За да се противопоставим на реколонизацията, обещана от Белия дом, „трябва да деколонизираме не само отбраната, но и умовете на европейците“, смята френският историк Людовик Турнeс в коментар за изданието legrandcontinent.eu…
Не е пресилено да се смята, че днешна Европа се намира в „ситуация на колониална зависимост“. След 1918 г. континентът попадна в отношения на зависимост спрямо Съединените щати, която се задълбочи след Втората световна война.
От януари 2025 г. ЕС пое, болезнено, по пътя към независимост от тяхната покровителствена сила. Подобна еманципация се проявява по-специално в областта на отбраната, след като Доналд Тръмп рязко прикани европейците сами да поемат защитата си. Но същевременно иска да се запазят взаимоотношенията на подчиненост, като ги задължава да купуват необходимите им оръжия, петрол и газ от Съединените щати. Това просто е форма на „рекет“.
Европа започва да разбира, че трябва да излезе от това състояние на зависимост, но осъзнаването на тази необходимост се оказва бавен процес. Защото, освен отбраната, на първо място трябва да се деколонизират умовете на европейците.
Между ситуацията в Украйна и апетитите на Съединените щати към Гренландия, може да се помисли, че за Европа има други, по-неотложни приоритети. И все пак би било опасно да се разглежда културата като второстепенен елемент или като черешката, която ще бъде сложена върху европейската торта едва след като тя бъде завършена.
Напротив, културата лежи в самата основа на Европа.
Познаваме апокрифната фраза на Жан Моне*: „Ако трябваше да започна отначало, щях да започна с културата.“ Няма значение дали той или друг я е произнесъл: той е абсолютно прав.
Без култура Европа ще продължи да бъде технократична структура. В своите статии Паскал Лами** признава, че е разбрал това твърде късно. Културата не може да бъде просто „придатък към духа“ или ред в бюджета, който да бъде зачеркнат първи, когато кризата налага съкращения на разходите. Културата не са просто книги, филми, картини или видеоигри. В по-дълбок смисъл тя е превръщането в разказ, в звуци, в образи, в предмети, в практики, в символи на едно колективно приключение, което създава чувство за принадлежност.
Книгите и филмите не служат само за развлечение. Те са същностната опора на един колективен наратив. Европа има нужда от оръжия, за да се защитава, но има нужда и от наратив, за да съществува.
А от 1945 г. насам тя е лишена от собствен колективен наратив.
Съединените щати го написаха за нея след края на войната. Наратив за един континент, който собствените му демони са довели до разруха и който големият американски брат трябва да води по пътя на възстановяването и модернизацията.
Вцепенението, което парализира европейските ръководители при всяко изказване на Доналд Тръмп след януари 2025 г., не се дължи само на това, че Европа открива своята уязвимост и военна зависимост от Съединените щати. Ако континентът остава буквално безмълвен при всяка нова реч на американския президент, то е и защото не притежава собствен наратив и защото 2025 г. му отреди още по-незначително място в американския наратив, който вече изцяло е насочен към отчитане единствено на техните собствените национални интереси.
За да се излезе от това вцепенение, ще трябва, разбира се, да се произвеждат оръжия и да се сключват нови съюзи. Но ще трябва също така да се освободим от американския наратив и да си възвърнем европейския такъв.
Как може това да стане?
Да се провинциализират Съединените щати: три мита за разрушаване
Да се деколонизира културно Европа означава преди всичко да се мисли извън американските интелектуални категории.
Европа се намира в положение, сходно с това на своите бивши колонии. Тя ги беше лишила от техните истории, беше им наложила историята на техните метрополии, били те британска, френска, нидерландска, белгийска, испанска, португалска или германска, и ги беше свела до ранга на „низши“ народи, които трябва да бъдат цивилизовани.
След 1945 г. Съединените щати не се отнасяха много по-различно към Европа.
Докато учителите от Френската република преподаваха на децата от африканската им колониална империя, че галите са техни предци, Съединените щати интернационализираха своя национален наратив по различен, но много по-мащабен начин – чрез холивудското кино, което подробно „преподаваше“ на европейската публика завоюването на Дивия запад.
В резултат на това днес Европа е пленник на наратив, който не е нейният.
През 2000 г. индийският историк Дипеш Чакрабарти написа в книгата си „Provincializing Europe. Postcolonial Thought and Historical Difference“, превърнала се в класика, че е трябвало да се „провинциализира Европа“. Днес Съединените щати трябва да бъдат провинциализирани и това трябва да започне с разрушаването на образа, който европейците имат за тях.
Първият мит, който трябва да бъде разрушен: този за американския „съюзник“ или „приятел“.
След януари 2025 г. европейските ръководители не спират да повтарят, че Съединените щати са съюзник на Европа. Един бегъл поглед върху американската история от преди 1945 г. е достатъчен, за да покаже, че това не е така. В своята встъпителна реч пред Конгреса на 4 март 1801 г. президентът Томас Джеферсън формулира доктрината, към която Съединените щати винаги се се придържали от тогава насам без никакво изключение: „мир, търговия и лоялно приятелство с всички нации; обвързващи съюзи — с никоя“.
Би могло да се правят различни тълкувания върху термина „лоялно“, но същността на това изявление е ясна: Съединените щати предвиждат само временни партньорства, които могат да прекратят, когато вече не им изнасят.
Освен това, с нарастването на мощта на страната се утвърждава и втори водещ принцип: във всяко партньорство Съединените щати се възприемат единствено в доминираща позиция.
Европейските ръководители вече не могат да прикриват от себе си и от общественото мнение в своите страни тази дълговечна реалност: за Съединените щати Европа никога не е била съюзник.
През XIX век тя беше континентът на тираниите, от който Америка трябваше да се дистанцира на всяка цена. След 1945 г. тя е, в най-добрия случай, партньор, който може да бъде разтърсван, а в най-лошия — протекторат, към който може да се проявява насилие без особени угризения. Тя е най-вече и преди всичко пазар за американските стоки.
Вторият мит, който трябва да бъде разрушен: САЩ като въплъщение на бъдещето на човечеството.
Вярно е, че от началото на XX век успяха да въплътят идеята за модерността, дотогава олицетворявана от Европа, благодарение на технологичните иновации и на производствената система на Форд, които им осигуриха значителен аванс пред останалата част от света и им позволиха да се представят като модел за подражание. Това особено ясно се прояви в Европа след 1945 г. чрез реториката на „модернизацията“, носена от плана „Маршал“.
Но при по-внимателен поглед американската модерност далеч не е безспорна.
Mочти навсякъде, където е прилаган, моделът на Форд е приспособяван, модифициран и трансформиран. Нещо повече, много страни разработиха производствени методи също толкова, а понякога и по-модерни, от американските, особено в автомобилната индустрия. Такъв е случаят със Citroën в междувоенния период или с Toyota през 60-те години. През 70-те и 80-те години именно Toyota се превръща в модел за американските компании, когато фордизмът изпада в криза.
А в последните години, докато разработваните в САЩ системи за изкуствен интелект, изискват стотици милиарди долари инвестиции и колосална консумация на електроенергия, Китай пусна през 2025 г. модел със сходна ефективност, но на значително по-ниска цена.
Накратко, американската икономическа система произвежда повече, харчи повече и потребява повече, но не произвежда по-добре. Тя не е върхът на модерността.
Третият мит, който трябва да бъде разрушен: САЩ образец на демокрация
Този мит датира от началото на американската история, когато бащите-основатели се убеждават, че са създали съвършен политически синтез и го провъзгласяват пред света. След 1945 г. той придобива особено силно влияние в Европа, която, с изключение на Великобритания, е преживяла фашистки режими и вижда в Съединените щати фар на демокрацията.
Но развитието на американската демокрация през последните десетилетия показва, че това вече не е така. От 2000 г. страната два пъти избира президенти, получили по-малко гласове от своите опоненти, Джордж У. Буш през 2000 г. и Доналд Тръмп през 2016 г., признак за една дисфункционална политическа система. Освен това идването на власт на Доналд Тръмп е последвано от множество нарушения на принципите на правовата държава, а оспорването от неговите избиратели на изборите през 2020 г. доведе до опит за преврат на 6 януари 2021 г.
По въпросите на демокрацията САЩ нямат какво повече да преподават.
Срещу Путин и Тръмп: да се създаде европейската модерност
Но Европа не може да се задоволи само с разрушаването на изнасяния от САЩ наратив. Тя трябва също така да изгради свой собствен. Или по-скоро да го възстанови, защото този наратив съществува и е от отколешни времена.
Нишката на европейската история обаче бе прекъсната през ХХ век от две травматични явления, които попречиха на континента да изгради бъдещето си: колониализмът и двете световни войни.
Първият позволи на Европа да господства над света, но върху основата на териториални завоевания и експлоатация на народите и техните ресурси, при това с претенцията за „цивилизаторска мисия“.
Световните войни пък бяха породени от конфликти между национализми, разпалени от Европа и в Европа, преди да се разпространят чрез империите по целия свят, причинявайки десетки милиони жертви, геноцид и огромни материални и екологични разрушения.
Те доведоха до упадъка на Европа, която между 1914 и 1945 г. премина от статута на световен лидер към този на терен на сблъсък между свръхсилите, възникнали след Втората световна война — Съединените щати и СССР.
Близо век след тези събития Европа продължава да бъде преследвана от това минало, което не отминава, както показват оживените дебати за паметта, които днес се водят в бившите метрополии.
Всичко се случва така, сякаш травмирана от собственото си минало, Европа е неспособна да гледа на бъдещето си без Съединените щати, които през 1945 г. ѝ наложиха пътна карта — тази на икономическо обединение, предназначено да я превърне в огромен пазар, отворен за американски стоки, но нищо повече. На практика Съединените щати систематично осуетяваха европейските опити за задълбочаване на политическата интеграция.
В това отношение политиката на Доналд Тръмп не е радикално нова. Тя обаче е значително по-агресивна от тази на предшествениците му.
Но Европа разполага с всичко необходимо, за да „разкаже“ собственото си бъдеще: едно от най-високите нива на икономическо развитие в света, значителна концентрация на богатство и иновации, вътрешен пазар сред най-големите в света и блестяща цивилизация, която има всички условия отново да свети, ако извлече поуки от своето минало.
Наративът, който Европа може да напише, не трябва да се ограничава само до изработването на норми. Те са се превърнали в запазената марка и до известна степен в значимостта на Европейския съюз.
Този наратив трябва да предложи перспектива и бъдеще.
Добрата новина от началото на 2026 г. е, че администрацията на Тръмп, без да иска, ни предоставя съставните части за този наратив. Като се позиционира ясно срещу Европа, тя ни принуждава да поемем колективната си съдба. Като се представя като имперска, агресивна, хищническа сила, безразлична към демократичните правила и човешкото достойнство, и игнорирайки климатичната катастрофа, която заплашва човечеството, тя ни показва точно какво не трябва да бъдем.
При Тръмп САЩ са точно обратното на това, което Европа трябва да представлява.
Днес сме хванати в клещи между Русия и Съединените щати — две империи с различни мотиви, но споделящи общо желание: нашата гибел. Това е изключително опасна ситуация. Но тя е и възможност, която Европа може да използва, за да въплъти своя наратив. Европа може и трябва да даде пример на сила, която не е агресивна и не е имперска, с общочовешко послание. По този начин тя би могла да положи основите на нова модерност, противоположна на ретроградната регресия, в която потъват Съединените щати.
От стрийминг до кино: европейски план за индустриална политика в областта на културата
Културата не са само идеи и наратив. Тя включва и материални механизми за тяхното разпространение.
Съединените щати добре разбраха това, създавайки още в началото на ХХ век мощни културни индустрии, особено в областта на киното, с двойната цел да забавляват населението и да му представят един разказ на историята на страната, често пренаписана и възвеличена от Холивуд.
Киноиндустрията разви агресивни стратегии за интернационализация, последователно подкрепяни от федералното правителство през целия ХХ и началото на XXI век. Тази интернационализация не само е донесла значителни приходи, но и е допринесла за културното влияние на Съединените щати и за възприемането на техния национален наратив от една част от света.
Примерът на Китай също е интересен: той показва как една застаряваща киноиндустрия, произвеждаща еднообразни пропагандни филми, се модернизира само в рамките на около двадесет години, между 1990 и 2010 г., благодарение на финансовата подкрепа и техническата експертиза на холивудските студия. Днес тя е способна да произвежда блокбъстъри, които конкурират американските филми не само на китайския пазар, който вече е самодостатъчен, но и на международния.
През 2025 г. Ne Zha 2 стана първият неамерикански филм след 1975 г., който зае първо място в бокс офиса. Той се нарежда и на пето място в света за всички времена по приходи – над 2 милиарда долара, 98% от които са реализирани на чуждестранния пазар, което го прави най-глобализираният филм в историята. Той е свидетелство за придобитото от съвременното китайско кино ноу-хау и способността му да си съперничи с американското.
Изводът, който може да бъде направен от тези примери е прост: няма „невидима ръка на културата“, както няма и невидима ръка на пазара. Няма и фатална неизбежност, която да попречи на Европа да създаде културни индустрии на световно ниво.
Kакто отбраната, така и културата, трябва да бъде обект на целенасочена и волева политика. Това обаче не означава тя да бъде използвана за пропагандни цели, както правят китайското и, в по-малка степен, холивудското кино.
Така едно силно европейско кино би представлявало очевиден носител на колективен европейски наратив.
Конкретно това означава културата да бъде поставена в институционалната рамка на Европейския съюз наравно с останалите области. Днес, сред 27-те европейски комисари, културата фигурира единствено в портфейла на комисаря по „справедливост между поколенията, младеж, култура и спорт“, иначе казано, един вид подкомисариат, в който са обединени всички области, считани за второстепенни от европейската бюрокрация. Колкото и да не се харесва това на Дж.Д. Ванс, който осмива „комисарите“ на Съюза, културата се нуждае от самостоятелен комисариат с пълноправен статут, който да включва в своя обхват и културните индустрии, защото културата е неразривно свързана с икономиката.
Културата, също така, е и индустрия, която носи приходи.
Такъв комисариат би трябвало да развива вече съществуващите програми, като например програмата MEDIA, да подкрепя европейските продукции, както и партньорството между културните индустрии на отделните държави членки.
Той би следвало също да подкрепя създаването на културни индустрии със световен мащаб, както по отношение на производството на съдържание (филмови студиа, музикална индустрия), така и по отношение на разпространението (организация на концерти, стрийминг платформи).
Всичко това би изисквало дълбоко преосмисляне на икономическите правила, върху които е изграден единният европейски пазар. Но по-задълбочената културна интеграция вероятно има своята цена.
Както символично, така и икономически, Европа все още може да спечели.
*Жан Моне (1888-1979) – френски предприемач и държавник, автор на плана за възстановяването на икономиката на следвоенна Франция и главният вдъхновител за изграждането на съвместен френско-германски съюз за производство на въглища и стомана (бел. прев.)
**Паскал Лами (1947) – френски политик, бивш генерален директор на Световната търговска организация. (бел. прев.)
