Анализът е от бюлетина на Института за пазарна икономика…
Нека вземем топ 30 на болниците в България по реализирани приходи през 2022 г. – годината, за която са налични данни за всички болници. В този списък заслужено място намират 11 болници с частен собственик. Все големи структури, осигуряващи заетост на значителен брой медицински специалисти, прилагащи най-съвременните терапии и протоколи за лечение, търсени от хиляди пациенти и разпознавани като центрове на иновативните здравни технологии.
Същите тези 11 частни болници през 2022 г. са получили средно над 70% от всичките си приходи от НЗОК, т.е. извършили са дейността си със силно преобладаващо публично финансиране.
В този списък има два вида лечебни заведения:
- 19 от тях провеждат обществени поръчки при осъществяване на дейността си; 11- не;
- 19 от тях са провели 3876 обществени поръчки за последните 5 години; 11 – нито една;
- 19 болници не могат да сключват договори с лица, с които се намират в конфликт на интереси, 11 болници – могат;
- За 19 болници може да се направи проверка за разходите им по поръчките в регистрите на обществените поръчки; за 11 – не;
- За 19 болници има забрана за сключване на сделки на голяма стойност с лица, които са осъждани за определени престъпления, които имат задължения към държавата или общината или са им налагани определени административни санкции; за 11 – няма такава забрана.
От няколко години има опити[1] да се въведе задължението частните болници в България, които получават повече от 50% от приходите си от НЗОК – т.е. от данъкоплатците – да купуват лекарства чрез провеждане на обществени поръчки. Опитите досега са без резултат и затова ЕК обяви, предявява иск срещу България пред Съда на ЕС.
Ето и позициите на заинтересованите страни до момента:
- Частни болници – нормално са против да провеждат обществени поръчки;
- Български лекарски съюз – също против предложението;
- Университетските болници (в момента провеждат поръчки) – против предложението за частните болници, но само защото искат и за тях да отпадне задължението да провеждат обществени поръчки.
Интересното е, че в повечето становища, представени в Парламента, се цитира един и същ анализ. Анализ, който пропуска нещо основно – как трябва да се харчи публичен ресурс. Тук даже има екстремност, защото става въпрос за частни субекти в здравеопазването, които съществуват единствено и само поради наличието на този публичен ресурс, тъй като над 70% от приходите им идват от НЗОК.
Данъкоплатци и частни болници
От гледна точка на свободния пазар основният въпрос не е дали дадена институция е публична или частна, а как се използват публичните средства.
Когато частните болници функционират предимно с публично финансиране, те вече не действат само в рамките на пазарни отношения между частни играчи. Те са изправени пред меко бюджетно ограничение: приходите са до голяма степен гарантирани, търсенето е нечувствително към цените и крайният платец – данъкоплатецът – няма пряк контрол върху решенията за покупка. Това създава класически проблеми „принципал-агент“, при които мениджърите на болниците решават как се изразходват парите, но принципалът (данъкоплатците) не могат да наблюдават резултатите (чрез обществени поръчки).
Обществените поръчки съществуват, за да гарантират конкуренция, прозрачност и ефективност на разходите.
Съпротивата срещу обществените поръчки в този контекст не е защита на пазара. Напротив, то рискува да се доведе до затворена, неконкурентна практика за доставка на стоки и услуги, при които доставчиците се избират без прозрачно сравнение на цените или открита конкуренция. Това не е свободен пазар, а защитена схема, финансирана от обществото.
Данъкоплатците имат право да очакват, че парите им се изразходват ефективно, прозрачно и с гаранции срещу разхищение и фаворизиране.
Накратко, тук не става въпрос за „публично срещу частно”. Става въпрос за отговорност към данъкоплатците. Ако дадена болница реши да разчита на публични средства, то тя трябва да приеме и отговорностите, които произтичат от това.
