Човешкият напредък зависи от разбирането на човешката природа. Устойчивият напредък възниква, когато институциите и иновациите работят в хармония с нашата еволюирала психология, а не против нея – насочвайки инстинктите ни към творчество, сътрудничество и благоденствие, изтъква Адам Омари* в анализ за блога на изданието Human Progress…
„Природа срещу възпитание“ е спор, по-стар от самата психология.
Раждаме ли се с вродени качества, или сме изцяло оформени от средата си? Разбира се, това е фалшива дилема – и гените, и околният свят оформят нашите психологически черти. Истинският въпрос не е „природа или възпитание“, а в каква степен всяко от тях допринася за различните резултати.
Този въпрос е от решаващо значение за разбирането на човешкия напредък. Всеки опит за подобряване на човешкото състояние трябва да бъде съвместим с човешката природа, иначе рискува да създаде повече проблеми, отколкото решава – както показаха, например, провалите на комунистическите и социалистическите икономики.
Да разберем човешката природа означава да приемем нашите биологични ограничения и еволюционна история.
Напредъкът за катериците би означавал свят без хищници и дървета, пълни с жълъди през цялата година. Но човешкият напредък е нещо съвсем различно – човешка концепция.
Като психолог, аз се интересувам от психологическите основи на човешкия напредък. За да го разберем и поддържаме, първо трябва да разберем природата на самите хора, които напредват. Странно е, че съществата, най-способни да разсъждават върху собствените си ценности, са също и най-способни да ги замъгляват – както отбелязва моят научен ръководител, психологът от Харвард Стивън Пинкър, в книгите си The Blank Slate („Чистата дъска“) и Rationality („Рационалност“).
Много влиятелни мислители през историята са поставяли под съмнение или напълно са отричали съществуването на човешка природа. Повърхностно погледнато, това изглежда логично. За разлика от някои животни, които могат да ходят и се хранят сами минути след раждането си, човешките бебета се раждат беззащитни и зависими от други години наред. Ние не се раждаме с език, а езиците, които научаваме, зависят изцяло от средата, в която сме отгледани. Както е отбелязал философът Джон Лок, цялото знание произтича от опита – личен или предаден от други. Човешкият ум при раждането изглежда като истинска „чиста дъска“.
Тази идея оказва дълбоко влияние върху философията на Просвещението, която поставя основите на изключителните постижения на човечеството през следващите векове.
Ако всяко дете започва живота си по същество еднакво, а разликите идват само от средата, тогава равенството става не просто морално изискване, а емпирична необходимост. Това означава, че никой не се ражда по природа по-добър от другите, а различията в статус, интелигентност или добродетел се формират от опита, а не от съдбата. Ако всички умове започват еднакво „празни“, тогава всеки човек е способен на разум, учене и самоуправление.
Идеята, че човешката природа е безкрайно гъвкава, поражда оптимизъм – но и води до обвинения към обществото. Ако ние сме изцяло продукт на средата, тогава насилието, бедността и неравенството са резултат от неправилно устроена система. Тази философия е най-известно въплътена от Жан-Жак Русо, който вярвал, че хората се раждат добри, но се покваряват от обществото. Според него естественото състояние на човека е мирно и равноправно, нарушено единствено от социалните институции, които пораждат конкуренция и неравенство.
Томас Хобс, негов английски опонент, смятал обратното – че естественото състояние на човешкия живот е „самотно, бедно, отвратително, брутално и кратко“. За Хобс обществото ограничава най-лошите ни импулси, а силната правова система прави престъплението по-рисковано от сътрудничеството. Макар възгледът му често да е възприеман като мрачен, модерната психология до голяма степен потвърждава прозрението му.
Хората не се раждат мирни и рационални – ние притежаваме смес от инстинкти: едни социални, други агресивни и себични. Както показва психологът Ричард Тремблей, най-агресивните хора са всъщност малките деца – те удрят, лъжат и вземат неща, още щом могат. Тези вродени антисоциални поведения трябва търпеливо да бъдат ограничавани чрез възпитание и повторение.
Тези две визии – романтизмът на Русо и реализмът на Хобс – оформят векове мислене за човешката природа и ролята на институциите. Едната вижда обществото като източник на нашите проблеми, другата – като тяхното решение. И двете, в своята крайност, пропускат пълната картина. Ние се раждаме способни както на емпатия, така и на жестокост; на сътрудничество, така и на племенна враждебност; на иновативност, така и на суеверие. Обществото едновременно ни възпитава и ни ограничава. Различни аспекти на различни идеологии и институции могат както да подпомагат, така и да възпрепятстват човешкия напредък.
Институциите не са просто абстрактни системи – те са разширение на човешката психология. Техният успех или провал често зависи от това доколко добре отразяват и насочват нашите естествени тенденции. Когато са в синхрон с човешката природа, те могат да превърнат егоизма в сътрудничество, агресията в справедливост, а племенността – в гражданска идентичност. Когато я игнорират, рискуват разпад, корупция или непредвидени последици.
Помислете за пазарната икономика. В най-добрия си вид тя превръща индивидуалните амбиции в обща полза. Предприемачите търсят печалба, но в процеса създават стоки, услуги и работни места. Това не е победа над човешката природа, а умно използване на нея. Както отбелязва Адам Смит: „Не от добротата на месаря, пивовара или хлебаря очакваме вечерята си, а от тяхната загриженост за собствения им интерес.“
За разлика от това, утопичните комуни, които се опитват да премахнат йерархията, конкуренцията или частната собственост, често се провалят, защото пренебрегват дълбоко вкоренените човешки стремежи към статус, автономия и взаимност. Когато институциите отричат тези потребности, настъпва дисфункция.
Успешните демокрации не се основават на идеята, че всички хора са еднакви по природа, а че различията могат да се допълват, ако има достатъчно свобода и равенство пред закона.
Принципите на взаимния контрол, върховенството на закона и свободата на словото не са само морални – те са психологически защитни механизми, които признават, че хората са несъвършени, състезателни и склонни към власт. Напредъкът не се постига чрез надмогване на човешката психология, а чрез системи, които насочват най-добрите ни импулси и ограничават най-лошите.
Въпреки това, дори днес, в дебатите за напредъка често се пренебрегва човешката природа за сметка на възпитанието.
Поддръжниците на повече държавна намеса, социални помощи или културни промени споделят вярата, че можем да преправим средата, за да променим човека. Но дори при еднакви условия резултатите варират силно според психологически фактори като доверие, оптимизъм, благодарност и самоконтрол. Това са неща, които не могат да се „инженерират“ социално – те произтичат от гените, личните убеждения, решенията и навиците на индивида.
Дори в днешната почти чудодейна епоха на изобилие, свобода и технологично развитие, мнозина се чувстват изгубени, цинични и лишени от смисъл. За да подобрим психичното благополучие на хората, трябва да разберем човешката природа – не само средата, но и самите нас. Без това разбиране напредъкът може да има непредвидени негативни последици:
материалното изобилие поражда затлъстяване и леност; прекалената свобода – парализа при вземане на решения; технологичният напредък – разсеяност и зависимости. Историята ясно показва, че ние не сме „чисти дъски“, които могат да бъдат пренаписани по волята на обществото.
Моята роля в проекта Human Progress ще бъде не просто да изследвам психологическите аспекти на напредъка – психично здраве, оптимизъм, рационалност, сътрудничество, креативност и продуктивност – но и да разбера как напредъкът взаимодейства с човешката природа и води до истинско човешко процъфтяване.
Както казва американският икономист Томас Соуел, „няма решения, има само компромиси“. Напредъкът е постоянно договаряне между нашите стремежи и нашата природа – между това, което сме създадени да бъдем, и това, което искаме да станем.
Най-трайните постижения не идват от отричането на нашите инстинкти, а от създаването на системи, които ги насочват към градивни цели.
*Адам Омари е научен сътрудник в Центъра за глобална свобода и просперитет към Института Катон и докторант по психология в Харвардския университет. Той е получил магистърска степен по биостатистика и бакалавърска степен по когнитивни науки от Университета на Южна Калифорния, където е бил стипендиант на QuestBridge
