Връщаме се отново към коментарите и анализите на Румен Аврамов за българския 20 век
Променящите се модели за икономическо развитие през 20 век винаги са носили белега на националния си произход. В общи линии поредният световен стопански лидер е налагал своите идеологически матрици за модерност. Как тези модели достигат до България.
Преди да се превърне в политика визията за икономическото бъдеще на страната преминава през интелектуалните и управленските елити. Техните мирогледни нагласи са изпитали редица вляния. По-подробно изследване вероятно би проявило целия спектър на тези дискретни и неосезаеми зависимости. Във всички случаи основен фактор е било „филството“ на лидерите. В него се преплитат тънките струни като образованието или личните характелогични особености със значителни по-груби мотиви като търговски или политически интерес.
При търсенето на национални нюанси в представите за икономическа модерност най-добра отправна точка остава знаменитото есе на Боян Пенев за българската интелигенция. То улавя духовното родословие на основните съставки на българския елит. Макар Пенев да има предвид по-тесния академичен и художествен свят в страната, наблюденията му са ключ към интелектуалните корени на икономическите модели, владели българското обществено съзнание.
Руската нишка той свързва с особена склонност към „публицистичен стил, към разглеждането на въпроси от морален и обществен характер, към многословно безкрайно полемизиране“. За Русия са типични такива черти като „дух на идеализъм и общественост, но и „прекалената слабост към догматизъм, доктринерство и сектанство“. От Русия идва пиететът към „социален утопизъм, слабост към словесно теоретизиране и умуване, при които се пренебрегват съществуващите факти; само за руската мисъл – уви, не и за руската действителност – са възможни големите и резки исторически преврати. В никоя друга страна не се наблюдава такова поразително остъствие на практически смисъл. Като че ли тук става дума за доктриниерство и нерационалността, ръководили икономическата политика през комунистическите години – апогея на руското влияние в България.
Германската линия носи със себе си „бавно мислене, мудна психика“ С нея е свързан стремежът към системност, стерилност и книжовност на знанието, склонността „да се създават всевъзможни философски системи, всичко да бъде оправдано, не само да бъде оправдано, а възвеличено, защото е немско“. Това влияние ще се почувства особено силно през 30-те години, когато дори страниците на списанието на Българското икономическо дружество се запълват от казионни, блудкави и сухи апологии на тоталитарната немска икономическа доктрина. От Германия идва и онова основно начало, което поставя „идеята за държавата, по-високо от идеята за обществото“ – друга от водещите нишки в нашия стопански живот.
Стигаме до третата – френската – връзка, която като че ли има най-слабо отношение към принципите на българския икономически бит. Боян Пенев тук се увлича в твърде духовни посоки, където връзката с икономиката е почти незрима. Най-ценното интелектуално качество у тази нация той намира в безапелационния авторитет на разума. Но от една страна този авторитет никога не е господствал в България, а от друга френското стопанско присъствие в страната е свързано, но не с най-новото интелектуално влияние, а с арогантното налагане волята на кредиторите и репарационните дългове. Това не убягва на благосклонно настроения Боян Пенев, който признава, че Франция „последната война и особено след нея не е проявила най-ценните си качества. Но кой не изменя на себе си в опиянението от победите!“
Всички тези три източника и три съставни части на българската духовност оставят един или друг отпечатък на стопанския живот и цели, които си е поставяла България.
Но вероятно най-дълбокото – неосъзнато от Боян Пенев – обобщение за икономическите традиции на страната е негативно. „За жалост – пише той – от английската култура ние най-малко сме се възползвали; от всички влияния английското е най-слабо, един ден ще разберем колко много сме изгубили от тази отдалеченост. Дух на свобода и дейност – това е характеристиката на англичанина. Прям, независим, дирещ упора в собствената си съвест, личното си убеждение, той е чужд на стадните увлечения“.
Това е капитално наблюдение и много скоро след появата на класическото есе през 1924 година България особено брутално разбира откъснатостта на националния стопански мироглед от англосаксонския. Откровението идва при сблъсъка с цялата доминирана от англичани икономическа доктрина на Финансовия комитет на Обществото на народите. В този конфликт се проявява тоталната отдалеченост на стопанското мислене в България от утвърждаващата се нова световна парадигма. Сблъсъкът от 20-те и началото на 30-те години заглъхна при германското, а после и при съветското икономическо господство. Но то излезе наяве през днешния преход, когато българският стопански манталитет отново болезнено трябваше да се конфронтира с англосаксонците.
Впечатляващо е че, приблизително в същия момент, когато Боян Пенев пише своите страници друг от най-обикновените наблюдатели на българския живот – Ст. Бочев, формулира идентични твърдения, но за стопанската зависимост на страната.
Бочев определя различния характер на водещите финансови пазари по следания начин. “Докато Виена се е приспособявала с нашите нужди, навици и вкусове; докато Париж ни е оставял да действаме по своите начини и разбирания, след като и едните, и другите са си получили исканите залози и гаранции, Лондон и Ню Йорк имат друг манталитет: където те отиват, те налагат своите методи и съмнително е, че те за нас ще променят своите схващания. Консервативната психика на англосаксонците се изявява ясно и неумолимо във всички прояви на техния живот. Тя ги принуждава и в тяхната колониална и финансова експанзивност и дошло е време и ние да влезем в стълкновение с нея“
С наблюденията си Боян Пенев и Ст. Бочев всъщност се докосват до корените на българския антииндивидуализъм. Защото спецификата на английския дух е в силата на индивидуалното (частното, гражданско) начало, противопоставено на всички други варианти – руски френски немски) на обществена, държавна или просто ирационална власт над индивида в социално икономическия живот. Голямата разделителна линия в икономическите доктрини и в моделите на модерност преминава именно между англосаксонската и останалите парадигми. От Адам Смит до днес икономиката преди всичко е англосаксонска наука. Затова обстоятелството, че българският дух е далеч от англосаксонския, отчасти обяснява защо икономическата наука никога не е била от силните страни в нашия интелектуален живот.
Най-преките пътища за проникване на идеологически щампи не са минавали през контурте на интелектуалното общуване. Тези щампи са прониквали чрез простия и ясен диктат на сменящите се стопански и политически митрополии на страната. Заедно с икономическата условност, България – както и много други страни в подобно положение – е поемала и съответните модели на „модерност“. Ако се проникне в детайлите на отношението на длъжника (България) и кредитора и между победения (отново България) и победителя ще се установив каква степен правото за налагане на доктрина е вплетено в регалиите на по-силните. Наслагването на пореден модел винаги е било нещо разбиращо се от само себе си. На него се е гледало като на мощна идеологическа гаранция за провеждане на желаната от метрополията стопанска политика. В този смисъл това е едно напълно обяснимо и дори легитимно искане.
Българското стопанско развитие през изтичащото столетие е изпълнено с примери за това, как провинциалните представи за модерност са били периодично разтърсвани от идеологически клишета на икономически и политически победители. Практически няма период през 20 век, през който страната ни да не е била поставена в една или друга идеологическа условност.
През „златното десетилетие“ от началото на века властва представителят на партньорите, тоест чиновникът, овластен да представлява в София носителите на облигациите от българските държавни заеми. За повече от три десетилетия след 1902 годин тази функция се изпълнява от двама французи. Жорж Буске и Марсе Шаро – бивши държавни служители, преминали на служба във водещата частна банка Париба. Макар и прикрито мразени от управляващите кръгове, те се интегрират плътно в българския естаблишмънт и пряко или косвено участват във всички възлови решение на икономическата политика.
Привидно ограничена до техническото изпълнение на договорите за външните заеми, ролята на представителя далеч надхвърля чисто експертното равнище. Той държи ръка върху залозите по заемите (Бандеролите на тютюна и други данъци), но има и фактическо право на вето във всяка законодателна инициатива в областта на паричното законодателство. Богатите архиви от ерата на Буске в България показват, как в ежедневните си надзорни функции осмислят българската действителност, не само като верен пазач на интересите на кредиторите, но и от гледна точка на стандартите на господстващата тогава на запад представа за модерна икономика. Поводите за конфликт са многобройни, а богата му лична и служебна кореспонденция е един от най-изразителните документи за духовното разминаване на българските и западните елити.
Въпреки силните пълномощия на представителя на кредиторите, първото десетилетие на века все още е период, през който водещата икономическа идеология прониква и по „неорганизирани и спонтанни пътища“. Тя се пренася чрез образованието на българи в чужбина, чрез навлизащия в страната чужд капитал и чрез много други незрими канали.
Ситуацията се променя из основи след първата световна война. Налагането на определена икономическа доктрина вече се опира на внушителната и институционална машина на Антантата. Клаузите на Ньойския договор и изпълнението им от междусъюзническата комисия създават цял правен мир и прецедент на стопанска практика, при които икономическите виждания на победителите се инкорпорират в българската практика, като непосредствено право. Освен това – като гаранция срещу евентуална обезценка на националната валута, която би облагодетелствала длъжника по репарациите, каквато е България – комисията има директно право на вето върху емисионната политика на БНБ.
Законът за ограничаване на банкнотното обръщение от 1922 година, борбата срещу монопола на износа на зърнени храни, промените в бюджетното и данъчно законодателство са само най-значимите фронтове, на които се сблъскват не толкова и не само интересите на победители и победени, колкото на вредната местна (почти винаги популистка) представа за стопанска политика и световните стандарти. Към края на 20-те години със стабилизационните заеми тази форма на проникване и силово налагане се облича в цивилни одежди и приема почти съвременните черти на икономическа условност. Институцонално тя се налага от финансовия комитет на Общността на народите, а инструментално това става чрез така познатата ни днес – пари срещу реформа. Десетилетието 1926 – 1935 година е период, през който се извършва мъчително силово модернизиране на българския стопански живот. Това са години на остра борба между спонтанните и популистки решения на българските правителства и постоянния технократски коректив на финансовия комитет. В началото на 30-те години се разиграва предисторията на отношенията между България и МВФ в края на века.
Комитетът е представян от своя комисар към българското правителство и БНБ. Статутът и политическо влияние на тази фигура са много по-значими, отколкото на представителя на носителите на облигации от предвоенните заеми. Той притежава ограничено право на вето върху решенията на БНБ, а физическото присъствие в сградата на емисионната банка подчертава властта му върху икономическата политика. Постът отново се заема от висш френски чиновник. Но те вече не са в състояние да изпълняват единствено френски директиви. Напротив, по най различни поводи комисарите стават проводници на британските позиции, които са най-влиятелни във финансовия комитет. В други случаи България (най-вече БНБ) се превръща в поле на съперничество и конфронтация между френската и английска доктрина за устройството на централната банка или за излизане от депресията. Френските архиви, свързани с дейността на тримата комисари на финансовата комисия в България са сред най-интересните за външния поглед върху българската стопанска действителност.
С наближаване на Втората световна война и постепенното привличане на България в орбитата на Германия тоналността на посланията се променят. Но независимо от разликата в съдържанието, каналът на налагане на идеологически модели оставя стопанството в зависимост. В условието на повсеместно затваряне на национални стопанства, на отсъствие на общоприетата стопанска ортодоксия след провала на Лондонската икономическа конференция от 1933 г. страни като България приемат „естествения път“ на идеологията на политическата метрополия, която осигурява най-изгодни условия в рамките на полунатурализирана бартерна световна икономика. Няма съмнение, че в случая това е Германия.
След 1944 година поредният идеал за модерност е наложен отвън чрез тотална индоктринация и с помощта на брутално политическо и икономическо подчинение. Въпреки множеството извивки и нюанси през всичките 45 години на комунистическия режим, България бе управлявана според контурите на един ирационален икономически модел. Както ще видим по-нататък, той не бе органично чужд, а напротив следваше много от националната традиция и народопсихология.
В много отношения днешният преход възроди механизмите от финансовия комитет от 20 и 30 години, като ги постави в съвременни рамки и стандарти на международните финансови институции. Договарянето, осъществяването и провалите на поредица от споразуменията с МВФ се оказаха едни от най мощните за обучаване в модерна стопанска ортодоксия на упоеното от социализъм масово съзнание и на неподготвените управляващи елити.
