Старата мантра на фискалните консерватори – че намаляването на данъците ограничава правителството – не е издържала проверката на времето. Когато разходите за заети средства продължават, не звярът гладува, а бъдещите данъкоплатци, изтъква Доналд Будро* в есе за изданието The Daily Economy…
В своя подкаст The Great Antidote Жулиет Селгрен често пита гостите си да назоват едно нещо, в което някога са вярвали, но вече не смятат за вярно. Това е добър въпрос. Интелигентните хора са хора, които учат, а е практически невъзможно да учиш, без поне понякога да откриваш, че нещо, в което преди си бил напълно уверен, вероятно е грешно.
Сега, на 67-годишна възраст, бих се почувствал засрамен, ако погледна назад към кариерата си и открия, че не съм променил мнението си за абсолютно нищо през тези години. За мое щастие, действително съм променил възгледите си по няколко съществени въпроса.
Например, някога вярвах, подобно на Милтън Фридман, че един от най-ефективните инструменти за ограничаване на прекомерния растеж на държавата е стратегията „да оставим звяра гладен“, тоест да държим данъчните приходи възможно най-ниски. Лишено от приходи, голямото правителство нямало да има избор, освен да се свие до по-малко, такова, което може да функционира с подходящо скромни средства.
Вече не вярвам, че тази теория за „гладуване на звяра“ е вярна. За мен е очевидно, че докато правителството може да финансира текущите си разходи чрез заеми, политиката да не се позволяват данъчни увеличения, за да се покрият разходите, не оставя звяра гладен, а го угоява.
Причината държавата да се „угоява“, когато данъчните приходи са по-ниски от разходите, е че при тази политика голяма част от настоящите държавни разходи се плащат от бъдещите данъкоплатци-граждани. Дългът, който правителството издава, за да покрива текущи разходи, се изплаща в бъдеще, когато много от днешните данъкоплатци ще са или в по-ниски данъчни категории, или в гробовете си. Тежестта пада върху хора, които дори не са родени, когато разходите, финансирани с дълг, са направени. В крайна сметка дефицитното финансиране позволява на днешните данъкоплатци да получават благинки от правителството и да прехвърлят сметката върху утрешните.
Понеже дефицитното финансиране позволява на днешните граждани да харчат парите на други хора – а никой не харчи чуждите пари така внимателно, както собствените – търсенето на държавни „услуги“ днес е по-високо, отколкото би било, ако гражданите бяха длъжни да плащат за цялата държава, която искат. Също така, например, хората в Ню Йорк и Калифорния ще искат повече държавни услуги, ако сметката се плаща основно от хора във Флорида и Тексас, както и хората през 2026 ще искат повече услуги, ако те ще бъдат платени главно през 2056.
Не е изненадващо, че има емпирични данни, че опитите да се „държи звяра гладен“ водят до увеличени държавни разходи.
Звярът на голямата държава много по-вероятно ще бъде държан на по-скромна диета чрез строги бюджетни правила, изискващи всички текущи разходи да се финансират с текущи приходи – от данъци, от съкращения на разходи по конкретни програми или от продажба на държавни активи. Ако гражданите трябваше да плащат сега за това, което потребяват чрез държавата днес, те щяха да са много по-склонни да се противопоставят на увеличаване на държавните разходи.
За всеки, който предпочита малка и ограничена държава, аргументът за правило на балансирания бюджет е много силен, дори ако имахме сто процентовата гаранция, че дефицитното финансиране никога няма да доведе до фискална криза или дори до по-високи лихви. А всъщност такава сигурност е невъзможна, още повече когато днешните граждани могат да живеят частично за сметка на утрешните. Ако Сам може лесно да вземе на заем от Сара и после да прехвърли на Том задължението да изплати дълга, Сам със сигурност ще харчи и ще взема на заем над възможностите си.
Полученото разхищение ще забави растежа на икономиката, а може и да я свие. И когато Том след години стане данъкоплатец, има реална вероятност способността му да обслужва дълга, наложен му от Сам, да бъде компрометирана. Ако и Том има достъп до дефицитно финансиране чрез държавата, той, както Сам, ще прехвърли тежестта върху неродената още Нанси и нейното поколение.
В един момент това постоянно прехвърляне на тежестта върху бъдещите поколения ще доведе националния дълг до ниво, което е неустойчиво. Кредиторите ще забележат риска и ще поискат по-високи лихви, което още повече увеличава фискалната тежест върху гражданите. Тази фискална гниеща структура може бързо да се разрасне и да доведе правителството до висока инфлация или дори до отказ от изплащане на дълга.
„Дефицитните гълъби“ ще възразят. Те ще кажат, че докато кредиторите са готови да отпускат заеми, няма проблем, защото собствените им интереси ще ги спрат да дават пари на някой, който няма да може да плати. Проблемът е, че историята показва друго. Има много фискални кризи, при които правителствата внезапно се оказват неспособни да обслужват дълговете си.
Но дори и ако някаква великодушна свръхестествена сила гарантираше, че никакво съотношение дълг към БВП никога няма да предизвика фискална криза, аргументът за това текущите приходи да отговарят на текущите разходи пак остава силен. Това би било мощна спирачка за прекомерния растеж на правителството.
*Доналд Дж. Будро е асоцииран старши научен сътрудник в Американския институт за икономически изследвания и е свързан с Програмата на Ф. А. Хайек за напреднали изследвания във философията, политиката и икономиката в Центъра Меркатус към университета Джордж Мейсън; член на борда на Mercatus Center; и професор по икономика и бивш председател на катедрата по икономика в университета Джордж Мейсън. Той е автор на книгите The Essential Hayek, Globalization, Hypocrites and Half-Wits и негови статии се появяват в такива публикации като Wall Street Journal, New York Times, US News & World Report, както и множество научни списания. Будро получава докторска степен по икономика от университета Обърн и диплома по право от университета на Вирджиния
