Създаването на дълъг списък с добре познатите заблуди в мисленето на протекционистите е лесно. Протекционистите не осъзнават, че макар търговията да „разрушава“ някои конкретни работни места в националната икономика, тя едновременно създава други – и по-добри – конкретни работни места в страната. (Чужденците ни продават стоки само защото искат да купят други стоки от нас.)
Протекционистите сериозно погрешно тълкуват така наречените „търговски дефицити“. Те не разбират принципа на сравнителните предимства. Виждат акта на внос като бреме, което един народ трябва за съжаление да носи, за да получи „привилегията“ да изнася стоки. (Все едно да гледате на акта да получавате заплата от работодателя си като на бреме, което понасяте, за да получите „привилегията“ да работите за него.)
Останалата част от тази статия би могла да се запълни буквално само с още допълнения към този списък от добре известни протекционистки недоразумения и заблуди. А заради ограниченото място много от тях биха останали неизречени.
Но аз искам да се съсредоточа върху една по-рядко споменавана протекционистка заблуда – а именно предположението на протекционистите, че съгражданите им редовно харчат и инвестират собствените си пари по глупав начин.
Че протекционистите имат толкова ниско мнение за съгражданите си става очевидно, когато се вгледаме в многобройните им твърдения за състоянието на икономиката. В Съединените щати постоянно ни се повтаря от протекционистите, че когато международната търговия ставаше по-свободна и по-честа от средата на 70-те до около 2018 г., индустриалната икономика на Америка била „изпразнена отвътре“, особено от вноса на евтини тениски и дрънкулки. Казват ни също, че вече половинвековният период на годишни търговски дефицити е прехвърлил голяма част от нашето богатство в ръцете на чужденци. Протекционистите настояват, че американските производители били надхитрени от ловки чуждестранни конкуренти – и просто не могат да се състезават, освен ако нашето правителство не натовари с ограничения вноса и не субсидира износа. И протекционистите никога не се уморяват да твърдят, че американските работници, въпреки че отчаяно търсят работа в производствени предприятия, са загубили тези работни места в полза на нископлатени работници в чужбина.
Фактът, че нито едно от тези емпирични твърдения на протекционистите не е дори отдалечено вярно, не е моят основен аргумент. Вместо това искам да подчертая, че всяко едно от тези твърдения предполага, че ние, американците, сме обезкуражаващо глупави – че сме детински безотговорни с парите си и че, поне в сравнение с неамериканците, сме пълни наивници в търговията, индустрията и предприемачеството.
Обърнете внимание обаче, че когато протекционистите разказват своите истории, те говорят така, сякаш единствените действащи страни в международната търговия са чужденците. В тези истории ние, американците, сме бездейни; пасивни играчи, и като такива – жертви. Чужденците ни мамят… чужденците ни вземат работните места… чужденците ни надхитряват… чужденците разрушават индустриите ни… чужденците изкупуват активите ни и ни товарят с дългове… чужденците се обогатяват за наша сметка. Но всъщност всяка една от тези международни сделки, в които уж чужденците ни нанасят такива злини, е сделка, в която някой американец (или група американци) участва доброволно.
Мнението на протекционистите за съгражданите им не може да бъде по-ниско. Според тях повечето от нас ставаме по-бедни след всяка сделка с неамериканци, въпреки че продължаваме доброволно да участваме в такива сделки. Може би сме твърде глупави, за да осъзнаем как все повече обедняваме след всяко взаимодействие с чужденец. Или може би сме толкова заблудени, че си въобразяваме, че макар постоянно да сме били ощетявани от чужденците при свободната търговия, скоро ще успеем да обърнем играта срещу тези хитри търговци, които ни пращат своите стоки от чужбина.
Лесно е да се разбере защо в протекционистките истории чужденците действат с инициативност и прозорливост, докато американците реагират пасивно и глуповато. Иронията е, че ако протекционистите изобразяваха съгражданите си като равни на чужденците по интелект – като също толкова активни и умни – те биха изгубили възможността да обвиняват чужденците за митичните щети, които търговията нанася на Америка. В повечето протекционистки приказки добрите герои – местните граждани – трябва същевременно да играят ролята на глупци, които стават жертва на коварни и по-умни чужденци.
За пълен контраст – ние, поддръжниците на свободната търговия, имаме високо мнение както за чуждестранните търговци, така и за нашите съграждани. Доверяваме се, че съгражданите ни харчат и инвестират собствените си пари разумно и продуктивно. Макар понякога да се правят грешки – както от нашите съграждани, така и от чужденците – хората се учат от тях и коригират решенията си. Резултатът е, че почти всички сделки, които нашите съграждани сключват с чужденци, са сделки, от които печелят и двете страни.
Как тогава е възможно, ако почти всички безброй индивидуални сделки между американци и неамериканци са печеливши за американците, крайният резултат от тези сделки да е, че американците като цяло губят? Този въпрос трябва да се задава на протекционистите много по-често.
Как биха отговорили те? Една възможност е да отрекат, че отделните американци печелят от повечето сделки с чужденци. Но те не могат да кажат това открито, защото така ясно биха разкрили ниското си мнение за интелигентността на съгражданите си. Алтернативен отговор би бил твърдението, че когато всички положителни печалби от тези международни сделки се съберат, резултатът е отрицателно число, сякаш 114+76+9+101+958+5+10 = -1,970. Протекционистите, разбира се, също биха избегнали този отговор, защото дори те не биха се осмелили да отрекат елементарната аритметика.
Отговорът, който протекционистите обикновено дават – често само имплицитно – е, че печалбите, които всеки американец реализира при търговия с чужденци, са надхвърлени от загубите, които тези сделки нанасят на други американци. Когато, например, Джо от Джаксънвил купи кола от Свен в Швеция, Моли губи работата си във фабриката за автомобили в Мичиган. Но този отговор не освобождава протекционистите от обвинението, че имат много ниско мнение за интелигентността на съгражданите си.
Ако толкова много американци губят бизнес и работни места – и така са хвърлени в нежелана безработица – защото съгражданите им търгуват с чужденци, защо тогава американците не се изправят и не се конкурират по-добре с чужденците? Толкова ли са ограничени способностите на Моли, че тя може да работи само във фабрика за автомобили? Толкова ли са некадърни американските бизнеси, че не могат да намерят начин да използват Моли в друга дейност, която да носи печалба? Толкова ли е бедна Америка откъм предприемачество, че никой тук не може да измисли нови продукти или методи на производство, които да използват продуктивно американските работници и ресурси? Толкова ли сме късогледи и лекомислени, че всеки път, когато продаваме активи на чужденци, похарчваме всички приходи за моментни удоволствия, вместо да ги реинвестираме в активи и предприемачески начинания с по-голям икономически потенциал?
Наистина ли е вярно, че когато става дума за предприемачество, бизнес управление, инвестиране и управление както на търговските, така и на личните ни финанси, американците като група са надминати от китайците, европейците, мексиканците и други чужденци?
Привържениците на свободната търговия знаят, че отговорът на всички тези въпроси е еднозначното „не!“ И в подкрепа на това имаме планини от доказателства за представянето на американската икономика.
Протекционистите, обратно, освен че трябва да изтезават данните, за да ги накарат да „признаят“ лъжливи антисвободнотърговски твърдения, не могат да избягат от обвинението, че смятат съгражданите си за „тъпи като пръст“**. Американците не бива да обръщат внимание на онези, които ги смятат за толкова некадърни.
*Анализ на Доналд Дж. Будро, публикуван в изданието The Daily Economy. Будро е старши научен сътрудник в Американския институт за икономически изследвания и е свързан с Програмата за напреднали изследвания по философия, политика и икономика „Ф. А. Хайек“ в Центъра „Меркатус“ към Университета „Джордж Мейсън“; член на Управителния съвет на Центъра „Меркатус“; професор по икономика и бивш ръководител на катедра „Икономика“ в Университета „Джордж Мейсън“. Автор на книгите „Същността на Хайек“, „Глобализация“, „Лицемери и полуумници“, а статиите му се появяват в издания като „Уолстрийт Джърнъл“, „Ню Йорк Таймс“, „Ю Ес Нюз енд Уърлд Рипорт“, както и в множество научни списания. Издава блог, наречен „Кафе Хайек“, и редовна рубрика за икономиката за „Питсбърг Трибюн-Ривю“. Будро е доктор по икономика от Университета „Обърн“ и е завършил право от Университета на Вирджиния.
**dumb as dirt – идиом, използван, за да подчертае, че някой е изключително глупав, лишен от интелигентност или здрав разум
