Ако си на мястото на „стражарите“ в обществото, кой е най-добрият начин да не хванеш престъпника, когото не искаш (не трябва) да хванеш? Ще разгласиш по площадите, че си тръгнал по петите му. Така апашът ще знае, че не трябва да подава нос навън, а народът евентуално ще остане с убеждението, че се „вземат мерки“.

Сходна тактика приложи българското правителство, когато в самото начало на заключването заради коронавируса – шоков и безпрецедентен момент в новата история – огласи, че ще задължи чуждестранните търговски вериги да продават повече български храни. Веригите, то се знае, незабавно лобираха в Брюксел, където има специални симпатии към германските и австрийските икономически интереси.

И какво от това, че Еврокомисията поряза заявката на правителството повече родни храни да достигнат до българския потребител? Нали електоратът остана с убеждението, че властта се бори за националния интерес? Резултатът далеч не е толкова важен, колкото впечатлението, което оставяш. Дори може да се каже, че за една безскрупулна власт за предпочитане е националният производител да е затруднен, защото така ще е послушен и лоялен: без „наша помощ“, той няма да може да оцелее.

Ако българското правителство – което и да е то – действително желае да доведе повече храни на български производители до българския потребител, то следва да подходи по съвсем друг начин: на първо място, тихомълком. Например, то съвсем невинно би могло да приеме наредба с нови екологични изисквания за картофите и доматите: ако са произведени на повече от 150 км от мястото на продажба – плащай екотакси. А ако търговецът продава стоки, идващи от по-малко от 150 км, ще взима екосубсидии.

Възможно е да се разработи програма – все тъй невинна, за защита на националната култура в областта на кулинарията и продоволствието. Българските сортове – биха могли да кажат управляващите, са национално наследство и търговците, които ги предлагат, ще получат данъчна субсидия. Тази мярка вероятно ще бъде оспорена, но докато падне, родното производство 2-3 години ще получава фокусирана помощ.

Методите да се накарат чуждестранните търговци да продават повече национални храни са многобройни: от привикване на изпълнителния директор за поверителен разговор в Министерски съвет, през умна данъчна и митническа политика – която, разбира се, важи за всички еднакво, но дизайнът ѝ е изпипан така, че да отговаря на националните цели, до по-решителни стъпки, например изграждане на държавни структури за изкупуване на земеделска продукция, субсидиране чрез ББР на вериги фермерски магазини, държавен маркетинг на национални храни и напитки и т.н.

Общите неща при тези мерки – които са само илюстрация и вероятно може да се намерят по-умни решения, е, че те 1) работят и 2) се извършват тихомълком. Диаметрално противоположен е подходът на българските управляващи: техните мерки 1) се прогласяват гръмко и 2) накрая нищо не излиза. Да припомняме ли за големите „шлемове“ в енергетиката, за държавната петролна компания, за Националния циклотронен център, за преразглеждането на резултатите от приватизацията, за детските ясли и градини в София, за програмата за възраждане на Северозапада…

Но този байганьовски тарикатлък не би заслужавал чак толкова внимание, ако по съвсем изкривен начин той не напомняше за един ръководен принцип в националните икономически политики на развитите страни: няма нужда от съвпадение между това, което проповядваш и това, което правиш. Норвежкият икономист Ерик Райнерт може би най-добре от всички описва генезиса на този подход. В книгата си от 2007 г. Как богатите страни станаха богати и защо бедните страни си остават бедни, той обяснява:

„От самото си основаване, САЩ винаги са се разкъсвали между две традиции: активистките политики на Александър Хамилтън (1755–1804) и максимата на Томас Джеферсън (1743–1826), че ‚правителството, което управлява най-малко, управлява най-добре‘. С времето и с обичайния американски прагматизъм, това противопоставяне е разрешено, като привържениците на Джеферсън са сложени да отговарят за риториката, а последователите на Хамилтън – за политиката.“

Да, Великобритания, САЩ, Германия, Франция или Япония не станаха богати по начина, по който МВФ и СТО днес изискват от страните да водят икономическата си политика. В днес богатите страни са се изпълнявали мащабни национални програми за индустриално развитие, имало е негласно споразумение с банковия сектор за подкрепа на местното производство, имало е и протекционистична митническа политика, международен индустриален шпионаж, търговски неоколониализъм, национални инвестиции за развитие на иновации и много други политики, надсмиващи се над идеята за „свободния от държавна намеса пазар“.

Да се върнем на тъжния български пример, у нас става точно обратното на САЩ: симпатизантите на Хамилтън са поели риториката, а Джеферсонианците – политиката. Както наскоро напомни проф. Дуранкев, България е страната на стратегиите: имаме стотици национални планове за развитие, които гръмко се цитират пред населението и Брюксел, но ако запитаме какво е направено на практика, няма да получим отговор.

Мариана Мазукато, един от най-влиятелните днешни икономисти, също обръща внимание на разминаването между риторика и практика, тъй свойствено за икономическите политики на развитите страни. Тя цитира изследване, според което между 1971 и 2006 г., от направените 88 големи иновации в САЩ, 77 (т.е. 88%) са зависели директно от федералното финансиране, особено – но не само – в ранните им фази. Тази статистика изключва сектора на информационните технологии, където подкрепата от страна на държавния отбранителен сектор е дори по-важна.

Същото е в сила за мастодонта фармацевтична индустрия: 75% от всички нови молекулярни единици на пазара са плод от изследвания, финансирани от Националните здравни институти, а не от частния сектор. На този фон, директорите на корпорациите си позволяват следните изказвания: „Ако правителството подкрепяше, вместо да задушава иновациите, индустрията щеше да осигури революционни лекарства от следващата ера“. (Mazzucato 2015, 72)

Но правителствата в развитите страни не реагират на многобройните нападки от бизнеса, че „държавно“ било равно на бюрокрация и неефективност. Какво от това, че Илън Мъск, получил правителствени субсидии за близо 5 милиарда долара, публично се подиграва на администрацията? Това са негласни споразумения, които работят: националната индустрия и най-вече иновативните производства се подпомагат и границата на производствените възможности се измества нагоре с държавна помощ. Всеки, който замита следите за тези непазарни мерки, е добре дошъл.

Започнахме с анекдот, така и да завършим: според корейско-американския икономист Хаджун Джанг, за да се качиш горе на дървото, трябва да ползваш стълба: за да стане една страна богата, тя трябва да има собствено производство, а жизнена производствена структура не може да се изгради без национална политика. Но ако на дървото се качат твърде много момчета, клонът може да се счупи. Затова тези, които са вече горе, ритат назад стълбата, за да не могат и другите да ги последват.

Именно затова толкова влиятелни институции, в т.ч. Европейската комисия, следят никой да не прилага същите политики, които направиха Франция, САЩ, Германия, Япония богати. Работата е там, че ако си достатъчно хитър, ръководиш се от националния си интерес и не вдигаш много шум, все пак можеш да се покатериш на дървото. Страни като Южна Корея и Полша успяха, а Китай е на път – значи все пак е възможно.

Разбира се, повече са примерите за правителства, вярно следващи правилата на Бретън-уудските институции – и затова хвалени от тях – но гледащи плодовете на дървото само отдолу. Сякаш най-рядък е българският случай: държавното управление крещи с пълно гърло, че ей-сега ще грабне стълбата – само и само да привлече вниманието на батковците, които да му се скарат. След което, с чувство на изпълнен дълг, то се заема да прибира в своята кошница за избрани това, което е паднало от пира на богатите горе.

Материалът Кажи им, че ти пука е публикуван за пръв път на Икономически живот.

Г-н Радомирски, тази битка, която се води между Китай и САЩ на полето на информационния фронт засега, тя не е само заради коронавируса, нали, тя не датира от коронавируса, просто сега, като че ли сега се катализираха едни процеси, които от много отдавна са набрали сила.
О, да , разбира се, това е абсолютно точно. Във всеки случай борбата между Китай и САЩ се води отдавна, въпреки че допреди 10 години не им се обръщаше особено внимание, защото се считаше, че ръстът на китайците ще спре по естествен път така, както спира при обикновеното развитие на капитализма. За съжаление на поддръжниците на тази теза, това не се случи. И Китай до коронавируса продължаваше с темпове, които ежегодно надвишаваха 6,5 % най-малко и бързо зае мястото, което му предвещава да стане лидер в икономиката на света, буквално ако не сега, то до няколко години. Всички знаем, че Китай се нарича работилницата на света и това е един от проблемите на съвременния свят, голямата взаимозависимост на всички останали от китайската икономика. Така че сегашните атаки срещу Китай, са опит да бъде предотвратен този може би естествен ход на събитията, в който Китай ще излезе на първо място.

Има един според мен много важен въпрос, той дори по-скоро е, като че ли философски. Защото, за да станеш световен хегемон или световен лидер, не е достатъчно да си най-голямата военна сила или най-голямата икономическа сила. Ти също трябва да предложиш някакъв модел, някакъв общокултурен модел на поведение, на мислене, именно това е в основата на големия успех на САЩ в продължение на десетилетие, те успяха да предложат модел, друг е въпросът дали той е реалистичен, дали наистина съществува, но успяха да го наложат в съзнанието на хората по целия свят и много хора от целия свят следваха този модел. Мислите ли, че Китай в своето желание да бъде хегемон, би могъл да предложи подобен модел на света, който да го следват много хора по целия свят?
Вижте, ако го свържем дори с пандемията, която беше в предишния Ви въпрос, пандемията, която някой вече наричат аферата „Covid“, а не пандемията Covid, е прекрасен повод именно за това да се прегледа дали може да стане подобно нещо в бъдеще, отново да има един единствен хегемон. И въобще ситуацията, в която се намираме сега показва, че въпреки големите възможности на САЩ и огромното влияние, което те оказват, особено през последните 30 години, върху световното развитие, не е възможно да наложиш своето възприятие за света на всички останали държави в него. Има такива държави като Китай, Индия, Иран, които са хилядолетни империи със своя бит, култура, които не могат така лесно да бъдат подчинени на новите възприятия на света. Има дълбоки процеси, които не са зависими само от конкретната политика и от конкретната ситуация в икономиката. Аз за това при отговора на първия въпрос говорех за икономиката преди всичко, че икономически Китай ще излезе, но Китай на дадения момент все още не претендира да разпространява ценностите на китайската шестхилядна годишна култура върху целия свят. Докато при западния начин на мислене ценностите, които бяха налагани понякога със сила се оказаха с обратен ефект. И това е големият проблем за обществото в света – какъв ще бъде новият международен ред – дали той ще се състои от един единствен хегемон и има ли възможност този единствен хегемон да наложи своето виждане на останалите, или напротив, ще минем към това, което отдавна се говори, че ние на практика започваме да минаваме към многополюсния свят, в който ще има няколко центъра със своята специфична култура, а икономистите вече говорят дори и за икономически бластери около тези културно-идеологически центрове.

А има и още нещо друго интересно около Китай, което като че ли не е в центъра на общественото внимание, но е важно. Тук ще се спра на един Ваш текст, който е свързан с китайската криптовалута – със сериозните инвестиции, които прави китайската държава в тази област.
О да, това беше незабелязано, но то може да има огромни политически, икономически и финансови аспекти за всички останали държави. Проблемът е много сложен, за да го обясним за няколко минути, но ще се опитам по най-простия начин, извинявам се на специалистите за това нещо. В момента има над 1200 криптовалути и прелестта на криптовалутата е в това, че още от нейното създаване всяка една сделка и всичките пари, които са в криптовалутата могат да бъдат проследени през целия етап на нейното развитие – нещо, което не може да бъде направено при наличните пари, независимо от всичко друго. Поради това криптовалутите са много удобни за един тип операции, по принцип за скриване на сделки, на доходи и т.н. Между другото световният стокооборот от криптовалути вече надвиши, макар и все още несъществено, 200 млрд. долара, но 60% от тях се водят в Китай. Той се опита да забрани преди няколко години разпространението на криптовалутите, но не успя, защото криптовалутите са в интернет и няма как да бъде спрян интернет. Опитите на Китай в това отношение се оказаха, не само на Китай, на Русия и на други държави, се оказаха неуспешни и поради това Китай премина в – щом не можеш нещо да го забраниш, поне трябва да го оглавиш. Китай започва да работи от 2017 г. върху своя криптовалута. Миналия месец китайците публикуваха съобщение, че са създали такава и започват пробното й използване в няколко от областите в Китай. Проблемът е в това, че те предлагат всички финансови услуги, които може да предложи един портфейл и от обикновени пари, и по електронен път. Известно е на българските слушатели, че дори на пазарите в Китай с QR кодове може да си купиш зеленчуци. Въобще това е много разпространено нещо. Системите Alipay, WeChat pay и т.н., там са общо взето общоприети, а тази система ще позволи те да бъдат още по-ефективни и дори ще ги погълне по всяка вероятност. Политическите последствия какви са от това – ако с реалната валута, в момента над 38% са доларовите акции чрез swift в света, останалите са чрез евро, йена и още една две валути, но всичките останали, освен доларът, минават през долара. Това се контролира от Федералния резерв, от ФБР и всяка една голяма сделка може да бъде спряна по този начин и блокирана. По този начин, примерно, беше заплашен Total, за да излезе от Иран. Т.е. санкциите, които в момента САЩ налагат и, с които сега заплашват и Китай, те са ефективните само, когато ти може да държиш този свой коз в ръцете си. Само че китайската криптовалута в момента започва да бъде създавана от китайската национална банка. И това е проблемът, че тогава китайците ще могат да разпространяват валута, която няма да бъде контролирана от американците.

Със сигурност обаче тази коронавирусна епидемия или афера, както искаме може да я наречем, удря и Китай заедно с всички останали държави. Това как ще се отрази на неговото желание за по-голяма роля на международната сцена?
Вижте, китайците си бяха поставили в своите планове да излязат в политически и икономически план на първо място някъде към края на 40-те години. За тяхно съжаление, това се осъществи много по-бързо. Динамиката на световните процеси ги обезпокои американците и запада много по-рано, отколкото те предполагаха. И това ги поставя в момента в неизгодно положение, тъй като те все още не са създали желания от тях 300 милионен вътрешен пазар, който може да бъде буфера при подобна санкционна политика, която се предвижда сега със смесените законопроекти, които са в Сената на САЩ. Така че това е в момента проблемът на Китай и той все още не проявява желание да диктува световната политика. Играе активно, все по-активно и ще играе все по-активно, но все още не е предявил желанието си официално той да ръководи света. Така че това е в момента проблемът. И този проблем по всяка вероятност ще бъде използван от противниците на Китай, защото те считат, че ако сега не му се противодейства, той няма спиране.

Материалът Противниците на Китай знаят – ако не го спрат сега, няма спиране е публикуван за пръв път на Икономически живот.