Струпването на поколения не е събитие на 2025 г. и няма да бъде изключителен феномен на тази година.
Но от предишен опит на такива струпвания, могат да бъдат извлечени поуки. Тук искам да разкажа онова, което на мен ми се струва важно за смяната на поколения от 1945 до 2005 г. и от 2005 . до 2025 г. Подозирайки, че и за двата периода не всички подробности са осмислени и разтълкувани, ще направя преглед на опита в другите страни, със спорадични препратки към България.
Логиката на изложението е следната. Започва от уточнение на това що е „поколение“, показвам някои не до край обяснени от „транзитологията“ подробности за периода, правя кратък преглед на поколенческите особености на несъгласието със стария режим, в частност – на неговата икономическа безпомощност, за да обясня след това зараждащите се реформатори и идеи за промяна, влиянието международния контекст и окупациите, и да завърша с влиянието на културата и поуките за сегашното групиране на поколенията в България.
Що е „поколение“
Ако предположим, че за смяна на „поколенията“ са нужни 20-25 години, разбирането на термина е по-скоро биологическо. Политико-коментарната мода за обозначаване на така разделените поколения употребява метафори и буквени символи от латинската азбука. В обратен ред: съвременното, получило „зрелост“ и/или избирателни права поколение е „Z”, предшествано от „У“, „Х“ и т.н. Онова, което тепърва „съзрява“ е „α“ („алфа“) поколение, обозначено тъй според по-старата и неизвестна древногръцка азбука. (Която пък произлиза от още по-неизвестни семитски образци на писменост.) Важният акцент е върху неизвестността.
Когато на различните поколения се приписват различни свойства, както например Британската енциклопедия споменава средствата за общуване като характеристика на различните поколения,[i] разграничаването между поколенията е неясно. Свидетели, сме че много по-възрастни от “Z” хора висят върху умните си телефони на обществени места, а вероятно и у дома.
Ценностните въжделения, вярвания и приемания-отхвърляния на обществени норми също се преплитат в навиците на различни възрастови групи. Напредъкът на съвременните общества е епохален, а навиците им – неизмеримо по-хуманни. Независимо дали става дума за отношения към животни и/или инфантицидийство.[ii]
Предполагаемите „достойнства“ на по-възрастните поколения, известни още от делението на историята на пет епохи и населяващи ги хора в „Дела и дни“ на Хезиод (VIII пр.н.е.), са общо взето имагинерни. Независимо че делението е популярно и в други епохи и култури, от житията на Сидхарта Гаутама Буда и пиесите на Шекспир, до идеята на историческото детство на Йохан Готфрид Хердер (XVIII век).
Средствата за комуникация: в изпълнението на ролята им за свързване няма съществена разлика между „умния телефон“, Интернет, камъка „Розета“ и правилата на изобразяване на божества и владетели. Разликата е в достъпността на съдържанието (информацията), скоростта на разпространението й и свободата на употреба и споделяне.
С други думи „поколение“ е социално-философска и литературна конструкция.
Този факт е забелязан от Карл Манхайм през 1927 г.[iii] За него поколенията са обществено измислени, назовани групи хора по някакъв възрастов критерий. Критерият може да е най-разнообразен: исторически събития, мода, политически и стопански кризи, войни, пандемии и политико-обществени „епохи“. Поколенията „възникват“ в зависимост от гледната точка, която ги търси и им приписва обществени роли. В крайна сметка, според известния демограф и социолог от Принстънския университет Норман Райдър, поколението е „съвкупност от индивиди, преживели едно и също събитие в рамките на един и същ интервал от време“.[iv]
Недоразбраните „революции“ на 1989 г.
„Революциите“ от 1989 г. са процес, а не мигновено събитие. Той е не само напредък, движение напред, но и контрареволюция – връщане на страните от Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), Варшавския договор и „социалистическия лагер“ (и трите определения са валидни) там, където им е било мястото преди края на Втората световна война.
Това място е Европа. Този „момент на завръщане“ на политическите и икономическите развития преди и след историческите събития на 1968-2005 г., първата година на членство на бившите комунистически страни от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) в ЕС, често се оставя без необходимото внимание. Важно е да се проучат участниците в този процес, за да се получи по-добро разбиране за пътя към присъединяване към НАТО и ЕС.[v]
След 1989 г. се оказва, че така нареченият „Запад“ и Европа са имали далеч по-голям шанс да спечелят Студената война, отколкото дори специалистите са предполагали преди това. Тази перспектива даже не е обсъждана от тях, камо ли да е била очаквана или предвидена от не-учени, политици и отбранителни стратези от двете страни на Желязната завеса. „Западният“ дискурс е заслепен от погрешно тълкуване на „съветската система“, политическа инерция, изследователски програми на съветолози и влияние на „леви“, по-скоро заслепени, социални учени.[vi]
От източната страна на Желязната завеса ерозията на режимите е очевидна във всички сфери на живота, но откритите дискусии за това рискуват, в зависимост от периода, преследване на участниците, въдворяване в концентрационни лагери, нахлуване на войски от СССР или Варшавския договор или кротко лишаване от възможности за лично развитие и права. Възникващите през 1980-те опозиционни групи от Берлин до София предпочитат да решават всекидневни проблеми – от човешките права (свобода на словото, движението, съвестта и стремежът към щастие), през влошаването на околната среда (в почти всички страни), до представителството на работниците (особено в Полша), до потисничество на етнически малцинства – специфично най-вече за България, поради чието провеждане дори е открит отново лагерът „Белене“).
Краят на Студената война е един вид емерджентно събитие, възникващо от спонтанното и некоординирано действие на много хора от тези страни, които се стремят към свои собствени въжделения.[vii] Както всички социални промени, разпадането на съветската система е следствие на много фактори, при които няма главен деятел или фактор с характеристиките на крайна причина. Тълкуванията за „преврат“ в България, „заговор“ между Кремъл и Белия дом и сценарий на КДС и КГБ са измислици post factum, на които мястото за опровергаване не е тук.[viii]
Извънредни ситуации в стопанството на ЦИЕ от 1970-1980-те години, произтичащи от задълбочаващата се дифункционалност на централно планираните икономики – на практика всички комунистически страни са на прага на фалит, уж-водещите и подкрепени от СИВ отрасли работят на загуба и замърсяват околната среда – вкарват „в пакет“ страните в икономически задънени улици.[ix] Но предпочитанията на потребителите от източната страна на Завесата (от модата и музиката до домакински уреди и автомобили) са вече трайно ориентирани на Запад.
Първите правителства в страните от ЦИЕ след 1989 г. (бъдещите членове на ЕС от присъединяването през 2004 и 2007 г.) са изправени пред предизвикателството да се справят с икономическата неефективност, да предотвратят неизпълнението на задължения по външни държавни заеми на комунистическите си предшественици и да учредят нормални условия за живота, заетостта и доходите на своите съграждани. Това съчетание на стопански неотложности тласка изучаването на прехода предимно към икономически анализи и рецепти за реформи. Международните институции (МВФ, Световната банка, ОИСР и други) и Европейската общност организират отдели за проучване, статистически преглед и преговори с бившия комунистически свят. Фокусът върху икономическите и дипломатическите въпроси оказва влияние върху „транзитологията“. Често се пропуска фактът, че пътищата, успехите и неуспехите на прехода от комунизъм към капитализъм са резултат от човешки действия, начинания и социално лидерство. Обяснителните схеми се основават на опита от държавни фалити в Южна Америка, нагаждане на социалистическата статистика към изискванията на нормалната макроикономика без нужното внимание към личности, светоглед и поколения.[x]
Поколенческа еволюция на съпротивата
Опозицията срещу комунистическото управление е политическа реалност в Източна Европа от септември 1944 г. до 1989 г. Тя приема различни форми: въоръжена съпротива (от България и Балканите, до балтийските държави и Полша – общо 15 движения от партизански тип, подобни на Горяните), некомунистически и антикомунистически парламентарни фракции, открито обществено недоволство, въстания (в Унгария, 1956 г.), постоянно бягство към външната страна на Желязната завеса, дисидентски движения, т.нар. „СамИздат“, ad hoc протести, мълчаливо несъгласие и фалшива, показна подкрепа на малцинството властници (т.нар. „номенклатура“ – около 0.5% от населението на върха на пирамида от привилегии, чиято сума в пари възлиза приблизително на 100 пъти по-висок доход от заплатите на мнозинството), като лична стратегия за оцеляване и кариера.
Съпротивата еволюира през съветски окупации и такива от Варшавския договор,[xi] оцелява след лишаване от човешки и граждански права и в крайна сметка промени света през 1989 г. Различните форми на опозиция често принадлежат на различни поколения.
Първото поколение, което формира ранната съпротива срещу комунизма, активна през 40-50-те години на миналия век, изчезва. Политическата опозиция е ликвидирана, изгонена, изпратена в ГУЛАГ, психиатрични клиники, с отнето имущество и/или дискриминирана като „бивши хора“. Въоръжените партизански отряди губят в сблъсъка с редовните армии и полицейските сили.
Семействата на тези хора, освен че са експроприирани, са със забрана да живеят в столиците, да учат и придобиват управленски постове, да преподават и са остракирани в продължение на десетилетия.[xii] Наследниците на това поколение не могат да бъдат премахнати. Третирани като „граждани от втора класа“ най-младите политически противници на комунизма, надживели лагери и гонения, възстановяват политически си партии през 1989 г., участват в антикомунистически коалиции и членуват в неправителствени организации.
Разгромът на Унгарското въстание (октомври 1956 г.) и нахлуването на войски на Варшавския договор в Чехословакия, заедно със съветската окупация на Централна и Източна Европа, налагането на комунистически номенклатурно-КГБ стил на управление и рутинното потискане на протести и дисиденти, имат дълготраен пагубен ефект върху обществата в региона. Всяка важна индивидуална и обществена инициатива, културна, синдикална, в икономическата област или в международните отношения, не може да избегне отчитането нито на факта на съветското военно присъствие, нито на спомена за събитията от 1956 г. и 1968 г. Като се сумира времето, през което съветските войски са били разположени във всяка страна, окупацията на Източна Европа от армията на СССР е продължава 140 години.[xiii]
През 1989 г., според различни оценки[xiv], съветските войски, разположени в региона, са наброявали 500-600 хиляди души – приблизително 10% от съветската военна мощ. Заплахата (или поне страхът) от съветска интервенция са фактор до началото на 1989 г.
След като Литва обявява независимост през 1990 г., Съветската армия и КГБ започват подобно на това от 1968 г. нахлуване в страната през януари 1991 г. Предполага се, че то не е било възможно без одобрението на Михаил Горбачов. Агресията се проваля благодарение на смелостта на литовските граждани, но 13 души са убити и 140 са ранени, а събитието става известно като „Вилнюското клане“.[xv]
Две години по-рано, на 9 април 1989 г., танкове на съветската армия атакуват мирна демонстрация, съставена предимно от млади хора в Тбилиси: 21 души са убити, 18 от тях жени, и 427 са ранени.[xvi]
Изглежда, че в годините на упадък съветското ръководство е било готово да използва сила на собствената си територия, но не и в съседна Европа. Въпреки това, до падането на Желязната завеса, лидерите на тези страни, независимо дали са от старото или новото поколение, по навик се консултират с Кремъл, както по повод на местни, така и международни инициативи чак до октомври 1989 г. В литературата е добре обяснено защо употреба на сила в ЦИЕ не е вероятна. СССР не е в състояние да предприеме агресия по чисто икономически причини, поради собствени опити за промяна, вътрешни неуредици и поради това договаря с ФРГ финансиране на изтегляне от ЦИЕ на окупационните войски.[xvii]
Но да се очаква post factum, както и да се упрекват реформаторите на 1989-1990 г., след този много странен опит, че не са провели въоръжена, „силова“ революция и чистка в своите страни без достъп до армия и милиция, е, меко казано, невежествено и утопично.
Конкретните обстоятелства на политическото и гражданското реформаторство в бъдещите страни членки на ЕС продължават да са почти напълно пренебрегнати от изследванията на прехода и досега.
От 50-те до 80-те години на миналия век поколенията комунистически водачи също се сменят. Новите хора начело на страните от Варшавския договор заменят поколението от 50-те години: в навечерието на 1989 г. само Чаушеску, Кадар и Живков, макар и политически остарели и досадни, запазват постовете си, който получават през 1956 г. Те не могат да се сравняват със светогледите (и опитите за реформи) на Горбачов, Шеварднадзе, Немет или полските премиери от 80-те години, нито дори с Ярузелски.
През август 1989 г. Николае Чаушеску[xviii] предлага нахлуване на Варшавския договор в Полша, „за да унищожи антисоциалистическите елементи“. Савранская дава правдоподобно обяснение защо съветските водачи са пренебрегнали предложението на Чаушеску. Месец по-късно Тадеуш Мазовецки ще оглави полското правителство, а Лешек Балцерович ще започне да прокарва план за извеждане на Полша от фалит (в който тя се намира от 1980 г.).
Или нека припомним деянията на българския диктатор Живков. Според неотдавна публикувани архиви, през юни 1989 г. той предлага на Горбачов по-тесни връзки между България и СССР и реформа на СИВ (в очевиден опит да запази поста си с помощ от Москва). Горбачов отговаря, че те работят по „предложение за суверенитет“ на съветските републики, „но ние ще им продаваме ресурси на международни цени“.[xix] (Между другото, настояването за специални отношения с Руската Федерация в областта на енергийните ресурси от български политици и говорещи след анексирането на Крим и войната на Русия срещу Украйна, не е по-адекватно от този демарш на Живков от средата на 1989 г.)
В Унгарската народна република комунистическото управление има съвсем различна нагласа в края на 1980-те години. През май 1989 г. министър председателят Миклош Немет нарежда демонтирането на бодливата тел по границата с Австрия и отваря граничните пунктове, за да позволи на чакащите този акт на освобождение източни германци, да преминат отвъд Желязната завеса. Решението му е предварително съгласувано с Кремъл. Аргумент на премиера е, че бодливата тел се разплита от преминаващи границата животни, а кърпенето й изисква разход от 50 млн. щ. д. на година.[xx]
Чаушеску и Живков са преки наследници на марионетките на Сталин и Коминтерна от 40-те години на миналия век. Те управляват Източна Европа чрез преки указания от Москва и кохорта съветски съветници от КГБ. Всички водачи на комунистическото владичество в тази част на Европа стават известни като „малки Сталинчета“.[xxi]
Подобно на Сталинчетата, те търсят подкрепа от Съветския съюз и лично Горбачов, за да продължат своето иначе непопулярно управление и да замажат икономическия му провал. Самият Горбачов, ако се прочете внимателно реконструкцията на събитията, предшестващи отварянето на Желязната завеса, от Виктор Себастиен, очевидно би предпочел да се доверява на самостоятелни висши администратори от номенклатурата в ЦИЕ, а не на марионетки, негодни да носят лична отговорност. Същевременно той вярва, че Съветският съюз все още може да управлява региона и залага на свои избраници в отделните страни. (Той вярва и че неговата партия ще продължи да ръководи СССР.)
Икономиката като причина за промяна дори на комунистическия светоглед
Към средата на 60-те години на миналия век икономиките на съветския блок постоянно буксуват, работят на загуба или по-бавно. Според СТАТИСТА между 1950 и 1973 г. средният годишен икономически растеж на Западна Европа и Средиземноморието, измерен през ръст на БВП на човек от населението, е 4.8% от БВП, а на Източна Европа – 3.8%. (А за периода 1974 – 1998 г., вследствие на неефективността на икономиките на СИВ от преди 1989 г., средният годишен показател на Запад е 3.36%, а на Изток от Желязната завеса – 1.74%.[xxii])
Основана на реконструкции на основата на разменни курсове към щатския долар и цени на международните суровинни пазари, макроикономическата картина неизбежно е по-оптимистична от комунистическата стопанска реалност.
Ан Апълбаум дава кратко, но задълбочено описание на инфлацията, падащия жизнен стандарт и работническите стачки. Тя цитира писмо на съветския посланик в Прага (от декември 1952 г.), което описва икономическата ситуация като „почти пълен хаос“.[xxiii]
Подобна е и картината с производителността на труда. Сравнителен анализ от 1959 г. на производителността на индустриите на СССР и САЩ, съставен от един от малкото компетентни експерти по комунистически икономики Уорън Дж. Нътър показва повече от два пъти изоставане на съветската икономика по този показател.[xxiv]
За България е добре да се прочете книгата на Вили Лилков „Стопанските абсурди на българския комунизъм. (Интимната изповед на ДС за икономиката)“.[xxv]
В ограничена степен приемането на капиталистическите начини за управление на икономическите дела се случва в края на 60-те и през 70-те години на миналия век, когато комунистическите правителства трупат отрицателни търговски салда със Запада, и започват да вземат заеми от Парижкия и/или Лондонския клуб на кредиторите и се опитват да преориентират търговията на своите страни, за да имат приходи в твърда валута.
През 1960 НРБ фалира пред единствения си кредитор СССР и за да плати задълженията си прехвърля златния резерв на БНБ в Москва. 30-те тона злато не стигат да покрият задълженията. У нас тази история е добре известна. Но подобни развития, макар и не толкова фатални и без политически последици като заявката за присъединяване на България към Съветския съюз, са типични за всички страни, въпреки че те никога не са докладвали официални неизпълнения. Цитираната студия на Нътър и спомената глава от книгата на Апълбаум описват в подробности тази закономерност. Унгария е първата, която планира икономическа либерализация, а съответният „нов икономически механизъм“ е полу-въведен през 1968 г.[xxvi]
Доклад на корпорацията RAND от 1988 г. анализира и предостави доказателства за следните икономически предизвикателства пред страните от СИВ: субсидирането на външни дългови задължения чрез съветски доставки на енергийни ресурси е скъпо и трудно устойчиво, икономическият спад от края на 70-те години на миналия век е силно изразен и неудържим, паричните политики не могат да решат предизвикателствата, а част от комунистическите водачи – повече или по-малко задълбочено и успешно – искат промяна и търсят алтернативни икономически политики.[xxvii]
Парижкият клуб (на публичните кредитори) тогава обикновено поставя политически условия пред отпускането на заеми: закриване на концлагери, освобождаване на политически затворници, зачитане на правата на човека, присъединяване към Хелзинкските споразумения за сигурност в Европа и др. под. (Сега някои партийни водачи разглеждат тези условия като „колонизация“.) Хелзинкският процес има чисто политически характер и никакви икономически цели. Но има такива последици: страни като Полша изпълняват условията, а страни като НРБ не. И предпочитат заеми от частни кредитори, пред които по-късно също фалират. След подписването на Хелзинкските споразумения, мотивирано именно с надежда за достъп до кредити в конвертируема валута, социалистическите страни продължават да лъжат и за състоянието на правата на човека, и за стопанските реалии. Икономическата им отчетност се влошава едновременно с натрупваните фискални и производствени проблеми. На Запад този ефект е забелязан и описан от малкото разбирачи на комунистическите икономики.[xxviii] На Изток, особено в България, той по-често е забравян, отколкото описван и анализиран.
Загубата на конкуренцията със Запада влияние както върху правителствата, така и върху потребителите от социалистическа Европа. Правителствата се нуждаят от твърда валута, за да си купят политическо спокойствие и да финансират текущите бюджетни разходи. Гражданите се нуждаят от нея, за да купят дънки, храна за бебета или касетофон. Те спестяват други разходи и купуват на черно всички достъпни конвертируеми валути, за да си напазаруват нещо във вече разрешените от правителствата валутни магазини. По този начин правителствата събират западноевропейска и американска валута от населението. Търговията с валута не е разрешена, но забраната й не може да бъде напълно приложена. През 1966-1968 г. Унгария (понякога наричана „най-щастливата барака“ в съветския лагер), планира и въвежда своя вече споменат „Нов икономически механизъм“, за да позволи – макар и ограничено – координиране на цените и пазара плюс стремеж към печалба от страна на социалистическите предприятията. Тази политика предизвиква тревога в Москва, СИВ ограничава опита за въвеждане на пазарна икономика и Будапеща е „посъветвана“ да оттегли кандидатурата си за членство в МВФ.[xxix] Варшавският договор реагира светкавично, когато следващата подобна, макар и много по-скромна, реформа (официалният „Социализъм с човешко лице“ на Александър Дубчек или Пражката пролет) е спонтанно опитана от Чехословашките комунисти.
Към края на 60-те и средата на 70-те години на миналия век, централизираният планов дизайн на икономиките на Източния блок се оказва невъзможен логистично – твърде много отделни икономически, обществени порядки съществуват паралелно. Няма (или почти няма, освен за лично „самозадоволяване“[xxx]) частна собственост, цените се определят административно и затова не е възможно по принцип икономическо изчисление и координация. Тази особеност на социалистическото планиране е обяснена от фон Мизес още през 1922 и по-подробно през 1950 г.[xxxi]
През 1988 г. Стивън Сампсън, професор по социална антропология в университета в Лунд, изброява следните практически налични, но логистично не поддаващи се на координиране, икономически редове (или правила на играта) в страните от СИВ: „Директиран“ (направляван) или социалистически сектор (държавни предприятия, кооперативно и държавно разпределение); „Регулиран“ частен сектор (индивидуално производство и маркетинг, услуги); Криминална икономика (незаконни частни предприятия и толерирани незаконни частни предприятия); Неформална икономика (нелегални/незаконни манипулации с наемен труд, кражби и др.); Спекулация (нелегален или незаконен, но толериран пазарен обмен) и Социална икономика (бартер и размяна, домакинска и битова икономика).[xxxii] Категоризацията на Сампсън означава, че преди 1989 г. в комунистическите страни са налични поне четири паралелни икономики – възможностите за „арбитраж“ между тях се блокират от политическата координация, докато координацията на сенчестата икономика няма друг път на функциониране, освен да се разраства.
В тази класификация обаче липсва един важен сегмент – Бартерният вертикал на привилегиите според мястото на облагодетелстваните в държавната и партийна йерархия. На румънски жаргон от 1980-те определението е „социализъм за едно отделно взето семейство“.[xxxiii]
Поколенчески изживявания
Правителственото потисничество на първото поколение „малки Сталинчета“ може да разчита предимно на пряко унищожаване на противопоставящи се членове на обществото и заплаха за насилие срещу всички останали. Такъв е опитът на революцията от октомври 1917 г., макар и след нея да са регистрирани безчет работнически стачки и над 4 000 селски бунта.[xxxiv] При второто поколение насилието е смекчено до „заплаха от употреба“. Едновременно с това търсенето на алтернативи (в областта на икономическото управление) отстъпва място на ново поколение комунистически водачи – като споменатите по-горе.
Социалната траектория на съпротивата след нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 може да поеме само по пътя на неформалността и ежедневното, културно противопоставяне на режима. Желязната завеса е издигната и поддържана, за да се предотврати бягството на хората на Запад. Агресията срещу Чехословакия доказва, че Варшавският договор има един приоритет – да удържа страните зад оградата на съветския лагер. Културното и дисидентско измерение на противопоставянето на комунизма има много лица и е различно по мащаб в източноевропейските страни.[xxxv] Културното и дисидентско измерение на противопоставянето на комунизма е третото „поколение“ на несъгласието. То има много лица и е различно по мащаб в източноевропейските страни.
От спектъра от обществени нагласи и начинания, ще споменем накратко само две общи явления от тихата културна съпротива срещу съветската система: литературата и поп музиката.
В началото на 60-те години на миналия век, неспособността да се контролира съзнанието на гражданите изглежда е белязана от появата и популярността на автори, чиито герои са обикновени хора, със съмнения и слабости, чиито романи и пиеси ухаят на реалност и човещина. Те разказват истории за потисничество и ГУЛАГ, за промишлени аварии или обикновени нещастия. Много от авторите на такива книги са подкупвани, сплашвани, потискани до мълчание или изгонени от страната, но те създадат стремеж към нормалност, човешки деяния и лична свобода, който двадесет години по-късно ще детронира еднопартийните режими. „Да не живееш чрез лъжа“ е лично кредо и публично послание за Александър Солженицин, Георги Марков и Вацлав Хавел.[xxxvi]
Или вземете музиката. Дори фолклорът в нашата страна, както показва едно проучване на Карол Силвърман, е разклонение на политическа манипулация.[xxxvii] В интернет могат да се намерят различни изследвания на тема „как рок музиката уби комунизма“. Освен това има скорошни изчерпателни изследвания върху популярната музика в комунистическите страни – от Латвия до България. Сред десетките рок групи от новите страни членки на ЕС, които си спомням, бих искал накратко да спомена само една – чешката група The Plastic People of the Universe (PPU). Виктор Себастиен и много други автори обсъждат историята на тази банда.
PPU бяха любимата ми чешка група от края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век, силно повлияни от Франк Запа – друг мой любим музикант. Запа бе много по-политически прям и некоректен от PPU. След агресията на Варшавския договор и инсталирането на марионетно управление в Прага, групата преминава в нелегалност, записите на музиката им са незаконен бизнес. Тя възмущава властта, защото е преди всичко свободна, малко сюрреалистична и донякъде психеделична, много откровена, за хора, които разбират чешки. Не след дълго те започнаха да пишат и пеят на английски. Групата в крайна сметка е арестувана и съдена на показен процес през 1976 г. Без резултат: те продължават да записват и изпълняват музика нелегално, понякога в чужбина, до окончателния крах на режима. За да отбележи краха на комунизма в Централна Европа, Франк Запа, вече фатално болен, изнася двата си последни си концерта в Прага и Будапеща през юни 1991 г.[xxxviii]
Историята на PPU не е уникална (въпреки че не си спомням друга група в Източна Европа да е била подложена на показен процес по наказателно дело за de facto икономическо деяние), но е символична. Тя проявява воля за постигане на индивидуална свобода и стремеж към щастие, на което са били свидетели преживелите 1968 г. в тази част на Европа.
Това поколение остава почти незабелязано до 1988-1989 г. Един от малкото икономисти забелязали „Поколение 1968“, още когато то самото не се е осъзнало, е споменатият Джилбърт. У. Нътър. През септември 1968 г., на конференция на Обществото в Мон Пелерин, той обобщи предисторията на реформите и по повод инвазията в Чехословакия стига до извода: „Това са знаменателни времена за Източна Европа. Тези, които се стремят… да дадат на своите народи по-голяма степен на свобода… заслужават съчувствие, възхищение и уважение. В дълбок смисъл, надеждата за Запада днес е на Изток.“[xxxix]
Първите реформатори
Първият некомунистически министър-председател на Полша е Тадеуш Мазовиецки.[xl] Независимо от сложната му ранна кариера и досието му като депутат-консерватор и защитник на правото на събрания, свободата на убежденията (като набожен католик), и член на символичната опозиция на управляващата тогава Полска обединена работническа партия (ПОРП), той няма илюзии относно причините за упадъка на живота в Полша и е активен поддръжник на „Солидарност“. Неговата встъпителна реч пред Сейма като премиер съдържа две обещания: да поеме отговорност за бъдещето на страната и да „затвори на страницата на миналото“, социалистическото.
С различен произход, свързан с Янош Кадар и „най-щастливата барака“ в Лагера, все още окупираната от съветски войски Унгария, висшият ешелон комунистически ръководители там преди 1989 г. са Карой Грош, Миклош Немет и Дюла Хорн. Те имат лично поведение като на Мазовиецки в полето на чистата политика, а в икономически план идеите им за промяна са много подобни на тези на Лешек Балцерович. (Който впрочем е бил член на ПОРП.) Иначе казано, всички унгарски лидери от 1988-1990 г. са само номинално представители на стария режим. А Миклош Немет тогава има славата на най-радикален реформатор на централното планиране. За ролята си в отварянето на Желязната завеса през 1989 г. (и „приноса му за обединението на Германия“), през 2014 г. той е удостоен с най-висшата наградата на Германския Бундестаг.[xli]
Коментаторите на прехода често пропускат общите черти в личния произход на първите реформатори на комунистически стопански и политически живот.
Лешек Балцерович и Миклош Немет имат сходни биографии. Последният, през 70-те години работи за Бюрото за планиране на правителството в Будапеща и е имал вътрешни познания за това какво е вършело работа и какво е пречело на „новата икономическа политика“ след 1968 г. Балцерович, с докторска степен от Централното училище за планиране и статистика, през 1979-1980 г. ръководи екип от икономисти, за да оцени пропуските в инвестиционните и други политики, в резултат на които Полша постига кредитни споразумения с Парижкия клуб, но има малък или по-скоро никакъв шанс да стимулира растежа и да изплати дълговете си. Това назначение допринася за популярността на Балцерович както сред представителите на ПОРП и опозицията, така и в средите на „Солидарност“. (И за едните, и за другите е важно какво той знае, може и предлага, а не къде и защо е членувал.)
И двамата се радват на относителна свобода в своите Алма матер по икономика и са пламенни поддръжници на либерализацията на цените, политиката и частното предприемачество десетилетия преди те да се окажат единствен път към благосъстоянието в нашите страни. Изглежда също, че нито един от двамата не е симпатизирал на кейнсианските политики, които по онова време са господстващо умонастроение сред икономистите в Западна Европа и САЩ.
Както пише Витолд Гадомски в биографията на Балцерович, поканата към него да се присъедини към кабинета като министър на финансите е формулирана от Мазовиецки просто и ясно „Търся полския Ерхард“.[xlii] Три години по-късно едно от първите международни признания, които Балцерович получава, е наградата „Лудвиг Ерхард“. Сега Балцерович е почти всеобщо известен като „полският Ерхард“.
Този „Ерхардов момент“ е важен: той препраща към предисторията на полското „икономическото чудо“, разгърнало се след средата на 1990-те, но повторило в голяма степен реформите във Федерална Германия, предприети и проведени от Лудвиг Ерхард в периода от 1948 до 1965 г. Съдържанието на „плана Балцерович (това е вече учебникарското му наименование) се основава на същите принципи като плана Ерхард за следвоенна Германия (либерализация, конкуренция и икономическа свобода, парична и фискална дисциплина, защита на частната собственост, бързина на реформите и запазване на мрежите за социална сигурност). Историята на германските реформи е преразказана от техния инициатор в книгата му „Wohlstand für Alle“ през 1957 г.[xliii]
В България тези десет принципа „на“ Ерхард и ордолиберализма (неговата политикономическа школа)[xliv] са в основаната на успеха правителствата на Димитър Попов (прокарани от министрите на СДС), частично това на Любен Беров и особено на правителството на Иван Костов.[xlv] И на последвалите управления, които не разрушават постигнатото от предшествениците.
Тези биографични скечове показват промени в икономическия начин на мислене, наложили се чрез общото културно освобождаване на живота в ЦИЕ към средата и края на 70-те години на миналия век. Колкото и далеч да е то както от неговите идеали, така и от постигнатото след 1989 г.
Още тогава учебните програми на икономическите университети се отдалечават от марксизма. Включително в България. Правителствените служби за централно планиране започват да използват международните пазарни цени от стоковите борси за съответните петгодишни планове. Те не се изпълняват, защото не могат да се изпълнят. Но това също е стимул за търсения от страна на икономистите. Международно опериращите предприятия прилагат международни счетоводни стандарти и платежните баланси на правителствата по принуда са съставени на нормален икономически и счетоводен жаргон, за да убедят заемодателите. Пол Самюелсън и Джон Мейнард Кейнс вече са преведени на всички езици на Източна Европа, студентите по икономика предпочитат да ги използват като учебници. Преподавателите вече пътуват в чужбина за кратки курсове и стипендии, а университетите канят чужденци, за да изнасят лекции.
Станислав Гомулка – който бяга от Полша през 1969 г. и става преподавател в Лондонското училище по икономика, се връща във Варшава, за да помогне на Балцерович да усъвършенства плана си – е виден критик на централното планиране. Подобно на своите колеги реформатори от Полша и Унгария, Вацлав Клаус работи в Института за прогнозиране на Чехословашката академия на науките. В края на 60-те години на миналия век той прекарва известно време в Италия и Университета Корнел в САЩ, работи в банка, а в края на 1989 г. става съветник в Гражданския форум и министър на финансите в правителството на националното единство на Чехословакия.
У нас наскоро, през 2025 година, имахме повод да честваме 70-тата годишнина на колега и съмишленик, Венцислав Антонов. Неговата биография е подобна на споменатите, неговата визия за реформи и проникновеност в разбирането на стопанските феномени – вероятно по-задълбочена. Като обществена роля Венцислав Антонов е по-скоро с функциите на Станислав Гомулка.[xlvi]
Резултатът
С други думи, с изключение на България, икономическият „Златен век“ на страните от бившия СИВ, сега част от ЕС започва през 1996 г., преди 30 години.
Комунистическо управление и централното планиране, наложени на тези страни с военна сила, отстъпва място на нормалност в политическия и стопанския живот, известни от опита на нормално развиващите се капиталистически страни от Западна Европа и света.
Източна Европа – наименование наложено от отделянето на тези страни от общата цивилизационна предистория – се завръщат там, където са били преди Втората световна война.
Икономистите и реформаторите (независимо от техния произход и нива на разбиране на социалния живот) получават след 1989 г. доверието на гражданите, за да поемат отговорност за бъдещето и да затворят страницата на миналото.
И именно поколението от края на 60-те и началото на 70-те години е призвано първо свободно да избере реформаторите и след това да им повери тези задачи.
Периодът след средата на 1990-те е най-дългият период на икономически растеж и просперитет в историята на тези страни. В България Златният век започва след 1997 г. Икономическият напредък става статистически видим през 1998 г. „Закъснението“ е поради опит за възстановяване на централното планиране, извършен от правителството през периода от май 1995 до януари 1997 г.[xlvii] Днес всички страни от едновремешния източно-европейски социалистически лагер са в групата на икономиките с „висок доход“, според общоприетите критерии на Световната банка.
Поколението на 1968 и поуките за сегашните поколения
Както казах в началото, поколенията са социологически конструкции. Онези, които носят обозначения според последните букви на латинската азбука и онези, които още не присъстват в обществено, могат да имат предвид някои стечения на обстоятелствата
Присъединяването към Европейският съюз е, преди всичко, символен акт. Той не е мотивиран от перспектива за усвояване на „европейски средства“.
Политическите и стопански реформатори започват жизнения си път след 1968 г., но принадлежат към различни възрастови групи. Общото между тях е неприемането на деспотизма поради чисто човешки подбуди.
Обществените очаквания се формирани през същите години – от писатели и философи, които изповядват желание „да не живеят в лъжа“ и вярват в „силата на безсилните“, от дисиденти, художници, филмови продуценти, популярна музика и рок групи, които не само вярваха в индивидуалната свобода, но и я упражняваха.
Поколението от 1968 г. осъществи и плати политическата и икономическа цена за „завръщането“ към Европа. Ценностите му бяха класически либерални, както е видно от приликите между плана на Ерхард и реформите от 1990-те години, довели до присъединяването към НАТО и ЕС през 2004, 2007 и 2013 г. Пътят на хърватските поколения е приблизително същият
Самите реформи бяха по същество класически: те демонтираха остатъците от централното планиране, премахнаха бариерите пред индивидуалната свобода и може би откриха перспективите за нов и по-добре функциониращ Европейски съюз.
С това „работата“ на това изключително поколение в някакъв смисъл приключи.
Нямам щастието да съм роден през настоящия век, но не бих имал нищо против, дори бих искал това да е така. Не поради лични, а по-скоро поради “обществени” съображения.
Като тийнейджър посетих Прага през 1967 и 1968 г. Гражданският стремеж към свобода, на които станах свидетел там, първоначално подсъзнателно ме доведе до доживотен ангажимент за насърчаване на либертарианските ценности, където попадах след средата на 1970-те. Разказал съм за широката общественост как се случи това.[xlviii]
Само в много ограничен смисъл поколенията се самоопределят по икономически критерии. Но напредъкът за последните 10-20 години е очевиден.
Например, за да притежавам своя умен телефон днес, “за мен” са работили поне 10 пъти повече хора отколкото са били слугите на Луи XIV. Всъщност от стопанската история се знае със сигурност, че съвременният човек живее по-добре от Краля Слънце. Както и че най-богатият човек в света преди 100 години не е имал климатик, а детето му е могло да бъде покосено от елементарна болест поради липса на антибиотици (които още не са открити).
За да си купи един литър бензин през 2000 г., средностатистическият гражданин на България е работил около пет пъти повече време от необходимото за целта работно време през 2025 г. А за да се плати 1 кВч при средна брутна заплата, необходимото работно време е било около три пъти повече отколкото ще е пред 2026 г. Защото доходите от заплати са се увеличили.
От 1960-те години до 1996 г. продължителността на предстоящия живот остава непроменена – малко над 70 години. През този период абортите са постоянно с няколко хиляди над броя на новородените деца. По някаква причина хората не желаят да имат и гледат деца. Но след 1997 г. продължителността на живота се увеличава до над 75 години.
За разбирането на настоящето не е без значение и обстоятелството, че за последните 29 години крайната бедност в България е намаляла 29 пъти. А т.нар. средна класа увеличава своята тежест в обществото.[xlix]
Политическата реторика, новините и общодостъпните тълкувания на настоящето и бъдещето на страната представят доста мрачна картина. През годините на смяна на сегашните поколения:
- преходът е “изцяло сбъркан, несправедлив и частично криминален”;
- „хората обедняват“;
- ЕС и “американците” ни „колонизират”, пробутват ни кофти храна, високи цени и “унищожават българското”;
- правителството не дава субсидии и не защитава националните интереси;
- “няма политика”, още по-малко – държава.
Няма значение дали тези твърдения съответстват на истината. Целта им е да опишат несъществуващ проблем, да убедят някого, че той е реален и да обещаят решение. Защото проблемът не е реален или се решава от само себе си, разпространяващите тези слухове ще имат винаги повод да кажат, че той или тя са го решили.
Политиците използват по-често популяризирани, измислени от тях, предизвикателства, за да печелят одобрение, да запазят или разширят намесата си в живота на хората. Едно от основните им обещания е „грижа“ за хората. Грижата предполага, че нейният обект е непълноценен: младото поколение, защото е още младо, старото, защото вече е старо.
От политическата философия и изследванията на властта е известно, че всяка нейна грижа предполага повече контрол над отделния човек. Така както от икономиката на публичния сектор е известно, че обещанието да дадеш някому от бюджета на държавата означава да вземеш от някого.
Точно тези закономерности бяха осъзнати от мнозина в България през последните месеци на 2025 г. Претенцията за предоставяне на грижа от държавата противопоставя поколенията. Хората от различни поколения (според мен най-накрая) разбраха, че обещаното на малцина, които или пазят или са назначени от политиците, ще бъде иззето от други и перспективата този акт да се повтаря още дълго време е повече от вероятна.
За разлика от общественото недоволство в други страни, това в България е типичен данъчен бунт. Тези бунтове са винаги срещу някакво клептократично управление и неговите защитници. „Много от основните исторически промени като например Магна Харта, Американската или Френската революция от 1789 г. започват преди всичко като данъчни бунтове“.[l]
В ЕС през последните 30 години изглежда не е имало протести с искания за фискална дисциплина и съкращаване на бюджетни разходи. Недоволството много прилича на онова от 80-те години на миналия век. Тогава също има клептократи, които не знаят как да удължат привилегиите си. Разликата е, че сега недоволните поколения са може би повече, а животът им е по-уреден. И те има какво да губят.
*Основните идеи в тази студия са изказани в други издания (включително 4libetry.eu – https://4liberty.eu/wp-content/files/08-KRASSEN_STANCHEV__GENERATION_1968_THE_ROAD_TO_PROSPERITY_AND_EU_ACCESSION.pdf и Свободна Европа – https://www.svobodnaevropa.bg/a/32870573.html) и лекции в Индианаполис, Екс-ан-Прованс, Грейт Барингтън и понякога са били част от магистърските и докторантските курсове, които съм водил в СУ.
[1] Виж: Generation Z, Britannica: https://www.britannica.com/topic/Generation-Z.
[i] Виж: Generation Z, Britannica: https://www.britannica.com/topic/Generation-Z.
[ii] Chelsea Follett, Fox Tossing: When Animal Cruelty Was High Society Fun (Humans aren’t the only beneficiaries of moral progress), HumanPogress.org., September 11, 2025: https://humanprogress.org/fox-tossing-when-animal-cruelty-was-high-society-fun/) и Chelsea Follett, Grim Old Days: Anne-Marie Kilday’s History of Infanticide in Britain, HumanPogress.org., January 10, 2025: https://humanprogress.org/grim-old-days-anne-marie-kildays-history-of-infanticide-in-britain-c-1600-to-the-present/ . Порталът предоставя възможност за справки и бази данни по всички мислими за мен теми на обществения напредък.
[iii] Karl Mannheim, The problem of generations, Karl Mannheim (editor), Problems of the Sociology of Knowledge, London, Routledge, 1952, pp.: 276-322.
[iv] Norman Ryder, The cohort as a concept in the study of social change, American Sociological Review, 30 (6) (December 1965), pp. 843-861: https://www.jstor.org/stable/pdf/2090964.pdf?refreqid=fastly-default%3Af8d4de2428dd7b96f7a6d91db857e669&ab_segments=&initiator=&acceptTC=1 .
[v] Виж например едно от най-подробните :изследвания на предисторията на 1989 г. в: Aline Sierp, Democratic Change in Central and Eastern Europe 1989-90 (The European Parliament and the end of the Cold War), European Parliamentary Research Service, 2015: https://www.europarl.europa.eu/EPRS/EPRS_STU_538881_Democratic_change_EN.pdf .
[vi] Michael Cox, M. (2008) 1989 and Why We Got it Wrong, Working Paper Series of the Research Network 1989, Working Paper 1/2008. Available [online]: https://www.ssoar.info/ssoar/bitstream/handle/document/1628/ssoar-2008-cox-1989_and_why_we_got.pdf
[vii] Bruce Bueno de Mesquita, The End of the Cold War: Predicting an Emergent Property”, Journal of Conflict Resolution, Vol. 42, No. 2, 1998, pp. 131-155. Available [online]: https://www.jstor.org/stable/174566?seq=2.
[viii] Ето едно телеграфно сравнение на политическите промени през 1989-1990 г.: Красен Станчев. Преходът е тежък, но за сметка на това дълъг. За някои претенции към отминалите 30 години. Свободна Европа, 4 ноември 2019: https://www.svobodnaevropa.bg/a/30252175.html .
[ix] David Lipton. Eastern Europe, Concise Encyclopedia of Economics: https://www.econlib.org/library/Enc/EasternEurope.html
[x] Věra Stojarová, Jakub Šedo, Lubomír Kopeček and Roman Chytilek, Political Parties in Central and Eastern Europe: In Search of Consolidation, Institute for Comparative Political Research, International Institute for Democracy and Electoral Assistance, 2007:
[xi] Преглед на някои от тези окупации може да бъде намерен в: Victor Sebestyen, Twelve Days: The Story of the 1956 Hungarian Revolution, London, Pantheon Books, 2006 и Красен Станчев. Нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия: исторически детайли и поуки. Икономически живот, 22 август 2024: https://ikj.bg/glasove-mneniya/nahluvaneto-na-varshavskia-dogovor-v-chehoslovakia-istoricheski-detayli-i-poukii/
[xii] Съдбата на „бившите“ хора е проследена с подробности в: Вили Лилков, Христо Христов. Бившите хора по класификацията на Държавна сигурност. София, СИЕЛА, 2017 и Мартин Иванов. „Бившите хора“ на концлагерна България. София, СИЕЛА, 2023.
[xiii] Spencer C. Tucker (editor), Encyclopedia of the Cold War. A Political, Social, and Military History, Volume I-IV, Santa Barbara, California: ABC-Clio. 2007. Общата съветска съвременна руска окупация на чужди територии продължила приблизително 181 години. Тази на територии от сегашния ЕС се разпределена, както следва: 51 от балтийските страни, 47 от Унгария, 17 от Полша и 14 от Румъния, 5 от Източна Германия, 2 от България и 2 от Чехословакия – 68-69. (Последната окупация е законно считана за окупация от Варшавския договор, но 80% от войските са съветски, а командването – 100%.
[xiv] Виж: The Direction of Change in the Warsaw Pact, CIA, National Intelligence Council (1990). Available [online]: https://1989.rrchnm.org/files/download/1143/fullsize.
[xv] Виж: Marek Grzegorczyk, Lithuania remembers January 13, 1991, Beyond Emerging Eastern Europe, January 13, 2021: https://emerging-europe.com/analysis/lithuania-remembers-january-13-1991/. Дори през януари 1991 г. международната подкрепа за Литовския, обсаден от съветската армия парламент (в който се е преместил президентът на страната Витаутас Ландбергис), е почти нищожна. Единствената международна делегация, която пристига на място и присъства в окупираната сграда е тази на VII Конституционно събрание на България. Ръководителят на делегацията, Михаил Неделчев, депутат от СДС, прочита декларация, гласувана от нашето събрание (без гласовете на въздържалата се фракция на БСП), която обвинява Кремъл в агресия и подкрепя независимостта и суверените на Литва. Деградацията е прочетена на 28 януари онази година. Предисторията и текстът са разказани и публикувани в: Желю Желев. Митове и легенди за български преход. София, СИЕЛА, 2014, с. 96-101.
[xvi] Natalie Sabanadze, Georgia remembers its 9 April, EurActiv, April 9, 2019: https://www.euractiv.com/opinion/georgia-remembers-its-9-april/
[xvii] Виж: Svetlana Savranskaya, The Logic of 1989: The Soviet Peaceful Withdrawal from Eastern Europe, Blanton, T. and V. Zubo (2010) Masterpieces of History: The Peaceful End of the Cold War in Europe, 1989, Budapest, CEU, 2010, pp.: 1-47: https://books.openedition.org/ceup/2759.
[xviii] Контекстът и документалните потвърждения на тази инициатива са дадени в: Denis Deletant, Larry Watts and Adam Burakowski, Did Nicolae Ceaușescu Call for Military Intervention Against Poland in August 1989?, Woodrow Wilson Center, February 3, 2015: https://www.wilsoncenter.org/publication/did-nicolae-ceausescu-call-for-military-intervention-against-poland-august-1989
[xix] Христо Георгиев. Тодор Живков към Горбачов: Ще загине България, но ще загине и Съветският съюз. Ново време, 25 август 2023 г.: https://novovreme.com/pamet-cherno-na-bqlo/t-jivkov-kam-m-gorbachov-shte-zagine-bulgaria-no-shte-zagine-i-savetskia-saiuz/ . Вероятно Живков искрено е преживявал провалът на своето управление като гибел на България.
[xx] Victor Sebestyen, Revolution 1989. The Fall of the Soviet Empire, New York: Vintage Books, 2009, pp.: 258-259. (Съгласуванията с Кремъл засягат и други важни от историческо гледище теми. Една от тях е провеждането на многопартийни избори след Кръгла маса, предложена на опозицията от Немет и неговите колеги.)
[xxi] Anne Applebaum, Iron Curtain: the Crushing of Eastern Europe 1944-1956, London, Doubleday, 2012, pp. 47-50.
[xxii] STATISTA, Average annual gross domestic product (GDP) per capita growth rate by region of Europe in select periods between 1950 and 1998: https://www.statista.com/statistics/1073158/europe-gdp-per-capita-by-region-1950-1998/ .
[xxiii] Applebaum, Op. cit., p. 436. На общественото недоволство от този хаос е посветена глава 18 от книгата й.
[xxiv] G.W. Nutter, “The Structure and Growth ofпSoviet Industry (A Comparison with the United States)”, Nutter, G.W., Political Economy and Freedom Collection of Essays, Indianapolis: Liberty Fund, 1983р pp. 151-180.
[xxv] Издадена в София от СИЕЛА през 2022 г. с предговор от Иван Костов и по материали от архива на Комисията по досиетата. (Книжното издание на тези материали е в три това, електронно – шест диска.)
[xxvi] Anthony R. Boote and Janosz Somogys, Economic Reform in Hungary Since 1968, IMF, Occasional Paper 83, July 1993: file:///Users/krassenstanchev/Downloads/9781557752161-9781557752161.pdf.
[xxvii] Keith Crane and Deborah Skoller, Specialization Agreements in the Council of Mutual Economic Assistanc), Rand Corporation, 1988: https://www.rand.org/content/dam/rand/pubs/reports/2009/R3518.pdf.
[xxviii] Виж: Philip Hanson, Economic Aspects of Helsinki, International Affairs, Vol. 61, No. 4 (19885), pp. 619-629: https://www.jstor.org/stable/pdf/2617707 .
[xxix] Виж подробности, включително за отрасловите реформи и решенията в стопанската политика в: Tamas Bauer (editor), The Hungarian Alternative to Soviet-Type Planning, Journal of Comparative Economics, Elsevier, Vol. 7(3), 1983: https://www.sciencedirect.com/science/article/abs/pii/0147596783901002. За опитите за реформи: Tamas Bauer, Reforming or Perfecting the Economic Mechanism of Eastern Europe, European University Institute (EUI), Florence, EEI Working Paper No 86/246: https://cadmus.eui.eu/bitstreams/a50bea05-40e5-57a8-964d-ddcea33ef344/download .
[xxx] Виж например постановлението на едно от последните правителства на БСП „ЗА УСЪВЪРШЕНСТВАНЕ НА СИСТЕМАТА ЗА САМОЗАДОВОЛЯВАНЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО СЪС СЕЛСКОСТОПАНСКИ ПРОДУКТИ“, прието за изпълнение на задачите на „Тринадесетия конгрес на партията и Юлското съвещание от 1986 г., за производството на повече стоки и услуги за населението“ през май 1987 г., изменено и допълнено през 1988 и 1990 г. (на 10 юли, когато започва работа VII ВНС) и отменено на 8-ми март 1981 г.: https://www.ciela.net/svobodna-zona-darjaven-vestnik/document/-1089713151/issue/958/postanovlenie-№-26-na-ministerskiya-savet-ot-23-april-1987-g-za-usavarshenstvane-na-sistemata-za-samozadovolyavane-na-naselenieto-sas-selskostopanski-produkti.
[xxxi] Лудвиг фон Мизес. Социализмът. Социологически и икономически анализ. София, МаК, 2022, с. 241-244.
[xxxii] Stephen Sampson, “May You Live Only by Your Salary!”, The Unplanned Economy of Eastern Europe”, Social Justice, Fall-Winter 1988, Vol. 15, No. 3-4, pp. 135-159: https://www.jstor.org/stable/pdf/29766425.pdf?refreqid=fastly-default:2a64f5424fe4fcd0203d39758ad4b157&ab_seg-ments=&origin=&initiator=&acceptTC=1 .
[xxxiii] Според това определение през 2009 г., по случай съответната годишнина, ВВС излъчва под същото заглавие документален филм за социалистическа Румъния: https://www.bbc.co.uk/programmes/b00jprv7 .
[xxxiv] Виж: Орландо Файджис. Човешка трагедия. Руската революция 1891 – 1924. Велико Търново, АБАГАР, 2010, гл. 5.
[xxxv] Detlef Pollak and Jan Wielgohs (editors), Dissent and Opposition in Communist Eastern Europe: Origins of Civil Society and Democratic Transition, Burlington, Ashgate Publishing, 2004: https://dokumen.pub/dissent-and-opposition-in-communist-eastern-europe-origins-of-civil-society-and-democratic-transition-9780754637905-0754637905.html =
[xxxvi] Krassen Stanchev, Lie and Practice Before 1989, Law & Liberty, November 6, 2019: https://lawliberty.org/forum/lie-and-practice-before-1989/?fbclid=IwAR0TnjrSXXC8mzkIYUgid2gwa33doHmqIndE_u8-t_g6n5Y59uncd1JSGAA и Krassen Stanchev, Killed for Talent: The Story of Bulgarian Dissident Writer Georgy Markov, 4Liberty.eu, April 18, 2018: https://4liberty.eu/killed-for-talent-georgy-markov/ .
[xxxvii] Carol Silverman, The Politics of Folklore in Bulgaria, Anthropological Quarterly, Vol. 56, No. 2 (1983), ‘Political Rituals and Symbolism in Socialist Eastern Europe’, pp. 55-61. Available: https://www.jstor.org/stable/3317339
[xxxviii] Frank Zappa (VIDEO) The Last Performances (The 1991 Prague & Budapest Concerts):
https://www.youtube.com/watch?v=fIOBSUSAikY л
[xxxix] G.W. Nutter, “Trends in Eastern Europe”, G.W. Nutter, Political Economy and Freedom, p. 209.
[xl] Неговата биография може да Бъде намерена тук: https://dzialam.um.warszawa.pl/biografia [на полски език].
[xli] Deutscher Bundestag (2014) Aktueller Begriff. Point Alpha Preis für Miklós Németh:
[xlii] Витолд Гадомски, Лешек Балцрович. София, МаК, 2009, глава I.
[xliii] Виж: Лудвиг Ерхард. Благоденствие за всички. София, Център за икономически теории и стопански политики към СУ „Св. Климент Охридски“, 2019: https://www.google.com/url?sa=t&source=web&rct=j&opi=89978449&url=https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/content/download/208269/1410922/version/1/file/LudwigErhard-BlagodenstvieZaVsicki1957.pdf&ved=2ahUKEwjTxsq6tO-RAxWNQPEDHaJyAE8QFnoECAQQAQ&usg=AOvVaw0ees_rrjoYOwbqeaNXUgal
[xliv]За мястото на ордолиберализма в съвременната икономическа мисъл виж: Stefan Kolev, When liberty presupposes order: F. A. Hayek’s learning ordoliberalism, Freiburger Diskussionspapiere zur Ordnungsökonomik, No. 21/2 (2021): https://www.econstor.eu/bitstream/10419/229962/1/1747881902.pdf
[xlv] Книгите на Иван Костов „Свидетелства на прехода“ и „Политиката отвътре“ (издадени от СИЕЛА: https://www.ciela.com/author/ivan-kostov) изключително добре показват трудностите за връщане към нормалност в политическия и обществен живот след като тя веднъж е разрушена.
[xlvi] Сборникът, посветен на наследството на Венцилав Антонов „Икономическо (не)равновесие, инфлация, цикличност“ е публикуван на страницата на Стопанския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“: https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/universitet_t/fakulteti/stopanski_fakultet/novini_ot_fakulteta/publikuvan_e_sbornik_t_ikonomichesko_ne_ravnovesie_inflaciya_ciklichnost_posveten_na_70_godishninata_ot_rozhdenieto_na_vencislav_antonov_1955_2014
[xlvii] Красен Станчев. Невидимият успех. Последните 30 години като златен век, неосмислен в България. Свободна Европа, 28 октомври 2019: https://www.svobodnaevropa.bg/a/30239980.html .
[xlviii] Krassen Stanchev, From Soviets to Classical Liberalism, Jo Ann Cavallo and Michael Block (editors), Libertarian Autobiographies, London, etc, Springer, 2023, pp. 433-439.
[xlix] Виж: Красен Станчев. Управление на слуховете: средната класа в света и в България. Икономически живот, 7 февруари 2023: https://ikj.bg/glasove-mneniya/upravlenie-na-sluhovete-srednata-klasa-v-sveta-es-i-balgaria/
[l] David F. Burg, A World History of Tax Rebelions: An Encyclopedia of Tax Rebels, Revolts, and Riots from Antiquity to Present, New York and London, Routledge, 2004, p. IX.
