Бизнесът обича тишината, сериозната икономическа политика зависи от нея…
Ако си на мястото на „стражарите“ в обществото, кой е най-добрият начин да не хванеш престъпника, когото не искаш (не трябва) да хванеш? Ще разгласиш по площадите, че си тръгнал по петите му. Така апашът ще знае, че не трябва да подава нос навън, а народът евентуално ще остане с убеждението, че се „вземат мерки“.
Сходна тактика приложи българското правителство, когато в самото начало на заключването заради коронавируса – шоков и безпрецедентен момент в новата история – огласи, че ще задължи чуждестранните търговски вериги да продават повече български храни. Веригите, то се знае, незабавно лобираха в Брюксел, където има специални симпатии към германските и австрийските икономически интереси.
И какво от това, че Еврокомисията поряза заявката на правителството повече родни храни да достигнат до българския потребител? Нали електоратът остана с убеждението, че властта се бори за националния интерес? Резултатът далеч не е толкова важен, колкото впечатлението, което оставяш. Дори може да се каже, че за една безскрупулна власт за предпочитане е националният производител да е затруднен, защото така ще е послушен и лоялен: без „наша помощ“, той няма да може да оцелее.
Ако българското правителство – което и да е то – действително желае да доведе повече храни на български производители до българския потребител, то следва да подходи по съвсем друг начин: на първо място, тихомълком. Например, то съвсем невинно би могло да приеме наредба с нови екологични изисквания за картофите и доматите: ако са произведени на повече от 150 км от мястото на продажба – плащай екотакси. А ако търговецът продава стоки, идващи от по-малко от 150 км, ще взима екосубсидии.
Възможно е да се разработи програма – все тъй невинна, за защита на националната култура в областта на кулинарията и продоволствието. Българските сортове – биха могли да кажат управляващите, са национално наследство и търговците, които ги предлагат, ще получат данъчна субсидия. Тази мярка вероятно ще бъде оспорена, но докато падне, родното производство 2-3 години ще получава фокусирана помощ.
Методите да се накарат чуждестранните търговци да продават повече национални храни са многобройни: от привикване на изпълнителния директор за поверителен разговор в Министерски съвет, през умна данъчна и митническа политика – която, разбира се, важи за всички еднакво, но дизайнът ѝ е изпипан така, че да отговаря на националните цели, до по-решителни стъпки, например изграждане на държавни структури за изкупуване на земеделска продукция, субсидиране чрез ББР на вериги фермерски магазини, държавен маркетинг на национални храни и напитки и т.н.
Общите неща при тези мерки – които са само илюстрация и вероятно може да се намерят по-умни решения, е, че те 1) работят и 2) се извършват тихомълком. Диаметрално противоположен е подходът на българските управляващи: техните мерки 1) се прогласяват гръмко и 2) накрая нищо не излиза. Да припомняме ли за големите „шлемове“ в енергетиката, за държавната петролна компания, за Националния циклотронен център, за преразглеждането на резултатите от приватизацията, за детските ясли и градини в София, за програмата за възраждане на Северозапада…
Но този байганьовски тарикатлък не би заслужавал чак толкова внимание, ако по съвсем изкривен начин той не напомняше за един ръководен принцип в националните икономически политики на развитите страни: няма нужда от съвпадение между това, което проповядваш и това, което правиш. Норвежкият икономист Ерик Райнерт може би най-добре от всички описва генезиса на този подход. В книгата си от 2007 г. Как богатите страни станаха богати и защо бедните страни си остават бедни, той обяснява:
„От самото си основаване, САЩ винаги са се разкъсвали между две традиции: активистките политики на Александър Хамилтън (1755–1804) и максимата на Томас Джеферсън (1743–1826), че ‚правителството, което управлява най-малко, управлява най-добре‘. С времето и с обичайния американски прагматизъм, това противопоставяне е разрешено, като привържениците на Джеферсън са сложени да отговарят за риториката, а последователите на Хамилтън – за политиката.“
Да, Великобритания, САЩ, Германия, Франция или Япония не станаха богати по начина, по който МВФ и СТО днес изискват от страните да водят икономическата си политика. В днес богатите страни са се изпълнявали мащабни национални програми за индустриално развитие, имало е негласно споразумение с банковия сектор за подкрепа на местното производство, имало е и протекционистична митническа политика, международен индустриален шпионаж, търговски неоколониализъм, национални инвестиции за развитие на иновации и много други политики, надсмиващи се над идеята за „свободния от държавна намеса пазар“.
Да се върнем на тъжния български пример, у нас става точно обратното на САЩ: симпатизантите на Хамилтън са поели риториката, а Джеферсонианците – политиката. Както наскоро напомни проф. Дуранкев, България е страната на стратегиите: имаме стотици национални планове за развитие, които гръмко се цитират пред населението и Брюксел, но ако запитаме какво е направено на практика, няма да получим отговор.
Мариана Мазукато, един от най-влиятелните днешни икономисти, също обръща внимание на разминаването между риторика и практика, тъй свойствено за икономическите политики на развитите страни. Тя цитира изследване, според което между 1971 и 2006 г., от направените 88 големи иновации в САЩ, 77 (т.е. 88%) са зависели директно от федералното финансиране, особено – но не само – в ранните им фази. Тази статистика изключва сектора на информационните технологии, където подкрепата от страна на държавния отбранителен сектор е дори по-важна.
Същото е в сила за мастодонта фармацевтична индустрия: 75% от всички нови молекулярни единици на пазара са плод от изследвания, финансирани от Националните здравни институти, а не от частния сектор. На този фон, директорите на корпорациите си позволяват следните изказвания: „Ако правителството подкрепяше, вместо да задушава иновациите, индустрията щеше да осигури революционни лекарства от следващата ера“. (Mazzucato 2015, 72)
Но правителствата в развитите страни не реагират на многобройните нападки от бизнеса, че „държавно“ било равно на бюрокрация и неефективност. Какво от това, че Илън Мъск, получил правителствени субсидии за близо 5 милиарда долара, публично се подиграва на администрацията? Това са негласни споразумения, които работят: националната индустрия и най-вече иновативните производства се подпомагат и границата на производствените възможности се измества нагоре с държавна помощ. Всеки, който замита следите за тези непазарни мерки, е добре дошъл.
Започнахме с анекдот, така и да завършим: според корейско-американския икономист Хаджун Джанг, за да се качиш горе на дървото, трябва да ползваш стълба: за да стане една страна богата, тя трябва да има собствено производство, а жизнена производствена структура не може да се изгради без национална политика. Но ако на дървото се качат твърде много момчета, клонът може да се счупи. Затова тези, които са вече горе, ритат назад стълбата, за да не могат и другите да ги последват.
Именно затова толкова влиятелни институции, в т.ч. Европейската комисия, следят никой да не прилага същите политики, които направиха Франция, САЩ, Германия, Япония богати. Работата е там, че ако си достатъчно хитър, ръководиш се от националния си интерес и не вдигаш много шум, все пак можеш да се покатериш на дървото. Страни като Южна Корея и Полша успяха, а Китай е на път – значи все пак е възможно.
Разбира се, повече са примерите за правителства, вярно следващи правилата на Бретън-уудските институции – и затова хвалени от тях – но гледащи плодовете на дървото само отдолу. Сякаш най-рядък е българският случай: държавното управление крещи с пълно гърло, че ей-сега ще грабне стълбата – само и само да привлече вниманието на батковците, които да му се скарат. След което, с чувство на изпълнен дълг, то се заема да прибира в своята кошница за избрани това, което е паднало от пира на богатите горе.
