Анализът на Лъчезар Богданов е от бюлетина на Института за пазарна икономика…
Когато служебният министър на финансите Людмила Петкова обяви втрещяващите 18 милиарда ръст на разходите и 18 милиарда бюджетен дефицит за следващата година (8-9% от БВП) беше съвсем предвидимо, че това ще възбуди (пореден) макроикономически дебат. Политическото му измерение също е очевидно – кои точно минали решения потенциално раздуват дефицита и, разбира се, кой е виновен, все пак сме в (поредна) кампания. Кратката публикация на министерството умело фокусира дискусията върху по-високи социални разходи, пенсии и заплати. В предишни анализи (тук и тук), както и в първата глава от Бялата книга на ИПИ „Отключване на растежа: пътят напред след изборите“ коментираме състоянието на публичните финанси и възможните решения за овладяване на ръста на основните разходни функции с трайни структурни решения. Заключението накратко – всички бюджетни сфери трябва да овладеят разходните си амбиции за 2025 г. и следващите няколко години, и най-добре е това да стане чрез повишаване на ефективността на разходите.
Съдебната система – която беше в центъра на конституционните промени от края на 2023 г., но в по-общ план е полето на политическа и гражданска дискусия за състоянието на върховенството на правото – елегантно настоява, че й се полага да бъде изключена от разговора за държавните финанси. Измеренията са поне две – липса на дори наченки на дебат за измерване и анализ на ефективността на разходваните средства, механично позоваване към „автоматизма“, гарантиращ определени номинални величини на възнагражденията и като цяло смесване на „независимост“ с „безотчетност“.
Ако поставим съдебната власт в контекста на конюнктурния дебат „как да свалим дефицита през 2025 г. лесно и бързо“, едва ли ще видим потенциален „буфер“ с макроикономически значим мащаб. Но това далеч не означава, че системата е „евтина“ за данъкоплатеца: за едно десетилетие, бюджетът на съдебната власт се утроява и вече надхвърля 1,2 млрд. лева през 2024 г., в структурно отношение разходите нарастват от малко над 0,5% от БВП до над 0,6% от БВП (виж повече на таблото на ИПИ „Съдебната власт в числа“).
Неумолимият ръст на разходите продължава и през настоящата година. За първото полугодие на 2024 г. разходите на съдебната власт се увеличават с 28% спрямо отчетеното за същия период на 2023 г., като с над 30% нарастват разходите за персонал.
Как Висшият съдебен съвет вижда средносрочната проекция на разходните си амбиции? Ако съдим по обсъждането в пленума, към 2028 г. съдебната власт ще струва на данъкоплатеца вече 2067 млн. лева. Или, за да е по-ясно, за пет години – от милиард до два. Делът на разходите за персонал дори леко нараства от около 80% по бюджета за 2024 г. до 83% в края на периода. Нюансът, макар да няма новост, е плавно увеличаващото се харчене за облекла и други придобивки в размер 130-150 млн. лева годишно. Не изглежда много, но това е 8 пъти повече, отколкото ще насочат за развитие на електронното правосъдие.
Може ли нещо да се промени? Всеки път, когато се отвори темата за програмното бюджетиране в съдебната власт (а и на други места, например в МВР) отговорът е стандартен – голямата част от разходите се формират по силата на нормативен акт, ерго, всичко е предначертано с формула. Ако се мисли така, естествено бюджетната администрация към ВСС може просто да „дръпне“ формулата в софтуера и да прогнозира и за 200 години напред колко и за какво да харчи съдебната власт. Като начало, заложените числови съотношения в Закона за съдебната власт не са свещена крава сами по себе си – доколкото магистратите, и изобщо всички заети в публичния сектор имат нужда от предвидимост на доходите, конкретните стойности периодично могат да подлежат на преосмисляне след анализ на промени в дългосрочни макроикономически, демографски или регионални тенденции. Но да оставим настрана за момент въпросът с определяне на възнаграждението на отделния магистрат (а и на съдебната администрация също).
Какво е програмното бюджетиране изобщо, а и приложено към съдебната власт? Най-просто, бюджетните системи не съществуват сами за себе си, а за да изпълнят определени цели. Първо се поставят целите, за постигането им се избират подходящи инструменти, те пък се обезпечават с ресурси. Така всеки разход може да бъде обяснен – той е ресурс, подкрепящ дадена дейност, която води до резултат. Анализът на реалното изпълнение пък дава обратна връзка, която служи за основа да се променят инструментите, после ресурсите, а оттам – размера на финансирането. В съдебната система става въпрос за структурите на съдилищата и прокуратурата, за техните администрации, за съотношенията от различните нива и териториалното им разпределение, за натовареността, за приоритети в наказателната политика, и т.н. Но Висшият съдебен съвет епизодично и без ентусиазъм се занимава с тези въпроси.
