Преди 81 години, докато Аржентина се намира под властта на военна диктатура, хиляди протестиращи се събират на площад „Пласа де Майо“ в Буенос Айрес, за да поискат освобождаването на полковник Хуан Доминго Перон. В качеството си на вицепрезидент той е арестуван от собствените си колеги, след като популярността му нараства, а заедно с нея – и президентските му амбиции. Но след масовата демонстрация на 17 октомври – дата, която по-късно неговите последователи наричат „Ден на лоялността“ – Перон е освободен. Тогава става ясно, че правилата на политическата игра в Аржентина никога повече няма да бъдат същите. Може би не толкова очевиден е фактът, че дори дълбоко в XXI век аржентинците все още плащат цената на тази промяна, подчертава политическият наблюдател и анализатор за Латинска Америка, Маркос Фалконе, в анализ за блога на Cato Institute…
Почти век по-рано, с приемането на конституцията от 1853 г., започва ера на икономически либерализъм. Благодарение на нея, в продължение на няколко десетилетия – от края на XIX до началото на XX век – Аржентина трайно заема място сред десетте най-богати държави в света. Макар институциите ѝ далеч да не са съвършени – белязани от изборни измами и корупция – държавата не се опитва да планира икономиката. Предприемачите до голяма степен имат свободата да „опитат късмета си“ – условие, което Диърдри Макклоски определя като ключово за икономическия растеж. Аржентинската икономика, все по-тясно интегрирана в световната, се гради върху износа. Именно там се крие сравнителното предимство на страната.
Към 1945 г. Перон вече не е ново лице в политиката – той е участвал в държавен преврат още през 1930 г. Като опитен политик, той използва поста си на секретар по труда в рамките на диктатурата, установена през 1943 г., за да прокара редица мерки, които му печелят благоразположението на профсъюзите. Сред тях са задължаването на компаниите да повишат заплатите в градовете (при едновременното им замразяване в селските райони), създаването на система от трудови съдилища, окомплектована с лоялни към него съдии, и други. Именно това празнуват народните маси на 17 октомври.
Перон не е бил и особено оригинален. Изпратен в Италия за обучение преди Втората световна война, той остава силно впечатлен от Бенито Мусолини, чийто фашизъм описва като „велико съвременно духовно движение“. Симпатиите му към наци-фашизма обаче не са нещо уникално за него, както не е уникална и подкрепата му за засилващата се държавна намеса в икономиката: корпоративизмът и протекционизмът вече са се появили по целия свят с настъпването на Голямата депресия. И все пак, както отбелязва историкът Роберто Кортес Конде, нищо не е оказало толкова силно влияние върху живота в Аржентина през втората половина на XX век, колкото перонизмът.
Ако 17 октомври има някакво значение, то е, защото Перон довежда една зараждаща се корпоративистко-протекционистична система до крайност. Държавната намеса нараства постепенно още преди него, но след като е избран за президент през 1946 г., той предприема решителни и мащабни действия. Още преди края на десетилетието публичните разходи надхвърлят 45% от БВП – ниво, невиждано дотогава в съвременна Аржентина. По време на управлението му резервите на централната банка спадат със 75% – също безпрецедентен случай. Външната търговия е монополизирана от държавата, която първоначално задържа повече от половината приходи на износителите, а до 1950 г. вносните мита достигат рекордните 500%. Експроприациите са масови – от медии и железопътни линии до пенсионни фондове.
Не е изненадващо, че са раздавани огромни субсидии или че реалните заплати на индустриалните работници са нараснали с 35% през първите три години от управлението на Перон; тази политика обаче е напълно откъсната от икономическата реалност. В публичния сектор високите разходи могат да се поддържат единствено чрез изземване на различни финансови източници – точно това прави Перон. В частния сектор по-високите заплати могат да бъдат изплащани само ако собствениците на бизнес бъдат компенсирани – което правителството също осигурява чрез субсидирани кредити, евтини комунални услуги и мита, целящи да подпомогнат производството.
За да финансира всичко това, Перон прибягва до инфлация – явление, което е било изчезнало десетилетия по-рано, – но и това се оказва недостатъчно. В крайна сметка, изправен пред неблагоприятни цени на износа, самият той няма друг избор, освен да наложи строги икономии. Рецесията е също толкова свирепа, колкото и първоначалният подем: до 1955 г. заплатите или се връщат на изходното си равнище, или дори спадат под него.
Ако този цикъл силно напомня за настоящата ситуация в Аржентина, то е, защото онези, които са извлекли полза от перонистките политики – а именно индустриалците и вече могъщите синдикати – съвсем не са били склонни да се откажат лесно от придобивките си; така перонистката система надживя своя създател. Макар че през 1955 г. Перон е свален чрез преврат, а перонистката конституция от 1949 г. е отменена, основните ѝ елементи са включени през 1957 г. от самите военни чрез допълнение към член 14, което остава в сила и до днес. Управляващите след това, които не са били перонисти, също изолират икономиката от света, въвеждат индустриално планиране и отхвърлят сравнителните предимства на Аржентина. Когато през 1973 г. Перон се завръща на власт, той, разбира се, отново прилага перонизма.
Запазването на тази корпоративистко-протекционистка система води до ясен резултат: през 1945 г. БВП на глава от населението в Аржентина е два пъти по-висок от този в Испания, но до 1990 г. той вече е едва половината от него. Страната изостава зад почти всички държави, които преди това са били на сходно ниво с нея. Като се изолира, Аржентина отхвърля търговската интеграция, която се налага в световен мащаб след Втората световна война. И въпреки няколко опита за отваряне на икономиката през последните десетилетия, тя така и не се отваря напълно.
Преди Перон политиката е служела на икономиката; след него – икономиката започва да служи на политиката. 17 октомври е „актът за раждане“ на тази промяна в йерархията; затова истинското значение на тази дата не се крие в събитията от самия ден, а в това, което те оставят след себе си: една погрешна концепция – индустриализация чрез държавно планиране, – която създава икономически условия, изключително трудни за промяна и до днес.
Аржентина започна да разгражда това наследство. Администрацията на Милей балансира бюджета, свали инфлацията от трицифрени стойности и въведе стотици мерки за дерегулация. Освен това започна да намалява експортните мита и да отваря икономиката за търговия и инвестиции. Но работата далеч не е приключила. Продуктивният частен сектор все още е обременен от тежки данъци, експортни мита, по-високи от средните тарифни ставки и сложна регулаторна рамка. Групите по интереси, които зависят от държавно управлявана икономика – от защитени индустрии до утвърдени синдикати – се противопоставят на почти всяка промяна.
Наследството от 17 октомври е толкова осезаемо, колкото и тъжно. Онези, които преди 81 години на този ден излизат на площад „Пласа де Майо“, не са могли да предвидят как ще се развият събитията, но това не прави случилото се по-малко трагично. Тази дата трябва да служи като напомняне колко спешно е за Аржентина да продължи да променя посоката, поета именно в онзи ден.
