Анализът на Адриан Николов е от бюлетина на Института за пазарна икономика…
Както обикновено, обсъжданията около бюджета и промените в правилата за 2022 г. включват и дебат около новите равнища на минималната заплата. Въпреки че този път се чуват гласове за обвързване на някои от параметрите на политиките в осигуряването и пазара на труда с обективните макроикономически реалности, това не се отнася за минималната заплата. Вместо това се планира поредното увеличение – този път от 650 на 710 лева.
Последният път, когато се обсъждаше сериозна промяна в начина на структуриране на минималната заплата беше преди кризата, с предложение за диференциране според икономическата дейност на работодателя и образователната степен на наетия. Настъпването на кризата обаче сложи край на този дебат, а в началото на 2021 г. станахме свидетели просто на повишение, с 40 лева вместо „традиционните“ 50. Успокояването на икономическата ситуация ни дава повод отново да помислим за евентуална промяна, насочена към свиване на ролята на преговорите между работодатели, синдикати и правителство и обвързване с обективни икономически показатели (доколкото, поне засега, цялостното елиминиране на минималната заплата изглежда далеч от политически възможното и допустимото).
Доколкото заплатата е отражение на изработеното, производителността на труда изглежда очевиден кандидат за компонент в евентуален механизъм за определяне на минималната заплата. В кризисните години обаче производителността, измерена чрез брутната добавена стойност на зает, се сви, особено в първите тримесечия на 2020 г., а на годишна база ръстът ѝ беше под 3%. Дори и в силните години в края на миналото десетилетие ръстът на производителността не надхвърляше 10% годишно, което би довело до чувствително по-бавен ръст на минималната заплата от този, на който станахме свидетели. От значение е и разнопосочната секторна динамика, като в хода на кризата производителността на някои сектори – ИКТ, строителство – растеше въпреки негативната обща динамика, което няма как да бъде отразено от едно равнище на национална минимална заплата. Всяко свиване на заетостта, съчетано с икономически ръст от своя страна би довело до бързо повишаване на минималната заплата, засилвайки ефекта ѝ на бариера пред създаването на нова заетост.
Почти всичко от казаното за производителността на труда важи и за обвързването на динамиката на минималното заплащане с тази на брутния вътрешен продукт. В годините на слаб ръст би имало и незначителни увеличения на минималната заплата, в кризисните – задържане и дори спад. Възможно е, разбира се, да се ползва множител – 2х, или дори 3х ръста на брутния продукт, или пък някаква форма на изглаждане. Струва се да се обмисли и дали се отчита годишната или тримесечната динамика; тримесечните данни улавят по-точно икономическото развитие, но пък употребата им би довела до прекалено чест промени в минималната заплата.
Друг аргумент сочи, че основната причина за повишението на минималната заплата е компенсирането на ръста на потребителските цени и нарастването на издръжката на живота. По тази причина отчитането на инфлацията в подхода на определяне на минималното заплащане изглежда логично. През второто полугодие на 2021 г. станахме свидетели на значително повишение на потребителските цени, с ръстове на общия индекс от порядъка на 4-6% на годишна база, но на фона на незначително повишение преди това. В близкото минало не е имало случай, в който ръстът на потребителските цени да надвишава годишното повишение на минималната заплата, и прогнозите за близкото бъдеще сочат, че няма индикации това да се случи.
Възможно обвързване е и с динамиката на средната заплата, следвайки предложенията за регулиране на минималната заплата на европейско ниво. През последните две години средната заплата расте стабилно, в следствие отчасти и на отпадането на някои нископлатени работни места и изсветляването на доходите в туризма и транспорта. Проблемът с ползването на този индикатор е, че всяко увеличение на минималната заплата по необходимост тласка нагоре и средната, което може да доведе до безкраен цикъл на ръст (или поне докато минималната и средна заплати не се приближат много близо до най-високите в икономиката).
Отчитането на динамиката на доходите на домакинствата и бедността също не е изключен подход. При него обаче трябва да се има предвид значително по-голямото влияне на държавната политика върху доходите в сравнение със заплатите в резултат на определянето на равнищата на пенсиите и социалните помощи. Това от своя страна създава риск правителството да тласка нагоре нивото на минималната заплата чрез промяна в други механизми, насочени по-скоро за борба с бедността.
Разбира се, засегнатите тук индикатори далеч не са всички, които биха могли да станат част от евентуален механизъм – просто са сред най-често използваните. Малко вероятно изглежда и минималната заплата да бъде обвързана само с един от тях – по-възможен сценарий е включването на няколко показателя във формула, която опитва по-пълно да опише икономическата динамика в страната.
