Свободата никога не бива унищожавана изведнъж. Тя се губи на последователни етапи, чрез почти незабележими промени, чрез бавната трансформация на условията, в които се развива човешката мисъл. Ние живеем в един от тези тихи преломи. Техническият свят вече не е инструмент: той се е превърнал в средата, в която се формират нашите разбирания, в която се структурират нашите възприятия, в която се изясняват нашите убеждения. И тази среда не само, че не разширява хоризонта ни, но го свива до степен, че вече оставя място само за самите нас, посочва коментар на Шарл Марслен за изданието journaldeleconomie.fr…
Общият свят и вътрешната свобода: един стар начин на мислене
Имаше време, когато сблъсъкът на идеите почиваше на един реален плурализъм: различни вестници, несъвършени разбира се, но водени от грижата за представяне на фактите; малко телевизии, които по-скоро обединяваха, отколкото да разделят; и най-вече отношение към четенето, което налагаше отделянето на продължително време такова, каквото изискват разсъжденията. Четенето беше доброволен, почти аскетичен акт: човек сядаше, потапяше се в световния поток и влизаше в текста, както се влиза в разговор с интелект, различен от нашия. Вътрешната свобода намираше там естественото си пространство. Именно в това бавно възприятие, в тази съпротива на писаното слово, духът се учеше да си противоречи на самия себе си, да вижда нюансите, да разбира мисълта, че истината никога не е проста. Демокрацията живееше от тази възможност, дадена на всеки: да излезеш от себе си, за да срещнеш другия. Този общ свят, изграден от четене, противоречия и по-дълго време за възприятие, беше по-малко удобен, но по-свободен. Свободата не беше даденост: тя се практикуваше. Тя трябваше да се заслужи.
Епохата на автономната техника: алгоритмичното затваряне и изчезването на дългото време
С дигиталната ера сменихме антропологичния режим. Жак Елюл го беше прозрял преди всички: техниката не е средство в служба на човека, тя се превръща в автономна система, която налага собствените си норми и логика, независимо от нашите намерения. Алгоритъмът днес е най-чистият израз на тази автономия. Той не показва света: той го преоформя според нашите жестове, предпочитания и слабости. Той не ни води към непознатото: той ни връща към самите нас. Индивидът вярва, че изследва; всъщност той просто обикаля в кръг, в коридор начертан за него. Така се раждат тунелите на убеждението: не силни вярвания, а затворени познавателни среди, в които противоречието изчезва, защото не бива показвано. А свободата изисква тъкмо обратното: да бъдем изложени на онова, което ни противоречи, да бъдем размествани от различното. Не само архитектурата на информацията се променя: променя се нашият режим на възприятие. Написаното, което изискваше време за възприемане, отстъпва; изображението, което се налага само, тържествува. Видеото спира способността да се откъснем от потока; то налага незабавна реакция, която не оставя място за вътрешната тишина — онова крехко пространство, където се оформят истинските решения. Така преминаваме от култура на мисленето към култура на улавянето. Вниманието се превръща в управляван обект. Преценката — в рефлекс. Свободата се свива не чрез забрана, а чрез намаляване на пространството, в което може да се упражнява.
Изкуственият интелект и преоформянето на човешката свобода
Изкуственият интелект бележи нов етап. С него техниката вече не се ограничава до филтриране или организиране: тя предвижда. Тя моделира поведението ни, предполага нашия избор, настройва хоризонта на онова, което ще виждаме. Тя се превръща в невидима архитектура на нашия ментален живот. Жилбер Симондон показа, че техническите предмети вървят към все по-голяма автономия; ИИ прави тази автономия творяща. Той вече не служи само на функции: той произвежда среди, непрекъснатости, истории. Той изработва онова, което приемаме за спонтанно. Въпросът вече не е „какво виждаме?“, а „какво вече не виждаме?“. Свободата тук не изчезва под натиск, а под излишък на приспособяемост. Всичко е нагласено към нас до такава степен, че вече не срещаме онова, което ни се съпротивлява. А свободата не е нищо друго освен способността да срещаме съпротивата на света и да ѝ отговаряме. Демокрация, в която всеки живее в отделна познавателна архитектура, вече не е демокрация: тя е съвкупност от ментални острови. А индивид, чийто свят е изцяло предварително подреден от технически системи, губи тази съществена способност: възможността да каже „не“. Свободният човек не е този, който получава онова, което желае; той е този, който може да се откъсне от онова, което го обуславя.
Заключение: да възстановим свободата в свят, който я подкопава
Централният политически въпрос на нашето време не е само въпросът за информацията, а този за вътрешната свобода. Тунелите на убеждението не са интелектуален проблем: те са духовен проблем. Те свидетелстват за едно човечество, което бавно се плъзга към състояние, в което вече не среща противоречие, не чете, не се пита откъде произтича неговата увереност. Да възстановим общия свят предполага търпеливо преоткриване на тази стара добродетел: бавното действие на духа. Да четем, да възразяваме, да се съмняваме, да се противопоставяме на потока — ето новите и старите форми на свободата. В една вселена, в която техниката се стреми да организира мисълта ни, истинската съпротива е вътрешна. Тя се състои в това отново да станем отворени към реалността — тоест отново да станем свободни.
