Анализът е от бюлетина на Института за пазарна икономика…
Минималната работна заплата (МРЗ) е често дискутирана тема, особено през последните седмици, след като НСИ публикува данните за размера на средната работна заплата за второто тримесечие на 2025 година. На тази основа беше изчислено[1], че от 1 януари 2026 г. МРЗ ще бъде 1212 лв. (620 евро), което представлява увеличение с 12,53% спрямо настоящото ѝ ниво.
Възнагражденията за труд би трябвало да бъдат пряко отражение на производителността на работника според най-основните икономически принципи. Затова, когато заплата, особено МРЗ, която оказва влияние върху цялата икономика, се определя без оглед на производителността в различните сектори, това може да доведе до изкривявания на пазара на труда.
Този анализ има за цел да разгледа връзката между производителността на труда[2], средните секторните заплати и МРЗ. Проследяване движението на производителността по сектори и нарастването на МРЗ в периода от 2020 до 2024 година много ясно показва, че темпът на повишаване на минималната заплата често се разминава с темповете на растеж на производителността в почти всички отрасли. Най-осезаемо това личи през 2024 г., когато за първи път е приложено правилото за определяне на МРЗ като 50% от средната брутна работна заплата – тогава увеличението на минималната заплата изпреварва значително ръста на производителността във всеки един от секторите.
Това разминаване между ръста на заплащането и производителността на труда има сериозни последици за структурата и устойчивостта на пазара на труда. Когато МРЗ се определя административно и е еднаква за цялата икономика, тя изпраща един и същ сигнал за стойността на труда във всички сектори, пренебрегвайки съществените различия в тяхната ефективност. Това поставя нископроизводителните отрасли под особено голям натиск – работодателите са изправени пред по-високи разходи за труд, които не се компенсират с по-голям обем или по-високо качество на продукцията. В резултат ресурсите често се пренасочват от по-ефективни дейности към покриване на тези разходи, или фирмите са принудени да свият заетостта.
Друг проблем, който произтича от този дисбаланс, се наблюдава в отраслите с ниска или дори намаляваща производителност, като например в селското стопанство и част от индустрията през 2023 година. В тези случаи всяко покачване на минималната работна заплата поставя работодателите в особено затруднено положение. За много от тях изплащането на по-високите възнаграждения в рамките на закона става финансово непосилно.
Двата варианта за справяне с тази ситуация са или преминаване към неформална заетост, при която договорите и осигуровките се заобикалят, или инвестиции в автоматизация, която намалява нуждата от човешки труд. И в двата случая резултатът е сходен: по-малко работни места и намаляване на формалната заетост. Като се имат предвид стабилните и ниски нива на безработица в България през последните години, може с висока степен на вероятност да се предположи, че ефектът в по-голяма степен се проявява чрез преминаване към сивия сектор, отколкото чрез ръст на официалната безработица.
Между 2020 и 2023 г. съотношението между минималната и средната работна заплата в повечето сектори намалява или остава стабилно. Това се дължи на по-бързия ръст на средните възнаграждения спрямо минималната заплата, особено в сектори с по-висока производителност, където натискът върху разходите за труд е по-слаб. Например в индустрията делът на МРЗ спада от 35,12% през 2020 г. до 33,74% през 2023 г., а в селското, горско и рибно стопанство, от 55,08% до 53,17% за същия период.
След 2023 г. тенденцията рязко се обръща. През 2024 г. в индустрията делът на МРЗ скача от 33,74% до 40,04%, а в селското стопанство – от 53,17% до 57,04%. Дори в секторите с висока производителност, като информационни и творчески услуги, се отчита ръст от 15,71% до 17,67%, а във финансовите и застрахователни дейности – от 26,01% до 27,28%. Този скок съвпада с административното увеличение на МРЗ през 2024 г., което изпреварва темпа на нарастване на средните заплати, особено в по-нископроизводителните отрасли.
Икономическите ефекти от подобни промени варират по сектори. В отрасли с висок дял на заетите на МРЗ (над 50%) това води до значително нарастване на разходите за труд, което поставя под силен натиск работодателите с ограничена производителност. Подобен натиск повишава риска от разширяване на сивия сектор и намаляване на официалната заетост.
Анализът на движението на минималната работна заплата през последните години показва, че съществуващият подход към нейното определяне има съществени ограничения. Настоящата практика за определяне на минималната работна заплата в България, особено формулата, въведена през 2023 г., показва значителни ограничения като инструмент за регулиране на пазара на труда. Когато МРЗ се изчислява единствено като процент от средната заплата, без да отчита секторните различия в производителността (а и регионалните), резултатът е системно изкривяване на възнагражденията. Това поставя нископроизводителните отрасли под непропорционален натиск, увеличава разходите за труд и насърчава преминаването към сивия сектор, вместо да стимулира реален икономически растеж.
[1] Според правилото, въведено през 2023 г., размерът на МРЗ за следващата календарна година трябва да се определя до 1 септември на текущата година и да бъде равен на 50% от средната брутна работна заплата за период от 12 месеца, обхващащ последните две тримесечия на предходната година и първите две тримесечия на текущата година.
[2] Производителността на труда е изчислена по метода на Евростат – брутна добавена стойност (БДС) на заето лице
[3] Източник НСИ, собствени изчисления
[4] Източник НСИ, собствени изчисления
