Според него коефициентът на общата смъртност в България за настоящата година ще бъде между 1.74-1.78%, което вероятно ще бъде световен рекорд в статистиката на ООН за изминалото десетилетие на XXI век.

По думите му, той прави този опит за оценка, защото пораженията, дори така непълно оценени, трябва да се познават от участващите в обществения дебат.

Костов стъпва на следните данни:

На 30 ноември директорката на „Демографска и социална статистика“ в НСИ Магдалена Костова прогнозира общата смъртност през тази година да достигне 120-125 хил. души. Две седмици по-късно, на база отчетите за седмична смъртност, можем да очакваме, че вероятно числата ще бъдат между 121.2-123.7 хил. души. НСИ напомни, че средно в последните 10 години са умирали 105-108 хил. души.

Анализаторът прогнозира показателя за 2020 на базата на коефициента на общата смъртност – 1.55% от 2019. Без епидемията от COVID-19 и при всички останали равни с 2019 година условия, починалите в 2020 би следвало да бъдат 107.7 хил. души. Вижда се, че страната ще загуби повече между 13.5-16 хил. души съответно при оптимистичната и песимистичната прогноза.

Прогнозите сочат, че в 2020 коефициентът на общата смъртност в България ще бъде между 1.74-1.78%, което вероятно ще бъде световен рекорд в статистиката на ООН за изминалото десетилетие на XXI век.

Иван Костов препоръчва „последното угнетяващо обстоятелство да бъде прочетено и възприето“:

• от институциите, които твърдят, че управляват здравната криза,
• от тези, които твърдят, че няма епидемия или че Covid-19 е обикновен грип,
• от тези, които не спазват препоръчваните мерки за защита;

Анализът му продължава с прогнозата за починалите от COVID 19, базирана на двуседмичния им среден брой, която показва около 8 хил. души в края на 2020. Заедно със 107.7 хил. се получава около 115.7 хил. души, починали вследствие на причините, действали през 2019 и поради епидемията. Следователно, могат да се очакват между 5.5-8 хил. души необяснени случаи. Т.е. такива, които се дължат на засега неизвестни причини. Необяснените ще бъдат между 169-200% повече, отколкото е прогнозата за загубите вследствие на COVID-19.

Иван Костов настоява институциите да обяснят, на какво се дължи посоченото много по-високо нарастване на общата смъртност, отколкото това от епидемията.

Според него причините следва да се търсят в:

• недостоверността на статистическите данни – възможно е да са починали повече хора от епидемията, отколкото отчита Единният информационен портал;
• липсата на доверие в здравната система и в злополучни опити за самолечение;
• дезорганизацията в болничното здравеопазване, което не е предотвратило летален изход от други заболявания, поне така, както е успявало да го прави в предните години;
• лошият здравен статус на българското население в началото на епидемията, за който алармираха редица медици и чието подобрение така и не стана политическа цел.

Материалът Иван Костов прогнозира рекордна смъртност и търси отговори от институциите е публикуван за пръв път на Икономически живот.

По думите му:

„Законопроектът за бюджета за 2021 г. разрушава 23-годишен политически консенсус за финансовата стабилност на страната. Нека да ме чуят добре тези, които го правят. Фактите сочат, че тя беше постигната от управлението на Обединените демократични сили от 1997-а година. Сегашният финансов министър Кирил Ананиев беше зам.-финансов министър по това време и отлично знае какви лишения и трудности сме преодолели, за да изведем страната от финансовата катастрофа на управлението на Жан Виденов. Не знам защо сега се е съгласил да дестабилизира в такава степен бюджета на страната“.

Според Костов пандемиите са еднократни процеси, независимо колко време продължават, а на еднократен процес се отговаря с еднократни извънредни разходи, каквато е мярката 60 на 40:

„Има епидемична обстановка – има мярка, няма епидемична обстановка – няма мярка. Повишават се постоянно разходи в бюджета – за пенсии, за социални. Това е недопустимо като отговор на извънредни обстоятелства на епидемията. Тези недопустима разходна политика ще доведе до прекомерен структурен дефицит. Това бързо ще увеличи дълга на страната, а с него и лихвените разходи за обслужването му. Държавата ще стане по-слаба и с по-ограничени възможности“.

Иван Костов се присъедини към множеството, което свята, че истинската причина за планираната финансова дестабилизация е подготовката на управляващите за предстоящите парламентарни избори.

Материалът Иван Костов се чуди какви ги върши Ананиев с Бюджет 2021 е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Продължение от първата част…

В последната, перестроечна фаза на комунизма езиците започнаха да се развързват, критиката стана словесно по-остра и дръзка. Поради интелектуалната и образователна основа обаче, тя продължаваше да стъпва върху слабо познаване на световния контекст и неразбиране развитието на икономическата теория. За нашата малка група „метежът“ бе до голяма степен личен поколенчески реванш. Кръгът ни беше достатъчно наясно за мисловната стерилност на своите учители (критичност към тях бе развил още от студентските години), но не притежаваше дълбоки „пазарни“ опори. Ето защо критичният перестроечен патос раждаше понякога словесно красиви и изискани, но практически и теоретично неиздържани анализи и визии за бъдещето.

Костов беше част от този „додемократичен“ научен ландшафт и един от неговите забележими представители в средата на икономистите. В същото време, за да се разбере личността, трябва да се прибавят допълнителни щрихи. Преди всичко, по силата на характерологични особености, по-яркото му присъствие се дължеше не толкова на теоретична и ерудиционна дълбочина, колкото на припламващите ефектни и емоционално защитени твърдения. Като всяка искра, те не бяха дълговечни: в интелектуалната му биография могат да се проследят твърде много прескачания от теза на теза, от авторитет на авторитет, от метод на метод. Изграждането на „кумири“ беше типично за него, като то приемаше най-различни форми – моментно „преклонение“ пред човек, увлечение по метод, съзерцание на текст, бил той от Маркс, от художествената литература или експертно-икономически… Това, донякъде обичайно за възрастта, отношение беше съпроводено от остра нужда за самовнушение и за демонстрация (пред себе си и пред околните) на искреност в увлечението. То водеше до изграждане на мисловни конструкции, които за момента го обсебваха напълно. А емоционалната наситеност, раждаща неведнъж действително оригинално разбиране, беше едновременно ограничена и ограничаваща. Ограничена, защото се развиваше в саможивата интелектуална среда на „българо-съветската“ (по сполучливия израз на Боян Славенков) икономическа теория. „Отвъдният“, западният свят, където икономическата наука се движеше безпрепятствено и по собствената си логика, му беше недостъпен. Ограничаваща, защото предполагаше – и същевременно стимулираше – повърхностно познание. Кумирите бързо се сриваха, методите се сменяха, тезите по-скоро се променяха и погребваха, отколкото развиваха, афектираните пристрастия гаснеха, за да отстъпят на нови, идейните конструкции често се подменяха с нови и също толкова обсебващи. Въпреки формалното математическо образование, например той не интериоризира съответния начин на мислене, с неговата скрупульозност и вътрешна логика. Математиката беше орнамент, тя не се превърна във философия и език на икономическия анализ. Повърхностност прозираше още в пренебрежението към детайла (или неща, които му изглеждат детайли) и към строгостта/доказуемостта на отделни твърдения или на цели схеми, в несъобразяване (от непознаване или от небрежност) със съществуващо научно знание по въпроса. За същото говореше склонността, скрито или явно, да се „политикономизират“ (т.е. „хегелианизират“) проблеми, които необременената икономическа теория традиционно разглежда в позитивистки дух (Този порок за кратко, за по-дълго или завинаги съпътстваше всички нас, образованите в калъпа на каноничната политическа икономия).

В социален план Костов бе от напористите и амбициозни личности, които с воля и стръв търсят вертикална мобилност. Добре известно е, че именно този типаж задвижва видимите пластове на обществото, привнасяйки виталност с всички нейни съпътстващи положителни и отрицателни заряди. Стартовата позиция – при интелектуалните и личностните му заложби – предопределяше социално „изкачване“. А в някогашната задушлива идейна и институционална обстановка, предлаганата перспектива се свеждаше до етапите на разчертаното академично поприще, до партийните структури или до комбинация от двете. Доколкото трябваше да преодолява истинска и сериозна изходна неравнопоставеност, Костов имаше мотивацията да преследва тези цели, заплащайки разнообразна цена. Кандидатстването му в партията е незаслужено надценяван момент в това отношение – стъпката, при определена благосклонност, може да се впише в обичайната битова реалност на времето. По-важни са други, не толкова известни крачки, лишени от ритуалната (и затова до голяма степен безсъдържателна) символика на „кандидатстването“, но очертаващи по-съществени черти на характера. Така например, той приемаше по един или друг повод да чиракува около псевдоинтелектуални „авторитети“, които имаха солидна позиция в официалната „научна“ йерархия или в локален (служебен) план. Доколкото тези фигури бяха откровено натоварени с най-одиозното, на което публичният образ на Костов като нестандартен икономист противостоеше, той трябваше да намира (само)оправдания. Това правеше, впрягайки споменатото силно самовнушение, с което изграждаше приемлив за себе си морален комфорт. Друг път провеждаше „оправдателна кампания“ към най-близката идейна среда. Тези защитни реакции бяха възможни поради посочената безболезнена (но винаги демонстративно убедена) смяна на кумири, тези и идеи.

Кръгът, който споменавам (ядрото му е още от студентските години), беше формираща сила за всеки от нас и инстанция, която поставяше летвата. Той поддържаше съревнователност, подгряваше критичния плам, произвеждаше (понякога блестящи) фойерверки в анализа на отделни текстове, на цели теории, или – през годините на перестройката – на статистически видимата икономическа действителност и на стопанската политика. С него са свързани хубавите и значими за нас интелектуални спомени от онези години, оцветени в общата тоналност на епохата. Неформалните „членове“ на кръга бяха различни по характер, нагласи, чувствителност, идейна ориентация, социално минало. До 1989 г. помежду ни дори не се налагаше да говорим за (научен) морал в прав текст, тъй като той се изграждаше на живо, в хода на общуването. Висшият императив беше ясен, прост и силно обединяващ – максимална критичност и различимост от предходните поколения. Моралният проблем възникна, когато – след промяната – от общността вече се очакваха не само научни упражнения, а публични позиции и действие. Новата ситуация отприщи различаващите се по-дълбоки мотиви и цели, като разпадането дойде „закономерно“: разлоът протече с известни изблици на драматизъм, но в крайна сметка (и от разстоянието на времето) беше напълно логичен.

Това въведение тук е нужно, за да се разбере по-добре последващата траектория на Костов. Нека повторя, че през 1989 г. въпросният кръг нямаше готова, цялостна и непротиворечива пазарна програма. Представите бяха, в една или друга степен, книжни като единствено В. Антонов беше оразмерил впечатляващо точно бъдещия макроикономически шок, предвидил и нахвърлил важни предстоящи стабилизационни стъпки, разкритикувал безкомпромисно стопанското мислене на панически мимикриращата върхушка. Тази ярко открояваща се и самотна позиция не беше плод на моментно откровение, а синтез на целенасочено теоретично усилие от предходните години.

Поради собствената си затвореност към Запада, Костов беше слабо убеден (теоретично и познавателно) „пазарник“. Неговите нагласи излизаха наяве многократно, особено през първите години на прехода, в рецидиви, лапсуси и съзнателни решения. През периода на управлението му въпросните черти бяха донякъде приглушени и подчинени на принудата от общуването с външния свят. Но „неорганичният му либерализъм“ остана да прозира, като се започне от лични изяви (на които придаваше изразителни нюанси и колорит) и се стигне до икономическата политика, където отколешната му представа за „силна държава“ се проявяваше в общата нагласа и в детайлите на предприеманото от изпълнителната власт. По най- обобщени измерители, като фискалното бреме или преразпределителната тежест на бюджета в брутния вътрешен продукт, неговото правителство не придаде на икономиката „либерален“ вид, а напротив, остави я сред по-регулираните икономики в преход. А преобладаващото излъчване на посланията му се родееше – за да използвам отново най-честата референция в тази книга – с френския етатистки модел и с риториката на стандартния френски политик.

И така, общественото мнение свързва Костов с промени, към които няма вътрешно разбиране и убеденост. Той сложи например начало на присъединяването към Европейския съюз (ЕС), въпреки че Европа (и изобщо общуването със света) не са му пристрастие или приоритет. Започнал от (и запазил) латентно недоверие и неразбиране към „външното“, той се превърна в апологет на „европейския проект“, провъзгласявайки всеки акт на своето правителство за „европейски“. Метаморфозата обаче беше повърхностна и настъпи (в началото на 90-те години), едва когато стана очевидно, че външният фактор е първостепенен инструмент на власт. По същия начин Костов „обърна“ собствеността в България въпреки дълбоките си подозрения към пазара и етатистките си нагласи. Промяната настъпи (освен поради натиск от чужбина), защото си даде сметка, че прелом в приватизацията може да бъде осъществен като стегнато партийно-държавно начинание, като публичен израз на концентрирана държавно-партийна власт. Приватизира след цялостно апаратно-административно кадруване (неминуемо умножаващо потенциала за корупция), масовизирайки процеса чрез наследената от едно социалистическо правителство формула на РМД. Не е случайно, че в крайна сметка много от плодовете на този процес бяха събрани отново от някогашната – обиграна в апаратни ходове и разполагаща с ресурс – късно-комунистическа върхушка. Възможно е у нас това да е бил единствено възможният начин, но за Костов по-важен беше не резултатът, а поводът една промяна да се проведе „ръчно“, по план, със система, под контрол. С умисъл (и със знание за обратното) той подхранваше някогашния мит, че държавата може да бъде неутрална и да се постави над всички, за да внася ред. По този начин – след безвремието от първите седем изгубени години на прехода – се прокарваше удобното за всеки управник виждане, че напредъкът към „модерен“ либерален капитализъм минава през засилване на държавата. От подобно послание публиката и управляващите са готови да чуят само края. То се възприема лесно в общество, където мярата между либерализъм и крайна слободия, между благоразумно затягане и краен деспотизъм винаги е била трудно различима. Възприема се без съпротива и от „елита“, когато реформи се правят отгоре, с „просветителски“ напън на властта.

Именно прагматизмът и опортюнизмът на Костов го направиха особено адекватна фигура за прехода. В него той проявяваше качествата си отпреди 1989 г. – отново градеше кумири, (само)внушаваше си идейни схеми и без особена скрупульозност съобщаваше своето послание на обществото. Още при първи прочит много от икономическите му изказвания и аргументи не издържаха критика. Пазарната риторика съвсем не му пречеше да дава обещания от името на държавата, за които – при 70% частна икономика – тя не би следвало и да помисля. Или да застава зад волунтаристични политически документи (в стил „тезиси“), където се „гарантират“ темпове на растеж, заетост, работни заплати. Това далече не е негов монопол, но припомням, че тъкмо такъв вид политически трикове бяха на острието на критическия му (ни) хъс преди 1989 година. При това всички негови изказвания и аргументи (особено от по-ранните години на прехода) продължаваха да се поднасят с ореола на научно експертно знание, с театралната емоционална привързаност към тях като към нещо самоделно и самобитно. Тази поза работи, тя излъчва сила, воля и оригиналност, които внушават респект. В политиката повече не е и нужно.

Тук се проявява основополагаща личностна черта – вкусът към манипулация (друг израз на вкус към властта), към придаване съдбовен характер на собствените послания. Влияние и въздействие (съответно власт) се постигат особено успешно именно през месианство. Доколкото в случая ме интересува контрапунктът „наука – политика“, няма как да не подчертая, че стремежът към манипулиране определено не е в ценностната система на науката, за която са важни строгостта на метода и убедителността на доказателствата. Ако този стремеж се намеси прекалено силно в изследователското дирене, нещо не е наред с мотивацията: то се е оказало прикритие, а истинските мотиви бързо излизат наяве.

След началото на прехода, силната манипулативна жилка у Костов – прибавена към интелектуална артикулираност, която безспорно надвишава тази на голяма част от политическата класа – го превърна в ефективен и разпознаваем политик. До промяната тази черта не можеше да намери простор и да се развие отвъд относително тесен кръг или извън средата на студентите му, докато новите условия разкриха напълно свободен и широк периметър. Управлението му няма да се запомни с либерален оттенък. Той просто свърши онова, което на негово място, след финансовата криза и под натиска отвън, би направил всеки разумен политик, тъй като то представляваше необратимия тренд в нашата част от света. Осъществи го с летящ старт, яхвайки появилата се в точния момент и гарантираща успех идея за Паричен съвет. Дори това решение обаче взе след колебания, като пред действително трудните въпроси на пазарните реформи позицията му често беше двусмислена, компромисна или отстъпчива. Личната обагреност на мандата му идваше от „месианския“ стил, от вниманието най-вече към „едрото“: за Костов детайлът беше безинтересен, даже там да се криеше логиката на цялото начинание. Истински се пристрастяваше към „каузи“, които в представата му имат шанс да оставят „следа в историята“. Такива със сигурност не бяха „опазаряването“ и дерегулирането на икономиката, които са по-дълбоки, но прекалено делнични, „технически“ и отнемащи власт. Любими сюжети за персонална и за публична употреба, гарнирани при нужда с доза национализъм, бяха „европейската идея“, „Македония“, позиционирането на България в Балканския конфликт, „освобождението от МВФ“ (който го беше уязвявал и травмирал през цялата му предишна политическа кариера), „инфраструктурните“ (т.е. материално осезаемите, но социалистически мащабни) проекти, „епичната“ битка с неизтребимите призраци на историята… За нито една от тези каузи Костов не беше предварително подготвен, нито една от тях няма родословие в научното му минало. Подготовка не му бе и нужна, доколкото от значение за политици с неговия характер е да уловят, за да капитализират, „народната любов“. Нелогичните и противоречиви обяснения, неточните твърдения или недодялани действия губят значение, те остават подробности от пейзажа и „пяна на историята“. Много от това вече се беше случвало някога в по-тесен кръг…

Така опираме до общия знаменател между поне трима от четиримата български „професори – премиери“. Той е в месианското (нека бъде мегаломанско или грандоманско) фиксиране в „идеята“, т.е. в някакъв конструкт, който да изглежда достатъчно мащабен за тяхната амбиция, да е ефективен лост на манипулация и да дава достатъчно плътно усещане за власт. Поне отчасти тази обща черта се корени в „научния период“ от биографията им, който съвсем не е подготовка за по-експертно и просветено управление: както неведнъж става дума, личната идейна предистория е от минимално значение за разбиране на действията им. Макар много неща да разделят науката от политиката, между тях има и дълбинни допирни точки. Заниманието с наука таи изкушенията на егоцентризма, суетата, себичността, позата, мнителността… Все качества общи с развиваните от политиката и/или изпълнителските изкуства. И когато изследователското поприще се окаже тясно за тези черти, те лесно избуяват в политическото. „Професорите“, отдали се на политика са латентни политикани от първото си битие. При тях науката е била поле, в което съзнателно или подсъзнателно са търсели сродното „политическото“ начало, а не върховната самостойна ценност на обяснението. Останалото идва със силата на държавата. Веднъж оседлана, гледната й точка се налага от само себе си, обезличавайки идейното минало на този, който я ръководи. Държавата генерира своя визия. Дори дошлите на власт с най-„научни“ пазарни програми бързо се оказват в плен на нейната инерция и притегателна сила, като започват да произвеждат – понякога мимо волята си – държавно оцветена икономическа политика. Независимо от „входа“, по силата на мощна вътрешна гравитация, продуктът „на изхода“ обраства с антилиберални напластявания.

За Ал. Цанков „мисията“ е в изкореняването на земеделския режим и на комунистическата опасност. Б. Филов е мрачно обсебен от вяра в германската мощ и от очакваните й грандиозни проекции на Балканите и в България. Той е пропит и от типичната за съсловието на историците мания за национално величие. Изредените сюжети на Костов изглеждат по-разнообразни, но те са от същата материя и естество.

Сред „професорите на власт“ остава изключението, което потвърждава правилото. Клишето за Любен Беров в българската политика е за едно меко и безлично присъствие, използвано от икономическите акули за собствени цели. Но сходен е и образът му в науката. Той е типичният тих „събирател“ с необикновена продуктивност, позволяваща му да влезе във всяка проблематика. Цената за това равномерно и неуморимо трудолюбие е липсата на яркост, отсъствието на изненади и на по-запомнящи се тези сред иначе впечатляващо богатата фактология. Чисто биографично, траекторията на Беров също предразполага към отстъпки и към липса на ясно изразена волева линия: при социализма той (както мнозина) бе заложник на „вражеското“ си, „капиталистическо“ потекло, принуждавало го да изкупува разрешеното му положение в номенклатурата на официалната наука. Същевременно, през дългата си кариера професорът бе трупал (освен публикации) наблюдения, превръщащи го в житейски мъдър, отстранен свидетел на научния и обществения бит. Цялата тази предистория създава типичната компромисна фигура, която веднъж попаднала във властта не я използва, а съзнателно или несъзнателно я предоставя, за да бъде използвана от други.

Материалът Професорите на власт (Иван Костов, метаморфози) е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Краен пример за метаморфозите на „академичните хора“ при съприкосновение с властта дават броените случаи на „професорски“ правителства в българската история. Последиците от промяна в статута са „пропорционални“ на упражняваната власт: ако в държавния апарат се подвизават голям брой титуловани експерти, чиято интелектуална биография е интересен материал, то съсредоточаването на „цялата“ власт от премиера извежда проблема на друга орбита, доколкото именно той придава идеологията на следваната политика. Малко неочаквано е, но „професорски“ правителства в новата ни история се оказват само четири – тези на Александър Цанков, Богдан Филов, Любен Беров и Иван Костов, като в три от случаите те се водят от икономисти.

В случая интересът към една тъй специфична група е мотивиран не толкова от научната й биография, колкото от по-специфичните въпроси за съпоставимостта между изходната научна/догматична „платформа“ с провежданата икономическа политика, за съответствието между проповядваното/преподаваното от „професора“ и неговите дела, за общото в научната и политическата мотивация…

Не е трудно да се предположи, че в хода на това упражнение ще се установяват разминавания. Важни са, същевременно, причините за системните „уклони“ в една или друга посока: дали става дума за елементарен политически опортюнизъм, или за силата на обстоятелствата, която всъщност доказва безсилие на теорията? По-дълбоко проникване разкрива реликти на академичното минало в езика, поведението и посланията на „професорите“ на власт. Но може да се тръгне и по обратния път – в „научния“ им житейски период да се потърсят предвестници на битието им във властта. Любопитно е да се открои присъствието на тези фигури в социалната тъкан, да се проследи принадлежността им (афинитет или конфликти) към различни социални и интелектуални кръгове. Те имат опит в среда с ценности, етика и правила, които на пръв поглед се различават от обичайните в (площадната) политика. Доколко този опит се е отразил върху по-късното им поприще? Дали се е разтворил в по-действеното, политическо ежедневие, или напротив, е оставил забележими следи?

Степента на разминаване между „научния живот“ и прагматиката е различна, като в отделни случаи то стига до пълно отричане и дори окарикатуряване на „първото битие“. Александър Цанков е типичен в това отношение.

В научен план той е един напълно ординерен университетски професор, без блясък и оригиналност. Учебникът му по политическа икономия, издаден през 1930 г.81, с нищо съществено не се отличава от обичайните текстове, циркулиращи в България. Както и тези на Г. Данаилов, Д. Мишайков или С. Демостенов, това е разказвателно изложение на германския вариант на дисциплината. В най-широк идеен план става дума за общоприетото от Адам Смит насетне (през целия XIX в.) традиционно либерално отношение към стопанския живот. Срещаните тук и там нотки на „дисидентство“ (подобно на Г. Данаилов) не отиват по-далече от „смелите“ твърдения, че няма неограничена конкуренция, че свободната конкуренция носи известни недостатъци и се нуждае от регулация, че държавните предприятия (и дори национализацията) се приемат при определени случаи за нормални. Учебникът и преподаваната „теория“ по никакъв начин не внушават етатизъм, а войната и предизвиканите от нея промени като че ли не са се случили.

По-впечатляващо е, че сякаш не е било факт и самото управление на автора, а неговият публичен – не университетски – образ просто не съществува. Този образ Ал. Цанков изгражда отдавна в политическата си биография. Както за много от българските политици през войната, „откровението“ идва от опита им в ДСГОП. Създадена като военновременно учреждение със задачата да осигури снабдяването на населението и армията, тя постепенно се развива във всеобхватен орган на „икономическа диктатура“, контролиращ целия стопански живот.Някои от участниците в дирекцията запомнят най-вече нейните отрицателни черти, създали крайно непопулярната й репутация. При Стоян Бочев например (който е назначен за секретар на дирекцията в края на войната) тя не променя мирогледа, а напротив, само засилва антиинтервенционистките му убеждения.

Но у други, като Ал. Цанков, преминаването през ДСГОП става без вътрешен конфликт, усилвайки съществуващи нагласи. Той, разбира се, признава очевидните ексцесии на тази мощна и безконтролна машина. И в същото време, либерално школуваният политикономист излиза от опита си в дирекцията с твърди виждания в полза на държавната намеса. В серия лекции, изнесени през 1919 г., тръгва от очевидната констатация, че след войната старите форми няма да се върнат и че държавата няма да изостави извоюваните позиции83. За разлика от Бочев, това не предизвиква интелектуален смут, а тъкмо обратното – в превъртането на по-големи ресурси през властта Цанков вижда положителна тенденция, предизвикана от държавния и от обществения интерес. Случилото се ще закрепи статуквото „мъчно ще можем да се откажем поначало от нашата досегашна система на националната индустрия“ но и ще даде нови простори за „по-голям контрол в големите и важни отрасли на промишлеността, за да я подчини и пригоди по-добре към обществените интереси“. В интервенционизма Цанков намира уютната си идеологическа ниша. Тя оправдава бъдещата фискална преса чрез по-високи данъци, както и вече очертаващите се нови държавни монополи. Тук отново идва „общественото“ алиби: „мотивите, които налагат тая намеса, и това посегателство върху свободата на капиталиста се оправдават с необходимостта да се улесни пътят на обществения прогрес и насърчи продуктивността“. В увлечението си професорът става агресивен. „Никой, пише той, не може да си прави илюзията, че държавата като представител на обществените интереси ще остане безучастна към въпроса за урегулирвание на търговията, за да възстанови режима на абсолютната свобода, както това смятат за желателно и необходимо идеолозите на отживелите вече времето си стопански системи.“ Нищо, че на друго място се самоопределя като неомеркантилист, за да подчертае континуитета с едно още по-отживяло идейно минало. „Тежкият“ автор на университетски учебници е на мнение, че „всички държави ще се повърнат към една система, която ние смятахме за отживяла, но която възкръсва наново [меркантилизмът]“.

В етатизма си Цанков е толкова неоригинален, колкото и в сивия си университетски курс. Философията, която проповядва, е на гребена на политическата вълна, тя е лесното решение към момента. Нейно ядро е приравняването на държавния и обществения интерес, оправдало както националсоциализма, така и комунизма. Самият тон на текста е заразен от типичните за тези две течения месианство на „новото“ и от демонстративно интелектуално презрение към отиващото си. А след като е възприета тази идеология, изводите идват от само себе си. Цанков предлага създаването на „върховен стопански комитет“ от министри и експерти, който да определя „план за действие“. Отива и по-далече, оглеждайки възможните сфери, където да бъде проведена „социализация“, т.е. някаква форма на национализация.

Начинът на мислене на Цанков е характерен за българския университетско-икономически елит. От една страна със своя етатизъм, а от друга с неизменното желание нещата да се замазват в компромисни формули. Въпреки че симпатиите на професора са очевидни, той се чувства длъжен да ги тушира с формулата, че „социализмът ще трябва да стане по необходимост малко буржоазен, а буржоазията, малко социалистическа“. Ключовата дума тук е малко, която винаги идва на помощ, когато академичната наука бяга от ясна позиция и се стреми да се хареса на всички.

Когато през 1923 г. взема властта, Ал. Цанков бързо и леко влиза във вече изградения си публичен образ. А той няма нищо общо със стандартния „либерализъм“ на курса по политическа икономия. Но е съвсем адекватен на извлечените „научни“ поуки от войната, в които симпатиите на Цанков към крайния интервенционизъм щастливо се съчетават с авторитарните наклонности на личността му. В „науката“ търси – и намира – общите начала с политиката.

В „Икономическа борба“ неговото управление е характеризирано кратко и ясно със следните решения – издигане стени от забрани, които затварят България; забрана вноса на луксозни стоки, с което се предизвиква ответна реакция на Турция, ограничила силно българския износ; удвояване разходите на държавата; огромни строежи на факултетски сгради; „държавният бюджет изгуби образа си и представители и народ изгубиха възможността да знаят каква е заплатата на държавните служащи“; „от единството на бюджета остана само скелет, месата на който бяха окъсани и разхвърляни в много явни и скрити „фондове“; „растяха разните явни и тайни бюджети“. Това може да е политика на неизбежното, но тя със сигурност не съответства на никакви университетски доктрини. Съвсем не става дума и за „авангардна“ линия – разривът с възприетата към момента в Европа „генуезка“ ортодоксия в стопанската политика е пълен. Опитите на Цанков да представи действията си като рационални („вносът не може да се забрани, но той може да се регулира, кредитните институти имат инструменти за това“) е осмян в списанието. „Как? Регулирането на вноса, даването и недаването на девизи за плащане на внесени стоки ще ни върне в ония времена с дирекции за ступански грижи, в които времена вносът и износът се „регулираше“ от „компетентните“ Народна банка заедно със „ступанските съсловия“, ще ни дадат нов институт на „ступанските грижи“, в който доста свят ще намери работа и печалба. Друго регулиране на вноса от кредитните институти не може да се очаква и не може да стане.“ Странно в тази формена критика на държавното регулиране (чиито основни аргументи не са се променили с времето) може да изглежда само това, че тя идва от левичарско списание, а не (как- то би прилягало) от академичните среди, откъдето Цанков е тръгнал към политиката.

Но атаката не се различава принципно от ретроспективната оценка на министъра на финансите на Народния блок Стефан Стефанов, съдържаща се в неговите доклади от годините на депресията. „След 1924 г., припомня той, се започна една политика на излишни разходи в името на „някакви“ културни, стопански социални и др. нужди, със сиромашки български средства на американски щаб. С тая система на заслепено увлечение бързо се увеличи бюджетът и се създадоха чрезмерни държавни и стопански задължения, особено в земеделието, увлечение от погрешната политика на самата държава, макар да сме съгласни с проявения по-голям интерес към селото, който трябваше обаче да бъде правилно изразен… Тогава [през 1925 г.| държавата посегна безконтролно на Народната банка, на която изчерпи резервите, особено девизните и постави банката в критично положение…“ В доклада (със същата антиинтелигентска нагласа, както и в „Икономическа борба“) е „жегнато“ типичното за попадналия на власт интелектуалец изсипване на бюджетни средства за собствената му гилдия. „От характер на разхищения са, пише Ст. Стефанов, и типовите… училищни сгради, театрални салони, прогимназии и др. … Как се затвориха очи и се посегна да се руши материалната ни култура, градена с години с черния труд на бедни ни народ. Не можеше ли да ограничим духовната си такава, както това се прави особено след война в страни – финансово много по-силни от нас?“

Само на фона на войнстващия етатизъм и популизъм на Ал. Стамболийски стопанските мерки на Цанков могат да приемат някаква илюзорна „либерална“ окраска. Всъщност те са пълно отрицание на „катедрената“ политическа икономия. Това се проявява в отношението му към БНБ, към валутния или търговския режим, към Стабилизационния заем (вече в качеството му на председател на Народното събрание)… Властовите мотиви и цели са получили пълен превес над идейните. Изследователското минало (ако изобщо могат да се нарекат така популярните му и постни текстове), а не политиката, се оказва случайно отклонение в биографията на Цанков. По-точно е да се говори не за ренегатство спрямо някогашна по-„либерална“ научна позиция, а за временен и повърхностен флирт с нея от един отдавна оформен авторитарен и пристрастен към политическата игра мироглед.

Консумирането на осезаемата държавна власт размива пазарните ценности и убеждения (доколкото ги има), за да прояви и повдигне дирижистките. Фигурата на държавника либерал си остава по-скоро оксиморон. Що се отнася до университетското битие, то е глуха паралелна писта, без никакво отношение към делата на политиканстващия професор. Обучава младото поколение на някаква безсъдържателна и неизменна материя, признавайки в същото време на всеослушание, че „практиката ще се покаже по-силна от доктрината и ще потвърди по- скоро ненавременността или остаряването на последната“.

Проблемът се прояви с пълна сила през годините на прехода. Деформацията се почувства по-болезнено от обстоятелството, че практически всички начални програми бяха на думи за ограничаване на достигналото предела си присъствие на държавата. И въпреки това политическата система непрестанно раждаше, прикрито или открито, реставрационни мерки, които с ариергардни боеве защитаваха успешно стария периметър. Дори в наглед съвсем либерални закони се оставяха – с няколко уж небрежни, но решаващи движения – пролуки, през които духът се изкористяваше и текстовете заприличваха на кентаври.

Познатият рефлекс не изчезна даже когато след 1997 г. (и особено след поканата за Европа през 1999 г.) полето за реформиране на българската икономика най-после изглеждаше разчистено. Той рецидивира по странни пътища, задействайки мощни социални сили. Тъкмо в тази обстановка на сблъсък между настъпващата отвън пазарна парадигма и вътрешните съпротивителни сили на държавата, фигурата на Иван Костов като „премиер – академичен икономист“ е особено интересна. Казусът е толкова показателен, че си позволявам да престъпя негласното правило да не се пише в исторически контекст за действащи личности. „Оправдание“ дава отчасти самият Костов, който публично декларира, че вече се е подложил на „детектора на историята“ и е влязъл в нея. Отчасти то идва от наистина завършената и важна рамка на неговото четиригодишно управление – с ясно маркиран преход от макроикономически хаос към подреденост, с наличието на премислен план и концентрирано действие, с неоспоримата качествена промяна в собствеността, която бележи повратна точка в икономиката и обществото.

Към момента на промените икономическите знания, получени от нашето поколение (към което двамата с Костов принадлежим), бяха тотално и отдавна обезценени. Школувано в догматизиран марксизъм, то се оказа с начален идеен и професионален багаж, неизползваем не само по време на комунизма, но и след неговия крах. Това бе стерилно знание без изход, напълно встрани от талвега на световната икономическа наука. Конвертируемите интелектуални активи на икономистите бяха незначителни и неравномерно разпределени – известно познание на отделни аналитични методи; откъслечни знания за българската икономика върху неверни и изкривени данни; несистемно и често превратно познание на западните икономики; ограничено владеене на чужди езици (най-вече на английския като универсално средство за научно общуване)… Такова познание образуваше разпокъсан архипелаг, в който липсва спояващата идейна субстанция на живата, свободно развиваща се икономическа теория.

При отсъствието на пълноценни научни контакти със Запада, при невъзможност за образоване и социализиране в една автентична научна общност, при почти повсеместната и непреодолима езикова бариера, изначалното изкривяване можеше да бъде коригирано, ретуширано и допълвано само „на парче“, чрез по-малко или повече видими кръпки: празнината, оставена през най-чувствителните години на мирогледно формиране, е особено трудно (ако изобщо) запълнима. Опит тя да се преодолее беше мислим само „на място“, чрез изцяло „книжно“ общуване със западната икономическа мисъл. Опцията все пак беше възможна, тъй като представата за тотална изолация е далече от реалността и базисни книги и списания (поне от 60-те години насетне) бяха достъпни в библиотеките. Но освен с личните (езикови, образователни, интелектуални) пречки, подобни начинания се сблъскваха с отсъствието на среда, в която да бъдат споделени и критично обсъдени, както и с табуто за публикуване в термините на приетите парадигми и език. Ето защо редките случаи по правило се свеждаха до асоциално, самообразователно усилие и/или завършваха с невъзможност да бъдат осмислени, разбрани (още по-малко творчески развити) посланията и контекстът на световната теория. Поради всичко това завареното поколение академични икономисти на прехода трудно можеше да излъчи истински осмислена пазарна идеология. На първо време то бе в състояние да даде най-вече интуитивни прагматици и/или повърхностни „либерали“, разбиращи „новото“ като плакатна антитеза на отиващото си. През комунизма България така и не беше родила истинско (т.е. радикално) икономическо дисидентство, което гласно да отхвърли марксизма и водената стопанска политика въз основа на тяхната научна (теоретична) несъстоятелност, като е готово да заплати за това с житейско маргинализиране или с емиграция. Оставането в съществуващите научни структури означаваше приемане, в една или друга степен, на езика, на хегелианското мисловно менгеме и на основното правило, че критичност може да се проявява в очертания периметър.

Но дали, въпреки всички трудности, опит все пак ще бъде предприет, оставаше във висша степен индивидуален и морален избор. Най-забележително изключение, потвърждаващо правилото, бе Венцислав Антонов, който успя да се впише органично в корпуса (mainstream) на икономическата наука, вкл. в нейния количествен инструментариум. Изследванията му върху структурните неравновесия на плановата икономика в България бяха поставени в дълбоката перспектива на световната теоретична мисъл от XX век. А направените обобщения за философията на „стопанското реформаторство на социализма“ и за икономическата политика от 60-те до края на 80-те години остават блестящи текстове, отишли много по-далече от девалвираното перестроечно бичуване на „командно-административната система“.

Поради завареното наследство, задължително (но недостатъчно) условие за проникване на пазарно мислене върху стопанската политика е съзряването на поне едно, образовано в друг дух (вкл. на Запад), поколение, което да добие критична маса в обществото. Интензивното „предприсъединително“ обучение на действащите „елити“ силово им наложи да говорят на политически коректния език, но той си остава тънък ментален пласт, който постоянно поддава на най-неочаквани места. В края на краищата, през 2001-2005 г. България се превърна в арена на експеримент по (макар и изцяло организирано „отвътре“) присаждане на „външно“ правителство, а очевидният резултат бе тотално надмощие на тукашната среда: маската на цар, „западни възпитаници“ и на „юпита“ бе свалена, за да останат под нея местни хитреци без блясък; напудреният „западен стил“ изчезна, за да отстъпи на местното политиканство в позната стилистика; гръмките „теоретични“ и доктринални заявки бяха забравени, за да се произведе блудкава смес от местен популизъм, по-прикрит етатизъм и осребряване на присъствието в държавната машина.

В този общ интелектуален контекст на българския преход следва да бъде поставен и Ив. Костов. Неговото формиране не правеше изключение. Той тръгваше от общата мисловна култура на марксизма, където нюансите се проявяваха най-вече в различната степен на критичност. „Нонконформизма“ на Костов (и на другите „бунтари“ от нашето поколение) се движеше в тези рамки. Първият му сблъсък със статуквото (довел до отстраняването му от катедрата към ВИИ „Карл Маркс“ в средата на 70-те години) възникна по повод на схоластични политикономически проблеми, което бе съвсем обяснимо за човек, току-що школуван във въпросната идеологическа дисциплина. По-късно определена нетривиалност имаше в насочването му към официално толерираната (дори насърчавана) ниша на математическите методи в икономиката, които по самата си логика допускаха потенциално разминаване (несъгласие) с марксизма. Но за да покълне, заложеният в нея критичен потенциал трябваше да стигне до преосмисляне и отричане фундаментите на марксистката икономическа теория. А това в България (вкл. при Костов) не се случваше: обобщенията биваха формулирани или в толерирания безсъдържателен език (когато се търси „социално“ признание чрез дисертация и публикации) или в (често несъстоятелен и грубоват) „иконометричен анализ“.

Следва продължение…

Материалът Професорите на власт (Цанков, Филов, Беров, Костов) е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Според бившия премиер това, което трябва да си постави задача и да изработи решения за намаляване на щетите върху икономиката, като спазва изискванията на оперативния щаб.

„Аз чувам тези гласове държавата да започне да плаща и да компенсира всички за щетите, които сама нанася с извънредното положение. Но според мен това е невъзможно решение, просто няма такъв ресурс“, убеден е Иван Костов.

По думите му, правителството трябва да знае, че националният щаб няма как да помогне за справяне с икономическите щети, напротив – само може да навреди, като според него намирането на равновесие между рисковете от заразата и крайната икономическа необходимост, което изпълнителната власт трябва да намери, е „титанична задача“.

„Пледирам да се възстановят всички производствени услуги, които в момента са спрени, ако се изпълни условието да се гарантира безопасността на работниците и служителите с всички препоръчани от оперативния щаб предпазни средства. Ние трябва да се пригодим икономиката за произвежда стоки и услуги в условията на висок здравен риск като вземем всички мерки, за да го сведем до поносими граници. Трябва да свикнем да живеем в такова рисково време“, категоричен е Костов.

„Пораженията от кризата са много, силно се обезценяват всички финансови активи, обезценяват се държавни облигации, особено на страни с нисък кредитен рейнинг, цели отрасли са изправени пред мащабни съкращения на поръчки, а мерките срещу пандемията се стоварват върху търговията, транспорт, замрял е целият сектор на услугите, българският износ ще пострада много от кризата на глобалната икономика. Прав е президентът да повдига въпроса са малките и средните фирми. И крайната фаза на тази заплаха е да остави без доходи и работа значителна част от днес заетите хора. Това е огромен проблем и като сложим и това, че приходи в бюджета ще липсват, след като не работи икономиката – се вижда колко е труден балансът“, посочи още Иван Костов.

Материалът Да свикнем да работим и произвеждаме в това смутно време, призова Костов е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Бившият премиер, партиен лидер, а понастоящем анализатор, Иван Костов, препоръча на министър-председателя Бойко Борисов сам и лично да се заеме със задълбочаващата се водна криза – да не разчита на своите министри, които не само нямало да могат да помогнат, но щели и да го дезинформират.

Няма причина да не вярваме на експертизата на Костов, но въпреки всичко ще огледаме внимателно и двете страни на монетата.

Първо, приемаме, че Иван Костов е прав, а съветът му към Борисов – навременен и заслужаващ доверие. Припомняме – да вземе нещата в свои ръце, защото не може да разчита на министрите си.

На секундата изникват страшно много въпроси, някои от които доста деликатни, а други – направо притеснителни. Но преди всичко ни обзема едно неприятно объркване и чувство, че сме се изгубили в голямата координатна система на нашата държава, превърнала се в лабиринт, в който малоумно се лутаме.

Защо сам Борисов да се справя тази актуална криза? Та нали той има няколко вицепремиери, сериозно количество министри, няколко дузина зам. министри, незнаен брой шефове на отдели, агенции, служби и прочие. (Изреждам очевидни и всеизвестни факти, но някак си искам да ги повторим и изпишем, за да се уверим, че наистина съществуват!)

Продължавам – в една голяма сграда седят 240 души, наречени народни представители. Те също имат сътрудници, участват в комисии, на книга са избрани от отделните региони, сиреч познават издълбоко проблемите и случващото се там и винаги могат да се притекат на помощ на премиерските и държавни неволи. Всъщност те и затова са в тази сграда!

Има и още – областни управители, кметове, заместник кметове, общински съвети плюс съответната администрация – които са „на терен“ и би трябвало да знаят всичко за своята „околия“.

Огромна армия от избрани от нас хора, които имат една-единствена задача – да работят за държавата и гражданите й, в рамките на установената йерархична система, която, естествено, стига до своя връх.

Но какво се оказва от анализа на Иван Костов – този връх е сам, а под него е пустош. Прав е експремиера, че водните ресурси и тяхното управление са елемент от националната сигурност, която в случая с водната криза е застрашена. Бих добавил обаче – очертава се най-глобалната заплаха за сигурността на нацията – това, че между нас и всички кризи и опасности на този свят, стои една-единствена фигура и нищо друго.

При тази констатация мигом ни обхваща тотален дискомфорт и чувство на обреченост. Разбира се, изниква лековатият въпрос – защо така? Какво стана с държавното устройство, разписано от Конституцията, с множеството Закони, където ясно се посочват органите на управление – правомощия, задължения и т.н. А какво ще си помислят чуждите ни партньори и кандидат-инвеститори? Те четат всякакви анализи и си правят съответните заключения.

Ако думите на Костов са верни, то се оказва, че живеем в рамките на смешно-утопична държава, нямаща аналог в световната политическа история. Защото дори при абсолютните монархии, тронът е разчитал на съветници, военачалници и всякакви други люде.

А тук, цитираме – „Министър-председателят, освен ловък политик и комуникатор, трябва да влезе в тази роля на най-висш публичен управител на страната. Той не бива да се доверява на преценката на отговорните министри и висшия ешелон на администрацията, защото този сегмент е отговорен за ситуацията, те ще му представят друга картина. Затова би трябвало той лично да се запознае с тези документи, сам да си състави становище и да реши как да действа и политически, и управленски“ (думите на Иван Костов, „Дневник“).

И тъй като стана тягостно, за да разведрим обстановката, ще погледнем и обратната страна на монетата. Където нищо от горепосоченото не е вярно, а думите на Костов са просто хитър и ловък опит да се дискредитира изпълнителната власт – премиерът, министрите и прочие. Да се всее недоверие между Борисов и кабинета му, за да може – както е модерно (но скучно) да се казва – „някой да извлече политически дивиденти“. Не че звучи логично, но сме длъжни да приемем и това.

А в този случай всичко е много по-лесно. Просто с действията си властта трябва да опровергае казаното и да демонстрира ефективност, точни и адекватни решения, перфектна екипност, високо ниво на взаимно доверие. Не че това ще напълни язовира, но поне качулката след дъжда ще изглежда някак си по-респектираща.

Както обаче често се случва – истината виси накъде по средата. Сиреч – естествено, че Борисов няма да свърши цялата работа. Министрите му и други около тях ще се поизпотят, за да решат някаква част от проблема. И да, ще се опитат да го дезинформират, поне тези от тях, които знаят, че волно или неволно са проспали куп неща и сега ги е малко страх… Да не им бъде поискана и приета оставката.

А иначе, съвсем ясно е кой ще се справи с конкретната криза – месец април, догодина. Когато по чиста логика природна, снегове и дъждове ще напълнят язовирите.

Дотогава на изтеглилите късата клечка населени места им остава единствено да протестират и питат „къде ни е водата“. Уви, отговорите няма нито да утолят жаждата им, нито да ги изкъпят.

Материалът Изгубени в координатната система на държавата е публикуван за пръв път на Икономически живот.