Хърватия и България в очакване на еврото

По време на тревожния спад на БВП на Европа (12.1% в еврозоната 11.9% в ЕС) и между дебатите за следващия 7-годишен бюджет на ЕС, Механизма за възстановяване и устойчивост и (монументалната, но не толкова добре позната) пандемична спешна програмата за изкупуване на дългове от ЕЦБ, специфичните за отделните страни промени в институциите на ЕС останаха почти незабелязани.

На 10 юли ЕЦБ приветства България и Хърватия за присъединяването им към ERM2, популярно известна като „чакалнята на еврото“.

Това е първото след последното разширяване на ERM II през 2004-2005 г., тогава свързано най вече с присъединяването към ЕС на бившата комунистическа Европа, а и след Brexit, това са единствените две държави, които поискаха да се присъединят (през 2018 и 2019 г.) и се присъединяват към Механизма и абсолютно първите страни, които не членуват в Еврозоната, но приемат безрезервно сътрудничество с банковия съюз и Надзорния съвет на ЕЦБ. Г-н Андреа Енрия, ръководител на този съвет, оцени този акт като като „важен етап в историята на банковия съюз, тъй като той разширява обхвата си извън страните от еврозоната“ и дори изтъкна, че Единният надзорен механизъм на ЕЦБ е „поласкан“ от това развитие на нещата.

По-големите икономики – Чехия (1.6% от БВП на ЕС през 2019 г.), Дания (2.2%), Унгария (1%), Полша (3.8%), Румъния (1.6%) и Швеция (3.4%) избраха друга политика и продcлжават да изчакат извън „чакалнята“, въпреки че биха могли с по-малко от България и Хърватия проблеми да се присъединят към Зоната. Делът на България и Хърватия е един и същ – 0.4%.

Различни отправни точки

Решението на България да кандидатства за разменния механизъм бе взето след мълчаливо, но силно и продължително колебание, за което обръщаха внимание само специалистите и непосредствено заинтересованите – банките и финансовия сектор (вероятно без някои български собственици) и чуждестранните инвеститори. За политиците чакалнята може да бъде извинение за по-стриктен надзор спрямо институциите, които им се изплъзват от наблюдение. (Тази перспектива не засяга ББР, при която стимулите са по-скоро в обратната посока.)

Хърватия през последните десет години винаги е разчитала на ЕС за подкрепа на платежния си баланс. Причините са две и са от времето преди и след рецесията от 2008 г. , която там продължава пет години – спад на БВП за онзи период от 12% и износ на капитали от банковата система (състояща се предимно от слотове на чуждестранни институции), които са равни на около 14% от БВП. В първата година след членството на страната в ЕС (2014 г.) брутният държавен дълг нараства с 20% от БВП спрямо 2011 г. (от 64.4 на 84.7%), а безработицата е 17% от активното население.

Банковата система на България в сравнение с тази на Хърватия е стабилна, практически не е засегната от рецесията на 2008-2009 г. Причината е в системата на валутен съвет, политиката на БНБ по отношение на минималните задължителни резерви от 2007 г. и в обстоятелството, че чуждестранните банки тук не са клонове, а местни юридически личности. Това добре се вижда по средно по-добрите (макар и с без драстични разлики) показатели на банките, които са гръцка собственост по онова време.

Динамиката на дела на необслужените кредите в портфейлите на банките на двете страни за периода 2014-2019 г. е приблизително една и съща  – свиването на този дял от около 2.5 пъти. В началото на периода не малко страни (сред тях Ирландия, Португалия, Словения, Румъния и Унгария) са в по-неблагоприятно положение от България и Хърватия, но към неговия край се справят по-добре. Доколкото може да се съди по оценките на ЕЦБ и други източници, проблем в това отношение в Хърватия са бавните съдилища, а в България – нездравословните идеи за промени в принудителното изпълнение по ГПК, периодично възобновяващите се идеи за защита на длъжниците, отлагането на електронните търгове на вземания и на доброволното изпълнение. (Това положение поражда стимули за продажби на големи пакети такива кредити на колекторски фирми и липсата на търгуемост на вземания. Последното на няколко пъти е посочвано като недостатък на системата от ЕЦБ.)

Страните се различават по своята парична политика.

Обменният курс на българския лев към еврото (1,95583) е наследство на фиксирането му към Немската марка през 1997 г., което пък, заедно с превръщането на БНБ във валутен съвет, е реакция на политическата зависимост на централната банка и хиперинфлацията от 1996 и началото на 1997 г.

През декември 2019 г. обществеността у нас бе разтревожена от проект за изменение на закона за БНБ, който не споменаваше разменния курс от 1997 г. Тя подозираше, че валутният курс ще бъде манипулиран, така че спестяването им да загуби стойност. След броени дни парламентът взе предвид  общественото мнение и поправи грешката. Това доведе до едностранния ангажимент на България да запази договора си за валутен борд в рамките на ERM II.

Хърватската куна плава около 7.53450 към еврото в рамките на стандартния пояс на флуктуации от (±) 15%.

На 5 юли в Хърватия се проведоха общи избори, управляващата партия увеличи парламентарното си присъствие и нямаше въпроси за съставяне на правителство с консервативни фракции. ЕС и Еврозоната не бяха актуални теми в кампанията, доминирана от политическата критика на действията по повод COVID-19, различни възгледи за историческите събития, правата на малцинствата и абортите.

В този контекст много детайли останаха недоизказани и необсъдени. Правителствата и на двете страни продаваха на публиката присъединяването на към ERM II и Банковия съюз като стимул за продължаващи реформи, а в България и като достъп до нови трансфери „от Европа“ (което по тази линия е невъзможно) и като „укрепване на валутния съвет“.

Последният аргумент остана не съвсем анализиран в подробности. Но едни от най-задълбочените публикации бяха тези на Гарабед Минасян, Стив Ханке и Тодор Танев в „Икономически живот“. (Предполагам, че дебатът тепърва предстои.)

Специфични обстоятелства

Ангажиментите на двете страни по повод Банковия съюз и „чакалнята“ са първи житейски тест за новите „Допълнителни фактори“, въвеждащи на практика нови изисквания за преценка на това дали дадена страна е готова за приемане на еврото.

Колегата Калоян Стайков от ИПИ направи бърз преглед на тези ангажименти и ги оцени относително оптимистично именно като ангажименти за структурни реформи. Според мен обаче внимателният преглед на житейския и политически контекст не внася особена яснота нито по повод какво, нито по повод как следва да се извършат тези реформи. Това е видно дори само от прегледа на обстоятелствата в двете страни. (Отделна тема е какви развития предстоят в самата Еврозона.)

Нека пак сравним списъка на ангажиментите, както са представени в комюникетата на ЕЦБ.

„Допълнителните фактори“ са разгледани по-подробно за страните извън Еврозоната в Конвергентния доклад за 2020 г. на Европейската комисия (ЕК), всъщност на Генерална дирекция „Икономика и финанси“. Конвергентният доклад на ЕЦБ за 2020 г. е публикуват на същата дата (10 юни). Той има по-технически характер и бе използван в статията на Калоян Стайков. Според мен за разбирането на контекста докладът на ЕК е по-важен, тъй като за някои от изискванията към (ангажиментите на) България ЕЦБ няма пряк механизъм на въздействие и проверка. (Между другото комюникетата се препотвърждават и от ЕК, а решенията се вземат от Съвета на ЕС.)

Прегледът и на двата доклада показва, че „банковият надзор“ е включен вероятно с техническа мотивация – официалното надзорно сътрудничество ще започне през октомври. В края на юли ЕЦБ добави две допълнителни (кибер-рискове и надзор върху консолидацията на банките) към първоначалните пет области на надзор (цялостен бизнес модел, проблеми с управлението, кредитни кредити, операционен риск и мониторинг на капитала и ликвидността).

Хърватия е единствената държава извън евро с напълно съвместима рамка на централната банка. По отношение на България докладът на ЕК отбелязва, че правната възможност за обмен на информация между изпълнителната власт и централната банка може да се използва като канал за политическо влияние. А докладът на ЕЦБ дава списък на законовите текстове, които България следва да промени.

Коментарите за макропруденциалността на управлението на икономиката бяха смекчени от ЕК за Хърватия и вдигнати за България от ЕЦБ, но изглежда са изброени и също по технически причини: никой не знае със сигурност какво ще е отрицателното икономическо въздействие на COVID-19 до края на годината.

За първото тримесечие на 2020 г. България и Хърватия регистрираха икономически ръст спрямо същото тримесечие на м.г. от 2.4 и 0.3% от БВП. Всъщност всички държави извън еврото, с изключение на Чехия, отчитат положително развитие по този показател (Румъния – 2.7%, Полша – 1.7%, Унгария – 2% и Швеция – 0.4% от БВП). В Зоната ръст за този период се наблюдава в Ирландия – с 5.3%, Литва – 2.4%, Словакия – 1%, Кипър – 0.8% и Малта – 0.7% от БВП. (Но за нито една от изброените тук страни няма данни за второто тримесечие, те ще са налични през Евростат едва в края на този месец.)

Хърватската централна банка се ангажира да подобри Директива 2015/849 на ЕС срещу изпирането на пари. Изглежда, че до известна степен проблемът е в цялостното събиране и отчитане на статистически данни, както и вътрешната корупция, укриването на данъци и икономическата престъпност, от които поне политическата корупция изглежда, с един бивш премиер в затвора, добре преследвана и наказвана. Тук измененията в Директивата от 2018 г. не са транспонирани. Но може да се очаква, че при приблизително 90% чуждестранни клонове от банковата система в страната основните правила се спазват.

Относно България: „трябва да бъдат разработени и изпълнени действия за ефективно прилагане на рамката за борба с изпирането на пари от задължените институции“. Но страната е първата, която включи в националното законодателство добавките от 2018 г. Особеното е, че изискванията за “прозрачност на реалните собственици” на фирми и акционерни дружества тук се прилага, за да се блокират преки чуждестранни инвестиции от редовни компании. По важното е, че у нас почти никой не спомената този особен маниер на прилагане на законодателството на ЕС (всъщност не само в тази област) и едва ли някой може да събере информация и подробно да анализира този феномен и неговите последици. Засега той не е назован нито от ЕК, нито от ЕЦБ.

Специален ангажимент е подобряване на небанковия финансов надзор. Това многократно повтаряно изискване е най-вече заради това, че три български автомобилни застрахователи постоянно не успяват да покрият щетите в чужбина; една от тези компании е отговорна за повече от 90% от този провал. Очевидно е закриляна от КФН, а загубите вероятно се покриват от резервите на целия отрасъл. Докладът на ЕЦБ всъщност казва, че такива компании трябва да представят нормални финансови отчети. Но цялата работа, доколкото разбирам, не може да не влоши качеството на общия надзор и да не е във вреда на гражданите и фирмите в страната. Този проблем не е ясно посочен, нито в тези, нито в годишните обзори на Европейската асоциация на застрахователите. Нищо чудно да се окаже, че чуждестранните компании се въздържат или да навлизат в страната, или да разнообразяват своите продукти.

Изглежда, че регулаторната и административната тежест в Хърватия се е увеличила след присъединяването й към ЕС: през 2006 г. тази страна бе първата в Европа (но след България), която приложи на практика т. нар. „регулаторна гилотина“ (на хърватски бе измислен специален термин – „HitnoRez), нейният пример бе използван и в много други страни за справяне с тежестта на квази данъците и разходите за работа с правителството.

В България положението в тази област също се влошава, но това не е споменато в докладите.

Специфични за България са сегментите на процедурите по несъстоятелност и на държавните предприятия (ДП). И в двете страни тези процедури са по-проблемни при държавните предприятия, а не толкова с частния сектор или банките.

През 2019 г., но особено през 2020 г., правителството в България планира създаването (в допълнение към сектора на природния газ и електроенергията) на повече ДП в лотарийния и хазартния отрасъл, ВиК и продажбата на петролни продукти на дребно, като всички тези отрасли са достатъчно конкурентни само по себе си.

И двете страни обещават да приведат в съответствие своите регулации и практики по повод ДП с „Насоките на ОИСР за корпоративно управление на държавните предприятия“ от 2015 г. Внимателният им прочит обаче не показва какво може да накара властите в дадена страна да управляват тези предприятия в обществен интерес. Поне България се държи засега напълно противоположно на препоръките на ОИСР в тази област.

Изключително специфично за България въз основа на горепосочените наблюдения е следното очакване на ЕЦБ: „България ще продължи да прилага всеобхватни реформи в съдебната система, борбата с корупцията и организираната престъпност в България, с оглед на тяхното значение за стабилността и целостта на финансовата система„.

Кои точно реформи са започнати в тези области и се имат предвид в комюникето на ЕЦБ за България? Да вземем за пример прокуратурата – промените в Конституцията по повод отстраняването на главния прокурор, политическите назначения на 45 на сто от членовете на ВСС, или обрастването на прокуратурата със специални органи, а на наказателното право и процес с изключения и/или фигури на наказателното дело от преди 1989 г.

Какви изводи можем да направим от досегашния опит

Независимо от поздравления на г-н Енрия комбинираният БВП на България и Хървания за 2019 г. е 0.8% от БВП на ЕС, приблизително колкото делът на Словакия и 1% от БВП на Еврозоната.

Много от изискванията (или ангажиментите) далеч не са перфектни в самата зона.

Да вземем случая с Wirecard в Германия: измамата прилича на тази в случая с Енрон и е оценена на около 2 млрд. евро. Това е сума, която е с 25% по-голяма от брутните застрахователни премии за 2019 г. за цялата българска застрахователна индустрия (изчислена от Fitch). Истинският проблем е, че в България едва ли някой, от страх от лична отплата, е достатъчно смел да спомене компаниите, които корумпират надзора.

От друга страна не е сигурно, че в някакъв момент злоупотребите в България няма да се окажат или много малки като размер, или изобщо под прага на внимание на каквито и да са институции на Еврозоната или ЕС.

Въпросите на банковия надзор на двете страни са много различни. Последното проучване на банковия сектор на ЕБВР за 2017 г., както стана дума, заключава, че в Хърватия „банките са конкурентоспособни, но съдилищата са бавни“.

Що се отнася до България, диагностиката на ЕБВР в края на 2019 г. заяви: „Регулаторната и надзорната рамка следва правилата на ЕС, но прилагането може да бъде по-засилено“.

И двете страни преминаха прегледите на ЕЦБ за качество на активите (AQRs). Хърватските (от пет най-големи и чуждестранни) банки бяха финализирани през юни 2020 г., без препоръчани действия. Българският AQR на шестте най-големи (но три местни) банки бе завършен през юли 2019 г., дефицитът по капитала беше идентифициран с четвъртата (262,9 млн. евро) и шестата (51,8 млн. Евро) – и двете местни; набирането на свеж капитал за тях беше поставено като предварително условие за присъединяване към ERMII.

Последва интересно развитие: по-малката банка събра необходимия капитал; по-голямата през декември 2019 г. намери купувачи за частно пласирани свои акции, но сделката беше блокирана от КФН през февруари 2020 г., защото тя не одобри перспективата за продажбата. Банката не бързаше да търси нови купувачи по напълно разбираеми, предполагам, вътрешни съображения, продаде само относително голям пакет от необслужени кредити и капитализира печалбите си за 2019 г. (приблизително 65 млн. евро). Правителството се втурна в ERM и единственият начин това да се случи към началото на юли бе да се уреди притежаване на миноритарен дял чрез държавната ББР. Процесът приключи преди очакваното решение за „Чакалнята“.

Новосформираният Европейски банков орган не успя да види през 2014 г. уникалната за европейската практика ликвидация на привидно платежоспособна банка – КТБ). КТБ по-рано беше капитализиран чрез политически услуги (прехвърляне на сметки и банкови договори на държавни предприятия, обслужване на държавни проекти, политически привилегировани клиенти  и т.н.), но и подложена на тревожни за вложителите действия на властите, включително разследване от главния прокурор (въз основа на твърдения от един от предпочитаните клиенти на банката).

Случаят с КТБ е важен в две отношения: той оправдава особената насоченост на ЕЦБ към България, но също така демонстрира, че никакъв надзор не може да бъде ефективен, ако възникнат проблеми от политически организирани действия или зависимости, договаряни „на кафе“ между местни бизнесмени и политици. Последните са по-склонни да се извършват по повод институции, които са местна, а не чуждестранна собственост. В България това неведнъж е водило до ропот от страна на посланици на страни членки на ЕС.

Това са само три от „Допълнителните фактори“.

България особено, но и Хърватия, доказват, че предположенията, възложени на тези фактори изтласкват класическите критерии за членство в еврозоната.

Хърватия се представя по тези критерии много по-лошо от България от момента, в който се присъедини към ЕС, особено по отношение на бюджетния дефицит и държавния дълг: За 2020 г. прогнозният дефицит е 7.1%, държавните разходи – 53.4% от БВП (от които плащането на лихви по дългове на правителството – 2.1% от БВП) и брутен държавен дълг – 88.6% от БВП (от 2013 г. той е под 75% от БВП само през 2017-2018 г.).

България не отговаря на критериите за инфлация (поради общ ръст на доходите и политически мотивирано увеличение на заплатите и пенсиите), но е единствената държава с бюджетен дефицит под 3% в ЕС, държавните разходи са 42% от БВП, лихвените плащания – 0,6% и брутният държавен дълг при 25.5% от БВП (за последните десет години той винаги е бил под 30% от БВП).

Замяната на класическите критерии с мониторинг на „допълнителните фактори“ може да се мотивира от своеобразен предохранителен принцип – да не се допускат мътни политически практики в Еврозоната. Но изглежда не е възможно ЕЦБ или Европейската комисия да могат ефективно да следват тази програма.

Имате възможност да подкрепите качествените анализи, коментари и новини в "Икономически живот"