„Ние окупирахме вас, чехите, защото ви обичаме.“
Обяснение на агресията от съветски офицер, споделено с Милан Кундера на 24 август 1968 г.
Лична бележка
Военната агресия на Варшавския договор (ВД) срещу Чехословакия оказа влияние върху формирането ми като зрял човек, включително върху философските ми търсения и политико-икономическите реконструкции на предисторията на разпадането на съветската система, с които се занимавам спорадично през последните петнадесет години.
Това влияние, разбира се, е напълно случайно. Просто като юноша през лятото на 1967 и 1968 година попаднах (предполага се, „с връзки“) в пионерски лагер в западна Чехословакия (сега Чехия), близо до градовете Дечин и Либерец. От втория лагер се върнах в София ден-два преди откриването на софийското издание на т.нар. световен фестивал на младежта и студентите, провел се от 28 юли до 6 август 1968 г. И вероятно в търсене на лекота на прехода, общувах доколкото мога често с връстници от Чехословакия. Помня и двете си пътувания до Чехословакия с изключителни подробности, от имената на приятелите и приятелките, с които си пишехме пощенски картички (на руски) до посещения на музеи, забележителности, Лидице, концлагера Терезиенщат, музиката, която слушахме и дори една английска песен, преиначена от нас на някакъв общославянски жаргон, за да се подиграваме на безвкусната храна в лагера. За нахлуването на войски (на 13 години нямах никаква представа, че съществува „ВД“) в страната, която бях обикнал, разбрах по слухове и слушайки музика по радио „Люксембург“). Усещането бе необясним и абсолютно неразбираем потрес от случилото се.
Тъй или инак, годината 1968-ма остана в съзнанието ми. Като студент едни от най-добрите ми приятели бяха от Чехословакия. Наскоро, преди година описах влиянието на онези събития върху по-нататъшната ми съдба и възгледи.[ii]
Обсъждането на 60-те години продължи през целия ми досегашен живот: по време на следването си, с колеги и съконферентници от първите десетина години на академичната ми кариера и след това, особено след 1989 г., с приятели, участвали в промените в тази част на Европа – гордея се, че познавам поне 50-на такива люде, а с някои от тях сме на „ти“, съратници от институти, подобни на Института за пазарна икономика, включително най-добрите български историци, социолози, културолози и анализатори на българския ХХ век, комунистическия му период и „прехода“. През тези години у мен непрекъснато се загнездваше убеждението, че събитията от 1960-те години са началото на заника на реалния комунизъм в Европа. Едва през тази година успях да събера достатъчно свидетелства, доказващи това ми убеждение. Това стана в нарочна студия, озаглавена „Поколението 1968-ма: пътят към просперитет и членство в ЕС“. (В момента работя върху превода и разширяването на това изследване.)
Убеден съм също, че началото на войната на Руската федерация срещу Украйна във военно-техническо и политическо отношение (като решение на президента Путин) повтаря основни черти на нахлуването на войските на ВД в Чехословакия.
Увод[iii]
През тази седмица през 1968 г. е потъпкано поредното в социалистическия лагер въжделение за свобода и човечност. То не започва от икономиката, а от културата, музиката, всекидневния живот, религиозността и желанието за елементарна порядъчност в обществените отношения и държавното управление. Това въжделение, всъщност нежелание, както го определят Георги Марков (през 1960-те) и Александър Солженицин, Вацлав Хавел (през 1970-те), да живееш в лъжа, обхваща отделни хора от всички обществени слоеве – от зарзаватчията до някои функционери на комунистическата партия.
На 20 август 1968 г., около 250 хиляди войници от армии на Варшавския договор (ВД) – тези на България, Източна Германия (предоставяща само логистична подкрепа, заради пресните спомени от нападението на Хитлер през 1938 г.), Унгария, Полша и Съветския съюз е струпана в пълна готовност около Чешките и Словашките граници, готови да нахлуят в страната. Войските са организирани в 27 дивизии, имат на разположение 6300 танка, 2000 оръдия и 800 самолети. До края на окупацията там ще се изреди общо 500-хилядна армия.
Задачата им е да се „превземат всички важни държавни институции“, за да бъдат подкрепени „органите на народната власт, борещи се с контрареволюционни сили“. Това е най-голямата военна операция след Втората световна война (ВСВ). Важен детайл е, че в средата на 60-те години, Чехословашката армия има (приблизително) 130 000 мъже в униформа (включително запасняци), които са под командването на ВД и на които е заповядано да не защитават страната. Всъщност, както дори войниците разбирахме стратегията на Договора, задачата е „ние да умрем, а руснаците да се бият на наша територия“. Дори разполагането на ядрени бойни глави в Централна Източна Европа става без знанието на техните военноначалници, да не говорим за официалните власти.
Отгоре на това, реално, отделните армии изобщо не са важен играч в агресивното начинание, военната мощ е преобладаващо съветска (85-90% от разгърнатите сили, 100% от планирането, логистиката, комуникацията и, естествено, командването са също съветски). Братските армии са там, за да легитимират военната интервенция и да подсилят пропагандния ефект на агресията, изпълнявайки дребни логистични и охранителни задачи. Всъщност дори не съветските армейски генерали, а висшето ръководство на КГБ и ръководителите на КПСС (Комунистическата партия на Съветския Съюз) имат окончателната дума за решения, засягащи Чехословакия преди, по време, и след инвазията.
Днес дори четящата публиката по света, включително и най-вече тази в бившите страни членки на ВД (младите чехи и словаци не са по-различни от останалите), е загубила спомена за тази скандална агресия, като че ли тя не съществува извън спомените на съвременниците и тесните кръжочни занимания на шепа историци. Не съвсем отдавна, през 2015 г., Главният прокурор на България предизвика конституционно дело, според решението на което излиза, че нахлуването в Чехословакия не е „престъпление срещу мира“ по смисъла на чл. 31, ал. 7 от Конституцията. Само един съдия не е съгласен – Филип Димитров.
Есента преди Пражката пролет
Формалната причина за нахлуването е „пражката пролет“, познатото алегорично наименование на „ново начало“ в управлението на Чехословакия. То е изобретено от няколко добродушни наивници в ръководството на Чехословашката комунистическа партия около декември-януари 1967-1968 г. Те са принудени от събитията да търсят нещо, което поетът-журналист превърнал се в шеф на партията, Александър Дубчек, назовава „Социализъм с човешко лице“. Днес никой не знае, че програмата озаглавена по този начин е трябвало да бъде приета на конгрес чак през септември 1968 г., след обществено обсъждане, както е планирано.
Метафората с „човешкото лице“ е искрена реакция на събитията от 11 октомври 1967 г. Тогава студенти, раздразнени от спирания на тока по време на подготовка на курсови работи в един от кварталите на Прага, излизат да изразят недоволството си пред президентския дворец в Храдчани. Митингът им е смачкан с насилие и водни оръдия, но реакцията на студентите е да продължат да протестират (като цяло, студентските и младежки протести навсякъде в Източна Европа, от 1945-та до 1989 г., са винаги да защитят индивидуалната свобода и човешко достойнство, а не за да разпространяват комунистически и маоистки идеи, както през 1967-1968 г. във Франция).
В опит да успокоят ситуацията, водачите на Съветския съюз и неговата партия търсят с кого да заменят секретаря на комунистическата партия на Чехословакия (всъщност действителният властник), Антонин Новотни, с някой предан и непознат. И намират Александър Дубчек, който е живял и получил образованието си в СССР. Честен, добронамерен и наивен вярващ в човеколюбивите намерения на другите, през януари 1968 г. именно Дубчек предлага плана с „човешко лице“ като контрапункт на начина на управление, демонстриран от Новотни.
„Социализмът с човешко лице“ – съвременен прочит
Този план никога не е приложен, но дори самото обещание за такъв социализъм създава силно, самоорганизирано движение в подкрепа на свободата, което прилича както на предишни подобни обществени действия, така на недоволството съборило режима през 1989 г.
Тогава, през януари 1968 г., дори самото название на програмата шокира комунистическите водачи. Според някои спомени коментарът на Леонид Брежнев към Дубчек бил следният: „ако вашият социализъм е с човешко лице, какво е лицето на нашия?“.
Програмата на Дубчек, според разбиранията, променили източна Европа след 1989 г., е от скромна до козметична. Тя обещава:
- разделяне на комунистическата партия и изпълнителната власт на правителството;
- политическо равенство на всички партии в Отечествения фронт, управляващ Чехословакия и други страни от 1948 г. насетне (България – от септември 1944 г.), под понякога прикрито ръководството на комунистите, но инсталиран с помощна на окупационната Червена армия и приятели на Йосиф Сталин от Коминтерна, както този процес е добре описан от Ан Апелбаум в първите три глави на книгата й „Желязната Завеса. Рухването на Източна Европа 1944-1956“;
- равенство между чехи и словаци, федерация;
- декриминализиране на дребния частен бизнес
- меритокрация в гигантския държавен сектор;
- премахване на цензурата и олекотяване на свободата на сдружаване.
При опитите за връщане на централното планиране (като например през 1995 г. в България) или поне на партийно-политическия контрол върху фирми и отрасли (каквито примери има в Югославия, включително при управлението на Милошевич, съвременна Унгария с премиери Дюрчани и Орбан или пък съвременна България) точки 1 и 5 от програмата на Дубчек могат все още наистина да изглеждат революционни.
Обаче последните две точки от нея са вече факт в Чехословакия през януари 1968-ма. Това вече е престъпление в комунистическите страни и особено в очите на водачите-социопати на страните от Варшавския договор, известни през 1950-те години като „малките Сталинчета“ – те безпогрешно виждат в програмата на чехословашките комунисти заплаха за своите режими.
Един пример, споделен с мен от Панайот Денев, когато подготвях тази статия.
От архива на БТА между другото е известно и че „на 26 март 1968 г. Политбюро на ЦК на БКП обмисля мерки, за да не стигне информация за събитията в Чехословакия до хората в страната“. „Инструкцията е „строго поверителна“: „съобщения [за тези събития – К.С.] да се изработват само от БТА и „Работническо дело“, да не бъде допуснато публикуването на полемични статии в печата и да се подобри работата на партията с интелигенцията, младежта и особено студентите“.[iv] За това какво се случва със студентите, човек може да съди по специалната страница във Фейсбук на колегата Стефан Дечев „Тримата срещу потъпкването на Пражката пролет“, но и от много други публикации.
Мерките срещу протести по подобие на по-ранните източно-германски, полските, унгарски (довели до окупация от СССР през октомври 1956 г.) и чехословашките от края на 1967 г., както и специалната политика за „защита“ на населението от информация за тези процеси, са предприети заедно с планирането на окупацията от войските на Варшавския договор.
Младежките и гражданските въжделения, желанието за свобода, недоволството от съветския режим са в основата и на тези протести – и на програмата „с човешко лице“, и на окупацията. Но преди да премина към разказа за окупацията, изглежда е необходимо да опиша накратко стопанската ситуация в тогавашна източна Европа.
Недофункциониране на комунистическите икономики
Да вземем за пример т. 5 от „очовечаващата“ програма на чехословашките комунисти и Дубчек, меритокрацията…
Тя предполага единствено знания, умения и естествен, човешки, неподправен авторитет при заемането на управленска длъжност в държавна или стопанска организация. Но това изискване противоречи на важна особеност на съветската система на управление.
Тази особеност, както Лео Троцки, вече изпаднал в немилост, определя е системата на Йосиф Сталин за господство на принципа „който не се подчинява, не трябва да яде“. Иначе казано, при меритокрацията се губи възможността за подчиняване на властта на обществените и стопански ръководители. Резултатът е загуба на вертикалната ос на подчинение и в крайна сметка почти сигурен упадък на еднопартийният характер на държавното управление.
Теоретическите описания на невъзможността за нормално стопанско функциониране на комунистическите системи са известни от осмислянето на историята и икономическия опит на Октомврийската революция и по-специално на военния комунизъм още през 1922 г. от Лудвиг фон Мизес. Пълното преработено издание на това осмисляне – „Социализмът: социологически и икономически анализ“, стана достъпно и на български 100 години след появата на оригинала.[v] Онова, което не е известно дори на мнозинството специалисти по стопанска история, е практическото измерение на тази невъзможност така, както тя се вижда и преживява през 1950-те и 1960-те години.
Накъсо всички икономики на източна Европа са в положението на задлъжнялата икономика на България от 1945 до 1990 г. Разликите са в продължителността и повторяемостта на стопанските кризи в социалистическите страни.
До средата на 60-те години на миналия век икономиките на съветския блок непрекъснато не функционираха. Между 1950 и 1973 г. средният годишен икономически растеж на Западна Европа е 4.8% от БВП, този на Източна Европа е 3.8%. Ан Апелбаум дава кратко, но дълбоко описание на инфлацията, падащия стандарт на живот и стачките на работниците. В посочената вече книга тя цитира писмо на съветския посланик в Прага (от декември 1952 г.), което описва икономическата ситуация като „почти пълен хаос“.
В ограничена степен приемането на капиталистическите начини за управление на икономическите дела се случи в края на 1960-те и 1970-те години, когато комунистическите правителства натрупват дългове първоначално към СССР, а по-късно и към Парижкия и Лондонския клубове на кредиторите.
Джилбърт Уорън Нътър, един от малкото тогава добри познавачи на комунистическите икономики, прави през 1959 г. дисекционен сравнителен анализ на производителността на промишлеността на СССР и САЩ. В СССР тя е около два пъти по-ниска.[vi]
За поддържане на ирационално управляваното стопанство и за подкупване на населението, което все пак вижда изоставането в дефицитите и качеството на стоките за широко потребление, са необходими заеми в конвертируема валута. Има интересна практика на инициативи в планирането (например използването на цени на Лондонската стокова борса) и в паричната политика (различни разменни курсове на рублата, лева и т.н. за вътрешна и международна употреба) за стимулиране на производителността, конкуренцията и набиране на твърда валута. Всички те са предмет на отделно описание на провала. Тук е достатъчно само да кажа, че отрицателните търговски баланси със Запада водят до повече заеми от Парижкия и Лондонския клубове.
Унгария е първата комунистическа икономика, която планира икономическа либерализация и съответният „нов икономически механизъм“ е приет през 1968 г. Изобщо тази страна, поради спомената окупация от 1956 г., получава известна стопанска свобода – в кооперативния сектор, търговията, създадена е кооперативна (популярна) банка. (Тя впрочем и досега работи доста ефективно.) Възниква т.нар. „гулаш социализъм“, а страната става известна като „най-щастливата барака“ в комунистическия лагер. Но и Унгария не успява да се изравни със западната част на Европа или съседна Австрия. Събития в Чехословакия са причина за „забрана“ (всъщност тайна) Унгария да кандидатства за членство в МВФ.
Доклад от 1988 г. на RAND Corporation анализира и предоставя доказателства за следните икономически предизвикателства на страните от Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ): субсидиране задълженията по външния дълг от съветските доставки на енергийни ресурси е скъпо и трудно устойчиво, икономическият упадък от края на 70-те години е ясно изразен и неудържим, паричните политики не могат да разрешат предизвикателствата.
Все пак известен напредък има… Търсенето на финансиране от Парижкият клуб изисква изпълнение на известни политически условия. Най-важните от тях са затварянето на националните копия на ГУЛАГ и зачитането на човешките права. Режимите в комунистическа Европа се „очовечават“, до голяма степен поради необходимостта от търсене на пари, за да бъде подкупено спокойствието на населението. Това е и един от ефектите от нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г.
Някои страни, като България и СССР, ще хитруват: ще приемат нови конституции и ще обявят затваряне на концлагерите, като ги запазват, за да могат да бъдат използвани при нужда. Такъв е случаят с концлагера „Белене“, където са затворени изтъкнати представители на турците в България във връзка с преименуването на техните сънародници през 1984-1985 г.
Комунистическите правителства на всички страни все пак се опитват да сторят нещо, за да не расте общественото недоволство. Броят на осъдените за „престъпения срещу републиката“ и за разпространение на вицове дори в България почти напълно изчезва. Репресиите срещу мислещите иначе биват рафинирани и радикалните „решения“, „активните мероприятия“ (като убийството на Георги Марков) са добре замаскирани.
В областта на икономиката се създават фирми за работа и търговия в чужбина, създават центрове за изучаване на потребителските нагласи, опитват се да крадат търговски марки и технологии чрез специални отдели в разузнаването, както и предлагат повече потребителски стоки. Дефицитите и лошото качество обаче се оказват непреодолими. А вярата във властта на комунистическите партии изветрява дори когато пропагандата бележи известни успехи.[vii]
Друг „успех“ са Хелзинкските споразумения за сигурност в Европа и създаването на съответната организация в средата на 1970-те години. Процесът от Хелзинки има чисто политическо естество – защита на основни права като правата на пътуване, изказ, вероизповедание и сдружаване. По-късно Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа започва да се занимава и с правото на здравословна околна среда, което се оказва важно нововъведение. Не само за България, където форумът посветен на това право през втората половина на октомври – началото на ноември 1989 г. събуди общественото недоволство. Това право се оказа политически важно и в другите страни като България. Поради простата причина, че замърсяванията на околната среда служеха като неопровержимо доказателство за анти-хуманния характер и на властта, и на икономиката.
В Хелзинкските споразумения няма икономическо съдържание. Те водят до разширяване на човешко-правните инициативи (например създадени са съответните Хелзинкски комитети). Но общото „очовечаване“ води и до частичното освобождаване на стопанския живот и декриминализирането на частната инициатива.
Но да се върна към окупацията от 1968 г.
Окупацията
Престъпното, според международното право, планиране за агресията срещу Чехословакия започва на 8 април 1968 г. Посочената по-горе цел „да се превземат всички важни държавни институции“ идва от заповед на министъра на отбраната и шеф на Генералния щаб на Съветската армия. Планът е готов към средата на април. Точно когато в Прага и Братислава не се случва нищо повече от това да се диша някак по-свободно. Аз помня този дъх от вече споменатите мои ученически (пионерски) посещения в Либерец, Дечин и Прага.
Планът за нападение е основан на „точни сведения“ (предоставени от КГБ), че „ционистки, ревизионистки и контра-революционни елементи“ са предприели „нападения срещу социализма в значителни мащаби“; задачата е да се „ликвидират ционистките и противникови сили“ и се препоръчва, като паралелен ход на действие, чистка на ционистките елементи в Чехословашката комунистическа партия. Най-често цитираната „ционистка“ организация е Еврейският документационен център на Симон Визентал във Виена, никой от нарочените за преследване чешки и словашки комунисти дори не са от еврейски произход.[viii] …[2] Между април и 20 август 1968 г., армиите на Варшавския договор провеждат пет военни учения на границата и последното вътре на територията на Чехословакия. През юли 1968 г., най-голямата дивизия на Червената армия просто забравя да се прибере в СССР.
Между януари и края на юли, комунистическите лидери се срещат осем пъти, за да обсъдят натиска си върху Дубчек и неговите съратници. В същото време КГБ организира (чрез подкупи и заплахи) опозиция срещу тях и съставя от тяхно име писмо, което кани СССР и ВД да „вземат мерки за борба с контрареволюцията и империализма“.
Успоредно с тези съществени мероприятия се предприемат и необходимите действия за промиване на мозъците на армейските войници и офицери. Ключовата роля в предоставянето на фалшива информация и манипулацията на ръководителите, взимащи решения, е на шефа на КГБ, Юрий Андропов, който, покрай другите си заслуги, е признат за основен организатор на нахлуването в Унгария през октомври 1956 г.
От военна гледна точка, агресията е провал на стратегия, тактика и изпълнение. Дори часът на нахлуване изглежда е сбъркан, поради липса на яснота дали трябва да започне по Московско или Централноевропейско време.
Операцията е безспорен успех, защото не среща военна съпротива. И защото, както обяснява чехословашкият началник на Генералния щаб на армията, това е „операция за убиване на муха с парен чук“.
Този „парен чук“ присъства в източна Европа от 1944 до 1990 г.
Сумирано времето на окупация от съветските войски на страни от Източна Европа продължава 142 години. През 1989 г., според различни оценки, съветските войски в региона наброяват 500-600 хиляди души, приблизително 10% от персонала на червената армия.
Две основни учреждения обслужват управлението в страните от Варшавския договор.
- Желязната завеса формално е военно съоръжение; но то е призвано не да защитава, а да възпира хората от “Изтока”, не само от ГДР, да бягат на Запад; на българската част от Желязната завеса от граничарите, според наличните оценки, са убити повече бегълци, отколкото на границата между двете Германии.
- Военният съюз, ВД, е с основна мисия да не допуска страните от „Източния блок“ да се отклоняват от и да не напускат Съветската зона на влияние и контрол. Тази характеристика на ВД е доказана от неговата инвазия в Чехословакия през 1968 г.
„Masters of Invasions“
Завземането на летищата (най-важната задача на БНА – Българската народна армия – е охраната на Пражкото летище Ружине) протича гладко, при липса на съпротива и наличие на опитен командир, генерал Маркелов.
Той води операцията с вещина във взаимодействието с КГБ, натрупано с годините и опита през ВСВ, участие в агресията срещу Полша заедно с Германия (1939), Финландия и Балтийските страни (1939-1940, където разгромява невъоръжени женски и доброволчески батальони) и Унгария през 1956 г. Биографията му е един от модерните армейски митове в Русия, негови паметници се изграждат из цяла Русия (последният през април 2018 г.), но по всички обективни преценки този човек е просто насилник и военнопрестъпник. Заради заслугите му за „победата“ през 1968 г. той става „герой на Съветския съюз“, като между 1969 и 1985 г. е награден с около 20 най-високи отличия от страните във Варшавския договор (четири от тях от Чехословакия, пет от България). През 1979 г. Маркелов е главен инспектор на съветските десантни части, които нахлуват в Афганистан.
Освен, че е натоварен с най-важната задача при настъплението, Маркелов изглежда, че е, според мемоарите на негов колега-генерал, основният съветник на агресията: „Ебете чехите, не питайте за имената им!“
Логистика и жертви
Индоктринираните войници не срещат въоръжени империалисти, всъщност срещу войските на ВД не е произведен нито един изстрел, нито от армията, нито от полицията. В някои големи градове местните използват самоделна амалгама от запалителни материали, за да запалят огньове или трамваи и автобуси, за да блокират улици – просто поради несъгласие със случващото се. Някои войници са изненадани, че чешките и словашките дами не са блудници (както са били „информирани“), че чешкият и словашки начин на живот е значително по-богат, и най-вече по-чист от това, което те познават като „превъзхождащия останалите съветски начин на живот“.
Логистично, нахлуването е почти кошмарно. Отряди на КГБ и една десантна пехотна дивизия превземат летищата и пощите, защото никой не ги охранява. Но останалите войски на терен са объркани: разполагат със стари карти, градове и села често имат нови имена, а местните жители сменят или боядисват в бяло знаците по улиците и гарите. Лошата логистика, първоначалната дезинформация и културният шок сериозно допринасят за упадъка на и без това невисокия морал на войниците и офицерите. Често окупаторите са притеснени да се появят пред местните с мръсно облекло, дори не мислят да говорят с тях – просто заради комплекс за малоценност.
Тази ситуация довежда до множество нерационални разстрели, подозрения и параноя сред окупаторите: има много случаи на танкове, разбиващи магазини, атаки срещу боси протестиращи или трамваи, или просто стрелби по стени и военно маловажни сгради като музеи, училища, и т.н.
Хора срещу танкове
Невъзможно е да се преброят жертвите, особено от страна на окупаторите – предполага се, че те са значително по-малко, отколкото при чехите и словаците, но това все още е висша държавна и военна тайна в Руската федерация.
Чешки източници споменават за 137 чехи и словаци, които са загинали в следствие на водената от Съветския съюз инвазия в Чехословакия през 1968 и началото на 1969 г. През годините до 1989 г. броят им се оценява на близо 400.
Хората излизат на улицата на 21 август, изграждат импровизирани барикади, спират танковете с човешки вериги и отказват да сътрудничат на окупаторите. Последното, освен случайни изстрели във въздуха, е най-често причината за непонятното и напълно безсмислено убийство на невинни, невъоръжени, тийнейджъри и млади жени.
Най-организираната съпротива е около сградата на Националното радио в Прага, което продължава да предава новини в реално време около седмица (окупаторите нямат техническото познание за това как да спрат излъчването). След това радиото минава в нелегалност и несанкционирани вестници заемат медийната ниша.
От страната на окупаторите има 98 жертви, повечето при катастрофи и инциденти с техника, неумело ползване на оръжие, пет самоубийства в първия месец на настъплението и т.н. Предполага се, че 11 съветски войници са убити от местните. Има и една българска жертва: след като дезертира, войникът се напива и след кавга или (според друга версия на случилото се) при опит да избяга в Западна Германия, той е застрелян от граничарите или помагачите. (Семейството на войника наскоро издигна паметник в негова чест, предполагайки, че е герой.)
Ролята на Църквата и поп музиката
За детайли рядко се говори, макар вече да има много изследвания.
76% от чехите и словаците все още се самоопределят като католици, 10-11% са хусите (чешки протестанти). След 1948 г. властите, както навсякъде се опитват да наложат атеизъм, обвинят църквата в клерико-фашизъм по време на ВСВ, преследват и се опитват да корумпират свещеничеството, да разделят църквата между двата народа и между онези, които са „нови католици“ (млади свещеници, които се правят, че подкрепят комунизма) и епископи, които му се противопоставят и стават пазители на религиозните свободи и човешките права.
От началото на 60-те години на миналия век, новите католици губят обществен авторитет дори сред комунистите. Дубчек няма друг избор освен да либерализира религиозния живот, като прекрати преследването на католиците и вдигне мълчаливата забрана за други християнски вероизповедания. (До преди 1968 г. Православието е де факто забранено в Чехословакия.) Кардинал Франтишек Томашек е един от основните защитници на свободата и човешките права и преди, и след 1968 г. И остава основен вдъхновител на свободолюбието, заедно с Вацлав Хавел и други интелектуалци, до 1989 г.
Любимата ми чешка група в края на 1960-те и началото на 70-те години е Plastic People of the Universe (PPU), които първоначално са под силното влияние на Франк Запа – друг мой любим музикант.
След нахлуването на ВД, те преминават в нелегалност. Тяхната музика възмущава властите, защото е преди всичко свободна, малко сюрреалистична и донякъде психоделична, много иносказателна за хората, които разбират чешки, но скоро те започват да пишат и пеят на английски. Групата е арестувана и е направен опит за показен съдебен процес през 1976 г. Без резултат: те продължават да записват и изпълняват музика нелегално, понякога в чужбина, до окончателното рухване на режима.
За България какво да кажем? Рок групите на 1960-те и техните фенове са подложени, доколкото мога да сравнявам, на ограничения по-лоши от тези в другите страни. Дори фолклорът тук, както показва едно специално културологично проучване, е предмет на властови контрол и инструмент на партийно-политическата пропаганда. В Интернет могат да се намерят различни обзори на това „как рок музиката уби комунизма“. Началото на този процес е поставено по-рано, но се разгръща през 60-те и 70-години.
„Дъбът – вън, КГБ остава“, хокей и живи факли
На 21-ви август 1969 г. годишнината на инвазията е планирано да се „отпразнува“ с улични демонстрации в Прага, Братислава и други градове. Полицията разполага необичайно количество униформени, използва танкове, за да патрулират градовете и 130 хиляди съветски войници са поставени в готовност за интервенция. Чехите и словаците наричат този ден „Ден на срама“. Въпреки заплахата от насилие от страна на властите, над 100 хиляди протестират на главния площад в Прага на този ден.
Към тази дата Пражката пролет е потушена с танкове, стрелба и преследвания на нейните инициатори и участници.
Към есента на 1968 г. невъоръжената съпротива вече е заглъхнала. За да предизвика съвестта на хората, на 16 януари 1969 г. Ян Палах се самозапалва, оставяйки следното послание: „Изгарям себе си, за да събудя народа на тази земя“. Това предизвиква гняв в Москва. От Кремъл телеграфират Дубчек да „прекрати политизацията“, но той не е в състояние да „успокои“ положението. Самозапалвания започват да се случват едно след друго – шест млади мъже и една млада жена, само в периода до март 1969 г., загиват по този начин. 26 други човешки факли са спасени след медицинска намеса. Трима младежи се самозапалват демонстративно в чужбина, по един в Полша, Унгария и Латвия. Посланията, които те оставиха, бяха по същество идентични: Изгарям себе си не за слава, а в знак на протест срещу инвазията.
Това, което наистина обижда ръководителите на КПСС обаче е, че Чехословашкият отбор по хокей на лед побеждава този на СССР на световното първенство в Швеция през март 1969 г. (два пъти – в отборното елиминиране и на финала). При това чехословаците се държат „неприлично“ – не се здрависват със съперниците, националният флаг на техните екипи е траурна лента и т.н.)
Съветската неприязън спрямо Чехословашкия отбор по хокей има дълга история. След ВСВ този отбор беше най-добрият в света – безобразно поведение за отбор на васална страна. През 1950 г. КГБ и чешките му помагачи оркестрираха сбиване между някои от шампионите и неидентифицирани хулигани в пивница в центъра на Прага. В резултат на което целият отбор е арестуван и обвинен в нелоялност, измяна и шпионаж, и в крайна сметка осъден на общо 77 години затвор и принудителен труд и изпратен в урановите мини (най-известният от шампионите, вратарят Бохумил Модрий, който дори не присъства на побоя, получава 15 затвор и принудителен труд, умира скоро след като излежава присъдата си).
Намесата на Хитлер и ГЕСТАПО в Олимпийските игри през 1936 г. изглежда като хуманитарна акция в сравнение с това, което КГБ са правили, за да може СССР да стане световен шампион по хокей. Но към средата на 60-те години чехословашкият отбор отново е един от най-добрите в света. Неговата победа през 1969 г. бе отпразнувана из цяла Източна Европа. Бях тогава на 14 години, но ясно си спомням въодушевлението от тази победа дори София.
СССР този път не може да елиминира този отбора, както през 1950-1951 г.
Но шампионската титла е отвъд търпението на Леонид Брежнев. Той решава да се отърве от Александър Дубчек. Заповедта към Гречко е „Дъбът – вън, КГБ остава!“ („Дубчек“ идва от „дъб“.)
Именно в резултат на хокейните демонстрации Дубчек е отстранен през април 1969 г. После той е две години посланик в Анкара и до пенсионирането работи като чиновник в министерството на горите. За негов приемник е инсталиран лоялният (към КГБ, СССР) словак Густаф Хусак („Хусак“ идва от „гъска“). Той остава на власт до 1987 г., управлението му е наречено от чехите и словаците „Социализъм в гъша кожа“.
Защо се случва всичко това
Освен някои теоретични реконструкции на събитията, предшестващи настъплението, причините за недоволството не са директно икономически. Спиранията на тока са чест феномен в бившите комунистически страни, както са всъщност и всички дефицити, както е предсказано от Лудвиг фон Мизес през 1922 г. и след това доказано от стопанската история на тези страни.
Въпреки репарациите след ВСВ от страна на Съветска Русия (независимо от факта, че Чехословакия и Полша са били жертви на немското нападение, Червената армия конфискува ключови индустрии в двете страни), икономиката на Чехословакия е най-конкурентната от всички комунистически, колите им са значително по-добри от произведените в СССР или ГДР, магазините им имат по-добри хранителни и други стоки, и към края на 80-те години страната „търгува“ само 55-56% от произведеното със Съветския съюз (при Полша и България става дума за 80%).
Съветският съюз е единствената страна в Северното полукълбо, която след ВСВ не се „денацифицира“. Денацифицира в смисъл, че допуска и осъществява, подобно на нацистка Германия, окупации на съседни страни с цел решаване на свои вътрешни властови проблеми. За повторението на нацисткия опити от СССР и Руската федерация на тези страници сме писали с колегата от Киев Владимир Дубровский.
Основните причини за окупацията са исторически и символични.
„Империята на злото“ изнася комунизъм от създаването на Коминтерна през 1919-1920 г. През 1920 г. тази стратегия успешно довежда до разделение между левите партии в Германия, като по този начин в края на краищата подпомага изкачването на власт на Хитлер и довежда до превземането на Украйна. През 1922 г. Коминтернът изнася болшевишката система в Кавказ и финансира „Септемврийското въстание“ в България през 1923 г. През 1939-1940 СССР превзема Западна Украйна, Бесарабия и Балтика и през 1944-1948 разпростира съветската система до Берлин, през 1945-1950 до Китай и Северна Корея и Афганистан през 1979 г.
Тогава защитата на Империята е приложена на практика чрез силата на оръжието, в Източна Германия през 1953 и 1960 г., в Унгария през 1956 г., Полша и Чехословакия през 1968-та, ако не броим военното положение в Полша през 1981-1983 г.
Нахлуването в Чехословакия е нещо обичайно, смъртоносно, неприятно и фундаментално несправедливо, но типично. Съветският съюз има един от най-съществените приноси в демоцида (унищожаването на народи, включително собственото население) през ХХ век
Защото системата не може да работи сама икономически, без частна собственост и свободна размяна, народите и хората трябва да бъдат държани в нея насила. За индивидите има Желязна завеса, за народите – Варшавски договор под командването на Съветите и КГБ.
За САЩ, НАТО, Ватикана и Запада нахлуването в Чехословакия и другаде е вътрешен съветски въпрос – никой не иска да рискува още една война, този път с ядрено противопоставяне през 60-те години и то за една далечна страна, за която „британците не знаят нищо“ (както британският премиер Чембърлейн оправдава завземането на Чехословакия от Германия през 1938 г.). Този въпрос е подробно анализиран в литературата. Съветският съюз не рискува влошаване на взаимоотношенията със Запада. В този дух СССР опитват да задържат и разширят влиянието си върху страните от Варшавския договор и други приятелски режими до 1989 г. Руската военна база в Сирия е наследство от тези години.
Единственият известен западен специалист по международни отношения, който през 1968 г. публично и по достойнство оценява поведението на СССР и ВД е вече споменатият по-горе Дж. У. Нътър. Той изнася специален доклад по този повод на срещата на Обществото Монт-Пелерин в Торино на 8 септември с.г.
Днес Руската федерация поддържа традицията с КГБ тактиките жива – най-вече в бившите страни от СССР, по-слабо в Нова Европа и другаде. Това е и основната мотивация за пост-фактум възхвалата на Червената армия и разкрасяването на нейната история чрез легенди за различни „masters оf invasions“.
Повторението на шаблона от 1968 г. в Украйна
Нахлуването на ВД в Чехословакия е единствения прецедент, до който се доближава войната на Русия срещу Украйна. Ето защо:
- Във военно-техническо отношение пълномащабното нападение от края на февруари 2022 г. (самата война е започнала през март 2014 г. със завземането на Крим) започна по същия начин – със струпване на войски по границите на съседната страна, под предлог, че са на военни маневри;
- Както и Чехословакия, Украйна е обявена за „братска“ страна с „вражеско“ управление;
- За разлика от Чехословакия обаче, за Кремъл е някак по-основателно да твърди, че Украйна е „изкуствена страна“, поради факта че е била част от СССР;
- Както и в Чехословакия, в същото време, основният мотив на агресора е, че а) не харесва политическия начин на управление на Украйна и б) смята примерът на успехите на Украйна в икономиката и демократичното устройство на обществения живот за заразителен и потенциално вреден за управлението на кликата в Кремъл;
- Подобно на Чехословакия, цивилизованият свят не се решаваше на радикална съпротива срещу агресора веднага след завземането на Крим, макар да го осъди като незаконно.
- През 1968 г. и след това НАТО и Европейската икономическа общност се въздържат от решителен натиск срещу агресорите, защото не искат да рискуват конфликт с ядрено-въоръжен противник, след като току що са прескочили такъв конфликт със СССР в Куба и Карибско море; през 2024 г. основният аргумент да не се помага във военно отношение на Украйна е подобен на мотивите за неутралитет на Запада през 1968 г.;
- Войната срещу Украйна възпроизвежда и продължава съветската традицията на демоцида, но вече на чужда територия така, както прави Германия по времето на Хитлер, но без възможност за такива масови убийства като през ВСВ.
Тези поуки от агресията на ВД срещу Чехословакия не трябва да бъдат забравени, а изучаването и разпространението на факти и знания за тази и много други подобни инвазии следва да продължи.
[i] В основата на този текст е статия с подобно заглавие, публикувана за първи път от Експертния клуб по икономика и политика в деня на 50-тата годишнина на нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословашката социалистическа република. В академично-аналитична форма статията е поместена в един от английските томове на сп. Публични политики на СУ през 2019 г. (Vol. 10/2, February 2019), а оттам кратък вариант е препубликуван от Svensk Tidskrift (шведско списание за политика, икономика и култура, основано през 1911 г.) на 30 август 2019 г. Въпреки тези публикации, войната на Русия в Украйна, струва ми се, налага известна, макар и незначителна актуализация на написаното преди шест години.
[ii] Виж: Krassen Stanchev, From Soviets to Classical Liberalism, Jo Ann Cavallo, Walter E. Block, Libertarian Autobiographies. Moving Toward Freedom in Today’s World, Springer, 2023, chapter 73.
[iii] Много от историческите факти, които споделям по-долу, са от книгата на мой приятел, Ангел Николов (Филчев) „Горещото лято на 68-а. Пражката пролет, братската помощ и НР България“. Тя е публикувана за първи път от Фондация Желю Желев през 2013 г. Книгата е уникална с панорамния си поглед върху събитията, писана от свидетел, участник в опълчението срещу агресорите, историк и в същото време външен човек и обективен наблюдател. Снимковият материал е от личния архив на Ангел Николов Фичев, комуто съм дълбоко благодарен за това, че ми ги предостави. През 2018 г. същата книга бе преработена и наново издадена от СИЕЛА по заглавие „1868 – Смазването на пражката пролет“. През 2021 г., по моя инициатива и частично с моя подкрепа, книгата видя бял свят и на чешки, със запазено оригинално заглавие – „Žhavé léto 1968:Pražské jaro, „bratrská pomoc“ a Bulharská lidová republika, благодарение на издателството на Чешката Академия на науките.
[iv] Изказвам искрена благодарност на г-н Денев за помощта.
[v] Заслугата е на издателска къща „МаК“ и на финансовата подкрепа на двама народни представители, Георги Ганев и Мартин Димитров.
[vi] Nutter, G.W. Structure and Growth of the Soviet Industry. A Comparison with USA, в: Nutter, G.W., Political Economy and Freedom. Collection of Essays, Indianapolis: Liberty Fund, 1983, pp. 151-180.
[vii] Един от начините да се измери доверието към властите в комунистическите страни е статистиката на жалбите на гражданите, адресирани към различни държавни и общински органи (и наблюдавани от органите на „държавна сигурност“). За България този анализ е направен от Мартин К. Димитров, в книгата му „Политическата логика на социалистическото потребление“ (Институт за изследване на близкото минало и Сиела, София, 2018). Според приведените от него данни за оплакванията на гражданите за периода 1963-1988 г., те намаляват като интензитет абсолютно навсякъде спрямо централните и окръжни власти, но в средата на 1980-те нараства броя на оплакванията, изпратени до обществени организации и държавните радио и телевизия (стр. 68); само от 1984 до 1987 г. жалбите намаляват от 675 на 280 хиляди (стр. 147).
[viii] Едно от обясненията на тази анти-семитска реторика на съветските власти е факта, че през 1967 г. СССР и страните от Варшавския договор са снабдили с техника, логистика и финансиране нападението на арабските страни срещу Израел, което завършва с пълен провал; но пропагандните шаблони са готови и се използват от КГБ и Кремъл или заради предположението, че „световното еврейство“ е удобен „враг“, или поради достоверната увереност, че широката публика няма как да провери кой е Симон Визентал и каква е дейността на създадения от него център.
