облик и поведение, които да осигурят плащанията за вече доставени стоки и услуги.

Притеснителите, рекетьорите тогава изпълняват важна роля в стопанския живот.

Основанията за тази важност са подробно обяснени и документално онагледени в книгата на Института за пазарна икономика и Програма достъп до информация „Административни пречки пред бизнеса“ (2001, особено след страница 106.)

Накъсо става дума за следното:

• до 1994 г. несъстоятелността на търговските дружества не е уредена от търговския закон, прилагането й изисква учредяване на института на синдиците,
• държавните съдии изпълнители не вършат почти никаква работа (както впрочем и досега), а ЧСИ няма до 2006 г.
• Вакуумът се запълва от притеснителите, възникнали поради изчерпването на бюджетното финансиране на спортни организации като например ЦСКА и Левски, субсидирани съответно от министерствата на отбраната и вътрешните работи, от спортисти с армейски и милиционерски звания и право на лично оръжие. Тези хора, заедно с други като тях и над тях, остават без работа.
• И те прилагат своите знания и умения в предоставяне на охрана и защита, и други дейности, свързани с висока степен на риск – като контрабанда, търговия с хора, оръжие и наркотици, нарушаване на ембаргото на ООН върху вноса на петролни и други продукти в разкъсана от гражданска война Югославия.[i]

Тези мъже, поради броя на освободените спортисти-борци (през 1985 г. те са повече от униформените милиционери),[ii] получават общото наименование „борци“; но понеже има представители и на други спортни професионалисти, обозначението им се разширява до метафоричното „мутри“.

Обхватът на бизнеса на притеснителите, повсеместното им присъствие и влияние създават и своеобразна субкултура, с мода на обличане, говорене и музика. Но това е страничен стопански ефект.

Основните характеристики на организираната престъпност в България от този период са следните:

• Тя възниква доста спонтанно, отдолу – нагоре, чрез проби и грешки, като един вид демократичен или поне не-авторитарен процес,
• Притеснителите изпълняват важна стопанска функция – осигуряване на изпълнението на договорите и плащанията, включително вземанията на институционални кредитори като банките,
• Разрастването на бизнеса налага изсветляване, основни деятели се обединяват в или регистрират застрахователни дружества,
• Това обаче създава естествени проблеми за банките и е донякъде причина кредитите им да се пласират на получатели, спрямо които може да бъде осъществен личен контрол, а такива са акционерите, техните семейства и приятели,
• Последно, но не по значение: естеството на стопанската дейност на притеснителите – продажбата на защита, охрана, изисква от тях да създават опасности и да всяват страх; самата българска дума „застраховане“ предполага да има достатъчно осъзнат от обществото страх.

Понеже процесът на формиране на престъпни групи е отдолу-нагоре, той може да бъде спрян още на първото стъпало. Засичал съм много подобни блокажи на криминализирана дейност. Мисля че първият бе в рамките на едно изследване на „Бизнес асоциациите в съвременна българска среда“ през 1994-1995 г. Тогава в един малък град в Северна България, на главния път към Русе, група предприемчиви бандити с нахлупени стари милиционерски шапки и червени палки на „КАТ“ бяха поставили импровизирана бариера и пропускаха автомобилите да продължат по маршрута си срещу пет германски марки. За камионите пътната такса бе май 10 марки. Бандитите вършеха тази дейност с донякъде хуманно отношение, например не спираха по-стари и раздрънкани съветски коли. Така се предпазваха и от широко обществено недоволство. Това безобразие предизвиква гнева на местните членове на Търговската палата, чиито доставчици от други части на страната се ядосаха. Група виджеланти от палатата се оборудва кой с каквото може и една нощ, с малко кютек, изгонват бандитите от пъти и премахват „контролния пункт“.

Разбира се, различните бандитски организации също се съревновават една с друга за някакви „контролни пунктове“. И понякога се унищожават една друга или консолидират.

Колкото и странно да изглежда, тези характеристики на организираната престъпност не са специфични за България. Всички сериозни книги и помагала по Икономика на организирана престъпност описват нещо подобно за всички „мафии“ и бизнеса им с криминализирани стоки и услуги.

Част от този бизнес се запазва и до по-късно, описан е от Центъра за изследване на демокрацията през 2007 г. След присъединяването на България към ЕС[iii] възникват и се развиват нови механизми на връзка с държавни органи – митници, гранични контроли и висши служители по сигурността, бивши такива деятели от 1990-те и политици от преди 20 години създават проблеми с членството на страната в ЕС и еврозоната.[iv]

Според наблюденията от последните пет години, България има значително по-малко организирани престъпни групи от мафиотски тип, отколкото те са дори в САЩ, да не говорим за Албания, Италия, Русия, Сърбия, Турция и така нататък. Румъния е значително по-добре България.

Това е така, защото сегашното състояние с не-върховенството на правото и закона в България е резултат не на мафиотски, демократичен обществен процес отдолу-нагоре, а на авторитарен натиск отгоре към организираните престъпни групи.

Основното в него е постепенното формиране на картел за изземване на влияние и собственост с посредничеството на прокуратурата и на-вече главния прокурор. Процесът е обяснен в подробности другаде. Тук ще споделя само жалоните на прехода от демократична мафия към авторитарна клептокрация.

• В нормалните страни обвинителят в съдебния процес защитава обществото от бандитите. В България, пак по пътя на пробата и грешката, постепенно се случва обратното.
• Но не поради „съветска по модел конституционна уредба“ за ролята на главния прокурор – в СССР и в съвременните Русия, Казахстан, Киргизстан и Казахстан и пр. над главния прокурор стои някой „Сталин“ или „Путин“, който може да го уволни.
• Тук е обратното – човекът на този пост, който и да е той, е удържан на него от законодателната и изпълнителната власт.
• Главният прокурорът и малка част от прокурорите „се преквалифицират“ – от обвинители и страна в съдебен процес, където правораздава съдът – в публични доносници. Осведоменото по този начин обществено мнение превръща процесуалните сведения в политически инициативи и поводи за самозащита на актуалните или потенциални пострадали чрез откуп, спотайване или друго политически удобно поведение.
• Опитите за формиране на такъв картел започват отдавна, но конституционните му предпоставки осигуряват успешният им завършек с две тълкувателни решения на Конституционния съд през 2002 и 2003 година. Преди това главните прокурори само „пазят“ от разследване предполагаеми приятели на управляващите и тази практика продължава до 2012-2014 г.
• Тогава е извършен и преходът: с участието на главния прокурор в проверката на електро-разпределителните дружества (2013 г.) и „фалита“ на КТБ (2014 г.), предизвикал банкова паника и икономическа нестабилност. Ролята на г-н Цацаров е забелязана от Financial Times, а властите в София никога не виждат стореното, пък сетне неговите наследници не търсят отговорност от спечелилите от деянията му длъжници на банката.

След 2014 г. картелът и коалициите от клептократи със спойка в прокуратурата е на практика неунищожим.

Микроикономика на организираната в частен интерес прокуратура и споделените й пътувания

От микроикономическо гледище е ясно защо изпълняващата длъжността администратор на Софийската прокуратура споделя пътуванията си с хора, които са използвали заплахи и рекет за завземане на бизнеси и богатство.

• Деянията им са морално неприемливи и незаконни. Не могат да се опосредяват от голям брой доставчици на услугата рекет. Заплахата и страхът на жертвата не могат да идват от „авторитета“ и властта на множество прокурори, а само от главния и някои негов заместник. Участието на много хора е сигурен провал на начинанието, а дори и да няма провал – предполага споделяне на придобитото, което би намалило индивидуалния дял както на отделните рекетьори, така и на техния покровител, покровителка.
• Следователно в такива начинания е много важно комуникацията между съзаклятниците да е основана на лично доверие, връзки и срещи. Не може да използвате фактури, факсове, електронна поща, финансови отчети, банкови сметки и преводи. (Магистратите дължат годишни декларации за своите спестявания, кредити и имуществено състояние.)
• Споделянето на пътуванията и почивките отвъд границите на България е естествена инвестиция. Тя дава време за общуване по работа в места, където времепрекарването остава скрито за външни наблюдатели и е малко вероятно сътрудниците да бъдат забелязани или фотографирани.
• Използването на дълготрайни материални активи на съучастниците (автомобили, места за настаняване) е по-ефективно и сигурно от наемането на чужди активи, непознати шофьори и пътувания с колективни превозни средства (влакове и самолети например), с които общуването е много публично.
• Личните отношения при пътуванията са част от доверието и предлагат като странична полза безплатна социализация на хората в компанията.
• Малкият брой на членовете на организираната група не просто намалява рисковете и разходите: той е условие и за успеха на начинанието, и за размера на приходите от него. Колкото повече участници, толкова по-малки са порциите от заграбеното както за крайния бенефициент, така и за неговия протектор и/или защитничка.

Проблеми могат да възникнат само при защитата на протектора от прокуратурата.

Затова в схемата трябва:

а) да е включен главният прокурор,
б) да е изолирана или предотвратена възможността за намеса на близкото обкръжение „отвън“ и „отгоре“ – от прокурорската колегия, ВСС заедно със съдиите и парламентарните мнозинства
в) тези последните не трябва да бъдат възнаградени за протекционните си роли от първоначалния приход от рекет на непосредствените участници в него.

Тоест, разходът за защита на базовата група деятели трябва да дойде от другаде. И това място е портфейлът на данъкоплатците.

Оттук нататък ефектите са макроикономически.

България има най-голямата и скъпа прокуратура в ЕС. Но не това е най-същественият разход.

Когато са налице клептократични коалиции в парламента и изпълнителната власт, конкуренцията както между отделните участници в тях, така и между тях и онези, които се борят за достъп до този отрасъл (примерно) чрез парламентарни избори, намаляват ефективността на бандитите и увеличават разходите за тяхната защита от кооптираните за целта прокурори и съдии, колкото и малко да са отделните хора на такива длъжности, включени в процеса.

„За разлика от „демократично“ възникналите престъпни групи, противодействието на клептокрацията с участието на прокурори е възможно само „отгоре“.

Затова сега наблюдаваме, че в България допълнителен макро-проблем са разходите по политическите сделки. Това са както разходите за промяна на сегашното състояние с не-върховенството на правото и закона, така и на разходите за удържане на позиции в това състояние.

Сигурно е, че икономиката и обществото не ще могат дълго да финансират тези процеси. Но е трудно да се прецени докога ще издържат.“

[i] Търговията с оръжие и наркотици е важен спонсориран от държавата и осъществяван от държавни институти и бизнес след 1961 г., историята на този бизнес и неговите ефекти са проследени добре от Христо Христов в „Империята на задграничните фирми“ (София, Институт за изследване на близкото минало, Сиела, 2007). Може да се смята за доказано, че тази и много други стопански дейности на тогавашна България са предизвикани до голяма степен от необходимостта да се изплащат дългове към централната банка на СССР и две други банки на Съвета за икономическа взаимопомощ. Отломките от тази икономика са наблюдаеми с просто око и днес.

[ii] Автор на тази статия („Силовите спортове при социализма и значението им за организирането на престъпността в преходния период“) е Георги Петрунов, статистиката е на страница 398. По-подробно за феномена може прочете в книгата на Петрунов „Организирана престъпност и публична власт в периода на преход“ (София, УНСС, 2020).

[iii] Подготвяйки тази статия, се консултирах с Георги Петрунов. Според него съдебните дела срещу организираните престъпни групи започват през 2007 г. Той в момента проверяват това си впечатление съдебните архиви. Ако се окаже, както мисля, че е прав, това ще означава, че иначе абсурдните от икономическо и историческо гледище твърденията за колонизация на България „от Запада“, документално удостоверено изразяват мнението предимно на организираната престъпност и нейните защитници, с про-руски и квази-патриотични приумици.

[iv] Дружествата на българските „борци“, а не чуждестранните, са една от съществените пречки България да изпълни правните изисквания за членство в еврозоната до средата на 2023 г. Те, според мен, имат и силно неформално въздействие върху решенията и състава на КФН в областта на осигуряването.

Материалът Не-върховенство на правото: микроикономика на организираната престъпност с участие на прокуратурата е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Забраната за проучване на възможностите за добив на нефт и природен газ от шисти

В първата седмица на кампанията от дълбокия шкаф на блокирани възможности за развитие бе изваден казусът със забраната за проучвания на възможностите за добив на природен газ и нефт от шисти.

Самата забрана бе гласувана от парламента през януари 2012 г. и е в сила от публикуването на това негово решението в Държавен вестник на 21 същия месец. Забраната е гласувана от 166 народни представители. Това е конституционно мнозинство. Против са шест народни представители от „Синята коалиция“. Народният представител Иван Костов обяснява, че решението е „крайна недомислица“. Видни депутати от ГЕРБ и БСП, с претенция за експертиза в управлението на енергетиката, се опитват тогава да направят за смях неговите аргументи. Според мен оценката на Иван Костов е прекалено щадяща и политически коректна.

Решението на правителството за предоставяне на концесия на „Шеврон България Експлорейшън енд Продъкшън“ („да извърши за своя сметка и на свой риск търсене и проучване на нефт и природен газ“) е публикувано в Държавен вестник шест месеца преди това. И се основава на експертни становища на специалисти от БАН, Софийския и Минно-геоложкия университет. Те за получени в изпълнение на изискванията на предварителна оценка на въздействията на политиките и законодателството според закона за нормативните актове (ЗНА). И при спазване на съответните процедури за обществено обсъждане на проектите за такива актове.

Основен аргумент за това решение, както е ясно от неговата точка 8 е, „че отлагането на изпълнението му би довело до блокиране на проучването и добива на природен газ на територията на Република България, което е в разрез с националните приоритети и стремежа към енергийна независимост (курсивът – мой, б.а.) на Република България и е необходимо да се защити като особено важен държавен интерес“.

Не е без значение обстоятелството, че решението тогава отчита (макар и по подразбиране) ценовите и стопански предизвикателства от Кремълския блокаж на преноса на природен газ през Украйна в началото на 2009 г. Решението на конституционното мнозинство народни представители не спазва нито едно изискване на ЗНА. Няма анализ и оценка, обсъждането „по същество“ отнема по-малко от седмица. Аргументът „стремеж към енергийна независимост“ не е споменат нито веднъж от поддръжниците на забраната.

Нека напомня, че решенията на народното събрание за колективни. Т.е. никой отделно взет народен представител не носи формална отговорност за тях. Но за сметка на това законодателната инициатива на депутатите, поне както се използва, не е подчинена на изискванията на ЗНА.[i] Тъй или иначе обаче, основната отговорност за това решение е на народните представители от ГЕРБ, БСП и присъвокупилите се към тях „патриоти“.

Потъналите гемии от забраната на проучванията за природни нефт и газ от шисти

Пропуснатите ползи за това решение на законодателите са огромни. Те бяха оценени от екип геолози, специалисти по оценка на въздействието върху околната среда, социолози и икономисти, ръководен от автора на тези редове. Изследването е озаглавено „Природен газ от шисти: социалноикономически въздействия за Българи“, бе представено в средата на март 2014 г. и публикувано малко по-късно от различни професионални организации.

В него, при желание, може да се проследят подробности от управлението на и ценовите политики в подсектора фосилна енергетика в България, в частност природен газ, детайли в опазването на околната среда при използваните от концесионера технологии на проучване и добив на природен газ, мнението на местните общности и потенциалните разходи и ползи за тези общности и страната. Както и, разбира се, методологията и източниците на анализа.[ii]

За пълнота на картината, българската забрана на фракинга е сравнена с подобни забрани във Великобритания, Германия и Франция – доста по-рационални и обосновани, предимно с гъстотата на населението на територията на предполагаемите залежи.

От особено значение за потвърждаването на изводите на изследването бе обсъждането на забраната от специална международна геологическа конференция, проведена в курорта „Св., св. Константин и Елена“ през септември 2013 г. Бяха проверени всички специализирани изследвания, послужили като аргумент за решението за предоставяне на концесия на Шеврон с цел извършване на проучванията и проверка дали данните от космическия спектрален анализ на подземните недра могат да бъдат доказани със сондажи, за да се оцени рискът за околната среда и икономическата перспектива на един възможен добив на природен газ от шисти.

Не само че предварителните оценки издържаха на критиката на специалистите, но и крайната оценка на риска от замърсяване на подпочвените води в Добруджа бе измерена като „риск“ от „замърсяването на язовир Искър с една бутилка „Кока Кола“.

Ето една сумарна таблица за пропуснатите ползи за икономиката в зависимост от това дали има само проучване на залежите чрез сондажи (към 2011 г. потенциалът е оценен само от сателитни наблюдения, публикувани за безплатна употреба от Информационната агенция по енергетика на САЩ) и каква е тяхната комерсиалната използваемост в зависимост от обема им и пазарните условия.

Тъй като решението за предоставяне на концесията бе мотивирано с възможностите за енергийна независимост на България, се наложи, пък и бе естествено и разумно по принцип, да оценим и потенциалния ефект от тази независимост. Според тогавашни данни прогнозата ни бе, че степента на зависимост на България от внос на природен газ може да спадне от 94% (от Руската федерация) до 70-71%. (А общата зависимост от руски доставки на енергийни ресурси, включително ядрено гориво, от 72 на под 50%.)

Преди закуската

Това изследване положи началото на кампания за отмяна на забраната за проучванията за добив на нефт и природен газ от шисти. С чиста съвест приемам, че тя започва от 2013 г. И преминава през различни форми – от публикации и обсъждания, през групи в Интернет, до изказвания и възвания на конференции – на Българския енергиен и минен форум, Клуб „Сенатор“, конференции и медийни участия на български фирми, които могат да свършат работа, подобна на тази на Шеврон, и т.н. Включително изказване на бившия държавен секретар на САЩ от времето на предишния мандат на президента Тръмп, Майк Помпео, през август 2022 г. на конференция на КРИБ.

Тези възвания не променяха с нищо избрания през 2012 г. блокаж на алтернативни енергийни начинания.

Забраната от 2012 г. придоби очертанията на делириум.

Отвън спирането на проучванията за нефт и природен газ от шисти, може би най-големите щети за благосъстоянието на българските граждани са нанесени от следните осем политически начинания и действия на правителствата и политиците на България.

1. След 2012 г. стана традиция да не се допускат проучвания и концесии за добив на фосилни горива. За периода след 2014 г., т.е. след завземането на Крим от Руската федерация, са блокирани поне шест заявления за концесии и производства на природен газ по рафиниращи технологии, близки до, но не съвпадащи с фракинга. Доколкото мога да се ориентирам, тези блокажи са шест, три от тях – намерения на български компании,
2. Отделно от тях бяха сключени договори за изграждане на „Балкански поток“ и преход на природен газ с доставчик „Боташ“.
3. По съвпадение със забраната на фракинга, бе неправилно затворен проектът АЕЦ „Белене“. Но бе направен опит за неговото възстановяване след 2016 г. – в противоречие с ЕвроАтом и след изплатени на Росатом неустойки, приблизително равни на 2% от БВП на България за 2015 г.
4. До 2018 г. министерството на икономиката не се занимаваше с никакви други „приоритети“ освен проекти на руски държавни компании и „Белене“.
5. Преди това петролопроводът от/до Александруполис бе съставен с пълна загуба за българската страна и бе спрян. Пристанището за нефт до Бургас не бе отворено за алтернативни доставки на суровината от централна Азия и Азербайджан през Грузия, макар подобни проекти да бяха предлагани от международни компании.
6. Пак по това време правителството на България се отказа да бъде страна по делото на ЕС срещу Газпром за злоупотреба с господстващо положение на пазара. Прегледът на казуса от Комисията на ЕС от 2015 г. обръща специално внимание на обстоятелството, че български държавни компании обслужват Газпром. Независимите тукашни икономически издания (Инвестор, Капитал, ЕкономикБг, Банкер и т.н.) с подробности описваха тактиката на Газпром за постигане на споразумение с Комисията, но полотиците не проявиха почти никакво старание да отстояват препоръките на международно известни български и чуждестранни експерти как България да отстоява интересите си по това дело.
7. През 2018-2019 г. правителството на България изпусна сроковете за дерогация и/или договаряне на щадяща перспектива за въглищните централи.
8. Преди Коледа на 2019 г. правителството, без да оповести намеренията си, изпрати писмо до Генерална дирекция Енергетика на Комисията на ЕС по повод Регламент 2019/243 (за либерализацията на електроенергийния пазар), че поема ангажимент за затварянето на т.нар. „американски“ централи (които впрочем са сред най-чистите и ефективните в Съюза и най-чисти ТЕЦ в България).

По този повод само група свободно плаващи икономисти (К. Лаков, Е. Райков, К. Стайков и аз) и Институтът за енергиен мениджмънт,  успяхме да изпратим обосновани възражения срещу този куц план за приложение на въпросния регламент.[iii]

Някои обяснения

Някои закономерности в подкрепата на правителствата на България за Кремъл след 2014 г. станаха известни дори на международната публика.

През 2018 г. Германският фонд Маршал на САЩ публикува по-пълнен от горния списък деяния на българските власти в енергетиката, подкрепен с преглед на руските политически инициативи като внасяне на проектозакони,[iv] участие в избори (включително за президент), „изследвания“ на общественото мнение и формирането на такова чрез митове за „освобожденията“ на България.

След 2016 г. Центърът за изследване на демокрацията и Центърът за стратегически и международни изследвания в Сидни публикуваха три изследвания на „Кремълските правила на играта“ в енергетиката и политиката.

За влиянието преди 2016 г. може да се прочете глава 11 „Руската федерация и българската енергетика“ от книгата „Анатомия на кризата. България 2009-2015: хронология, проявления, поуки“. В по-достъпен (електронен) вариант описанието на присъствието на руските държавни компании в българския политически пейзаж може да се намери на английски в годишника за 2015 г. на полския Институт за централна и източна Европа, посветен на руското влияние на Балканите.

Ако се върнем към самата забрана на проучванията за добив на нефт и природен газ от шисти, едно от популярните обяснения е, че решението е взето под натиска на т.нар. „зелени“ и техните приятели в изпълнителната власт и политическите партии. Това внушение едва ли отговаря на действителността. Но доколкото може да се съди по тогавашните краткосрочни обсъждания в парламента и фалшиви видео и други материали в социалните мрежи, почти сигурно е, че политиците са използвали тревогите на зелените, за да отворят вратите още по-широко за руски енергийни доставки.

Преди няколко години с колеги предприехме изследване на загубите за икономиката на България от 2007 до 2018 г. от отложени или спрени стопански начинания поради съдебни дела, предизвикани от различни зелени формации. Като дисконтирахме явната корупция по различни проекти като „заменки“ и продажба на крайбрежна земя по Черноморието за 0.22 евро за квадратен метър, стана възможно да сравним пропуснатите ползи и невъзвръщаемите загуби от тези съдебни дела с щетите от природни бедствия за този период.

Загубите от тях за икономиката (приблизително 1.34 млрд. евро) се оказаха повече от щетите от природни бедствия (0.92 млрд. евро). В сумата не е включена загубата от стадия „проучване“ за природен газ от шисти, защото по този повод не е имало съдебно дело. При желание е възможно да се изчислят (доста условно) и агрегираните вреди от горните осем политически инициативи и деяния. Но и така е ясно, че те ще са много повече от установените до момента щети.

Новата шистова реторика

Естествено реториката е за по време на изборите. Какво може да се предполага на основа на описания дотук политически опит.

Разбира се, че е похвално да се вдигнат всички забрани за проучване и добив на енергийни източници с отчитане на пазарната динамика и развитието на технологиите. Включително от възобновяеми източници. При спазване на законодателството за опазване на околната среда.

Засега намеренията по повод шистите са крайно неартикулирани.

Възможно е да се търси начин на повторение на практиките, заучени в сътрудничество с руските държавни компании – предоставяне на договори без търг, прозрачност и деятели, които могат да извършват политически услуги.

Засега традицията да не се правят анализи по реда на ЗНА, а и изобщо защото са необходими, остава непокътната.

Преди изборите ще станат известни резултатите от последните сондажи за нефт в българската акватория на Черно море. Перспективите за добив могат да променят перспективите за добив на природен газ и нефт от шисти. Най-важен приоритет остава равното и прозрачно третиране на всички възможности за добив на енергийни ресурси от властите.

Има все пак и един нов елемент.

След премахване забраната за проучване на възможностите за добив на енергийни ресурси от шисти, на собствениците на земя се обещава 30% от концесионното възнаграждение. Очевидно никой не може да даде онова, което някой може да обещае преди избори. В този феномен се корени успехът на популизма.

Но има няколко ограничения и невежество в самото обещание.

По чл. 18 от конституцията[v] собствениците на земя не са собственици на онова, което е под нейната повърхност. В момент 50% от концесионното възнаграждение се прехвърля на местната общност, на общината, в която се извършва концесионната дейност. Общинските власти и концесионерите поне досега правят всичко по силите си за подобряване на благосъстоянието на местните хора. Защото им е такъв интересът. Разбира се, възможно е тези власти и концесионерите да прехвърлят по договор за дарение на собствениците на земя 3/5 от възнаграждението. Но сред тези собственици има институционални и финансови инвеститори, индивидуални инвеститори във финансови инструменти на банки и финансови къщи, които включват и земя. Те може да не са, и често не са, от България. При опит за подобна разпределителна уредба на концесионните възнаграждения ще възникнат много политически разходи.

Политическите разходи, за разлика от икономическите, са разходи по промяна или запазване на правилата на играта. За разлика от последните шест-седем предизборни кампании, в тази започват да се появяват някакви икономически теми.

[i] За да се прокарват по-лесно закони и политики без нужното обосноваване, важните законопроекти се внасят от народни представители без предварителен, дори пешеходен, анализ на последиците.
[ii] Те са описани в нужните подробности, за да може всеки (най-вече онези, които са несъгласни) да опровергае изчисленията и изводите от тях.
[iii] Резултатът бе, че през май с.г. Комисията излезе със становище, в което се казва, че целият енергиен пазар е свръх-концентриран и че дружествата, собственост на БЕХ също трябва да оперират на конкурентен пазар.
[iv] Преди време народните представители Мартин Димитров и Петър Славов дори разкриха, че проектозакон, внесен от БСП и нарушаващ териториалните граници на юрисдикцията Европейски съюз, бе съставен в офисите на Газпром.
[v] Срещу него аз бях против и не съм го подписал.

Материалът Ракия от шисти за закуска в предизборната кампания е публикуван за пръв път на Икономически живот.

На 9 март класическите либерални икономисти и социални философи отбелязаха 250- годишнината на първото издание „Изследване на природата и причините на богатството на народите“ на Адам Смит.

Безчет са напомнянията, коментарите и анализите от вчера за наследството на тази книга в съвременните общества, социална философия и обществена уредба на икономическия живот. Това изследователско настроение ще се запази през цялата година. Струва ми се важно да спомена част от „честванията“.

• Водеща тема е начинът на организацията на икономическия живот, неговото структуриране и последиците за благосъстоянието на света след 1800 г., респективно – след промишлената революция и възникването на капитализма като обществена уредба, при която капиталът („средствата за производство“) става търгуем и се превръща в основен фактор на обществения прогрес.

Макар да няма пряка причинно-следствена връзка между „Богатството на народите“, посоченото в тази книга се материализира житейски и след 2000 (след дългогодишните историко-статистически изследвания на Ангъс Мадисън) става възможно да бъде измерено. Затова вчера бе многократно споделена едно от най-известните графики, която показва напредъка на човечеството.

• Директорът на Института „Адам Смит“ Иймън Бътлър в петък публикува предварителен вариант на „Богатството на народите“ като илюстрован роман.* Той е вече преведен на словашки и чешки, и се обсъжда книжно издание на български.
• Обществото „Мон Пелерин“, учредено преди 79 години с мисията да се противопостави на светогледните и политически идеи, довели до двете световни войни, и една от малкото, ако не и единствената, глобална организация на класически либерали и Нобелови лауреати по икономика, посвещава тазгодишното си събрание на Адам Смит.
• Либърти Фънд в Индианаполис, домакин на срещата, издател на трудовете на и за Смит (достъпни безплатно и най-добър формат на страниците на фонда в интернет), вече публикува онлайн десет лекции за съвременното институционално присъствие на „Богатството на народите“ в търговията, капиталовите пазари, стопанската политика, етиката и правото.

Моята задача днес е по-скромна от изброените начинания – да преразкажа Смитовото обосноваване на необходимостта от лесни и справедливи данъци и предвидимо управление на публичните финанси.

Философията на Смит за държавното управление

Според запис на лекциите на Смит по морална философия от Дъгалд Стюард (математик, историк, издател и наследник на лектора си като професор по етика в Единбургския университет), 21 години преди първото издание на „Богатството“, авторът е убеден в следното:

Почти нищо друго не е необходимо, за да се издигне обществото от състоянието на най-ниското варварство до най-висока степен на изобилие, освен мир, лесни данъци и поносимо администриране на правораздаването; всичко останало се постига от естествения ход на нещата. Всички правителства, които осуетяват този естествен ход на нещата, които насочват нещата в друго русло или които в даден момент се опитват да спрат обществения напредък, са неестествени и за да се издържат, са принудени да бъдат потиснически и тиранични.

Интересно е да се отбележи, че:

1. В тези лекции Адам Смит не обсъжда темата за обществените блага, които още от времето на Аристотел се смятат за единственото важно основание на политическото и държавно управление.
2. Той смята за неестествена и тиранична намесата на правителствата отвъд поддържането на мир и върховенство на правото. Това негово убеждение съвпада с възгледите на приятеля му Дейвид Хюм (с когото на чаша бира обменят мисли всеки вторник в продължение на много години), че смисълът на общественото управление е да прави така, че личните „алчност и амбиции да допринасят за общественото благо„.
3. Трето, но не по значение, смисълът на „поносимо“ или „щадящо“ (думата, които Смит използва е tolerable) администриране на правосъдието е то да бъде еднакво за всички, да не наказва без повод и да позволява предвидимо насочване към добро.
4. „Лекотата“ на плащането на данъци следва да се разбира като доброволност на акта на плащането.

Данъци и справедливост

Обясненията на Адам Смит за данъците са в края на „Изследването на природата и причините на богатството на народите“, в раздел II, на глава II на книга VII, в последното издание на български – от 621 до 685 страници.

Може би това е една от причините тези обяснения често да остават незабелязани и неразтълкувани.

Накратко Смит казва следното.

1. Данъкът трябва да е равна пропорция (процент) на дохода. „Спазването или неспазването на този принцип показва равенството или неравенството в данъчното облагане.„
2. Данъкът, който всеки човек е длъжен да плати, трябва да бъде определен и предвидим, а не произволен. Времето на плащане, начинът на плащане, сумата за плащане – всичко това трябва да бъде ясно, и то ясно както за платеца, така и за всяко друго лице. „Несигурността на данъчното облагане насърчава наглостта и благоприятства корупцията на хора, които по природа са непопулярни, дори когато не са нито нагли, нито корумпирани.„
3. Всеки данък трябва да се начислява по време или по начин, по които е най-вероятно да е удобно за платеца да го плати.
4. Всеки данък трябва да бъде така замислен, че едновременно да изземва от джобовете на хората възможно най-малкото количество пари и да разпилява възможно най-малкото количество от парите, внесени в държавната хазна.

За да не се получи така, че данъците да премахват стимулите за работа и бизнес, да не се върви към безразсъдно пилеене на средства, иззети от плащащите данъци, управлението на “фиска”, както бихме казали днес, следва да спазва следните прости за разбиране предположения и принципи:

• Трябва да се има предвид, че събирането на данъци може да изисква голям брой данъчни служители, чиито заплати могат да погълнат по-голямата част от приходите и чиито привилегии да събират данъци могат да наложат друг допълнителен данък на хората.
• Това може да отклони част от труда и капитала на обществото от по-продуктивна към по-малко продуктивна дейност.
• Изземванията и другите наказания, които понасят онези нещастни хора, които се опитват неуспешно да избегнат плащането на данъци, често може да ги разори и по този начин да сложи край на ползата, която обществото би могло да извлече от използването на своя капитал. Неразумният данък предлага голямо изкушение за нелегална стопанска дейност и контрабанда.
• Подлагайки хората на чести посещения и омразни проверки от страна на събирачите на данъци, системата на облагането може да ги въвлече в много ненужни проблеми, досада и потисничество.
• Към тях следва да се добавят и ограничителните разпоредби, на които често са подложени търговията, занаятите и промишлеността в името на това да се предотврати укриването на данъци. Тези регулации са не само, сами по себе си, обезпокоителни и скъпи, но често се въвеждат непреодолими пречки за подобряване на стопанските процеси.
• За да не се допускат подобни и по-вредни изкривявания на равното третиране на данъкоплатците от данъчните закони, е изключително важно правителствата да не поемат задължения по дългове, които да не могат да се покрият от приходите от лесни за плащане, предвидими и пропорционални данъци.
• На този тема е посветена последната глава от „Богатството на народите“. Доказателствата за принципната важност на тези предпоставки за здравословното от стопанска и социална гледна точка облагане Смит намира в историята на страната си от Хенри VIII насетне, в неравноправното облагане на Англия, Шотландия, Ирландия и северноамериканските колонии на кралството.

Четири месеца след като „Изследването на природата и причините на богатството на народите“ вижда бял свят, народните представители от тези колонии приемат своята Декларация за независимост. В нея, както е известно, се приема за очевидно, „че всички хора са създадени равни, че те са дарени от своя Създател с някои неотчуждаеми права, че сред тези права живот, свобода и стремеж към щастие“ са най-важните.

Както е известно, Войната за независимост на североамериканските колонии започва именно като данъчен бунт през 1773 г. Те продължават и след учредяването на САЩ. Един от емблематичните е Уиски-бунтът от 1791-1794 г. От днешно гледище той демонстрира, че опитите за неочаквани, фокусирани и на глед благородни и „леки“ данъци са в състояние да разклатят цялостния фискален ред дори в демокрации, които се опитват да приложат принципа „никакви данъци без съгласието на данъкоплатците“.

Равен данък и върховенство на правото, малко история

60 години след Смит, Джон Стюарт Мил доразвива неговите възгледи за равенството пред закона и равния данък във валидната до наши дни панегирика „За общите принципи на данъчното облагане“ – гл. II, книга V от „Принципи на политическата икономия (1848 г.).

Авторът е свидетел на два опита за вдигане на данъците: на 10% върху дохода в началото на века (за финансиране на войните срещу Наполеонова Франция) и на 5% в следата на 1840-те (за финансиране на правителствени дългове). Нито една от тези реформи не постига своите цели и законите за тях са премахнати 3-5 години след встъпването им в сила.

Поясненията на Мил обилно цитират преразказаните по-горе пасажи (защото, казва той, почти нищо по-добро „не може да се добави“), но и доразвиват донякъде разсъжденията на Адам Смит.

Дж. Ст. Мил започва изложението си с въпроса защо равенството трябва да бъде правило по отношение на данъчното облагане.  Отговорът му се съдържа в следните тринадесет наблюдения.

• Защото този принцип важи за всички дела на управлението на държавата.
• Тъй като правителството не трябва да прави разлика между лица или класи по отношение на силата на техните претенции към него, каквито и жертви да изисква от тях, трябва да се понасят, доколкото е възможно, с еднакъв натиск върху всички, което, трябва да се отбележи, е начинът, по който се понасят най-малки щети като цяло.
• Ако някой понася по-малко от справедливия си дял от тежестта, някой друг трябва да страда повече от неговия дял и облекчението за единия не е, при равни други условия, толкова голямо благо за него, колкото увеличеният натиск върху другия е зло.
• Следователно, равенството в данъчното облагане, като максима на политиката, означава равенство на данъчните тежести.
• То означава разпределяне на приноса на всеки човек към разходите на правителството, така че той да не чувства нито повече, нито по-малко неудобство от своя дял от плащането, отколкото всеки друг човек изпитва от своя.
• Този стандарт, подобно на други стандарти за съвършенство, не може да бъде напълно реализиран; но първото условие за всяко практическо обсъждане на тази тема е да се знае какво е съвършенство относно състояние на нещата.
• Има обаче хора, които не се задоволяват с общите принципи на справедливостта като база, върху която да се основават фискалните правила, а се нуждаят от нещо, според тях, по-специално подходящо за темата.
• Онова, което им е най-удобно, е да разглеждат данъците, плащани от всеки член на общността, като еквивалент на получената стойност под формата на услуга за самия него; и предпочитат да основават справедливостта за това всеки да допринася пропорционално на средствата си на основанието, че този, който има два пъти повече собственост, която трябва да бъде защитена, получава, при точно изчисление, два пъти по-голяма защита и би трябвало, въз основа на принципите на сделката и продажбата, да плати два пъти повече за нея.

• Тъй като обаче предположението, че правителството съществува единствено за защита на собствеността, не е точно онова, към което трябва да се придържаме при анализа, някои последователни привърженици на принципа „услуга за услуга“ продължават да настояват, че понеже защитата е необходима както за личността, така и за имуществото, и личността на всеки получава еднаква степен на защита, равният данък с фиксирана сума на човек от населението е подходящ еквивалент за онази част от приходите на правителството, която отиват за защита на личността, докато останалата част – защитата на имуществото, трябва да се плаща пропорционално на имуществото.
• Това разсъждение се опира на фалшиво предположение, много приемливо за някои умове. Но, на първо място, не е допустимо защитата на личността и тази на имуществото да са единствените цели на правителството.
• Целите на правителството са толкова всеобхватни, колкото и тези на цялото обществено обединение на дадена страна.
• Те се състоят от цялото добро и всеобщото предпазване от злото, които съществуването на правителството може да осигури пряко или косвено. На второ място, практиката да се определят определени стойности на неща, които по същество са неопределени, и да се правят те основа за практически заключения е особено плодородна в погрешни възгледи за социалните въпроси.
• Не може да се допусне, че да бъдеш защитен чрез притежаването на десет пъти повече имущество, означава да бъдеш десет пъти по-защитен.

Многообразието на данъците

Жан Батист Сей още в началото на ХIХ век, 50 години преди Мил, обръща внимание на многообразието на данъците, което често остава незабелязано както от данъкоплатците, така и от специалистите – при тях донякъде поради „научна“ заблуда или дори невежество.

По-точно Сей посочва в гл. VIII „За данъчното облагане“ на книга III на Трактата по политическа икономия (1802 г.).

„Данъчното облагане е прехвърлянето на част от националния продукт от ръцете на отделни лица към тези на правителството, с цел задоволяване на някакво общественото потребление или разходи.
Независимо от наименованието му – данък, вноска, мито, акциз, помощ, субсидия, безвъзмездна помощ или безплатен дар, то на практика е бреме, наложено на отделни лица, независимо дали в отделен или корпоративен характер, от управляващата власт за момента, с цел осигуряване на потреблението, което тя може да сметне за уместно да направи за тяхна сметка; накратко, данък в буквалния смисъл.“

Разнообразието на данъците не отменя факта на изземването на доход – това е основното послание на Сей.

Форма на данък върху доходите докъм началото на ХХ век е т. нар. поголовен данък – еднаква сума на човек, каквито в библейски времена са плащанията за храмовете, въвеждани спорадично в Римската империя и по-късно обикновено или спрямо различни групи от населението, например евреите в Римската империя и Германия, или спрямо китайските емигранти в Нова Зеландия в продължение на два века.

Този вид данък съществува и във Франция от края на XVII в., а от началото на XVIII в. населението на страната е разделено на 22 категории с различно данъчно задължение; премахнат е за кратко след 1789 г. (защото се оказва, че не се плаща, особено от по-заможните слоеве). После в началото на следващия век отново е въведен в диапазон 1.5 – 4.5 франка според оценката на местните власти. Често този тип данък се използва за финансиране на специални начинания или общински бюджети.

Подобна дълга история този данък има в Руската империя, където е въведен през 1718 г. (за да се финансират военните разходи) и е премахнат 1886 г. (защото вече половината от тези разходи се финансират от държавния монопол върху спиртните напитки, водката).

От подобен тип е и „данъкът избирателно право“ (poll tax), който е съществувал относително дълго, от края на XIX до средата на ХХ век в САЩ, като сумата в началото на тази практика е малко под 2 долара (днес – около 70 долара) и е служила за регистрация на избирателите.

Съвременните данъци върху дохода възникват (с едно изключение – Швеция) едва след Първата световна война. Оправданието са социалните разходи. Аргументът е използван за първи път от вигите (британските либерали Чърчил и Лойд Джордж), които през 1909 г. предлагат „народен бюджет“ (с облагане на „богатите“), за да въведат „напредничавото“ държавно-обществено осигуряване по Бисмарк в Германия.

В Княжество България, между 1884 и 1896 г. законодателното събрание няколко пъти отхвърля въвеждането на подоходен личен данък, но реформата се отлага. Според протоколите от заседанията, с два аргумента – „няма да го плащат“ и „няма да ни изберат“. Тогава народните представители все още имат спомен от данъчните бунтове по българските земи в Османската империя. Чипровското и Белоградчишкото въстание със сигурност са такива бунтове, само днешна Сирия води по брой на данъчните бунтове в империята, български просветители и търговци организират такива бунтове и на територията на днешна Гърция.

Интересно е да се отбележи, че ако по време на османския ХIХ век данъците на поданиците на Високата порта са три франка на година, след придобиването на независимост, в края на века в Гърция те са 46 франка на човек, 35 в Румъния, 32 в Сърбия и 30 в България. Естествената причина на този ръст са разходите по независимостта – собствена администрация, придобиване на собствеността върху железницата и пристанищата и заплащането на разходите по освобождението, включително за България, тези на Руската империя.

В Швеция подоходният данък е въведен през 1862, но от 1840-те „данъчната декларация“ на краля е публична, частната собственост не подлежи на експроприация, регистрирана е и съдилищата стриктно защитават това право сред едно грамотно население (началното образование е почти задължително). До края на Втората световна война този данък никога не е по-висок от 7%. По-точно институционалната структура, т.е. правилата на обществения живот на Швеция преди учредяването на този данък са следните:

• правилата за собственост и ползване на земята са установени в средата на XVII век (и не са били нарушавани оттогава);
• от 1842 г. началното образование е задължително;
• през 1845 г. са премахнати аристократичните привилегии за публични длъжности, правата на всички наследници са изравнени независимо от пола им и цензурата е премахната;
• отново по това време са премахнати привилегиите на гилдиите в образованието, приети са правила за регистрация на акционерни дружества (които като цяло остават непроменени от 1848 г.);
• А през 1850-1860 г. търговията е почти напълно освободена (нарушаването на тази свобода е забранено от 1864 г.).

Равните данъци през последните 30 години

Допреди 6-7 години почти всички бивши комунистически страни имат „плосък“ данък. Единадесет от тях се връщат към някаква форма на прогресивно облагане – обикновено с два близки прага на облагане, горният – от приблизително 20% от дохода. В момента данъкът е такъв в около 30 страни, четири страни са с равен данък: България, Естония, Румъния и Унгария.

Причините за връщане към прогресивен данък са две:

• системите не са стриктно равни, имат необлагаем минимум, т.е. два прага – нулев и някакъв друг
• данъците върху труда (т.е. социални осигуровки) и ДДС са много непостоянна променлива.

Има, разбира се, и много не-фискални причини, като например търсенето на популярност от президентите в Москва и Тирана или търсенето на корумпирана лоялност към властта.

Аржентина, Италия и Швеция в момента обсъждат въвеждането на плосък данък върху личните доходи. Седем щата на САЩ нямат такъм данък, а пет тази година са планирали да преминат към равни данъци.

Четирите страни от ЕС с равен данък нямат необлагаем минимум.[1] В търсене на популярност преди две години правителството на Унгария въведе облекчения за малки предприятия. Фискът вече не издържа. С подобни мотиви Румъния преди десет години въведе по-нисък ДДС на храните. „Отстъпките“ по ДДС там са почти напълно вече премахнати, а от юли т.г. ще бъде въведен „естонският“ модел на корпоративно облагане (реинвестициите не се облагат).

Според различни индекси за качество на данъчната политика България е сред първенците в Европа. Ето такъв индекс на Европейската данъчна фондация.

• Справедливостта на равния данък в България е обяснена добре в глави първа, втора и седма на книга „Плосък данък в България.“ За съжаление през 2006-2008 г. не можах да отстоя принципа“ 0%“ да се отнася и за данъците върху труда, т.нар. социални осигуровки.
• Каква e индивидуалната данъчна тежест всеки гражданин или гражданка на България могат да проверят през интернет калкулатора „Колко давам“.

През ноември и декември миналата година протестите в много отношения приличаха на данъчен бунт.

За последните 30 години в ЕС това е прецедент, обикновено протестите са с искане за по-високи правителствени разходи.

Почти половината от данъкоплатците и избирателите в България никога не са живели при друга данъчна система, освен тази с 10 процента върху личните и корпоративните доходи.

Търсенето на 10-процентен праг на преките данъци (без данъците върху труда, социалните осигуровки) не е еднократен акт. Той отнема десет години спорове и търсения на най-доброто за фиска и хората решение.

През 1997 г. прогресивният данък върху доходите на отделния човек е със седем прага. През 1998 г. те са намалени до четири и остават толкова до 2005 г. Но горната граница намалява от 40 до 24%. (Подобно впрочем е реформирането на данъците в повечето страни от ОИСР, но не само.) До 2008 праговете са три, почти „плоски“ 20, 22 и 24%. Една година преди това обаче е въведен единен праг от 10% за корпоративните доходи. Но за целия период ос 1992 до 1999 г. гражданите и фирмите плащат около 13% от дължимия по закон данът. Т.е. в българската предистория на равния данък също е налице данъчен бунт, тих.

Може би тези факти обяснява защо през ноември и декември съществена част от недоволството бе именно срещу данъчно-разходната и правосъдната „свободия“ на управляващите за сметка на гражданите и тяхното благосъстояние.

Но и състоянието на държавния бюджет е много по-добро.

Откакто започва опростяването на данъците и консолидирането на данъчната основа през 1999-2000 г., и особено след пропорционалните данъчни реформи от 2007-2008 г., бюджетът регистрира значителни излишъци, увеличава трансферите към ДОО почти три пъти и удвоява размера на годишните обществени поръчки за инфраструктура. А фискалните резерви помагат за справяне с негативните последици от рецесията от 2009-2010 г., покриват загубените спестявания в резултат на фалита на КТБ (през 2014-2015 г., равняващи се на 3% от БВП) и заплащат без проблем неустойка на РОСТАТОМ през 2016 г. (Тя е равна на 1.2% от БВП за онази година).

[1] Необлагаемият минимум е праг, гравитиращите около който са стимулирани да претендират, че са под прага.

[i] Статията от 9-ти февруари еволюира до публикация в „Дневник“ от вчера, 9-ти март. В тази публикация попълвам някои важни детайли в еволюцията на икономическото разбиране на данъците в Европа и България.

*Илюстрацията към настоящата статия е заета от началото на въпросното издание

Материалът Еволюция на разбирането за данъците след Адам Смит е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Текстът на Мил е по-обхватен и е коментар към четирите принципа на данъчното облагане, изложени от Адам Смит в книга V, глава II, част II на неговото „Изследване на природата и причините на богатството на народите“.

Тази година в света ще честваме 250-та годишнина от издаването на „Богатството на народите“.

По думите на Мил, че казаното от Смит е толкова уместно и убедително, че той няма друг избор освен да цитира един дълъг пасаж от произведението на Смит.

Затова, следвайки историята и логиката, ще преразкажа Смит и след това ще приведа разсъжденията на Мил.

Некратко, Смит казва:

1. Данъкът трябва да е равна пропорция (процент) на дохода. „Спазването или не-спазването на този принцип, показва равенството или неравенството в данъчното облагане.“
2. Данъкът, който всеки човек е длъжен да плати, трябва да бъде определен и предвидим, а не произволен. Времето на плащане, начинът на плащане, сумата за плащане – всичко това трябва да бъде ясно и то ясно както за платеца, така и за всяко друго лице. „Несигурността на данъчното облагане насърчава наглостта и благоприятства корупцията на хора, които по природа са непопулярни, дори когато не са нито нагли, нито корумпирани.“
3. Всеки данък трябва да се начислява по време или по начин, по които е най-вероятно да е удобно за платеца да го плати.
4. Всеки данък трябва да бъде така замислен, че едновременно да изземва от джобовете на хората възможно най-малкото количество пари и да разпилява възможно най-малкото количество от парите, внесени в държавната хазна.

За да се случи това последното, следва да се спазват средните прости за разбиране съображения и правила, продължава Смит.

• Трябва да се има предвид, че събирането на данъци може да изисква голям брой данъчни служители, чиито заплати могат да погълнат по-голямата част от приходите и чиито привилегии да събират данъци могат да наложат друг допълнителен данък на хората.
• Това може да отклони част от труда и капитала на обществото от по-продуктивна към по-малко продуктивна дейност.
• Изземванията и другите наказания, които понасят онези нещастни хора, които се опитват неуспешно да избегнат плащането на данъци, често може да ги разори и по този начин да сложи край на ползата, която обществото би могло да извлече от използването на своя капитал. Неразумният данък предлага голямо изкушение за нелегална стопанска дейност и контрабанда.
• Подлагайки хората на чести посещения и омразни проверки от страна на събирачите на данъци, системата на облагането може да ги въвлече в много ненужни проблеми, досада и потисничество.
• Към тях следва да се добавят и ограничителните разпоредби, на които често са подложени търговията, занаятите и промишлеността в името на да се предотврати укриването на данъци. Тези регулации са не само сами по себе си обезпокоителни и скъпи, но често се въвеждат непреодолими пречки за подобряване на стопанските процеси.

Поясненията на Мил към горните принципни положения започват с въпрос, който получава отговор и пояснения, които са валидни и днес.

„Защо равенството трябва да бъде правило по отношение на данъчното облагане?

• Защото този принцип важи за всички дела на управлението на държавата.
• Тъй като правителството не трябва да прави разлика между лица или класи по отношение на силата на техните претенции към него, каквито и жертви да изисква от тях, трябва да се понасят, доколкото е възможно, с еднакъв натиск върху всички, което, трябва да се отбележи, е начинът, по който се понасят най-малки щети като цяло.
• Ако някой понася по-малко от справедливия си дял от тежестта, някой друг трябва да страда повече от неговия дял и облекчението за единия не е, при равни други условия, толкова голямо благо за него, колкото увеличеният натиск върху другия е зло.
• Следователно, равенството в данъчното облагане, като максима на политиката, означава равенство на данъчните тежести.
• То означава разпределяне на приноса на всеки човек към разходите на правителството, така че той да не чувства нито повече, нито по-малко неудобство от своя дял от плащането, отколкото всеки друг човек изпитва от своя.
• Този стандарт, подобно на други стандарти за съвършенство, не може да бъде напълно реализиран; но първото условие за всяко практическо обсъждане на тази тема е да се знае какво е съвършенство относно състояние на нещата.
• Има обаче хора, които не се задоволяват с общите принципи на справедливостта като база, върху която да се основават фискалните правила, а се нуждаят от нещо, според тях, по-специално подходящо за темата.
• Онова, което им е най-удобно, е да разглеждат данъците, плащани от всеки член на общността, като еквивалент на получената стойност под формата на услуга за самия него; и предпочитат да основават справедливостта за това всеки да допринася пропорционално на средствата си на основанието, че този, който има два пъти повече собственост, която трябва да бъде защитена, получава, при точно изчисление, два пъти по-голяма защита и би трябвало, въз основа на принципите на сделката и продажбата, да плати два пъти повече за нея.
• Тъй като обаче предположението, че правителството съществува единствено за защита на собствеността, не е точно онова, към което трябва да се придържаме при анализа, някои последователни привърженици на принципа „услуга за услуга“ продължават да настояват, че понеже защитата е необходима както за личността, така и за имуществото, и личността на всеки получава еднаква степен на защита, равният данък с фиксирана сума на човек от населението е подходящ еквивалент за онази част от приходите на правителството, която отива за защита на личността,[2] докато останалата част – защитата на имуществото, трябва да се плаща пропорционално на имуществото.
• Това разсъждение се опира на фалшиво предположение, много приемливо за някои умове. Но, на първо място, не е допустимо защитата на личността и тази на имуществото да са единствените цели на правителството.
• Целите на правителството са толкова всеобхватни, колкото и тези на цялото обществено обединение.
• Те се състоят от цялото добро и всеобщото предпазва от злото, които съществуването на правителството може да осигури пряко или косвено. На второ място, практиката да се определят определени стойности на неща, които по същество са неопределени, и да се правят те основа за практически заключения е особено плодородна в погрешни възгледи за социалните въпроси.
• Не може да се допусне, че да бъдеш защитен чрез притежаването на десет пъти повече имущество, означава да бъдеш десет пъти по-защитен.

През тази година претендентите за изборни длъжности в България – било то президенти и народни представители – няма да имат време за четене и мислене по стопански теми. В тези и други класически трудове на Смит и Мил има много обяснения защо високите дълговете и правителствени разходи са вредни за благосъстоянието. За тях – преди следващите избори.

Надпреварата сега пак ще в създаването на илюзии за бюджет и икономика, митове за „международното положение“ и в разпространяването слухове.

По повод слуховете, може да се види едно друго помагало, което вече впрочем в някои части се прилага – Помагало на избирателя и кандидата за изборна и друга длъжност в епохата на популизма

[1] Текстът на Мил е превод на „За общите принципи на данъчното облагане“ (книга V, гл. II от Принципи на политическата икономия, 1848 г.)

[2] Трябва да се отбележи, че тук Дж. Ст. Мил има предвид преди всичко т.нар. „поголовен данък“ – еднаква сума на човек, каквито в библейски времена плащанията за храмовете, въвеждани спорадично в Римската империя и по-късно обикновено или спрямо различни групи от населението, например евреите в Римската империя и Германия, или спрямо китайските емигранти в Нова Зеландия в продължение на два века. Този вид данък съществува и във Франция, от края на XVII век, а от началото на XVIII населението на Франция е разделено на 22 категории с различно данъчно задължение; премахнат е за кратко след 1789 г. (защото се оказва, че не се праща, особено от по-заможните слоеве. После в началото на следващия век отново е въведен в диапазон 1.5 – 4.5 франка според оценката на местните власти. Често този тип данък се използва за финансиране на специални начинания или общински бюджети. Подобна дълга история този данък има в Руската империя, където е въведен през 1718 г. (за да се финансират военните разходи) и е премахнат 1886 г. (може би защото половината от тези разходи се финансират от държавния монопол върху спиртните напитки. От подобен тип е и „данъкът избирателно право“ („poll tax“), който е съществувал относително дълго, от края на XIX до средата на ХХ век в САЩ, като сумата в началото на тази практика е малко под 2 щ.д. (днес – около 70) и е служила за регистрация на избирателите. (Вижте: https://en.wikipedia.org/wiki/Poll_tax.) Мил впрочем смята, че само плащащите данъци трябва да участват в избори

Материалът Помагало за профсъюзни, политически и други радетели на прогресивни данъци е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Но от предишен опит на такива струпвания, могат да бъдат извлечени поуки. Тук искам да разкажа онова, което на мен ми се струва важно за смяната на поколения от 1945 до 2005 г. и от 2005 . до 2025 г. Подозирайки, че и за двата периода не всички подробности са осмислени и разтълкувани, ще направя преглед на опита в другите страни, със спорадични препратки към България.

Логиката на изложението е следната. Започва от уточнение на това що е „поколение“, показвам някои не до край обяснени от „транзитологията“ подробности за периода, правя кратък преглед на поколенческите особености на несъгласието със стария режим, в частност – на неговата икономическа безпомощност, за да обясня след това зараждащите се реформатори и идеи за промяна, влиянието международния контекст и окупациите, и да завърша с влиянието на културата и поуките за сегашното групиране на поколенията в България.

Що е „поколение“

Ако предположим, че за смяна на „поколенията“ са нужни 20-25 години, разбирането на термина е по-скоро биологическо. Политико-коментарната мода за обозначаване на така разделените поколения употребява метафори и буквени символи от латинската азбука. В обратен ред: съвременното, получило „зрелост“ и/или избирателни права поколение е „Z”, предшествано от „У“, „Х“ и т.н. Онова, което тепърва „съзрява“ е „α“ („алфа“) поколение, обозначено тъй според по-старата и неизвестна древногръцка азбука. (Която пък произлиза от още по-неизвестни семитски образци на писменост.) Важният акцент е върху неизвестността.

Когато на различните поколения се приписват различни свойства, както например Британската енциклопедия споменава средствата за общуване като характеристика на различните поколения,[i] разграничаването между поколенията е неясно. Свидетели, сме че много по-възрастни от “Z” хора висят върху умните си телефони на обществени места, а вероятно и у дома.

Ценностните въжделения, вярвания и приемания-отхвърляния на обществени норми също се преплитат в навиците на различни възрастови групи. Напредъкът на съвременните общества е епохален, а навиците им – неизмеримо по-хуманни. Независимо дали става дума за отношения към животни и/или инфантицидийство.[ii]

Предполагаемите „достойнства“ на по-възрастните поколения, известни още от делението на историята на пет епохи и населяващи ги хора в „Дела и дни“ на Хезиод (VIII пр.н.е.), са общо взето имагинерни. Независимо че делението е популярно и в други епохи и култури, от житията на Сидхарта Гаутама Буда и пиесите на Шекспир, до идеята на историческото детство на Йохан Готфрид Хердер (XVIII век).

Средствата за комуникация: в изпълнението на ролята им за свързване няма съществена разлика между „умния телефон“, Интернет, камъка „Розета“ и правилата на изобразяване на божества и владетели. Разликата е в достъпността на съдържанието (информацията), скоростта на разпространението й и свободата на употреба и споделяне.

С други думи „поколение“ е социално-философска и литературна конструкция.

Този факт е забелязан от Карл Манхайм през 1927 г.[iii] За него поколенията са обществено измислени, назовани групи хора по някакъв възрастов критерий. Критерият може да е най-разнообразен: исторически събития, мода, политически и стопански кризи, войни, пандемии и политико-обществени „епохи“. Поколенията „възникват“ в зависимост от гледната точка, която ги търси и им приписва обществени роли. В крайна сметка, според известния демограф и социолог от Принстънския университет Норман Райдър, поколението е „съвкупност от индивиди, преживели едно и също събитие в рамките на един и същ интервал от време“.[iv]

Недоразбраните „революции“ на 1989 г.

„Революциите“ от 1989 г. са процес, а не мигновено събитие. Той е не само напредък, движение напред, но и контрареволюция – връщане на страните от Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), Варшавския договор и „социалистическия лагер“ (и трите определения са валидни) там, където им е било мястото преди края на Втората световна война.

Това място е Европа. Този „момент на завръщане“ на политическите и икономическите развития преди и след историческите събития на 1968-2005 г., първата година на членство на бившите комунистически страни от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) в ЕС, често се оставя без необходимото внимание. Важно е да се проучат участниците в този процес, за да се получи по-добро разбиране за пътя към присъединяване към НАТО и ЕС.[v]

След 1989 г. се оказва, че така нареченият „Запад“ и Европа са имали далеч по-голям шанс да спечелят Студената война, отколкото дори специалистите са предполагали преди това. Тази перспектива даже не е обсъждана от тях, камо ли да е била очаквана или предвидена от не-учени, политици и отбранителни стратези от двете страни на Желязната завеса. „Западният“ дискурс е заслепен от погрешно тълкуване на „съветската система“, политическа инерция, изследователски програми на съветолози и влияние на „леви“, по-скоро заслепени, социални учени.[vi]

От източната страна на Желязната завеса ерозията на режимите е очевидна във всички сфери на живота, но откритите дискусии за това рискуват, в зависимост от периода, преследване на участниците, въдворяване в концентрационни лагери, нахлуване на войски от СССР или Варшавския договор или кротко лишаване от възможности за лично развитие и права. Възникващите през 1980-те опозиционни групи от Берлин до София предпочитат да решават всекидневни проблеми – от човешките права (свобода на словото, движението, съвестта и стремежът към щастие), през влошаването на околната среда (в почти всички страни), до представителството на работниците (особено в Полша), до потисничество на етнически малцинства – специфично най-вече за България, поради чието провеждане дори е открит отново лагерът „Белене“).

Краят на Студената война е един вид емерджентно събитие, възникващо от спонтанното и некоординирано действие на много хора от тези страни, които се стремят към свои собствени въжделения.[vii] Както всички социални промени, разпадането на съветската система е следствие на много фактори, при които няма главен деятел или фактор с характеристиките на крайна причина. Тълкуванията за „преврат“ в България, „заговор“ между Кремъл и Белия дом и сценарий на КДС и КГБ са измислици post factum, на които мястото за опровергаване не е тук.[viii]

Извънредни ситуации в стопанството на ЦИЕ от 1970-1980-те години, произтичащи от задълбочаващата се дифункционалност на централно планираните икономики – на практика всички комунистически страни са на прага на фалит, уж-водещите и подкрепени от СИВ отрасли работят на загуба и замърсяват околната среда – вкарват „в пакет“ страните в икономически задънени улици.[ix] Но предпочитанията на потребителите от източната страна на Завесата (от модата и музиката до домакински уреди и автомобили) са вече трайно ориентирани на Запад.

Първите правителства в страните от ЦИЕ след 1989 г. (бъдещите членове на ЕС от присъединяването през 2004 и 2007 г.) са изправени пред предизвикателството да се справят с икономическата неефективност, да предотвратят неизпълнението на задължения по външни държавни заеми на комунистическите си предшественици и да учредят нормални условия за живота, заетостта и доходите на своите съграждани. Това съчетание на стопански неотложности тласка изучаването на прехода предимно към икономически анализи и рецепти за реформи. Международните институции (МВФ, Световната банка, ОИСР и други) и Европейската общност организират отдели за проучване, статистически преглед и преговори с бившия комунистически свят. Фокусът върху икономическите и дипломатическите въпроси оказва влияние върху „транзитологията“. Често се пропуска фактът, че пътищата, успехите и неуспехите на прехода от комунизъм към капитализъм са резултат от човешки действия, начинания и социално лидерство. Обяснителните схеми се основават на опита от държавни фалити в Южна Америка, нагаждане на социалистическата статистика към изискванията на нормалната макроикономика без нужното внимание към личности, светоглед и поколения.[x]

Поколенческа еволюция на съпротивата

Опозицията срещу комунистическото управление е политическа реалност в Източна Европа от септември 1944 г. до 1989 г. Тя приема различни форми: въоръжена съпротива (от България и Балканите, до балтийските държави и Полша – общо 15 движения от партизански тип, подобни на Горяните), некомунистически и антикомунистически парламентарни фракции, открито обществено недоволство, въстания (в Унгария, 1956 г.), постоянно бягство към външната страна на Желязната завеса, дисидентски движения, т.нар. „СамИздат“, ad hoc протести, мълчаливо несъгласие и фалшива, показна подкрепа на малцинството властници (т.нар. „номенклатура“ – около 0.5% от населението на върха на пирамида от привилегии, чиято сума в пари възлиза приблизително на 100 пъти по-висок доход от заплатите на мнозинството), като лична стратегия за оцеляване и кариера.

Съпротивата еволюира през съветски окупации и такива от Варшавския договор,[xi] оцелява след лишаване от човешки и граждански права и в крайна сметка промени света през 1989 г. Различните форми на опозиция често принадлежат на различни поколения.

Първото поколение, което формира ранната съпротива срещу комунизма, активна през 40-50-те години на миналия век, изчезва. Политическата опозиция е ликвидирана, изгонена, изпратена в ГУЛАГ, психиатрични клиники, с отнето имущество и/или дискриминирана като „бивши хора“. Въоръжените партизански отряди губят в сблъсъка с редовните армии и полицейските сили.

Семействата на тези хора, освен че са експроприирани, са със забрана да живеят в столиците, да учат и придобиват управленски постове, да преподават и са остракирани в продължение на десетилетия.[xii] Наследниците на това поколение не могат да бъдат премахнати. Третирани като „граждани от втора класа“ най-младите политически противници на комунизма, надживели лагери и гонения, възстановяват политически си партии през 1989 г., участват в антикомунистически коалиции и членуват в неправителствени организации.

Разгромът на Унгарското въстание (октомври 1956 г.) и нахлуването на войски на Варшавския договор в Чехословакия, заедно със съветската окупация на Централна и Източна Европа, налагането на комунистически номенклатурно-КГБ стил на управление и рутинното потискане на протести и дисиденти, имат дълготраен пагубен ефект върху обществата в региона. Всяка важна индивидуална и обществена инициатива, културна, синдикална, в икономическата област или в международните отношения, не може да избегне отчитането нито на факта на съветското военно присъствие, нито на спомена за събитията от 1956 г. и 1968 г. Като се сумира времето, през което съветските войски са били разположени във всяка страна, окупацията на Източна Европа от армията на СССР е продължава 140 години.[xiii]

През 1989 г., според различни оценки[xiv], съветските войски, разположени в региона, са наброявали 500-600 хиляди души – приблизително 10% от съветската военна мощ. Заплахата (или поне страхът) от съветска интервенция са фактор до началото на 1989 г.

След като Литва обявява независимост през 1990 г., Съветската армия и КГБ започват подобно на това от 1968 г. нахлуване в страната през януари 1991 г. Предполага се, че то не е било възможно без одобрението на Михаил Горбачов. Агресията се проваля благодарение на смелостта на литовските граждани, но 13 души са убити и 140 са ранени, а събитието става известно като „Вилнюското клане“.[xv]

Две години по-рано, на 9 април 1989 г., танкове на съветската армия атакуват мирна демонстрация, съставена предимно от млади хора в Тбилиси: 21 души са убити, 18 от тях жени, и 427 са ранени.[xvi]

Изглежда, че в годините на упадък съветското ръководство е било готово да използва сила на собствената си територия, но не и в съседна Европа. Въпреки това, до падането на Желязната завеса, лидерите на тези страни, независимо дали са от старото или новото поколение, по навик се консултират с Кремъл, както по повод на местни, така и международни инициативи чак до октомври 1989 г. В литературата е добре обяснено защо употреба на сила в ЦИЕ не е вероятна. СССР не е в състояние да предприеме агресия по чисто икономически причини, поради собствени опити за промяна, вътрешни неуредици и поради това договаря с ФРГ финансиране на изтегляне от ЦИЕ на окупационните войски.[xvii]

Но да се очаква post factum, както и да се упрекват реформаторите на 1989-1990 г., след този много странен опит, че не са провели въоръжена, „силова“ революция и чистка в своите страни без достъп до армия и милиция, е, меко казано, невежествено и утопично.

Конкретните обстоятелства на политическото и гражданското реформаторство в бъдещите страни членки на ЕС продължават да са почти напълно пренебрегнати от изследванията на прехода и досега.

От 50-те до 80-те години на миналия век поколенията комунистически водачи също се сменят. Новите хора начело на страните от Варшавския договор заменят поколението от 50-те години: в навечерието на 1989 г. само Чаушеску, Кадар и Живков, макар и политически остарели и досадни, запазват постовете си, който получават през 1956 г. Те не могат да се сравняват със светогледите (и опитите за реформи) на Горбачов, Шеварднадзе, Немет или полските премиери от 80-те години, нито дори с Ярузелски.

През август 1989 г. Николае Чаушеску[xviii] предлага нахлуване на Варшавския договор в Полша, „за да унищожи антисоциалистическите елементи“. Савранская дава правдоподобно обяснение защо съветските водачи са пренебрегнали предложението на Чаушеску. Месец по-късно Тадеуш Мазовецки ще оглави полското правителство, а Лешек Балцерович ще започне да прокарва план за извеждане на Полша от фалит (в който тя се намира от 1980 г.).

Или нека припомним деянията на българския диктатор Живков. Според неотдавна публикувани архиви, през юни 1989 г. той предлага на Горбачов по-тесни връзки между България и СССР и реформа на СИВ (в очевиден опит да запази поста си с помощ от Москва). Горбачов отговаря, че те работят по „предложение за суверенитет“ на съветските републики, „но ние ще им продаваме ресурси на международни цени“.[xix] (Между другото, настояването за специални отношения с Руската Федерация в областта на енергийните ресурси от български политици и говорещи след анексирането на Крим и войната на Русия срещу Украйна, не е по-адекватно от този демарш на Живков от средата на 1989 г.)

В Унгарската народна република комунистическото управление има съвсем различна нагласа в края на 1980-те години. През май 1989 г. министър председателят Миклош Немет нарежда демонтирането на бодливата тел по границата с Австрия и отваря граничните пунктове, за да позволи на чакащите този акт на освобождение източни германци, да преминат отвъд Желязната завеса. Решението му е предварително съгласувано с Кремъл. Аргумент на премиера е, че бодливата тел се разплита от преминаващи границата животни, а кърпенето й изисква разход от 50 млн. щ. д. на година.[xx]

Чаушеску и Живков са преки наследници на марионетките на Сталин и Коминтерна от 40-те години на миналия век. Те управляват Източна Европа чрез преки указания от Москва и кохорта съветски съветници от КГБ. Всички водачи на комунистическото владичество в тази част на Европа стават известни като „малки Сталинчета“.[xxi]

Подобно на Сталинчетата, те търсят подкрепа от Съветския съюз и лично Горбачов, за да продължат своето иначе непопулярно управление и да замажат икономическия му провал. Самият Горбачов, ако се прочете внимателно реконструкцията на събитията, предшестващи отварянето на Желязната завеса, от Виктор Себастиен, очевидно би предпочел да се доверява на самостоятелни висши администратори от номенклатурата в ЦИЕ, а не на марионетки, негодни да носят лична отговорност. Същевременно той вярва, че Съветският съюз все още може да управлява региона и залага на свои избраници в отделните страни. (Той вярва и че неговата партия ще продължи да ръководи СССР.)

Икономиката като причина за промяна дори на комунистическия светоглед

Към средата на 60-те години на миналия век икономиките на съветския блок постоянно буксуват, работят на загуба или по-бавно. Според СТАТИСТА между 1950 и 1973 г. средният годишен икономически растеж на Западна Европа и Средиземноморието, измерен през ръст на БВП на човек от населението, е 4.8% от БВП, а на Източна Европа – 3.8%. (А за периода 1974 – 1998 г., вследствие на неефективността на икономиките на СИВ от преди 1989 г., средният годишен показател на Запад е 3.36%, а на Изток от Желязната завеса – 1.74%.[xxii])

Основана на реконструкции на основата на разменни курсове към щатския долар и цени на международните суровинни пазари, макроикономическата картина неизбежно е по-оптимистична от комунистическата стопанска реалност.

Ан Апълбаум дава кратко, но задълбочено описание на инфлацията, падащия жизнен стандарт и работническите стачки. Тя цитира писмо на съветския посланик в Прага (от декември 1952 г.), което описва икономическата ситуация като „почти пълен хаос“.[xxiii]

Подобна е и картината с производителността на труда. Сравнителен анализ от 1959 г. на производителността на индустриите на СССР и САЩ, съставен от един от малкото компетентни експерти по комунистически икономики Уорън Дж. Нътър показва повече от два пъти изоставане на съветската икономика по този показател.[xxiv]

За България е добре да се прочете книгата на Вили Лилков „Стопанските абсурди на българския комунизъм. (Интимната изповед на ДС за икономиката)“.[xxv]

В ограничена степен приемането на капиталистическите начини за управление на икономическите дела се случва в края на 60-те и през 70-те години на миналия век, когато комунистическите правителства трупат отрицателни търговски салда със Запада, и започват да вземат заеми от Парижкия и/или Лондонския клуб на кредиторите и се опитват да преориентират търговията на своите страни, за да имат приходи в твърда валута.

През 1960 НРБ фалира пред единствения си кредитор СССР и за да плати задълженията си прехвърля златния резерв на БНБ в Москва. 30-те тона злато не стигат да покрият задълженията. У нас тази история е добре известна. Но подобни развития, макар и не толкова фатални и без политически последици като заявката за присъединяване на България към Съветския съюз, са типични за всички страни, въпреки че те никога не са докладвали официални неизпълнения. Цитираната студия на Нътър и спомената глава от книгата на Апълбаум описват в подробности тази закономерност. Унгария е първата, която планира икономическа либерализация, а съответният „нов икономически механизъм“ е полу-въведен през 1968 г.[xxvi]

Доклад на корпорацията RAND от 1988 г. анализира и предостави доказателства за следните икономически предизвикателства пред страните от СИВ: субсидирането на външни дългови задължения чрез съветски доставки на енергийни ресурси е скъпо и трудно устойчиво, икономическият спад от края на 70-те години на миналия век е силно изразен и неудържим, паричните политики не могат да решат предизвикателствата, а част от комунистическите водачи – повече или по-малко задълбочено и успешно – искат промяна и търсят алтернативни икономически политики.[xxvii]

Парижкият клуб (на публичните кредитори) тогава обикновено поставя политически условия пред отпускането на заеми: закриване на концлагери, освобождаване на политически затворници, зачитане на правата на човека, присъединяване към Хелзинкските споразумения за сигурност в Европа и др. под. (Сега някои партийни водачи разглеждат тези условия като „колонизация“.) Хелзинкският процес има чисто политически характер и никакви икономически цели. Но има такива последици: страни като Полша изпълняват условията, а страни като НРБ не. И предпочитат заеми от частни кредитори, пред които по-късно също фалират. След подписването на Хелзинкските споразумения, мотивирано именно с надежда за достъп до кредити в конвертируема валута, социалистическите страни продължават да лъжат и за състоянието на правата на човека, и за стопанските реалии. Икономическата им отчетност се влошава едновременно с натрупваните фискални и производствени проблеми. На Запад този ефект е забелязан и описан от малкото разбирачи на комунистическите икономики.[xxviii] На Изток, особено в България, той по-често е забравян, отколкото описван и анализиран.

Загубата на конкуренцията със Запада влияние както върху правителствата, така и върху потребителите от социалистическа Европа. Правителствата се нуждаят от твърда валута, за да си купят политическо спокойствие и да финансират текущите бюджетни разходи. Гражданите се нуждаят от нея, за да купят дънки, храна за бебета или касетофон. Те спестяват други разходи и купуват на черно всички достъпни конвертируеми валути, за да си напазаруват нещо във вече разрешените от правителствата валутни магазини. По този начин правителствата събират западноевропейска и американска валута от населението. Търговията с валута не е разрешена, но забраната й не може да бъде напълно приложена. През 1966-1968 г. Унгария (понякога наричана „най-щастливата барака“ в съветския лагер), планира и въвежда своя вече споменат „Нов икономически механизъм“, за да позволи – макар и ограничено – координиране на цените и пазара плюс стремеж към печалба от страна на социалистическите предприятията. Тази политика предизвиква тревога в Москва, СИВ ограничава опита за въвеждане на пазарна икономика и Будапеща е „посъветвана“ да оттегли кандидатурата си за членство в МВФ.[xxix] Варшавският договор реагира светкавично, когато следващата подобна, макар и много по-скромна, реформа (официалният „Социализъм с човешко лице“ на Александър Дубчек или Пражката пролет) е спонтанно опитана от Чехословашките комунисти.

Към края на 60-те и средата на 70-те години на миналия век, централизираният планов дизайн на икономиките на Източния блок се оказва невъзможен логистично – твърде много отделни икономически, обществени порядки съществуват паралелно. Няма (или почти няма, освен за лично „самозадоволяване“[xxx]) частна собственост, цените се определят административно и затова не е възможно по принцип икономическо изчисление и координация. Тази особеност на социалистическото планиране е обяснена от фон Мизес още през 1922 и по-подробно през 1950 г.[xxxi]

През 1988 г. Стивън Сампсън, професор по социална антропология в университета в Лунд, изброява следните практически налични, но логистично не поддаващи се на координиране, икономически редове (или правила на играта) в страните от СИВ: „Директиран“ (направляван) или социалистически сектор (държавни предприятия, кооперативно и държавно разпределение); „Регулиран“ частен сектор (индивидуално производство и маркетинг, услуги); Криминална икономика (незаконни частни предприятия и толерирани незаконни частни предприятия); Неформална икономика (нелегални/незаконни манипулации с наемен труд, кражби и др.); Спекулация (нелегален или незаконен, но толериран пазарен обмен) и Социална икономика (бартер и размяна, домакинска и битова икономика).[xxxii] Категоризацията на Сампсън означава, че преди 1989 г. в комунистическите страни са налични поне четири паралелни икономики – възможностите за „арбитраж“ между тях се блокират от политическата координация, докато координацията на сенчестата икономика няма друг път на функциониране, освен да се разраства.

В тази класификация обаче липсва един важен сегмент – Бартерният вертикал на привилегиите според мястото на облагодетелстваните в държавната и партийна йерархия. На румънски жаргон от 1980-те определението е „социализъм за едно отделно взето семейство“.[xxxiii]

Поколенчески изживявания

Правителственото потисничество на първото поколение „малки Сталинчета“ може да разчита предимно на пряко унищожаване на противопоставящи се членове на обществото и заплаха за насилие срещу всички останали. Такъв е опитът на революцията от октомври 1917 г., макар и след нея да са регистрирани безчет работнически стачки и над 4 000 селски бунта.[xxxiv] При второто поколение насилието е смекчено до „заплаха от употреба“. Едновременно с това търсенето на алтернативи (в областта на икономическото управление) отстъпва място на ново поколение комунистически водачи – като споменатите по-горе.

Социалната траектория на съпротивата след нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 може да поеме само по пътя на неформалността и ежедневното, културно противопоставяне на режима. Желязната завеса е издигната и поддържана, за да се предотврати бягството на хората на Запад. Агресията срещу Чехословакия доказва, че Варшавският договор има един приоритет – да удържа страните зад оградата на съветския лагер. Културното и дисидентско измерение на противопоставянето на комунизма има много лица и е различно по мащаб в източноевропейските страни.[xxxv] Културното и дисидентско измерение на противопоставянето на комунизма е третото „поколение“ на несъгласието. То има много лица и е различно по мащаб в източноевропейските страни.

От спектъра от обществени нагласи и начинания, ще споменем накратко само две общи явления от тихата културна съпротива срещу съветската система: литературата и поп музиката.

В началото на 60-те години на миналия век, неспособността да се контролира съзнанието на гражданите изглежда е белязана от появата и популярността на автори, чиито герои са обикновени хора, със съмнения и слабости, чиито романи и пиеси ухаят на реалност и човещина. Те разказват истории за потисничество и ГУЛАГ, за промишлени аварии или обикновени нещастия. Много от авторите на такива книги са подкупвани, сплашвани, потискани до мълчание или изгонени от страната, но те създадат стремеж към нормалност, човешки деяния и лична свобода, който двадесет години по-късно ще детронира еднопартийните режими. „Да не живееш чрез лъжа“ е лично кредо и публично послание за Александър Солженицин, Георги Марков и Вацлав Хавел.[xxxvi]

Или вземете музиката. Дори фолклорът в нашата страна, както показва едно проучване на Карол Силвърман, е разклонение на политическа манипулация.[xxxvii] В интернет могат да се намерят различни изследвания на тема „как рок музиката уби комунизма“. Освен това има скорошни изчерпателни изследвания върху популярната музика в комунистическите страни – от Латвия до България. Сред десетките рок групи от новите страни членки на ЕС, които си спомням, бих искал накратко да спомена само една – чешката група The Plastic People of the Universe (PPU). Виктор Себастиен и много други автори обсъждат историята на тази банда.

PPU бяха любимата ми чешка група от края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век, силно повлияни от Франк Запа – друг мой любим музикант. Запа бе много по-политически прям и некоректен от PPU. След агресията на Варшавския договор и инсталирането на марионетно управление в Прага, групата преминава в нелегалност, записите на музиката им са незаконен бизнес. Тя възмущава властта, защото е преди всичко свободна, малко сюрреалистична и донякъде психеделична, много откровена, за хора, които разбират чешки. Не след дълго те започнаха да пишат и пеят на английски. Групата в крайна сметка е арестувана и съдена на показен процес през 1976 г. Без резултат: те продължават да записват и изпълняват музика нелегално, понякога в чужбина, до окончателния крах на режима. За да отбележи краха на комунизма в Централна Европа, Франк Запа, вече фатално болен, изнася двата си последни си концерта в Прага и Будапеща през юни 1991 г.[xxxviii]

Историята на PPU не е уникална (въпреки че не си спомням друга група в Източна Европа да е била подложена на показен процес по наказателно дело за de facto икономическо деяние), но е символична. Тя проявява воля за постигане на индивидуална свобода и стремеж към щастие, на което са били свидетели преживелите 1968 г. в тази част на Европа.

Това поколение остава почти незабелязано до 1988-1989 г. Един от малкото икономисти забелязали „Поколение 1968“, още когато то самото не се е осъзнало, е споменатият Джилбърт. У. Нътър. През септември 1968 г., на конференция на Обществото в Мон Пелерин, той обобщи предисторията на реформите и по повод инвазията в Чехословакия стига до извода: „Това са знаменателни времена за Източна Европа. Тези, които се стремят… да дадат на своите народи по-голяма степен на свобода… заслужават съчувствие, възхищение и уважение. В дълбок смисъл, надеждата за Запада днес е на Изток.“[xxxix]

Първите реформатори

Първият некомунистически министър-председател на Полша е Тадеуш Мазовиецки.[xl] Независимо от сложната му ранна кариера и досието му като депутат-консерватор и защитник на правото на събрания, свободата на убежденията (като набожен католик), и член на символичната опозиция на управляващата тогава Полска обединена работническа партия (ПОРП), той няма илюзии относно причините за упадъка на живота в Полша и е активен поддръжник на „Солидарност“. Неговата встъпителна реч пред Сейма като премиер съдържа две обещания: да поеме отговорност за бъдещето на страната и да „затвори на страницата на миналото“, социалистическото.

С различен произход, свързан с Янош Кадар и „най-щастливата барака“ в Лагера, все още окупираната от съветски войски Унгария, висшият ешелон комунистически ръководители там преди 1989 г. са Карой Грош, Миклош Немет и Дюла Хорн. Те имат лично поведение като на Мазовиецки в полето на чистата политика, а в икономически план идеите им за промяна са много подобни на тези на Лешек Балцерович. (Който впрочем е бил член на ПОРП.) Иначе казано, всички унгарски лидери от 1988-1990 г. са само номинално представители на стария режим. А Миклош Немет тогава има славата на най-радикален реформатор на централното планиране. За ролята си в отварянето на Желязната завеса през 1989 г. (и „приноса му за обединението на Германия“), през 2014 г. той е удостоен с най-висшата наградата на Германския Бундестаг.[xli]

Коментаторите на прехода често пропускат общите черти в личния произход на първите реформатори на комунистически стопански и политически живот.

Лешек Балцерович и Миклош Немет имат сходни биографии. Последният, през 70-те години работи за Бюрото за планиране на правителството в Будапеща и е имал вътрешни познания за това какво е вършело работа и какво е пречело на „новата икономическа политика“ след 1968 г. Балцерович, с докторска степен от Централното училище за планиране и статистика, през 1979-1980 г. ръководи екип от икономисти, за да оцени пропуските в инвестиционните и други политики, в резултат на които Полша постига кредитни споразумения с Парижкия клуб, но има малък или по-скоро никакъв шанс да стимулира растежа и да изплати дълговете си. Това назначение допринася за популярността на Балцерович както сред представителите на ПОРП и опозицията, така и в средите на „Солидарност“. (И за едните, и за другите е важно какво той знае, може и предлага, а не къде и защо е членувал.)

И двамата се радват на относителна свобода в своите Алма матер по икономика и са пламенни поддръжници на либерализацията на цените, политиката и частното предприемачество десетилетия преди те да се окажат единствен път към благосъстоянието в нашите страни. Изглежда също, че нито един от двамата не е симпатизирал на кейнсианските политики, които по онова време са господстващо умонастроение сред икономистите в Западна Европа и САЩ.

Както пише Витолд Гадомски в биографията на Балцерович, поканата към него да се присъедини към кабинета като министър на финансите е формулирана от Мазовиецки просто и ясно „Търся полския Ерхард“.[xlii] Три години по-късно едно от първите международни признания, които Балцерович получава, е наградата „Лудвиг Ерхард“. Сега Балцерович е почти всеобщо известен като „полският Ерхард“.

Този „Ерхардов момент“ е важен: той препраща към предисторията на полското „икономическото чудо“, разгърнало се след средата на 1990-те, но повторило в голяма степен реформите във Федерална Германия, предприети и проведени от Лудвиг Ерхард в периода от 1948 до 1965 г. Съдържанието на „плана Балцерович (това е вече учебникарското му наименование) се основава на същите принципи като плана Ерхард за следвоенна Германия (либерализация, конкуренция и икономическа свобода, парична и фискална дисциплина, защита на частната собственост, бързина на реформите и запазване на мрежите за социална сигурност). Историята на германските реформи е преразказана от техния инициатор в книгата му „Wohlstand für Alle“ през 1957 г.[xliii]

В България тези десет принципа „на“ Ерхард и ордолиберализма (неговата политикономическа школа)[xliv] са в основаната на успеха правителствата на Димитър Попов (прокарани от министрите на СДС), частично това на Любен Беров и особено на правителството на Иван Костов.[xlv] И на последвалите управления, които не разрушават постигнатото от предшествениците.

Тези биографични скечове показват промени в икономическия начин на мислене, наложили се чрез общото културно освобождаване на живота в ЦИЕ към средата и края на 70-те години на миналия век. Колкото и далеч да е то както от неговите идеали, така и от постигнатото след 1989 г.

Още тогава учебните програми на икономическите университети се отдалечават от марксизма. Включително в България. Правителствените служби за централно планиране започват да използват международните пазарни цени от стоковите борси за съответните петгодишни планове. Те не се изпълняват, защото не могат да се изпълнят. Но това също е стимул за търсения от страна на икономистите. Международно опериращите предприятия прилагат международни счетоводни стандарти и платежните баланси на правителствата по принуда са съставени на нормален икономически и счетоводен жаргон, за да убедят заемодателите. Пол Самюелсън и Джон Мейнард Кейнс вече са преведени на всички езици на Източна Европа, студентите по икономика предпочитат да ги използват като учебници. Преподавателите вече пътуват в чужбина за кратки курсове и стипендии, а университетите канят чужденци, за да изнасят лекции.

Станислав Гомулка – който бяга от Полша през 1969 г. и става преподавател в Лондонското училище по икономика, се връща във Варшава, за да помогне на Балцерович да усъвършенства плана си – е виден критик на централното планиране. Подобно на своите колеги реформатори от Полша и Унгария, Вацлав Клаус работи в Института за прогнозиране на Чехословашката академия на науките. В края на 60-те години на миналия век той прекарва известно време в Италия и Университета Корнел в САЩ, работи в банка, а в края на 1989 г. става съветник в Гражданския форум и министър на финансите в правителството на националното единство на Чехословакия.

У нас наскоро, през 2025 година, имахме повод да честваме 70-тата годишнина на колега и съмишленик, Венцислав Антонов. Неговата биография е подобна на споменатите, неговата визия за реформи и проникновеност в разбирането на стопанските феномени – вероятно по-задълбочена. Като обществена роля Венцислав Антонов е по-скоро с функциите на Станислав Гомулка.[xlvi]

Резултатът

С други думи, с изключение на България, икономическият „Златен век“ на страните от бившия СИВ, сега част от ЕС започва през 1996 г., преди 30 години.

Комунистическо управление и централното планиране, наложени на тези страни с военна сила, отстъпва място на нормалност в политическия и стопанския живот, известни от опита на нормално развиващите се капиталистически страни от Западна Европа и света.

Източна Европа – наименование наложено от отделянето на тези страни от общата цивилизационна предистория – се завръщат там, където са били преди Втората световна война.

Икономистите и реформаторите (независимо от техния произход и нива на разбиране на социалния живот) получават след 1989 г. доверието на гражданите, за да поемат отговорност за бъдещето и да затворят страницата на миналото.

И именно поколението от края на 60-те и началото на 70-те години е призвано първо свободно да избере реформаторите и след това да им повери тези задачи.

Периодът след средата на 1990-те е най-дългият период на икономически растеж и просперитет в историята на тези страни. В България Златният век започва след 1997 г. Икономическият напредък става статистически видим през 1998 г. „Закъснението“ е поради опит за възстановяване на централното планиране, извършен от правителството през периода от май 1995 до януари 1997 г.[xlvii] Днес всички страни от едновремешния източно-европейски социалистически лагер са в групата на икономиките с „висок доход“, според общоприетите критерии на Световната банка.

Поколението на 1968 и поуките за сегашните поколения

Както казах в началото, поколенията са социологически конструкции. Онези, които носят обозначения според последните букви на латинската азбука и онези, които още не присъстват в обществено, могат да имат предвид някои стечения на обстоятелствата

Присъединяването към Европейският съюз е, преди всичко, символен акт. Той не е мотивиран от перспектива за усвояване на „европейски средства“.

Политическите и стопански реформатори започват жизнения си път след 1968 г., но принадлежат към различни възрастови групи. Общото между тях е неприемането на деспотизма поради чисто човешки подбуди.

Обществените очаквания се формирани през същите години – от писатели и философи, които изповядват желание „да не живеят в лъжа“ и вярват в „силата на безсилните“, от дисиденти, художници, филмови продуценти, популярна музика и рок групи, които не само вярваха в индивидуалната свобода, но и я упражняваха.

Поколението от 1968 г. осъществи и плати политическата и икономическа цена за „завръщането“ към Европа. Ценностите му бяха класически либерални, както е видно от приликите между плана на Ерхард и реформите от 1990-те години, довели до присъединяването към НАТО и ЕС през 2004, 2007 и 2013 г. Пътят на хърватските поколения е приблизително същият

Самите реформи бяха по същество класически: те демонтираха остатъците от централното планиране, премахнаха бариерите пред индивидуалната свобода и може би откриха перспективите за нов и по-добре функциониращ Европейски съюз.

С това „работата“ на това изключително поколение в някакъв смисъл приключи.

Нямам щастието да съм роден през настоящия век, но не бих имал нищо против, дори бих искал това да е така. Не поради лични, а по-скоро поради “обществени” съображения.

Като тийнейджър посетих Прага през 1967 и 1968 г. Гражданският стремеж към свобода, на които станах свидетел там, първоначално подсъзнателно ме доведе до доживотен ангажимент за насърчаване на либертарианските ценности, където попадах след средата на 1970-те. Разказал съм за широката общественост как се случи това.[xlviii]

Само в много ограничен смисъл поколенията се самоопределят по икономически критерии. Но напредъкът за последните 10-20 години е очевиден.

Например, за да притежавам своя умен телефон днес, “за мен” са работили поне 10 пъти повече хора отколкото са били слугите на Луи XIV. Всъщност от стопанската история се знае със сигурност, че съвременният човек живее по-добре от Краля Слънце. Както и че най-богатият човек в света преди 100 години не е имал климатик, а детето му е могло да бъде покосено от елементарна болест поради липса на антибиотици (които още не са открити).

За да си купи един литър бензин през 2000 г., средностатистическият гражданин на България е работил около пет пъти повече време от необходимото за целта работно време през 2025 г. А за да се плати 1 кВч при средна брутна заплата, необходимото работно време е било около три пъти повече отколкото ще е пред 2026 г. Защото доходите от заплати са се увеличили.

От 1960-те години до 1996 г. продължителността на предстоящия живот остава непроменена – малко над 70 години. През този период абортите са постоянно с няколко хиляди над броя на новородените деца. По някаква причина хората не желаят да имат и гледат деца. Но след 1997 г. продължителността на живота се увеличава до над 75 години.

За разбирането на настоящето не е без значение и обстоятелството, че за последните 29 години крайната бедност в България е намаляла 29 пъти. А т.нар. средна класа увеличава своята тежест в обществото.[xlix]

Политическата реторика, новините и общодостъпните тълкувания на настоящето и бъдещето на страната представят доста мрачна картина. През годините на смяна на сегашните поколения:

• преходът е “изцяло сбъркан, несправедлив и частично криминален”;
• „хората обедняват“;
• ЕС и “американците” ни „колонизират”, пробутват ни кофти храна, високи цени и “унищожават българското”;
• правителството не дава субсидии и не защитава националните интереси;
• “няма политика”, още по-малко – държава.

Няма значение дали тези твърдения съответстват на истината. Целта им е да опишат несъществуващ проблем, да убедят някого, че той е реален и да обещаят решение. Защото проблемът не е реален или се решава от само себе си, разпространяващите тези слухове ще имат винаги повод да кажат, че той или тя са го решили.

Политиците използват по-често популяризирани, измислени от тях, предизвикателства, за да печелят одобрение, да запазят или разширят намесата си в живота на хората. Едно от основните им обещания е „грижа“ за хората. Грижата предполага, че нейният обект е непълноценен: младото поколение, защото е още младо, старото, защото вече е старо.

От политическата философия и изследванията на властта е известно, че всяка нейна грижа предполага повече контрол над отделния човек. Така както от икономиката на публичния сектор е известно, че обещанието да дадеш някому от бюджета на държавата означава да вземеш от някого.

Точно тези закономерности бяха осъзнати от мнозина в България през последните месеци на 2025 г. Претенцията за предоставяне на грижа от държавата противопоставя поколенията. Хората от различни поколения (според мен най-накрая) разбраха, че обещаното на малцина, които или пазят или са назначени от политиците, ще бъде иззето от други и перспективата този акт да се повтаря още дълго време е повече от вероятна.

За разлика от общественото недоволство в други страни, това в България е типичен данъчен бунт. Тези бунтове са винаги срещу някакво клептократично управление и неговите защитници. „Много от основните исторически промени като например Магна Харта, Американската или Френската революция от 1789 г. започват преди всичко като данъчни бунтове“.[l]

В ЕС през последните 30 години изглежда не е имало протести с искания за фискална дисциплина и съкращаване на бюджетни разходи. Недоволството много прилича на онова от 80-те години на миналия век. Тогава също има клептократи, които не знаят как да удължат привилегиите си. Разликата е, че сега недоволните поколения са може би повече, а животът им е по-уреден. И те има какво да губят.

*Основните идеи в тази студия са изказани в други издания (включително 4libetry.eu – https://4liberty.eu/wp-content/files/08-KRASSEN_STANCHEV__GENERATION_1968_THE_ROAD_TO_PROSPERITY_AND_EU_ACCESSION.pdf и Свободна Европа – https://www.svobodnaevropa.bg/a/32870573.html) и лекции в Индианаполис, Екс-ан-Прованс, Грейт Барингтън и понякога са били част от магистърските и докторантските курсове, които съм водил в СУ.

[1] Виж: Generation Z, Britannica: https://www.britannica.com/topic/Generation-Z.

[i] Виж: Generation Z, Britannica: https://www.britannica.com/topic/Generation-Z.

[ii] Chelsea Follett, Fox Tossing: When Animal Cruelty Was High Society Fun (Humans aren’t the only beneficiaries of moral progress), HumanPogress.org., September 11, 2025: https://humanprogress.org/fox-tossing-when-animal-cruelty-was-high-society-fun/) и Chelsea Follett, Grim Old Days: Anne-Marie Kilday’s History of Infanticide in Britain, HumanPogress.org., January 10, 2025: https://humanprogress.org/grim-old-days-anne-marie-kildays-history-of-infanticide-in-britain-c-1600-to-the-present/ . Порталът предоставя възможност за справки и бази данни по всички мислими за мен теми на обществения напредък.

[iii] Karl Mannheim, The problem of generations, Karl Mannheim (editor), Problems of the Sociology of Knowledge, London, Routledge, 1952, pp.: 276-322.

[iv] Norman Ryder, The cohort as a concept in the study of social change, American Sociological Review, 30 (6) (December 1965), pp. 843-861: https://www.jstor.org/stable/pdf/2090964.pdf?refreqid=fastly-default%3Af8d4de2428dd7b96f7a6d91db857e669&ab_segments=&initiator=&acceptTC=1 .

[v] Виж например едно от най-подробните :изследвания на предисторията на 1989 г. в: Aline Sierp, Democratic Change in Central and Eastern Europe 1989-90 (The European Parliament and the end of the Cold War), European Parliamentary Research Service, 2015: https://www.europarl.europa.eu/EPRS/EPRS_STU_538881_Democratic_change_EN.pdf .

[vi] Michael Cox, M. (2008) 1989 and Why We Got it Wrong, Working Paper Series of the Research Network 1989, Working Paper 1/2008. Available [online]: https://www.ssoar.info/ssoar/bitstream/handle/document/1628/ssoar-2008-cox-1989_and_why_we_got.pdf

[vii] Bruce Bueno de Mesquita, The End of the Cold War: Predicting an Emergent Property”, Journal of Conflict Resolution, Vol. 42, No. 2, 1998, pp. 131-155. Available [online]:  https://www.jstor.org/stable/174566?seq=2.

[viii] Ето едно телеграфно сравнение на политическите промени през 1989-1990 г.: Красен Станчев. Преходът е тежък, но за сметка на това дълъг. За някои претенции към отминалите 30 години. Свободна Европа, 4 ноември 2019: https://www.svobodnaevropa.bg/a/30252175.html .

[ix] David Lipton. Eastern Europe, Concise Encyclopedia of Economics: https://www.econlib.org/library/Enc/EasternEurope.html

[x] Věra Stojarová, Jakub Šedo, Lubomír Kopeček and Roman Chytilek,  Political Parties in Central and Eastern Europe: In Search of Consolidation, Institute for Comparative Political Research, International Institute for Democracy and Electoral Assistance, 2007:

https://www.idea.int/sites/default/files/publications/political-parties-in-central-and-eastern-europe-in-search-of-consolidation.pdf

[xi] Преглед на някои от тези окупации може да бъде намерен в: Victor Sebestyen, Twelve Days: The Story of the 1956 Hungarian Revolution, London, Pantheon Books, 2006 и Красен Станчев. Нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия: исторически детайли и поуки. Икономически живот, 22 август 2024: https://ikj.bg/glasove-mneniya/nahluvaneto-na-varshavskia-dogovor-v-chehoslovakia-istoricheski-detayli-i-poukii/

[xii] Съдбата на „бившите“ хора е проследена с подробности в: Вили Лилков, Христо Христов. Бившите хора по класификацията на Държавна сигурност. София, СИЕЛА, 2017 и Мартин Иванов. „Бившите хора“ на концлагерна България. София, СИЕЛА, 2023.

[xiii] Spencer C. Tucker (editor), Encyclopedia of the Cold War. A Political, Social, and Military History, Volume I-IV, Santa Barbara, California: ABC-Clio. 2007. Общата съветска съвременна руска окупация на чужди територии продължила приблизително 181 години. Тази на територии от сегашния ЕС се разпределена, както следва: 51 от балтийските страни, 47 от Унгария, 17 от Полша и 14 от Румъния, 5 от Източна Германия, 2 от България и 2 от Чехословакия – 68-69. (Последната окупация е законно считана за окупация от Варшавския договор, но 80% от войските са съветски, а командването – 100%.

[xiv] Виж: The Direction of Change in the Warsaw Pact, CIA, National Intelligence Council (1990). Available [online]: https://1989.rrchnm.org/files/download/1143/fullsize.

[xv] Виж: Marek Grzegorczyk, Lithuania remembers January 13, 1991, Beyond Emerging Eastern Europe, January 13, 2021: https://emerging-europe.com/analysis/lithuania-remembers-january-13-1991/. Дори през януари 1991 г. международната подкрепа за Литовския, обсаден от съветската армия парламент (в който се е преместил президентът на страната Витаутас Ландбергис), е почти нищожна. Единствената международна делегация, която пристига на място и присъства в окупираната сграда е тази на VII Конституционно събрание на България. Ръководителят на делегацията, Михаил Неделчев, депутат от СДС, прочита декларация, гласувана от нашето събрание (без гласовете на въздържалата се фракция на БСП), която обвинява Кремъл в агресия и подкрепя независимостта и суверените на Литва. Деградацията е прочетена на 28 януари онази година. Предисторията и текстът са разказани и публикувани в: Желю Желев. Митове и легенди за български преход. София, СИЕЛА, 2014, с. 96-101.

[xvi] Natalie Sabanadze, Georgia remembers its 9 April, EurActiv, April 9, 2019: https://www.euractiv.com/opinion/georgia-remembers-its-9-april/

[xvii] Виж: Svetlana Savranskaya, The Logic of 1989: The Soviet Peaceful Withdrawal from Eastern Europe, Blanton, T. and V. Zubo (2010) Masterpieces of History: The Peaceful End of the Cold War in Europe, 1989, Budapest, CEU, 2010, pp.: 1-47: https://books.openedition.org/ceup/2759.

[xviii] Контекстът и документалните потвърждения на тази инициатива са дадени в: Denis Deletant, Larry Watts and Adam Burakowski, Did Nicolae Ceaușescu Call for Military Intervention Against Poland in August 1989?, Woodrow Wilson Center, February 3, 2015: https://www.wilsoncenter.org/publication/did-nicolae-ceausescu-call-for-military-intervention-against-poland-august-1989

[xix] Христо Георгиев. Тодор Живков към Горбачов: Ще загине България, но ще загине и Съветският съюз. Ново време, 25 август 2023 г.: https://novovreme.com/pamet-cherno-na-bqlo/t-jivkov-kam-m-gorbachov-shte-zagine-bulgaria-no-shte-zagine-i-savetskia-saiuz/ . Вероятно Живков искрено е преживявал провалът на своето управление като гибел на България.

[xx] Victor Sebestyen, Revolution 1989. The Fall of the Soviet Empire, New York: Vintage Books, 2009, pp.: 258-259. (Съгласуванията с Кремъл засягат и други важни от историческо гледище теми. Една от тях е провеждането на многопартийни избори след Кръгла маса, предложена на опозицията от Немет и неговите колеги.)

[xxi] Anne Applebaum, Iron Curtain: the Crushing of Eastern Europe 1944-1956, London, Doubleday, 2012, pp. 47-50.

[xxii] STATISTA, Average annual gross domestic product (GDP) per capita growth rate by region of Europe in select periods between 1950 and 1998: https://www.statista.com/statistics/1073158/europe-gdp-per-capita-by-region-1950-1998/ .

[xxiii] Applebaum, Op. cit., p. 436. На общественото недоволство от този хаос е посветена глава 18 от книгата й.

[xxiv] G.W. Nutter, “The Structure and Growth ofпSoviet Industry (A Comparison with the United States)”, Nutter, G.W., Political Economy and Freedom Collection of Essays, Indianapolis: Liberty Fund, 1983р pp. 151-180.

[xxv] Издадена в София от СИЕЛА през 2022 г. с предговор от Иван Костов и по материали от архива на Комисията по досиетата. (Книжното издание на тези материали е в три това, електронно – шест диска.)

[xxvi] Anthony R. Boote and Janosz Somogys, Economic Reform in Hungary Since 1968, IMF, Occasional Paper 83, July 1993: file:///Users/krassenstanchev/Downloads/9781557752161-9781557752161.pdf.

[xxvii] Keith Crane and Deborah Skoller, Specialization Agreements in the Council of Mutual Economic Assistanc), Rand Corporation, 1988: https://www.rand.org/content/dam/rand/pubs/reports/2009/R3518.pdf.

[xxviii] Виж: Philip Hanson, Economic Aspects of Helsinki, International Affairs, Vol. 61, No. 4 (19885), pp. 619-629: https://www.jstor.org/stable/pdf/2617707 .

[xxix] Виж подробности, включително за отрасловите реформи и решенията в стопанската политика в: Tamas Bauer (editor), The Hungarian Alternative to Soviet-Type Planning, Journal of Comparative Economics, Elsevier, Vol. 7(3), 1983: https://www.sciencedirect.com/science/article/abs/pii/0147596783901002. За опитите за реформи: Tamas Bauer, Reforming or Perfecting the Economic Mechanism of Eastern Europe, European University Institute (EUI), Florence, EEI Working Paper No 86/246: https://cadmus.eui.eu/bitstreams/a50bea05-40e5-57a8-964d-ddcea33ef344/download .

[xxx] Виж например постановлението на едно от последните правителства на БСП „ЗА УСЪВЪРШЕНСТВАНЕ НА СИСТЕМАТА ЗА САМОЗАДОВОЛЯВАНЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО СЪС СЕЛСКОСТОПАНСКИ ПРОДУКТИ“, прието за изпълнение на задачите на „Тринадесетия конгрес на партията и Юлското съвещание от 1986 г., за производството на повече стоки и услуги за населението“ през май 1987 г., изменено и допълнено през 1988 и 1990 г. (на 10 юли, когато започва работа VII ВНС) и отменено на 8-ми март 1981 г.: https://www.ciela.net/svobodna-zona-darjaven-vestnik/document/-1089713151/issue/958/postanovlenie-№-26-na-ministerskiya-savet-ot-23-april-1987-g-za-usavarshenstvane-na-sistemata-za-samozadovolyavane-na-naselenieto-sas-selskostopanski-produkti.

[xxxi] Лудвиг фон Мизес. Социализмът. Социологически и икономически анализ. София, МаК, 2022, с. 241-244.

[xxxii] Stephen Sampson, “May You Live Only by Your Salary!”, The Unplanned Economy of Eastern Europe”, Social Justice, Fall-Winter 1988, Vol. 15, No. 3-4, pp. 135-159: https://www.jstor.org/stable/pdf/29766425.pdf?refreqid=fastly-default:2a64f5424fe4fcd0203d39758ad4b157&ab_seg-ments=&origin=&initiator=&acceptTC=1 .

[xxxiii] Според това определение през 2009 г., по случай съответната годишнина, ВВС излъчва под същото заглавие документален филм за социалистическа Румъния: https://www.bbc.co.uk/programmes/b00jprv7 .

[xxxiv] Виж: Орландо Файджис. Човешка трагедия. Руската революция 1891 – 1924. Велико Търново, АБАГАР, 2010, гл. 5.

[xxxv] Detlef Pollak and Jan Wielgohs (editors), Dissent and Opposition in Communist Eastern Europe: Origins of Civil Society and Democratic Transition, Burlington, Ashgate Publishing, 2004: https://dokumen.pub/dissent-and-opposition-in-communist-eastern-europe-origins-of-civil-society-and-democratic-transition-9780754637905-0754637905.html =

[xxxvi] Krassen Stanchev, Lie and Practice Before 1989, Law & Liberty, November 6, 2019: https://lawliberty.org/forum/lie-and-practice-before-1989/?fbclid=IwAR0TnjrSXXC8mzkIYUgid2gwa33doHmqIndE_u8-t_g6n5Y59uncd1JSGAA и Krassen Stanchev, Killed for Talent: The Story of Bulgarian Dissident Writer Georgy Markov, 4Liberty.eu, April 18, 2018: https://4liberty.eu/killed-for-talent-georgy-markov/ .

[xxxvii] Carol Silverman, The Politics of Folklore in Bulgaria, Anthropological Quarterly, Vol. 56, No. 2 (1983), ‘Political Rituals and Symbolism in Socialist Eastern Europe’, pp. 55-61. Available: https://www.jstor.org/stable/3317339

[xxxviii] Frank Zappa (VIDEO) The Last Performances (The 1991 Prague & Budapest Concerts):

https://www.youtube.com/watch?v=fIOBSUSAikY л

[xxxix] G.W. Nutter, “Trends in Eastern Europe”, G.W. Nutter, Political Economy and Freedom, p. 209.

[xl] Неговата биография може да Бъде намерена тук: https://dzialam.um.warszawa.pl/biografia [на полски език].

[xli] Deutscher Bundestag (2014) Aktueller Begriff. Point Alpha Preis für Miklós Németh:

https://www.bundestag.de/resource/blob/283062/d9932c7ef2c73e3d6d3a0f055e2cc623/point-alpha-preis-fuer-miklos-nemeth-data.pdf  [на немски]

[xlii] Витолд Гадомски, Лешек Балцрович. София, МаК, 2009, глава I.

[xliii] Виж: Лудвиг Ерхард. Благоденствие за всички. София, Център за икономически теории и стопански политики към СУ „Св. Климент Охридски“, 2019: https://www.google.com/url?sa=t&source=web&rct=j&opi=89978449&url=https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/content/download/208269/1410922/version/1/file/LudwigErhard-BlagodenstvieZaVsicki1957.pdf&ved=2ahUKEwjTxsq6tO-RAxWNQPEDHaJyAE8QFnoECAQQAQ&usg=AOvVaw0ees_rrjoYOwbqeaNXUgal

[xliv]За мястото на ордолиберализма в съвременната икономическа мисъл виж: Stefan Kolev, When liberty presupposes order: F. A. Hayek’s learning ordoliberalism, Freiburger Diskussionspapiere zur Ordnungsökonomik, No. 21/2 (2021): https://www.econstor.eu/bitstream/10419/229962/1/1747881902.pdf

[xlv] Книгите на Иван Костов „Свидетелства на прехода“ и „Политиката отвътре“ (издадени от СИЕЛА: https://www.ciela.com/author/ivan-kostov) изключително добре показват трудностите за връщане към нормалност в политическия и обществен живот след като тя веднъж е разрушена.

[xlvi] Сборникът, посветен на наследството на Венцилав Антонов „Икономическо (не)равновесие, инфлация, цикличност“ е публикуван на страницата на Стопанския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“: https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/universitet_t/fakulteti/stopanski_fakultet/novini_ot_fakulteta/publikuvan_e_sbornik_t_ikonomichesko_ne_ravnovesie_inflaciya_ciklichnost_posveten_na_70_godishninata_ot_rozhdenieto_na_vencislav_antonov_1955_2014

[xlvii] Красен Станчев. Невидимият успех. Последните 30 години като златен век, неосмислен в България. Свободна Европа, 28 октомври 2019: https://www.svobodnaevropa.bg/a/30239980.html .

[xlviii] Krassen Stanchev, From Soviets to Classical Liberalism, Jo Ann Cavallo and Michael Block (editors), Libertarian Autobiographies, London, etc, Springer, 2023, pp. 433-439.

[xlix] Виж: Красен Станчев. Управление на слуховете: средната класа в света и в България. Икономически живот, 7 февруари 2023: https://ikj.bg/glasove-mneniya/upravlenie-na-sluhovete-srednata-klasa-v-sveta-es-i-balgaria/

[l] David F. Burg, A World History of Tax Rebelions: An Encyclopedia of Tax Rebels, Revolts, and Riots from Antiquity to Present, New York and London, Routledge, 2004, p. IX.

Материалът Новогодишно четиво за поколенията на България и бившата комунистическа Европа* е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Ваучерите за храна са един от малкото легални начини за оптимизиране на данъците върху труда с традиционни и доказани достойнства спрямо потреблението, доходите и икономиката в сравнение с други форми на „политика по доходите“. Тук анализираме контекста и въздействията от променящото се съотношение между ваучери за храна и данъци.

Красен Станчев (СУ), Димитър Чобанов (УНСС)

Това е много кратък анализ на вероятния ефект от увеличаването на „социалните осигуровки“ (СО), де факто – данъци върху труда. За цялостния ефект от проектобюджета на държавата за новата година вижте оценките на БЕСКО[1] и Съюза за стопанска инициатива[2]. С една дума, посоченото в заглавието на статията, която публикувахме преди седмица, е много вероятно.

Контекст

Ето данните на НСИ, [3]  които доказват тази перспектива за новия данък на работник, който възлиза на 611.65 лв. (312.55 евро) годишно.

Динамика на разходите на данъкоплатците: 2015-2024 г. (средна стойност)

Домакинства

• Платените данъци на домакинство са се увеличили с 243.96%;
• Увеличение на СО за същия период – 268.68%;
• И двата темпа на растеж са по-високи от растежа на паричните разходи на домакинство от 210.22%.

На човек от населението

• Данъците на човек са се увеличили за същия период с 294.37%;
• СО на човек са се увеличили с 323.23%;
• И двата процента са значително по-високи от ръста на паричните разходи на човек от 253.07% за периода.

Динамика на доходите на данъкоплатците: 2015-2024 г. (средно статистически)

Домакинства

• Общ растеж на доходите – 215.6%;
• Растеж на доходите от заплати/възнаграждения – 215.4%;
• И двата показателя финансират данъчните разходи, но са по-ниски от растежа на данъчните разходи.

На глава от населението

• Общ растеж на доходите на човек – 259.58%;
• Темп на растеж на доходите от заплати на човек – 259.39%;
• И двата темпа са изключително благоприятни за просперитета дори в международно сравнение и допринасят за просперитета, достатъчни са за финансиране на данъчните приходи, но с по-нисък темп на растеж от темпа на нарастване на данъчните разходи.

В същото време

Разходите за труд на работодателите

• Единичните разходи за труд (ЕРТ, или както ги дефинира ОИСР – средните разходи за труд, необходими за производството на една единица продукция, измерени като съотношение между общата заплата за час работа и продукцията за час работа) в България са се увеличили с 407% според изчисленията на EUROSTAT на Индекса за ЕРТ (ИЕРТ). [4]
• ИЕРТ следи развитието в промишлеността, строителството и услугите (или предимно на частния сектор) и не включва публичната администрация, отбраната, задължителното социално осигуряване, където възнагражденията според проекта за бюджет за 2026 г. ще се увеличат с 5 до 15% (от върха на стръмната „индексация“ за 2024 и 2025 г. (от 2 до 5 пъти, а в някои случаи дори повече пъти над годишната инфлация). От 2020 г. до юни 2025 г. ИЕРТ за сектора „държавно управление“ се е повишил с 197.2%.[5] ЕРТ на тези изключени (но не плащащи същите данъци) сектори ще бъде повишен по-значително, отколкото за останалата част от икономиката през 2026 и 2027 г.
• По-нови сравними данни не са налични, но за 2022 г. секторът на промишлеността, строителството и услугите в България има най-високия дял на нископлатени работници в Съюза – над 25 % от общия брой на заетите лица. (Следващата графика показва картината.) Тези хора ще бъдат първите, които ще бъдат засегнати негативно по отношение на разполагаемия личен доход.

Сравнението с другите страни е видно от следната графика.

Дял на получаващите ниско възнаграждение по страни в ЕС за 2022 г.

• Данните на НСИ[6] за лицата с доходи на равнището на минималната работна заплата (МРЗ) на месец през 2024 г. показват, че в тези сектори техният брой е 40.3 % от всички заети лица (40.3 % средна стойност за страната).

Може да се направят изводите, че:

• Повишаването на заплатите в сектор „държавно управление“ и бюджетната сфера изсмуква заетост от частния сектор – това е тема за отделен анализ.
• че доказателство за това е динамиката на възнагражденията през първите три тримесечия на 2025 г.:[7] в „държавно управление“ те се увеличават 14.7%, в „обществения“, т.е. бюджетния сектор – 9.86%, а в „частния“ – само 1.75%;
• В частния сектор повишаването на заплатите де факто е спряло, а пет пъти по-скромното увеличение спрямо обществения сектор (осем пъти под увеличението в държавния) е значително под нарастването на цените в малката потребителска кошница.

Това ще рече, че „данъчният клин“ за работещите в частния сектор ще е значително по-чувствителен мотиватор за несъобразяване с данъчните задължения и на работодатели, и на работници. Освен това увеличаването на възнагражденията в „обществения сектор“ тласка нагоре цените в малката потребителска кошница, което последица по-неблагоприятна за работещите в частния сектор.

Преди да анализираме неспазването на данъчните задължения, нека видим какво се знае със сигурност за „данъчния клин“.

• Общият данъчен клин[8] (данни на ЕВРОСТАТ) в България през 2024 г. е 34.9%. Ако новата актуализация на СОВ бъде приложена през следващата година, данъчният клин в България ще бъде близък до средния за ЕС (38.8%) за работещите с ниски заплати.

В частния сектор, предвид на високите ЕРТ, спрялото повишение на месечните възнаграждения и по-високата „лична“ инфлация за работещите, данъчният клин вероятно ще е значително над средния за ЕС.

Изчислението на данъчния клин за различни нива на месечни заплати – от минималната до два пъти брутната средна заплата – показва, че при стойност на ваучерите от 150 или 200 евро се намалява чувствително данъчния клин, по-рязко при по-ниските заплати. Следната графика онагледява този ефект.

Съотношение на данъчен клин (ДК), разходи за труд, брутна заплата (БЗ) и ВХ при стойност на ваучерите 200 евро.

Източник: НСИ и изчисления на Димитър Чобанов. [9]

Затова ваучерите са ефективен, създаващ нов доход и бюджетни приходи, инструмент и на социалната политика.

Но тъй като повечето от използваните тук статистически данни са средни за страната, редно е да се отчетат ефектите от повишаването на СО и на регионално ниво.

Според последното наблюдение на работната сила от НСИ в дванадесет области и три региона за планиране към септември т.г. месечните възнаграждения на работещите са под прага от 1 000 евро. Т.е. месечното възнаграждение е под две МРЗ в диапазона на ниските възнаграждения. Това са областите, в които данъчният клин ще нарасне най-значително. И вероятно ще има допълнителни отрицателни въздействия, които засега не са предмет на нашия анализ.[10]

От гледище на отделния работник и работодател, плащането на СО ще е два пъти по-високо от 10-те процента данък върху дохода (ДД) на работещите по трудов договор. Гражданите имат възможност да видят разликите в своите данъци върху труда и на направят справка за разполагаемия си доход с отчитане на всички други данъци и да проверят личната си инфлация, като използват популярни интернет-калкулатори като www.kolkodavam.bg, изчислителя на НСИ за индивидуалната инфлация (https://www.nsi.bg/nsipic/) и други лесно достъпни помагала.

От казаното дотук е ясно, че се увеличават стимулите да не се отчитат реалните възнаграждения. Нека видим съотношението на ваучерите за храна към различни измерители на „сивата икономика“.

Системата на ваучерите за храна и „сенчестата икономика“

Поне четири досегашни изследвания доказват положителното влияние ва системата върху сивата икономика.[11]

Ако вземем съотношението на ваучерите към парите в наличност (или „кеша“) в обращение през септември 2025 г.[12] (данни на БНБ – 27 млрд. лв. от общо 141.75 млрд. в обращение или 19.05%), виждаме горната възможна граница на паричните средства на сенчестия пазар за храни и напитки. От тази гледна точка „осветляващият“ ефект на квотата на ваучерите за 2025 г. е 5.9 % от парите извън банките. С увеличаването на кеша в обращение през 2026 г., вероятно до около 15 млрд. евро, „избелващият“ ефект на ваучерите ще се свие до 2.75%.

Положителното въздействие на ваучерите върху сивата икономика е следствие на факта, че те могат да се използват само в България и само за целта, за която са издадени, при заплащане на съответния ДДС. Съответно потенциалът на „осветляване“ е равен на дела на ваучерите в обема на недекларирани сделки с храни.

Въз основа на отчетения номинален ръст на разходите за потребление на отделните домакинства през 2024 г. в сравнение с 2023 г. и през първата половина на 2025 г. в сравнение със съответния период на 2024 г., стигаме до сума на недекларираните продажби на дребно, надвишаваща 3.9 млрд. лв. (1.99 млрд. евро) през 2024 г. и обща сума на декларираните и недекларираните продажби от почти 27.6 млрд. лв. (14,1 млрд. евро). Очакваните резултати за 2025 г. са съответно: почти 4.5 млрд. лв. (2.3 млрд. евро) недекларирани продажби от общия пазарен размер от почти 31.3 млрд. лв. (15.9 млрд. евро).

По този начин е вероятно 1 от всеки 7 евро от продажбите на храни и безалкохолни напитки да не се отчита официално. Ефектът на „осветляване“ от ваучерите за храна е приблизително 1/3 от „сенчестото“ потребление на храни и напитки.

С увеличаване на обема на потреблението, намаляващият дял на ваучерите в БВП и спрямо обемите не търговията на дребно с храни и безалкохолни напитки ще ограничава тази функция на ваучерите.

Какво могат да предприемат работодателите/служителите, за да намалят данъчната тежест върху труда: ваучери за храна (ВХ)

Не много. Най-популярният, 100% законен и полезен за икономиката, начин за намаляване на тежестта на ДД на физическите лица и СО (данъчен клин и др.) върху ЕРТ е да се използва системата на ваучери за храна. Както стана дума, като използват тази система работодателите имат възможност да намалят данъчната тежест върху доходите на работещите и своите разходи за труд, връщайки през потребителския пазар средствата за това намаление обратно в икономиката и фиска.

За да се направи това, е необходимо бенефициентите-служители да имат трудов договор с работодател и всички притежатели на такъв договор с компания да получават ваучери, докато компанията намалява задълженията си за ДД и СО към Националната агенция по приходите с номиналната (парична) стойност на разпределените хранителни ваучери.

Търговците на дребно, които приемат ваучери за храна (около 10 000 магазина в цялата страна), задължително трябва да са регистрирани по ДДС. По този начин системата увеличава събираемостта на ДДС, подкрепя потреблението и разполагаемия доход и може да се използва само в България, тъй като ваучерите са средство за плащане само в България. Общото въздействие върху икономиката е положително.

Един страничен положителен ефект на ВХ е ролята им в свиването на т.н. „ДДС дупка“, т.е. на разликата между очакваните задължения и действително платените задължения по линия на този данък. В годината преди въвеждането на ВХ (2003 г.) тази дупка е 32.89% от сумата на дължимия ДДС. Оттогава до 2021 г. (поради действието на сложна плетеница от фактори – от възникването на големи търговски вериги, стокови борси, засилване на данъчна прозрачност на транспорт и логистика, общо подобряване на отчетността и пр.) ДДС дупката в България се стеснява повече от десет пъти, до 3.73%.[13] През 2022-2023 г. „дупката“ се разширява до приблизително 8%от дължимия ДДС и малко над средната стойност за ЕС. Точните данни още не са публикувани. Причините също са комплексни. Но ако сравним обема на ВХ за 2023-2025 г. с този индикатор, той „покрива“ приблизително 1/10 от „дупката“ за 2022 г.

През 2025 г. номиналната стойност на ваучерите за храна е 1.6 млрд. BGN (816 млн. евро), разпределени на 800 хиляди бенефициенти. Тази номинална стойност като част от икономиката е най-висока при въвеждането на системата за ваучери през 2004 г. – 1 % от БВП. С растежа на БВП този дял намалява: през 2024 г. той е 0.79 % от БВП.

През 2026 г. той ще спадне още повече – до 0.73 % от прогнозирания БВП. През 2028 г. той ще се доближи до рисковия икономически растеж за 2026 г. (приблизително 0.5 % от БВП).

• Общото данъчно облекчение от 0.8 млрд. евро, което помага за законно намаляване на данъчната тежест и конкуренция за работна ръка, квалифицирана и не толкова квалифицирана, през 2026 г. ще бъде само 28% по-високо от увеличените задължения за ДД и СО. Ето защо е препоръчително квотата за ваучери за храна да бъде увеличена до минимум 920 млн. евро (или, ако се се вземе за ориентир 2004 г. – 1.2 мрлд. евро), за да се запази нейния относителен дял към БВП и за да се покрият нуждите на всички работодатели и работещи, които използват системата.
• Това ще се случи в ситуация на недостиг на работна ръка в 191 сектора на икономиката, ако се вярва на доклада на Службата по заетостта на ЕС (СЕС) за недостига и излишъка на работна ръка.[14] Това са повече от един милион свободни работни места. Оценката на СЕС съвпада с проучванията за недостига на работна ръка, проведени от български бизнес асоциации и гилдии, Агенцията по заетостта и компаниите за набиране и подбор на работна ръка.
• Подобни ефекти на изтласкване са неизбежни при схемата за автоматично определяне на МРЗ и разликите в „актуализирането“ на възнаградения частния и обществения сектор, и разликите в средната заплата по региони.
• Предвид описания по-горе натиск, работодателите в частния сектор имат малко или никакво поле за маневриране и ще бъдат принудени да спестяват от данъчните си задължения незаконно или да съкращават работни места. Това е перспективата, първо, за компаниите с ниски заплати и нужди от работна ръка, близки до минималната работна заплата.
• Отделно от тези ефекти, вероятно е намаляването наполовина на съотношението между стойността на ваучерите и ДДС-дупката.
• Доказаните ползи от системата за фиксирани ставки за законно спазване на данъчните задължения неизбежно ще бъдат ограничени.

Някои заключения

1. Увеличаването на СО намалява благосъстоянието (на разполагаемия доход) на средното домакинство и на човек, което ще ги накара заедно с работодателите да плащат по-малко или никакви данъци върху труда. Иначе казано: при намаляващ легален „буфер“ за оптимизиране на този вид данъци се засилват стимулите за увеличаване на дела на сивата икономика.
2. Същият ефект ще има и увеличаването на други данъци върху доходите или потреблението, както и автоматичното повишаване на МРЗ и разликите по темповете на растеж на средната заплата по отрасли и области.
3. Рано или късно схемата на изчисление на МРЗ ще бъде отделена от брутната средна месечна заплата. Това ще създаде правна несигурност, защото най-малко 300 плащания към държавата, общините, съдилищата, пътната полиция, наказанията, определени от наказателното право, регулаторните органи, университетите и детските градини са обвързани с МРЗ като начин на изчисление на съответните плащания.
4. За работодателите-данъкоплатци разходите за единица труд се увеличават и те също са изправени пред перспективата да пестят от заплати, да укриват данъци или да наемат по-малко работници; тези, които наемат работна ръка на ниво около МП, ще бъдат принудени или да уволнят работници, или да фалират.
5. Безработицата вероятно ще се увеличи. Възможно е да се изчислят различни сценарии, но към днешна дата е достатъчно да се предскаже, че това е вероятно развитие. Новите безработни ще се наредят на опашка за обезщетения за безработица.
6. Ще бъде ограничена ролята на ваучерите в социалната политика: в намаляването на данъчния клин прозрачното отчитане на ДД и СО.
7. Ще се намали значително положителният страничен ефект на ВХ върху ДДС-дупката.
8. Производството, доходите и капацитетът за генериране на БВП на икономиката са напът да намалеят. Максималната степен на икономически растеж, която е изложена на риск за 2026 г., е равна на сумата от новите данъци върху труда (СО), наложени на 1.9 милиона служители в частния сектор, която е равна на 595 715 144.70 евро или 0.496% от прогнозирания БВП за 2026 г. (120.1 млрд. евро).
9. Тези последствия от тази особеност на бюджетните закони за 2026 г. са лесно предвидими и могат да бъдат поправени без допълните отрицателни въздействия върху фиска, но с положителни за икономиката като цяло.
10. Възможностите за коригиране на тази ситуация са лесни за прилагане, полезни за всички, но и несигурни. В един идеален свят те са следните:

а. Да се ограничат необоснованите увеличения на разходите в бюджета за 2026 г.

б. Да се прекратят усилията за увеличаване на СО, които не помагат дори на НОИ. [15]

в. Да се увеличат законните възможности за частния сектор да спестява от ДД и СО чрез системата за фиксирани разходи до около 1% от БВП (1.2 млрд. евро), като този критерий за обем на ВХ се запази в средносрочен план до 2028 г.

г. Междувременно да се предприемат други отдавна отлагани реформи, които увеличават натрупването на капитал в секторите, базирани на спестявания (пенсии, здравеопазване и образование), и да се намали намесата в политическите и икономическите процеси, които изискват подкупване на много „държавни управленски“ позиции в публичната администрация.

[1] Виж: https://besco.bg/bg/blog/stanovishche-otnosno-proekt-na-zakona-za-drzhavniya-byudzhet-na-republika-blgariya-za-2026-g?fbclid=IwY2xjawN-XsNleHRuA2FlbQIxMABicmlkETBiTm5HUjFGaGdaYXdLd1hVc3J0YwZhcHBfaWQQMjIyMDM5MTc4ODIwMDg5MgABHmxeenhHwUZ-N2ll45VPkAWYIl0JBv-j2OaLzBPItaSW_aYUYISli2W3Jh9t_aem_S-6o4G5vm9kHAFj2kM1uWw

[2] Виж: https://ssibg.org/%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%b8%d1%89%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d1%81%d1%81%d0%b8-%d0%bf%d0%be-%d0%bf%d1%80%d0%be%d0%b5%d0%ba%d1%82-%d0%b7%d0%b0-%d0%b4%d1%8a%d1%80%d0%b6%d0%b0%d0%b2%d0%b5%d0%bd/

[3] Тези данни са достъпни на: https://www.nsi.bg/en/statistical-data/253/798 л

[4] Виж EUROSTAT, LCI и съответната статистика на: https://ec.europa.eu/eurostat/databrowser/view/lc_lci_lev/default/table?lang=en

[5] Данните на НСИ са тук: https://www.nsi.bg/press-release/indeks-na-razhodite-za-trud-8793

[6] Виж: https://www.nsi.bg/statistical-data/170/549 (не са посочени данни за работещите на МРЗ в сектор „държавно управление“.

[7] Виж: https://www.nsi.bg/statistical-data/179/570 .

[8] Определение на ОИСР: “съотношение между размера на данъците, плащани от средностатистическия несемеен работник (несемеен човек със 100 % от средния доход) без деца, и съответните общи разходи за труд за работодателя”.

[9] Тази стойност е приблизително равна на 4.5 дена изчистено от инфлация медианен доход насочен към потребление на човек от населението България за 2025 г. Увеличението за последните десет години е над три пъти. Данните са достъпни тук: https://ourworldindata.org/grapher/daily-median-income?tab=line&country=~BGR&mapSelect=~BGR

[10] Обща картина на положението региони, области и отрасли дава: Васил Минков. Средната заплата расте с 12% на годишна база. Капитал, 13 ноември 2025 г.: https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/pazar-na-truda/2025/11/13/4851800_srednata_zaplata_raste_s_12_i_dostiga_2549_lv/.

[11] Виж например обзора на старите изследвания ефектите разширяването на квотата до 2017 г. в: Стоян Панчев, Красен Станчев и Аркади Шарков. Проучване на пазара на ваучерите за храна в България. (Състояние на системата, социално-икономически въздействия и перспективи за либерализация). София, ЕКИП, Септември 2018, с. 17-24: https://ekipbg.com/wp-content/uploads/2019/02/Krasen_Stanchev_Food_Vouchers_quotas_2017_BG_EKIP_Logo_Stoyan_Arkadi-1.pdf

[12] Това не е общата сума на средствата сенчестата икономика, която включва цялостното неспазване на данъчните задължения и незаконните доходи и приходи, парите от които свободно се обслужват от банки и други финансови институции. Това е кешът, чиято сума показва само ефекта от използването на ваучери.

[13] Виж: Vat Gap in the EU: 2024 Report, Brussels, Publication Office of the EU, 2024, р. 274: https://op.europa.eu/en/publication-detail/-/publication/298d43e2-bd28-11ef-91ed-01aa75ed71a1/language-en. През 2021 г. само Ирландия, Естония, Финландия, Австрия и Швеция имат по-незначителни, но в общи линии сравними с България „ДДС дупки“.

[14] Виж: Report on labour shortages and surpluses: 2024, Luxemburg, European Labor Authority, 2025, p.16: https://www.ela.europa.eu/sites/default/files/2025-06/EURES_Report_on_labour_shortages_and_surpluses_2024.pdf .

[15] Вижте многократно препубликувания анализ на тази тема на старшия икономист от ИПИ Адриан Николов: https://ime.bg/articles/rystyt-na-osigurovkite-kato-retsepta-za-bednost-i-siva-ikonomika/ .

Материалът Ваучерите за храна: нужният инструмент за ремонт на проектобюджета е публикуван за пръв път на Икономически живот.