Доц. Красен Станчев подготви този текст като увод към публикуваната от ИЖ статия на Райнер Цителман за WSJ, по повод годишнината от фундаменталния труд на Фридрих фон Хайек „Пътят към робството“. Решихме обаче, че текстът е напълно автономен и може да се публикува самостоятелно…
„Пътят към робството“ на Фридрих фон Хайек, макар и издадена в края на Втората световна война, е една от книгите, която хем описва историята на цивилизования свят оттогава досега, хем е предупреждение за предизвикателствата пред човечеството в наши дни.
За съжаление на български е публикуван (Издателство МаК, 2004) само краткият вариант на книгата, по изданието на „Рийдърс Дайджест“ от 1944 г. Това не е единственият пропуск на тукашното книгоиздаване. Например тези, които предпочитат да четат предимно на български, са лишени от достъп до едно такова фундаментално издание като „Революцията на 1989 г.: разпадът на съветската империя“ на Виктор Себастиен – вероятно най-доброто описание на политическите процеси и недоволства в тази част на Европа от последните десет години на стария режим.
Но нека се върна към „Пътят към робството“ на фон Хайек.
„Робство“ е краен вариант на не-свобода. Хайек показва как незначителни наглед размивания на свободата пораждат монументални стопански и политически нещастия. Подобна историческа реконструкция година по-рано издава и приятелят на Хайек Лудвиг фон Мизес. На български заглавието й е преведено като „Всесилната държава“ (също МаК, 2016).
Характерно и за двете книги е проследяването на невидими с просто око съотношения, градации на свобода и несвобода на отделния човек. Когато втората измести първата, наложи авторитет, власт и подчинение на хората (независимо дали това става с тяхно съгласие) възникват или се възстановяват централно планиране, авторитаризъм, национализъм и диктатури. „Пътят към робството“ доказва, че няма значение дали политическите настроения, партии и власт са „леви“ или „десни“. Основното политическо делене е между свобода или власт, робство на отделния човек.
Казаното от Хайек относително добре обяснява политическите развития в България с тенденциите към авторитаризъм в политическите партии и възникването на нещо като „регулаторен социализъм“ с елементи на централно планиране в Европейския съюз. То доста добре описва засилването на авторитарните режими в страни като Руската федерация, но не само.
Непознаването на тази книга на Хайек е в услуга на онези, които търсят начини за възстановяване на централното планиране, авторитаризма, национализма и диктатурата.
